Робърт Джордан
Сърцето на зимата (10)

Глава 9
Чашка чай

След като се прибра в покоите си, Елейн набързо смени облеклото си за езда с помощта на Есанде — белокосата пенсионирана слугиня, която бе избрала за лична помощница. Крехката и изпълнена с царствено достойнство женица си вършеше работата малко бавно, но с вещина и без да губи време в излишно бърборене. Всъщност почти нищо не говореше, освен да й предложи какво облекло да предпочете, както и ежедневното напомняне колко много прилича Елейн на майка си. По дебелите главни в камината в единия край на стаята за преобличане играеха пламъци, но не смогваха да стоплят мразовития въздух. Елейн бързо облече синята рокля от фина вълна, с дантелата С перли на яката и по маншетите, сложи си обкованото със сребро коланче с малката кама със сребърна кания и везаните със сребърна нишка кадифени пантофки. Сигурно нямаше да й остане време за ново преобличане преди да посрещне търговците, а трябваше да ги впечатли с вида си. Да не забрави да се погрижи и Биргит да е там. Биргит бе особено впечатляваща с униформата си. А и Биргит щеше да си отдъхне малко, докато изслушат търговците. Раздразнението й се беше стегнало на горещ възел в тила на Елейн и издаваше колко до гуша са дошли на капитан-генерала на Гвардията на кралицата тези донесения.

Закопча перлените гроздчета на ушите си и освободи Есанде да се прибере на топло в пенсионерското общежитие. Старицата отказа, когато й предложиха Цяра, но Елейн подозираше, че ставите я болят от студа. Тъй или иначе вече бе готова. Коронката на щерката-наследница нямаше да си сложи сега — да си остане в малката костена кутийка за накити тук, на масичката с четките и помадата. Не бяха й останали много накити повечето бяха оставени в залог, а другите изглежда, трябваше да заминат там, където отидоха златните и сребърни прибори. Я да не се тревожи и за това сега. Няколко мига само да остане насаме със себе си, че после дългът отново щеше да я подхване.

В дневната с ламперия от тъмно дърво, с широките корнизи с резбовани по тях птици, имаше две високи камини с изящни мраморни полици. Бяха в двата края на помещението и огънят им вършеше повече работа, отколкото в стаята за преобличане, макар че без тежките килими върху белите плочки на пода пак щеше да е студено. За нейна изненада, освен камините в този момент в дневната беше и Халвин Нори. Дългът нямаше да я подхване — той просто не я изтърваше.

Щом Елейн влезе първият дворцов чиновник се надигна от креслото, притиснал до мършавите си гърди кожена папка, и се преви в тромав поклон до масата с резбовани на спирали ръбове. Нори беше висок и слаб, с дълъг нос, рехавите му побелели кичури зад ушите стърчаха като птичи пера, Приличаше й малко на чапла. Всичките му подчинени чиновници владееха писмото, но на пеша на пурпурната му ливрея се виждаше малко мастилено петно. Петното обаче изглеждаше старо и Елейн се зачуди дали и в папката има още като него. Беше си я лепнал тази папка на гърдите веднага щом облече формата, само два дни след госпожа Харфор. Все още беше под въпрос дали го направи като израз на лоялност, или само за да не остане по-назад от Първата слугиня.

— Простете за натрапчивата ми прибързаност, милейди — заяви той, — но съм убеден, че нещата, които ще ви изложа, са важни, макар и не чак спешни.

— Разбира се, няма да ви карам да бързате, господин Нори. — Старият мъж примига и Елейн едва се сдържа да не въздъхне. Май беше доста оглушал, след като си килваше така главата на една страна, сякаш се мъчеше да чуе по-добре. Затова сигурно гласът му беше толкова равен. Тя заговори, по-високо. Сигурно щяха да са пак досадни дреболии. — Хайде да седнем и ще ми кажете за тези толкова важни, но не чак спешни неща.

Издърпа един от резбованите столове край масата и го подкани да седне срещу нея, но той остана прав. Никога не сядаше. Тя се разположи, оправи си полите и се приготви да го изслуша.

