Робърт Джордан
Сърцето на зимата (4)

Глава 3
Обичаи

Още от първия час след като ги плениха, докато се тътреше през снежните гори, Файле се притесни, че може да замръзне. Вятърът се усилваше и замираше. Усилваше се и замираше. Малко от рехавите дървета наоколо все още имаха листа, а и те висяха унило, изсъхнали и кафяви. Вихрушките се носеха волно през рядката гора и колкото и леки да бяха, навяваха леден студ. Перин почти не безпокоеше мислите й, освен покрай смътната надежда, че е разбрал някак за тайните деяния на Масема. И на Шайдо, разбира се. Дори онази фръцла Берелайн да се окажеше единствената, която може да му го съобщи. Дано Берелайн да бе успяла да се измъкне от засадата и да бе разказала всичко на Перин. И дано да бе паднала в някоя дупка и да си беше счупила врата. Но сега я безпокояха много по-сериозни неща, отколкото съпругът й.

За нея такова време се наричаше есенно, но в салдейската есен се случваше хора да премръзват до смърт, а от дрехите й бяха останали само тъмните вълнени чорапи. Единият стягаше лактите й здраво зад гърба, а другият беше завързан около шията й. С храбри думи трудно можеш да прикриеш голата кожа. Твърде студено й беше, за да се изпоти, но краката скоро я заболяха от усилието да не изостава от пленителите си. Колоната на Шайдо, забулени мъже и Деви, се забавяше, когато снегът стигнеше до коленете им, но веднага възстановяваше ритмичния си бяг, щом снежната покривка се смъкнеше до глезените, и като че ли изобщо не се уморяваха. Коне нямаше да изминат по-бързо такова разстояние. Файле потръпна и продължи да крачи, вдишвайки с усилие през зъби, стиснати, за да не затракат.

Шайдо се оказаха по-малко, отколкото й се бяха сторили по време на нападението — не повече от сто и петдесет души, и всички стискаха копията и късите лъкове, готови за бой. Вероятността някой да ги изненада беше повече от нищожна. Неизменно нащрек, всички се придвижваха като призраци в пълна тишина, ако се изключеше тихото скриптене на снега под меките им, високи до коленете ботуши. Зелените, сивите и кафяви петна по облеклата им обаче изпъкваха върху бялата околност. Зеленото беше добавено към техните кадин-сор, откакто бяха прекосили Драконовата стена, така й бяха обяснили Баин и Чиад, за да подсилело маскировката им сред тукашната зеленина. Но защо не бяха добавили и бяло, за зимата? Така щяха да ги видят отдалече. Тя се стараеше да забелязва всичко и да запомня всичко, което можеше да се окаже от полза след време, когато настъпеше подходящият момент за бягство. Дано само и пленените с нея да правеха същото. Перин със сигурност щеше да тръгне да я спасява, но мисълта за спасяване не влизаше в сметките й. Ако чакаш да те спасят, можеш да си чакаш вечно. Освен това трябваше да се измъкнат колкото се може по-бързо, преди групата да се присъедини към останалите Шайдо. Засега не виждаше начин, но не можеше да няма. Малката добра новинка беше, че главното ядро на Шайдо трябваше да е на поне няколко дни оттук. Тази част на Амадиция бе в пълен хаос, но не беше възможно наблизо да има хиляди Шайдо, без вече да е чула за тях.

Веднъж се беше опитала да се обърне назад към другите пленени с нея жени, но се препъна и падна в една пряспа. Полузаровена в ледения сняг, едва успя да вдигне глава, за да вдиша, и ахна отново, когато високият айилец, който държеше другия край на ремъка, я дръпна и я изправи на крака. Широкоплещест колкото Перин и с цяла глава по-висок от него, Ролан само я хвана за косата, надигна я леко и я отпрати напред с едно плясване по голия задник. И продължи с дългите си крачки, принуждавайки я да подтичва. Този плесник можеше да подкара и кон. Въпреки голотата й, в сините очи на Ролан липсваше алчния поглед на мъж, гледащ женско тяло. Това отчасти я зарадва. Но от друга страна, я… стъписа. Определено не държеше да я зяпат с похот или дори с някакъв интерес, но тези равнодушни погледи бяха почти оскърбителни! След това вече се стараеше да не пада, въпреки че часовете си течаха без отдих и само да остане права изискваше все повече усилия.

