Робърт Джордан
Сърцето на зимата (14)

Глава 13
Чудесна новина

Слънчевата стая на Слънчевия палат беше студена въпреки пращящите огньове в камините, дебелите килими и наклонения стъклен покрив, който пропускаше ярката светлина на утрото там, където снегът, задържащ се по тънките рамки на стъклата, не я скриваше, но беше подходяща за приеми. Кацуан бе преценила, че е най-добре да не присвоява тронната зала. Дотук лорд Добрайн кротуваше за това, че е задържала Каралайн Дамодред и Дарлин Сиснера — не можеше да измисли по-подходящ начин да им попречи да продължават с пакостите си от това да ги държи здраво, — но Добрайн можеше да вдигне излишна врява, ако започнеше да го притиска повече от допустимото. Беше твърде близък с момчето, за да прекалява с натиска си, и беше верен на клетвата си. Погледнеше ли назад в дългия си живот, Кацуан можеше да види и да си спомни провали, за някои от които бе съжалявала горчиво, и грешки, стрували живота на много хора, но тук не можеше да си позволи грешки и провали. Особено провали. Светлина, как й се искаше да ухапе някого!

— Настоявам да ми се върне Ветроловката, Айез Седай!

Харайн дин Тогара, цялата в зелен брокат, седеше вкочанена пред Кацуан, стиснала възмутено пълните си устни. Въпреки липсата на бръчки по лицето, сребро беше прошарило черната й коса. Надзорница на вълните на своя клан от десет години, дълго преди това тя бе командвала голям кораб. Нейната Надзорница на платната, Дера дин Селаан, по-млада и цялата в синьо, седеше на стол, грижливо поставен на една стъпка по-назад, съгласно техните представи за приличие. Двечките можеха да минат за много мрачни изваяния на образа на гнева, а чуждоземските им накити някак усилваха ефекта. Дори не извърнаха очи към Ибин, когато той им се поклони и им предложи на поднос сребърни бокали с горещо подправено вино.

Момчето, изглежда, не знаеше какво да направи, след като двете не приеха нищо. Начумери се разколебан и остана с превит гръб, докато Дайгиан не го дръпна за червеното палто и не го отведе — усмихнат забавен папагал в тъмносини дрехи с бели ленти. По-слабичък момък от първия, с голям нос и големи очи, не можеше да се нарече чаровен, камо ли хубав, но тя много си държеше на него. Момчетата седнаха едно до друго на пейката с възглавнички край едната камина и се заиграха на котешка люлка.

— Вашата сестра ни помага да разберем какво точно се е случило в онзи нещастен ден — каза спокойно и малко разсеяно Кацуан. Отпи глътка от подправеното си вино и зачака, без да я притеснява дали ще забележат досадата й. Колкото и да роптаеше Добрайн, че било невъзможно да се изпълнят условията на тази невероятна сделка, която Рафела и Мерана бяха сключили от името на момченцето ал-Тор, все пак можеше сам да се оправи с дамите от Морския народ. Тя самата не можеше да им задели и половината си мисъл. Толкова по-добре за тях, навярно. Съсредоточеше ли се повечко върху Ата-ан Миере, много трудно щеше да се сдържи да не ги смачка като хапливчета, въпреки че не те бяха истинският източник на раздразнението й.

Пред камината от другата страна на стаята, срещу Дайган и Ибин, се бяха подредили пет Сестри. Несуне беше разтворила дебел том в дървен обков върху стойката за четене пред стола си. Също като другите, носеше скромна вълнена рокля, по-подходяща за търговка, отколкото за Айез Седай. И да съжаляваха някои за липсата на коприна или на пари, с които да си я купят, не го показваха външно. Сарийн с тънките плитчици везеше права на гергефа си и иглата й оформяше тънкото венчелистче на поредния цвят сред поле от цветенца. Ериан и Белдеин си играеха на камъчета, наблюдавани от Елза, която чакаше ред да подхване победителката. Ако се съдеше отстрани, всички се наслаждаваха на един безгрижен предобед, без да ги е еня за нищо, което става по широкия свят. Сигурно знаеха, че са тук, защото иска да ги проучи. Защо се бяха заклели във вярност на момченцето ал-Тор? Кируна и другите поне бяха решили да се закълнат в негово присъствие. Склонна беше да признае, че никой не би могъл да устои на влиянието на един тавирен, щом ти въздейства. Но тези петте бяха понесли тежко наказание за това, че го бяха отвлекли, и бяха стигнали до решението да му предложат клетвите си преди да ги заведат пред него. В началото Кацуан прояви склонност да приеме различните им обяснения, но през последните няколко дни тази склонност се беше разклатила здраво. Обезпокоително здраво.

— Моята Ветроловка не е подвластна вам, Айез Седай — рязко заяви Харайн, отхвърляйки с тона си кръвната връзка. — Шалон трябва и ще ми бъде върната веднага. — Дера кимна отсечено в съгласие, а Кацуан помисли, че щеше да направи същото, ако Харайн й заповядаше да скочи от някоя скала. В йерархията на Ата-ан Миере Дера стоеше много под Харайн. И с това почти се изчерпваха знанията на Кацуан за тях. Морския народ можеха да се окажат полезни или не, но във всеки случай тя не можеше да измисли начин да ги подхване по-изтънко.

— Това е айезседайско разследване — отвърна тя учтиво. — Трябва да спазим закона на Кулата. — Доста свободно тълкуване, естествено. Винаги бе споделяла убеждението, че духът на закона е далеч по-важен от буквата.

