Робърт Джордан
Сърцето на зимата (24)

Глава 23
Да изгубиш слънцето

Като се мъчеше да задържи непривичното за нея вълнено наметало плътно около себе си с една ръка и в същото време — да не падне от също така непривичното за нея седло, Шалон смуши непохватно коня с пети и го подкара след Харайн и нейния мечемайстор Моад през дупката във въздуха, водеща от конюшнята в Слънчевия палат към… Не беше много сигурна към какво точно, но представляваше дълго и открито пространство — поляна ли го наричаха? Май така беше — поляна, по-голяма от палубата на галеас, обкръжена с пръснати по склоновете на хълмовете чворести дървета. Боровете — единственият вид, който й бе познат — бяха твърде ниски и криви, за да стават за нещо, освен за катран и терпентин. Повечето от останалите бяха с голи сиви клони, които й приличаха на кости. Сутрешното слънце клечеше над дървесните корони и студът тук хапеше по-жестоко, отколкото в града, който току-що напуснаха. Много се надяваше, че конят няма да се спъне и да я катурне върху камънаците, стърчащи там, където белите кръпки на снега не покриваха застланата с изсъхнала шума земя. Шалон не вярваше на конете. За разлика от корабите, те бяха живи същества със собствен ум. Твърде коварни й се струваха, за да им се довери човек и да се качи на гърба им. И освен това конете имаха зъби. Колкото пъти нейният си ги покажеше — така близо до краката й, — тя трепваше и започваше да го потупва по шията и да му гука утешително. Доколкото звярът го приемаше за утешително.

Самата Кацуан, от глава до пети в тъмнозелено, седеше с лекота на едрия строен кон с черна грива и опашка и продължаваше да държи сплита, който бе изпрела за Портала. Нея конете не я притесняваха. Внезапен полъх развя тъмносивото наметало, проснато на задницата на коня, но тя с нищо не показа, че изобщо е усетила студа. Обърна се да погледне Шалон и другите и златните накити по сребристия й кок се полюшнаха. Беше чаровна жена, въпреки че трудно ще я забележиш в тълпата, ако го нямаше това гладко лице, никак не подхождащо на косата й. Но срещнеш ли я — Светлината да те пази.

Шалон бе готова да даде всичко, само да разбере как се прави този сплит, дори това да означаваше да се приближи до Кацуан, но не й позволиха да излезе на двора пред конюшнята, преди Порталът да се довърши, а с едното гледане на опнатото на рея платно не можеш да се научиш да го опъваш, камо ли да го тъчеш. Дотук знаеше само името му — „Портал“. Докато подминаваше, се постара да не среща погледа на Айез Седай, но го усети. Очите на тази жена караха пръстите на краката й да се свиват и да търсят опора, каквато стремената не предлагаха. Засега не виждаше спасение за себе си, но се надяваше, че все ще намери някакъв изход, след като поопознае Айез Седай. Готова бе да си признае, че знае твърде малко за Айез Седай — преди да отплава за Кайриен не беше срещала нито една и мислеше за тях само колкото да отправи благодарствена молитва към Светлината, че не са я избрали за такава — но сред дружките на Кацуан се долавяха дълбоки подводни течения. А дълбоките и силни течения можеха да променят всичко, което изглеждаше ясно на повърхността.

Четирите Айез Седай, които бяха преминали веднага след Кацуан, чакаха на конете си в единия край на… поляната… с трима Стражници. Шалон поне беше сигурна, че Ивон е Стражник на гневливата Аланна, а Томас — на нисичката Верин. Но също така беше сигурна, че е виждала и преди младежа, застанал така близо до пълничката Дайгиан и облечен в черното палто на Аша’ман. Той определено не можеше да е Стражник. Нали? Ибин си беше почти момче. И въпреки това щом жената го погледнеше, обичайната й прекомерна горделивост изпъкваше още повече. Инак миловидната Кумира със сините очи, които се превръщаха в ножове, щом я заинтересуваше нещо, седеше на седлото си малко настрани от останалите и гледаше младия Ибин така настървено, че младежът като по чудо още не беше рухнал на земята с разпрана кожа.

— Това повече няма да го търпя — замърмори Харайн и срита с босите си пети кобилката, за да не спре. Жълтата коприна на роклята не й помагаше да седи добре на седлото повече, отколкото синята на Шалон. Толкова се люшкаше и хлъзгаше от гладкото седло горката, че можеше да падне при всяка стъпка на животното. Вятърът лъхна отново, развя краищата на шарфа и изду наметалото зад гърба й, но тя не направи опит да го удържи. На корабите избягваха да носят наметала. Само ти се пречкат и могат да ти оплетат ръцете и краката тъкмо когато ти потрябват, за да оцелееш. Моад впрочем отказа наметало и се довери на старото си подплатено палто, което обличаше в студените морета. Несуне Биара, цялата във вълна с меден цвят, мина през Портала и очите й зашариха във всички посоки, сякаш я беше страх да не изтърве нещо, а след нея — Елза Пенфел, която, кой знае защо, се беше намусила и стискаше плътно около себе си зелената пелерина, поръбена с козина. Студът като че ли изобщо не притесняваше Айез Седай.