В началото я безпокоеше кои части на тялото й ще премръзнат най-напред, но след като утринта се изтърколи в следобед, а походът продължаваше неспирно, тя се съсредоточи върху стъпалата си. Ролан и другите пред него донякъде утъпкваха пъртина, но все пак оставаше заледена кора с остри ръбове и босите й стъпала започнаха да оставят кървави дири. По-лош беше самият студ. Виждала беше премръзнали крайници. Колко ли още оставаше, докато пръстите й започнат да почерняват? Залиташе, присвиваше стъпалата си да ги раздвижи и не спираше да мърда пръстите на ръцете си. За лицето си и всичко останало можеше само да се надява. Болеше я, раните по стъпалата й щипеха, но всяко усещане бе по-добро от никакво. Спреше ли да усеща болка, щеше да й остане малко живот. Присвиване и крачка напред. Сгъване и крачка напред. Това запълваше мислите й. Да се движи на изнемощелите си крака и да опази ръцете и стъпалата си от премръзване. И тя продължаваше.

Изведнъж залитна, удари се в Ролан и се дръпна задъхана от широката му гръд. Полузамаяна, а може би и повече от „полу“, не беше забелязала, че той е спрял. Както и останалите. Малцина поглеждаха назад, повечето се взираха бдително напред и встрани, надигнали оръжия, сякаш очакваха атака. Само това успя да види, когато Ролан отново я стисна за косата и се наведе да вдигне единия й крак. Светлина, той наистина се отнасяше с нея като с кон!

Мъжът пусна косата и стъпалото й, ръката му се плъзна около краката й и след миг всичко около нея се завихри и той я метна на рамото си, с главата надолу до роговия лък, прибран в калъфа на гърба му. Обзе я безсилно възмущение, когато я намести небрежно, за да я носи по-удобно, но тя моментално го потисна. Нямаше време за капризи. Стъпалата й вече бяха извън снега. Само това беше от значение. А и така можеше да си поеме дъх. Все пак поне можеше да я предупреди…

Изпъна с усилие врат нагоре, за да види спътничките си, и изпита облекчение, щом се увери, че всички са тук. Е, голи пленнички, но беше сигурна, че айилците ще оставят след себе си само труп. Онези от тях, които вървяха, бяха овързани за шиите с чорапи или разкъсани ивици плат от свалените дрехи, повечето също бяха със завързани отзад ръце. Алиандре вече не се опитваше да се сгъне на две, за да се прикрие. Други грижи бяха заместили свяна на кралицата на Геалдан. Задъхана и разтреперана, тя щеше да падне, ако трътлестият шайдо, спрял да й огледа стъпалата, не беше подпрял с една ръка вързаните й лакти. „Трътлест“ за един айилец означаваше, че би минал незабелязан на повечето места, инак в раменете беше широк колкото Ролан. Вятърът развя тъмната коса на Алиандре и откри изнуреното й лице. Мейгдин зад нея изглеждаше почти също толкова зле, гълташе въздух на пресекулки, с разрошена златиста коса и широко отворени сини очи, но все пак успяваше сама да стои изправена, докато кокалестата Дева до нея оглеждаше краката й. Странно как, но слугинята на Файле изглеждаше по-царствено от кралица Алиандре. Досущ кралица, макар и окаяна кралица.

В сравнение с двете, Баин и Чиад не изглеждаха много по-зле от Шайдо, макар че едната буза на Чиад бе прежълтяла и подута от шамара, който получи, когато ги плениха, а черната кръв, оцапала косата и лицето на Баин, беше замръзнала. Това беше лошо: можеше да й остане белег. Иначе двете Деви не дишаха с мъка и дори сами си вдигнаха стъпалата да ги огледат. Единствено те от пленничките не бяха вързани… освен от обичая, който бе по-силен от вериги. Бяха приели спокойно съдбата си — да служат една година и един ден като гай-шайн. Баин и Чиад навярно щяха да помогнат при бягство — Файле не беше наясно докъде ги ограничава обичаят, — но нямаше да се опитат да избягат.