Харайн настръхна като усойница и взе отново да изрежда дългия списък с права и много твърди настоявания, но Кацуан продължи да я слуша с половин ухо.

Донякъде можеше да разбере Ериан, бледокожата и чернокоса иллианка, която настояваше яростно, че е длъжна да е край момчето, когато започне Последната битка. Както и Бендеин, толкова нова с шала, че все още не беше добила безвремието, а така решена да е всичко, което една Зелена е длъжна да бъде. Също и Елза, андорката с миловидното личице, чиито очи почти засияваха, щом заговореше, че трябва да се погрижи той да доживее до схватката си с Тъмния. Пак Зелена и при това по-готова за предстоящото от мнозина от тяхната Аджа. Колкото до Несуне, приведена над книгата, тя приличаше на черна птица, оглеждаща червей. Кафява беше и готова да влезе в сандък с жив скорпион, ако реши да го изследва. Сарийн беше достатъчно глупава, за да се стряска всеки път, когато някой я наречеше хубава, да не говорим за „смайващо хубава“, но Бялата държеше настоятелно на хладната точност на своята логика: ал-Тор е Преродения Дракон и съвсем логично било тя да е длъжна да го следва. Разпалени обяснения, идиотски основания, но тя можеше да ги приеме, ако не бяха другите.

Вратата се отвори и влязоха Верин и Сорилея. Сбръчканата белокоса айилка подаде нещо дребно на Верин и Кафявата го пъхна в кесията на колана си. Верин носеше на семплата си вълнена рокля с бронзов цвят брошка с форма на цвете — първия накит, който Кацуан бе виждала по нея, ако се изключеше пръстенът с Великата змия.

— Това ще ти помогне да заспиш — каза Сорилея, — но помни: само три капки във вода или две във вино. Капнеш ли повече, може да спиш още цял ден или повече. Но ако прекалиш, няма да се събудиш. Липсва му вкус, който да те предупреди, тъй че внимавай.

Значи и Верин имаше проблеми със спането. Кацуан не помнеше една нощ да се е наспивала като хората, откакто момченцето избяга от Слънчевия палат. Ако не си отдъхнеше скоро, като нищо щеше да ухапе някого. Несуне и останалите изгледаха неспокойно Сорилея. Момчето ги беше направило чирачки на Мъдрите и те скоро разбраха, че айилките взимат това твърде на сериозно. Само да щракнеше Сорилея с кокалестите си пръсти — и край на сутрешното им безделие.

Харайн се приведе напред в стола си и рязко ощипа Кацуан по бузата!

— Не ме слушаш — грубо каза тя. Лицето й бе гръмотевично, а и това на Надзорницата на платната вещаеше буря. — Ще ме слушаш!

Кацуан събра длани и я изгледа над връхчетата на пръстите си. Не. Нямаше да обръща Надзорницата на вълните с главата надолу тук и веднага. Нямаше да я отпраща разплакана в покоите й. Щеше да прояви цялата дипломатичност, на която държеше Койрен. Обмисли набързо всичко, което беше чула.

— Ти говориш от името на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере, с цялата нейна власт, която е по-голяма, отколкото мога да си представя — кротко заговори Кацуан. — Ако твоята Ветроловка не ти бъде върната до един час, ще се погрижиш Корамуур да ме накаже сурово. Искаш да получиш официално извинение за задържането на своята Ветроловка. И настояваш да накарам лорд Добрайн да ви отстъпи незабавно земята, обещана ви от Корамуур. Вярвам, че това изчерпва най-същественото. — Освен частта, че щяла да нареди да я набият с камшик!

— Хубаво — рече Харайн, вече уверена, че командва положението. С гадно самодоволна усмивчица. — И ще се научиш да…

— Пет пари не давам за вашия Корамуур — продължи Кацуан все така кротко. Виж, за Преродения Дракон бе готова да даде всичките пари на света, но не и за техния Корамуур. Тонът й не се измени и на косъм. — И ако отново ме докоснеш без позволение, ще наредя да те съблекат, да те завържат и да те отнесат в покоите ти в чувал. — Какво пък, дипломатичността не беше най-силната й страна. — Ако не престанеш да ми вадиш душата за сестра си… мога наистина да се ядосам. — Стана, без да обръща внимание на възмутеното пухтене и ръмжене на жената от Морския народ, и повиши глас, за да я чуят в другия край на стаята: — Сарийн!

Стройната тарабонка мигом остави гергефа, извъртя се като вихрушка, мънистата по плитчиците й звъннаха, тя изприпка до Кацуан и още в движение просна по пода в дълбок реверанс полите на тъмносивата си рокля. Мъдрите трябваше да ги приучат да подскачат, когато им заговори Мъдра, но пред нея подскачаха неволно и не само заради традицията. Имаше си все пак някои предимства в това да си легенда, особено ако си непредсказуема легенда.

— Придружи тези двете до стаите им — заповяда Кацуан. — Искат да отдъхнат и поразмислят на тема учтивост. Осигури им го. И ако кажат само една неучтива дума, напляскай ги и двете. Но гледай да е по-дипломатично.

Сарийн се сепна и отвори уста, като че ли да възрази на нелогичната заповед, но само един бърз поглед към лицето на Кацуан и тя бързо се извърна към двете Ата-ан Миере и ги подкани с жест да стават.

