Робърт Джордан
Сърцето на зимата (19)

Глава 18
Предложение

Дните след като голамът се бе опитал да го убие, затекоха в спокоен и безкрайно дразнещ Мат ритъм. Небето си оставаше неизменно сиво, само дето понякога валеше, а друг път — не. По улиците говореха, че намерили някакъв човек с разкъсано гърло малко извън града, убит от вълк. Никой не се притесняваше, хората просто бяха любопитни: от години не бяха се мяркали вълци толкова близо до стените на Ебу Дар. Градските хора можеха и да повярват, че е възможно вълк да се приближи толкова близо до стените, но не и Мат. Голамът не си беше отишъл. Харнан и останалите от Червената ръка упорито отказваха да си тръгнат и твърдяха, че трябвало да му пазят гърба, а Ванин отказваше без причина, освен ако мърморенето му, че Мат имал усет за конете, можеше да мине за обяснение. Ризел, с нейното личице с маслинен тен, толкова хубаво, че можеше да те накара да преглъщаш, и с големите си тъмни очи, толкова вещи, че езикът ти можеше да изсъхне, се поинтересува за възрастта на Олвер и когато той й каза, че е почти на десет, тя, изглежда, се изненада и потупа замислено е пръстче пълните си устни, но дори да беше променила нещо в уроците на момчето, то все така си излизаше от тях, дърдорейки както за книгите, които му била чела, така и за гърдите й. Мат реши, че Олвер е почти готов да се откаже от нощните си игри на змии и лисици в полза на Ризел и нейното „четене“. А след като момчето изхвърчеше от стаите, принадлежали някога на Мат, често в тях се промъкваше Том с лютнята си под мишница. Само по себе си това беше предостатъчно, за да накара Мат да заскърца със зъби, но не беше и половината от всичко.

Том и Беслан често излизаха заедно от палата, без да го канят, и ги нямаше по половин ден или половин нощ. Никой от двамата не искаше и дума да му каже какво кроят, макар че Том поне имаше благоприличието да изглежда притеснен. Мат много се надяваше, че няма да причинят гибелта на други хора, но те не проявяваха никакъв интерес към мнението му. Беслан кипваше само като го види. Джюйлин продължаваше да се промъква по горните етажи и веднъж Сурот го видя и това му донесе бой — вързаха го за китките на един пилон в конюшнята. Мат се погрижи Ванин да му излекува синините — човекът твърдеше, че да лекуваш мъж било все едно да лекуваш кон — и го предупреди, че следващия път може да го сполети и по-лошо, но глупакът му с глупак се върна на горните етажи още същата нощ, макар да трепереше от допира на ризата по гърба си. Трябваше да е някоя жена, въпреки че хващачът на крадци отказваше да издаде коя е. Мат подозираше, че е някоя от сеанчанските благороднички. Ако беше от слугините на палата, можеше да го навестява в неговата си стая, след като Том почти не се задържаше там.

Със сигурност не беше Сурот или Тюон, но те не бяха единствените сеанчански благороднички от Кръвта в Тарасинския палат. Повечето сеанчански аристократи наемаха стаи — по-често цели къщи — в града, но няколко благороднички бяха дошли със Сурот, а други — с момичето. Доста от тези жени изглеждаха приятна мръвка въпреки перчемите си и лошия си навик да гледат отвисоко всеки, който не се е избръснал на слепоочията. Ако те забележеха малко повече, отколкото мебелите наоколо — пак добре. Но макар да изглеждаше невероятно тези надути жени да обърнат внимание на някакъв си мъж, спящ в слугинските отделения, какво пък, Светлината беше свидетел, че женските вкусове към мъжете са странни. Нищо не му оставаше, освен да остави Джюйлин на мира. Която и да беше въпросната жена, тепърва можеше да вземе главата на хващача на крадци, но треска като тази трябваше да мине от само себе си, докато на човек му дойде умът. Странни работи правеха жените понякога с хората.