Последните пленнички, Ласайл и Арела, се опитваха, естествено, да подражават на Девите, макар и с незначителен успех. Високият айилец просто награби дребничката Ласайл под мишницата си и я обърна да й огледа стъпалата, при което унижение на белите й бузки избиха алени петна. Арела беше висока, но двете Деви, които отговаряха за нея, бяха по-високи дори от Файле и се отнасяха към тайренката с пълно безразличие. Тъмното й лице се беше навъсило от това, че я теглеха като животно, и може би от бързия ръчен говор помежду им. Файле много се надяваше, че няма да им създаде някаква неприятност. Не и сега. Всички от Ча Файле се стараеха да приличат на айилци, да живеят така, както сами си представяха, че живеят айилците, но Арела държеше да бъде истинска Дева и не можеше да се примири, че Сюлин и останалите отказват да я научат на езика на жестовете. Сигурно щеше да се държи още по-зле, ако разбереше, че Баин и Чиад бяха научили Файле на няколко израза. Не достатъчно, за да може да схване повече от някоя и друга дума, но все пак повече от нищо. И толкова по-добре, че Арела не ги разбираше. Смятаха, че влагоземката е с много меки стъпала, че е много глезена и неиздръжлива и че май е трябвало да я оставят по пътя.

Оказа се, че не се налага да се притеснява за Арела. Тайренката се вкочани, когато едната от Девите я вдигна и я метна на рамото си — натоварената жена се престори, че залита, и пръстите на свободната й ръка бързо се размърдаха, при което другата Дева се изсмя под булото си — но след като хвърли поглед към Баин и Чиад, кротко отпуснали коремчета върху раменете на двамата си айилци, Арела само се нацупи и също се отпусна. Ласайл изписка, когато едрият мъж, който я държеше, рязко я извъртя и я метна на рамо в същото унизително положение, но скоро притихна, макар че лицето й си остана изчервено от срам. Явно от подражанието им на айилците все пак имаше някаква полза.

Алиандре и Мейгдин обаче, последните жени, от които Файле очакваше неприятности, се оказаха съвсем друг случай. Щом разбраха какво става, двете се задърпаха яростно. Не беше чак борба — само две голи и изтощени жени, с вързани на гърбовете им лакти, но се виеха, викаха и ритаха всеки, който се опиташе да ги приближи. Мейгдин дори захапа за ръката един невнимателен айилец и увисна, без да отваря зъби.

— Престанете, глупачки! — извика им Файле. — Алиандре! Мейгдин! Оставете ги да ви носят. Подчинете се! — Нито слугинята, нито васалната й обърнаха внимание. Мейгдин изръмжа като разярена лъвица, без да отваря уста. Алиандре я събориха на снега, но тя продължи да вика и да рита. Файле отвори уста да им заповяда отново.

— Гай-шайн да мълчи — изпръхтя Ролан и я плесна силно по задника.

Тя стисна зъби и измърмори. Което й спечели още едно плесване! Мъжът й беше прибрал ножовете и ги беше затъкнал в колана си. Само един да можеше да издърпа… Не. Каквото трябва да се изтърпи, ще се изтърпи. Смяташе да се спаси, а не да прави безполезни опити.

Съпротивата на Мейгдин продължи малко по-дълго от тази на Алиандре, докато двама мъже с бичи вратове не разтвориха челюстите й. Двама! За огромна изненада на Файле, вместо да напердаши Мейгдин, захапаният отърси кръвта от ръката си и се разсмя! Това обаче не я спаси. Слугинята на Файле на минутата се оказа по лице в снега до кралицата. Само няколко мига ги оставиха да пъшкат и да се въртят от студа. Двама айилци, едната беше Дева, излязоха от близките дървета с дългите пръчки в ръце, стъпиха на плещите им, отместиха с ръце вързаните им лакти и скоро по белите бедра на жените цъфнаха червени дири.