Никога не поглеждаше в папката. Всичко по листовете в нея му беше в главата, листовете бяха само ако тя поиска да види със собствените си очи.

— Най-важното, милейди, е, че в именията ви в Данабар са открити големи залежи стипца. Първокачествена стипца. Убеден съм, че банкерите… хм… няма да са толкова колебливи към исканията ми от ваше име, щом го научат. — Устните му за миг се извиха в усмивка. За човек като него това бе равносилно да скочи и да се разлудува из стаята от радост.

Щом чу за стипцата, Елейн също се усмихна — много по-широко. Моментално й се прииска тя самата да се разлудува. И щеше да го направи, ако беше в компанията на всеки друг, но не и на Нори. За миг толкова се въодушеви, че раздразненият хленч на Биргит в главата й заглъхна. Бояджиите и тъкачите направо гълтаха стипцата, а също така стъкларите и майсторите на хартия. Единственият източник на първокачествена стипца беше Геалдан — досега — и само търговските такси за износа й стигаха да се поддържа тронът на Геалдан от поколения насам. Това, което пристигаше от Тийр и Арафел, не беше толкова чисто, но и то носеше на двете държави доходи като маслиненото масло и скъпоценностите.

— Това наистина е важна новина, господин Нори. Най-добрата, която получавам днес. — Като че ли най-добрата, откакто се бе завърнала в Кемлин. — Скоро ли ще можем да преодолеем „колебливостта“ на банкерите? — Те едва ли не й затръшваха вратата пред лицето, само не чак толкова грубо. Всички банкери много добре знаеха колко меча стоят в момента зад нея и колко — зад противниците й. Въпреки това не се съмняваше, че находищата на стипца ще ги обърнат към нея.

— Много скоро, милейди, и убеден съм, при много изгодни условия. Ще им заявя, че ако най-добрите им предложения ни се сторят неизгодни, ще се обърна към Тийр или Кайриен. Няма да рискуват да изгубят клиентелата, милейди.

Каза го все с този суховат, равнодушен глас, без намек за доволство, което всеки друг на негово място щеше да изпита.

— Ще са заеми срещу бъдещите приходи, разбира се, но ще има и разходи. Разработката на самите рудници. Данабар е планински край и е доста далече от Люгардския път. Все пак ще има достатъчно, за да се задоволят амбициите ви за гвардията, милейди. Както и за вашата „Академия“.

— „Достатъчно“ едва ли е подходящата дума, ако сте се отказали от опитите си да ме разубеждавате за Академията, господин Нори — отвърна почти със смях Елейн. Нори стискаше съкровищницата на Андор като квачка едничкото си яйце и беше непреклонно против намерението й да изгради школата, поръчана от Ранд да се основе в Кемлин, като повтаряше отново и отново аргументите си с този сух и неотстъпчив глас, който й пробиваше главата като свредел. Школата до този момент се състоеше само от една дузина школари с техните ученици, пръснати по странноприемници из Новия град, но дори през зимата всеки ден прииждаха нови и нови, и вече започваха да вдигат шум, че им трябвало повече място. Тя, разбира се, не предлагаше да им се дава палат, но все пак имаха нужда от нещо. Нори се стараеше да опази оскъдното злато на Андор, но тя мислеше за бъдещето на Андор. Наближаваше Тармон Гай-дон, но трябваше да вярва, че и след Последната битка ще има бъдеще, все едно дали Ранд ще унищожи света, или не. Иначе нямаше смисъл да продължава човек с каквото и да било, а тя не можеше просто ей така да си седне и да чака. Дори да знаеше със сигурност, че Последната битка ще сложи край на всичко, пак нямаше да може да чучне и да си трае. Ранд основаваше тези школи в случай, че наистина разруши света, с надеждата, че нещо след това ще се спаси, но тази школа тук щеше да е на Андор, а не на Ранд ал-Тор. „Академията на розата“, посветена на паметта на Мургейз Траканд. Щеше да има бъдеще, и толкова. И бъдещето щеше да помни майка й. — Или сте решили, че кайриенското злато може в края на краищата да отведе до Преродения Дракон?