Пристигащите кораби по цял ден продължаваха да бълват хора и животни, толкова, че масивните градски стени щяха да се пръснат отвътре, ако се задържаха, но те се оттичаха през града към околностите със своите семейства, с поминъка си, със занаятите и стоката си, готвейки се да пуснат корен. Преминаваха и хиляди войници — добре организирана пехота и конници с вид на ветерани. Придвижваха се на север в ярките си пъстри доспехи, както и на изток през реката. Мат се отказа да ги брои. Виждаше понякога и странни животни, въпреки че обикновено ги разтоварваха извън града, за да избегнат претъпканите улици. Торми, като триоки котки с бронзови люспи и големи колкото коне, при чиято поява обикновените коне полудяваха, както и корлми, като космати безкрили птици, високи цял човешки бой, с щръкнали уши, които непрекъснато мърдаха, и с дълги клюнове, които сякаш търсеха да разкъсат жива плът, а също и от грамадните с’редит с дългите им носове и още по-дълги бивни. Ракен и още по-големите от тях то’ракен летяха от полето за кацане под Рахад като огромни гущери, разперили криле като прилепи и понесли хора на гърбовете си. Имената им лесно се помнеха. Всеки сеанчански войник охотно обясняваше нуждата от съгледвачи на ракен и способността на корлм да проследяват, как с’редитите били полезни не само за пренасяне на тежки товари, и че торм били прекалено разумни, за да им се довери човек. Доста интересни неща научаваше от хора, които искаха същото като всеки войник — пиене, жена и малко комар, при това не непременно в същия ред. Тези войници бяха истински ветерани. Сеанчан се оказа империя, по-голяма от всички държави между Аритския океан и Гръбнака на света. Всички бяха под властта на една императрица, но с история, състояща се от почти постоянни въстания и бунтове, заради които войнишките умения се съхраняваха добре наточени. Но още по-трудно щяха да се изкоренят селяците.

Не всички войници напускаха града, разбира се. Оставаше един силен гарнизон, съставен не само от сеанчанци, но и от тарабонски копиеносци и амадицийски пиконосци с нагръдници, боядисани по подобие на сеанчанските доспехи. Както и алтарци, при това не само ратниците на Тилин. Според сеанчанците алтарците от вътрешността, с червените ивици, кръстосани на гръдните им брони, бяха подчинени на Тилин толкова, колкото и мъжете, които охраняваха Тарасинския палат, което — много интересно — не въодушевяваше много последните. Както и първите впрочем. Въсеха се на мъжете на двора Мицобар със зеленото и бялото като непознати котараци, затворени в килер. Изобщо голямо въсене падаше — тарабонци се въсеха на амадицийци, амадицийци на алтарци и обратно. Стара и дълго потискана неприязън бълбукаше на повърхността, но никой не стигаше по-далече от размахване на юмруци и някоя люта ругатня. По неизвестна причина от корабите бяха слезли и петстотин души от Смъртната стража и се задържаха в Ебу Дар. Обичайната за такъв голям град престъпност беше спаднала почти до нулата поради присъствието на сеанчанците, но стражите все едно продължаваха да патрулират по улиците, сякаш очакваха джебчиите, побойниците и едва ли не въоръжени банди разбойници да изникнат от паважа. И всички — и алтарци, и амадицийци, и тарабонци — кротуваха. Само глупак можеше да си позволи да спори с бойците от Смъртната стража, и то само веднъж. А и още един контингент от сеанчанската гвардия беше отседнал в града. И то не какви да е, а сто огиери, облечени в червено и черно. Понякога те патрулираха с другите, а понякога сами обикаляха с брадвите си с дългите дръжки на раменете. Нищо общо нямаха с приятеля на Мат Лоиал. О, имаха същите широки носове, уши, в които растяха на гъсти туфи косми, и дълги вежди, висящи чак до бузите над очите, големи колкото чаени чаши, но „Градинарите“ оглеждаха всеки минал покрай тях човек, сякаш се чудеха дали да не му поокастрят крайниците. Никой не беше толкова глупав, че да спори с Градинарите.

Сеанчанците се изливаха от Ебу Дар, а вестите се вливаха. Дори когато се налагаше да спят по таваните и мазетата на хановете, търговците се тълпяха в гостилниците, пушеха лули и си разправяха това, което знаеха само те и никой друг. Стига казаното да не пречеше на търговията и на печалбата им. Търговските охранници не се интересуваха нито от търговията, нито от печалбата, от която бездруго не получаваха нищо, а разправяха всичко, което са чули, все едно дали е вярно, или не. Моряци разказваха истории на всеки, готов да ги почерпи с халба ейл или по-добре — чаша греяно вино, и след като се напиеха достатъчно, се разбъбряха още повече — за пристанища, в които се били отбивали, и за събития, на които били свидетели, а най-често за сънища, сънувани след предишното им напиване. Виждаше се, че светът извън Ебу Дар кипи като Морето на бурите. Приказки за плячкосващи и палещи пожари айилци идваха отвсякъде, както и за тръгнали в поход войски, не сеанчански — армии в Тийр и Муранди, в Арад Доман и Андор, в Амадиция, която все още не беше паднала изцяло под сеанчански контрол, и за още дузини въоръжени групи, прекалено малки, за да се нарекат войска, в ядрото на самата Алтара. Освен хората в Алтара и Амадиция, като че ли никой не беше наясно кой с кого се кани да се бие, а и за Алтара не беше съвсем ясно. Алтарците имаха навик да се възползват от неприятностите, за да се опитат да си го върнат на съседите за предишни щети.

