Робърт Джордан
Сърцето на зимата (34)

Глава 33
Улица „Син шаран“

Мин седеше кръстато на леглото — не толкова удобна поза с рокля, колкото с панталони — и въртеше един от ножовете между пръстите си. Том й беше казал, че това умение е съвсем безполезно, но понякога привличаше хорските погледи и караше хората около нея да внимават, без да й се налага да прави нещо повече. По средата на стаята Ранд държеше вдигнат меча си и оглеждаше прорезите, които бе направил по телената мрежичка на мирновръза, без да й обръща никакво внимание. Драконовите глави на китките му блестяха, метално червени и златни.

— Признаваш, че това трябва да е капан — изръмжа му тя. — И Лан го признава. Една полусляпа селейсинска коза ще има повече ум в главата, за да влезе сама в капан! „Само глупците целуват оса и гълтат огън!“ — позова се тя на старата пословица.

— Капанът всъщност не е капан, ако знаеш, че го има — разсеяно й отвърна той и леко наклони скъсаните нишки, за да си прилегнат една към друга. — Щом знаеш, че го има, можеш да измислиш начин да влезеш в него така, че да не е никакъв капан.

Тя замахна с все сила и хвърли ножа. Острието изсвистя пред лицето му, заби се във вратата и затрепери, а Мин скочи, спомнила си за последния път, когато го беше направила. Е, сега не лежеше върху него, а Кацуан нямаше да влезе. Лош късмет. Огън да го гори дано, онзи вкочанен възел от чувства в главата й дори не трепна, когато ножът профуча покрай него, на косъмче дори не трепна от изненада!

— Дори да успееш да хванеш натясно Гедвин и Торвал, знаеш, че и другите ще са там, скрити. Светлина, може да те чакат скрити петдесет наемници с извадени мечове!

— Във Фармадинг? — Той погледна щръкналия от вратата нож, но само поклати глава и продължи да оглежда телената връзка, пазеща тукашния мир. — Съмнявам се, че ще се намерят и двама наемници в целия град, Мин. Повярвай ми, не смятам да се оставя да ме убият точно тук. Ако не измисля начин да накарам капана да щракне, без да ме хване, няма да го доближа. — В него имаше толкова страх, колкото в някой камък! И също толкова разум! Не смятал да се остави да го убият? Сякаш някой някога го е смятал!

Тя се смъкна от леглото и отвори нощното шкафче да извади ремъка, който госпожа Кийни се грижеше да има във всяка стая, дори да е наета от чужденци. Беше дълъг колкото ръката й, широк колкото дланта й, с дървена дръжка в единия край и разцепен на три ивици в другия.

— Ако те наложа ей с това, май ще си продухаш носа достатъчно да помиришеш какво те чака!

Точно тогава влезе Нинив, с Лан и Аливия. Нинив и Лан бяха с наметала и Лан носеше меча си. Нинив бе свалила всичките си накити, освен една гривна с гема и коланчето със скъпоценните камъни — „кладенеца“, Лан притвори тихо вратата. Нинив и Аливия спряха, зяпнали Мин с вдигнатия над главата й ремък.

Тя бързо го пусна на килима и го срита под леглото.

— Не мога да разбера защо позволяваш на Лан да направи това, Нинив — заговори тя с цялата твърдост, на която беше способна в момента. Но прозвуча съвсем твърдо. Защо всички винаги решаваха да влязат в най-неподходящия момент?

— Една Сестра трябва понякога да разчита на преценките на Стражника си — хладно й отвърна Нинив, докато си слагаше ръкавиците. Лицето й все едно беше на някоя кукла от порцелан, толкова чувство изразяваше. О, да, тя беше Айез Седай от глава до пети.

„Той не ти е Стражник, мъж ти е — искаше да й каже Мин, — и можеш поне да отидеш с него да го пазиш. Не знам дали моят Стражник някога ще се ожени за мен, а и ме заплаши, че ще ме върже, ако аз се опитам да ида с него!“ Не че беше упорствала много по тази точка. Щом бе решил да се държи като глупав гъсок, имаше по-добри начини да го спаси, вместо да се опитва да намушка някого с нож.

— Щом сме решили да го правим, овчарю — каза мрачно Лан, — хайде да почваме, докато още е светло. — Сините му очи изглеждаха по-студени от всякога и твърди като лъскави камъчета. Нинив го погледна с такава тревога, че Мин почти я съжали.