— Все още вярвам, че рискът е много малък, милейди, но вече не си струва предвид това, което току-що научих за Тар Валон. — Тонът му си остана непроменен, но явно нещо го беше възбудило. Пръстите му забарабаниха по кожената папка като разбудени паяци и спряха. — Хм… Бялата кула е разпространила прокламация, с която признава… хм… лорд Ранд за Преродения Дракон и му предлага… хм… закрила и наставничество. Също така обявява анатема на всеки, който се обръща към него на своя глава, а не чрез Кулата. Благоразумно ще е да се пазим от гнева на Кулата, милейди, както сама безспорно знаете. — Погледна многозначително пръстена й с Великата змия. Знаеше за разцеплението в Кулата естествено, сигурно досега не беше го чул само последният пройдоха в Селейсин — но беше достатъчно дискретен, за да не я пита към кой от двата лагера принадлежи. Макар че явно се канеше да каже „Амирлинският трон“ вместо „Бялата кула“. И Светлината знае какво се канеше да каже вместо „лорд Ранд“. Но не можеше да го вини за това. Човекът си беше предпазлив — качество, необходимо за поста му.

Прокламацията на Елайда обаче я слиса. Елейн се намръщи и заопипва замислено пръстена си. Елайда беше носила този пръстен по-дълго, отколкото Елейн бе живяла. Елайда беше арогантна, твърдоглава, сляпа към всяка друга гледна точка освен своята. Но не беше никак глупава. Напротив.

— Възможно ли е да си въобразява, че той би приел такова предложение? — каза тя на глас, по-скоро на себе си. — Закрила и наставничество? Не мога да си представя, по-подходящ начин да го вбеси човек. — Наставничество? Никой не можеше да ръчка Ранд с остен!

— Възможно е вече да го е приел, милейди, според кореспондентката ми от Кайриен. — Ако му подхвърлеха, че в известен смисъл е първокласен шпионин, Нори сигурно щеше да се разтрепери от възмущение. Е, най-малкото щеше да изкриви обидено устни. Първият чиновник надзираваше съкровищницата, контролираше работата на чиновниците, които ръководеха столицата, и съветваше трона по държавни дела. Определено не разполагаше с мрежа от очи и уши, каквито имаха Аджите и дори отделни Сестри. Но си разменяше редовно писма с осведомени и влиятелни личности от други столици, така че съветите му често се оказваха подплатени с вещина за текущите събития. — Изпраща ми гълъб само веднъж седмично, но изглежда, че точно преди последното й писмо някой е нападнал Слънчевия палат с Единствената сила.

— Със Силата? — възкликна Елейн стъписана.

Нори кимна. Толкова равнодушно, сякаш й докладваше за поредния ремонт на градските улици.

— Тя така ми съобщава, милейди. Айез Седай навярно, или Аша’ман, а може и да са били дори Отстъпниците. Боя се, че в случая кореспондентката ми просто повтаря клюките. Крилото, обитавано от Преродения Дракон, било почти напълно разрушено, а той самият е изчезнал. Повечето са убедени, че е отишъл в Тар Валон да коленичи пред Амирлинския трон. Някои вярват, че е загинал, но не са много. Съветвам ви да не предприемате нищо, докато нещата не се изяснят. — Замълча, килнал замислено глава. — Но доколкото го видях, милейди — допълни бавно Нори, — лично аз не бих повярвал, че е мъртъв, докато не поседя поне три дни и три нощи край трупа му.

Елейн за малко да зяпне. Та това си беше почти шега! Малко грубо остроумие, но все пак. От устата на Халвин Нори? Тя също не вярваше, че Ранд е мъртъв. Никога не би го повярвала. Колкото до колениченето пред Елайда, Ранд бе толкова опърничав, че не би се покорил на никого. Колко трудности щяха да бъдат заобиколени, ако бе приел да коленичи пред Егвийн, а тя му беше приятелка от детинство. Елайда имаше толкова шанс да го получи, колкото коза да я поканят на дворцов бал, особено след като чуе за прокламацията й. На кой го беше нападнал? Сеанчанците се изключваха — не беше възможно да са стигнали чак в Кайриен. Ако Отстъпниците бяха решили да тръгнат открито срещу него, това можеше да означава още повече хаос и разруха от тази, която светът вече понасяше, но най-лошото щеше да е, ако са ашаманите. Собствените му създания да се обърнат срещу него? Не! Не можеше да го защити, колкото и да се нуждаеше той от закрилата й. Сам трябваше да се пази.