— Можела съм евентуално да видя Корамуур — измърмори Харайн и задърпа юздите на кобилата, за да свърне настрана, по-далече от събиращите се Айез Седай. — Можела съм! И тя ми предлага тази възможност като някакво благоволение! — Нямаше нужда да споменава името. Когато Харайн произнесеше „тя“ с този тон, сякаш я е опарила медуза, това можеше да означава само една жена. — Аз го имам по право. Сделка е сключена тука, договор! И договорената свита ми отказва! Трябваше да си оставя Надзорницата на платната и придружителките! — През отвора във въздуха се появи Ериан Боролеос, напрегната, сякаш очакваше да завари битка, а след нея — Белдеин Нирам, която дори не приличаше на Айез Седай. И двете носеха зелено, Ериан — изцяло, а Белдеин — на ивици по ръкавите и полите. Дали и това означаваше нещо? Едва ли. — Какво? Да не би да очакват от мен да се явя пред Корамуур като някоя чистачка на палубата пред своята Надзорница на платната, и сърцето си да докосна с ръка? — Когато на едно място се съберяха няколко Айез Седай, много ясно изпъкваше гладкостта на лишените им от възраст лица, така че човек не можеше да разбере коя от тях е на двайсет години или на два пъти повече, дори косата й да е бяла, а Белдеин приличаше просто на двайсетгодишна. Което не говореше на Шалон много повече от кройката и цвета на полите й. — Какво? Сама ли трябва да си тупам постелята и да си пера чаршафите? Тя захвърли целия протокол на вятъра! Няма да го позволя! Повече няма да го търпя! — Тези оплаквания не бяха новост. От снощи бяха огласени поне дузина пъти, след като Кацуан изреди условията си, ако искат да я придружат. Условията бяха строги, но Харайн нямаше друг избор освен да ги приеме, от което й горчеше още повече.

Шалон я слушаше с половин ухо, кимаше и мърмореше подходящите за случая отговори. Договор, да бе. Сестра й очакваше да се спазва договорът. Повечето й внимание бе насочено към Айез Седай. Скришом. Моад изобщо не се правеше, че я слуша, но пък той беше мечемайсторът на Харайн. С всички други Харайн можеше да е твърда като мокър възел, но на Моад позволяваше такива волности, че всеки можеше да вземе сивокосия мъж с коравия поглед за неин любовник, особено след като и двамата бяха овдовели. Можеше, ако не познаваше Харайн. Харайн никога нямаше да си вземе за любовник мъж, който стои по-долу от нея, което в момента означаваше, естествено, че не може да си вземе никого. Тъй или иначе, след като спряха конете си край дърветата, Моад опря лакът на високия лък на седлото, сложи ръка на дългата костена дръжка на меча. затъкнат под пояса му, и изгледа съвсем открито Айез Седай и мъжете с тях. Къде ли се беше научил да язди? Изглеждаше на седлото направо… удобно. Всеки можеше да разбере ранга му от пръв поглед по осемте тежки златни обеци и възлите на пояса, дори да не носеше меч и полагащата му се кама. Не можеше ли и с Айез Седай да е същото? Възможно ли бе наистина сред тях да няма никакъв ред и ранг? Тази тяхна Бяла кула нали уж беше някаква тежка машинария, която събаря тронове и ги пресътворява отново по своя воля. Машинарията, разбира се, напоследък се бе потрошила.

— Казах, къде все пак ни доведе тя, Шалон?

Гласът на Харайн, като леден бръснач, изцеди кръвта от лицето на Шалон. Да служиш под командата на по-малката си сестричка само по себе си беше мъчение, но Харайн го утежняваше още повече. Насаме беше повече от хладна, а публично можеше да овеси една Надзорница на платната за глезените, да не говорим за Ветроловка. А откакто тази вързана за брега Мин и изтърси, че един ден щяла да стане Надзорница на корабите, стана още по-рязка. Втренчила присвитите си очи в Шалон, Харайн вдигна към носа си златната благовонна кутийка, сякаш искаше да отпъди някаква неприятна миризма, макар че студът убиваше цялото благовоние.

Шалон бързо погледна към небето и се помъчи да прецени по слънцето. Съжали, че секстантът й остана заключен на борда на „Бяла пръска“ — имаше изрична забрана да се показва секстант на вързаните за брега, а да им показваш как се използва и дума не можеше да става — но в момента не беше сигурна дали и той щеше да й помогне. Колкото и ниски да бяха тези дървета, не можеше да види линията на хоризонта. По на север хълмовете преминаваха в планински склонове, които възвиваха от североизток към югозапад. Не можеше да прецени и на каква височина са. Тези нанадолнища и нанагорнища никак не й харесваха. Но все пак всяка Ветроловка можеше поне грубо да прецени, а когато Харайн ти поискаше сведение, очакваше да й го дадеш.