Ранд закопча колана с меча над палтото си, заметна се с наметалото с качулката, увиснала на гърба, и се обърна към нея. Лицето му беше твърдо като на Лан, синьо-сивите му очи — почти толкова студени, но замръзналият камък в главата й засия с жилки от огнено злато. Прииска й се да сплете длани в черно боядисаната му коса, дето почти докосваше раменете му, и да го целуне, все едно колко хора ги гледаха. Но вместо това вирна брадичка и го изгледа с нескрит укор. И тя не допускаше, че ще се остави да го убият тук, но нямаше да му позволи да си въобрази, че ще се предаде само защото е толкова упорит.

Той не се опита да я прегърне. Кимна, сякаш я разбираше, и взе ръкавиците си от масичката до вратата.

— Ще се върна колкото може по-скоро, Мин. След това ще отидем при Кацуан. — Златните жилки продължиха да блестят дори след като излезе, последван от Лан.

Нинив се поспря на вратата.

— Ще ги наглеждам и двамата, Мин. Аливия, моля те, остани с нея и гледай да не направи някоя глупост. — Цялата се беше превърнала в образец на хладна айезседайска сдържаност. Докато не погледна към коридора. — Огън да ги гори дано! — проплака Нинив. — Тръгнаха! — И се затича, оставяйки вратата отворена.

Аливия я затвори.

— Да вземем да си поиграем на нещо, колкото да мине времето, Мин? — Седна на столчето пред камината и извади дебел конец от кесията си. — На „котешка люлка“?

— Не, благодаря, Аливия — каза Мин и само дето не поклати глава на досадната й настойчивост. Ранд бе доволен от това, което Аливия предстоеше да направи, но самата Мин се бе постарала да я опознае и това, което разбра за нея, беше смайващо. Външно бившата дамане изглеждаше зряла жена, далече над средна възраст, строга и сурова, дори заплашителна понякога. Във всеки случай беше успяла да сплаши Нинив. Нинив рядко казваше „моля“ на когото и да било, освен на Аливия. Но я бяха направили дамане едва на четиринадесет години и любовта към детските игри не беше единствената й особеност.

Мин съжали, че в стаята няма часовник, макар че единственият хан, който можеше да си представи с часовници във всяка стая, щеше да е хан за кралици и крале. Тя закрачи напред-назад под бдителния поглед на Аливия, и започна да отброява наум секундите, мъчейки се да прецени колко време ще е нужно на Ранд и останалите, докато се измъкнат незабелязано от хана. Когато реши, че е минало достатъчно, извади наметалото си от гардероба.

Аливия понечи да й препречи пътя. В изражението й вече нямаше нищо детинско.

— Няма да тръгваш след тях — каза тя много твърдо. — Това сега само ще им навлече неприятности и аз няма да го позволя.

Цветът на дрехите й никак не отиваше на тези сини очи и златиста коса, но на Мин тя напомни за леля й Рана, която като че ли винаги успяваше да разбере, че си направила някоя беля, и винаги се стараеше да направи така, че да не помислиш да я повториш.

— Помниш ли онзи наш разговор за мъжете? — Аливия се изчерви силно и Мин бързо добави: — Имах предвид онзи, как те не винаги мислят с мозъците си. — Често беше срещала жени, които ръмжаха, че друга жена нищо не разбирала от мъже, но честно казано, досега не беше познавала такава, докато не срещна Аливия. Тя буквално нищо не знаеше за мъжете! — Без мен Ранд ще си навлече куп неприятности. Аз ще отида да намеря Кацуан, и ако се опиташ да ме спреш… — Вдигна и размаха стиснатия си юмрук.

Аливия я изгледа намръщено, помисли и каза:

— Чакай да си взема наметалото. Ще дойда с теб.

* * *

По улица „Син шаран“ не се мяркаха нито носилки, нито слуги в ливреи, а екипажи на каляски никога нямаше да могат да се проврат по тази тясна каменна криволица. От двете страни улицата беше притисната от зидани с камък дюкяни и къщи с плочести покриви, повечето на два етажа и на места сгъчкани една до друга, а другаде — с тесни задънени проходи помежду им. Настилката беше още хлъзгава от дъжда, а студеният вятър се мъчеше да отмъкне наметалото на Ранд, но хората бяха наизлезли отново навън и се бутаха, забързани насам-натам. Уличните стражи, единият с дълъг прът за хващане на рамото, спряха да погледнат меча на Ранд, но след това отминаха по пътя си. Недалече от другата страна на улицата на цели три етажа, без да се брои таванът под високия покрив, се издигаше постройката, приютила дюкяна на Зерам.

