Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter’s Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2008)
Разпознаване
Mandor (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Сърцето на зимата

ИК „Бард“

Американска, I издание

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 36

История

  1. — Добавяне

Глава 5
Знамена

Тичаше през заснеженото поле, вдигнал ноздри срещу вятъра. Търсеше миризма, онази едничка, скъпа миризма. Падащият сняг вече не се топеше по заледената му козина, но студът не можеше да го разколебае. Лапите му бяха изтръпнали, но пламналите му крака се трудеха неуморно. Носеха го все по-бързо и по-бързо, докато земята наоколо не се замъгли. Трябваше да я намери.

Изведнъж един грамаден сив вълк с разкъсани уши и целият покрит с белези от многобройни битки, се спусна от небето и погна слънцето до него. Друг голям сив вълк, но не толкова грамаден като него. Зъбите му щяха да разкъсат гърлата на онези, които я бяха отвлекли. Челюстите му щяха да прекършат костите им!

„Твоята «тя» не е тук — отпрати мисъл към него Скокливец. — Но ти си тук твърде силно и твърде дълго за тялото ти. Трябва да се върнеш, Млади бико, иначе ще умреш.“

„Трябва да я намеря.“ Дори мислите му сякаш се задъхваха. Не мислеше за себе си като за Перин Айбара. Беше Младия бик. Веднъж бе намерил тук соколицата и можеше отново да я намери. Трябваше да я намери. Пред тази необходимост смъртта беше нищо.

Като сива мълния, другият вълк се хвърли към хълбока му и макар Младия бик да беше по-големият, бе уморен и падна тежко. Задраска в снега, изправи се, изръмжа и се хвърли към гърлото на Скокливец. Нищо не беше по-важно от това да намери соколицата.

Покритият с белези вълк полетя във въздуха като птица и Младия бик се просна по очи в снега. Скокливец кацна зад него.

„Послушай ме, паленце! — прати към него мисълта си Скокливец. — Умът ти се е сгърчил от страх! Тя не е тук, а ти ще умреш, ако останеш още. Намери я в света на будните. Можеш да я намериш само там. Върни се и я намери!“

 

 

Очите на Перин рязко се отвориха. Уморен беше до смърт, а коремът му беше празен като пещера, но гладът бе като сянка пред празнотата в гърдите му. Целият беше празен и отдалечен дори от самия себе си. Сякаш бе някаква друга личност, гледаща отстрани страданието на Перин Айбара. Вятърът плющеше в покрива на шатрата със сините и златни ивици. Вътре беше мрачно и сенчесто, но от слънчевата светлина тънкото платно сияеше меко. А вчерашният ден не беше по-кошмарен от това със Скокливец. Светлината да му е на помощ, опитал се бе да убие Скокливец! Във Вълчия сън смъртта бе… окончателна. Въздухът беше топъл, но той потръпна. Лежеше върху кожена постеля, в широко легло с тежки дървени пилони по ъглите, резбовани и позлатени. Покрай миризмата от въглените, горящи в мангалите, долови тежкия наситен лъх на парфюм, както и мириса на жената. Други нямаше.

— Намериха ли я най-после, Берелайн? — попита той, без да вдига глава от възглавницата. Много му тежеше.

Тя се намести и походният стол леко изскърца. Перин често й бе гостувал с Файле, за да обсъждат плановете си. Шатрата беше достатъчно голяма, за да приюти цяло семейство, а пищното обзавеждане на Берелайн щеше да изглежда съвсем на място дори в дворец — все изкусна дърворезба и позлата, макар че всичко — маси, столове и самото легло — се сглобяваха и държаха на метални скоби. Така можеха да се разглобяват за по-лесно товарене, но скобите не можеха да заместят устойчивостта на истинската мебел.

Под парфюма си Берелайн замириса на изненада от това, че е уловил присъствието й, но му отговори сдържано.

