Робърт Джордан
Сърцето на зимата (12)

Глава 11
Представа за важно

Без дори да погледне, Ранд пристъпи през Портала и се озова в голяма тъмна стая. Олюля се от напрягането да удържи сплита, да се пребори със сайдин. Прииска му се да отвори уста и да повърне, да изхрачи всичко от себе си. С огромно усилие се задържа изправен. Малкото светлина, процеждаща се през процепите на кепенците на прозорчетата високо в стената, се оказа достатъчна, за да види всичко, изпълнен все още със Силата. Мебели, бъчви, всякакви сандъци, ракли, кутии и щайги. Между тях — проходи, не по-широки от една крачка. Беше сигурен, че няма да се натъкне на слуги, дошли да търсят нещо тук или да чистят. На най-високия етаж на кралския дворец имаше няколко такива склада, като тавански помещения на огромни селски къщи и също толкова запустели. Освен това той беше тавирен, на всичко отгоре. Добре все пак, че никой не се оказа тук при отварянето на Портала. Единият му край бе срязал ръба на някакъв празен сандък, увит в окъсана прогнила кожа, а другият бе оставил тънка като от бръснач резка по една дълга резбована маса, отрупана с вази и дървени кутии. Сигурно някоя кралица на Андор се беше хранила на тази маса преди век-два.

„Преди век-два — прокънтя хрипливият смях на Луз Терин в главата му. — Така отдавна. В името на Светлината, зарежи го! Това е Ямата на ориста!“ Гласът заглъхна и се скри някъде из тайните кътчета в ума на Ранд.

Този път си имаше причини да се вслуша в хленчовете на Луз Терин. Махна припряно на Мин да го последва от горската поляна от другата страна на Портала и след като тя прекрачи, освободи сайдин и го остави да се затвори зад нея в мигновен вертикален блясък. Благословен миг, в който си отиде и гаденето. Главата му все още малко се въртеше, но вече не изпитваше чувството, че ще повърне или ще падне, или и двете заедно. Усещането за нещо много мръсно обаче си остана — от покварата на Тъмния, просмукваща се в него от сплитовете, които бе овързал около себе си. Ранд премести кожената торба от едното си рамо на другото, за да изтрие скришом с ръкав хладната пот от челото си. Макар да нямаше защо да се тревожи, че Мин може да го види.

Сините й ботуши с високи токове разбъркаха дебелия слой прах на пода още с първата стъпка и с втората го надигнаха. Тя успя навреме да извади от ръкава на палтото си дантелена кърпа и кихна, после пак и пак, още по-неудържимо. Жалко, че не беше останала облечена в рокля. Сега носеше синьо палто, извезано с бели цветенца по ръкавите и реверите, и още по-светлосини панталони, впити плътно в бедрата й. С яркосините си, бродирани с жълто ръкавици, затъкнати под колана, и наметалото с жълти ширити по подгъвите, закопчано със златна брошка с формата на роза, наистина имаше вид на пристигнала тук по съвсем обичаен начин, но щеше да привлече всеки любопитен поглед. Той самият беше облякъл груби вълнени дрехи, каквито би могъл да носи всеки ратай. През последните няколко дни на повечето места се беше появявал неочаквано. Този път не искаше просто да се махне преди някой да е разбрал, че е идвал. Искаше един много тесен кръг от хора да разбере, че го е имало.

— Защо ми се хилиш така и се чешеш зад ухото като някой тъпчо? — попита го тя, докато пъхаше кърпата в ръкава си. Големите й тъмни очи го изгледаха с подозрение.

— Тъкмо си мислех колко си красива — промълви той. Наистина беше красива. Не можеше да я погледне, без да си го помисли. И без да съжали, че е толкова слаб, та не може да я отпрати далече от себе си, на безопасно място.

Тя вдиша дълбоко и кихна, без да успее да покрие ръката си с шепа, след което го изгледа сърдито, сякаш той е виновен.

— Коня си оставих заради теб, Ранд ал-Тор. Косата си накъдрих заради теб. Промених си живота заради теб! Но няма да се откажа от палтото и панталоните си! Освен това тук никой не ме е виждал с рокля за по-дълго, отколкото ми трябва, докато си я махна. Знаеш, че няма да подейства, освен ако не ме познаят. А и ти с това лице едва ли можеш да се престориш, че ей така, случайно си се озовал тук от улицата.

Той неволно прокара пръсти по лицето си, но не това виждаше в момента Мин. Всеки, който го погледнеше, щеше да види мъж с една педя по-нисък и с години по-стар от Ранд ал-Тор, с рехава сплъстена тъмна коса, мътно кафяви очи и голяма брадавица на месестия нос. Само ако някой го докоснеше, можеше да разкъса Огледалната маска. Дори един Аша’ман нямаше да може да я различи с извърнатите навътре сплитове. Въпреки че ако в двореца имаше ашамани, това щеше да означава, че плановете му са се изкривили повече, отколкото се опасяваше. Това гостуване не можеше, не биваше да завършва с убийство. Тъй или иначе, Мин беше права: човек с такова лице нямаше да го допуснат в двореца без придружители.

— Стига да успеем да приключим с това и да си идем бързо. Преди някой да се досети, че след като ти си тук, вероятно и аз съм тук.

— Ранд — промълви тя и той я изгледа недоверчиво. Мин опря ръка на гърдите му, вдигна очи и го погледна много сериозно. — Ранд, ти наистина трябва да се видиш с Елейн. И с Авиенда. Знаеш, че и тя сигурно е тук. Ако ти…

Той поклати глава и съжали. Замайването не беше си отишло съвсем.

— Не! — заяви твърдо.

Светлина! Каквото и да разправяше Мин, просто не можеше да повярва, че Елейн и Авиенда, и двете, го обичат. Нито че ако това е вярно, не я дразни. Не беше възможно жените да са чак толкова странни! Елейн и Авиенда имаха предостатъчно основания да го мразят, а не да го обичат, а Елейн най-малкото го беше изразила съвсем ясно. Още по-лошото бе, че той самият обичаше и двете, а и Мин на всичко отгоре! Трябваше да е твърд като стомана, но се боеше, че ще се пръсне на късчета, ако се наложи да се изправи и пред трите наведнъж.

— Намираме Нинив и Мат и си отиваме колкото се може по-бързо. — Тя отвори уста, но Ранд не й даде възможност да проговори. — Недей да спориш с мен, Мин. Не е време за това!

Мин килна глава на една страна и го изгледа с насмешлива усмивка.

— Че кога съм спорила с теб? Не правя ли винаги това, което ти кажеш? — И сякаш тази лъжа не беше достатъчно нагла, добави: — Щях само да кажа, че щом искаш да бързаме, защо трябва да стоим цял ден в този прашен склад? — И за да натърти думите си, кихна още веднъж.

От двамата тя в много по-малка степен щеше да привлече внимание въпреки облеклото си, затова първа надникна през открехнатата врата. Складът явно не беше съвсем изоставен — пантите почти не изскърцаха. Бързо озъртане в двете посоки и Мин пристъпи навън, и му махна да я последва. Тавирен или нетавирен, той изпита облекчение, щом се увери с очите си, че коридорът е пуст. И най-скромният слуга сигурно щеше да се зачуди защо излизат от един прашен склад на най-горните етажи на двореца. Все пак скоро щяха да се натъкнат на хора. В двореца на кралицата не гъмжеше от слуги както в Слънчевия палат или в Тийрския камък, но все пак в такова голямо здание щяха да са стотици. Той тръгна до Мин, придавайки си недодялана походка, уж захласнат от яркоцветните гоблени, резбованите ламперии и лъскавите ракли в нишите.