— Мога само да предположа, Надзорнице на вълните — рече тя. Харайн сви устни, но никоя Ветроловка не си позволяваше да представи предположението си за убеждение. — Смятам, че сме на около триста или четиристотин левги южно от Кайриен. Повече от това не мога да кажа. — Всяка чирачка новобранка, дала с пръчката и канапа толкова неточно местонахождение, щеше да висне моментално от кърмата, но думите вледениха езика на Шалон още докато ги изричаше. Сто левги за цял дневен кръг бяха добър преход за един галеас. Моад присви замислено устни.

Харайн кимна мълчаливо, зареяла поглед през Шалон, сякаш виждаше вече как изпъналите платна галеаси се плъзгат през отворите, изпредени във въздуха със Силата. Тогава моретата наистина щяха да станат техни. После тръсна глава да се съвземе, наведе се към Шалон и очите й я приковаха като куки.

— Това трябва да го научиш, каквото и да струва. Кажи й, че ще й донасяш за мен, само да те научи. Ако я убедиш, дано да даде Светлината, би могла да ти го покаже. Или можеш да се сближиш с някоя от другите и тя да те научи?

Шалон облиза устни. Дано Харайн да не забеляза трепета й.

— Преди й го отказах, Надзорнице на вълните. — Трябваше да обясни защо Айез Седай я задържаха цяла седмица и реши, че най-безопасна ще е някаква разновидност на истината. Харайн знаеше всичко. Но не и за тайната, която Верин бе изтръгнала. И че Шалон бе приела исканията на Кацуан, за да скрие тази тайна. Светлината дано се смилеше, съжаляваше за Айлил. Но беше толкова самотна, че докато се усети, отплава с нея твърде далече. С Харайн ги нямаше вечерните приказки над сладкото вино, за да смекчат дългите месеци на раздяла с мъжа й Мишаил. В най-добрия случай щяха да изтекат още много месеци, преди да легне отново в прегръдките му. — С цялата ми дължима почит, защо смятате, че тепърва ще ми повярва?

— Защото искаш да го научиш. — Харайн махна рязко с ръка. — Вързаните към брега вярват в човешката алчност. Ще трябва, разбира се, да й казваш някои неща, за да я убедиш. Аз ще решавам всеки ден какво да й донасяш. Може пък да й завъртя руля накъдето аз искам.

Сякаш корави пръсти се впиха в черепа на Шалон. Смяташе да донася на Кацуан колкото може по-малко и колкото е възможно по-рядко, докато не измисли начин да се освободи от тази принуда. Но ако се наложеше да разговаря всеки ден с Айез Седай, и още по-лошо — да я лъже в очите, — онази щеше да изтръгне от устата й повече, отколкото искаше Шалон. Много повече, отколкото би й се искало на Харайн. Това беше ясно като слънчев изгрев.

— Простете, Надзорнице на вълните — рече тя с цялата почит, която успя да вложи — но ако ми позволите да се изразя така…

И млъкна, защото Сарийн Немдал подкара коня си и спря при тях. Последните Айез Седай и Стражници бяха преминали, Кацуан пусна сплита и цепката във въздуха изчезна. Кореле, мършава, макар и симпатична жена, говореше нещо на Кумира, смееше се и тръскаше гъстата си черна грива. Мерайз, висока и с очи по-сини и от тези на Кумира, и с повече от чаровно лице, но толкова сурово, че и Харайн можеше да стресне, насочваше с резки жестове накъде да тръгнат четиримата мъже с товарните коне. Всички останали вече стискаха юздите. Изглеждаха готови да напуснат поляната.

Сарийн беше хубаволика, макар че липсата на накити донякъде отнемаше от хубостта й, естествено, както и простата й бяла рокля. Тези вързани за брега хора май изобщо нямаха вкус за цветовете. Даже тъмното й наметало беше обшито с бели кожички.

— Кацуан… помоли… заповяда ми… да ви бъда придружителка, Надзорнице на вълните — рече тя и сведе почтително глава. — Ще отговарям на въпросите ви, доколкото ми е по силите, и ще ви помагам в спазването на местните обичаи, доколкото са ми познати. Разбирам, че сигурно ще изпитате неприязън от това, че ще сте точно с мен, но когато Кацуан заповяда нещо, сме длъжни да се подчиним.

Шалон се усмихна. Айез Седай едва ли знаеше, че на корабите „придружителка“ означава това, което вързаните за брега наричаха „слугиня“. Харайн сега сигурно щеше да се засмее и да попита дали Айез Седай ще се справи с прането на чаршафите й. Нямаше да е зле да си пооправи настроението.

Но вместо да се засмее, Харайн се вкочани на седлото, сякаш гръбнакът й стана мачта, и опули очи.

— Не изпитвам неприязън! — сопна се тя. — Просто предпочитам да поставям въпросите си… пред някоя друга… пред Кацуан. Да, пред Кацуан. И аз лично не съм длъжна да се подчинявам на никого! На никого! Освен на Надзорницата на корабите! — Шалон се намръщи. Не беше обичайно за сестра й да е толкова объркана. Харайн вдиша дълбоко и продължи с малко по-твърд тон: — Тук представям Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере и държа на полагащата ми се почит! Държа на нея, чу ли ме? Чу ли ме?

