Робърт Джордан
Сърцето на зимата (13)

Глава 12
Зимна лилия

Поредният слуга едва не си счупи носа от поклони. Елейн въздъхна и се плъзна напред по дворцовия коридор. Е, поне се постара да се плъзне. Като щерка-наследница на Андор — с изправен гръб и много сериозна. А й се искаше да се затича, макар че в тези тъмносини поли сигурно щеше да се спъне, ако се беше опитала. Почти усети с гърба си как оцъклените очи на дебелака проследиха нея и спътничките й. Нищожен дразнител. Ще мине. Като песъчинка в пантофката й. „Ранд проклетият ал-Тор, който си въобразява, че знае повече от всички, той е големият трън в петата ми!“ Само да успееше и този път да й се измъкне!…

— И запомнете — каза им твърдо Елейн. — Да не е споменала някоя за шпиони, за корен от вилняк и разни такива! — Само това оставаше: да реши, че трябва да я „спасява“. Мъжете вършеха тези глупости понякога. Според Нинив мислеха „с космите на гърдите си“. Светлина, сигурно щеше да се опита да върне айилците и салдейците в града! В самия дворец! Колкото и да й беше горчиво да си го признае, нямаше да може да го спре, освен ако не отвори война, а и това сигурно нямаше да е достатъчно.

— Не му казвам неща, които не трябва да знае — рече Мин и изгледа начумерено мършавата слугиня с ококорените очи, която само дето не се просна върху червено-белите плочки. Елейн погледна накриво към Мин, спомни си за времето, когато сама носеше панталони, и се зачуди дали отново да не го опита. С тях определено си по-свободна в ходенето. Но не и в ботушите с високите токове, разсъди тя. С тях Мин ставаше висока почти колкото Авиенда, но дори Биргит се полюшваше в такива, а и с тези впити панталони и палтенцето, дето покриваше бедрата й едва до средата, Мин изглеждаше направо скандално.

— Значи го лъжеш? — В тона на Авиенда се прокрадна подозрение. Дори начинът, по който намести тъмния си шал, излъчваше укор и тя изгледа свирепо Мин през рамото на Елейн.

— Разбира се, че не! — рязко й отвърна Мин и я изгледа също така свирепо. — Освен когато се наложи. — Авиенда се изкиска, стресна се от смеха си и отново си изписа каменна физиономия.

Какво да прави с тях двете? Трябваше да се харесват. Длъжни бяха. Но откакто се срещнаха, двете жени се гледаха като непознати котки, затворени в един килер. О, за всичко се бяха разбрали — наистина нямаха друг избор, не и след като никоя не можеше да предвиди кога най-сетне отново ще им падне в ръцете и на трите, но Елейн много се надяваше, че няма отново да започнат да си показват колко ги бива с техните ножове. Много небрежно, без никакъв намек за заплаха към другата, видите ли, но и съвсем явно. От друга страна, Авиенда искрено се впечатли от големия брой ножове, които Мин носеше по себе си.

Дългите й поли пометоха плочките покрай един дълъг млад слуга, понесъл шишета за лампите на газените светилници, и непохватният младок се поклони, но за съжаление зяпна след тях така удивен, че забрави за товара си и в коридора зад тях се разнесе трясък на счупено стъкло.

Елейн въздъхна отново. Можеше само да се надява, че скоро всички ще свикнат с новото положение. Не тя беше предмет на всички тези зяпвания, разбира се, нито пък Авиенда или дори Мин, макар че тя сигурно привличаше донякъде погледите. Не. Поводът за всеобщия смут бяха Касейл и Дени, които ги следваха плътно по петите. Тъкмо заради тях всички се опулваха и слугите се препъваха. Сега вървяха с нея. Сега си имаше осем телохранителки, а двете стояха на стража пред вратата й когато се събуди.

Зяпането донякъде се дължеше просто на това, че зад Елейн се точеха телохранителки и със сигурност — защото наистина бяха жени. С това все още никой не беше свикнал. Но Биргит бе заявила, че ще им придаде церемониален вид, и си изпълни думата. Сигурно беше впрегнала на работа всички шивачки и шапкарки в двореца веднага щом снощи напусна покоите на Елейн. Всяка от жените носеше яркочервена шапка с широка периферия, с пришито на нея дълго бяло перо и широк червен шарф през гърдите, обшит с бяла дантела и с изправени на задните лапи Бели лъвове. Пурпурните им палта с високи бели яки бяха от коприна, а кройката им беше леко променена, тъй че да им прилягат по-плътно, и падаха почти до коленете над пурпурните панталони с белите ширити от външната страна на крачолите. По китките и на шиите им падаха гъсти пластове светла дантела, а черните им ботуши бяха лъснати до блясък. Видът им беше зашеметяващ и дори благонравната Дени леко поклащаше ханш. Елейн подозираше, че щяха да се възгордеят още повече, когато станеха готови коланите за мечовете и украсените с позлата ножници, както и лъскавите шлемове и гръдни брони. Биргит беше поръчала да се изковат нагръдници, пригодни за жени, и Елейн допускаше, че това определено е накарало дворцовия оръжейник да се опули!

В момента Биргит беше заета с беседи с жени, за да попълни бройката от двайсет за личната й охрана. Елейн усещаше съсредоточеността й, без признак за някаква физическа дейност, тъй че сигурно беше това, освен ако не беше седнала да почете или да поиграе на камъчета, а тя рядко си отдъхваше от ежедневните грижи за сигурността на Елейн. Дано само не им раздуеше броя. И дано да останеше заета достатъчно дълго, та да забележи прикриването на връзката едва когато ще е твърде късно. Като си помислиш само как се притесняваше, че Биргит усеща неща, които Елейн не искаше да усети, след като решението се намери в един най-обикновен въпрос, зададен на Вандийн. Отговорът се оказа едно горчиво напомняне колко малко всъщност тя знаеше за битието на истинската Айез Седай, особено онези части, на които Сестрите гледаха като на нещо подразбиращо се от само себе си. Явно всяка Сестра, имаща Стражник, знаеше как се прави, дори целомъдрените.

Странно, как се получаваха нещата понякога. Ако не бяха телохранителките й, ако не беше се замислила как да избегне и тях, и Биргит, никога нямаше да й хрумне да попита, никога нямаше да научи как навреме да си маскира връзката за това. Не че се канеше скоро да се отърве от пазачките си, но нямаше да е зле да се подготви предварително, ако се наложи. Биргит със сигурност нямаше да им позволи с Авиенда да излязат да пообиколят из града сами, нито денем, нито нощем, не и след случилото се.