— Трябва да слезем колкото се може по-бързо на някой от долните етажи — промърмори той. Все още никой не беше ги срещнал, но на следващия ъгъл можеха да се натъкнат на десетима души наведнъж. — Да не забравиш, просто попитай първия срещнат слуга къде да намерим Нинив и Мат. Не усложнявай нещата.

— Ха! Добре че ми го припомни, Ранд. Знаех си, че нещо ми се е изплъзнало от ума и така и не можех да се сетя какво е!

Ранд въздъхна. Всичко това беше твърде важно, за да си играят игрички, но ако я оставеше, щеше да го направи. Не че тя го виждаше по този начин. Но понякога нейните представи за важно много се различаваха от неговите. Много. Трябваше добре да си отваря очите с нея.

— Я, госпожа Фаршоу — подвикна женски глас зад тях. — Госпожа Фаршоу е това, ако не се лъжа?

Ранд се обърна и торбата се люшна и го удари по гърба. Пълната сивокоса жена, зяпнала удивено Мин, беше последната личност, която искаше да срещне след Елейн и Авиенда. Зачуден защо е облякла червен жакет с Белия лъв на гърдите, той се изгърби и извърна очи. Най-прост ратай, дошъл да си върши работата. Няма защо да му обръща внимание.

— Госпожо Харфор! — възкликна Мин и разцъфна в радостна усмивка. — Да, аз съм. А вие сте точно жената, която търсех. Боя се, че се загубих. Бихте ли ми казали къде да намеря Нинив ал-Мийра? И Мат Каутон? Този човек носи нещо за Нинив.

Първата слугиня изгледа Ранд малко намръщено, след което отново насочи вниманието си към Мин. Повдигна вежда заради облеклото й и сигурно заради прахта по него, но не каза нищо.

— Мат Каутон ли? Не мисля, че познавам такъв. Освен ако не е някой от новите слуги или от гвардейците? — подвоуми се тя. — Колкото до Нинив Седай, тя е много заета. Най-добре да ми предадете каквото носите за нея. Ще й го оставя в стаята.

Ранд се сепна. Нинив Седай? Защо другите — истинските Айез Седай — все още й позволяваха да си играе на това? А и Мат не бил тук? Явно че изобщо не бе идвал. Вихър от цветове забушува в главата му, почти се оформиха в образ, който още малко и щеше да различи. За миг цветната вихрушка изчезна, но той се олюля. Госпожа Харфор отново го изгледа навъсено. Сигурно си помисли, че е пиян.

Мин също се намръщи умислено и потупа с пръст брадичката си, но това продължи само миг.

— Смятам, че Нинив… Седай иска да го види лично. — Колебанието едва се забеляза. — Бихте ли го завели до покоите й, госпожо Харфор? Имам да свърша още нещо преди да си вървя. А ти, Нули, внимавай как се държиш и прави каквото ти казах… Иначе е добър човек, госпожо Харфор.

Ранд отвори уста, но преди да каже и дума, тя забърза, почти побягна по коридора. Толкова бързо се понесе, че наметалото й заплющя отзад като знаме. Огън да я гори дано, щеше да се опита да намери Елейн! Всичко щеше да развали!

„Плановете ти се провалят, защото искаш да живееш, безумецо.“ Дрезгав, настървен шепот бе гласът на Луз Терин. „Приеми, че си мъртъв. Приеми го и престани да ме изтезаваш, безумецо!“ Ранд потисна гласа до тихо бръмчене. Хапливче, забръмчало в тъмните кътчета из главата му. Нули? Що за име беше пък това?

Госпожа Харфор зяпна след Мин, след което съвсем ненужно придърпа пешовете на червения си жакет и обърна неодобрителния си поглед към Ранд. Въпреки Огледалната маска виждаше извисен над главата й мъж, но Рийни Харфор не беше от тези, които ще се стъписат пред подобна дреболия.

— Видът ти никак не ми харесва, Нули — заяви тя и присви вежди. — Тъй че внимавай в стъпките си. Много внимавай, ако имаш ум в главата.

Стиснал с едната ръка ремъка на кожената торба, Ранд дръпна перчема си с другата и измърмори навъсено:

— Да, госпожо. — Първата слугиня можеше да го познае по гласа. Бяха се разбрали с Мин тя да води всички разговори, докато намерят Нинив и Мат: Какво щеше да прави, в името на Светлината, ако наистина му доведеше Елейн? И Авиенда навярно. Тя, изглежда, също беше тук. Светлина! — Ще ме прощавате, госпожо, но май трябва да побързаме. Трябва да видя Нинив колкото може по-скоро. — Леко надигна торбата. — Това нещо май е много важно за нея. — Ако приключеше преди да се е върнала Мин, сигурно щеше да успее да се махне с нея, без да се налага да се среща с двете.

— Ако Нинив Седай е смятала, че е важно — отвърна му хапливо пълната жена, натъртвайки на пропуснатата от него почетна титла, — щеше да предупреди, че те очаква. А сега върви след мен. И си дръж устата.

И закрачи, без да дочака отговор и без да се обръща назад — плъзна се плавно напред с властна осанка. В края на краищата какво друго можеше да направи, освен да изпълнява? Доколкото си спомняше, Първата слугиня бе привикнала всички да изпълняват каквото им нареди. Ранд закрачи да я настигне, изравни се с нея, но само след една крачка тя го изгледа сърдито и той изостана, задърпа нервно перчема си и измърмори извинение. Не беше свикнал да върви след някого. Това не смекчаваше настроението му. Омаята още не бързаше да се махне, вкусът на покварата — също. Напоследък много често изпадаше в кисело настроение, освен когато Мин беше край него.

Много скоро по коридора започнаха да се мяркат слуги в ливреи — лъскаха, триеха прахта и бързаха насам-натам. Явно липсата на хора, когато двамата с Мин излязоха от склада, беше рядко явление. Пак тавирен. Надолу по тясно стълбище, и още слуги. И още нещо — твърде много жени без ливреи. Меденокожи доманки, ниски и светлолики кайриенки, жени с маслинена кожа и тъмни очи, които определено не бяха андорки. Видът им го накара да се усмихне — със стегната, доволна усмивка. Никоя от тях не беше с лишено от възраст лице, много дори бяха с бръчки по лицата, неприсъщи за Айез Седай, но понякога кожата му настръхваше, щом минеше покрай тях. Преливаха или поне държаха сайдар. Госпожа Харфор го превеждаше покрай затворени врати, където пощипването по кожата също се усещаше. Зад тези врати имаше жени, които също преливаха.

— Прощавайте, госпожо — заговори той с дрезгавия глас, който си бе придал в ролята на „Нули“. — Колко Айез Седай има в палата?

— Не е твоя работа — сопна му се тя. Но го изгледа през рамо, въздъхна и отстъпи. — Макар че не вярвам да навреди, ако ти го кажа. Пет, ако се броят лейди Елейн и Нинив Седай. — В гласа й се прокрадна нотка на гордост. — Отдавна не сме имали на гости толкова Айез Седай наведнъж.

Ранд щеше да се разсмее, макар че не му стана никак весело. Пет? Не, това включваше Нинив и Елейн. Три истински Айез Седай. Три! Каквито и да бяха останалите, всъщност нямаше значение. Беше започнал да вярва, че слуховете за стотици Айез Седай, тръгнали към Кемлин с войска, може да означават, че наистина толкова много са готови да последват Преродения Дракон. Но ето че и първоначалната му надежда да са поне две дузини се оказа крайно пресилена. Слуховете си бяха слухове. Или плод на поредното коварство на Елайда. Светлина, къде все пак беше Мат? В главата му блеснаха цветове — за миг му се стори, че е лицето на Мат — и той залитна.