Слабият мъж почти без брадичка пусна монетата на Ранд в кесията си и с тънка дървена лопатка вдигна изпечения с кафява коричка месеник от скарата на подвижната си сергия. Лицето му беше сбръчкано, палтото опърпано, а дългата му сива коса беше прибрана назад с кожена каишка. Очите му пробягаха по меча на Ранд и бързо се извърнаха настрана.

— Що питаш за ботушаря? Я дръж, най-хубавото овнешко. — Ухили се озъбено и брадичката му почти се скри, а очите му зашариха неспокойно. — И Първата съветничка не яде по-добро.

„Когато бях момче, на месениците им викаха пай — измърмори Луз Терин. — Купувахме си ги и…“

Ранд заподхвърля горещия месеник от ръка в ръка да потисне гласа, топлината се просмука през ръкавиците му.

— Искам да знам що за човек е този, който ще ми направи ботушите. Как се отнася към чужденците? Ако не ги обича, не се старае много.

— Да, госпожо — каза човекът без брадичка, сведе глава пред някаква дебела побеляла кривогледа жена, уви четири горещи месеника в груб хартиен плик и й го подаде, преди да й вземе парите. — За мен е удоволствие, госпожо. Светлината да ви освети дано. — Тя се затътри, без да каже дума, пъхнала увитите месеници под наметалото си, а той направи кисела гримаса зад гърба й преди отново да обърне внимание на Ранд. — Към чужденците ли? Зерам, да ти кажа, никога не е бил мнителен, а и да беше, Милса щеше да му го избие от главата. Жена му де. Откакто им се изпожениха децата, Милса дава горния етаж под наем. Поне когато намери някой, който няма нищо против да го заключват нощем — засмя се той. — Милса вдигна стълби до третия етаж, че да си е отделно, но не иска да плати да избият и врата, затуй стълбите излизат в дюкяна, а да го остави нощем отключен не смее. Ти ще го ядеш ли тоя месеник, или само ще го гледаш?

Ранд бързо отхапа, изтри горещата мазнина от брадичката си и отиде под заслона на стрехата на близката точиларница. Други хора по улиците си взимаха и хапваха бързия обяд от уличните продавачи — банички с месо, пържена риба или фунии, пълни с печен нахут. Трима-четирима от мъжете, високи колкото него, и две-три от жените, надвишаващи по ръст повечето мъже по улицата, можеха да са айилци. Онзи без брадичката, изглежда, не беше измамник, а може би и защото просто не беше ял нищо от закуска, но по едно време Ранд се усети, че е излапал целия месеник, и отиде да си вземе втори. Този път започна да яде по-бавно. Работите на Зерам, изглежда, вървяха добре. Макар и не непрекъснато, в дюкяна му влизаха мъже, повечето понесли ботуши за поправка. Дори и да пускаше гости горе, без да са го предупредили, сигурно след това щеше да може да ги разпознае, а навярно и още двама-трима души наоколо.

Ако изменниците наистина бяха наели горния етаж, това, че са заключени през нощта, едва ли представляваше кой знае какво неудобство за тях. Откъм юг тясната уличка отделяше къщата на обущаря от съседната едноетажна и там беше опасно за скачане, но от другата страна стена до стена с обущарския дюкян се издигаше двуетажната постройка на една шивачка. Сградата на Зерам нямаше прозорци, освен на фасадата — отзад имаше друга уличка, от която се извозваше боклукът; Ранд вече беше проверил — но трябваше да има някакъв изход към покрива, за да се сменят покривните плочи, когато се наложи. Оттам лесно можеше да се скочи на покрива на шивачката, след което само три крачки и следваше друга ниска постройка, свещоливница, а от нея лесно можеше да се скочи на улицата. Рискът нощем нямаше да е кой знае какъв, а дори и денем, стига да се пазиш да не те видят от улицата и да се оглеждаш за уличната стража, докато слизаш. Улица „Син шаран“ извиваше така, че най-близките наблюдателни площадки на стражата не се виждаха оттук.