— Мога да я помоля да назначи някоя друга — отвърна колебливо Сарийн, сякаш не очакваше молбата й да промени нещо. — Трябва да разберете, че онзи ден тя ми даде изрични указания. Но и аз не биваше да си изпускам нервите. Изпускането на нервите вреди на логиката.

— Ти не ме учи мен как се изпълняват заповеди — изръмжа Харайн. Изглеждаше готова да стисне Сарийн за гърлото. — Изпълняването на заповеди аз го одобрявам! — едва не изрева тя. — Само че като се изпълнят заповедите, може да се забравят. Няма нужда да се споменава повече за тях. Разбра ли ме? — Шалон я изгледа накриво. За какво говореше? Какви заповеди беше изпълнила Сарийн и защо Харайн искаше да ги забрави? Моад дори не се опита да скрие, че е вдигнал вежди. Харайн улови удивения му поглед и лицето й потъмня като гръмоносен облак. Сарийн обаче като че ли не го забеляза.

— Не разбирам как може човек съзнателно да забрави нещо — отвърна тя замислено и челото й леко се набръчка. — Предполагам, искате да кажете, че трябва да се престорим, че сме го забравили. Така ли? — Поклати глава на тази глупост и мънистата по плитчиците й звъннаха. — Ами добре. Ще отговарям на въпросите ви колкото мога по-изчерпателно. Какво искате да знаете? — Харайн шумно въздъхна. Шалон за малко щеше да го вземе за израз на досада, но беше по-скоро въздишка на облекчение. Облекчение?

Облекчение или не, Харайн скоро се овладя — сдържана и властна — и срещна много твърдо погледа на Айез Седай, сякаш искаше да я принуди първа да сведе очи.

— Можеш за начало да ми кажеш къде точно се намираме и накъде отиваме.

— Намираме се точно на Хълмовете на Кинтара — рече Кацуан, появила се ненадейно пред тях; конят й се изправи на задните си крака и замаха с копита във въздуха, а снегът под задните му крака се разхвърча. — И отиваме към Фармадинг. — Не само си остана на седлото, но сякаш не забеляза, че конят й се е изправил!

— Корамуур там ли е, в този Фармадинг?

— Казвали са ми, че търпението е добродетел, Надзорнице на вълните. — Въпреки че нарече Харайн с подобаващата й титла, в гласа на Кацуан нямаше капка почит. Даже напротив. — Сега ще яздите с мен. И гледайте да не изоставате. Няма да е приятно да ме принудите да заповядам да ви помъкнат като чували с жито. Стигнем ли в града, ще си държите езиците зад зъбите, освен когато аз кажа да говорите. Не искам с невежеството си да ми създадете проблеми. И ще оставите Сарийн да ви напътства. Тя си получи указанията.

Шалон очакваше да последва гневно избухване, но Харайн си задържа езика зад зъбите, макар и с видимо усилие. След като Кацуан им обърна гръб, Харайн измърмори ядосано нещо под нос, но щом конят на Сарийн се размърда, стисна зъби. Явно мърморенето й не бе предназначено за ушите на Айез Седай.

Оказа се, че да яздиш с Кацуан означава да яздиш зад нея, на юг през дърветата. Всъщност до нея яздеха Аланна и Верин, но когато Харайн се опита да се изравни с тях, само един рязък поглед й даде да разбере, че никоя друга не е желана. Очакваният взрив отново не дойде. Вместо това Харайн се навъси, кой знае защо, на Сарийн, след което рязко дръпна юздите на коня си, свърна и зае мястото си между Шалон и Моад. Отказа се да задава повече въпроси на Сарийн, от другата страна на Шалон, и само гледаше сърдито гърбовете на трите жени пред тях. Ако Шалон не я познаваше достатъчно добре, щеше да помисли, че е по-скоро в лошо настроение, отколкото ядосана.

Колкото до самата нея, Шалон се радваше, че ще могат да пояздят мълчаливо. Язденето на кон си беше трудно занимание и без да ти се налага да приказваш в същото време. А освен това изведнъж осъзна защо Харайн се държи така необичайно. Харайн, изглежда, се опитваше да подходи към Айез Седай през кротки води. Това трябваше да е. Харайн никога не си удържаше нервите, без да е особено необходимо. Напрежението от това удържане сигурно бе стигнало до точката на кипене. И ако усилията й не донесяха каквото иска, щеше наистина да кипне и да свари Шалон. Само като си го помисли главата я заболя. Светлината дано да я води и напътства, трябваше да измисли някакъв начин да не шпионира сестра си, без да й махнат почетните знаци от верижката на бузата и да не я пратят на някое продънено корито. А за капак Мишаил можеше да заяви, че брачните им клетви са нарушени. Просто трябваше да има начин.

Извръщаше се от време на време в седлото да погледне яздещите зад нея Айез Седай. От жените отпред явно нямаше какво да се научи. Кацуан и Верин честичко си разменяха по някоя дума, но привели глави една към друга и тихо, за да не ги чуят. Аланна изглеждаше съсредоточена в нещо отпред, очите й бяха обърнати все на юг. На два-три пъти подкара коня си малко по-бързо, но Кацуан я спираше с кротка дума и Аланна се подчиняваше, макар и с неохота. Кацуан и Верин като че ли се стараеха да я успокоят, Кацуан я потупваше по рамото също както Шалон потупваше шията на коня си, а Верин я поглеждаше с топло и сияещо лице, все едно че Аланна се съвзема от преживяна тежка болест. Което нищо не говореше на Шалон. Затова се замисли за останалите.