— Ако си дошъл пиян, Нули — твърдо заяви госпожа Харфор, — горчиво ще съжалиш. Лично аз ще се погрижа за това!

— Да, госпожо — промърмори Ранд и дръпна ядосано перчема си. А в главата му Луз Терин се закиска с лудешкия си смях. Трябваше да дойде тук — налагаше се на всяка цена, — но вече започваше да съжалява.

 

 

Обкръжени от сиянието на сайдар, Нинив и Талаан стояха една срещу друга на няколко крачки пред камината. Пращящият огън стопляше въздуха. А навярно усилието я беше загряло, помисли кисело Нинив. Този урок бе продължил почти час, както показваше позлатеният часовник върху резбованата полица. Цял час преливане без отдих можеше да загрее всяка жена. Сарейта трябваше да е тук сега, а не тя, но Кафявата се беше измъкнала от двореца, оставяйки някаква бележчица, че имала спешна работа в града. Кареане бе отказала да поеме два дни поред, а Вандийн продължаваше да отказва да дава уроци с нелепото оправдание, че обучението на Кирстиан и Заря й отнемало цялото време.

— Ето така — каза тя и сплитът й от Дух изплющя около тънкото като на момче тяло на чирачката от Ата-ан Миере, напрегнала се да я отблъсне. Удвоявайки го със силата на собствения й поток, тя изтласка още назад младото момиче и в същото време преля Въздух в три отделни сплита. Единият перна ребрата на Талаан през синята й ленена блузка. Проста хитрина, но девойчето зяпна изненадано и за миг прегръдката й с Извора отслабна до косъмче и тя остана изпълнена с много тънка струйка на Силата. В този миг Нинив спря натиска, който бе започнала току-що над потока на другата жена, и собственият й сплит изплющя обратно към първоначалната си цел. Все още прекършването на щита на Талаан бе като да събориш цяла стена с плесник — само дето сега я пареше цялата кожа, а не само дланта, слаба утеха — но сиянието на сайдар се стопи и мигом другите два потока на Въздух стиснаха ръцете на Талаан до хълбоците й и дръпнаха коленете й в торбестите гащи.

Много сръчно направено, но Нинив не беше склонна да се самозалъгва. Момичето бе твърде гъвкаво и ловко в сплитовете си. Освен това да се опитваш да заслониш някоя, която държи Силата, бе рисковано в най-добрия случай и напразно — в най-лошия. Освен ако не си много по-силна от нея — и то не винаги. А Талаан бе толкова силна, че между двете почти нямаше разлика. Тъкмо това опази доволната усмивка на лицето й. Сякаш съвсем наскоро Сестрите се бяха стъписали пред нейната сила и бяха убедени, че само някои от Отстъпниците биха могли да притежават по-голяма. А Талаан все още не бе започнала да забавя стареенето. Беше почти дете. На петнайсет? А може би още по-малка! Светлината само знаеше докъде ще стигне дарбата й. Във всеки случай никоя от Ветроловките не бе го споменала, а и Нинив не се канеше да ги пита. Не искаше и да знае колко по-могъщо от нея ще стане момичето от Морския народ. Изобщо не държеше да го знае.

Талаан размърда босите си нозе по голия под в напразно усилие да прекърши щита, който Нинив удържаше с лекота, след което въздъхна победена и сведе очи. Дори когато успееше да изпълни указанията на Нинив, се държеше сякаш се е провалила, а сега се отпусна толкова вяло, че човек можеше да помисли, че само сплитовете на Въздух още я държат на крака.

Нинив остави сплитовете да се разсипят, намести шала и отвори уста да обясни на Талаан къде е сбъркала. И да изтъкне — за пореден път, — че е безполезно да се опитваш да го прекършваш, освен ако не си много по-силна от тази, която те е заслонила. На жените на Морския народ като че ли им беше трудно да повярват каквото и да им каже, докато не им го кажеше десетина пъти и не покажеше два пъти по толкова.

— Тя използва собствената ти сила срещу теб — рече навъсено Сенайн дин Риал преди Нинив да успее да проговори. — И пак успя да те разсее. Същото е като при борбата, момиче. А ти умееш да се бориш.

— Опитай пак — заповяда Зайда с рязък жест на мургавата си татуирана ръка.

Всички столове в стаята бяха разместени покрай стената, въпреки че за упражнението не беше необходимо чисто пространство. Зайда седеше и наблюдаваше заобиколена от шест Ветроловки — оргия от червени, жълти и сини коприни и ярко боядисан лен, зашеметяваща очите гледка от златни обеци, халки по носовете и отрупани с медальончета верижки. Винаги ставаше по този начин: една от двете чирачки я използваха за същинския урок — или Мерилил, както бе чула Нинив, принудена да заеме мястото на една от чирачките, ако самата тя не преподава — докато Зайда наблюдаваше урока с една или друга от групите на Ветроловките. Надзорницата на вълните не можеше да прелива, разбира се, но присъстваше винаги. И никоя Ветроловка нямаше да се унизи да вземе участие лично. О, това виж — никога.

Според Нинив днешната група беше много необичайна предвид манията на Морския народ към ранговете. Отдясно на Зайда седеше собствената й Ветроловка Шиелин — слаба, хладна и сдържана жена, висока почти колкото Авиенда и много по-висока от Зайда. Това си беше в реда на нещата, доколкото Нинив разбираше порядките им, но от лявата страна на Зайда беше Сенайн, а тя служеше на бързогон — един от по-малките кораби на Ата-ан Миере, и при това нейният беше най-малкият. Разбира се, обрулената от вятъра н морските вълни жена с нашарено от бръчки чело и побеляла коса бе носила в миналото повече от сегашните си шест обеци и много повече златни медальончета на верижката, изпъната през мургавата й лява буза. Служила бе като Ветроловка на Надзорницата на корабите преди Неста дин Реас да бъде избрана на този пост, но според законите им, когато Надзорницата на корабите или някоя Надзорница на вълните умре, нейната Ветроловка трябваше да започне отново от най-ниското стъпало. Нинив обаче подозираше, че тук се крие нещо повече от уважението към предишното положение на Сенайн. Райнин, млада жена с напращели като ябълки бузки, която също служеше на бързогон, бе заела стола до Сенайн, а Курин с каменното лице и хладния поглед седеше до Шиелин като черна статуетка. Мястото й принизяваше някак Кайре и Тебрейл, заели най-крайните столове, а те и двете бяха Ветроловки на Надзорници на вълните, с по четири дебели халки на всяко ухо и с почти толкова медальончета, колкото на Зайда. Но вероятно го бяха направили просто за да държат настрана една от друга двете високомерни Сестри. Мразеха се със страст, на каквато са способни само жени, в чиито жили тече една кръв. Сигурно беше затова. Да разбереш Ата-ан Миере бе по-трудно, отколкото да разбереш мъжете. Всяка жена можеше да се побърка, докато се опитваше да го направи.

Нинив замърмори под нос, придърпа нервно шала на раменете си и се подготви да запреде отново потоците. С нищо несравнимата радост от удържането на сайдар не можеше да надмогне досадата й. Опитай пак, Нинив. Още веднъж, Нинив. Веднага го повтори, Нинив. Добре поне че Ренайле я нямаше днес. Често я караха да ги учи на неща, които не знаеше толкова добре като останалите — и твърде често се стигаше до неща, които едва познаваше, призна си тя с неохота. Всъщност не бе имала много време за обучение в Кулата. И всеки път, когато и най-малко се засуетеше, Ренайле с нескрито удоволствие я караше да се изпоти. Другите също я караха да се поти, но поне без да им личи, че изпитват наслада от това. Така или иначе, след цял час трудни упражнения се беше изморила. Пусти да останат и Сарейта, и поръчките й!