— Не. Твоите съгледвачи още не са се върнали, а моите… След като не се върнаха снощи, изпратих цял отряд. Намериха хората ми убити в засада, преди да изминат и пет мили. Заповядах на лорд Гален да поддържа плътна охрана около лагерите. Арганда също разполага със силна конна охрана, но той изпрати патрули навън. Въпреки съвета ми. Глупак! Въобразява си, че никой освен него не може да намери Алиандре. Не съм сигурна дали изобщо вярва, че и други се опитват. Определено не и айилците.

Ръцете на Перин стиснаха меките вълнени одеяла. Гаул нямаше да се остави да го хванат с изненада, нито Джондин, дори айилци. Все още търсеха, а това означаваше, че Файле е жива. Ако бяха намерили тялото й, щяха отдавна да са се върнали. Нищо не му оставаше, освен да вярва в това. Надигна леко едно от сините одеяла. Отдолу беше гол.

— Да имаш някакво обяснение за това?

Гласът й си остана невъзмутим, но в мириса й се прокрадна предпазливост.

— Двамата с ратника ти щяхте да премръзнете до смърт, ако не бях те потърсила, когато Нурел се върна с вестта за моите съгледвачи. Никой друг не смееше да те доближи: явно си ръмжал като вълк на всеки, който се е опитал. Толкова беше изтръпнал, че не можеше да чуеш какво ти се говори, а другият беше готов да падне по очи. Вашата Лини го задържа — трябваше му само топла супа и постеля, — но аз наредих да те донесат тук. Ако не беше Анура, щеше най-малко да загубиш няколко пръста на краката. Тя… Тя май се уплаши, че можеш да умреш дори след като те Изцери. Спа като мъртъв. Тя каза, че на допир си бил почти като човек, изгубил душата си. Беше студен въпреки всички одеяла, с които те завих. Аз също го усетих, щом те докоснах.

Твърде дълго обяснение, и недостатъчно. В гърдите му кипна гняв — далечен гняв, — но той го потисна. Файле винаги ревнуваше, когато повиши глас на Берелайн. Нямаше да й позволи да го накара да се развика.

— Грейди или Неалд са могли да направят необходимото — отвърна й сдържано той. — Дори Сеонид и Масури са били по-наблизо.

— Най-напред се сетих за съветничката си. Изобщо не помислих за другите, преди да се върнем тук. Все едно, има ли толкова значение кой те е Изцерил?

Толкова правдоподобно. И ако я попиташе защо Първата на Майен лично е трябвало да остане да го наглежда в полутъмната шатра вместо слугините, някой от войниците или дори Анура, тя пак щеше да намери някакъв правдоподобен отговор. Не искаше да го чуе.

— Къде са ми дрехите? — попита той и се надигна на лакти. Гласът му и този път остана равнодушен.

Свещта, горяща на масичката до стола на Берелайн, беше единственото светило в просторната шатра, но за очите му бе повече от достатъчна, колкото и да бяха премрежени от умората. Берелайн беше облечена повече от скромно, в тъмнозелена рокля с висока дантелена яка, скриваща шията й до брадичката. Берелайн, облечена скромно, бе равносилно на рис, облечен в овча кожа. Лицето й беше красиво и измамно. Щеше да направи каквото е обещала, но като някоя Айез Седай — заради някакви свои съображения. А нещата, за които не даваше обещания, можеха да те жегнат в гърба като остен.

— Ей там, върху раклата — отвърна тя и посочи с изящен жест на ръката, скрита под бялата дантела. — Накарах Росийн и Нана да ги почистят, но сега имаш повече нужда от храна и почивка, отколкото от дрехи. И преди да си се заловил с яденето и работата искам да разбереш, че се надявам повече от всеки друг Файле да е жива.

Изражението й бе така открито и искрено, че още малко и щеше да й повярва. Успя дори да замирише искрено!

— Искам си дрехите. Веднага.

Извърна се на една страна и стъпи на земята, загърнат в одеялата. Дрехите му лежаха прилежно сгънати върху една ракла, резбована и позлатена от край до край. Наметалото му с кожената обшивка беше проснато в единия край на раклата, а секирата му бе опряна до ботушите върху яркоцветните килими, изпънати по пода. Светлина, колко беше уморен! Не знаеше колко се бе задържал във Вълчия сън, но събуждането си беше тежко, поне що се отнасяше до тялото му. Стомахът му изръмжа силно.