Щом се озоваха пред вратата на Нинив, мислите за Биргит напълно се изпариха от главата й. Ранд беше от другата страна на вратата. Ранд, който понякога така запълваше мислите й, че се чудеше дали не е като някоя от онези глупави жени от сказанията, дето главата си затриват заради един мъж. Винаги беше смятала, че тези сказания са ги измисляли мъже. Само че Ранд понякога наистина я караше да си изгуби ума. Поне не беше го разбрал, слава на Светлината.

— Изчакайте тук и не пускайте никого — заповяда тя на гвардейките. Точно сега не можеше да позволи никакви прекъсвания.

За щастие охраната й беше съвсем нова и никой нямаше да разбере дори какво означават униформите им. — Ще бъде само за няколко минути.

Те отдадоха отривисто чест с ръце на гърдите и заеха позиции от двете страни на вратата, Касейл с каменно лице и с ръка на дръжката на меча, а Дени стисна дългата сопа с две ръце и леко й се усмихна. Елейн беше сигурна, че според набитата жена Мин я е довела тук на среща с тайния й любовник. А подозираше, че Касейл си мисли същото. Не бяха много дискретни пред двете. Никоя не го спомена по име, но в приказките им имаше предостатъчно „той това“ и „той онова“. Поне никоя не се беше опитала да се отскубне под някакъв предлог, за да изприпка да донесе на Биргит. Щом бяха нейна охрана, значи бяха нейна охрана, а не на Биргит. Само че нямаше да задържат Биргит отвън, ако избързаше с маскирането на връзката.

И освен това се усети, че се е разтреперела. Мъжът, когото сънуваше всяка нощ, беше от другата страна на тази врата, а тя стоеше тук и тръпнеше като вейка. Толкова дълго го беше чакала, толкова го беше искала този миг, а сега едва ли не се уплаши. Не биваше да допусне този път нещата да се объркат. Макар и с усилие, се стегна.

— Готови ли сте? — Гласът й не прозвуча толкова крепко, колкото се надяваше, но поне не трепна. В стомаха й запърхаха пеперуди, големи колкото лисици. Това отдавна не беше й се случвало.

— Разбира се — отвърна Авиенда, но първо преглътна.

— Готова съм — каза плахо Мин.

Влязоха, без да почукат, и бързо затвориха вратата след себе си.

Нинив скочи на крака ококорена, преди и трите да пристъпят в дневната, но Елейн едва забеляза нея, както и Лан, въпреки сладкия мирис от лулата на Стражника, изпълнил стаята. Ранд наистина беше тук. Трудно й бе да го повярва. Грозната маска, която Мин бе описала, я нямаше, освен дрипавото облекло и грубите ръкавици, и той беше… красив.

Като я видя, той също скочи от стола, но преди да се изправи напълно, се олюля, стисна ръба на масата с две ръце и се задави в сухи хрипове. Елейн прегърна Извора и пристъпи към него, после спря и освободи Силата. Дарбата й в Церенето бездруго беше слаба, а и Нинив я изпревари, сиянието на сайдар изведнъж я обкръжи и тя вдигна две ръце към Ранд.

Той се отдръпна и я отблъсна.

— Не е за цяр, Нинив — грубо я спря Ранд. — Все едно, май печелиш спора. — Лицето му се беше изопнало, за да скрие чувствата, но очите му сякаш изпиха Елейн. И Авиенда също. Елейн чак се изненада колко я зарадва това. Надявала се беше да е така, надяваше се да може да го нагласи заради сестра си, а ето, че не й се налагаше да го урежда. Явно му струваше голямо усилие да се изправи, както и да отмести погледа си от нея и Авиенда, макар да се опита да прикрие и двете. — Крайно време е да си тръгваме, Мин.

Елейн зяпна.

— Смяташ, че можеш просто така да си отидеш, без дори да си поговорил с мен?

— Мъже! — промълвиха почти на един дъх Мин и Авиенда и се спогледаха стреснато. И припряно си пуснаха скръстените на гърдите ръце. За миг, въпреки неприязънта и всичко останало между тях, се превърнаха в огледални двойнички на женско отвращение.

— Хората, които се опитаха да ме убият в Кайриен, ще превърнат този дворец в купчина сгурия, ако разберат, че съм бил тук — каза кротко Ранд. — Дори само ако заподозрат. Мин предполагам ви е казала, че бяха Аша’ман. Не вярвайте на никого от тях. Освен може би на трима. Деймир Флин, Джаар Наришма и Ибин Хопвил. На тях тримата сигурно може да се разчита. Останалите… — Стисна неволно юмруци. — Понякога мечът в ръката ти се обръща, но все пак имам нужда от меч. Просто стойте настрана от мъже в черни палта. Вижте, няма време за повече приказки. Най-добре е да се махам веднага. — Беше сбъркала. Ранд съвсем не изглеждаше като този, когото бе сънувала. Преди време понякога в него се долавяше нещо момчешко, но сега то се беше изпепелило, изчезнало беше съвсем. Заради самия него Елейн изпита скръб по онова изгубено момчешко. Той едва ли скърбеше, едва ли можеше.

— Той е прав за едно — отрони Лан, без да вади лулата от устата си — вторият мъж тук, който сякаш никога не бе имал детство. Очите му бяха като син лед под плетената кожена каишка, стегнала челото му. — Всички около него са изложени на огромна опасност. Всички. — Странно защо Нинив изсумтя, погали с ръка някаква издута кожена торба, сложена на масата, и се усмихна. Макар че след миг усмивката й се стопи.

— Нима моята първосестра и аз изпитваме страх? — настойчиво отвърна Авиенда, с ръце на кръста. Шалът се плъзна от раменете й и падна на пода, но тя толкова се беше напрегнала, че не го усети. — Този мъж има тох пред нас, Аан-аллейн, както и ние към него. Това трябва да се уреди.

— Не разбирам какво общо може да има токът на някого с каквото и да е — разпери ръце Мин, — нито пък петата или цялото стъпало, но никъде няма да тръгна преди да поговориш с тях, Ранд! — И се престори, че не забелязва яростния поглед на Авиенда.

Ранд въздъхна, подпря се на ръба на масата и приглади рижите къдрици на врата си. Сякаш заспори под нос със самия себе си.

— Съжалявам, че ви натрапиха сул-дам и дамане — каза накрая. Прозвуча искрено, но не много. Сигурно бе съжалил за хладината си. — Таим трябваше да ги предаде на Сестрите, които мислех, че са с вас. Но предполагам всеки може да направи подобна грешка. Сигурно е помислил, че всичките тези Мъдри, Премъдри и всякакви други „мъдрости“ около вас са Айез Седай. — Усмивката му бе кротка и не засегна очите му.