Тя удари отново, но този път потокът Въздух на Талаан посрещна нейния с много повече лекота, отколкото очакваше, и сплитът на Нинив го отнесе по-настрани, отколкото целеше. Изведнъж откъм момичето се стрелнаха шест сплита Въздух, насочиха се като незрими мълнии към Нинив и тя ги пресече е Огън. Прекъснатите потоци изплющяха назад към Талаан и тя видимо се олюля, но преди съвсем да се стопят се появиха нови шест, по-бързи от предишните. Нинив посече. И зяпна, когато сплитът от Дух на Талаан светна край нея, уви я и й отряза сайдар. Заслониха я! Талаан я заслони! И като връх на унижението, потоци на Въздух приклещиха здраво ръцете и краката й и се впиха в полите й. Нямаше изобщо да го допусне, ако не беше толкова ядосана на Сарейта.

— Момичето я хвана — промълви с изненада Кайре. По хладния поглед, с който изгледа чирачката, никой нямаше да допусне, че е майка на Талаан. Самата Талаан всъщност изглеждаше притеснена от успеха си — бързо освободи сплитовете и сведе очи.

— Много добре, Талаан — каза Нинив, след като никоя не изрече и дума за похвала или да я окуражи. Не беше нужно да пояснява, че момичето просто извади късмет. Вярно, бърза беше, но Нинив не беше сигурна за себе си, че може още дълго да продължи да прелива. Сега определено не беше в най-добрата си форма. — Боя се, че не разполагам с повече време, така че…

— Опитай пак — заповяда Зайда и се наведе съсредоточено напред. — Искам да видя нещо.

Не беше обяснение, нито някаква форма на извинение — просто споделяне на факт. Зайда никога не се обясняваше, нито се извиняваше. Просто очакваше да й се подчиняват.

Нинив помисли дали да не й каже, че бездруго нищо не може да види, но моментално отхвърли тази мисъл. Не и пред шест Ветроловки в стаята. Преди два дни си бе позволила да изкаже гласно мнението си и определено не искаше да го повтаря. Беше се постарала да мисли за последвалото като за наказание, че си е отворила устата, без да мисли, но и то не й помогна много. Съжали, че започна да ги учи да свързват.

— Само още веднъж — каза със стиснати устни Нинив на Талаан. — Трябва да си ходя вече.

Този път беше готова за хитрината на момичето. Преля и посрещна по-сръчно и без толкова сила сплита на Талаан. Момичето й се усмихна колебливо. Схвана май, че този път няма да я разсее с подвеждащите си поточета на Въздух, нали? Сплитът на Талаан взе да се загръща около нейния и Нинив ловко го извъртя, за да й го хване. И тъкмо да го стори, когато девойчето лашна гъвкавите като змийчета потоци Въздух. Ама този път май не беше Въздух. Едва ли бе нещо опасно. Това си беше само упражнение. Само че потокът Дух на Талаан спря да се загръща, сплитът на Нинив се разля нашироко, а Талаан изплющя право към нея и затегна. И ето че пак сайдар в нея секна и стегите на Въздух прилепиха ръцете й към хълбоците и стегнаха коленете й.

Нинив вдиша предпазливо. Нямаше как — налагаше се да поздрави момичето. Нямаше измъкване. Ако едната й ръка беше свободна, щеше така да си дръпне плитката, че да я откъсне.

— Задръж! — заповяда Зайда. Надигна се, закрачи плавно към Нинив, а червените й копринени гащи тихо зашумяха над босите й стъпала и странно овързаният й широк червен пояс се полюшна над бедрата й. Ветроловките наставаха като по команда и тръгнаха след нея според ранга си. Без да се поглеждат, е ледени лица, Кайре и Тебрейл притичаха да застанат от двете страни на Надзорницата на вълните, а Сенайн и Райнин изостанаха да им отстъпят място.

Талаан послушно задържа щита над Нинив, както и невидимите връзки, оставяйки я да стърчи на място неподвижна като статуя. И да кипи като забравено над огъня котле. Не им достави удоволствието да се замята като кукла на конци и нищо друго не й остана, освен да стои мирно. Кайре и Тебрейл я изгледаха с ледено високомерие, Курин — с непоклатимото презрение, което изпитваше към всички обитатели на сушата. С каменния си поглед тя нито се подсмихваше, нито правеше някаква гримаса, лицето й си оставаше съвсем безизразно, но не беше нужно дълго да постоиш с нея, за да разбереш какво точно мисли за теб. Само Райнин изрази някакъв нищожен намек за съчувствие със съжалителната си усмивка.

Очите на Зайда срещнаха нейните хладно. Нали бяха почти на един ръст.

— Чирачке, нали я държиш толкова здраво, колкото можеш? Талаан се поклони толкова дълбоко, че само дето не си удари главата в пода, после се докосна с пръсти по челото, устните и сърцето и прошепна:

— Както заповядахте, Надзорнице на вълните.

— Какво значи всичко това? — повиши глас Нинив. — Пуснете ме веднага! Че се държите така с Мерилил може и да ви се прости, но ако си мислите, че дори само за минута…

— Казваш, че няма как да се прекърши този щит, освен ако не си много по-силна — прекъсна я Зайда. Тонът й не беше рязък, но държеше нея да слушат, а не тя да слуша. — Ако такава е волята на Светлината, сега ще разберем дали твърдението ти е вярно. Добре е известно как Айез Седай умеят да извъртат истината като въртоп. Ветроловки, оформете кръг. Курин, ти ще водиш. Ако се измъкне, гледай да не направи беля. А за стимул… Чирачке, подготви се да я обърнеш с главата надолу, щом преброя до пет. Едно.

— Ветроловките се свързаха и светлината на сайдар обгърна всички наведнъж. Курин стоеше разкрачена и с ръце на бедрата, все едно че бе на корабната палуба. Самата безизразност на лицето й сякаш говореше, че вече е убедена че ще разкрият извъртането, ако не и откровената лъжа. Талаан вдиша дълбоко и престана да мига, приковала тревожни очи в Зайда.

Замига Нинив. Не! Не можеха да й го направят пак!

— Казах ви вече — заговори им тя този път по-спокойно, — няма как да прекърша щита. Талаан е твърде силна.

— Две каза Зайда, скръстила ръце пред гърдите си и взряна в Нинив, сякаш наистина виждаше сплитовете.

Нинив натисна пипнешком щита отвътре. Все едно натискаше каменна стена — толкова поддаде.

— Чуй ме, За… аа, Надзорнице на вълните. — Нямаше смисъл да я настройва още повече срещу себе си. Ужасно държаха на правилните обръщения и на титлите си. И на какво ли не още. — Сигурна съм, че Мерилил поне ви е обяснила някои неща за засланянето и щитовете. Тя се е заклела в Трите клетви. Не може да лъже! — Егвийн май беше права за Клетвената палка.

Погледът на Зайда не трепна, лицето й си остана безизразно.

— Три.

— Чуйте ме — пак заговори Нинив, вече без да я интересува, че гласът й звучи малко отчаяно. Май не толкова малко. Натисна щита този път по-здраво, после — с всичка сила. Все едно да блъскаш скала с главата си. Замята се инстинктивно и без никаква полза, стегната във връзките на Въздух, а дългите жълти ресни и свободните краища на шала й заиграха около нея. Толкова шанс имаше да се освободи от тях, колкото и да прекърши щита, но вече не можеше да се удържи. Не и този път! Нямаше да го понесе този път! — Трябва да ме чуете!

— Четири.