— И храна.

Берелайн изсумтя раздразнено, стана, приглади полите си и вдигна неодобрително брадичка.

— Анура няма да остане доволна от теб, когато се върне след разговора си с Мъдрите. Не можеш просто така да пренебрегваш една Айез Седай. Все пак не си Ранд ал-Тор и рано или късно ще ти го докажат.

Но излезе от шатрата и от входа нахлу студен въздух. В яда си дори не си направи труда да си вземе наметало. Перин забеляза през зейналия за миг процеп, че навън продължава да вали. Снегът не беше толкова силен като снощи, но снежинките се сипеха непрестанно. Дори за Джондин щеше да е трудно да намери някакви следи след миналата нощ. Постара се да не мисли за това.

Шатрата се топлеше от четири мангала, но подът беше леден и той побърза да се облече. По-скоро залитна, отколкото тръгна към дрехите, но без да се помайва. Толкова беше уморен, че можеше да се просне върху килимите и да заспи отново. На всичко отгоре се чувстваше слаб като новородено агне. Сигурно и Вълчият сън имаше нещо общо с това… но най-вероятно Церенето бе утежнило нещата. Не беше хапвал нищо от вчерашната закуска и след като бе стоял цяла нощ в снега, не му бяха останали никакви сили. Ръцете му се засуетиха с простата задача да си навлече долните дрехи. Джондин щеше да я намери. Или Гаул. Да я намерят жива. Нищо друго на света нямаше значение. Изтръпна.

Не беше очаквал Берелайн да се върне, но от входа лъхна студен повей и донесе до носа му парфюма й, докато все още си обуваше панталоните. Погледът й в гърба му бе като галещи пръсти, но само го накара да продължи, все едно че е сам. Нямаше да й позволи да получи удовлетворение като види, че се е разбързал заради нея. Не я погледна.

— Росийн ти носи топла храна — каза тя. — Има само овнешка яхния, но й заръчах да донесе колкото за трима. — Поколеба се и той чу как пантофите й изшумоляха по килимите. После въздъхна леко. — Перин, знам колко страдаш. Сигурно има неща, които не можеш да споделиш с друг. Не разбирам защо толкова често трябва да плачеш на рамото на Лини, затова ти предлагам своето. Можем да сключим мир, докато Файле се върне.

— Мир? — измърмори той и предпазливо се наведе да нахлузи единия ботуш. Предпазливо, за да не падне. Здравите вълнени чорапи и дебелите кожени подметки щяха да го стоплят. — Защо трябва да сключваме мир? — Тя замълча, докато си обуе и другия ботуш и загърне маншетите под коленете, не проговори и докато той не завърза връзките на ризата си и не я затъкна в панталоните.

— Добре, Перин. Щом така искаш. — Каквото и да значеше това, каза го много решително. Той изведнъж се зачуди дали носът му не го лъже. Миришеше на обидена на всичко отгоре! Но когато я погледна, беше си надянала плаха усмивчица. От друга страна, в големите й очи бляскаше гняв. — Хората на Пророка започнаха да пристигат преди да съмне — каза му тя делово. — Но доколкото знам, него още го няма. Преди да го видиш…

— Започнали са да пристигат? — прекъсна я той. — Масема се съгласи да вземе само почетната си гвардия, стотина души.

— Не знам какво се е съгласил, но последния път, когато ги видях, бяха три-четири хиляди души… цяла армия простаци… и прииждат още.

Перин набързо се напъха в палтото и затегна колана, след което окачи тежката брадва на него.

— Ще видим каква е тази работа! Да ме изгори дано, няма да позволя ужасната му пасмина да ме задръсти!

