Робърт Джордан
Сърцето на зимата (11)

Глава 10
Успяващ план

Очите на Елейн се отвориха в мрак и той започна със смътни сенки, танцуващи в бяла мъгла. Лицето й беше изстинало, тялото — горещо и потно, а нещо стягаше ръцете и краката й. За миг я обзе паника. След това усети присъствието на Авиенда в стаята с проста и утешителна яснота, както и на Биргит — като стиснат юмрук от спокоен, сдържан гняв в главата си. Успокоиха я това, че са тук. Беше в спалнята си. Лежеше под тежка камара одеяла в собственото си легло и се взираше в изпънатия ленен балдахин, с грейки от двете си страни. Тежките зимни завеси на леглото бяха дръпнати и завързани за масивните резбовани пилони, а единствената светлина в стаята идеше от мъждукащите пламъчета в камината, само колкото да карат сенките да се движат, но не и да ги разпръснат.

Без да мисли, тя пресегна към Извора и го намери. Докосна с възхита сайдар, но без да го притегли. Желанието да го привлече бе много силно, но тя се отказа с неохота. Ах, с каква неохота, и не само защото желанието й да се изпълни с по-дълбокия от самия живот сайдар понякога се оказваше толкова бездънно, че трябваше да го удържа. Най-голямото й опасение в тези няколко безкрайно проточили се минути на ужас не бе от смъртта, но че никога няма отново да може да докосне Извора. Друг път сигурно щеше да й се стори странно.

Паметта й изведнъж се върна и тя немощно седна в леглото, а завивките се смъкнаха до кръста й. Веднага ги надигна. Въздухът беше много студен по голата и лъснала от пот кожа. Риза дори не бяха й оставили, а колкото и да се мъчеше, не можеше да уподоби Авиенда в безразличието, с което се разсъбличаше пред други хора.

— Диелин — промълви тя с тревога и придърпа одеялата около себе си. Доста непохватно. Чувстваше се съвсем изцедена и замаяна. — И гвардеецът. Те…

— Мъжът не е получил и една драскотина — каза Нинив и пристъпи от трепкащите сенки, самата тя като сянка. Сложи длан на челото на Елейн и изръмжа доволно след като се увери, че не пари. — Диелин я Изцерих. Но ще й трябва време, докато си върне напълно силите. Много кръв загуби. Ти обаче се оправяш добре. Отначало си помислих, че ще те втресе. Става изведнъж, когато човек е много отслабнал.

— Даде ти билки, вместо да те Цери — каза кисело Биргит от един стол при другия край на леглото. В този сумрак приличаше на тумбеста грозна сянка.

— Нинив ал-Мийра е достатъчно разумна да прецени какво не може да прави — хладно заяви Авиенда. Виждаше се само част от бялата й блуза и проблясващото сребро малко по-далече, ниско до стената. Както обикновено, беше предпочела пода пред стола. — Разпозна вкуса на вилняк в чая и тъй като не знаеше как да запреде сплитовете си против него, не си позволи глупави рискове.

Нинив рязко изсумтя. Несъмнено колкото заради язвителността на Биргит, толкова и на „защитата“ на Авиенда. За второто май повече. Нали си беше Нинив, сигурно предпочиташе да не се обсъжда много какво не знае и какво не може. А и напоследък беше станала по-докачлива за Церенето от обикновено. Особено щом се разбра, че няколко Родственички вече я надминават в дарбата.

— Сама трябваше да го разпознаеш, Елейн — грубо я укори тя. — Във всеки случай зелениката и козият език може да те приспят, но за стомашни гърчове са отлични. Реших, че ще предпочетеш съня.

Елейн заизмъква кожените грейки изпод завивките и започна да ги пуска на килима, за да не я изпекат. Тръпки я побиха. Няколкото дни, след като Ронде Макура бе изляла в гърлата на двете отварата от корен на вилняк, бяха изтекли толкова мъчително, че се мъчеше да ги забрави. Каквито и билки да й беше дала Нинив, не се чувстваше по-отпаднала, отколкото можеше да й го причини вилнякът. Реши, че може и да върви, стига да не се наложи да върви дълго. А и мисълта й беше ясна. През двукрилите прозорци се процеждаше смътна лунна светлина. Сигурно беше след полунощ.

Тя отново прегърна Извора и преля четири нишки Огън, за да запали първия светилник, след това — втория. След доскорошния сумрак пламъците им, отразени в лъскавите огледала, осветиха ярко стаята и Биргит отначало вдигна ръка, за да си заслони очите. Капитан-генералското палто наистина й отиваше — щеше безкрайно да впечатли търговците.

— Все още не бива да преливаш — скара й се Нинив и примижа от внезапната светлина. Беше си в същата синя рокля с дълбокото деколте и с шала с жълтите ресни, заметнат на лактите й. — Най-добре ще е няколко дни пълен отдих, с колкото може повече сън. — Изгледа намръщено хвърлените на пода грейки. — И трябва да останеш на топло. По-добре е да се избегне треската, отколкото да се Цери.

— Смятам, че Диелин днес доказа верността си — каза Елейн и намести възглавниците зад гърба си, за да може да седне удобно, облегната на таблата на леглото, а Нинив вдигна ръце ядосана. На една от масичките до леглото беше поставен малък сребърен поднос със сребърна чаша, пълна с тъмно вино. Елейн я удостои с бърз и недоверчив поглед. — При това го доказа по най-тежкия начин. Смятам, че имам тох към нея, Авиенда.

Авиенда сви рамене. Веднага след пристигането им в Кемлин тя се беше върнала към айилското си облекло с припряност, която почти будеше смях. Заряза всякакви коприни и ги смени с блузите алгоде и широките вълнени поли, сякаш влагоземският лукс изведнъж я бе уплашил. С тъмния шал, вързан на кръста й, и черната сгъната кърпа, която придържаше назад дългата й коса, беше самият образец за чирачка на Мъдрите, въпреки че единственият й накит бе сребърната огърлица с изкусно изкованите дискчета, дар от Егвийн. Елейн така и не разбра какво толкова я бе накарало да избърза. Мелайне и другите бяха склонни да не я закачат и да я оставят да си я кара, както си знае, докато носеше влагоземски дрехи, но сега отново я стиснаха здраво в ръцете си, също като новачка в ръцете на Айез Седай. Единствената причина да й позволяват да се задържа в двореца — както и в града, впрочем — беше, че двете с Елейн са първосестри.

— Щом така смяташ, значи го имаш. — Тонът й, подчертаващ очевидното, премина в добродушен укор. — Но малък тох, Елейн. Имала си основание да се съмняваш в нея. Не можеш да поемаш задължения, когато ти хрумне, сестро. — И се засмя, сякаш изведнъж видя в това някаква шега. — Много гордост има по този път и ще трябва много да се гордея с теб, само че Мъдрите няма да ти поискат сметка за това.

Нинив завъртя демонстративно очи, но Авиенда само поклати глава, примирена с невежеството й. При Мъдрите се учеха на много повече неща, освен Силата.

— Е, не бихме искали двете да се възгордявате чак толкова — подхвърли Биргит с подозрително насмешлива нотка. Лицето й също беше подозрително гладко, почти сериозно от усилието да не се изсмее.

Авиенда се озърна към Биргит с вкочанено лице. Откакто двете с Елейн преминаха през посестримския ритуал, Биргит също в някакъв смисъл й беше станала като първосестра. Не и Стражник, разбира се, но със същото отношение като на каката, което проявяваше към Елейн. Авиенда не беше съвсем сигурна как да го приеме и как да реагира. Това, че я включиха в малкия кръг от хора, знаещи коя всъщност е Биргит, определено не помогна. Мяташе се между твърдата решимост да покаже на Биргит Сребролъката, че не изпитва към нея безмерна възхита, и изненадващо за нея покорство, със странни подскоци между двете крайности.