Харайн скочи и мургавото й лице се свъси. Но преди и дума да изрече от своята безспорно яростна тирада, Дера я докосна по рамото, приведе се и зашепна на ухото с тежката халка зад свитата си длан, покрита с черни татуировки. Не се разбра какво й каза Надзорницата на платната, но Харайн затвори уста. Изражението й ни най-малко не омекна, но се озърна към Сестрите в другия край на слънчевата стая и след миг махна сдържано с ръка на Сарийн да ги поведе. Харайн се направи, че сама е решила да напусне, но Дера запристъпва плътно след нея, все едно че я подкара като овца, озъртайки се неспокойно през рамо.

Кацуан почти съжали за фриволната си заповед. Сарийн щеше да я изпълни буквално. Жените на Морския народ й действаха като дразнител, при това — безполезен дотук дразнител. Дразнителят трябваше да се премахне, за да може да се съсредоточи върху главното, а ако измислеше за какво да ги използва, то сечивата щяха да се нагодят така или иначе. Много им беше ядосана, за да разсъждава сега как точно да стане това, а и можеше да го отложи за по-късно. Не, ядосана беше на момченцето, а все още не можеше да го спипа в ръцете си.

Сорилея се окашля високо и извърна навъсения си поглед от излизащите Сарийн и Ата-ан Миере към Сестрите, струпани в другия край на стаята. Намести шала на раменете си и гривните по китките й издрънчаха. Още една жена, която не беше в най-добро настроение тази заран. Морския народ имаха много странно мнение за „айилските диваци“ — въпреки че не беше много по-странно от представите на самата Кацуан, преди да опознае Сорилея — и Мъдрата никак не ги харесваше.

Кацуан тръгна да я посрещне с усмивка. Жена като Сорилея не можеш да накараш сама да ти дойде на крака. Всички мислеха, че са приятелки — което тепърва можеше и да стане, установи тя с изненада — но никоя не знаеше за тайния им съюз. Ибин се появи с подноса и сякаш се успокои, щом тя постави недопития си бокал на него.

— Снощи — заговори Сорилея, след като момчето с червеното палто се върна при Дайгиан — Чизайн Нурбая помоли да служи на Кар-а-карн. — Гласът й бе изпълнен с неодобрение. — Още преди да съмне, за същото помоли Джанайн Павлара, после Инина Даренхолд, след нея — и Вайел Камса. Не бяха оставени да говорят помежду си. Не е възможно да са се наговорили. Приех молбите им.

Кацуан изпъшка и измърмори замислено:

— Предполагам, че сте ги накарали да си отслужат изкуплението. — Деветнадесет Сестри държаха пленени в айилския стан. Цели деветнадесет Сестри, пратени от онази глупачка Елайда да заловят момчето, и сега всички се бяха заклели да го следват! Най-лоша бе последната част. — Какво е могло да накара Червени сестри да се закълнат във вярност пред мъж, способен да прелива?

Верин отвори уста да сподели съображенията си, но млъкна пред айилката. Странно, Верин се беше приспособила към принудителното си чирачество като чапла към блатната тръстика. Повечето й време минаваше в айилския стан, отколкото извън него.

— Не е изкупление, Кацуан Мелайдрин. — Сорилея махна пренебрежително с костеливата си ръка и златните и костени гривни отново дръннаха. — Те се стараят да изпълнят тох, който е неизпълним. И преди всичко толкова глупав, колкото и нашето хрумване да ги наречем да-цанг, но е възможно да постигнат някакво изкупление, ако много се постараят — отстъпи с неохота тя. Чувствата, които Сорилея изпитваше към деветнадесетте Сестри, бяха по-силни от обикновената неприязън. — Във всеки случай ще ги научим на доста неща, които трябва да усвоят. — Тази жена, изглежда, беше убедена, че всички Айез Седай рано или късно трябва да чиракуват при Мъдрите.

— Надявам се, че ще продължите да ги държите изкъсо — каза Кацуан. — Особено последните четири. — Беше съвсем сигурна, че ще спазят тъпата си клетва, макар и не винаги по начин, който ще се хареса на момчето, но винаги съществуваше възможността една или две от тях да са Черна Аджа. Някога си бе въобразила, че ще изкорени Черните, но плячката й се изплъзна между пръстите като дим — най-горчивия й провал в живота, освен ако и сега не успееше да разбере какво замисля братовчедът на Каралайн Дамодред в Граничните земи, а да го научи с години по-късно от момента, в който бедата може да се предотврати. Ала сега дори Черната Аджа я отклоняваше от най-главното.

— Чирачките винаги се държат изкъсо — отвърна сбръчканата айилка. — Май трябва да напомня на тия тук, че трябва да са много благодарни, дето сме ги оставили да безделничат като някои вождове на кланове.

Останалите четири Сестри при камината чинно се изправиха, заприклякаха в дълбоки реверанси, щом старицата се приближи към тях, и кротко заслушаха това, което им заговори с тих глас и с много размахване на пръста. Сорилея, изглежда, смяташе, че има още много, на което трябва да се учат, но те вече се бяха научили, че айезседайският шал не предлага никаква защита за чирачката на една Мъдра. Тох твърде много приличаше на самонаказание за Кацуан.

— Тя е… страхотна — промълви Верин. — Много се радвам, че е на наша страна. Стига да е.

Кацуан я изгледа рязко.

— Приличаш на жена, която има да каже нещо, но не иска да го каже. За Сорилея ли е?