Но новините, които най-много разтърсваха града, бяха за Ранд. Мат се стараеше колкото може да не мисли за него, нито за Перин, но беше трудно да избегне онези странни вихри от цветове в главата си, след като Преродения Дракон беше на устата на всички. Преродения Дракон умрял, твърдяха някои, убили го Айез Седай, цялата Бяла кула наведнъж се стоварила върху него в Кайриен, или май било в Иллиан, или в Тийр. Не, отвлекли го и сега го държали в плен в Бялата кула. Не, той сам отишъл в Бялата кула, за да се закълне във васална вярност на Амирлинския трон. На последното най-много вярваха, защото мнозина твърдяха, че били видели някаква прокламация, подписана от самата Елайда, в която се обявявало това. Мат хранеше съмнения по въпроса — за смъртта на Ранд или най-малкото, че се е заклел във вярност. По някаква странна причина се чувстваше сигурен, че ще разбере, ако Ранд умре. А колкото до второто — познаваше си го и не можеше да повярва, че ще се приближи доброволно и на сто мили от Бялата кула. Прероден или непрероден, Дракон или не-дракон, все пак имаше малко ум в главата.

Тази новина, или по-точно всичките й противоречиви версии, разбуни сеанчанците като прът, разровил мравуняк. Офицери с висок ранг крачеха ден и нощ с изопнати лица по коридорите на Тарасинския палат, с шлемовете с пера под мишниците, и ботушите им отривисто кънтяха по плочките на пода. Във всички посоки от Ебу Дар хвърчаха вестоносци, кой на кон, кой — на то’ракен. Сул-дам и дамане започнаха да патрулират по улиците, вместо да се шляят без нужда около портите, и отново започнаха да издирват жени, способни да преливат. Мат се отдръпваше настрана от пътя на офицерите и кимаше учтиво на сул-дам, когато подминеше някоя от тях по улиците. В каквото и положение да се намираше Ранд, нищо не можеше да направи за него в Ебу Дар. Първо трябваше да се измъкне от града.

На заранта след като голамът се опита да го убие, Мат изгори до последна всичките дълги розови лентички, целия сноп, в камината, веднага щом Тилин излезе от покоите си. Освен това изгори и розовото сетре, което Тилин беше поръчала да ушият специално за него, два чифта розови гащи и една розова пелерина. Стаите се изпълниха с воня на изгоряла вълна и коприна и той отвори няколко прозореца да се проветри, въпреки че общо взето му беше все едно. Изпита огромно облекчение, след като се премени в яркосини панталони и извезано зелено палто и се наметна със синия плащ с отвратително пищните шевици. Дори купищата дантела изобщо не го притесниха. Точно този определен цвят — розовия — не искаше да види повече през живота си!

Нахлупи си шапката и пристъпи тежко извън Тарасинския палат, с подновена решимост да намери онова кътче, където да струпа всичко, което му трябваше, за да се измъкне на свобода — дори по десет пъти да се наложеше да посети всяка кръчма и моряшка бърлога из града. Дори и онези в Рахад! Сто пъти! В оловно-сивото небе, предвещаващо поредния дъжд, се рееха сиви гларуси и чернокрили буревестници, а леденият вятър, понесъл мирис на сол, метеше Мол Хара и развяваше наметалата на минувачите. Ботушите на Мат затропаха по каменните плочи, сякаш се канеше да ги строши до една. Светлина, ако се стигнеше дотам, готов бе да тръгне с Лука само с дрехите на гърба си. Може пък Лука да се съгласи да го вземе и да му даде да си изкарва прехраната като шут! Той сигурно щеше да настоява. Но поне щеше да е край Алудра с тайните й.