„Глупав човек — промърмори наум Елейн. — Сигурно обикаля сега насам-натам и си развява знамената, все едно че никой изобщо не се е опитвал да го убие! Гледай добре да се пазиш, Ранд ал-Тор, че паднеш ли ми в ръцете, така ще те напляскам, че всичката глупост ще избия от главата ти!“

— Какво друго съобщават вашите кореспонденти, господин Нори? — попита на глас Елейн и избута Ранд от ума си. Не й беше в ръцете, а сега трябваше да се съсредоточи върху Андор.

Кореспондентите му, както се оказа, съобщаваха премного неща, въпреки че повече от новините бяха стари. Не всички използваха гълъби, а писмата, предавани на някой доверен търговец, стигаха и в най-добри времена за два-три месеца. Не толкова доверените търговци си взимаха пощенската такса, без изобщо да си правят труда да доставят пратката. Малцина можеха да си позволят да наемат куриери. Елейн си беше наумила да основе кралска поща, стига обстоятелствата да го позволят. Нори например се оплакваше, че последните му писма от Ебу Дар и Амадор са изпреварени от събития, за които вече от седмици се говори по улиците.

А и не всички новини се оказаха важни. Пишещите му познати наистина не бяха очи и уши; те просто описваха новините за своя град и приказките, чути в двора. В Тийр се приказваше за все повече кораби на Морския народ, които нахлували през Пръстите на Дракона без лоцмани и вече препълвали реката край града. Мълвата говореше, че кораби на Морския народ се били сражавали със сеанчанците в открито море, но това си беше гола мълва. Иллиан беше спокоен, пълен с войници на Ранд, които се възстановяваха след битката със Сеанчан. Нищо повече не се знаеше. Дали Ранд се намира в града, или не оставаше под въпрос. Кралицата на Салдеа продължаваше дългото си уединение извън столицата, факт, вече известен на Елейн, но кралицата на Кандор, изглежда, също не бяха я виждали в Чачин от месеци, а кралят на Шиенар уж бе излязъл на продължителен оглед по границите с Погибелта, макар че Погибелта, както съобщаваха, беше спокойна като никога досега. В Люгард крал Редран привикваше всички благородници с ратниците им и градът, който досега се безпокоеше от двете големи войски, лагеруващи недалече от границата с Андор — едната пълна с Айез Седай, другата с андорци, бе започнал да се безпокои какво ли възнамерява да предприеме този разюздан нехранимайко Редран.

— И какъв е вашият съвет? — попита Елейн Нори, след като той свърши, въпреки че нямаше нужда. Всъщност за останалите новини наистина нямаше нужда. Събитията бяха твърде отдалечени, за да се отразят на Андор, или бяха незначителни, само за представа какво става по другите земи. Въпреки това се очакваше да пита дори когато и двамата знаеха, че вече й е ясен отговорът — „не правете нищо“, — а в отговорите си той беше точен. Муранди обаче нито беше далече, нито маловажен и този път Нори се поколеба, свил устни. Нори беше бавен и методичен, но никога колеблив.

— В този случай нямам съвет — отвърна най-сетне той. — Обикновено бих посъветвал да се прати емисар при Редран, който да го помоли да си изкаже основанията и целите. Възможно е да се бои от нежелателни събития на север от него или от айилските набези, за които толкова много чуваме напоследък. Но от друга страна, макар никога да не е бил амбициозен, възможно е да се кани да предприеме някакви начинания в северна Алтара. Или в Андор, при тези обстоятелства. Но за съжаление… — Без да изпуска папката от гърдите си, той леко разпери ръце и въздъхна.