Този съюз бе доста смътно определен. Приятелство или не, можеше да се окаже, че двете с Мъдрата преследват различни цели.

— Не — въздъхна ниската пълничка жена. Въпреки широкото й лице, когато килнеше глава на една страна заприличваше на охранен врабец. — Знам, че не е моя работа, Кацуан, но Бера и Кируна не стигнаха доникъде с гостенките си, затова си позволих да поговоря мъничко с Шалон. След едно много нежно изтезанийце тя издаде цялата история, а Айлил потвърди всичко, след като се увери, че вече го знам. Скоро след като Морския народ пристигнали тук, Айлил се сближила с Шалон с надеждата да научи какво искат или очакват от младия ал-Тор. На свой ред Шалон също искала да научи каквото може за него, както и за положението тук. Това довело до чести събирания, които довели до приятелство помежду им, което пък довело до интимност. Гушкат се двете в кревата, предполагам повече заради самотата си, отколкото от нещо друго. Във всеки случай тъкмо това са криели — не толкова душенето, колкото гушкането.

— Търпели са толкова дни изтезания, за да скрият това? — рече невярващо Кацуан. Бера и Кируна ги бяха докарвали до вой! Очите на Верин примигаха с едва скрита насмешка.

— Кайриенките са свенливи и благопристойни поне пред хората, Кацуан. Зад пердетата може да я карат като зайците, но няма да признаят, че са пипнали мъжа си, ако някой може да ги подслуша! А и Морския народ са почти толкова превзети. Шалон поне е венчана за мъж, който служи някъде далече, а да нарушиш брачната си клетва при тях е сериозно престъпление. Изглежда, го смятат за нарушение на корабната дисциплина. Ако сестра й го научи, Шалон ще стане… „Ветроловка на гребна лодка“, мисля, че точно това й бяха думите.

Кацуан поклати глава и побърза да хване косата си, с шепи, за да не изпопадат накитите й. Когато намериха двете жени след нападението над палата, завързани и със запушени уста под леглото на Айлил, тя бе заподозряла, че знаят за нападението повече, отколкото признават. А след като отказаха да обяснят защо са се срещали тайно, напълно се убеди. Дори че вероятно и те са замесени по някакъв начин, макар че атаката явно беше дело на някой Аша’ман ренегат. Най-малкото — предполагаем ренегат. И какво? Толкова време и усилия, похабени напразно. Или може би не толкова напразно, след като двете така отчаяно искаха работата да остане скрита.

— Върни лейди Айлил в покоите й с извинение за това, което се наложи да изтърпи, Верин. Увери я… но с много тънък… намек, че интимната им тайна ще се опази. И й намекни много… дебело… че вероятно ще поиска да ме държи в течение на всичко, което разбере за брат си. — Изнудването не беше любимият й инструмент, но уви, вече го бе приложила над тримата ашамани, а Торам Риатин все още можеше да създаде неприятности, въпреки че бунтът му като че ли се изпари яко дим. Всъщност тя малко се интересуваше кой точно седи на Слънчевия трон, но коварствата и заговорите на хора, за които троновете са нещо важно, често се замесваха в далеч по-важни неща.

Верин се усмихна, закима и кокът й заподскача.

— О да, струва ми се, че това ще подейства много добре. Особено след като толкова силно мрази брат си. Същото и за Шалон, предполагам? Само че от нея ще искаш да чуеш за това, което става при Ата-ан Миере? Не съм сигурна до каква степен ще е склонна да предаде Харайн, все едно какви ще са последствията за нея.

— Ще предаде това, което аз поискам да предаде — мрачно отвърна Кацуан. — Нея задръж до утре следобед.

Не биваше да се позволи на Харайн и за миг да си помисли, че настояванията й се изпълняват. Морският народ беше поредният инструмент, който да се използва над момчето, нищо повече. На всеки и на всичко трябваше да се гледа само в тази светлина.

Зад Верин, Корел се шмугна на пръсти в стаята и много грижливо притвори вратата, сякаш държеше да не обезпокои никого. Не беше съвсем в стила й. Слаба и с момчешки стегнато тяло, с гъсти черни вежди и буйна, лъскава черна коса до кръста, която й придаваше дивашки вид все едно колко спретнато се носеше, Жълтата обикновено нахлуваше в стаята със смях. Сега тя отри вирнатото си носле и погледна колебливо към Кацуан, без обичайния блясък в сините си очи.

Кацуан й махна безцеремонно да се приближи и Корел вдиша дълбоко и запристъпва по килимите, стиснала с две ръце полите на роклята с жълтите ивици. Мерна с очи Сестрите, струпани около Сорилея в единия край на стаята, и Дайгиан, който си играеше на котешка люлка с Ибин в другия край, след което заговори с тих глас, пропит с напевния акцент на Муранди.