Биргит й се усмихна насмешливо, но усмивката й се стопи, щом вдигна от скута си един тесен вързоп и започна да развива много предпазливо плата. Когато най-сетне се показа кама с увита с кожа дръжка и дълго острие, изражението й стана много сериозно и по връзката им пробяга гняв. Елейн мигновено позна оръжието. Видяла бе двойника му в ръката на къдрокосия убиец.

— Не са се канили да те отвличат, сестро — каза тихо Авиенда.

Тонът на Биргит беше мрачен.

— След като Мелар уби първите двама — втория го е пронизал с меча си като с копие през цялата стая, като в някоя приказка на проклет веселчун — тя вдигна камата с два пръста с дръжката нагоре, — е отнел тази кама от последния и го е убил с нея. Имали са четири почти еднакви ками. Тази е с отрова.

— Тези кафяви петна по острието са от сив копър, смесен със стрита на прах костилка от праскова — каза Нинив с гримаса на отвращение. — Само като му погледнах очите и езика разбрах какво го е убило. Не е ножът.

— Добре — промълви след малко Елейн. Много добре, няма що. — Корен от вилняк, за да не мога да прелея, нито да се задържа права впрочем, и двама мъже да ме държат, докато третият ме намушка с кама с отрова. Доста сложен план.

— Влагоземците си падат по сложните планове — каза Авиенда. Озърна се плахо към Биргит, намести гръб на стената и добави: — Някои поне.

— По своему планът си е много прост — каза Биргит и занавива плата около опасната кама със същата предпазливост, каквато бе проявила при разгъването. — Била си лесно достъпна. Всички знаят, че на обяд се храниш сама. — Поклати глава и дългата й плитка се люшна. — Извадила си късмет, че първият, който се е добрал до тебе, не е държал това. Едно мушване само и щеше да си мъртва. Пак късмет, че Мелар в този момент е обикалял наблизо и е чул ругатните в покоите ти. Късмет колкото за един тавирен. Нинив изсумтя.

— Могла си да умреш само от едно по-дълбоко порязване по ръката. Костилката е най-отровната част на прасковата. Диелин също нямаше да оцелее, ако и другите ками бяха с отрова.

Елейн огледа едно по едно изопнатите, безизразни лица на приятелките си и въздъхна. Много сложен план. Сякаш шпионите в двореца не й стигаха.

— Но малка охрана, Биргит — каза накрая тя. — И нещо… дискретно. — Трябваше да се сети, че жената ще е подготвена. Физиономията на Биргит ни най-малко не се промени, но по общата им връзка пробяга съвсем тъничък изблик на задоволство.

— Като начало — жените, които днес те пазеха — заяви тя, без дори да се престори, че се замисля, — и още няколко, които ще подбера. Да кажем, двадесетина. По-малко няма да могат да те пазят ден и нощ, а трябва да те пазят адски добре — продължи твърдо тя, въпреки че Елейн не се опита да възрази. — Жените могат да те пазят там, където мъже не могат, а и ще са по-дискретни просто защото са жени. Повечето хора ще ги сметнат за нещо церемониално — като Девите на копието например — и ще трябва да им дадем да носят нещо, някакви пояси да кажем, за да изглеждат по-парадно. — Това й спечели много свирепия поглед на Авиенда, но тя се престори, че не го забелязва. — Проблемът е кой да ги командва — продължи намръщена Биргит. — Двама-трима от благородниците и благородничките вече спорят помежду си за този ранг, „отговарящ на положението им“. Проклетите жени умеят да командват, но не съм сигурна, че знаят кои са подходящите проклети команди. Бих могла да повиша Касейл в звание лейтенант, но смятам, че в сърцето си тя е повече ефрейтор. — Биргит сви рамене. — Някоя от останалите може да се окаже обещаваща, но като цяло смятам, че не ги бива за командири.

О, да. Всичко беше премислено. Двадесетина? Трябваше много да внимава с Биргит, за да не вдигне бройката до петдесет. Или повече. Да можели да я пазят там, където мъжете не могат. Това сигурно означаваше, че охраната й най-малкото ще я гледа, докато се къпе.

— Касейл, разбира се, ще се справи. Все ще може да командва двадесет души. — Сигурна беше, че ще успее да убеди Касейл всичко това да не става натрапчиво. И да държи охраната отвън, докато се къпе. — Какво ще кажеш за човека, който се появи точно на мига? Мелар ли беше? Какво мислиш за него, Биргит?

— Дойлин Мелар — каза замислено Биргит и веждите й се вдигнаха под остър ъгъл. — Хладнокръвен тип, въпреки че вечно се усмихва. Главно на жените. Пощипва слугинчетата и ги сваля по две-три на четири дни, доколкото знам — обича да се хвали със своите „завоевания“, — но не насилва никоя, която му откаже. Твърди, че бил търговски охранник и след това наемник, а сега е Ловец на Рога. Определено притежава умения. Достатъчно, щом съм го направила лейтенант. Андорец е, някъде от запад, недалече от Бейрлон, и твърди, че бил воювал на страната на майка ти по време на Войната за наследството, макар че по това време е бил почти момче. Все едно, знае верните отговори — сама го проверих, — така че може и да е участвал. Наемниците лъжат за миналото си, без окото да им мигне.

Елейн скръсти ръце и се замисли за този Дойлин Мелар. Помнеше само смътното впечатление за някакъв жилав мъж с остро лице, който душеше единия от убийците и двамата се търкаляха по пода, мъчейки се да се докопат до камата с отровата. Мъж с достатъчно воински умения, за да го направи Биргит офицер. Стараеше се колкото може повече хора в гвардията, сред офицерите поне, да са андорци. Спасение, дошло тъкмо навреме, при това един срещу трима. И един меч, хвърлен като копие през стаята. Наистина като в приказка на веселчун.

— Заслужава подобаваща награда. Повишение в капитан и командир на личната ми охрана, Биргит. Касейл може да бъде първата му помощничка.

— Ти луда ли си? — избухна Нинив, но Елейн й изшътка.

— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако знам, че е край мен, Нинив. Няма да се опитва да пощипва мен, не и в присъствието на Касейл и още двадесетина като нея. С тази негова репутация ще го следят като ястреби. Нали каза двадесет, Биргит? Държа да се ограничиш до това.

— Двайсетина — отвърна разсеяно Биргит. Но в погледа, с който прикова Елейн, нямаше никаква разсеяност. Наведе се към нея напрегнато, с ръце на коленете. — Предполагам, че знаеш какво правиш. — Добре. Поне веднъж да се държи като Стражник, вместо да спори. — Гвардейски лейтенант Мелар става гвардейски капитан Мелар, защото спаси живота на щерката-наследница. Това ще му даде още един повод да се поперчи. Освен ако не смяташ за по-добре да запазим всичко в тайна.

Елейн поклати глава.

— О, не. Ни най-малко. Нека целият град да го узнае. Някой се е опитал да ме убие и лейтенант… капитан Мелар е спасил живота ми. Но за отровата ще премълчим. Да видим дали някой няма да си изтърве езика.

Нинив се окашля многозначително и я изгледа накриво.

— Някой ден ще вземеш да станеш прекалено умна, Елейн. Гледай умът ти да не стане толкова остър, че да се порежеш.

— Тя наистина е умна, Нинив ал-Мийра. — Авиенда се надигна плавно от пода, оправи полите си и потупа роговата дръжка на ножа на колана си. Не беше толкова голям като оръжието, което беше носила като Дева, но все пак вдъхваше респект. — А и може да разчита на мен, че ще й пазя гърба. Вече имам разрешение да остана с нея.

Нинив отвори уста ядосана. И като по чудо веднага ги затвори и приглади и поли, и лице.

— Какво сте ме зяпнали такива? — измърмори тя. — Щом Елейн толкова държи този тип да е край нея и да я пощипва, когато му скимне, нейна работа. Коя съм аз, че да споря с нея? — Биргит зяпна, а Елейн се уплаши да не би Авиенда да се е задавила, така й се облещиха очите.