Човек не можеше да се издигне на корабите само благодарение на способността си да сплита ветровете, да предсказва времето или да определя местоположението. Трябва да умееш да разчиташ намеренията, скрити между думите на заповедта, да тълкуваш и най-сдържания жест и изражение. Трябва да забелязваш кой на кого се кланя и кого почита, колкото и нищожна да е разликата в ранга, иначе само с куража и дарбата не се стига високо.

Четири от тях — Несуне и Ериан, Белдеин и Елза — яздеха в плътна група далече зад нея, макар да не изглеждаха група. Просто яздеха заедно. Нито си говореха, нито се поглеждаха. Изглежда, не се обичаха много. В ума си Шалон ги поставяше в една лодка със Сарийн. Айез Седай се преструваха, че всички са едно цяло под командата на Кацуан, но явно не беше така. Мерайз, Кореле, Кумира и Дайгиан съставяха екипажа на друга лодка, командвана от Кацуан. Аланна изглеждаше понякога от едната лодка, друг път — от другата, докато Верин като че ли беше донякъде откъм лодката на Кацуан, без да е в нея. Плуваше покрай нея, примерно казано, а Кацуан я държеше за ръката. И за капак, сякаш всичко това не беше достатъчно странно, оставаше въпросът с подчинението.

Странно, но Айез Седай като че ли ценяха мощта в Силата повече от опита или умението. Йерархията помежду им се основаваше на мощта, както при простите чистачи на палуби, когато се дърлят в пристанищните кръчми. Всички, естествено, свеждаха глава пред Кацуан, но помежду им се забелязваха доста странности. Според собствената им йерархия, някои в лодката на Несуне имаха основание да очакват почит от някои в лодката на Кацуан, но макар тези в лодката на Кацуан, които дължаха почит, да я отдаваха, правеха го така, сякаш я отдават пред някоя по-висшестояща, извършила най-голямото престъпление на света. Според същата йерархия Несуне стоеше по-високо от всички с изключение на Кацуан, но пред Дайгиан, която се намираше на дъното, се държеше с някакво видимо непокорство заради извършеното „престъпление“, както и останалите в лодката й. Всичко това ставаше много дискретно — леко вирната брадичка, повдигната веждичка, свити устни, но беше съвсем очевидно за навикналите с катеренето по такелажа. Сигурно щеше да си остане съвсем безполезно за нея, но щом искаш да извадиш кълчища от старите въжета, единственият начин е да намериш хлабава нишка и да теглиш.

Вятърът взе да се усилва. Напорът му притисна наметалото към гърба й и то заплющя от двете й страни напред.

Друга нишка можеха да се окажат Стражниците. Всички те яздеха най-отзад, скрити от яздещите зад Несуне Айез Седай и другите три. Всъщност Шалон беше очаквала, че при дванадесет Айез Седай ще има повече от седем Стражници. Нали уж всяка Айез Седай си имаше Стражник, а някои — и по повече. Поклати раздразнено глава. Е да, освен Червената Аджа, разбира се. Не беше чак толкова невежа по отношение на Айез Седай.

Все едно, въпросът сега беше не колко са Стражниците, а дали всички са Стражници. Беше сигурна, че е виждала някъде посивелия Деймир, както и хубавичкия Джаар, също в черни палта, преди да тръгнат с Айез Седай. В началото отбягваше да се вглежда много в мъжете с черни палта, пък и беше полузаслепена от сладката Айлил, но беше съвсем сигурна, че ги е виждала. А какъвто и да беше случаят с Ибин, за другите двама бе почти сигурна, че сега са Стражници. Почти. Джаар скачаше само Мерайз пръстче да му покаже, също като Нетан или Басани, а по усмивчиците, които Кореле хвърляше на Деймир, той или беше неин Стражник, или я топлеше в леглото, а Шалон не можеше да си представи как жена като Кореле би могла да си избере плешив и куц старец за любовник. Колкото и малко да знаеше за Айез Седай, все пак беше сигурна, че обвързването на мъже, които могат да преливат, не е обичайна практика. Ако успееше да го докаже, това можеше да се окаже достатъчно остър нож, за да я освободи от стягата на Кацуан.

— Мъжете, те вече не могат да преливат — промълви Сарийн до нея.

Шалон се сепна така, че едва успя да се хване с две ръце за гривата на кобилата, за да не падне. Вятърът развя наметалото над главата й и тя едва го прибра по тялото си. Вече излизаха от дърветата над някакъв широк път, извиващ на юг от хълмовете към едно езеро, на около миля от тях в края на равнина, покрита със суха трева като кафяво море, простиращо се чак до хоризонта. Самото езеро, обрасло с тясна ивица тръстика, бе дълго не повече от десет мили и по-малко на ширина. Сред езерото се беше сгушило островче, оградено с високи стени с бойници и кули, а вътре в тях — град. Всичко това го обхвана с един поглед и очите й се приковаха в Сарийн. Все едно че й беше прочела мислите.