— Неговата пасмина е дреболия в сравнение с него самия. Опасността е в самия Масема. — Гласът й бе хладен, но в мириса й трепкаше едва удържан страх. — Сестрите и Мъдрите са прави за това. Ако ти трябва повече доказателство от това, което виждат собствените ти очи, да знаеш, че той се среща със сеанчанците.

Това вече го удари като чук, особено след вестите, донесени му от Балвер за битката в Алтара.

— Откъде знаеш? Твоите хващачи на крадци ли? — Имаше си двама, доведени от Майен, и ги беше отпратила да разберат каквото могат из всеки град и село. Двамата впрочем не научаваха и половината от това, което му носеше Балвер. Не че тя му донасяше, така или иначе.

Берелайн поклати съжалително глава.

— На Файле… васалите. Трима от тях са го научили преди да нападнат айилците. Говорили са с хора, които са видели да каца огромно летящо същество. — Потръпна, малко показно някак, но ако се съдеше по мириса й, реакцията беше искрена. Нищо чудно. Перин сам бе виждал някои от тези същества и пред тях дори тролок изглеждаше най-обикновена твар на Сянката. — Същество, което донесло пратеничка. Проследили я до Абила, до Масема. Не вярвам да е била първата му среща. Звучи ми доста практично, впрочем.

Устните й изведнъж се изкривиха в усмивка — леко насмешлива и подкупваща. Този път мирисът й съответстваше на лицето.

— Не беше много мило от твоя страна да ме караш да мисля, че това твое съсухрено секретарче открива повече неща от моите хващачи на крадци, след като разполагаш с две дузини очи и уши, маскирани като васали на Файле. Трябва да призная, че ме изигра. Все с нещо си готов да изненадаш човек. Защо ме гледаш толкова стъписано? Наистина ли смяташ, че може да се вярва на Масема след всичко, което чу и видя?

Стъписването на Перин нямаше нищо общо с Масема. Новините можеха да значат много или съвсем нищо. Човекът сигурно бе сметнал, че може и сеанчанците да заведе при лорд Дракона. Беше достатъчно луд за това. Но… Файле да е карала тези глупци да шпионират? Да се промъкват в Абила? И Светлината знае къде още. Тя, разбира се, винаги беше твърдяла, че шпионирането е женска работа, но да слушаш клюките в някой дворец е едно, а това бе съвсем друго. Можеше поне да му го каже. Или си беше мълчала, защото нейните васали не бяха единствените, които си пъхаха носовете където не им е работа? Напълно в нейния стил. Файле наистина имаше дух на сокол. Нищо чудно да бе решила, че е много забавно да шпионира сама. Не, нямаше да й се ядосва, не и сега. Светлина, тя като нищо можеше да е решила, че е забавно.

— Радвам се, че можеш да бъдеш дискретен — каза Берелайн. — Не мислех, че притежаваш тази черта, но дискретността е чудесно качество. Особено сега. Хората ми не са убити от айилци, освен ако айилците не са започнали да използват арбалети и брадви.

Перин рязко вдигна глава и въпреки добрите си намерения я изгледа с яд.

— И просто ми го подхвърляш така, между другото? Имаш ли да ми кажеш още нещо, което си забравила? Нещо, което ти се е изплъзнало от ума?

— Как можеш да питаш? — Тя едва не се засмя. — Сигурно трябва гола да се съблека, за да видиш, че не крия повече от това, което вече си имам. — Разпери ръце и изви тялото си като змия, сякаш да му покаже.

Перин изръмжа отвратен. Файле я нямаше, Светлината само знаеше дали е жива — Светлина, дано да е жива! — а Берелайн точно сега бе решила да му се развява повече от всякога! Какво да я правиш, такава си беше. Трябваше да е благодарен, че се държа прилично поне докато се облече.

Тя го изгледа замислено и прокара пръстче по долната си устна.

— Въпреки всичко, което сигурно си чул за мен, ти ще си само третият, който е лягал в леглото ми. — Очите й бяха… премрежени… но го каза все едно, че е третият, с когото е говорила днес. Мирисът й… единственото, което му дойде наум, беше вълк, оглеждащ хваната натясно в къпинака сърна. — Другите двама бяха политика. Ти ще си удоволствие. В много отношения — довърши е изненадващо хаплива нотка Берелайн.