Прекоси площада по цялата му ширина преди да се усети, че е застанал пред една широка бяла сграда, която познаваше добре. На табелата над сводестата врата пишеше „Скитащата жена“. От вратата излезе висок тип в червено-черни доспехи, с три тънки черни пера на шлема под мишницата му, и застана да чака да му доведат коня. Мъж с грубовато лице и посребрели слепоочия. Не погледна Мат, а и Мат се постара да не поглежда към него. Колкото и кротък да изглеждаше външно човекът, все пак беше от Смъртната стража, че и офицер на всичко отгоре. Толкова близо до палата, всички стаи на „Скитащата жена“ бяха наети от висши сеанчански офицери и по тази причина, откакто беше проходил отново, Мат избягваше да се отбива тук. Обикновените сеанчански войници не бяха чак толкова лоши хора, готови бяха да пропилеят на комар половината нощ и да черпят, по едно, когато им дойдеше редът, но висшите офицери се държаха като благородници. Но все пак трябваше да започне отнякъде, нали?

Гостилницата си беше почти същата, каквато я помнеше — с високия таван и добре осветена от лампите, горящи по всички стени въпреки ранния следобед. Сега, за по-топло, високите прозорци бяха със спуснати кепенци и в двете дълги камини пращеше огън. Въздухът беше изпълнен със сивкавия дим от лули и с приятните миризми от кухнята. В единия ъгъл две жени с флейти и един мъж на барабан свиреха игрива ебударска мелодия, на която той закима в ритъм. На пръв поглед не изглеждаше много по-различно от последния път, когато беше стъпвал тук. Но сега всички столове бяха заети от сеанчанци — някои в снаряжение, други — с дълги извезани палта. Пиеха, приказваха си и оглеждаха опънати на масите карти. Една посивяла жена с пламъка на дер’сул-дам, извезан на рамото й, като че ли пишеше доклад на една маса, а друга, мършава сул-дам с кръглолика дамане плътно до нея, като че ли получаваше заповеди. Много от сеанчанците бяха с подстригана коса отстрани и на тила все едно че бяха нахлупили паници, а косата на темето беше оставена дълга в нещо като широка опашка, която висеше до раменете на мъжете и често — до кръста на жените. Тези бяха низши владетели и владетелки, а не Върховни не знам какво си, но това едва ли имаше значение. Благородникът си е благородник и освен това мъжете и жените, които ходеха да доведат някоя слугиня с още пиене, бяха с надменни като на офицерите физиономии, което значеше, че рангът им е достатъчно висок, за да създадат неприятности на човек. Неколцина от тях го видяха и се намръщиха, и Мат за малко щеше да си излезе.

Но точно тогава зърна ханджийката, слизаща от стълбата без перила в дъното на гостилницата — жена с горда осанка, с кестеняви очи и прошарена коса, и с две огромни златни халки на ушите. Сетале Анан не беше ебударка, не беше дори алтарка, както подозираше Мат, но носеше брачен нож на сребърна верижка в дълбокото си тясно деколте и дълъг извит нож на кръста. За него тя знаеше, че уж е лорд, но Мат не беше сигурен дали още го вярва, нито дали ще му е от някаква полза, ако цялото това дрън-дрън още минаваше пред нея. Всеки случай тя го забеляза и му се усмихна с приятелската си, добродушна усмивка, която правеше лицето й още по-хубаво. Нищо друго не оставаше, освен да прекоси помещението и без много да се задълбочава, да я поздрави и да я попита как е със здравето. Мускулестият й мъж беше капитан на рибарска гемия с толкова белези по лицето, че на Мат направо не му се мислеше. Тя веднага поиска да се осведоми как са Нинив и Елейн и — за негова изненада — дали знае нещо за Родството. Не беше допускал досега, че изобщо е чувала за тях.

— Заминаха с Нинив и Елейн — отвърна й той шепнешком, след като се огледа предпазливо, за да се увери, че сеанчанците не им обръщат внимание. Не че се канеше да каже кой знае какво, но от това, че говорят за Родството там, където сеанчанците могат да чуят, космите по врата му настръхнаха. — Доколкото знам, всички са в безопасност.

— Добре. Много щеше да ме заболи, ако окаишеха някоя от тях. — Глупавата жена дори не си направи труда да говори по-тихо!

— Да. Добре е — измънка той и набързо й обясни от какво има нужда, преди да се е развикала колко е щастлива, че жени, можещи да преливат, са се измъкнали от сеанчанците. Той също беше щастлив, но не чак толкова, че да се остави да го оковат във вериги от щастие.

Тя поклати глава, приседна на стъпалата и сложи ръце на коленете си. Под тъмнозелените й поли, пришити високо на левия хълбок, се показаха червени фусти. В избора на цветове ебударците можеха направо да накарат Калайджиите да изпопадат. Бръмченето на сеанчанските гласове около тях надмогваше гръмката музика, а тя си седеше на стъпалата и го гледаше строго.