— Ранд — прекъсна го Мин предупредително.

Той я изгледа питащо, сякаш не разбира. И веднага продължи.

— Все едно, изглежда, разполагате с достатъчно от тях, за да се справите с шепа жени, докато бъдат предадени на… на другите Сестри, които са с Егвийн. Нещата никога не се получават точно така, както си очаквал, нали? Кой можеше да допусне, че няколкото жени, побягнали от Елайда, ще се вдигнат срещу Бялата кула? С Егвийн като тяхна Амирлин! И с Бандата на Червената ръка за тяхна войска. Мат, предполагам, ще може да се позадържи там. — Неизвестно защо Ранд примигна, докосна с длан челото си и след това продължи е този дразнещо небрежен тон. — Така. Странно се развиват нещата. При тази бързина няма да се изненадам, ако приятелките ми в Кулата намерят достатъчно кураж да се покажат открито.

Елейн вдигна вежда и се озърна към Нинив. Премъдри и Мъдри жени? Бандата на Червената ръка била войска на Егвийн, и Мат с тях? В усилието да си придаде пълна невинност, ококорена, Нинив бе самото въплъщение на гузна съвест, прикована, на вратата. Според Елейн беше все едно. Той бездруго скоро щеше да разбере всичко, стига да го уговореха да отиде при Егвийн. Във всеки случай сега имаше да уреди с него далеч по-важни неща. Просто дрънкаше каквото му попадне, подхвърляше каквото му падне наум с надеждата, че ще се хванат и ще ги отклони.

— Ранд, няма да стане. — Елейн впи ръце в полите си, за да не му размаха пръст пред носа. Или юмрук; не знаеше кое ще се получи. Другите Сестри ли? За малко щеше да каже истинските Айез Седай! Как смее? И неговите „приятелки“ в Кулата! Нима още вярваше на странните писма на Алвиарин? Когато продължи, гласът й беше хладен и твърд, нетърпящ глупави възражения. — Всичко това няма никакво значение. Поне сега. Това, за което трябва да поговорим, си ти, Авиенда, Мин и аз. А за това ще говорим. Всички, Ранд ал-Тор, и ти няма да напуснеш двореца, преди да го направим!

А той я загледа много продължително, с вкочанено лице. След което вдиша дълбоко и промълви, с лице като гранит:

— Обичам те, Елейн. — И продължи, без да спира, думите му се заизливаха като вода през пръснал се бент. А лицето му — каменна стена. — Обичам те, Авиенда. Обичам те, Мин. И никоя от трите ви не обичам с трошица по-малко от другите две. Не просто искам някоя от вас, искам ви и трите. Е, сега го знаете. Жалък развратник съм аз. Сега можете да си идете, без да се обръщате назад. Това бездруго си е пълна лудост. Не мога да си позволя да обичам някоя от вас.

— Ранд ал-Тор! — кресна Нинив. — Това е най-ужасното оскърбление, което съм чувала от устата ти! Как можа изобщо да ти хрумне да заявиш на три жени, че ги обичаш! Ти си по-лошо от развратник! Веднага да се извиниш! — Лан беше извадил лулата от устата си и бе зяпнал Ранд.

— Обичам те, Ранд — отвърна му простичко Елейн, — и макар да не си ме молил, искам да се омъжа за теб. — Лекичко се изчерви, но отдавна бе решила да е много по-дръзка с него, така че руменината едва ли трябваше да се брои. Устата на Нинив се размърда, но никакъв звук не излезе.

— Сърцето ми е в твоите ръце, Ранд ал-Тор — каза Авиенда, изричайки цялото му име като нещо рядко и много скъпо. — Ако изплетеш брачен венец за моята първосестра и мен, ще го вдигна. — И тя се изчерви, и се опита да го скрие, навеждайки се да си вземе шала от пода. Според айилските обичаи беше недопустимо да казва всичко това. Нинив най-после издаде звук. Гъши грак.

— Ако до този момент не си разбрал, че те обичам — заяви Мин, — значи си сляп, глух и умрял! — Виж, тя определено не се изчерви. Тъмните й очи грейнаха с коварна светлина и изглеждаше готова да се разсмее. — А колкото до венчавката, ами, трите ще се разберем някак си! — А Нинив стисна плитката си с две ръце, много здраво я дръпна и вдиша дълбоко през носа. Лан на свой ред се зае да проучва най-съсредоточено съдържанието на чашката на лулата си.

Ранд ги загледа и трите, сякаш никога през живота си не беше виждал жена и се чудеше що за създания стоят пред него.

— И трите сте луди — промълви накрая той. — Бих се оженил за всяка от вас — и за трите, Светлината да ми е на помощ! — но е невъзможно и вие го знаете. — Нинив се срина в стола си и затресе глава. Нещо замърмори, но единственото, което Елейн успя да чуе, беше как Женският кръг щели да си глътнат езиците.

— Имаме да обсъдим и още нещо — каза Елейн. Светлина, Мин и Авиенда така го гледаха, все едно че беше някакъв сладкиш! Тя самата с усилие сдържа усмивката си, да не изглежда толкова… алчна. — В покоите ми, мисля. Няма защо да досаждаме на Нинив и Лан. — По-скоро боеше се, че Нинив ще се опита да ги спре, ако чуе. Много охотно се възползваше от авторитета си, щом се стигнеше до айезседайски работи.

— Да — бавно отвърна Ранд. И после, много странно, добави: — Казах ти, че спечели, Нинив. Няма да си тръгна преди да се видим отново с теб.

— О! — сепна се Нинив. — Да. Разбира се, че няма. — Хвърли бърза усмивка на Елейн и задърдори: — Пред очите ми е израснал. Гледала съм го как прохожда. Не може да си иде, без да си поговорим надълго и широко.

Елейн я изгледа подозрително. Светлина, говореше досущ като някоя стара дойка. Въпреки че Лини никога не дърдореше. Дано Лини е жива и здрава, но се боеше, че нито едното, нито другото е вярно. Защо Нинив се държеше така? Наумила бе нещо тази жена и след като не се възползваше от положението си, за да го постигне, значи беше нещо, за което самата тя съзнаваше, че не е редно.

Изведнъж Ранд сякаш се разля. Въздухът около него сякаш затрептя на мараня като при летен зной и всичко друго се отвя от главата на Елейн. Само миг… и той стана съвсем друг — по-нисък, по-дебел, грубоват и грозен. И толкова гнусен на вид, че тя дори не съобрази, че е използвал мъжката половина на Силата. Мазна черна коса, сплъстена над болнаво бледото лице, покрито с космати брадавици, и месест нос над дебели, отпуснати устни, от които сякаш всеки момент щеше да покапе слюнка. Той затвори очи и преглътна, стиснал здраво облегалките на стола, сякаш не можеше да понесе, че го гледат.