Двама мъже, които се приближаваха към ботушарницата го накараха да се обърне и да се престори, че се е загледал в изложените на една лавица на точиларската работилница ножици и ножове. Единият беше висок, макар и не колкото предполагаемите айилци. Качулките скриваха лицата им, но никой от двамата не носеше ботуши през рамо и макар да придържаха наметалата си с две ръце, вятърът развяваше пешовете им и оголваше краищата на ножниците на мечовете. Малко по-силният порив смъкна качулката от главата на по-ниския и той бързо я дръпна, но белята вече беше станала. Чарл Гедвин си беше прибрал косата на тила със сребърна шнола, украсена с голям червен камък, но пак си беше мъжът с коравото лице и предизвикателна осанка. А присъствието на Гедвин издаваше, че другият е Торвал. Никой от останалите не беше толкова висок.

Ранд изчака, докато двамата влязат в дюкяна на Зерам, облиза няколкото мазни трохи по ръкавиците си и отиде да потърси Нинив и Лан. Намери ги преди да се е отдалечил толкова по завоя на улицата, че ботушарницата да се скрие от погледа му. Свещоливницата, която си беше набелязал за слизане от покривите, оставаше малко зад него, със задънена уличка от едната страна. Отпред тясната улица завиваше на другата страна. На не повече от петдесетина крачки по-нататък имаше наблюдателна площадка с уличен страж на нея, но друга триетажна сграда, на някакъв майстор на мебели, от другата страна на свещоливницата, скриваше покривите от погледа му.

— Шест души разпознаха Торвал и Гедвин — каза Лан, — но останалите — никой. — Говореше тихо, въпреки че минувачите поглеждаха тримата съвсем бегло и ги подминаваха. Гледката на двама мъже, понесли мечове под наметалата си, беше достатъчна, за да накара всеки, който ги е забелязал, да закрачи по-бързо.

— Един касапин надолу по улицата твърди, че двамата редовно си купували от него — съобщи Нинив, — но само колкото за двама и никога повече. — Изгледа Лан накриво, все едно че нейното доказателство тежи повече.

— Видях ги — каза Ранд. — Влязоха вътре. Нинив, можеш ли да ни повдигнеш с Лан на онзи покрив от уличката зад сградата?

Нинив изгледа намръщено къщата на Зерам и потърка с ръка коланчето на кръста си.

— Един по един ще мога — отвърна накрая тя. — Но ще отиде повече от половината от Кладенеца. Няма да мога да ви сваля обаче.

— Да ни качиш е достатъчно — каза Ранд. — Ще излезем по покривите и ще слезем откъм свещоливницата.

Тя възрази, разбира се, докато крачеха обратно по улицата към дюкяна на ботушаря. Нинив винаги възразяваше на всяко нещо, което не го е измислила тя.

— Аз значи трябва само да ви кача и да чакам? — измърмори тя и се огледа начумерено наляво и надясно така свирепо, че много минувачи се дръпнаха боязливо настрана по-скоро заради нея, отколкото заради двамата мъже, с мечове или без мечове. После извади ръката си изпод наметалото да покаже гривната със светлочервените камъчета. — Това може да ме покрие с броня, по-добра и от най-здравата стомана. И да ме порази меч, няма да усетя дори. Смятах, че ще вляза с вас двамата.

— И какво ще направиш? — тихо я попита Ранд. — Ще ги държиш със Силата, докато ние ги убиваме ли? Или сама ще ги убиеш? — Тя заби навъсен поглед в паважа.

Подминаха дюкяна на Зерам и Ранд спря пред ниската къща и се огледа най-небрежно. Улични стражи не се мяркаха. Но не беше видял стражи и когато тръгна след Рочаид. Бързо влезе в уличката с Нинив.

— Нещо се умълчахме — каза Лан зад гърба им.

Нинив направи още три крачки преди да отговори, без да се забавя или да се обръща назад.

— Не бях мислила, че ще е така. Мислех, че ще е нещо като приключение — битка с Мраколюбци, с ренегати Аша’ман, но вие просто ще ги убиете преди да са разбрали, че сте там, нали?

Ранд се обърна към Лан, но той само поклати глава. Разбира се, че щяха да ги убият, без да ги предупреждават — ако успееха. Това нямаше да е двубой, а екзекуция. Ранд поне много се надяваше да стане точно така.

Преходът между двете сгради се оказа малко по-широк от другия, излизащ на улицата. Каменистата земя беше разровена от следите на количките, извозващи всяка сутрин боклука. От двете им страни се издигаха слепи каменни стени. Никой не държеше да си има прозорец, гледащ към кофите за смет.

Нинив постоя малко, вперила поглед в задната стена на къщата на Зерам, след което въздъхна.

— Убийте ги, докато спят, ако можете. — Каза го много тихо за толкова свирепи думи.