— Цялата беда е, че не разбираш тукашните нрави — отсъди тя. — В Алтара да си хубавелчо е стар и почитан обичай. Много луди-млади тук, момчета, както и момичета, завършват палавата си младост като хубавелчовци, обсипвани с дарове и глезотии, преди да си седнат на задника. Но виж, един хубавелчо може да си тръгне, когато той поиска. Тилин не бива да се държи с теб така, както чувам. Все пак… — добави разсъдливо тя, — трябва да призная, че добре те облича. — Ръката й описа кръг. — Вдигни малко пелерината и се завърти да те огледам по-добре.

Мат вдиша веднъж много дълбоко, за да се успокои. И после — още три пъти. Червенината, избила на лицето му, си беше само от гняв. Изобщо не беше от срам. Определено! Светлина, целият ли град го знаеше?

— Имаш ли все пак някакво кътче за мен, или нямаш? — повтори той много настоятелно, макар и със стиснато гърло въпроса си.

Оказа се, че има. Можел да използва една лавица в мазето й, което според нея било сухо през цялата година, а под каменния под на кухнята имаше една малка дупка, която той веднъж беше използвал, за да крие ковчежето си със злато. Оказа се, че за него цената на наема ще е само да позадържи малко наметалото и да се повърти, за да го огледала по-добре. Изхили му се като котка! А една сеанчанка с лице на ястреб и в червено-сини доспехи хареса представлението толкова много, че му хвърли тлъста сребърна монета със странни знаци на двете страни — строго женско лице на едната и някакъв трон на другата.

Все пак вече разполагаше с място, където да си струпа дрехи и пари, а когато се върна в палата, в покоите на Тилин, се оказа, че разполага и с дрехи, които да струпа.

— Боя се, че дрехите на милорд са в ужасно състояние — печално го уведоми Нерим. Макар че мършавият посивял кайриенец щеше да е също толкова скръбен и ако му съобщеше, че е получил в дар цял чувал диаманти. Издълженото му лице изглеждаше в постоянен траур. Но пък държеше под око вратата, да не би да се върне Тилин. — Всичко е много мръсно и се боя, че плесента е съсипала най-читавите дрехи на милорд.

— Бяха ги смотали в един килер с детските играчки на принц Беслан, милорд — засмя се Лопин, стиснал реверите на палтото, черно като на Джюйлин. Плешивият мъж беше пълна противоположност на Нерим — дебел, а не кокалест, мургав вместо бледолик и кръглият му корем непрекъснато се тресеше от смях. Известно време след смъртта на Нейлсийн беше решил да се надпреварва с Нерим по въздишане, както се надпреварваха във всичко друго, но след някоя и друга седмица започна да се държи нормално. Поне докато някой не споменеше за бившия му господар. — Но са се поизпрашили, милорд. Не вярвам някой да е влизал в този килер, откакто принцът е зарязал дървените си войничета.

Усетил, че добрият му късмет най-после започва да идва, Мат им поръча да започнат да пренасят по малко от дрехите му в „Скитащата жена“ и с всяко прескачане дотам — по един джоб жълтици. Копието му с черната дръжка, опряно в един ъгъл в спалнята на Тилин до неизпънатия му лък от Две реки, щеше да почака за накрая. Да изнесе и тях сигурно щеше да е толкова трудно, колкото да изнесе и себе си. Лък впрочем винаги можеше да си направи и сам, но за нищо на света нямаше да се лиши от ашандарей.

„Твърде висока цена платих за това проклето нещо, за да го оставям“ — помисли Мат и несъзнателно опипа белега, скрит под шалчето на шията му. Един от първите му белези, между толкова много. Светлина, колко хубаво щеше да е, ако можеше да си въобрази, че го чака нещо по-добро от още белези и битки, на които никак не държеше. И жена, която не иска и дори не познава. Трябваше да има и по-добри неща в този живот. Но най-напред — да се измъкнем от проклетия Ебу Дар със здрава кожа. Това — най-напред и над всичко останало.

Лопин и Нерим се ометоха от погледа му с поклони и с равностойността на две дебели кесии злато, равномерно прибрано из дрехите им, за да не се издуят, но скоро след като се махнаха, се появи Тилин и настоя да я осведоми по каква причина личните му слуги тичат из коридорите, сякаш се надбягват. Ако изпитваше влечение към самоубийството, Мат можеше да й каже, че се надбягват кой пръв ще стигне до хана със златото му или че например кой пръв да почисти дрехите му. Но вместо това той се постара да я разсее и много скоро това занимание заличи всички други мисли от главата му, освен мъждукащата смътно радост, че късметът му най-сетне е проработил и в нещо друго, освен в хазарта. Оставаше само и Алудра да му даде каквото му трябваше, преди да избяга. Тилин се съсредоточи изцяло върху това, което правеха, и за известно време той забрави и за фойерверките, и за Алудра, и за бягството си. Но не за дълго.