— Въпреки всичко си красив, Ранд — промълви тя.

— Ха! — възкликна Мин. — Пред такова лице и коза ще припадне! — Е, да, щеше, но не биваше да го казва.

Авиенда се засмя.

— Имаш чувство за хумор, Мин Фаршоу. Пред такова лице цяло стадо кози ще припадне. — О, Светлина небесна, беше си самата истина. Елейн преглътна кикота си тъкмо навреме.

— Аз съм който съм — рече Ранд и се надигна от стола.

Веднага щом Дени видя така предрешения Ранд, усмивката на широкото й лице се сбръчка, а Касейл зяпна. „Дотук с подозренията за тайни любовници“ — помисли Елейн и се засмя наум. Сигурна беше, че привлича не по-малко удивени погледи от гвардейките, които се тътреха отзад навъсени. В този му вид определено никой нямаше да разбере кой е. Слугите по коридорите сигурно смятаха, че са го хванали в някакво престъпление. Имаше вид точно на такъв. Касейл и Дани го гледаха изпод вежди — те също сигурно го мислеха за престъпник.

Гвардейките за малко да възразят, щом разбраха, че смята да ги остави да чакат пред покоите й, докато трите го вкарат вътре и останат насаме с него. Превъплъщението на Ранд изведнъж се оказа не чак толкова смешно. Касейл стисна устни, а лицето на Дени се изопна неотстъпчиво. На Елейн почти се наложи да им размаха пръстена с Великата змия под носовете преди начумерено да застанат от двете страни на вратата. Тя я затвори леко, отрязвайки навъсените им погледи, въпреки че й се искаше да я тръшне. Светлина, Ранд можеше да си избере нещо не чак толкова неприятно за маска.

Въздухът около Ранд отново затрептя и той отново си стана същият. Драконовите глави на китките му засияха с металния си блясък — пурпурни и златни.

— Искам да пийна нещо — измърмори с пресъхнали устни, забелязал сребърната каничка с висока шийка на дългата маса до стената.

Все така без да поглежда нито нея, нито Мин или Авиенда, той пристъпи към масата, олюлявайки се, напълни си сребърна чаша с подправеното вино, останало от закуската, и я пресуши наполовина. Подсладеното греяно вино сигурно вече бе станало на лед. Не бяха очаквали Елейн да се върне в стаите си толкова скоро и огънят в камината бе угаснал. Но тя не забеляза Ранд да го загрява с преливане. Щеше поне пара да се види. И защо отиде сам до виното, вместо да го накара само да дойде при него? Винаги така правеше — караше чаши и светилници да хвърчат насам-натам с потоци Въздух.

— Добре ли си, Ранд? — попита Елейн. — Искам да кажа, да не си болен? — Стомахът й се сви на топка при мисълта за болестта, която можеше да го е хванала. — Нинив може да…

— Толкова съм добре, колкото мога — сухо отвърна той. Все така с гръб към тях. Изпразни чашата и започна да я пълни отново. — Е, казвай какво е това, за което не искаше да чуе Нинив?

Веждите на Елейн се стрелнаха към челото й и тя се спогледа стъписана с Авиенда и Мин. Щом като и той бе разгадал хитростта й, Нинив със сигурност се беше сетила. Тогава защо ги пусна? И как той я разгада? Авиенда поклати глава удивена. Мин също, но ухилена, все едно искаше да им каже, че човек трябва да го очаква от време на време. Елейн я жегна малко… е, не чак ревност; ревност между тях беше изключена… само раздразнение, че Мин бе изкарала толкова дълго с него, докато тя — нито веднъж. Добре, щом толкова искаше да си играят на изненади…

— Искаме да те обвържем за свой Стражник — отвърна тя, седна на един от столовете и приглади гънките на роклята по коленете си. Мин кацна на ръба на масата и краката й провиснаха, а Авиенда се разположи на килима, кръстосала крака, и грижливо намести около себе си тежките си вълнени поли. — И трите. Редно е първо да те попитаме.

Той се обърна рязко, от пълната чаша плисна вино и от каната поля още, докато се сети да я изправи. Измърмори ругатня, припряно пристъпи извън мокрото петно, остави каната на подноса и почна да бърше виното от гърдите си. Дотук — много добре.

— Ама вие наистина сте луди — изръмжа Ранд. — Знаете какво ми предстои. Знаете какво ще означава то за всяка, с която съм обвързан. Дори да не полудея, тя ще трябва да преживее смъртта ми! И какво значи това „и трите“? Мин не може да прелива. Все едно Аланна Мосвани вече ви изпревари и се натика в главата ми, без да си прави труда да ме пита. Тя с Верин водят някакви момичета от Две реки към Бялата кула. Обвърза ме още преди няколко месеца.

— И още не си ми го казал, тъпа овчарска кратуно? — викна Мин. — Ако го знаех само!… — Ловко измъкна тънък нож от ръкава си, изгледа го с яд и навъсена си го прибра.

— Това е против обичая — каза Авиенда, погледна Елейн и също опипа дръжката на ножа на колана си.

— И още как — мрачно отвърна Елейн. Да го направи една Сестра с който и да било мъж беше отвратително. Но това, че Аланна го бе направила е Ранд!… Много добре помнеше мургавата свирепа Зелена с непостоянния й като живак нрав. — Аланна има повече тох към него, отколкото може да заплати за цял живот! И към нас. А дори да няма, ще й се доще веднага да я убия, щом ми падне в ръцете!

— Щом ни падне в ръцете — поправи я Авиенда натъртено.

— Тъй. — Ранд заби очи във виното си. — Разбирате, че няма смисъл от това. Аз… мисля, че е време да се връщам при Нинив. Ще дойдеш ли с мен, Мин? — Въпреки това, което му казаха и трите преди малко, изглеждаше несигурен, сякаш не го вярваше съвсем. Сякаш се боеше, че Мин ще го изостави. Не изглеждаше уплашен от това, по-скоро примирен.

— Има смисъл — настоя Елейн. И се наведе към него, надявайки се някак със силата на волята си да го накара да приеме това, което ще му каже. — Една връзка не те предпазва от друга. Сестрите не обвързват един и същи мъж не заради традицията, Ранд. Защото не искат да си го делят, а не защото е невъзможно. Нито е против закона на Кулата. — Разбира се, някои традиции бяха по-силни от закона, поне в очите на Сестрите. Нинив с всеки ден ставаше все по-решена да налага традициите и достойнството на Айез Седай. Когато научеше за това, сигурно щеше да избухне и да излети през тавана. — Е, но ние искаме да те делим! И ще те делим, ако се съгласиш.