Едва доловимият удар на гонга от най-високата дворцова кула, отмерващ часовете, я накара да трепне. Оказа се, че е по-късно, отколкото мислеше.

— Нинив, Егвийн сигурно вече ни чака. — Огледа се за дрехите си, но ги нямаше. — Къде ми е кесийката? Пръстенът ми е в нея. — Пръстенът й с Великата змия беше на пръста й, но нямаше предвид него.

— Сама ще се видя с Егвийн — твърдо заяви Нинив. — Ти не си в състояние да влезеш в Тел-айеран-риод. Бездруго проспа целия следобед. Бас държа, че скоро няма да можеш да заспиш отново. А знам, че не можеш да се доведеш до буден транс, така че точка по въпроса. — Подсмихна се лукаво, уверена в малката си победа. На нея самата й се беше замаяла главата, докато се бе опитвала да се доведе до буден транс, когато Егвийн се опита да ги научи.

— Бас държиш значи? — измърмори Елейн. — И какво залагаш? Защото смятам да изпия ей това. — Посочи сребърната чашка на масичката. — И се обзалагам, че веднага ще заспя. Разбира се, ако наистина не си сложила още нещо в това и ако не се опитваш да ме изиграеш, за да го изпия… Е, разбира се, не би го направила. Какво, ще се обзаложим ли?

Победоносната усмивка на Нинив бавно се стопи и бузите й пламнаха.

— Хубава работа — рече Биргит и се изправи. Застана от другата страна на леглото с ръце на кръста и я изгледа осъдително. — Жената ти спестява разстройство, а ти се дърлиш с нея като глезена госпожица. Може би ако изпиеш тази чаша и легнеш да се наспиш, и забравиш за скитосването си из Света на сънищата тази нощ, ще реша, че си пораснала достатъчно, за да доверя живота ти на по-малко от сто души. Или трябва да ти стисна носа, за да те накарам да я изпиеш?

Да де. Елейн не очакваше, че ще го премълчи за дълго. По-малко от сто?

Авиенда рязко се извърна към Биргит още преди да е свършила и едва дочака последната дума да се излее от устата й.

— Нямаш право да й говориш така, Биргит Трахелион — заяви тя и се изпъна, за да се възползва докрай от по-високия си ръст, което не беше кой знае какво, като се имаха предвид високите токове на ботушите на Биргит, но с този шал, опънат на гърдите й, заприлича много повече на Мъдра, отколкото на чирачка. Лицата на някои от тях не изглеждаха много по-стари от нейното. — Ти си й Стражник. Питай Аан-аллейн как трябва да се държиш. Той е велик мъж, но изпълнява каквото му каже Нинив.

Аан-аллейн беше Лан, „Самотният мъж“. Историята му беше добре известна сред айилците и беше предмет на огромно възхищение.

Биргит я изгледа от глава до пети и си придаде небрежно отпусната поза, с което загуби няколкото пръста предимство в ръста от ботушите. Насмешливо ухилена, отвори уста явно готова да пукне балончето на Авиенда, стига да може. Обикновено успяваше. Но преди да изрече и дума, Нинив заговори тихо и много твърдо:

— О, я в името на Светлината престани, Биргит. Щом Елейн казва, че ще отиде, значи ще отиде. Дума повече да не съм чула от теб. — И й размаха пръст. — Иначе двете ще си поговорим насаме. По-късно.

Биргит я зяпна, а по стражническата връзка се изля много напрегната смес от раздразнение и безсилие. Накрая отново се смъкна на стола и си замърмори нещо под носа. Ако Елейн не я познаваше достатъчно добре, щеше да си помисли, че се цупи. Така и не можеше да разбере как го постига Нинив. Някога Нинив бе изпитвала много по-силно благоговение пред Биргит от Авиенда, но това се промени. Напълно. Сега Нинив кастреше Биргит със същата готовност като всеки друг. И по-успешно. „Та тя е жена като всяка друга — заяви веднъж Нинив. — Сама ми го каза и се уверих, че е права.“ Сякаш точно това обясняваше всичко. Биргит все пак си беше Биргит.

— Кесията ми? — подсети ги Елейн и не друга, а тъкмо Биргит отиде да й донесе извезаната със злато кожена кесия от гардеробната. Какво пък, на един Стражник се полагаше да върши такива неща, но Биргит винаги го правеше с коментар. Макар че връщането й май беше замислено като такъв. Поднесе кесията на Елейн с дълбок поклон. И се нацупи на Нинив и Авиенда. Елейн въздъхна. Не че трите жени се мразеха. Всъщност много добре си се разбираха, ако се пренебрегнеха дребните им недостатъци. Просто понякога се дърлеха.

Странно усуканият каменен пръстен, окачен на най-обикновена каишка, беше на дъното на кесийката под няколкото дребни монети от различни кралства и до копринената кърпичка с увитите в нея перца, които тя смяташе за най-голямото си съкровище. Външно поне тер-ангреалът изглеждаше каменен, целият на сини, червени и кафяви точици и жилки, но на допир беше твърд и хлъзгав като стомана, и по-тежък дори от стомана. Тя завърза каишката на шията си, намести пръстена между гърдите си, затегна здраво връзките и постави кесийката на масичката, а вместо нея взе сребърната чаша. Миришеше само на хубаво вино, но все пак тя вдигна вежда и се усмихна на Нинив.

— Аз ще си отида в стаята — заяви вдървено Нинив, надигна се от постелята и изгледа много сурово и Биргит, и Авиенда. Странно, но този ки’сайн на челото я правеше да изглежда още по-безкомпромисна. — А вие двете да стоите будни и да си отваряте очите! Докато не ги осигуриш онези жени край нея, все още е в опасност. А и след това. Надявам се, че няма да се налага да ви го напомням.

— Да не мислиш, че не го знам? — скочи възмутена Авиенда, а Биргит изръмжа:

— Не съм глупачка, Нинив!

— Щом казвате — отвърна и на двете Нинив. — Дано да е така. Заради Елейн, а и заради вас самите.

Намести шала на раменете си и излезе от стаята по-царствено от всяка Айез Седай. Много я биваше в тези неща.

— Човек може да си помисли, че тя е проклетата кралица тука — измърмори Биргит.

— Тя е проклето горда, Биргит Трахелион — изръмжа Авиенда.

— Горда като някой Шайдо с една коза. — Двете си кимнаха, напълно съгласни една с друга.

Но Елейн забеляза, че изчакаха да заговорят чак след като вратата след Нинив се затръшна. Тъкмо жената, която толкова упорито бе отричала, че иска да стане Айез Седай, се превръщаше в истинска Айез Седай. Лан вероятно имаше нещо общо с това. Подготвяше я с опита си. Все още понякога й се налагаше да се потруди, за да запази самообладание, но като че ли това ставаше все по-лесно след странния им брак.

Първата глътка от виното си имаше вкус на вино и нищо друго, при това на много добро вино, но Елейн погледна намръщено чашата и се поколеба. Докато не се усети защо го прави. Споменът за корена от вилняк в чая все още беше силен. Какво й беше сложила Нинив? Не беше вилняк, разбира се, но какво? Много трудно й беше да надигне чашата и да отпие истинска глътка. Но я пресуши напук. „Просто съм жадна и толкова — каза си и остави чашата на масата. — Нищо не съм искала да доказвам.“

Другите две до този момент я наблюдаваха, но след като се намести по-удобно за сън, се обърнаха една към друга.

— Аз ще пазя в дневната — каза Биргит. — Там са ми Лъкът и колчанът. Ти остани тук, да не би да има нужда от нещо.

Вместо да спори, Авиенда извади ножа си и приклекна, готова веднага да скочи, малко на една страна, за да вижда всеки, който се опита да влезе през вратата, преди да са видели нея.