Не! Не! Не и този път! Задраска отчаяно по щита. Твърд беше като камък, но на допир бе гладък като стъкло и хлъзгав. Усещаше зад него Извора, почти го виждаше — като светлина и топлина, доловена с крайчеца на окото. Отчаяна и задъхана започна да опипва за пролука по гладката незрима повърхност. Имаше си ръб — като кръг, едновременно толкова малък, че можеше да се побере в дланта й, и толкова голям, че да покрие целия свят. Но когато се опита да се измъкне покрай този ръб, отново се озова в центъра на хлъзгавия и безкрайно корав кръг. Безполезно беше. Научила бе всичко това много отдавна, опитвала го беше толкова пъти… Сърцето й заблъска, напирайки да избие през ребрата й. В отчаяното си и безплодно усилие да го успокои тя отново пипнешком запробира пътя си към очертанието на кръга, заопипва по него, без този път да се мъчи да го преодолее. Намери се едно място, където на допир беше… по-меко. Никога досега не го беше забелязвала. Меката точица — като малка пъпка? — не изглеждаше много по-различна от всичко останало, а и не беше много по-мека, но тя се вкопчи в нея. И отново се озова в центъра. В беса си отново хвърли цялата си сила в меката точка, и пак, и пак, и я отмятаха обратно в центъра, и отново се хвърляше. Отново. О, Светлина? Имай милост! Трябваше да успее, преди…

Изведнъж осъзна, че Зайда все още не е казала „пет“. Вдиша с пълни гърди, сякаш бе пробягала десет мили, и се ококори. По лицето и по гърба й се стичаше пот. Стичаше се на вадички между гърдите й, плъзгаше се по корема. Краката й се олюляха. Надзорницата на вълните я гледаше право в очите и потупваше замислено пълните си устни с тънкото си пръстче. Сиянието все още обкръжаваше кръга на шестте, Курин продължаваше да наподобява намръщена каменна статуя, но Зайда все още не беше казала „пет“.

— Тя наистина ли се опита толкова упорито, Курин — запита накрая Надзорницата на вълните, — или цялото това мятане и хленчене беше само наужким? — Нинив се помъчи да си придаде възмутен вид. Не беше хленчила! Нали? Но навъсеният й поглед, доколкото успя да го докара, направи толкова впечатление на Зайда, колкото дъждът на някоя канара.

— С такова усилие, Надзорнице на вълните — отвърна с неохота Курин, — можеше цяла галера да понесе на гърба си. — Но черните камъчета на очите й светеха със същото презрение. Само морските обитатели бяха достойни за уважението й.

— Освободи я, Талаан — заповяда Зайда. Щитът и връзките изчезнаха, а Зайда обърна гръб на Нинив и важно закрачи към стола си, без повече да я поглежда. — Ветроловки, след като тя си отиде, имам да си поговоря с вас. Теб да те видя утре по същото време, Нинив Седай.

Нинив приглади омачканите си поли, тръсна раздразнено шала, намести го отново и се постара да възвърне донякъде накърненото си достойнство. Не беше много лесно, както се бе изпотила и разтреперила. Беше сигурна, че не е хленчила! Постара се да не поглежда към жената, която я бе заслонила. На два пъти! Застанала ей там кротичко, като масло ще се разтопи, забила очи в килима. Ха! Нинив придърпа шала на раменете си.

— Утре ще си изкара реда Сарейта Седай, Надзорнице на вълните. — Гласът й поне не трепереше. — Аз ще съм заета до…

— Твоят урок е по-назидателен от другите — заяви Зайда, без да си прави труд да я поглежда. — В същия час, да не пращам ученичките ти да те водят. Вече можеш да си вървиш. — А това пък прозвуча като „излез веднага“!

Нинив преглътна възраженията си с много голямо усилие. Догорчаха й. По назидателен ли? Това пък какво означаваше? Май хич не й се искаше да го научи.

Докато не напуснеше окончателно стаята, тя си оставаше тяхната учителка. Жените от Морския народ бяха много стриктни в порядките си. Нинив допускаше, че липсата на строги порядки в открито море може да създаде неприятности, но за жалост те така и не разбираха, че сега не са в открито море. За тях тя си оставаше учителката им, а това означаваше, че не може току-така да си излезе, колкото и да й се иска. Още по-лошо — техните правила по отношение на учителите бяха доста по-различни от тези на „вързаните за брега“. Можеше просто да им откаже сътрудничество, но ако нарушеше и с косъмче сделката, тези жени щяха да пръснат вестта от Тийр до Светлината знае къде! Целият свят щеше да разбере, че една Айез Седай е нарушила думата си. А какво означаваше това за положението на една Айез Седай — не се наемаше и да мисли. Кръв и пепел! Егвийн наистина излезе права, огън да я гори дано!

— Благодаря ви, Надзорнице на вълните, затова, че ми позволихте да ви уча — рече тя според строгото им изискване и както си беше редно — с поклон и докосване с пръсти на челото, на устните и на сърцето. Поклонът й не беше дълбок — само едно свеждане на главата, повече не заслужаваха. Е, хайде да са две, за всеки случай. Един и за Ветроловките. — Благодаря, Ветроловки, че ми позволихте да ви уча.

Сестрите, които най-сетне се осмелиха да идат при Ата-ан Миере, сигурно щяха да се пръснат, щом разберяха, че ученичките ще им казват на какво да ги учат и кога, и дори да им нареждат какво да правят когато не им преподават. На корабите на Морския народ един учител от сушата стоеше над младшите юнги, но само толкова. А Сестрите нямаше да получат дори натъпканите с жълтици кесии, с които подмамваха други учители.

Зайда и Ветроловките й обърнаха толкова внимание, колкото ако някой юнга ги уведоми, че си отива. Тоест останаха си скупчени мълчаливо, изчаквайки я да си излезе, но без много да държат на това. Само Райнин я удостои с бегъл поглед. Бегъл и нетърпелив. Ветроловка, какво да я правиш. Талаан не мръдна от мястото си.

Вдигнала високо глава, Нинив напусна стаята за обучение, събрала последните късчета разбито достойнство. Запотени, опърпани късчета. А щом излезе в коридора, хвана вратата с две ръце и я затръшна с все сила. Много доволна остана от гръмкия трясък. Ако й ревнеха все щеше да се оправдае, че я е изтървала. Че то си беше така, след като най-напред я люшна здраво.

Обърна гръб на вратата и доволно изтупа прашните си ръце. И се сепна като видя кой я чака отвън.

Аливия бе облечена в простичката тъмносиня рокля, отстъпена й от Родственичките, и на пръв поглед в нея нямаше нищо необичайно — малко по-височка от Нинив, с тънки бръчици в ъгълчетата на сините очи и бели снопчета в златистожълтата коса. Но очите й искряха напрегнато, като очи на ястребица, втренчени в плячка.

— Госпожа Корли заръча да ти предам, че искала да те види на вечеря — каза с мазния си сеанчански говор синеоката ястребица. — С нея ще са госпожа Каристован, госпожа Арман и госпожа Джуарда.

— Ти какво търсиш тук сама? — сопна й се Нинив.

Жалко, че не беше като повечето други Сестри, да усеща силата у друга жена, без дори да се замисля, но това бе едно от малкото неща, които така и не бе успяла да научи. Навярно някоя от Отстъпничките надвишаваше Аливия, но друга — едва ли. При това беше сеанчанка. Нинив мигом съжали, че са тук само двете. Поне Лан да беше наблизо, но нали му нареди да стои настрана от уроците й с Ата-ан Миере. Едва ли беше повярвал на приказките й онзи ден, че сама се е хлъзнала по стъпалата.

— Забранено ти е да ходиш сама без придружителки!

Аливия сви пренебрежително рамене. А само допреди няколко дни толкова се мазнеше и кършеше гръб, че и Талаан щеше да мине за дръзка пред нея. Но вече не се мазнеше пред никого.