Колко лесно го каза само! Преди време беше сигурна, че няма да може. Докато не осъзна, че обича Авиенда толкова силно, колкото и него, само че по различен начин. И Мин също; друга сестра, макар да не бяха се посестримили с нея. Кожицата щеше да съдере на Аланна само да го докоснеше, но Авиенда и Мин бяха съвсем друго нещо. Бяха част от нея. По някакъв начин бяха самата нея, както и тя — самите тях. Побърза да смекчи тона си.

— Моля те, Ранд. Ние те молим. Молим те, нека да те обвържем.

— Мин — измърмори той почти с укор. Очите му, спрени на лицето на Мин, бяха пълни с отчаяние. — Ти си го знаела, нали? Знаела си, че ако ги видя… — И поклати глава. Не можеше или не искаше да продължи.

— Нищо не знаех за обвързването. Казаха ми го едва преди час — отвърна тя и срещна очите му с нежност, каквато Елейн не беше виждала досега. — Но знаех, надявах се да се случи това, когато ги видиш. Някои неща просто трябва да станат, Ранд. Предопределени са.

Ранд зяпна в чашата с вино и мигът се проточи сякаш с часове. Накрая той вдигна глава.

— Е, добре — промълви той. — Не мога да кажа, че не го искам, защото го искам. Светлината да ме изгори дано за това! Но добре помислете за цената. За цената, която ще трябва да платите.

На Елейн. не се налагаше да мисли за цената. Знаеше го от самото начало, обсъждала го бе с Авиенда, докато се увери, че и тя го разбира. Обяснила го беше на Мин. Взимаш каквото пожелаеш и си плащаш; гласеше старата поговорка. Никоя от трите не трябваше да мисли за цената. Знаеха и бяха готови да я платят. Но и нямаше време. Дори сега не остави на него да реши, че цената е твърде висока. Че защо той да го решава?

Тя се отвори за сайдар, свърза се с Авиенда и двете се усмихнаха една на друга. Това усилено усещане една за друга, по-съкровеното споделяне на чувства и преживяване със сестра й винаги носеше неописуемо удоволствие. Беше почти същото като онова, което скоро щяха да споделят с Ранд. Подготвила го бе много старателно, обмислила го бе от всяко ъгълче. Онова, което бе успяла да разбере за айилските сплитове при посестримяването, много помогна. Направиха го още когато й хрумна.

Тя много грижливо втъка тънките нишки на Дух — в стократен сплит, и всяка нишка — втъкана малко ей така, след което положи тъканта над Авиенда, която седеше на пода, и го повтори с Мин, на ръба на масата. В известен смисъл двата вътъка изобщо не бяха отделни. Сияеха в съвършено подобие и сякаш щом погледнеше единия, виждаше и другия. Сплитовете не бяха като използваните в церемонията на посестримяването, но се основаваха на същите принципи. Те включваха. Това, което изпитваше един човек, се просмукваше във вътъка им и го изпитваха всички в него. След като положи вътъците, тя предаде водачеството на двойния кръг на Авиенда. Вече сътворените тъкани на Силата се съхраниха, но Авиенда мигом изтъка същите като тях около Елейн и отново около Мин, него го съчета с вътъка на Елейн така, че да не могат да се отличат, и отново върна контрола на Елейн. Сега, след толкова упражнения, двете го направиха много лесно. Четири сплита или по-точно три, но тъканта им изглеждаше неотличима.

Всичко беше готово. Авиенда беше уверена като скала, такава твърдост и сила Елейн не бе усещала дори от Биргит. Мин си седеше, стиснала ръба на масата и прибрала глезени. Не можеше да види потоците, но им се усмихваше и чувството на увереност, което излъчваше към тях, се развали съвсем малко само когато облиза устни. Елейн вдиша дълбоко. За нейните очи сега и трите бяха обкръжени и свързани помежду си с дантела от Дух, пред която и най-фината дантела щеше да изглежда груба. Дано само да подействаше така, както тя вярваше, че ще стане.

Сега от всяка от тях изтегли поток на тънки нишки към Ранд. Тя усука трите нишки в една и ги превърна в стражническа връзка. Положи я върху Ранд с толкова нежност, сякаш повиваше бебе в пелени. Паяжината на Дух се слегна над него, всмука се в него. Той дори не примигна, но всичко свърши и тя пусна сайдар. Свърши.

Той ги изгледа втренчено, безизразно и бавно притисна с пръсти слепоочията си.

— О, Светлина, Ранд, тази болка — жално промълви Мин. — Аз така и не знаех. Не бях си представяла дори. Как можеш да я понасяш? По теб има болки, които сякаш изобщо не чувстваш, сякаш си живял толкова дълго с тях, че са се превърнали в част от теб. И тези чапли на дланите ти… Все още се усеща нажеженото клеймо. И тези неща по ръцете ти, как болят. А хълбокът ти! О, Светлина милостива, хълбокът ти! Защо не плачеш, Ранд? Защо не плачеш?

— Той е Кар-а-карн — каза Авиенда и се засмя. — Силен е като самата Триделна земя! — Гордо беше лицето й — ох, колко гордо — но още докато се смееше, сълзи потекоха по потъмнелите й от слънцето бузи. — Златните жили. О, златните жили! Ти наистина ме обичаш, Ранд!

Елейн само се взря в него. Усети го в главата си. Болката от раните, който наистина беше забравил. Напрегнатост и неверие. И почуда. Но чувствата му бяха твърде сурови — като бучка втвърдена борова смола, почти като камък. Ала сред тях пулсираха жилки от чисто злато и сияеха, щом погледнеше Мин или Авиенда. Или нея. Той наистина я обичаше. Обичаше и трите. И от това на нея й се прииска да се разсмее от радост. Други жени можеха да се съмняват, но тя винаги щеше да знае истината за любовта му.

— Светлината дано даде да знаете какво направихте — промълви той. — Светлината дано даде да не сте… — Боровата смола се втвърди още мъничко. Знаеше, че ще ги нарани, а се втвърдяваше като стомана. — Аз… тръгвам си веднага. Сега поне ще знам, че всички сте добре. Няма поне да се тревожа за вас. — Изведнъж се ухили. Можеше да мине и за момче, ако усмивката бе докоснала очите му. — Нинив ще побеснее, ако помисли, че съм се измъкнал, без да я видя. Макар че заслужава да се потревожи малко.

— Има и още нещо, Ранд — каза Елейн, спря и преглътна. Светлина! Мислеше, че това ще е най-лесното.