За съжаление тя все още не беше кралица и никой неин пратеник нямаше да може да се доближи до Редран. Ако претенцията й за трона се провалеше и той приемеше сега пратеника й, успешният претендент можеше да заграби парче от Муранди, за да му даде урок, а лорд Луан и другите вече бяха заграбили от земята му. Тя обаче разполагаше с по-добра информация от първия чиновник — от Егвийн. Нямаше намерение да му разкрива източника си, но реши да облекчи отчаянието му. Заради това сигурно беше свил така устни: знаеше какво да се направи, но не виждаше начин да се направи.

— Знам какво цели Редран, господин Нори. Целта му е самата Муранди. Андорците в Муранди вече са получили клетви за вярност от северните благородници и това притеснява останалите. Има и един голям отряд наемници — всъщност Заклети в Дракона, но Редран смята, че са наемници — които той е наел тайно, да си стоят като заплаха, след като другите две армии се изтеглят. Смята да използва тези заплахи, за да обвърже благородниците към себе си толкова здраво, че всеки от тях да се бои да се отцепи пръв, след като заплахите отпаднат. Може да се превърне в проблем за нас в бъдеще, ако планът му успее — преди всичко ще поиска да му върнем онези северни земи, — но засега не представлява проблем за Андор.

Нори се облещи, килна глава наляво, после надясно и я изгледа мълчаливо. И навлажни устни, преди да заговори.

— Това би обяснило много неща. Да, много неща. — Отново облиза устни. — Имаше и още нещо, споменато от кореспондентката ми, за което… хм… забравих да ви спомена. Както сигурно знаете, намерението ви да претендирате за Слънчевия трон там е добре известно и се радва на широка поддръжка. Изглежда, много кайриенци изразяват открито готовност да дойдат в Андор, за да ви помогнат да си спечелите Лъвския трон, за да можете по-скоро да вземете и Слънчевия. Вероятно нямате нужда от съвета ми във връзка с тези предложения?

Тя кимна. Помощ от Кайриен щеше да е по-лошо и от наемниците, защото между Андор и Кайриен бе имало много войни. Той не го забравяше. Халвин Нори нищо не забравяше. Защо тогава бе решил да й го каже, вместо да я постави натясно чак когато пристигнеха поддръжниците й от Кайриен? Дали го бе впечатлила, като му бе показала осведоменост? Или се бе изплашил тя да не разбере, че го е премълчал? Той я зачака търпеливо, като съсухрена чапла, очакваща… да хване рибката ли?

— Господин Нори, пригответе ми писмо, което да подпиша и подпечатам, до всички влиятелни Домове в Кайриен. Започнете с изразяване на правата ми над Слънчевия трон като дъщеря на Тарингейл Дамодред и да се изтъкне, че ще заявя претенцията си след като нещата в Андор се уредят. Съобщете им, че няма да взема с мен войници, защото зная, че андорски войници на кайриенска земя ще настроят всички срещу мен, и с пълно право. Завършете с благодарността ми за подкрепата на каузата ми, изразявана от много кайриенци, и с надеждата ми, че всички различия с Кайриен ще се излекуват мирно.

Умният щеше да разчете посланието между тези думи и с малко късмет — можеше да го обясни на по-несхватливите.

— Ловък отговор, милейди — отвърна Нори и присви рамене в подобие на поклон. — Ще го направя. Ако позволите да попитам, милейди, дали ви остана време да подпишете сметките? А, няма значение. Ще пратя някого да ги вземе по-късно. — Този път се поклони чинно, макар и малко вдървено, след което понечи да си тръгне, но се спря. — Простете за дързостта, милейди, но много ми приличате на покойната кралица, вашата майка.

И излезе. Тя се зачуди дали да го смята за човек от своя лагер. Управлението на Кемлин без чиновници беше невъзможно, да не говорим за цял Андор, а властта на Първия чиновник можеше да постави на колене всяка кралица, ако не внимава. Комплиментът и декларацията за вярност бяха две съвсем различни неща.

Не й се наложи да разсъждава много дълго над тези въпроси, защото само след миг влязоха три слугини със сребърни подноси. Подредиха ги по дължината на масата до стената.

— Първата слугиня каза, че милейди е забравила да си поръча обяда — каза едната, побеляла пълничка жена, приклекна чинно и махна с ръка на двете по-млади да свалят високите сребърни капаци. — Затова изпраща на милейди да си избере.