— Чукаш два пъти и после още веднъж, и си казваш името, преди да влезеш — отвърна тя. — Иначе ще реша, че си враг. — А Биргит кимна, сякаш това беше най-разумното нещо на света.

— Това е глу… — Елейн скри прозявката в шепа. — Глупаво — довърши, след като можа отново да заговори. — Никой няма да се опита да… — Нова прозявка и този път можеше да си напъха в устата целия юмрук! Светлина, какво беше сложила Нинив в това вино? — Да ме убие… тази нощ — добави тя уморено — и вие… и двете… го знаете… — Клепките й натежаха и тя зарови лице във възглавницата, помъчи се да довърши онова, което се канеше да каже, но…

Намираше се във Великата зала, тронната зала на двореца. По-точно в отражението на Великата зала в Тел-айеран-риод. Тук усуканият каменен пръстен, който в будния свят изглеждаше прекалено тежък за размерите си, бе толкова лек, че подскачаше между гърдите й. Светло беше, разбира се, и светлината сякаш струеше отвсякъде и отникъде. Не беше като слънчева светлина, нито като светлина на светилници, но въпреки че и тук бе нощ, винаги можеше да се види предостатъчно от тази странна, призрачна светлина. Като в сън. Вечното усещане за нечии невидими очи, които те следят, не беше като в сън — по-скоро като в кошмар, — но тя бе свикнала с това.

Във Великата зала се извършваха пищни аудиенции, посрещаха се официално чужди посланици, провъзгласяваха се пред важни особи на кралството мирни договори и меморандуми за обявяване на война и голямото дълго помещение подобаваше и на името, и на предназначението си. Сега в него нямаше жив човек, освен самата нея, и то изглеждаше кухо и сумрачно като пещера. По цялата дължина на залата преминаваха две стройни редици дебели бляскави бели колони, с височина по десет разтега, а в другия край върху мраморен подиум се издигаше Лъвският трон, с червен килим по белите мраморни стъпала от червено-белите плочки на пода. Тронът беше с размери за жена, но все пак изглеждаше масивен с краката с форма на лъвски лапи, гравиран и с позлата, с Белия лъв от лунни камъни, изпъкващ върху поле от рубини и прогласящ, че който седи на този трон, властва над велика държава. От големите витражи, вградени във високия сводест таван, се взираха кралиците, основали държавата Андор, и ликовете им се редуваха с Белия лъв и със сцени на битки, които са водили, за да съградят държавата Андор от един-единствен град в разпадащата се империя на Артур Ястребовото крило. Много страни, възникнали след Стогодишните войни, вече не съществуваха, но Андор продължаваше да съществува вече хиляда години след основаването си и процъфтяваше. Понякога Елейн изпитваше чувството, че тези образи я съдят, претеглят я доколко е достойна да тръгне по оставената от тях следа.

Веднага щом се появи във Великата зала, се появи и някаква друга жена, седнала на Лъвския трон. Беше тъмнокоса девойка в червена коприна на дипли, извезана със сребърни лъвове по ръкавите и подгъва, с наниз от огнекапки с големината на гълъбово яйце на шията и Короната на розата на главата й. Беше отпуснала леко едната си ръка на облегалката на трона с лъвска глава и царствено оглеждаше залата. След което очите й се спряха на Елейн, позна я и се втренчи стреснато в нея. Короната, огнекапките и копринените одежди мигом се стопиха и се смениха с прости вълнени дрехи. След малко изчезна и самото девойче.

На Елейн й стана смешно. Дори кухненски слугинчета сънуваха, че седят на Лъвския трон. Дано девойчето не се бе събудило изплашено или поне да бе отишло в някой друг приятен сън. По-безопасен сън от Тел-айеран-риод.

Някои неща в тронната зала се местеха. Съществуваха изменчиво. Изящните светилници, подредени в редици по дължината на залата, сякаш вибрираха пред високите колони. Грамадните сводести врати се оказваха ту отворени, ту затворени само за едно мигване на окото. Само неща, които стояха неподвижно за продължително време имаха своето стабилно отражение в Света на сънищата.

Елейн си представи огледало на стойка и то се появи пред нея и отрази лика й, в зелена копринена рокля с висока яка и извезана със сребро по бюстието. Носеше обеци с едри смарагди и по-малки, вплетени в червенозлатите й къдрици. Накара смарагдите да изчезнат от косата й и кимна. Подходящо за щерка-наследница, но не чак толкова демонстративно. Човек трябва да внимава с представата за себе си тук, иначе… Скромната зелена коприна мигом се превърна на тарабонска рокля със съблазнително прилепналите по тялото гънки, после в тъмни широки панталони на Морския народ, с боси стъпала, със златните обеци и халка на носа, и верижката с медальончета от едното ухо до носа, чак до татуировките по ръцете. Но без блузата, както се носеха жените на Ата-ан Миере в открито море. С изчервени бузи, тя припряно върна всичко както си беше отначало, след това смени смарагдовите обеци с най-обикновени сребърни халкички. Колкото по-просто си представиш облеклото, толкова по-лесно беше да се поддържа.

Остави огледалото да изчезне — просто трябваше да престане да се съсредоточава върху него — и вдигна очи нагоре към строгите ликове на кралиците.

— Жени на моята млада възраст са взимали трона — каза им. Не бяха много обаче. Само седем, успели да носят продължително време Короната на розата. — Жени по-млади от мен. — Три на брой. А една от тях бе оцеляла само за година. — Не твърдя, че ще съм велика като вас, но няма и да ви посрамя. Ще бъда добра кралица.

— На прозорците ли говорим? — каза Нинив и Елейн се сепна от внезапната й поява.

Тъй като използваше копие на пръстена, който Елейн носеше в пазвата си, изглеждаше мъглява и почти прозрачна. Нинив се намръщи, опита се да закрачи към Елейн, но се олюля и за малко да се препъне във впитата по тялото й тъмносиня тарабонска дреха — при това много по-тясна от онази, дето Елейн си бе представила преди малко. Нинив я огледа изумена и тутакси я превърна в андорска рокля от същата цветна коприна, извезана със злато по ръкавите и бюстието. Все говореше за „добрата вълна на Две реки“, която много хубаво си й прилягала, но виж, че и тук, където можеше да се появи в такава, ако много държи, почти никога не го правеше.

— Какво все пак беше сложила във виното, Нинив? — попита Елейн. — Угаснах като духната свещ.

— Не се опитвай да сменяш темата. Щом си говориш с прозорците, наистина трябваше да поспиш, а не да идваш тук. Вече си мисля дали да не ти заповядам…

— Моля те, недей. Аз не съм Вандийн, Нинив. Светлина, та аз дори не знам и половината обичаи, които Вандийн и другите приемат безусловно. Но по-скоро ще откажа да се подчиня, така че недей.

Нинив я изгледа ядно и дръпна плитката си. Подробностите по облеклото й взеха да се менят, фустите малко се поиздуха, шарките на везмото се промениха, яката заскача нагоре-надолу, тук-там напъпи дантела. Просто не я биваше много в съсредоточаването. Червената точка на челото й обаче не помръдна.

— Добре тогава — спокойно отвърна тя и престана да се въси. На раменете й се появи шалът с жълтите ресни и лицето й придоби донякъде айезседайската липса на възраст. На слепоочията й се появиха бели кичури. Думите й обаче бяха в пълно противоречие със сдържания й тон и външност. — Но ми позволи аз да говоря с Егвийн, когато се появи. За това, което стана днес. Вие двете винаги се разбъбряте като малки момиченца, все едно че се галите по главичките преди да си легнете. Светлина! Не искам мене да наказва като Амирлин, а знаеш как ще се разправя и с двете ни, ако го разбере.