— Струва ми се, че двете с Авиенда трябва да си поговорим, докато е възможно — рече припряно Мин и скочи от масата. — Някъде, където ще сме сами. Ще ни извините ли?

Авиенда се надигна изящно от килима и оправи полите си.

— Да. Двете с Мин Фаршоу трябва да се поопознаем. — Погледна я недоверчиво и намести шала си, но двете излязоха хванати под ръка.

Ранд ги изгледа нащрек, сякаш се досети, че напускането им е замислено. Като хванат в клопка вълк. Но онези златни жилки засияха в главата й.

— Има нещо, което те са получили от теб, но аз не съм — заговори Елейн, задави се и на лицето й изби руменина. Кръв и пепел! Как се оправяха другите жени с това? Обмисли предпазливо възела от чувства в главата си, който бе той самият, и другия — на Биргит. Във втория все още нямаше промяна. Представи си как го увива в кърпа, как здраво затяга краищата на кърпата и Биргит изчезна. Остана само Ранд. И блестящите златни жилки. Пеперуди не — вълкодави запляскаха с криле в стомаха й. Преглътна здраво и вдиша — ама много дълбоко този път. — Ще ми помогнеш ли с копчетата? — плахо каза Елейн. — Тази рокля не мога да си я съблека сама.

 

 

Двете гвардейки се размърдаха, щом Мин излезе в коридора с айилката под ръка, и се вкочаниха, щом разбраха, когато Мин затвори вратата, че след тях друг няма да излезе.

— Не е възможно вкусът й да е чак толкова лош — промълви по-яката, със сънените очи и стисна още по-здраво кривака в ръцете си. Според Мин никой не трябваше,да го чуе.

— Прекалена храброст и твърде много невинност — изръмжа под нос по-слабата и кокалеста като мъж. — Капитан-генералът ни предупреди. — И ръката й в ръкавица посегна към бравата.

— Само да сте посмели да влезете, тя кожичките ви ще съдере — подхвърли игриво Мин. — Случайно да сте я виждали ядосана? Тя и мечка може да накара да заплаче!

Авиенда пусна ръката си от Мин и се дръпна малко настрани. Но изгледа навъсено не нея, а двете гвардейки.

— Съмнявате се, че сестра ми може да се справи с един мъж ли? Тя е Айез Седай и има лъвско сърце. А вие сте се заклели да я следвате! Да я следвате накъдето ви поведе, а не да си пъхате носовете където не ви е работа!

Гвардейките се изгледаха продължително. По-едрата сви рамене. Слабата направи гримаса, но пусна бравата.

— Заклела съм се да опазя това момиченце живо — заяви тя, — и ще го опазя на всяка цена. А вие, момиченца, вървете да си играете с куклите и ме оставете да си върша работата.

Мин помисли дали да не извади някой от ножовете и да го позавърти между пръстите си, както я беше учил Том Мерилин, само за да им покаже момиче ли е, или не. Тънката не беше млада, но и косата й не беше прошарена и изглеждаше доста силна. И бърза. На Мин й се искаше да повярва, че туловището на другата отчасти поне е тлъстина, но не можеше. Не можеше да види и никакви образи или аури около двете, но като че ли и двете, изглежда, не се бояха да изпълнят това, което им бе възложено. Е, поне щяха да оставят Елейн и Ранд на мира. Май нямаше нужда от ножа.

С крайчеца на окото си мерна айилката тъкмо когато пускаше с неохота ръка от дръжката на своя нож. Ако тази жена не престанеше да я повтаря така във всичко, щеше да помисли, че в тези шашми със Силата има нещо повече, отколкото й бяха казали. Но пък то беше започнало преди шашмите. Изглежда, двете просто мислеха еднакво. Смущаваща идея. Светлина, всички тези приказки как щял да се ожени и за трите звучаха много добре като приказки, но за коя все пак щеше да се ожени Ранд всъщност?

— Елейн наистина е храбра — заяви тя на гвардейките, — най-храбрата от всички, които съм познавала. И не е глупава. Започнете ли да го мислите, ще сбъркате. — А те я изгледаха от височината на петнадесетте или двадесет години над нейните: стабилни, невъзмутими и решителни. Още малко и току-виж пак им казали да си бягат при куклите. — Е, не можем да стоим все тук, щото трябва да си говорим, нали, Авиенда?

— Да — промълви през свити устни Авиенда и изгледа с яд гвардейките. — Не можем да стоим тук.

Гвардейките не им обърнаха внимание повече. Имаха си работа, а в нея не влизаше, да гледат тръгват ли си приятелките на Елейн, или не. Дано само да си вършеха работата добре. „Изобщо не е глупава — помисли Мин. — Само дето се оставя понякога храбростта да я води, вместо разумът.“

Щом тръгнаха по коридора, Мин изгледа накриво айилката. Авиенда закрачи колкото може по-надалече от нея, но не свърна по друг коридор. Без да поглежда дори към Мин, извади от широкия си колан някаква дебела и покрита с фина резба костена гривна и я сложи на лявата си китка с лека и много самодоволна усмивчица. Още отначало й беше влязла някаква муха в главата и Мин не разбираше защо. Айилките уж трябваше да са свикнали с подялбата на един и същи мъж. При това много повече, отколкото можеше да твърди за себе си. Тя самата просто го обичаше толкова отчаяно, че беше готова да го сподели, и след като се налагаше, нямаше друга жена на света, с която да го сподели с повече готовност, отколкото с Елейн. С нея все едно че изобщо не беше подялба. С тази айилка обаче нещата стояха по-особено. Според Елейн беше много важно да се опознаят, но как да се опознаят, след като тази не искаше дори да поговори с нея?

Но набързо престана да се тревожи за Елейн, както и за Авиенда. Това, което сега се таеше в главата й, беше великолепно. Ранд. Една топчица, която й казваше всичко за него. Допреди малко беше сигурна, че всичко ще се провали, за нея поне. Какво ли щеше да бъде да прави любов с него след това? След като щеше да знае всичко за него! Светлина милостива! Той, разбира се, също щеше да знае всичко за нея. И тя определено не беше сигурна как сама щеше да се чувства от това!

Изведнъж усети, че вързопчето от чувства и усещания в главата й престана да е като в началото. В него се появи някакво… червено изригване… като пожар, забушувал през суха гора. Какво можеше… Светлина! Мин залитна и едва успя да оправи крачките си, без да се спъне. Ако беше знаела за тази пещ, че бушува в него този освирепял глад, щеше да се побои да му позволи да я докосне! От друга страна… Можеше да е хубаво да знае, че е подпалила такъв бесен пожар. Не можеше да чака, за да разбере дали и тя ще предизвика същото като… Отново залитна и този път й се наложи да се хване за един изящно резбован сандък. О, Светлина! Елейн! Лицето й пламна като фурна! Но това бе като да надничаш през ключалката в чужда спалня!