— Всички бяха заети. Все едно, ако непрекъснато ме пазите, никога няма да ми повярвате, а аз никога няма да убия сул-дам. — Изречени така небрежно, думите странно защо й прозвучаха още по-смразяващо. — Трябва да се учите от мен. Ашаманите твърдят, че били оръжия, и знам, че е така, но аз съм по-добра.

— Може и така да е — рязко отвърна Нинив и намести шала на гърба си. — А и ние може да знаем повече, отколкото си мислиш. — Нищо против нямаше да й покаже няколко от онези сплитове, дето й беше показала Могедиен. Включително и онези два-три сплита, за които се съгласиха, че са крайно неприятни да изпердашиш с тях някого. Само че… абсолютно убедена беше, че другата жена ще я надвие много лесно, каквото и да направи. Много й беше трудно да задържи краката си да не мърдат пред този пронизващ поглед. — Освен ако — освен ако! — не решим друго, да не съм те видяла отново без по-малко от две-три Родственички, ако не искаш да си имаш неприятности.

— Щом казваш — сви отново рамене Аливия, без изобщо да й личи, че се е уплашила. — Какво да предам на госпожа Корли?

— Предай на госпожа Корли, че отклонявам любезната й покана. И не забравяй какво ти казах!

— Ще й предам — провлече сеанчанката, без изобщо да обърне внимание на заплахите. — Но не бих казала, че е точно покана. Каза да си там час преди мръкване. Няма да е зле да го запомниш. — Подсмихна се многозначително и си тръгна, без изобщо да бърза.

Нинив изгледа с гняв гърба на отдалечаващата се жена, и не толкова заради пропуснатия реверанс. Е, не само заради него. Колко жалко, че не бе опазила част поне от подмазванията си. Поне за пред Сестрите. Нинив хвърли поглед към вратата, зад която бяха Ата-ан Миере, и помисли дали за всеки случай да не тръгне след Аливия, за да се увери, че й е изпълнила заповедта. Но предпочете обратната посока. Не бързаше. Нямаше да е никак приятно, ако жените от Морския народ решаха, че ги е подслушвала, но определено не бързаше. Само дето й се искаше да тръгне малко по-живичко. Нищо повече.

Ата-ан Миере не бяха единствените в двореца, които искаше да избегне. Не било точно покана, тъй ли? Сумеко Каристован, Хиларес Арман и Фамел Джуарда бяха от Плетящия кръг с Реане Корли. Вечерята щеше да е само повод. Щяха да искат да й поговорят за Ветроловките. По-точно за отношенията между Айез Седай в двореца и „дивачките“ на Морския народ. Не че щяха да я укоряват. Все още не, макар че както я бяха подкарали, и до това щяха да стигнат скоро. Но цялата вечеря щеше да мине в хапливи въпроси и остри забележки. А не можеше просто да им каже да престанат. Освен ако не ги изкомандваше, нямаше я послушат. А бяха напълно способни да дойдат и сами да я намерят, ако тя не отидеше при тях. Ужасна грешка направи, като реши да ги научи да се държат достойно. Поне не беше единствената, на която се налагаше да се примири и с това, макар че Елейн като че ли успяваше да избегне най-лошото. О, чакаше с нетърпение да ги види облечени в бялото на новачки или в рокли на Посветени. И с какво нетърпение чакаше да види гърба и на последната Ата-ан Миере!

— Нинив! — догони я странно приглушен вик. С акцента на Морския народ. — Нинив!

Нинив едва задържа ръката си настрана от плитката и се обърна, готова да се развика. Сега не ги учеше, не бяха на кораб и най-после трябваше да я оставят на мира, проклети да са!

Талаан се закова пред нея на гладките тъмночервени плочки. Задъхано, девойчето извърна плахо глава, сякаш се боеше, че някой ще го догони.

— Може ли да отида в Бялата кула? — промълви тя, закърши ръце и заподскача от крак на крак. — Няма да ме изберат. Казват, че е жертва да изоставиш морето завинаги, но мечтата ми е да стана новачка. Мама ще ми липсва ужасно, но… Моля те. Трябва да ме заведеш в Кулата. Трябва да ме заведеш!

Нинив примигна, стъписана от настойчивостта й. Много жени мечтаеха да станат Айез Седай, но не беше чувала досега някоя да е мечтала да стане новачка. Освен това… Ата-ан Миере отказваха превоз на Айез Седай с кораб, чиято Ветроловка може да прелива, но за да не се разровят Сестрите по-надълбоко, от време на време избираха по някоя чирачка да отиде в Бялата кула. Според Егвийн в момента имаше само три Сестри от Морския народ, и трите — немощни в Силата. За три хиляди години тази тактика бе убедила Кулата, че дарбата сред жените на Ата-ан Миере е рядка и нищожна и че не си струва да се проучва. Талаан беше права: на никоя могъща като нея нямаше да позволят да отиде в Кулата дори сега, когато бе дошъл краят на тази хилядолетна хитрост. Нещо повече — едно от условията на споразумението предвиждаше на Сестрите от Ата-ан Миере да се позволи да се откажат и да се върнат по корабите. За тази отстъпка Съветът на Кулата хич нямаше да нададе вой!

— Обучението е много тежко, Талаан — почна предпазливо Нинив, — а и трябва да си поне на петнайсет години. Освен това… — Изведнъж нещо в думите на момичето я порази. Ти каза, че майка ти ще ти липсва, нали? — попита тя невярващо, без да се притеснява как ще прозвучи това.

— На деветнайсет съм! — отвърна възмутено Талаан. Като гледаше хлапашкото й лице и тяло, Нинив не беше много склонна да го повярва. — И разбира се, че мама ще ми липсва. Неестествено ли ти се струва? О, ясно! Ти просто не разбираш. Насаме ние сме много привързани, но пред хора тя не бива да проявява никакво благоразположение към мен. При нас това е сериозно престъпление. Би могло да я лиши от ранга й и двете да ни увесят на такелажа с главите надолу и да ни набият с камшици.

Като спомена за обръщането с главата надолу, лицето на Нинив се сбръчка.

— Разбирам, че искаш да го избегнеш. Но все пак…

— Всеки се опитва да избегне и най-малкия намек за привилегированост, Нинив! — Момиченцето… жената… е добре, девойчето… наистина трябваше да се научи да не прекъсва една Сестра, щом искаше да става новачка. Не че можеше, разбира се. Нинив се опита да си върне инициативата, но думите на Талаан се заизливаха на порой. — Баба ми е Ветроловка на Надзорницата на вълните на клана Росайн, прабаба ми е Ветроловка в клана Дакан, а сестра й — в клана Такана. Родът ни е на почит с това, че пет сме издигнати до толкова висок ранг. И всеки следи зорко да не би Гелин да злоупотреби с влиянието си. И правилно — привилегиите са недопустими, — но сестра ми я държаха чирачка пет години повече от обичайното, а братовчедка ми — шест! Само за да не би да каже някой, че сме привилегировани. Когато пресметна звездите и определя правилно положението ни, ме наказват, че съм бавна, макар да го правя толкова бързо, колкото Ветроловка Евон! Когато вкуся морето и кажа името на брега, който приближаваме, ме наказват, защото вкусът, на който давам име, не бил точно като на Ветроловка Евон! Два пъти те заслоних днес, но довечера ще ме овесят за глезените, защото не съм го направила по-рано! Наказват ме за пропуски, които на другите прощават, за грешки, които не съм допускала, защото съм могла да ги допусна! Твоето обучение като новачка по-тежко ли беше от това, Нинив?