Нещо невидимо стегна изведнъж Ранд под мишниците и той бавно се заиздига във въздуха и стигна надвисналия ръб на стряхата. Невидимата сбруя изчезна и ботушите му се спуснаха на покрива, като малко се плъзнаха по влажните сиви каменни плочи. Той се присви и запълзя напред на четири крака. Няколко мига след това Лан също кацна до него. Стражникът също изпълзя до Ранд, но първо надникна в уличката долу.

— Отиде си — прошепна Лан, после посочи. — Ще влезем оттам.

Беше капандура, разположена между плочите високо под върха, с метален улей, по който да се оттича водата. Ранд се вмъкна пръв — увисна за миг на ръце, след което се пусна. Освен някакъв трикрак стол и сандък с отворен капак, дългото помещение беше празно. Явно Зерам беше престанал да използва тавана за склад, когато жена му бе започнала да взима наематели.

Двамата застъпваха леко и заоглеждаха пода. Бързо намериха капака. Ранд извади меча си и кимна, а Лан дръпна капака и го отвори.

Ранд не беше сигурен на какво ще се натъкне, когато скочи долу. Огледа се и видя помещение, което сигурно бе таван, ако се съдеше по гардеробите и бюфетите, избутани до стените, и дървените сандъци, струпани един върху друг, и масите със столовете върху тях. Последното нещо, което очакваше да види обаче, бяха двамата мъртъвци, проснати на пода сякаш някой ги беше довлякъл тук и ги беше захвърлил. Черните им подути лица бяха неузнаваеми, но в косата на по-ниския имаше сребърна шнола с голям червен камък.

Лан скочи безшумно до Ранд, погледна труповете и вдигна вежда. Само толкова. Нищо не можеше да го изненада.

— Фейн е тук — прошепна Ранд. Изричането на името сякаш подейства като пружина, защото двойната рана на хълбока му запулсира — по-старата като леден диск, по-новата — като огнена пръчка през него. — Той е пратил писмото.

Лан посочи с меча си към капака, но Ранд поклати глава. Искаше да убие изменниците със собствените си ръце, но сега, след като Торвал и Гедвин бяха мъртви — а най-вероятно и Кисман; онзи търговец в „Златното колело“ беше споменал за подут труп — сега осъзна, че му е все едно кой ги е убил, след като вече са мъртви. Дори някой непознат да беше довършил Дашива, все едно. Но Фейн — беше друго нещо. Фейн беше изтерзал Две реки с пълчища тролоци и му бе нанесъл втората рана, която нямаше да се изцери. Щом Фейн бе наблизо, Ранд нямаше да му позволи да се измъкне. Посочи на Лан да направят същото като на тавана и сам застана пред вратата, стиснал меча с две ръце. Когато Стражникът дръпна вратата, той влетя през нея и видя легло с високи пилони до отсрещната стена и огън, който пращеше в малка камина.

Спаси го единствено бързината. Улови с крайчеца на окото си някакво рязко движение — нещо дръпна издутото зад гърба му наметало, той се извъртя и успя да отбие удара на извитата кама. Всяко движение беше усилие на волята. Раните на хълбока вече не пулсираха, а се впиваха в него с жестоки нокти, като разтопено желязо, като самата душа на ледения мраз, мъчеща се да го раздере отвътре. Луз Терин зави от болка. За Ранд не остана нищо освен да мисли, въпреки агонията.

— Казах ти, че е мой! — изкрещя мършавият мъж и леко отбягна удара на Ранд. Със сгърчено от ярост лице и щръкналите от него нос и уши приличаше на същество, създадено да плаши деца, но в очите му блестеше гибел. Оголил зъби, приличаше на язовец, изпълнен с убийствен гняв. Побеснял язовец, готов да разкъса леопард. С тази кама можеше да убие колкото иска леопарди. — Мой е! — вресна Падан Фейн и отново отскочи, когато и Лан нахлу в стаята. — Убий грозния!

Едва когато Лан скочи настрани от Фейн, Ранд осъзна, че в стаята има още някой — висок блед мъж, който излезе от сянката, обзет от нетърпение да посрещне с меч бляскащото в ръцете на Стражника острие. Лицето на Торам Риатин беше изпито, но той се носеше в танца на мечовете с изяществото не мечемайстор, какъвто беше. Лан го посрещна с не по-малко изящество и стоманата в ръцете им заигра в смъртен танц.