Бързо се помъчи да извърти хитрината, за която й беше казала Елейн — да си представи топчицата от чувства увита в кърпа и да завърже кърпата. Нищо не се получи. Опита се отново много отчаяно, но бесният огън си беше там! Трябваше да спре да се взира в него, да престане да мисли за него. Всичко, което можеше да отвлече вниманието й, но не и това! Всичко друго! Дали да не опита да започнат разговора?

— Трябваше да изпие чай от листа на любовниче — изломоти Мин първото, което й хрумна. Никога не казваше какво вижда освен на тези, които влизаха във видението, и то само ако много държат да го научат, но все нещо трябваше да каже. — От това ще излезе с дете. Две деца. Момче и момиче. И двете здрави и силни.

— Тя иска бебета от него — отвърна й с пресъхнали устни айилката. Зелените й очи се бяха втренчили право напред. — Аз самата няма да изпия чая, дори да… — Потръпна и изгледа Мин. — Сестра ми и Мъдрите ми разказаха за теб. Ти наистина ли виждаш за хората неща, които се сбъдват?

— Понякога виждам неща и ако разбера какво означават, те стават — отвърна Мин. Гласовете им, твърде високи, отекваха в коридора. Мин се премести по към средата на коридора. След малко Авиенда тръгна до нея.

Мин се зачуди дали да й каже за това, което бе видяла, докато бяха заедно и четиримата. Авиенда също щеше да има деца от Ранд. Четири наведнъж! Но в това имаше и нещо необичайно. Бебетата щяха да са здрави, но все пак в тях щеше да има нещо особено. А и хората често не обичаха да чуват за бъдещето си, дори когато твърдяха, че го искат. Жалко, че никой не можеше на нея да каже какво щеше да…

Продължиха да вървят смълчани и Авиенда отри с пръсти потта от челото си и здраво преглътна. На Мин също се наложи да преглътне. Всичко, което Ранд изпитваше, бе в онази топка. Всичко!

— Онзи номер с кърпата май и при теб не се получава? — рече тя дрезгаво.

Авиенда примига и лицето й още повече потъмня от червенината. След малко каза:

— Ох. Така е по-добре. Благодаря… Извинявай, но с него в главата ми забравих. — И се начумери: — При теб не стана ли?

Мин поклати отчаяно глава. Беше неприлично!

— Но ако говоря, помага. — Трябваше някак да се сприятели с тази жена, ако държеше цялата тази странна работа да се получи. — Извинявай за онова, дето казах. За токовете де. Знам нещо за обичаите ви. У този мъж има нещо, което ме прави дръзка. Не мога да си държа езика. Но не си мисли, че ще те оставя да ме нараниш или да дялкаш по мен. Сигурно имам тох, но ще трябва да измислим друг начин. Винаги мога да изчеткам коня ти, когато ни остане време.

— Ти си горда като сестра ми — измърмори намръщена Авиенда. Какво искаше да каже с това? — И при това имаш добро чувство за хумор. — Сякаш говореше на себе си. — И не се държа глупаво с Ранд и Елейн, както щяха да направят повечето влагоземски жени. Напомняш ми за… — Въздъхна и придърпа шала на раменете си. — Знам къде можем да намерим малко уускай. Когато се напиеш толкова, че да не можеш да мислиш, тогава… Зяпна към дъното на коридора, закова на място и изръмжа: — Не! Все още не!

Към тях от дъното на коридора идваше призрак, при чиято поява Мин зяпна, загубила ума и дума. Ужасът изтласка усещането за Ранд. От кратките описания знаеше, че капитан-генералът на гвардията на Елейн е жена и при това Стражник на Елейн от глава до пети, но нищо повече. Тази жена имаше дебела и много интересно оплетена златиста плитка, преметната през рамото над късото й червено палто с бяла яка, а широките крачоли на панталоните й бяха затъкнати в ботушите, с токове, високи като на Мин. Около нея танцуваха многоцветни ореоли и бляскаха образи — повече, отколкото Мин бе виждала около когото и да било, като че ли хиляди, сипеха се един през друг. Стражникът и капитан-генерал на Елейн… залитна… малко, сякаш се беше справила с порядъчно количество уускай. Слугите, които я забелязаха, тутакси решиха, че ги чака спешна работа в съвсем друга част на двореца, и оставиха трите съвсем сами в коридора. Жената като че ли не забеляза Мин и Авиенда, докато почти не се сблъска с тях.

— Помогнала си й в тази проклетия, нали? — изръмжа тя й стъклените й като сини мъниста очи се заковаха на Авиенда. — Първо, проклетницата му проклета изчезна от главата ми, а след това… — Жената потрепера, видимо се овладя, но едва дишаше. Краката й като че ли отказваха да я държат права. Облиза устни, преглътна и продължи ядосано: — Огън да я гори дано, не мога да се съсредоточа достатъчно да го избия от главата си! Да ти кажа, само ако прави това, което мисля че прави, ще й размета гадженцето, дето си прави гъди-гъди с него, из целия проклет палат, а после така ще я насиня, проклетницата, че няма да може да седи цял месец — а и теб с нея! — вилняк ще намеря, ако трябва, но мисли му!

— Моята първосестра е пораснала жена, Биргит Трахелион — отвърна й свирепо Авиенда. Но въпреки тона беше свила рамене и не смееше да погледне другата жена в очите. — Трябва да престанеш да се държиш с нас като с деца!

— Когато почне да се държи като скапана възрастна, и аз ще почна да се държа скапано добре с нея, но няма никакво право да прави това, не и в скапаната ми глава. Няма! Не и в моята!… — Изведнъж замъглените очи на Биргит се опулиха. Устата на златокосата жена зяпна и тя щеше да падне, ако Мин и Авиенда не я задържаха под мишниците.

Тя затвори очи, изхлипа и после проплака:

— Два месеца! — Дръпна се от тях, изправи се и изгледа Авиенда със сините си очи, чисти като вода и студени като лед. — Заслони ми я и ще ти опростя дела. — Навъсеният и възмутен поглед на Авиенда леко се плъзна покрай нея.

— Ти си Биргит Сребролъката! — промълви Мин. Беше сигурна в това още преди Авиенда да спомене името й. Нищо чудно, че айилката се държеше така, сякаш се боеше, че тези заплахи ще бъдат изпълнени тук и веднага. Биргит Сребролъката! — Видях те при Фалме!