— Моето обучение като новачка… — почна Нинив. Защо непрекъснато тази жена й напомняше за овесването за глезените? — Ами… Едва ли ще ти хареса, ако го чуеш. — Четири поколения жени, притежаващи дарбата? Светлина! Дори дъщеря да последва майка си беше рядкост. Кулата наистина щеше да държи на Талаан. Само дето нямаше да стане. — Предполагам, че и Кайре и Тебрейл всъщност много се обичат? — рече тя, колкото да смени темата.

Талаан се изсмя презрително.

— Леля ми е хитра и коварна. Радва се на всяко унижение, което може да причини на майка ми. Но майка ми ще я унизи един ден, както си го е заслужила. Един ден Тебрейл ще служи на бързогон под командата на някоя Надзорница на платната с желязна ръка и с развалени зъби. — Кимна мрачно и много доволно. След което подскочи уплашена като сърничка от появата на забързалия се зад гърба й слуга. Това, изглежда, й напомни за какво е спряла Нинив. Отново започна да се озърта във всички посоки и заговори припряно. — Не можеш, разбира се, да го кажеш по време на уроците, но по всяко друго време става. Просто обяви, че трябва да отида в Кулата, и те няма да могат да ти откажат. Ти си Айез Седай!

Нинив се облещи. И щяха да го забравят при следващия й урок? Глупачката беше видяла все пак какво й направиха!

— Разбирам колко ти се иска да отидеш, Талаан, но…

— Благодаря ти — прекъсна я Талаан и бързо се поклони. — Благодаря ти! — И хукна обратно натам, откъдето бе дошла.

— Почакай! — викна Нинив и направи няколко крачки след нея. — Върни се! Нищо не съм ти обещала!

Слугите се заобръщаха. Щеше да се затича след малката идиотка, но се побоя, че ще се натъкне право на Зайда и останалите. А тази глупачка сигурно вече им беше избълвала, че ще замине в Кулата, защото Нинив й е обещала. Светлина, дали сега или след малко, все щеше да им го каже!

— Изглеждаш така, сякаш току-що си глътнала гнила слива — каза Лан, който изникна до нея — висок и смайващо красив в зеленото си палто. Нинив се зачуди от колко ли време е стоял тук. Невъзможно изглеждаше мъж като него, толкова едър и с властно присъствие, да стои толкова мирно, че да не го забележиш, дори да беше с плаща на Стражник.

— Не една, а цяла кошница — измърмори тя и притисна лице в широката гръд на съпруга си. Много добре се почувства да се опре на силата му дори само за миг и той нежно да я погали по косата. Макар да се наложи да отмести дръжката на меча му от ребрата си. А всички, които държаха да гледат такава открита проява на нежност, можеха да се обесят, ако щат. Представяше си бедствията, които щяха да се излеят върху бедната й глава едно след друго. Дори да кажеше на Зайда и останалите, че не е имала намерение да води Талаан никъде, кожицата й щяха да съдерат. Този път нямаше начин да го скрие от Лан. Ако изобщо бе успяла първия път. Реане и останалите щяха да го научат. И Алайз! Щяха да започнат да се държат с нея като с Мерилил. Щяха да престанат да й слушат заповедите и да й отвръщат с толкова уважение, колкото Ветроловките отдаваха на Талаан. Щяха да измислят примерно да й тропосат да пази Аливия, след което щеше да настъпи нещо още по-ужасно, някакво крайно унижение. Напоследък май само това успяваше да прави: да измисля още някой, по-ужасен начин да бъде унизена. А на всеки четири дни трябваше да се изправя пред Зайда и Ветроловките.

— Помниш ли как ме задържа вчера в покоите ни? — тихо го попита тя и вдигна очи да види как тревогата на лицето му се смени с широка усмивка. Разбира се, че помнеше. Лицето й пламна. Едно беше да го обсъждаш с приятелки, но да си толкова пряма със съпруга си — съвсем друго, поне така й се струваше все още. — Е, искам сега да ме заведеш веднага в спалнята и цяла година да не ме оставиш да обличам дрехи! — Отначало това много я вбесяваше. Но той все намираше начин да я накара да забрави беса си.

Лан отметна глава и смехът му изкънтя по коридора, а след малко и тя се разсмя с него. Макар да й се искаше да заплаче. Беше го казала съвсем сериозно.

Това, че си имаше съпруг, означаваше, че не се налага да спи в една стая с друга жена или пък с две, а в добавка получиха и дневна. Не беше голяма, но бе уютна, с добра камина и маса с четири стола. На двамата с Лан не им трябваше повече. Но мечтите й за интимност моментално се изпариха, щом влязоха в дневната. Насред цветния килим я чакаше Първата слугиня, с осанка на кралица и толкова спретната, сякаш току-що се беше облякла. И много недоволна, кой знае защо. А в ъгъла на стаята — някакъв грубо облечен гърбав непознат с ужасна брадавица на носа и торба, провиснала тежко на рамото му.

— Този тук твърди, че ви носи нещо много спешно — заяви госпожа Харфор, след като я удостои със сдържания си поклон. Много сдържан, макар и изряден. Не прекаляваше с учтивостите, освен пред Елейн. И тонът й прозвуча еднакво неодобрително както към Нинив, така и към мъжа с брадавицата. — Мене ако питате, видът му никак не ми харесва.

Колкото и уморена да беше Нинив, пришпориха я страховете за платени убийци и за Светлината само знае още какво, и прегръщането на Извора се оказа непреодолимо. Лан сигурно прочете нещо на лицето й, защото пристъпи към гърбушкото с брадавицата. Не докосна меча си, но стойката му изведнъж се стегна, сякаш бе извадил оръжието. Как успяваше да разчете мислите й, след като друга държеше връзката му, Нинив така и не разбираше, но остана доволна. Успяла бе да устои на Талаан — поне по сила! — но сега не беше сигурна, че ще може да обърне и един стол.

— Изобщо не съм… — заговори тя.

— Простете, госпожо — промълви припряно гърбавият и подръпна нервно мазния си перчем. — Госпожа Тейн каза, че искате веднага да се явя при вас. Каза, че било работа на Женския кръг. Нещо около Кен Буйе.

Нинив се сепна и чак след миг се сети да си затвори устата.

— Даа — провлече замислено тя, впила очи в гърбавия. Трудно й бе да види нещо друго освен ужасната брадавица, но беше сигурна, че никога досега не го е срещала. Работа на Женския кръг. Никой мъж нямаше да допуснат да си вре носа в такова нещо. Тайно беше. Сайдар обаче задържа. — Сега… си спомних. Благодаря ви, госпожо Харфор. Убедена съм, че имате да нагледате много други неща.

Вместо да схване намека, Първата слугиня остана на мястото си и се намръщи подозрително. Навъсеният й поглед се плъзна по гърбавия, спря се на Лан, после тя кимна доволно, сякаш единствено неговото присъствие я успокои!

— Е, ще ви оставя тогава. Сигурна съм, че лорд Лан ще се оправи с този тип.

Нинив едва дочака вратата да се затвори и подхвана непознатия гърбушко с брадавицата.

— Ти кой си? Откъде знаеш тези имена? Не си от Две ре…

Човекът се… нагъна. По-подходящо описание не можеше да се измисли. Нагъна се като развълнувана вода на езеро, разгъна се и стана по-висок, и изведнъж се превърна в Ранд, с изкривено в гримаса лице и преглъщащ, в протрити вълнени дрехи, с онези ужасни червено-златни глави, лъснали на китките му, и с кожена торба на рамото. Откъде го беше научил това? Кой го беше научил? За миг я обзе желанието и тя да си придаде измамна външност, за да му покаже, че и тя го може, но бързо го потисна.

— Разбирам, че не си се вслушал в съвета ми — заговори Ранд на Лан, сякаш Нинив изобщо я нямаше в стаята. — Но защо си й позволил да се прави на Айез Седай? Само да го разбере някоя истинска Айез Седай, може да пострада.