— Какво ако разбера? — каза Егвийн. Главата на Нинив рязко се извъртя, с разширени от паника очи и за миг шалът с ресните и копринената рокля се смениха с бялата рокля с ивиците на Посветена. Дори ки’сайн изчезна. Само за миг, след което стана отново каквато си беше, само че без бялото в косата й, но и това бе достатъчно, за да изпише израз на печал на лицето на Егвийн. Много добре познаваше Нинив.

— Какво ако разбера, Нинив? — повтори Егвийн по-твърдо. Елейн си пое дъх. Не че се канеше да премълчава нещо. Във всеки случай не и нещо, което ще е важно за Егвийн. Но в сегашното си настроение Нинив щеше или да издрънка всичко, или да стане много опърничава и да започне да настоява, че няма нищо за разбиране. Което щеше само да подтикне Егвийн да задълбае още по-надълбоко.

— Някой сложи корен от вилняк в обедния ми чай — каза тя и продължи да изрежда чинно всички подробности: за мъжете с дългите ками, за щастливата поява на Дойлин Мелар и как Диелин бе доказала верността си. За всеки случай добави и новината за Еления и Неан, за издирванията на шпионите в двореца от страна на Първата слугиня, дори за зачисляването на Заря и Кирстиан към Вандийн, както и за нападението над Ранд и неговото изчезване. Егвийн, изглежда, не се развълнува от дългия речитатив — дори прекъсна Елейн в частта за Ранд, като каза, че го знаела — но поклати пренебрежително глава, щом чу, че Вандийн не постига никакъв напредък в издирването на Черната сестра и че това много я безпокои. — Ох, и сега трябва да имам охрана — завърши Елейн. — Двайсет жени под командата на капитан Мелар. Не мисля, че Биргит ще ми намери Деви, но поне ще се опита.

Зад Егвийн се появи стол без гръб с две облегалки и тя седна, без да го поглежда. Тук тя беше много по-опитна от Елейн и Нинив. Носеше тъмнозелена рокля от фина вълна, добре скроена, но без никаква украса — сигурно същата, която бе носила будна предния ден. И си оставаше през цялото време зелена вълнена рокля за езда.

— Бих предложила да дойдете с мен в Муранди утре… тази нощ — рече тя, — ако пристигането на Родственичките не подпали пожар сред Заседателките.

Нинив вече се бе посъвзела, макар че съвсем ненужно приглаждаше полите си. Везмото по роклята й в момента беше сребърно.

— Мислех, че вече си притиснала под палеца си Съвета на Кулата.

— Все едно да притиснеш пор под палеца си — сухо отвърна Егвийн. — Върти се и се гърчи, й все гледа да те ухапе. О, колкото до войната с Елайда, те правят точно това, което кажа — не могат да го заобиколят, колкото и да сумтят за разходите по войската! — но споразумението с Родството не е част от тази война, нито това, че позволихме Родството да разбере колко много е знаела Кулата за тях през цялото време. Или е смятала, че знае. Целият съвет щеше да припадне само като разбраха колко много не са знаели. Много упорито се мъчат да измислят начин да се спре, приемането на още новачки.

— Но не могат, нали? — попита настойчиво Нинив. И тя си направи стол, но когато го погледна да се увери, че е там, беше копие на този на Егвийн, трикрако столче, когато понечи да седне, и селски стол с кожен гръб, когато се настани. Роклята й сега беше раздвоена за езда. — Ти вече направи прокламация. Всяка жена, ако се докаже, че притежава искрата в изпитанието. Трябва само да направиш още една, за Родството.

Елейн си направи копие на един от столовете в дневната си. Много по-лесно беше да си го поддържа.

— О, една прокламация на Амирлин си е почти като закон — каза Егвийн. — Докато Съветът не измисли начин да я заобиколи. Най-новото им оплакване е, че разполагаме само с шестнадесет Посветени. Макар че повечето Сестри продължават да броят Фаолайн и Теодрин в бройката на Посветените. Но дори осемнадесет не са достатъчно, за да се осигурят на новачките уроците, които трябва да се водят от Посветени, Налага се да ги поемат Сестри. Според мен някои се надяваха, че лошото време ще забави притока им, но не стана така. — Усмихна се и в черните й очи пробяга лукав блясък. — Имаме една съвсем нова новачка, която бих искала да ти представя, Нинив. Шарина Мелой. Баба. Мисля, че ще се съгласиш, че е забележителна жена.

Столът под Нинив съвсем изчезна и тя тупна шумно на пода. Но май изобщо не го забеляза, а остана да седи, зяпнала стъписано Егвийн.

— Шарина Мелой ли? — промълви тя с треперещ гласец. — Тя е новачка?

Роклята й сега придоби съвсем непозната за Елейн кройка — с широки и дълги ръкави, тясно и много дълбоко деколте, извезано на цветенца и с перли. Косата й се спускаше до кръста, стегната с шапчица от лунни камъни и сапфири, нанизани на много тънки златни конци. А на левия й безимен пръст имаше широка златна халка. Само ки’сайн и пръстенът с Великата змия си останаха същите.

Егвийн примига.

— Знаеш я по име?

Нинив стана и заоглежда роклята си. Вдигна лявата си ръка и много колебливо опипа златната халка. Странно, но остави всичко както си беше.

— Може и да не е същата жена — измърмори тя. — Не е възможно да е тя! — Направи си нов стол пак, като този на Егвийн, изгледа го намръщено, сякаш му заповядваше да си остане какъвто е, но въпреки това, докато седне, столът се заинати и му израсна висок резбован гръб. — Имаше една Шарина Мелой… По време на изпитанието ми за Посветена — заговори бързо Нинив. — Не съм длъжна да говоря за това; такива са правилата!

— Разбира се, че не си — каза Егвийн, въпреки че я изгледа с толкова странно изражение, колкото сигурно беше и това на Елейн. Но нищо не можеше да се направи. Когато Нинив решеше да бъде опърничава, и мулетата можеха да се учат от нея.

— Понеже спомена за Родството, Егвийн — каза Елейн, — измисли ли нещо за Клетвената палка?

Егвийн вдигна ръка, сякаш искаше да я прекъсне, но отговори спокойно и уверено.

— Не е необходимо да се мисли повече, Елейн. Трите клетви, изречени с Клетвената палка, са това, което ни прави Айез Седай. Отначало не го разбирах, но вече ми е ясно. Още в първия ден, когато взема Кулата, ще изрека Трите клетви над Клетвената палка.

— Това е лудост! — избухна Нинив и почти скочи от стола си. Изненадващо, но си остана същият, както и облеклото й. Много изненадващо. Ръцете й се свиха в юмруци. — Знаеш много добре докъде води това! Родството е доказателство! Колко Айез Седай доживяват до над триста години? Или ги стигат? И не ми казвай, че не бива да говоря за възрастта! Тази традиция е глупава и ти го знаеш, Егвийн. Реане я наричаха „старшата“, защото беше най-старата родственичка в Ебу Дар. Но най-старата от всички е една жена на име Алойсия Немосни, търговка на масло в Тийр. Егвийн, тя е почти на… шестстотин години! Когато Съветът го чуе, убедена съм, че всички ще пожелаят Клетвената палка да се прибере в килера.

— Светлината е свидетел, че триста години са много време — намеси се Елейн, — но и аз не бих казала, че ме радва перспективата да си съкратя живота наполовина, Егвийн. А какво ще кажеш за Клетвената палка и твоето обещание пред Родството? Реане иска да бъде Айез Седай, но какво ще стане с нея, когато се закълне? Ами Алойсия? Няма ли веднага да се катурне и да умре? Не можеш да искаш от тях да се закълнат, без да знаеш.

— Аз не искам нищо. — Лицето на Егвийн си остана все така гладко, но гласът й прозвуча хладно. И твърдо. И очите й дълбаеха като свредели. — Всяка жена, която иска да бъде Айез Седай, ще се закълне. И всяка, която откаже и въпреки това се нарича Айез Седай, ще понесе цялата тежест на правосъдието на Кулата.