— Нося ти най-чудесната новина, Кацуан. — Прозвуча така, сякаш не беше много сигурна колко е чудесна новината. — Знам, че се разпореди да не оставям без работа Деймир тук в палата, но той настоя да прегледа Сестрите, които още са в айилския стан. Въпреки кроткия си нрав, той става много настоятелен, когато си науми нещо, и е толкова сигурен, че всичко може да се Цери, колкото че слънцето изгрява от изток. И, хм, не може да се отрече, че успя да Изцери Иргайн. Кацуан, тя все едно че никога не е била… — Замлъкна, неспособна да изрече думата, но тя увисна във въздуха. „Усмирена.“

— Чудесна новина — каза Кацуан. Така си беше. Всяка Сестра някъде дълбоко в естеството си носеше страха, че може да бъде отрязана от Силата. А ето че бе открит начин да се Цери неизцеримото. И то от мъж. Сълзи щяха да се леят и обвинения да се сипят, преди и с това да се приключи. Все едно, въпреки че всяка Сестра, която чуеше, щеше да го сметне за разтърсващо света откритие — и то в много отношения. От мъж! — за самата нея то беше като буря в чаша чай в сравнение с Ранд ал-Тор. — Предполагам, че и тя предлага да я набият като другите?

— Няма да й се наложи — разсеяно отвърна Верин. Оглеждаше намусено петното мастило на пръста си, но като че ли виждаше нещо под него. — Мъдрите явно са решили, че Ранд е наказал нея и другите две достатъчно, когато той… направи каквото направи. Докато с останалите се отнасяха като с жалки твари, за тези трите се грижеха на всяка цена да останат живи. Чух да си говорят, че трябвало да намерят съпруг за Ронайле.

— Иргайн знае всичко за клетвите, положени от другите. — В гласа на Корел зазвучаха нотки на удивление. — Взе да оплаква загубата на своите Стражници веднага щом Деймир приключи с нея, но и тя е готова да се закълне. Работата е там, че Деймир иска да опита и със Сашал и Ронайле. — Изненадващо тя изправи рамене, едва ли не готова да прояви непокорство. То си й беше присъщо като на всяка Жълта, но тя никога не забравяше мястото си пред Кацуан. — Не виждам причина една Сестра да бъде оставена в това състояние, след като съществува изход, Кацуан. Искам да позволим на Деймир да го опита и с тях.

— Разбира се, Корел. — Настойчивостта на Деймир, изглежда, се бе просмукала и в нея. Кацуан беше готова да го изтърпи, стига да не стигнеше твърде далече. Беше започнала да събира около себе си Сестри, на които може да се разчита — тези тук, както и други — още в деня, в който чу за странните събития в Шиенар — очите и ушите й следяха с години много внимателно Сюан Санче и Моарейн Дамодред, без да научат дотогава нищо полезно — но това, че разчиташе на тях, не означаваше, че смята да им позволи да я подкарат, както те си знаят. Твърде висок беше залогът. Но и не можеше да остави така една Сестра.

Вратата се отвори с трясък и вътре на бегом нахлу Джаар — сребърните звънчета по краищата на черните му плитчици звъняха. Всички глави се извърнаха да погледнат младежа в добре скроеното синьо палто, което Мерайз му бе избрала — дори Сорилея и Сарийн го зяпнаха, — но думите, които се заизливаха на порой от устата му, заглушиха всяка мисъл колко красиво е мургавото му лице.

— Аланна е в несвяст, Кацуан. Припаднала е току-що в коридора. Мерайз я е отнесла в една спалня и ме прати да ви повикам.

Надмогвайки стъписаните им възклицания, Кацуан подбра със себе си Корел и Сорилея — точно сега не можеше да я остави зад гърба си — и нареди на Джаар да ги води. Верин също тръгна и Кацуан не я спря. Верин умееше да забелязва неща, които убягваха на други.

Слугите в черните ливреи нямаха представа кой и какъв е Джаар, но живо заотстъпваха встрани от пътя на Кацуан и тя ги подминаваше бързо. Щеше да го подкани да закрачат още по-бързо, но ако се разбързаше още малко, трябваше да затича. Преди да стигнат много далече, на пътя й излезе и се поклони нисък мъж с гладко обръсната над челото глава, в тъмно палто с хоризонтални цветни ивици отпред на гърдите. Наложи й се да спре.

— Милостта на Светлината да ви закриля, Кацуан Седай — каза той. — Простете ми, че ви безпокоя, когато сте толкова забързана, но прецених, че съм длъжен да ви съобщя, че лейди Каралайн и върховният лорд Дарлин вече не са в палата на лейди Арилин. Пътуват с кораб за Тийр. Извън обсега ви този път, боя се.

— Ще се изненадате колко много неща са в обсега ми, лорд Добрайн — хладно му отвърна тя. Трябваше поне една Сестра да остави в палата на Арилин, но беше сигурна, че двамата са й в ръцете. — Смятате ли, че е разумно? — Не се съмняваше, че е негово дело, макар че едва ли щеше да му стигне кураж да си го признае. Нищо чудно, че не беше я тормозил с тях.

Но хладният й тон не го впечатли. И той я изненада.

— Върховният лорд Дарлин ще става Стюард на лорд Дракона в Тийр и наистина ми се стори разумно да отпратя лейди Каралайн извън столицата. Тя се отметна с клетва от своя бунт и от претенциите си за Слънчевия трон, но други все още биха могли да я използват. Навярно, Кацуан Седай, беше неразумно да ги оставите под надзора на слугите. В името на Светлината, не бива да вините точно тях. Те можеха да се грижат за двама… гости… но не и да заменят моите ратници.

Джаар само дето на заподскача на място от нетърпение да продължат. Мерайз я стисна силно за ръката. Самата Кацуан гореше от безпокойство и искаше миг по-скоро да стигнат при Аланна.

— Дано да сте на същото мнение след година — рече тя, а Добрайн само се поклони.