След малко по-упорито търсене из града Мат най-после намери леяр на камбани. Майстори на гонгове в Ебу Дар имаше колкото искаш, но само един леяр на камбани с леярна извън западната стена. Майсторът, блед като мъртвец изнервен тип, лееше пот в зноя, лъхащ от огромната желязна пещ. Единственото помещение на нагорещената до изнемога леярна приличаше на камера за изтезания. От таванските мертеци висяха вериги, а от гърлото на пещта бълваха огнени езици, мятаха полудели сенки по стените и почти заслепяваха Мат. И тъкмо след като премига, за да прочисти погледа си, нов огнен взрив го накара да примижи. Плувнали в пот работници заизливаха разтопения бронз в един квадратен калъп, висок цял човешки ръст и половина, свален преди това с помощта на две макари. Други грамадни калъпи като него се виждаха по каменния под, сред цяло гъмжило от по-малки, с най-различна големина.

— Милорд се шегува. — изкиска се принудено майстор Сутома. Не изглеждаше никак весел. Влажната му черна коса бе полепнала по лицето му. Кикотът му отекна кух като бузите му и той не престана да мята намръщени погледи към работниците си. сякаш подозираше, че ще легнат на пода и ще заспят, ако не ги наблюдава зорко. В такава горещина и мъртвец не можеше да заспи. Ризата на Мат залепна на гърба му и чак палтото му започна да подгизва от пот. — Нищо не знам за Илюминаторите, милорд, и изобщо не искам да знам. Безполезни дрънкулки са това фойерверките. Буф — и нищо. Не са като камбаните. Ще ме извини ли милорд? Много работа ме чака. Върховната лейди Сурот е поръчала комплект от тринадесет камбани в чест на победата, най-големите камбани, лени някога. И Калвин Сутома ще ги направи! — Това, че победата бе над собствения му град, като че ли изобщо не притесняваше Сутома той дори се ухили и потри нетърпеливо костеливите си длани.

Мат се опита да размекне Алудра, но жената се държа така, сякаш самата тя е излята от бронз. Е, оказа се доста по-мека от бронз, след като най-накрая му позволи да я прегърне през кръста и да я целуне, но целувките, от които коленете й се разтрепериха, ни най-малко не стопиха непреклонността й.

— Според мен на мъж не трябва да се казва повече от това, което му се полага да знае — каза тя задъхано, седнала до него на възглавничките на пейката във фургона. Не му позволяваше повече от целувки, но в тях беше много въодушевена. Тънките й плитчици с мънистата, които бе започнала да си прави отново, се бяха разбъркали. — Вие мъжете обичате да клюкарствате. Бъбрите, бъбрите, и сами не знаете какво ще изтърсите. Може пък да съм ти казала гатанката само за да те накарам пак да се върнеш, не мислиш ли? — И се захвана отново да си разбърква косата, както и неговата.

Повече нощни цветя обаче не му предложи, не и след като й беше казал за палатата в Танчико. Мат пробва с още две гостувания в леярната на майстор Сутома, но на второто леярят нареди да не го пускат вътре. Той сега леел най-големите камбани, поръчвани някога, и нямало да търпи някакъв тъп чужденец да го занимава с тъпите си въпроси.

Тилин започна да си лакира в зелено по два нокътя на всяка ръка, въпреки че все още не си беше обръснала главата. Но го увери, че скоро щяла и това да направи, като издърпа гъстата си черна коса назад с ръце, застанала пред огледалото с позлатена рамка да види как ще й стои. Нагаждаше се към сеанчанските порядки и той не можеше да я вини за това въпреки навъсените погледи, които Беслан хвърляше към майка си.

Нямаше как да е разбрала нещо за Алудра, но в деня след като нацелува Илюминаторката, сбръчканите като бабички слугини в покоите й изчезнаха, подменени с белокоси жени с още по-мъдри лица. Тилин започна нощем да забива кривия си брачен нож в един от пилоните на ложето, за да й бил подръка, и да разсъждава на глас, за да я чува, как щял да изглежда в прозрачните роби на да’ковале. Всъщност тя забиваше ножа си в пилона не само нощем. Ухилени слугини започнаха да го привикват по всяко време в покоите на Тилин, като само му съобщаваха, че е забила ножа в пилона, и той скоро започна да избягва всяка усмихната жена в ливрея. Не че не му харесваше да спи с Тилин, ако се изключеше фактът, че е кралица, надута като всяка благородничка. И фактът, че го караше да се чувства като мишле, станало играчка в лапите на котка. Но часовете през деня все пак бяха краен брой, макар и повече, отколкото беше свикнал зиме у дома, и той почна да се безпокои дали не е решила да му ги отнеме всичките.