Колкото и да се изуми Ранд, че вижда човека, който се бе опитал да вземе трона на Кайриен, облечен в износено фармадингско палто, не отклони очите, и меча си от някогашния амбулант. Мраколюбец и нещо още по-зло, беше го нарекла някога Моарейн. Заслепяващата болка в хълбока го караше да залита, докато настъпваше към Фейн, забравил тропота на ботушите и звъна на стоманата зад себе си, както бе забравил и за несекващите стонове на Луз Терин в главата си. Фейн отстъпваше и в следващия миг нападаше, мъчеше се да го доближи достатъчно, за да може да го досегне с камата, оставила неизцеримия прорез в хълбока му, и сипеше проклятия с тихия си гърлен глас, щом мечът на Ранд го принудеше да отстъпи. После внезапно се обърна и побягна.

Разкъсващата болка се стопи до мъчително пулсиране, щом Фейн изчезна от стаята, но Ранд въпреки това тръгна предпазливо след него. Озовал се на прага обаче, видя, че Фейн не се опитва да се скрие. Чакаше го, изправен пред водещите надолу стъпала с извитата кама в ръката. Големият рубин на дръжката блестеше, уловил светлината на лампите, запалени на масите край стените без прозорци. Щом Ранд пристъпи в стаята, огънят и ледът отново се разбесняха в хълбока му и му се стори, че сърцето му ще се пръсне. Да остане изправен беше въпрос на желязна воля. Крачка напред с усилие, пред което предишното бе бледа сянка, но той пристъпи, и после — нова крачка.

— Искам да знае кой го убива — сприхаво проплака Фейн. Гледаше с гняв Ранд, но сякаш говореше на себе си. — Сега го искам! Но ако умре, тогава ще спре да изтезава съня ми. Да. Тогава ще спре. — И се усмихна и вдигна ръка.

На стълбите се появиха Торвал и Гедвин.

— Да не го доближаваме, докато не дойдат и другите — изръмжа Гедвин. — М’Хаил ще ни убие, ако…

Без да мисли, Ранд замахна в „Посичане на вятъра“, а веднага — след това — в „Разгръщане на ветрилото“.

Илюзията за оживелите мъртъвци изчезна, а Фейн отскочи назад с крясък и по лицето му потече кръв. Изведнъж килна глава настрани, сякаш се вслуша в нещо, а миг по-късно нададе вик, изпълнен с безсловесна ярост, и хукна надолу по стъпалата.

Удивен, Ранд пристъпи след глъхнещия тропот на ботушите, но Лан го хвана за ръката и го спря.

— Улицата е пълна със стражи, овчарю. — Отляво на наметалото на Лан беше избило тъмно петно, но мечът му беше прибран в ножницата — доказателство кой е изиграл танца по-добре. — Ако ще се махаме, време е да се качим на тавана.

— Човек дори на разходка не може да излезе с меч в този тъп град — измърмори Ранд и прибра меча. Лан не се засмя, но той рядко се засмиваше, освен пред Нинив. Отдолу долетяха викове и писъци. Навярно уличните стражи бяха пленили Фейн. Сигурно щеше да увисне на бесилото заради труповете горе. Не беше достатъчно, но стигаше. До гуша му бе дошло от неща, които все не бяха достатъчни, а трябваше да стигнат.

— Може и да не дойдат веднага, овчарю, но има ли смисъл да чакаме, за да се уверим? — каза Лан.

Качиха се на покрива и присвити запристъпваха по влажните плочки към задната част на сградата, след което се заизкачваха по късия скат до върха. Макар на улицата да имаше стражи, все още оставаше някакъв шанс да се измъкнат незабелязани, особено ако успееха да дадат знак на Нинив да ги отвлече с нещо.

И изведнъж ботушът на Лан се плъзна по плочките. Ранд мигновено се извърна и го улови за китката, но тежестта на Лан го задърпа надолу по хлъзгавия сив скат. Свободните им ръце напразно дращеха да се хванат за нещо, за ръба на някоя плоча, за каквото и да е. Никой не промълви и дума. Краката на Лан увиснаха през ръба на стряхата, после и тялото му. Главата и едното му рамо стърчаха над ръба, а самият той висеше, задържан само от ръката на Ранд на десет разкрача над улицата.

— Пускай — промълви Лан. И вдигна очи към Ранд, студените си и корави очи. — Пускай.

— Когато слънцето позеленее — отвърна му Ранд. Само да можеше да го издърпа, още малко, колкото да се хване за стряхата…

Онова, което пръстите му докопаха, се откърши с трясък и двамата полетяха надолу.