Точно в този миг Росийн нахлу в шатрата, а с нея — вълна студен въздух. Синьото й наметало беше заметнато през рамо. Носеше овален сребърен поднос, покрит с бяла ленена кърпа. Перин моментално затвори уста, молейки се дано да не ги е чула. Берелайн се подсмихна — явно й беше все едно. Едрата слугиня постави подноса върху най-голямата маса, след което полите й на сини и златни ивици се проснаха в дълбок реверанс за Берелайн и втори, далеч по-сдържан, за него. Тъмните й очи го огледаха продължително и тя също се подсмихна, доволна сякаш от господарката си, а след бързия жест на Берелайн се загърна в наметалото си и побърза да излезе. От подноса се вдигна миризма на овнешка яхния и греяно вино с подправки, от което коремът на Перин отново заръмжа, но нямаше да остане да яде тук, дори краката да му бяха счупени.

Излезе навън под падащия сняг и надяна тежките ръкавици. Небето бе забулено от тежки облаци, но доколкото можеше да се съди по светлината, от утрото бяха минали няколко часа. През снега се кръстосваха утъпкани пъртини, но сипещата се от небето белота се трупаше по клоните и замяташе с нови одежди вечнозелените дървета. Виелицата не мислеше да спре скоро. Светлина, как можеше тази жена да му говори така? Защо трябваше да му говори така, и то точно сега?

— И не забравяй — подвикна след него Берелайн без никакво усилие да приглуши гласа си. — Дискретност.

Перин потръпна и ускори крачка.

Сети се, че е забравил да я попита за местонахождението на хората на Масема. Бойците на Крилатата гвардия наоколо се грееха около лагерните огньове, загърнати в тежките си наметала, с оръжие в ръце и близо до оседланите коне по коневръзите. Пиките им стояха подръка, струпани на пирамиди, вятърът развяваше червените им ленти. Огньовете бяха изпънати по права линия и бяха почти еднакви. Всички коли с продоволствие, докарани от юг, също бяха натоварени, конете бяха впрегнати и чакаха в стройни редици, готови за път.

Дърветата не скриваха напълно билото на хълма. Горе продължаваха да стоят на пост мъже от Две реки, но шатрите бяха свалени и погледът му различи приготвените за поход товарни коне. Стори му се дори, че зърна и едно черно палто. Трябваше да е някой от ашаманите, макар че не можа да различи кой точно. При геалданците мъжете стояха на групички и зяпаха нагоре към хълма, но общо взето и те изглеждаха готови като майенците. Двата лагера дори си приличаха по подредба. Но никъде не личеше да се събират хиляди мъже, нито се виждаха широки утъпкани пъртини, по които да ги проследиш. Липсваха впрочем и отпечатъци от стъпки между трите отделни стана. Ако Анура бе отишла при Мъдрите, значи трябваше да се е задържала доста време там. Интересно, за какво ли си говореха? Сигурно как да убият Масема без Перин Айбара да разбере, че са били те. Озърна се за миг към шатрата на Берелайн, но при мисълта да се върне там настръхна.

Наблизо беше останала неразтурена още една шатра — пак шарена, но по-малка, на двете слугини на Берелайн. Въпреки щипещия сняг Росийн и Нана седяха на походни столове пред по-малката шатра и топлеха ръцете си на малък огън. Приличаха си като две грахови зърна в гърне, и двете не бяха красиви, но си имаха компания и това, изглежда, беше причината да не се топлят вътре на мангала. Берелайн явно държеше слугините й да спазват повече благоприличие, отколкото бе присъщо на самата нея. Хващачите на крадци на Берелайн обикновено не изричаха повече от две-три думи наведнъж, поне пред Перин, но сега изглеждаха оживени и се смееха заедно с Росийн и Нана. Облечени простовато, двамата мъже бяха толкова невзрачни, че човек нямаше да ги забележи дори да се спънеше в тях на улицата. Перин все още не беше сигурен кой от двамата е Сантес и кой — Джендар. От малкото котле, къкрещо над огъня, миришеше на овнешка яхния. Постара се да не му обръща внимание, но коремът му все едно отново заръмжа.