За щастие Тилин започна да прекарва все по-голяма част от времето си със Сурот и Тюон. Приспособяването й, изглежда, включваше приятелство, поне с Тюон. Със Сурот никой не можеше да се сприятели. Тилин все едно беше осиновила момичето, или обратното — момичето я беше осиновило. Тилин малко му казваше за какво са си говорили и то съвсем отгоре-отгоре, а понякога — нищо, но двете се затваряха сами с часове или метяха с полите си коридорите на палата, увлечени в тих разговор, прекъсван от нежен смях. Често по петите им вървяха Анат или Селусия, златокосата со’джин на Тюон, а от време на време — по двама от Смъртната стража, с корави погледи.

Мат все още не можеше да разгадае отношенията между Сурот, Тюон и Анат. Погледнато отгоре, Сурот и Тюон се държаха като равни, обръщаха се по име една към друга и се смееха на закачките си. Тюон определено не заповядваше нищо на Сурот, поне в негово присъствие, но Сурот като че ли беше склонна да приема съветите на Тюон като заповеди. Анат от своя страна кълцаше безмилостно момичето с хапливия си език, наричаше я глупачка и какво ли още не.

— Това е най-голямата възможна глупост, момиченце — чу я той да изрича хладно веднъж по обед из коридорите. Тилин не беше изпратила невъзпитаните си викачки — поне засега — и той тъкмо се опитваше да се измъкне, преди да е успяла, като се промъкваше покрай стените и надничаше по ъглите. Беше намислил да навести Сутома и след това — да прескочи при Алудра. Трите сеанчанки — всъщност четири, ако се смяташе и Селусия, но според него те не я брояха — се бяха скупчили на следващия завой. Озъртайки се неспокойно за ухилени слугини, той ги зачака нетърпеливо да се разкарат от пътя му. За каквото и да си говореха, сигурно нямаше да им хареса да им се натресе и да им прекъсне важния разговор. — Като опиташ малко каиша, ще ти дойде умът в главата и ще забравиш всички глупости — продължи високата жена с леден глас. — Само си го поискай и ще го имаш.

Мат бръкна с пръст в ухото си и поклати глава. Сигурно не беше чул добре. Селусия стоеше чинно скръстила ръце, като истукан.

Сурот обаче ахна.

— Не можеш да я наказваш за това! — възкликна тя ядосано и прониза с очи Анат. По-точно се опита. Стол да беше Сурот, сигурно високата щеше да й обърне повече внимание.

— Ти не разбираш, Сурот. — Воалът, който покриваше лицето на Тюон, се размърда от въздишката й. Покриваше го, но не го скриваше. Момичето изглеждаше… примирено. Мат се изненада, когато разбра, че е само с няколко години по-малка от него. Десетина. Добре де, шест-седем, да речем. — Поличбите казват друго, Анат — каза спокойно момичето, без капка гняв. Просто излагаше факти. — Бъди сигурна, ако се променят, ще ти кажа.

Някой го потупа по рамото, той се обърна и видя една широко ухилена слугиня. Е, не държеше чак толкова да излиза точно сега.

Безпокоеше го Тюон. О, когато се случеше да се разминат по коридорите, той влагаше най-голяма изисканост в учтивия си поклон, в замяна на което тя му отвръщаше със същото пълно пренебрежение като Сурот или Анат, но напоследък той имаше чувството, че твърде често се случва да се разминават по коридорите.

Един следобед нахълта в покоите на Тилин, след като провери и се увери, че тя се е затворила по някаква работа със Сурот, и завари в спалнята Тюон да разглежда неговия ашандарей. Замръзна, като видя как опипва с пръсти думите на Древната реч, врязани по черната дръжка. В двата края на надписа с още по-тъмен метал бяха гравирани два гарвана, а други два бяха ецвани върху леко извитото острие. За сеанчанците, както се оказа, гарваните бяха имперски символ. Без да смее да диша, той понечи да отстъпи заднишком и без излишен шум към изхода.