Да си избере. Елейн поклати глава пред изложеното, с което й напомниха колко много време е изтекло след скромната закуска призори. Имаше нарязана овнешка плешка със сос от горчица, печено петле с пълнеж от сушени смокини, хлебчета със сусам, кремсупа с праз и картофи, зелеви сърмички със стафидки и чушлета, и баница, да не говорим за чинията с ябълкови резенчета и сочното парче торта със сметана отгоре. От двете сребърни канички с вино се вдигаше пара — в случай че предпочете едните подправки пред другите. Третата беше пълна с топъл чай. А в края на един от подносите много назидателно бяха сбутали храната, която винаги си поръчваше за обяд — чист бульон и филия хляб. Рийни Харфор не го одобряваше. Казваше, че Елейн е „станала като клечка“.

Първата слугиня явно бе изложила мнението си и на други: побелялата жена се начумери неодобрително, докато, поднасяше хляба, бульона и чая на масата в средата на стаята с бяла ленена кърпа на ръката, тънка чашка и чинийка от син порцелан и сребърно бурканче с мед. И блюдото със смокините. „Ако си напълниш стомаха на обед, мисълта ти следобед затъпява“ — казваше често Лини. Но виж, нейното мнение не се споделяше от другите. Слугините бяха добре закръглени и дори най-младата изглеждаше разочарована, когато си излязоха с останалото от храната.

Бульонът беше много хубав, горещ и леко подлютен, а чаят — с приятен вкус на мента. Но така и не я оставиха за дълго дори на обяда й сама с мислите й, а може би щеше да си щипне мъничко и от тортата. Преди да успее да преглътне и две хапки, Диелин нахлу като фурия в стаята. Елейн остави лъжичката и й предложи от чая, без да се усети, че чашата е само една, но Диелин отклони намръщено поканата.

— В Бремския лес се е появила войска — обяви тя. — Толкова голяма не е имало от Айилската война насам. Един търговец от Нови Брем донесъл тази заран вестта. Стабилен мъж, може да му се вярва. Тормон, от Иллиан. Не е от тези, които се боят от собствената си сянка. Каза, че е видял арафелци, кандорци, дори шиенарци. Хиляди. Не хиляди, а десетки хиляди. — Срина се на един от столовете и замаха с ръка да си поеме дъх. Лицето й се беше зачервило, сякаш беше тичала, за да донесе новината. — Какво, в името на Светлината, ще търсят онези от границите толкова близо до Андор?

— Обзалагам се, че е Ранд — отвърна Елейн. Потисна прозявката, допи чая и си наля пак. Утринта я бе уморила, но чаят щеше да я ободри.

Диелин престана да си вее с ръка и изправи гръб.

— Не мислиш сериозно, че той ги е изпратил, нали? Да… ти помогне?

Тази възможност не беше хрумвала на Елейн. Понякога съжаляваше, че е споделила чувствата си към Ранд с Диелин.

— Не мога да допусна, че е бил… Искам да кажа, че не е възможно да е… толкова глупав.

Светлина, наистина беше уморена! Ранд понякога се държеше така, сякаш е кралят на света, но разбира се, не би го… Не би го направил… Но какво не би направил някак й се изплъзна от ума.

Прикри поредната си прозявка и изведнъж очите й се ококориха и тя зяпна чая. Хладен ментов аромат. Много внимателно я свали, или по-скоро се опита. За малко не улучи чинийката, чашката се обърна и чаят се разля по масата. Чай с ментов аромат и подправен с отвара от вилняк. Макар да знаеше, че е без полза, посегна към Извора. Опита се да се изпълни с живота и радостта на сайдар, но все едно че се опита вятъра да хване в мрежа. Раздразнението на Биргит, не толкова разгорещено вече, бе обсебило онова ъгълче в ума й. Тя отчаяно се помъчи да излъчи страх или паника. Главата й сякаш бе натъпкана с вълна. „Помогни ми, Биргит! — помисли си немощно Елейн. — Помогни ми!“

— Какво има? — настойчиво попита Диелин и рязко се наведе към нея. — Замисли се за нещо й по лицето ти личи, че е ужасно.