— Защото е Айез Седай, овчарче — спокойно отвърна Лан. Но и той не я погледна! И си остана нащрек, готов всеки миг да извади меча си. — Колкото до другото… понякога тя е по-силна от теб. Не го ли разбра?

Чак сега Ранд я погледна. С неверие при това. Дори когато показно намести шала на гърба си, за да види жълтите ресни. Но поклати глава и рече:

— Не. Просто понякога човек е твърде слаб, за да направи това, което трябва.

— Вие двамата какви ги дрънкате? — скастри ги тя.

— Просто неща, за които си говорят мъжете — каза Лан.

— Не би могла да ги разбереш — добави Ранд.

Нинив изсумтя. Клюки и празни приказки — това си говореха обикновено девет десети от мъжете. Уморено отпусна сайдар. И с неохота. Нямаше, разбира се, нужда от него, за да се пази от Ранд, но й се искаше още малко да го задържи, въпреки цялата си умора.

— Знаем за Кайриен, Ранд — рече Нинив, след като се отпусна блажено на един от столовете. Онези никаквици от Морския народ я бяха съсипали! — Затова ли дойде тук предрешен така? Ако се опитваш да се скриеш от онзи, който е… — Изглеждаше уморен. По-корав, отколкото го помнеше, но много уморен. Но остана прав. Странно, много приличаше на Лан, също като него готов да извади меч, какъвто не носеше. Навярно онзи опит да го убият го беше вразумил. — Егвийн може да ти помогне, Ранд.

— Не че се крия съвсем — отвърна Ранд. — Само докато убия някои хора, които си го заслужиха. — Светлина, каза го толкова равнодушно, като Аливия! Но защо двамата с Лан непрекъснато се държаха така под око, преструвайки се, че не го правят? — Все едно, как точно може да ми помогне Егвийн? — продължи той, сложи торбата на масата и тя тупна тежко. — Предполагам, че и тя е Айез Седай? — С насмешка, представи си! — И тя ли е тук? Вие трите и две истински Айез Седай. Само две! Не. Нямам време за това. Трябва да ти оставя нещо да го пазиш, докато…

— Егвийн е Амирлинския трон, тъпа овча главо — изръмжа Нинив. Колко приятно беше най-после и ти да можеш да прекъснеш някого. — Елайда е узурпаторка. Надявам се да ти е стигнал умът поне да не ходиш при нея! Няма да излезеш на два крака след такава среща, казвам ти! А тук има пет истински Айез Седай, включително мен, и още триста с Егвийн, и цяла войска, готови да съборят Елайда. Виж се само! Колкото и храбро да ми говориш, някой за малко е щял да те убие, а ти се промъкваш тук предрешен като коняр! Може ли да се измисли по-безопасно място за теб от това да си с Егвийн? Дори онези твои Аша’ман няма да посмеят да се опълчат на триста Сестри! — О, да. Много приятно наистина. Ранд се постара да скрие изненадата си, но нищо не се получи, както я беше зяпнал.

— Ще се изненадаш като разбереш какво биха посмяли моите Аша’ман — сухо отвърна той след дълга пауза. — Мат, предполагам, е с войската на Егвийн? — Сложи ръка на главата си и залитна.

Нинив скочи от стола, прегърна с усилие сайдар, протегна ръце, обхвана главата му и запреде сплита на Вкопаването. Опитвала се бе да изнамери по-добър начин да разбере какво мъчи човек, но засега без успех. Достатъчно. Още щом сплитът го обхвана, дъхът й секна. Знаеше за раната на хълбока му от Фалме, която така и не можеше да зарасте напълно, съпротивляваше се на Церенето като гноясало зло в плътта му. А сега над старата имаше друга полуизцерена рана, също така пулсираща от зло. Някакво друго зло, по-особено, като огледално отражение на първото, но също толкова отровно. А със Силата не можеше да докосне нито едното, нито другото. Не че й се искаше много — само от мисълта за това кожата й настръхна! — но се опита. И нещо незримо й попречи. Като преграда. Преграда, която не можеше да напипа. Преграда на сайдин!

Това я накара да спре потока на Силата и да отстъпи крачка. И се вкопчи в Извора. Колкото и изтощена да беше, не можеше да се принуди да го пусне. Никоя Сестра не бе в състояние да помисли за мъжката половина на Силата без поне малко страх. Той спокойно я изгледа отвисоко и я накара да потръпне. Изглеждаше съвсем различен от онзи Ранд ал-Тор, който бе израснал пред очите й. Много се радваше, че Лан поне е тук, колкото и да беше трудно да го признае. Изведнъж забеляза, че и на косъм не се е отпуснал. Макар да си бъбреше преди малко с Ранд уж небрежно, го смяташе за опасен. А Ранд като че ли разбираше това и го приемаше.

— Сега всичко това не е важно — каза Ранд и посегна към торбата на масата. Нинив не разбра дали става дума за раните му, или за това къде е Мат. В следващия миг Ранд извади от торбата две статуетки, високи по една стъпка — на някакъв брадат мъдрец и на също така мъдра на вид и строга жена, и двамата в дълги, падащи на гънки по телата им роби. Държаха с две ръце над главите си по една прозрачна кристална сфера. Както ги държеше с усилие, трябваше да са доста по-тежки, отколкото изглеждаха. — Искам да ми ги скриеш и да ги пазиш, докато ги потърся, Нинив. — Замълча и едната му ръка се задържа на женската фигура. — И докато те повикам и теб. Ще ми потрябваш, когато дойде денят да ги използвам. Да ги използваме двамата. След като се справя с онези хора. Това — най-напред.

— Да ги използваме ли? — попита тя недоверчиво. И защо убийството трябваше да е най-напред? Но това едва ли беше важният въпрос. — За какво да ги използваме? Те да не са тер-ангреали?

Той кимна.

— С помощта на това можеш да досегнеш най-могъщия ша-ангреал, създаден за жена. Заровен е някъде в Тремалкинг, доколкото знам, но това няма значение. — Ръката му погали мъжката фигура. — А с този аз мога да докосна мъжкия му двойник. Веднъж… един… ми каза, че ако тези ша-ангреали се използват от мъж и жена, могат да се възправят срещу Тъмния. Може и за това да се използват един ден, но междувременно се надявам, че ще са достатъчни, за да прочистят мъжката половина на Извора.

— Ако е било възможно, защо не са го направили още в Приказния век? — тихо попита Лан. Тихо като стомана, плъзгаща се от ножницата. — Ти каза веднъж, че мога да я нараня. — Едва ли бе възможно гласът му да се втвърди повече, но стана точно това. — Ти можеш да я убиеш, овчарче. — И от тона му стана повече от ясно, че няма да го позволи.

Ранд срещна хладния син поглед на Лан със същата хладина.

— Не зная защо не са го направили. И не ме интересува. Трябва да се опита.

Нинив прехапа устна. Смяташе, че Ранд не държи да го обсъждат насаме — свят й се завиваше понякога от тези негови превключвания от явно на тайно, докато разбере кое какво е — но пък и Лан се бе намесил нетактично. Беше неприятно, но тя харесваше откровеността му. Трябваше да помисли. Не за решението си, а как да го приложи. На Ранд сигурно нямаше да му хареса. На Лан — определено. Какво пък, мъжете винаги искаха нещата да стават по тяхно му. Понякога просто трябваше да им се показва, че не може винаги да става така.

— Смятам, че идеята е чудесна — рече тя. Не беше съвсем лъжа. Наистина беше чудесна, в сравнение с алтернативата. — Но не разбирам защо трябва да си седя тук и да чакам да ме повикаш като някое слугинче. Ще го направя, но ще тръгнем всички заедно.

Права беше. Никак не им хареса.