Биргит настръхна и се огледа стреснато. Отпусна се чак след като се увери, че са сами. Малко. Изгледа Мин от главата до петите.

— Каквото и да си видяла, Сребролъката е мъртва — каза й грубо. — Сега съм Биргит Трахелион, нищо повече. — Устните й се изкривиха кисело. — Скапаната лейди Биргит Трахелион, с ваше скапано позволение. Коч по гъза да цуна на Майчин ден, ако мога да направя нещо повече. А ти коя ще да си, когато си седиш у дома? Винаги ли си показваш проклетите крака като скапана танцьорка с пера?

— Аз съм Мин Фаршоу — отвърна Мин. Това ли беше Биргит Сребролъката, героинята на сто легенди? Тази жена с мръсната уста? И какво искаше да каже с това, че Сребролъката е мъртва? Та нали стоеше пред очите й! Отгоре на всичко онази лавина от образи и аури се сипеше около нея толкова бързо, че не можеше ясно да ти отличи, но беше сигурна, че означават повече приключения, отколкото една жена може да преживее в един живот. Странно, някои от тях бяха свързани с един грозен мъж, който беше по-стар от нея, а други — с грозен мъж, по-млад от нея, но незнайно как Мин разбра, че мъжът е един и същ. Легенда или не, но тази надменност я подразни безкрайно. — Елейн, Авиенда и аз току-що си обвързахме Стражник — заяви тя, без да мисли. — И ако Елейн е решила да го отпразнува малко, ами по-добре премисли дали да нахлуеш при тях, иначе на теб ще ти стане трудно да сядаш на задника си.

Това бе достатъчно, за да усети отново Ранд. Бушуващата пещ още си беше там, ни най-малко не беше угаснала, но слава на Светлината, той повече не… Кръв нахлу в бузите й. Толкова често бе лягал в прегръдките й, дъхът им беше секвал, вплетени един в друг в леглото, но сегашното наистина приличаше на надничане през ключалката!

— Него? — каза тихо Биргит. — Майчино мляко в чаша да пия дано! Да беше се влюбила по-добре в някой джебчия или конекрадец, но не, трябваше точно него да си избере, глупачката скапана. Според това, което видях на онова място, дето го спомена, мъжленцето е толкова хубаво, че не става за жена. Все едно, трябва да престане.

— Нямаш право! — настоя намусено Авиенда и Биргит си придаде търпелив израз. Изопнато търпение, но търпение.

— Може да се държи прилично като талмурска девственица, освен когато се наложи да си опре главата на дръвника, но май ще й се изпари куража да го вкара в правия път и дори да направи каквото направи преди малко, пак ще забрави и ще се върне в главата ми. Проклета да съм, ако мога да го понеса отново! — Надигна се, явно готова да тръгне и да се разправи с Елейн.

— Приеми го като шега — каза й умоляващо Авиенда. Умоляващо! — Все едно, че ти е изиграла една шега, нищо повече. — Свитите устни на Биргит показаха какво мисли по въпроса с шегата.

— Има една хитрина, която Елейн ми каза — бързо заговори Мин, хванала Биргит за ръкава. — С мен не се получи, но може би… — За нещастие, щом обясни…

— Още си е там — каза мрачно Биргит след малко. — Махни се от пътя ми, Мин Фаршоу — тя дръпна ръката си, — или…

— Уускай! — отчаяно надигна глас Авиенда и чак закърши ръце! — Знам къде има уускай! Като се напиеш!… Моля те, Биргит! Аз… ще ти се закълна да ти се подчинявам като чирачка на майсторка, но моля те, не я прекъсвай! Недей да я засрамваш така!

— Уускай ли? — замислено отвърна Биргит и потри брадичката си. — Това да не е нещо като ракия? Хм. Мисля, че момиченцето сега се изчервява. Повечето пъти се държи превзето. Шегичка, казваш? — Изведнъж Биргит се ухили и разтвори сърдечно ръце. — Я ме заведи при този твой уускай, Авиенда. Не ви знам вас двете, но аз така ще се напия… е… докато си махна дрехите и затанцувам гола на масата. Нито капка повече.

Мин нищо не разбра. Не разбра и защо Авиенда зяпна Биргит и изведнъж се разсмя на „тази чудесна шега“, но беше сигурна, че се досеща защо Елейн се изчервява, ако наистина беше така. Онази стегната топка от чувства отново се превърна в бушуваща пещ.

— Ще го намерим ли най-после този ваш уускай? — проплака тя. — Аз самата искам да се напия като удавена мишка, и то по-скоро!

 

 

Когато на другата заран Елейн се събуди, спалнята беше леденостудена, над Кемлин се сипеше лек сняг, а Ранд си бе отишъл. Имаше го, но само в главата й. И това щеше да стигне. Тя се усмихна замислено. Поне засега щеше да й стигне. Протегна се лениво под завивките и си спомни за безразсъдното си увлечение снощи… и по-голямата част от деня също! Трудно й бе да повярва, че е била тя самата!… и смяташе, че би трябвало да се изчерви като слънцето! А й се искаше отново да се отдаде на безразсъдството с Ранд и не смяташе, че ще може отново да се изчерви някога. Не и за всичко, свързано с него.

А най-хубавото беше, че той й бе оставил подарък. Когато се събуди, видя на възглавницата до главата си разцъфнала златна лилия, с капчици роса по листчетата на цвета. Изобщо не можеше да си представи откъде е намерил лилия посред зима. Но изтъка Опазващия сплит около нея и я постави на нощната масичка, където щеше да я вижда всяка заран, щом се събуди. Вътъка го бе научила от Могедиен, но щеше да съхрани цвета свеж завинаги, капчиците роса никога нямаше да се изпарят — като вечен спомен за мъжа, който й бе обрекъл сърцето си.

Утрото й започна с вестта, че през нощта Аливия е изчезнала — сериозен проблем, предизвикал вълнение сред Родството. Чак когато Зайда се появи крайно изнервена, защото Нинив не била дошла за урока с Ата-ан Миере, Елейн научи, че Нинив и Лан също така са изчезнали от двореца и никой не знае кога и как, нито накъде са заминали. А много по-късно разбра, че от колекцията ангреали и тер-ангреали, които бяха донесли от Ебу Дар, липсват най-могъщият от трите ангреала и освен това още няколко предмета. Някои от тях, Елейн беше сигурна, бяха предназначени за жена, която очаква всеки момент да бъде нападната с Единствената сила. Поради което бележчицата, набързо надраскана от Нинив и оставена за нея при останалите неща, звучеше още по-обезпокоително.