Елейн вдигна очи към нея и примигна. Забравила беше, че е тук.

— Бягай! — промълви тя удебелен език, преглътна и се помъчи да се закашля. Езикът й сякаш натежа двойно. — Доведи помощ! Мен са ме… отровили! — Да обяснява щеше да й отнеме много време. — Бягай!

Диелин я зяпна замръзнала, след това скочи и стисна дръжката на ножа си.

Вратата се отвори, някакъв слуга провря глава и надникна колебливо. Обзе я прилив на облекчение. Диелин нямаше да я намушка пред свидетел. Мъжът облиза устни и очите му пробягаха към двете жени. След това влезе. Измъкна от колана си нож с дълго острие. Последваха го още двама в червено-бели ливреи и всеки от тях измъкна от канията си дълъг нож.

„Няма да умра като коте в торба“ — помисли си горчиво Елейн. С усилие се изправи. Коленете й се огънаха и тя се подпря с една ръка на масата, но с другата извади камата си. Острието й с ецваната сребърна шарка не беше по-дълго от педя, но щеше да е достатъчно. Само ако пръстите й не бяха толкова вкочанени. „Не и без борба“ — каза си тя. Ръката й се движеше сякаш през гъст сироп. „Не и без борба!“

Времето сякаш затече много бързо. Диелин се обръщаше към съзаклятниците си, последният тъкмо затваряше вратата.

— Убийство! — викна Диелин. Надигна стола си и го запокити срещу мъжете. — Стражи! Убийство! Стражи!

Тримата се опитаха да избегнат полетелия стол, но единият се оказа твърде муден и столът го удари в краката. Мъжът изрева, падна към другия до него и двамата се затъркаляха на пода. Третият, слаб къдрокос младеж със светлосини очи, свърна настрани и тръгна с ножа напред.

Диелин го посрещна със своя — сечеше, забиваше, но младежът се движеше пъргаво като невестулка й отбягваше с лекота ударите й. Дългото му острие я посече, Диелин залитна назад, изпищя и се хвана за корема. Мъжът запристъпва напред, замахна пак и тя изпищя още веднъж и рухна на пода като парцалена кукла. Той я прекрачи и тръгна към Елейн.

Всичко останало престана да съществува, освен него и ножа в ръката му. Не се хвърли срещу нея. Големите му сини очи я изгледаха предпазливо и той запристъпва бавно, но сигурно. Разбира се. Знаеше, че е Айез Седай. Сигурно се чудеше дали отварата е подействала. Тя се помъчи да се задържи на крака, без да се олюлява, да го изгледа свирепо, да спечели с блъф няколко мига, но той само кимна и стисна още по-уверено дръжката на оръжието. Ако можеше да направи нещо, щеше да го е направила досега. Нямаше следа от доволство на лицето му. Човекът просто си вършеше работата.

Изведнъж се закова на място и сведе изумен очи към гърдите си. Елейн също се взря. В едната стъпка стомана, щръкнала от гръдта му. От устните му бликна кръв и той залитна и се срина върху масата.

Елейн се олюля, падна на колене и едва успя да се задържи за ръба на масата, за да не падне съвсем. Взря се изумена в човека, плувнал в кръв върху килима. От гърба му стърчеше дръжка на меч. Натежалата й като олово мисъл се зарея безцелно. Тези килими никога нямаше да се почистят от толкова кръв. Много бавно вдигна очи към замрялата на пода Диелин. Като че ли не дишаше. После — към вратата. Отворената врата. Единият от двамата други убийци лежеше пред нея с глава, извъртяна под необичаен ъгъл и едва наполовина прикрепена към врата. Другият се бореше с някакъв мъж в червено-бяла ливрея — и двамата се мъчеха да се доберат до една паднала кама. Несполучилият убиец се мъчеше да откопчи пръстите от гърлото си със свободната си ръка. Другият, с грубо лице, беше в куртка с бяла яка на гвардеец.

„Побързай, Биргит — помисли тъпо Елейн. — Моля те… Побързай…“

Тъмнината я погълна.