— Защо не могат да преливат? — попита я тя. — Да не би да сте… Да не би да сте ги… опитомили?

Смяташе, че вярната дума е тази, но доколкото й беше известно, опитомяването убиваше мъжете. Винаги си беше представяла опитомяването на мъж като някаква смекчена форма на екзекуция.

Сарийн примигна и Шалон осъзна, че Айез Седай неволно си е заговорила сама. Тя изгледа за миг Шалон, докато продължаваха след Кацуан надолу по склона, след което погледът й отново се зарея към града на острова.

— Забелязваш някои неща, Шалон. Най-добре ще е за теб да затаиш това, което си забелязала за мъжете.

— Това, че са Стражници ли? — рече тихо Шалон. — Затова ли сте могли да ги обвържете? Защото сте ги опитомили? — Надяваше се да изтръгне някакво признание, но Айез Седай само я изгледа. Повече не проговори, докато не стигнаха подножието на хълма и завиха по пътя след Кацуан. Пътят беше широк, пръстта — отъпкана добре от движещите се по него коли, конници и пешеходци, но сега беше пуст.

— Не че е някаква тайна — заговори най-сетне Сарийн без особена охота. — Но не е много известно. Избягваме да говорим за Фармадинг освен Сестрите, които са родени тук, а и те рядко го навестяват. Но все пак трябва да го знаеш преди да влезем. Градът притежава тер-ангреал. Или навярно три тер-ангреала. Никой не знае. Те — или той — не могат нито да се проучат, нито да се вземат или премахнат. Трябва да са направени по времена на Разрушението, когато страхът от владеещи Силата полудели мъже е бил ежедневие. Но да се плати такава висока цена заради сигурността… — Поклати с неверие глава и мънистата по плитчиците й звъннаха. — Боя се, че тези тер-ангреали дублират стеддинг. Най-малкото в главните неща, макар че един огиер едва ли ще се съгласи. — И въздъхна тъжно.

Шалон я зяпна, след което се спогледа объркано с Харайн и Моад. Защо някакви си приказки ще плашат толкова една Айез Седай? Харайн отвори уста, но замълча и само махна с ръка на Шалон да зададе очевидния въпрос. Може би се канеше да се сприятели и със Сарийн, за да й помогне да оправи курса си? Главата наистина я заболя. Но изпита и любопитство.

— И кои са тези неща? — попита тя предпазливо. Тази жена наистина ли вярваше, че съществуват хора високи пет разтега, които пеят на дърветата? И още нещо имаше там, за някакви си брадви. „Ще видиш ти, като дойде аелфинът, че да ти открадне хляба. Ей го, иде огиерът да ти отсече главата.“ Светлина, това не беше го чувала, откакто проходи Харайн. Докато майка им се издигаше на корабите, възложиха й да отгледа Харайн заедно със собствената си първа рожба.

Сарийн се ококори изненадана.

— Ти наистина ли не знаеш? — Погледът й се върна към островния град пред тях. Ако се съдеше по изражението й, предстоеше й да нагази в мръсни води. — Вътре в стеддинг не можеш да прелееш. Не можеш дори да усетиш Верния извор. Никой сплит, изпреден отвън, не може да засегне това, което е вътре. Всъщност там има два стеддинга, един в друг. По-големият въздейства на мъжете, но ние ще влезем в по-малкия, преди да стигнем моста.

— Ха! Значи няма да можете да преливате там? — каза Харайн. Когато Айез Седай кимна, без да извръща очи от града, на устните на Харайн се появи ледена усмивка. — Може би след като си намерим подслон, ще обсъдим въпроса със заповедите и указанията.

— Вие четете философия? — погледна я изненадана Сарийн. — Теорията за заповедите и указанията в днешно време не е развита добре, но винаги съм вярвала, че в тази област могат да се научат много неща. Едно обсъждане на тази тема ще е приятно, ще ми отвлече мисълта от други неща. Стига Кацуан да ни отпусне достатъчно свободно време.

Харайн зяпна. Така се вторачи в Айез Седай, че забрави за седлото и добре, че Моад я прихвана за ръката да не падне.

Шалон не беше чувала Харайн да споменава за философия, но приказките на сестра й престанаха да я интересуват. Взря се към Фармадинг и преглътна. Бяха я учили да засланя други срещу използването на Силата, разбира се, а и нея да засланят беше част от обучението й, но Извора можеш да го усетиш дори когато си заслонена. Какво ли щеше да е, ако не го усещаш — ей така, като слънцето, което не гледаш, но го долавяш на ръба на полезрението си? Какво ли щеше да е да изгубиш слънцето?