Пред този суров поглед Елейн преглътна, а Нинив пребледня. Сега слушаха не приятелката си, а Амирлинския трон, а за Амирлинския трон нямаше приятелки, когато произнася присъда.

Явно доволна от реакцията им, Егвийн се отпусна.

— Знам какъв е проблемът — заяви тя с по-нормален тон. По-нормален, но все така нетърпящ възражения. — Очаквам всяка жена, чието име се впише в Книгата на новачките, да стигне докъдето може, да спечели шала, ако успее, и да служи като Айез Седай, но не искам никоя да умре, след като, може още да живее. След като Съветът разбере всичко за Родството — и след като им свършат припадъците, — смятам, че ще успея да ги накарам да се съгласят, че ако една Сестра пожелае да се оттегли, трябва да има това право. С премахване на Клетвите. — Трите отдавна бяха решили, че Палката може да се използва както за обвързване, така и за развързване. Как иначе щяха да могат да лъжат Черните сестри?

— Това може би ще е добре — колебливо промълви Нинив. Елейн само кимна. Беше сигурна, че има и още.

— Да се оттеглят в Родството, Нинив — кротко поясни Егвийн. — По този начин и Родството ще се обвърже с Кулата. Родството ще запази собствените си порядки, разбира се, своя Правилник, но ще се наложи да се съгласят, че Плетящият кръг трябва да се подчинява на Амирлин и на Съвета и че Родственичките стоят под Сестрите. Твърдо съм решила да ги направя част от Кулата, а не да ги оставим да правят каквото си щат. Но мисля, че ще го приемат.

Нинив отново кимна, този път зарадвана, но усмивката й увяхна веднага щом осъзна какво означава това.

— Но… — заломоти тя възмутено. — Но рангът в Родството е според възрастта! Така ще принудиш Сестрите да изпълняват заповеди на жени, които не са могли да стигнат дори до Посветени!

— Бивши Сестри, Нинив. — Егвийн опипа пръстена с Великата змия на дясната си ръка и въздъхна. — Дори Родственичките, които са спечелили пръстена, не го носят. Така че и ние ще трябва да се откажем от него. Ще бъдем Родственички от този момент нататък, а не Айез Седай. — Каза го така, сякаш вече усещаше онзи далечен ден и далечната загуба, но свали ръката си от пръстена и си пое дъх. — Така. Нещо друго има ли? Чака ме дълга нощ и бих искала наистина да поспя преди да ми се наложи отново да се разправям със Заседателките.

Намръщена, Нинив бе стиснала юмрук и се опитваше да скрие пръстените с другата си ръка, но очевидно изглеждаше готова да се примири и да не спори повече за Родството. Засега.

— Онова главоболие още ли те мъчи? Смятам, че ако от разтривките на онази жена имаше полза, отдавна трябваше да ти мине.

— Масажите на Халима вършат чудеса, Нинив. Без нея изобщо нямаше да мога да спя. Е, има ли нещо дру… — Гласът й замря, тя се вгледа към вратата на тронната зала и Елейн се обърна натам.

Там беше застанал някакъв мъж и ги гледаше. Висок беше като айилец, с тъмнорижа коса, леко прошарена, но синьото му палто с висока яка беше крайно необичайно за айилец. Изглеждаше мускулест и коравото му лице й се стори някак познато. Щом забеляза, че го гледат, се обърна и избяга по коридора.

За миг Елейн зяпна. Не беше попаднал случайно в Тел-айеран-риод, иначе щеше просто да се изпари — тя продължаваше да чува силния тропот на ботушите му по плочките на пода. Или беше сънебродник — рядкост сред мъжете, както уверяваха Мъдрите, — или имаше тер-ангреал.

Тя скочи и затича след него, но колкото и да беше бърза, Егвийн я изпревари. Само преди миг Егвийн беше отзад, а в следващия се озова на прага и надничаше в посоката, в която бе избягал мъжът. Елейн си представи, че стои до Егвийн, и се озова точно там. Коридорът вече бе притихнал и пуст — виждаха се само светилници, ракли и гоблени, и всички помръдваха и се изменяха като сенки.

— Как го направихте това? — попита Нинив, затичана след тях с дръпнати чак над коленете поли. Чорапите й бяха копринени и… червени! Пусна припряно полите, щом усети, че Елейн е видяла чорапите, и надникна в коридора. — Къде изчезна оня? Може да е чул всичко! Познахте ли го? Напомни ми за някого, но не знам за кого.

— Ранд — каза Егвийн. — Приличаше на Ранд. Може да е някой чичо на Ранд.

„Да бе — помисли Елейн. — Някой гаден чичо на Ранд.“

От другия край на тронната зала се чу метално изщракване. Вратата към гардеробната зад тронния подиум се затвори. Вратите в Тел-айеран-риод бяха или отворени, или открехнати. Никога не се затваряха.

— Светлина! — измърмори Нинив. — Колко души са ни подслушвали? Да не говорим кои и защо?

— Които и да са — спокойно отвърна Егвийн, — явно не познават Тел-айеран-риод толкова добре, колкото нас. Едва ли са приятели, иначе нямаше да подслушват. А според мен не са приятели и помежду си, иначе нямаше да ни подслушват от различни места. Този мъж носеше шиенарско палто. Във войската ми има шиенарци, но двете ги познавате до един. Никой не прилича на Ранд.

— Не знам, но който и да е, твърде много хора подслушват — изсумтя Нинив. — Така поне мисля. Искам да си се върна в тялото. Там поне ще се тревожа само за шпиони и за отровни ками.

„Шиенарци“ — помисли Елейн. Хора от Граничните земи. Как й се беше изплъзнало от ума? Ами да, заради корена от вилняк.

— Има и още нещо — каза тя. С много предпазлив гласец, дано да не се чуе разказа за новината, донесена от Диелин за мъжете от Граничните земи в Бремския лес. Добави също така и за писмата до господин Нори, като непрекъснато се озърташе из коридора, както и към залата. Не искаше да я спипа залисана още някой шпионин. — Смятам, че онези владетели са в Бремския лес — завърши тя. — И четиримата.

— Ранд е! — ядосана каза Егвийн. — Дори когато не може да го намери човек, все усложнява нещата. Как смятате, дали са дошли да му предложат съюз, или ще се опитат да го хванат и да го предадат на Елайда? Не ми хрумва никаква друга причина за този техен поход на хиляда левги. Досега сигурно обущата си варят за супа! Имате ли представа колко е трудно да осигуриш продоволствието на цяла войска, и то в такова време?

— Мисля, че ще мога да го разбера — отвърна Елейн. — Защо са дошли, искам да кажа. И в същото време… Ти ме подсети, Егвийн. — Не можа да се сдържи да не се усмихне. — Мисля, че ще мога да ги използвам, за да си осигуря Лъвския трон.

* * *

Асне огледа гергефа и въздишката й премина в прозявка. Светлината на примигващите светилници беше твърде слаба за такава работа, но не по тази причина птиците й изглеждаха толкова криви. Искаше вече да си легне и ненавиждаше везането. Но трябваше да стои будна и това бе единственият начин да избегне разговора с Чезмал. По-точно онова, което Чезмал наричаше „разговор“. Самодоволно нахалната Жълта се беше улисала в своето везмо, в другия край на стаята, и смяташе, че всяка, която хване иглата, трябва да проявява същото увлечение към работата като нея. От друга страна, Асне знаеше, че ако се надигне от стола, Чезмал отново ще я засипе с приказки за собствената си значимост. През месеците след изчезването на Могедиен поне двайсет пъти беше слушала за участието на Чезмал в изтезанията на Тамра Оспеня и как Чезмал успяла да убеди Червените да убият Сиерин Ваю преди Сиерин да успее да заповяда задържането поне на петдесет! И как буквално сама била спасила Черната Аджа — изтъкваше го при първа възможност. Подобни приказки бяха не само досадни, но и опасни. Дори гибелни, ако научеше Върховният съвет. Така че Асне потисна поредната си прозявка, примижа над гергефа и прокара иглата през изпънатия лен. Сигурно ако направеше червенушката малко по-голяма, щеше да й докара и крилата.