Забуленото лице рязко се извърна към него. Всъщност хубаво личице. Можеше да мине и за красиво, стига да престанеше да изглежда така, сякаш се кани да отхапе дърво. Мат вече не мислеше, че прилича на момче — извивките на тялото й изпъкваха под стегнатите широки коланчета, които носеше неизменно — но все пак фигурката й си беше почти момчешка. Рядко му се случваше да види жена по-млада от баба си и да не си помисли поне разсеяно какво ли ще е да потанцува с нея, или да я целуне, да кажем, дори и тези надути сеанчанки от Кръвта, но с Тюон такова нещо изобщо не можеше да му хрумне. Една жена трябва да има нещо, за което да се хванеш, иначе какъв е смисълът?

— Не разбирам за какво й е дотрябвало на Тилин такова нещо — каза тя хладно и върна копието с черната дръжка при лъка. — Така че трябва да е твое. Какво е то? Откъде го имаш? — Тази хладна настойчивост да й се докладва го ядоса и Мат стисна челюсти. Проклетата жена все едно че заповядваше на някой слуга. Светлина, доколкото му беше известно, тя и името му не знаеше още! Тилин твърдеше, че никога не е питала за него, нито е споменавала за него след предложението да го купи.

— „Това нещо“ се казва копие, милейди — отвърна Мат и едва се сдържа да не се облегне на рамката на вратата и да пъхне палци под колана си. От сеанчанската Кръв беше все пак. — Купих си го.

— Ще ти дам десеторната цена, която си платил — каза тя. — Назови я.

Той едва не се разсмя. Честна дума, много му се прииска, и не от радост. Никакво там „какво бихте казали да ми го продадете“, просто „купувам го и плащам“.

— Цената не е в злато, милейди. — Ръката му неволно посегна към черното шалче да се увери, че то все още скрива белега около врата му. — Само глупак би поискал да го плати еднократно, камо ли десеторно.

Тя го изгледа мълчаливо, с неясно изражение, колкото и да беше прозрачен воалът. След което Мат все едно изчезна. Тя се плъзна покрай него, все едно го нямаше, и излезе от покоите на кралицата.

Но това не беше единственият случай, когато се натъкваше на нея сама. Разбира се, не винаги я придружаваха Анат или Селусия, или телохранители, но на Мат взе да му се струва, че твърде често му се случва да се върне уж за нещо, да се обърне и да я види сама, загледана в него, или тъкмо да излезе от някоя стая и да я завари отвън до вратата. Неведнъж, на излизане от палата, се озърташе през рамо и я виждаше да наднича забулена от някой прозорец и да се обръща, щом разбере, че я е видял. Вярно, надничането само по себе си не означаваше нищо. Поглеждаше го замислено, след което изчезваше, все едно че е престанал да съществува. За нея той беше като стойка за лампа в коридора, като камък в настилката на Мол Хара. Това обаче започна да го изнервя. В края на краищата тази жена беше предложила да го купи! А това само по себе си можеше да изнерви човек.

Но дори Тюон не беше в състояние да преобърне надигащото се в душата му чувство, че нещата най-после започват да се оправят. Голамът не се появи повече и Мат започна да си въобразява, че може би се е отказал и е тръгнал на по-лека „жътва“. За всеки случай избягваше да се задържа по тъмни и усамотени места, където онази гадина можеше да се опита отново да го нападне. Медальонът му дотук бе свършил добра работа, но друго нещо си беше тълпата. В едно от последните си гостувания при Алудра тя за малко щеше да изтърве нещо — Мат беше сигурен в това, — но се съвзе и побърза да го избута от фургона. Нищо не може да скрие една жена от теб, ако я нацелуваш достатъчно. Стоеше настрана от „Скитащата жена“, за да не усилва подозренията на Тилин, но Нерим и Лопин крадешком изнасяха малко по малко истинските му дрехи и ги трупаха в мазето на хана. Малко по малко съдържанието на сандъка с железния обков под леглото на Тилин също пътуваше през Мол Хара към тайната дупка под кухнята на странноприемницата.

Тази дупка под пода на кухнята обаче започна да го безпокои. Иначе беше достатъчно голяма, за да побере целия сандък. Човек щеше да си изпотроши длетата, за да се добере до нея. Тогава той живееше на горния етаж в хана. Но сега просто изсипваха златото в дупката, след като Сетале разчисти кухнята. Ами ако някой започнеше да се чуди защо тя пъди всички навън след като дойдеха Нерим и Лопин? Всеки можеше да повдигне онази плоча, стига да знаеше къде да търси. Трябваше да се погрижи сам. По-късно, много по-късно щеше да се чуди защо проклетите зарове не го предупредиха.