Когато наближиха езерото, тя усети Извора по-непреодолимо от онзи миг на наслада, когато за пръв път го беше докоснала. Едва се сдържаше да не отпие, но Айез Седай щяха да видят сиянието и да разберат, и сигурно щяха да разберат защо. Нямаше да посрами по този начин себе си, както и Харайн. По водната повърхност се мяркаха малки съдове, огрени от обедното слънце, дълги не повече от шест-седем разтега. Някои теглеха рибарски мрежи, друга просто се плъзгаха по водата. Ако се съдеше по вдиганите от вятъра вълни, нащърбили езерната повърхност, платната тук щяха да са повече пречка, отколкото помощ. И все пак гледката с лодчиците, по-малки и от тънките четворки, осмици и дванадесеторки, карани на корабите, създаваше впечатление за нещо познато. Малка утеха сред толкова много странности.

Пътят зави по тясната ивица суша, вдадена на около половин миля навътре в езерото, и Изворът внезапно изчезна. Сарийн въздъхна, но нищо повече. Шалон облиза устни. Не се оказа чак толкова лошо, колкото се боеше. Караше я да се чувства някак… празна… но можеше да го понесе. Стига да не се наложеше да го понася дълго. Вятърът — напорист, хапещ и мъчещ се да отвее наметалата им, изведнъж й се стори много по-мразовит.

В самия край на ивицата, между пътя и водата, от едната страна се издигаше селце със сиви каменни къщи и още по-тъмни каменни плочи по покривите. Селянките, забързани с големи кошници в ръце, се спираха, щом видеха приближаващата се на коне група, и ги зяпаха. Шалон беше почти привикнала с това зяпане още в Кайриен. Това, което привлече очите й, бе укреплението срещу селото — каменна грамада, висока поне пет разтега, с войници, които гледаха бдително към пътя от върховете на стражевите кули по ъглите. Доколкото можеше да види от това разстояние, някои бяха със заредени арбалети. От голямата, обкована с желязо порта при моста на пътя се изсипаха други войници с шлемове — мъже с тежки люспести ризници и златен меч, ецван на лявото рамо. Някои бяха с мечове на кръста, други носеха дълги копия или арбалети и Шалон се зачуди дали не мислят, че Айез Седай се канят да влязат с бой в крепостта им. Един офицер с жълто перо на шлема махна с ръка на Кацуан да спре, след което пристъпи към нея, свали шлема и посребрилата му коса се изсипа чак до кръста. Лицето му беше кораво й навъсено.

Кацуан се наведе от седлото, прошепна му няколко думи, след което измъкна от дисагите тлъста кесия. Той я взе, отстъпи и махна с ръка на един от войниците да излезе напред — висок мършав мъж, без шлем. Държеше в ръце писалищна дъска, а косата му, прибрана на тила като на началника му, също висеше до кръста. Писарят наведе почтително глава, след което запита Аланна за името й и го записа много старателно, като топеше начесто перото в мастилницата. Недоволният неизвестно от какво офицер стоеше мълчалив и оглеждаше безизразно хората зад Кацуан. Кесията висеше като забравена в ръката му. Изглежда, не си даваше сметка, че е говорил с Айез Седай. Или пък му беше все едно. Тук една Айез Седай по нищо не се отличаваше от която и да било друга жена. Шалон потръпна. Тук тя самата по нищо не се отличаваше от която и да било друга жена, лишена от дарбата си, докато трае престоят им. Лишена.

— Взимат имената на всички чужденци — каза Сарийн. — Съветничките. Искат да знаят кой пребивава в града.

— Може би все пак ще пуснат една Надзорница на вълните без подкупи — сухо подхвърли Харайн. Кокалестият писар извърна очи от Аланна и се сепна като всеки вързан за брега, щом видя накитите по Шалон и Харайн, преди да пристъпи към тях.

— Вашето име, госпожо, ако благоволите? — учтиво се обърна той към Сарийн и отново сведе глава, като паток преди да се гмурне във водата.

Тя му го каза, без да спомене, че е Айез Седай. Шалон си каза нейното също така простичко, но Харайн изреди и титлите си: Харайн дин Тогара Два вятъра, Надзорница на вълните на клана Шодейн, извънреден посланик на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере. Мъжът примига, след което прехапа език и преви шия над писалищната си дъска. Харайн се навъси. Когато искаше да впечатли някого, очакваше да го впечатли.

Докато мършавият записваше титлите й, един набит боец с шлем на главата и провиснала на едното му рамо кожена торба се провря между конете на Харайн и на Моад. Зад решетките на лицевия му предпазител набръчкан белег прорязваше цялата му буза от темето през устата и му придаваше неизменна крива усмивка, но той също сведе почтително глава пред Харайн. След което посегна да вземе меча на Моад.

— Трябва да му го позволите или да си оставите всички оръжия тук, докато не си тръгнем — бързо каза Сарийн, след като мечемайсторът дръпна ножницата от ръцете на якия мъж. — Точно за тази услуга плати Кацуан преди малко, Надзорнице на вълните. Във Фармадинг никой няма право да носи нещо повече от ножа на колана си, освен ако не е с мирновръз, за да не може да се вади. Дори стражите на крепостната стена, като тези мъже, не могат да взимат оръжията си извън постовете. Нали така? — попита тя кльощавия писар, а той отвърна, че е точно така и че е много добре, че е така.