Спалнята, в която бяха настанили Аланна, се оказа най-близката подръка. Не беше голяма и тъмната ламперия, по която толкова си падаха кайриенците, я правеше да изглежда още по-малка. След като влязоха всички, изглеждаше съвсем препълнена. Мерайз щракна с пръсти, посочи и Джаар се оттегли в един от ъглите, но от това не стана по-широко.

Аланна лежеше на леглото със затворени очи, а Стражникът й Ивон бе коленичил до леглото и разтриваше китката й.

— Сякаш се бои да се събуди — промълви високият слаб мъж. — Доколкото разбирам, нищо лошо не й се е случило, просто се бои.

Корел го избута настрани, за да може да обхване с длани лицето на Аланна. Сиянието на сайдар обкръжи Жълтата и тъканта на Цяра се слегна над Аланна, но дребничката Зелена дори не трепна. Корел се отдръпна и поклати глава.

— Дарбата ми в Церенето може и да е несравнима с твоята, Корел — каза сухо Мерайз, — но всичко опитах. — След толкова години тарабонският акцент все още силно се усещаше в говора й. Кацуан разчиташе на нея може би повече, отколкото на всяка друга. — Сега какво ще правим, Кацуан?

Сорилея се взря в проснатата на леглото жена безизразно, само устните й се бяха стегнали на тънка резка, и Кацуан се зачуди дали не премисля съюза им. Верин също се взираше в Аланна и изглеждаше ужасена. Кацуан не бе допускала, че нещо на света би могло толкова да я изплаши. Но и самата тя изпита тръпка на ужас. Ако точно сега изгубеше връзката с момчето…

— Седим и чакаме да се събуди — отвърна спокойно Кацуан. Нищо друго не можеше да се направи. Нищичко.

* * *

— Къде е тя? — изръмжа Демандред, стиснал юмруци зад гърба си. Стоеше полуразкрачен и съзнаваше, че с осанката си господства над останалите. Както винаги. Все пак съжаляваше, че ги няма Семирага и Месаана. Съюзът им беше доста крехък — само едно простичко взаимно съгласие, че няма да въстават един срещу друг преди да отстранят останалите — но от толкова време се беше съхранил. С единните си действия бяха изкарали от равновесие противник след противник, мнозина смачкаха до смърт, че и оттатък. Но за Семирага беше трудно да присъства на тези срещи, а Месаана напоследък проявяваше боязън ли, що ли. Ако бе решила да сложи край на съюза… — Ал-Тор е забелязан в пет града, включително и в онова прокълнато място сред Пустошта, и в още дузина малки градчета и села, откакто онези слепи глупци… онези идиоти!… се провалиха в Кайриен. И това — само според донесенията, които получихме! Само Великия властелин сигурно знае какви вести още се тътрят към нас къде на кон, къде на овца или каквото още там намерят тези диваци, за да пратят съобщение.

Този път Грендал бе избрала подредбата, защото бе пристигнала първа, и това го дразнеше. Видеостените създаваха впечатлението, че подът е обкръжен от гора, яркоцветни диви лозници и пърхащи из листите още по-цветни птиченца. Въздухът бе изпълнен със сладки ухания и птичи трели. Само сводът на Портала разваляше илюзията. Защо трябваше да им напомня за онова, което бе изгубено? Все едно да си направят мълниекопия или шо-крили с видеостените извън това място, така близо до Шайол Гул. Във всеки случай, доколкото помнеше, тя винаги беше изпитвала неприязън към всичко, свързано с природата.

Осан’гар се навъси на „идиоти“ и „слепи глупци“, както можеше и да се очаква, но побърза да оглади простоватото сбръчкано лице, толкова различно от рожденото му. Под каквото име и да се наричаше във всяко свое прераждане, винаги знаеше на кого може да се опълчи и на кого — не.

— Въпрос на шанс — каза той кротко, макар че разтърка нервно длани. Стар навик. Беше облечен в одежди на владетел от този Век, в палто толкова натежало от златно везмо, че под него едва прозираше червеният плат, и обут в ботуши със златни ширити. А по шията и по китките му имаше толкова дантела, че бебе можеше да се повие с нея. Понятието „излишък“ за него беше непознато. Ако не бяха особените му дарби, никога нямаше да стане един от Избраните. Усетил какви ги вършат ръцете му, Осан’гар сграбчи високия бокал от куендияр от кръглата маса и вдиша дълбоко от аромата на тъмночервеното вино. — Въпрос на най-обикновени вероятности — промърмори той, стараейки се гласът му да прозвучи безгрижно. — Следващия път или ще бъде убит, или пленен. Шансът не може да го закриля вечно.

— На голия шанс ли смяташ да разчиташ? — Аран’гар се беше изтегнала в едно дълго кресло като в ложе. Отправи смътна усмивка към Осан’гар и единият й бос крак се изви в изящна дъга, така че цепката на яркочервените й поли оголи бедрото. Всяко нейно дихание заплашваше да я изсипе от червения сатен, едва удържащ пълните й гърди. Поведението й съвсем се бе променило, откакто стана жена, но не и сърцевината на онова, което беше вложено в това женско тяло. Демандред ни най-малко не осъждаше плътските наслади, но някой ден неудържимата й страст щеше да я погуби. Което вече я сполетя веднъж. Не че щеше да я оплаква, разбира се, ако следващият път се окажеше последен. — Ти отговаряше да бъде държан под око, Осан’гар — продължи тя сластно, галейки с език всяка сричка. — Ти и Демандред. — Осан’гар трепна и езикът му пробяга по пресъхналите устни, а тя се изсмя гърлено. — Моята грижа е да… — Тя натисна с палец в облегалката на креслото все едно, че смачква буболечка, и отново се изсмя.