Бравата на вратата изщрака и двете жени рязко вдигнаха глави. Двамата слуги знаеха, че не бива да ги безпокоят, а и по това време жената и мъжът й трябваше отдавна да спят. Асне мигом прегърна сайдар и запреде сплит, с който да изпепели до кости натрапника. Сиянието обкръжи и Чезмал. Ако в стаята влезеха неканени гости, щяха горчиво да съжалят преди да умрат.

Оказа се обаче Елдрит, с ръкавици в ръка. Тъмното наметало още висеше на гърба й. Роклята на пълничката Кафява също беше тъмна и без украса. Асне мразеше да носи прости вълнени дрехи, но се налагаше да не привличат хорското внимание. Грубите дрехи обаче отиваха на Елдрит.

Като ги видя, тя спря и примига объркано.

— Олеле — промърмори Елдрит. — Ама вие за кого ме взехте? — Хвърли ръкавиците на масичката до вратата, после грижливо откопча сребърната брошка на шията си и хвърли наметалото на един стол.

Светлината на сайдар около Чезмал угасна и тя избута настрана стойката на гергефа, за да се изправи. Строгото й лице я правеше да изглежда по-висока, отколкото беше, а беше висока жена. Ярките цветя на везмото наподобяваха същинска градина.

— Къде беше? — настойчиво попита Чезмал. Елдрит беше най-високопоставената сред тях и освен това Могедиен я бе оставила да ги командва, но Чезмал напоследък се отнасяше много пренебрежително към сана й. — Трябваше да се върнеш още следобед, а вече е среднощ!

— Изгубих представа за часа, Чезмал — разсеяно отвърна Елдрит. — Отдавна не бях ходила в Кемлин. Вътрешният град е възхитителен и похапнах чудесно в един хан, който си спомних. Макар че трябва да призная, вътре се мяркаха няколко Сестри. Никоя обаче не ме позна. — Загледа се в брошката, сякаш се учуди откъде се е появила в ръката й, и я прибра в кесийката на колана си.

— Изгубила представа — рече сърдито Чезмал, сплела пръсти на корема си. Сигурно за да ги задържи да не се впият в гърлото на Елдрит. Очите й блеснаха ядно. — Представа изгубила, моля ви се!

Елдрит отново примига, стресната от тона й.

— О, уплашили сте се да не би Кенит пак да ме намери ли? Уверявам ви, след Самара много внимавам да прикрия връзката.

Асне понякога се чудеше доколко привидната разсеяност на Елдрит е искрена. Никоя толкова разсеяна спрямо заобикалящия я свят Сестра не можеше да преживее толкова дълго. От друга страна, тя беше толкова съсредоточена, че неведнъж бе оставяла връзката незаличена преди да стигнат до Самара — достатъчно, за да я проследи Стражникът й. Покорни на заповедите на Могедиен да чакат връщането й, те се бяха укрили по време на вълненията след заминаването й, изчакаха, докато тълпите на така наречения „Пророк“ се отвеят на юг към Амадиция, и останаха в онова окаяно, опустошено градче дори след като Асне се убеди, че Могедиен ги е изоставила. При този спомен устните й се сгърчиха. Това, което възпламени решението им да напуснат бързо градчето, беше пристигането на Кенит, Стражника на Елдрит. Беше убеден, че тя е убийца, почти сигурен, че е Черна Аджа, и бе решен да я убие въпреки всички последствия за самия него. Никак не бе изненадващо, че тя не желаеше сама да понесе тези последствия и се противопостави някоя от двете да го убие. Единственият избор, който им остана, бе да избягат. Но от друга страна, тъкмо Елдрит бе тази, която им посочи Кемлин като единствената надежда.

— Успя ли да разбереш нещо, Елдрит? — учтиво попита Асне. Чезмал беше глупачка. Колкото и объркан да изглеждаше сега светът, нещата щяха да се наместят. По един или друг начин.

— Какво? О! Само това, че пипереният сос не беше толкова добър, колкото го помня. Разбира се, това бе преди петдесет години.

Асне едва потисна въздишката си. Май наистина беше време Елдрит да я сполети случка.

Вратата се открехна и Темайле се промъкна в стаята толкова тихо, че изненада и трите. Дребната Сива с лисичето личице си беше навлякла роба с извезани лъвчета на раменете, но отпред зееше и откриваше кремавата копринена нощница, прилепнала твърде неприлично по тялото й. На едната си ръка носеше гривна, направена от усукани стъклени халки. Приличаха и на допир бяха като стъклени, но и с чук не можеше да се счупят.

— Била си в Тел-айеран-риод — рече Елдрит и изгледа навъсено тер-ангреала. Всички малко се бояха от Темайле, след като Могедиен й бе възложила да прекърши Лиандрин. Асне бе изгубила представа колко убийства и изтезания бе оставила зад гърба си през сто и тридесетте години, откакто носеше шала, но рядко бе срещала същество, изпълнено с такъв… ентусиазъм… като Темайле. Чезнал не изпускаше Темайле от очи: преструваше се, че не го прави, и не забеляза, че облизва нервно устните си. Асне също прибра езика си зад зъбите, надявайки се, че никоя не го е забелязала. Елдрит поне не я видя.

— Разбрахме се да не ги използваме — рече Елдрит едва ли не умолително. — Сигурна съм, че Нинив е наранила Могедиен, а след като тя може да надвие една от Избраните в Тел-айеран-риод, какъв шанс имаме ние? — Обърна се към двете и се постара да вложи в гласа си укор. — Вие двете знаехте ли?

Чезмал я изгледа възмутено, докато Асне си придаде изненадана невинност. Знаеха го естествено, но коя можеше да застане на пътя на Темайле? Много се съмняваше, че Елдрит ще постигне нещо повече от плахо възражение, ако е на тяхно място.

Темайле беше наясно за начина, по който им въздействаше. Вместо да сведе глава и да изслуша хрисимо назиданията на Елдрит с цялата си боязливост, и да се извини, че се е озовала там неволно, тя се усмихна. Но усмивката й не засегна очите й — големи, тъмни и светещи.

— Ти беше права, Елдрит. Беше права, че Елейн ще дойде тук и че с нея ще дойде Нинив, както изглежда. Бяха заедно и е ясно, че и двете са в двореца.

— Да — отрони Елдрит и леко извърна очи от погледа на Темайле. — Хм. — Тя също облиза устни и нервно запристъпва на място. — Все пак, докато не измислим как можем да се доберем до тях покрай всички тези дивачки…

— Те наистина са дивачки, Елдрит. — Темайле седна на един от празните столове, изпружи крака и тонът й се втвърди. Не чак заповедно, но много твърдо. — Има само три Сестри, които могат да ни затруднят, и с тях можем да се оправим. Можем да хванем Нинив и сигурно и Елейн покрай нея. — Рязко се наведе напред, с ръце на облегалките на стола. Колкото и раздърпано да беше облеклото й, вече и помен нямаше от доскорошната й леност. Елдрит неволно отстъпи, сякаш очите на Темайле я избутаха. — Иначе защо сме тук, Елдрит? Нали точно затова дойдохме.

На това никоя не можеше да възрази. Поредица от провали лежеше зад тях — в Тийр, в Танчико — провали, които можеха да им струват живота, ако ги хванеше Върховният съвет. Но не и след като една от Избраните им беше станала покровителка, а след като Могедиен толкова отчаяно държеше да хване Нинив, сигурно и някой друг от тях щеше да го иска. Същинската трудност бе в това да намерят някой от Избраните и да му поднесат дара си. Изглежда, никоя друга освен Асне не се беше сетила все още за тази малка подробност.