Моад сви рамене, измъкна меча от пояса си и когато странният образ с неизменната усмивка му поиска и камата с костената дръжка, му даде и нея. Онзи затъкна камата на колана си, извади от торбата макара с тънка жичка и ловко започна да увива меча в тънка мрежа. Спираше от време на време да извади от колана си клещи и сгъваше по едно малко оловно кръгче около жичките. Ръцете му действаха бързо и опитно.

— Списъкът с имената ни ще бъде раздаден и на другите два моста — продължи с обясненията си Сарийн, — а мъжете ще трябва да показват, че жичките не са скъсани и печатите не са счупени, иначе ще ги задържат, докато някой градоначалник реши дали не са извършили и друго престъпление. Дори да няма друго, наказанието е тежка глоба и бой с камшици. Повечето чужденци си оставят оръжията преди да влязат в града, за да си спестят пари, но това би значило, че трябва да си заминем през същия мост. А Светлината знае откъде ще се наложи да си заминем, когато приключим тук. — Сарийн погледна към Кацуан, която сякаш се опитваше да задържи Аланна да не тръгне сама напред по моста, след което добави тихо: — Надявам се поне, че затова го реши така.

— Това е тъпо — изсумтя Харайн. — Как ще се защити човек без оръжие?

— Във Фармадинг никой няма нужда да се защитава, госпожо. — Гласът на набития мъж беше дрезгав, но не прозвуча подигравателно. Човекът просто казваше очевидното. — Уличните стражи се грижат за това. Само някой да се опита да извади меч, ставаме толкова лоши, колкото навсякъде другаде. Чувал съм как е по други места, госпожо, и не щем и тук да е така. — Поклони й се, след което й обърна гръб и се върна в колоната, следван от мъжа с писалищната дъска.

Моад огледа набързо меча и камата си с грижливо увитите дръжка и ножница и ги закачи на колана си, като внимаваше да не повреди печатите.

— Мечът е от полза само когато си загубиш ума — рече той. Харайн отново изсумтя, а Шалон се зачуди щом във Фармадинг е толкова безопасно, как се е сдобил онзи с белега си.

Отзад при мъжете се чуха възмутени викове, но бързо бяха усмирени. От Мерайз, готова беше да се обзаложи Шалон. Пред тази жена понякога дори Кацуан изглеждаше мека. Стражниците й бяха като дресираните стражеви кучета на амаярите, готови да скочат като им свирне, а и хич не се поколеба да нахока и Стражниците на другите Айез Седай. Скоро всички мечове и ками се оказаха с мирновръз, дисагите на товарните коне — претърсени за скрито оръжие, и най-сетне те поеха по моста и копитата закънтяха по камъка. Шалон се стараеше да попие всичко, не толкова от любопитство, колкото за да отвлече ума си от онова, което й липсваше.

Мостът беше широк, с ниски каменни первази от двете страни, колкото да спрат някой фургон да не се катурне във водата. Беше и доста дълъг освен това, близо три четвърти миля, и прав като стрела. От време на време под него минаваше някоя лодка, което нямаше да е възможно, ако бяха с мачти. От двете страни на обкованата с желязо порта се издигаха високи кули — Кемлинската порта, както я нарече Сарийн — и стражите със златния меч на рамото по тях сведоха глави в чест на жените и заоглеждаха подозрително мъжете. А улицата навътре…

Усилието й да е наблюдателна се оказа безполезно. Да, улицата беше широка и права, пълна с хора и коли, обградена с каменни сгради на по два-три етажа, но всичко това й стори като в мъгла. Извора го нямаше! Знаеше, че ще се върне, щом напусне това място, и, о Светлина, искаше й се да го напусне час по-скоро! Но колко й оставаше? Корамуур можеше да е в този град, а Харайн искаше колкото може по-скоро да се добере до Корамуур, вероятно заради това, което е той, или защото смяташе, че ще й помогне да се издигне до Надзорница на корабите. Докато не си тръгнеше Харайн, докато Кацуан не ги освободеше от договореното, Шалон бе закотвена тук. Тук, където го нямаше Верния извор.

Сарийн не спираше да говори, но Шалон почти не я слушаше. Прекосиха някакъв голям площад с огромна статуя на жена в центъра, но Шалон схвана само името й, някоя си Ейнион Аварин, макар да помнеше, че Сарийн им обясни защо жената е толкова прочута във Фармадинг и защо статуята й сочи точно към Кемлинската порта. Права редица дървета с голи клони разделяше на две платна улицата оттатък площада. През тълпите се промъкваха носилки, каляски и мъже в тежки ризници, но очите й само ги засичаха, без да ги отбележи умът й. Треперейки, тя се присви на седлото и затаи дъх. Градът изчезна. Изчезна времето. Всичко се стопи и изчезна, освен страха й, че никога повече няма да усети Извора. Никога не беше помисляла каква утеха й носи незримото му присъствие. Винаги си беше някъде там, с обещанието за безмерна наслада, с живот така богат, че цветовете избледняваха, щом Силата я напуснеше. А сега самият Извор беше изчезнал. Нямаше го. И това беше единственото, което забелязваше. Единственото, което можеше да забележи. Нямаше го.