— Струва ми се, че би трябвало да си по-обезпокоена, Аран’гар — промърмори Грендал над виното си. Криеше презрението толкова, колкото почти прозрачната сребриста мъгла на нейния стрейд успяваше да скрие напращелите й форми. — И не само ти, но и Осан’гар, и Демандред. И Моридин, където и да е сега. Навярно би трябвало да се боите не по-малко от провала на ал-Тор, отколкото от успеха му.

Аран’гар се засмя и хвана ръката на стоящата до нея жена, а зелените й очи заискриха.

— И навярно би могла да ми обясниш по-добре какво имаш предвид, ако останем двете насаме?

Одеждите на Грендал станаха тъмно черни и попиха мъглата. Издърпа ръката си с досада, изруга и се отдръпна от креслото, а Аран’гар се изкиска.

— Какво искаш да кажеш? — пресече я рязко Осан’гар и се надигна от стола. Изправи се, наставнически стиснал широките си ревери, и заговори с педантично назидателен тон. — Преди всичко, скъпа Грендал, съмнявам се, че дори аз бих могъл да изобретя метод за премахване на сянката на Великия властелин от сайдин. Ал-Тор е примитивно същество. Каквото и да опита, то неизбежно ще се окаже недостатъчно, а аз поне не мога да повярвам, че е в състояние да си представи дори как да го започне. Все едно, ние ще му попречим да опита, защото така заповядва Великият властелин. Понятен ми е страхът от раздразнението на Великия властелин в случай, че се провалим, колкото и да е невероятно, но защо според теб трябва да изпитваме някакви особени страхове?

— Сляп както винаги и сух както винаги — промълви Грендал.

След като се съвзе от предизвикателството на Аран’гар, роклята й отново се превърна в мъгла, само че този път — червена. Изглежда, не беше толкова спокойна, колкото се преструваше. А може би искаше да ги накара да повярват, че сдържа някакво вълнение. Ако се изключеше стрейдът, украсите по облеклото й бяха от този Век — огнекапките в златистата й коса, големият рубин, подскачащ между гърдите й, красивите златни гривни по двете й китки. И нещо много странно, за което Демандред се зачуди дали някой друг го е забелязал. Най-обикновено златно пръстенче на кутрето на лявата й ръка. Простотата не беше черта, присъща на Грендал. — Ако младежът все пак по някакъв начин успее да премахне сянката, ами… Вие, които преливате сайдин, вече няма да се нуждаете от специалната закрила на Великия властелин. Дали той… ще разчита… на вашата вярност тогава? — Усмихна се и отпи от виното си.

Осан’гар не се усмихна. Лицето му пребледня и той отри уста с опакото на ръката си. Аран’гар приседна вкочанена на ръба на креслото и престана да се прави на толкова сластна. Пръстите в скута й се свиха като нокти на хищник и тя изгледа с гняв Грендал, готова да я стисне за гърлото.

Юмруците на Демандред се отпуснаха. Най-сетне всичко излезе наяве. Беше се надявал, че ал-Тор ще умре — или поне ще бъде пленен, ако първото не стане — още преди мисълта за това подозрение да го осени. По време на Войната за Силата над една дузина Избрани бяха загинали заради подозрението на Великия властелин.

— Великият властелин е напълно убеден, че всички сте му верни — обяви Моридин и закрачи енергично през стаята, сякаш беше самият Велик властелин на мрака. Често като че ли вярваше в това и момчешкото лице, което сега носеше, не променяше това. Но въпреки думите му лицето остана мрачно, а безукорно черното облекло отиваше на прозвището му — Смърт. — Няма защо да се тревожите, докато не престане да е напълно убеден. — Момичето, Циндейн, притича плътно след него — едрогърдото му среброкосо любимо зверче в червено и черно. По някаква причина Моридин си носеше един жив плъх на рамото, който душеше из въздуха с бялото си носле и черните му очички оглеждаха бдително стаята. А може би — без никаква причина. Това младежко лице не го правеше по-малко безумен.

— Защо ни повика тук? — настоя Демандред. — Толкова работа ме чака. Нямам време за празни приказки. — И неволно се поизправи на пръсти, за да не пада по-долу от другия.

— Месаана пак ли я няма? — каза вместо отговор Моридин. — Колко жалко. Трябваше да чуе това, което имам да кажа. — Хвана за опашката плъха на рамото си и загледа как зверчето маха безпомощно с крачета във въздуха. Като че ли нищо не съществуваше за него освен този плъх. — Дребните, привидно незначителни неща могат да се окажат много съществени — промълви той. — Този плъх. Дали Айсам ще успее да издири и да убие онази, другата гадинка, Фейн. Дума, прошепната в погрешно ухо или не казана където трябва. Пеперуда вземе, че запърха с крилца на някой клон, а в другия край на света се срутва планина. — Плъхът изведнъж се изви и се опита да впие зъбки в китката му. Той небрежно подхвърли гадинката във въздуха, изведнъж лумна пламък — нещо по-силно от пламък — и плъхът изчезна. Моридин се усмихна.