— Там имаше и други — продължи Темайле почти отегчено. — Шпионираха нашите две Посветени. Един мъж, който се остави да го видят, и още един, когото не успях да видя добре. — Устничките й се нацупиха ядосано. Поне щеше да мине за цупене, ако не бяха очите й. — Трябваше да остана зад една колона, за да не ме зърнат момичетата. Би трябвало да си доволна, Елдрит. Че не ме зърнаха. Е, доволна ли си?

Елдрит едва не заекна, докато каже колко е доволна.

Асне си позволи за миг да усети близостта на четиримата си Стражници. Престанала беше да се прикрива, откакто бяха напуснали Самара. Само Поул, естествено, беше Мраколюбец, но другите щяха да направят каквото им наредеше и да повярват в това, което им кажеше. Налагаше се да ги запази скрити от останалите, освен ако не станеше неизбежно, но искаше да си има въоръжени мъже подръка. Мъжките мускули и стоманата бяха доста полезни. Ако много лошото станеше съвсем лошо, винаги можеше да извади онази дълга усукана палка, която Могедиен не бе успяла да скрие толкова добре, колкото си мислеше.

* * *

Предутринната светлина в прозорците на дневната бе сива — бе по-ранен час от обичайния, в който се будеше лейди Шиайне, но тази заран тя се бе облякла още по тъмно. Сега тя мислеше за себе си като за лейди Шиайне. Мили Скейн, щерката на сарача, беше почти напълно забравена. В много отношения, при това съществени, сега тя наистина беше лейди Шиайне Аварин, при това от години. Разореният лорд Вилим Аварин беше толкова западнал, че се пренесе да живее в една паянтова селска къща, без да може и нея дори да оправи като хората. С единствената си щерка, последната от западащия род, бяха останали в тази селска пустош далеч от всяко по-оживено място, където можеше да проличи упадъкът им. Сега вече бяха гнили кости, заровени в гората край къщата, а тя беше лейди Шиайн и макар тази висока, добре уредена каменна къща да не можеше да се нарече „имение“, все пак беше собственост на доскорошна преуспяваща търговка. Тя също отдавна беше мъртва, след като приписа имота си на своята „наследничка“. Добри бяха мебелите, килимите — скъпи, гоблените по стените и възглавничките дори — извезани със златни конци, а и огънят пращеше в широката камина от мрамор със сини жилки. Поръчала бе дори в голия доскоро трегер да издялат ред по ред „Сърцето и ръката“ — герба на Аварин.

— Още вино, момиче — отрони тя кратко и Фалион притича със сребърната кана да напълни бокала в ръката й с димящо подправено вино. Слугинската ливрея, с червеното сърце и златната ръка, отиваше на Фалион. Издълженото й лице се бе вкочанило и тя припряно постави каната върху бюфета и зае отново мястото си край вратата.

— Опасна игра играеш — каза Марилин Гемалфин и завъртя бокала в ръцете си. Кльощава жена, с вяло отпусната бледокафява коса, Кафявата сестра изобщо не приличаше на Айез Седай. Тясното лице и широкият й нос щяха повече да подхождат над ливреята на Фалион, отколкото над синята й рокля от фина вълна, а и тя отиваше само на средна ръка търговка. — Знам, че по някакъв начин е заслонена, но ако отново успее да прелее, ще те накара да завиеш. — Тънките й устни се изкривиха в горчива усмивка. — Току-виж дори си съжалила, че не можеш да завиеш.

— Моридин й го избра — отвърна Шиайне. — Тя се провали в Ебу Дар и той заповяда да бъде наказана. Подробностите не знам, а и не искам да ги знам, но ако Моридин поиска носът й да се зарови в калта, така дълбоко ще й го натикам, че цяла година ще диша кал. Или ми предлагаш да се възпротивя на един от Избраните? — Едва потисна трепета си от самата мисъл за това. Марилин на свой ред се постара да прикрие лицето си, отпивайки от чашата си, но присви очи. — А ти, Фалион? — попита Шиайне. — Би ли искала да помоля Моридин да те махне оттук? Би могъл да ти намери нещо не толкова тежко.

Фалион дори не се поколеба. Приклекна като добре възпитано слугинче и лицето й пребледня още повече.

— Не, господарке — припряно отвърна тя. — Доволна съм от положението си, милостива господарке.

— Видя ли? — обърна се Шиайне към другата Айез Седай. Много се съмняваше, че Фалион изпитва доволство, но пък бе готова да понесе всичко, вместо да се озове сама пред недоволството на Моридин. По същата причина Шиайне бе решена да я командва с много твърда ръка. Човек не знае какво може да разбере един Избран и какво би могъл да прости. Тя самата смяташе, че собственият й провал е скрит дълбоко, но не искаше да рискува. — Когато отново върне способността си да прелива, няма да остане завинаги слугиня, Марилин. — Тъй или иначе Моридин беше казал, че Шиайне може да я убие, ако пожелае. Това все пак си оставаше в сила, ако положението й се разклатеше опасно. Казал й бе, че може да убие и двете Сестри, ако пожелае.

— Както и да е — мрачно отвърна Марилин, погледна накриво към Фалион и направи гримаса. — Значи Могедиен ми нареди да ти помогна с каквото преценя, че мога, но ще ти кажа още отсега: в кралския дворец няма да вляза. Из целия град има предостатъчно Сестри, но на всичко отгоре в палата гъмжи от дивачки. Няма и десет стъпки да направя, без някоя да забележи, че съм там.

Шиайне въздъхна, отпусна се в креслото, кръстоса крака и разсеяно изрита пантофката от крака си. Защо хората все си мислят, че не знаеш колкото тях? Този свят беше пълен с глупаци!

— Могедиен е заповядала да ми се подчиняваш, Марилин. Знам го, защото Моридин ми го каза. Не ми го каза толкова направо, но смятам, че когато той щракне с пръсти, Могедиен подскача. — Да се говори по този начин за Избраните беше опасно, но нещата трябваше да се изяснят. — Много ли държиш пак да ми казваш какво няма да направиш?

Айез Седай с лисичето лице облиза устни и отново хвърли поглед към Фалион. Дали се боеше, че и тя може да свърши по този начин? Честно казано, Шиайне щеше да предпочете да замени тутакси Фалион за една изрядна слугиня на лейди. Е, стига да можеше да изпълнява и другите й задължения. В края на цялата тази история май и двете трябваше да загинат. Шиайне никак не обичаше да оставя нещата недовършени.

— Не те излъгах за това — каза замислено Марилин. — Наистина не бих могла да направя и десет стъпки. Но вече има една в двореца. Тя може да свърши това, което искаш. Може да отнеме време, докато се свържем обаче.

— Само гледай да не е твърде дълго, Марилин. — Така. Значи една от Сестрите в двореца беше Черна Аджа? Трябваше да е Айез Седай, не просто Мраколюбка, за да направи това, което искаше Шиайне.

Вратата се отвори, вътре надникна с питащ поглед Мурелин и едрото му мускулесто тяло изпълни рамката. Зад гърба му Шиайне видя още един мъж. Кимна, Мурелин отстъпи встрани, пусна Давед Ханлон да влезе и затвори вратата след него. Ханлон се беше загърнал в тъмен плащ, но едната му ръка се измъкна и ощипа Фалион по задника. Тя го изгледа горчиво, но не се дръпна. Ханлон беше част от наказанието й. Все пак Шиайне не държеше да гледа как задява горката женица.

— Това го остави за после — заповяда тя. — Добре ли мина всичко?

Той се усмихна доволно. — Стана точно както го замислих, разбира се. — Отметна тъмния плащ през рамо и показа златните пискюли на червената си куртка. — Говорите с капитана на личната гвардия на кралицата.