Щом тръгна към тях, разговорът секна, и още преди да стигне до огъня, Сантес и Джендар се озърнаха към шатрата на Берелайн с абсолютно безизразни лица, загърнаха се в наметалата и побързаха да се махнат, без да го поглеждат. Росийн и Нана обърнаха очи от Перин към същата шатра и се закикотиха, скрили лица в шепи. Перин не знаеше дали да се изчерви, или да завие.

— Случайно да знаете къде се събират хората на Пророка? — попита той. Много трудно беше да запази гласа си спокоен при това подхилкване. — Господарката ви забрави да ми го каже. — Двете се спогледаха и отново се изкикотиха, скрили лица в шепи. Той се зачуди дали пък не са побъркани, но едва ли Берелайн щеше да държи изкукуригали при себе си.

След дълго кикотене, прекъсвано на моменти от бързи погледи към него, към шатрата на Берелайн и многозначителни споглеждания, Нана най-сетне благоволи да обясни, че не знаела със сигурност, но смятала, че са ей натам, и махна небрежно с ръка някъде на югозапад. Росийн беше сигурна, че господарката им споменала, че били на не повече от две мили. Най-много три. Когато тръгна в указаната посока, продължиха да се кискат. Май наистина бяха изкукуригали.

Перин закрачи унило покрай хълма, замислен какво да прави. Дълбокият сняг, в който нагази, след като напусна стана на майенците, не повиши настроението му. Нито решенията, до които стигна. Нещата се влошиха още повече, след като стигна бивака на своите хора.

Всичко си беше както бе заповядал. Загърнатите в наметала кайриенци седяха по натоварените коли, увили поводите на китките си. Други обикаляха по редиците с резервните коне и успокояваха спънатите животни. Мъжете от Две реки, свободни от караула на билото, клечаха около малки огньове, пръснати между дърветата, също хванали юздите на конете си. При тях нямаше ред като при войниците в другите два лагера, но се бяха сражавали и с тролоци, и с айилци. Всеки беше преметнал дългия си лък на гръб и носеше пълен колчан стрели на бедрото, тук-там уравновесен с по някой къс меч на другото бедро. Като по чудо, Грейди се оказа при един от огньовете. Двамата ашамани обикновено се държаха малко настрана от останалите, а и хората му страняха от тях. Никой не говореше. Унилите им лица подсказаха на Перин, че Джондин все още не се е върнал, нито Гаул или Илиас, нито който и да е от заминалите да търсят. Все още имаше шанс да я върнат. Или да разберат поне къде я държат. За известно време това като че ли бяха единствените две добри новини за този ден. Червеният орел на Манедерен и собственият му пряпорец с Вълчата глава вяло висяха под падащия сняг на върха на дългите си дръжки, опрени на една от колите.

Смятал бе да използва тези знамена пред Масема по същия начин като при идването си на юг, развявайки ги открито. Щом някой толкова се е побъркал, че да претендира за древната слава на Манедерен, кой ще се загледа в такъв луд и кой ще се запита защо му е трябвало да тръгне в поход с толкова малка войска? И стига да не се мотаеше по пътя си, хората оставаха доволни, че лудият ги е подминал, и не се опитваха да го спират. Предостатъчно други злини върлуваха из страната, за да си навличаш още една на главата. Нека други да се бият и да губят мъже, които ще са нужни за сеитбата напролет. Границите на някогашната Манедерен стигаха чак до сегашната Муранди и с малко късмет щеше да стигне необезпокояван в Андор, където Ранд държеше здраво, преди някой да се е досетил за измамата. Но сега това се бе променило и той разбираше цената на тази промяна. Много голяма цена. Готов бе да я плати, само че нямаше да я плати той. Но от кошмарите си нямаше да избяга.