Демандред неволно потръпна. Това беше Вярната сила — не бе усетил нищо. През сините зеници на Моридин премина черно петънце, после второ: затекоха като безкраен низ едно след друго. Явно прибягваше изключително до Вярната сила след последния път, когато го видя да придобива толкова много саа толкова бързо. Самият Демандред никога не посягаше към Вярната сила, освен при нужда. При много голяма нужда. Разбира се, сега само Моридин разполагаше с тази привилегия, след като бе… помазан. Наистина трябваше да е обезумял, за да я използва така свободно. Опиат, към който се привиква по-силно, отколкото към сайдин. По-гибелен от отрова.

Моридин прекоси пъстрия под и сложи ръка на рамото на Осан’гар. Саа правеха усмивката му още по-злокобна. По-ниският мъж преглътна и отвърна с плаха усмивка.

— Хубаво е, че никога не си помислял как да премахнеш сянката на Великия властелин — тихо каза Моридин. Колко беше стоял отвън? Усмивката на Осан’гар се сгърчи още по-болезнено. — Ал-Тор не е толкова благоразумен като теб. Кажи им, Циндейн.

Дребната женичка се изправи. На лице и тяло приличаше на зряла слива, готова да я откъснеш, но големите й сини очи бяха ледени. Праскова, по-скоро. Ядките на прасковите са отровни.

— Помните за Чедан Кал, предполагам. — Никакво усилие не можеше да придаде на този нисък, плътен глас друго звучене освен сластно, но тя успя да вложи сарказъм. — Луз Терин разполага с два от ключовете за достъп, по един за всеки. И познава жена, която е достатъчно силна, за да използва женската част на двойката. Решил е да използва Чедан Кал за деянието си.

Всички заговориха наведнъж.

— Мислех, че всички ключове са унищожени! — възкликна Аран’гар и скочи. Очите й се бяха разширили от страх. — Та той може да взриви света, само опитвайки се да включи Чедан Кал!

— Ако си чела нещо друго освен книжки по история, щеше да знаеш, че почти е невъзможно да се унищожат! — изръмжа й Осан’гар. Но задърпа дантелената си яка, сякаш изведнъж му стана много тясна, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. — Откъде може да знае това момиче, че ги притежава? Откъде?

Виненият бокал на Грендал бе изпаднал от ръката й още щом думите изскочиха от устата на Циндейн, и сега подскачаше и дрънчеше по пода. Роклята й стана пурпурна като прясна кръв, а устата и се сгърчи, сякаш се канеше да повърне.

— А ти се надяваше да се натъкнеш на него! — изрева тя на Демандред. — Надяваше се, че някой ще ти го намери! Глупак! Глупак!

Демандред помисли, че Грендал малко преиграва с жара си. Готов беше да се хване на бас, че съобщеното не я изненада. Изглежда, ги следеше. Нищо не каза.

Сложил ръка на сърце като същински любовник, Моридин повдигна с връхчетата на пръстите си брадичката на Циндейн. В очите й пламна злоба, но лицето й си остана замръзнало като на кукла. Явно понасяше вниманието му с безропотното покорство на кукла.

— Циндейн знае всичко — тихо каза Моридин. — И ми казва всичко, което знае. Всичко. — Изражението на дребната женичка не се промени, но тя видимо потръпна.

Беше загадка за Демандред. Отначало бе решил, че е превъплъщение на Ланфеар. Телата за прехвърляне на душите се избираха уж според наличното, но случаят с Осан’гар и Аран’гар доказваше, че Великият властелин проявява жестоко чувство за хумор. Беше сигурен, докато Месаана не му каза, че момичето е по-слабо от Ланфеар. Месаана и останалите смятаха, че е от този Век. Но ето, че говореше за ал-Тор като за Луз Терин, също като Ланфеар, и говореше за Чедан Кал като за нещо познато, с ужаса, който бяха предизвикали те през Войната за Силата. Само белфир можеше да внуши по-голям ужас, и то не с много. Да не би Моридин да я беше научил на тези неща поради някакви свои цели? Стига изобщо да имаше някакви истински цели. Много пъти действията му приличаха на чиста лудост.

— Значи изглежда, че все пак трябва да го убием — каза Демандред. Трудно му беше да скрие задоволството си. Ранд ал-Тор, или Луз Терин, щеше да отдъхне спокойно едва след като го видеше мъртъв. — Преди да е унищожил света и нас. Което прави издирването му още по-спешно.

— Да го убием? — Моридин раздвижи ръце, сякаш претегляше на везни. — Ако се стигне дотам — да — най-сетне заяви той. — Но издирването му не е проблем. Щом докосне Чедан Кал, вие ще разберете къде е. И ще отидете там да го заловите. Или да го убиете, ако се наложи. Не-блис каза.

— Както заповядва Не-блис — отзова се припряно Циндейн и сведе глава, и гласовете на всички отекнаха след нейния из стаята, макар че този на Аран’гар прозвуча нацупено, на Осан’гар отчаяно, а на Грендал — странно умислено.

Демандред се почувства унизен както от думите, които трябваше да изрече, така и от превиването на врата. Значи те трябваше да пленят ал-Тор — докато той се опитва да използва Чедан Кал ни повече, ни по-малко, с една жена, отпивайки от Единствената сила толкова, че да разтопят континенти! — но нямаше и намек, че Моридин ще е с тях. Нито пък неговите любими „зверчета“, Могедиен и Циндейн. Този мъж сега беше Не-блис, но сигурно нещата щяха да се уредят така, че да не получи ново тяло, когато умре следващия път. И сигурно можеха да се уредят скоро.