Отначало двете продължиха борбата — извиваха се яростно в снега въпреки здравата хватка. Съпротивата им сега беше още по-безполезна, отколкото докато бяха прави. Едва можеха да се надигнат над кръста, мятаха яростно глави и извиваха китки. Алиандре не спираше да крещи, че не могат да се държат така с нея — нещо съвсем разбираемо за кралица, макар и глупаво при тези обстоятелства. Явно можеха, щом го правеха. За изненада на Файле, Мейгдин също повиши глас и закрещя пронизително в същия дух. Човек направо можеше да я вземе за кралска особа, а не за слугиня. При това Файле знаеше със сигурност, че Лини е пердашила с пръчка Мейгдин без всичките тези преструвки. Във всеки случай кресливият ропот на двете жени изобщо не им помогна. Методичният пердах продължи, докато двете не заритаха и не зареваха безсловесно, а и след това. Когато накрая ги вдигнаха и ги метнаха на раменете си като останалите пленнички, двете провиснаха и заридаха горко, отказали се от всякаква борба.

Файле не изпита съчувствие. Според нея тези глупачки си го бяха напълно заслужили. Дори да се оставеха настрана премръзванията и изранените стъпала, колкото по-дълго останеха без дрехи, толкова по-голяма беше вероятността някоя от тях да не оцелее, за да се спаси. Шайдо явно ги водеха към някакъв подслон, а Алиандре и Мейгдин само ги бавеха. Дори четвърт час да беше, всяка минута голи на студа можеше да е от значение на границата между живота и смъртта. Отгоре на всичко айилците сигурно щяха да престанат да ги пазят толкова зорко, след като намереха подслон и напалеха огън. А като ги поносеха, щяха да си починат. Щяха да имат шанс. Стига да се появи.

Шайдо отново поеха на път с гълтащото разстоянието ритмично подтичване, понесли пленничките си. Дори тръгнаха още по-бързо през гората. Твърдият кожен калъф на лъка удряше Файле по хълбока, тя се люшкаше на рамото на Ролан и по едно време й се зави свят. Всяка негова дълга крачка я жегваше в кръста. Опита се да се намести, за да не я друса толкова силно.

— Стой мирно да не паднеш — измърмори Ролан и я плесна по бедрото, все едно че потупа кон, за да го укроти.

Файле отново надигна глава и навъсено погледна назад към Алиандре. От кралицата на Геалдан се виждаха само червените подутини по задника и чак до свивката на коленете. Като си помисли човек, те не бяха кой знае каква цена за това, че бе отхапала цяла мръвка от простака, който я носеше като торба с ечемик. Но от ръката му. Гърлото му да беше отхапала щеше да е по-добре.

Дръзка мисъл, но съвсем безполезна. Глупава. Въпреки че я носеха, знаеше, че трябва да продължи да се бори със студа. В известен смисъл това, че я носеха, беше по-лошо. Докато вървеше, поне се налагаше да се бори да остане права и на крака, за да не заспи, но щом вечерта започна да се спуска и взе да се стъмва, полюшването върху рамото на Ролан започна да я приспива. Не. Студът затъпяваше ума й. Правеше кръвта й по-мудна. Трябваше да се пребори с него, иначе щеше да умре.

Задвижи ритмично дланите и вързаните си мишци, застяга и заотпуска мускулите си, за да ги накара да раздвижат кръвта. Замисли се за Перин — практична мисъл — как точно трябваше да постъпи той с Масема и как да го убеди, ако се поколебае. Продължи по-нататък със спора, който им предстоеше, щом разбере, че използва своите Ча Файле за шпиони, заподрежда в ума си как точно да посрещне гнева му и да го пренасочи. Цяло изкуство беше да умееш да използваш гнева на мъжа си и да го насочиш натам, където ти искаш, а тя го беше научила от много опитна майсторка — от майка си. Великолепен спор щеше да се получи. И примиряването след това щеше да е великолепно.

Мисълта как се помирява с него я накара да забрави за мускулите си, затова се постара да се съсредоточи върху спора. Върху обмислянето му. Студът обаче затъпяваше мислите й. Нишката им започна да се губи, затова тя тръсна глава и подхвана отначало. Ръмженето на Ролан да стои мирно помогна. Глас, върху който да се съсредоточи, за да не заспи. Дори придружаващите го пляскания по обърнатия й нагоре задник помогнаха, колкото и да не искаше да го признае. Всяко пляскане я жегваше и я разбуждаше от унеса. След малко започна да се върти по-начесто, после се завъртя толкова силно, че за малко да падне, което й донесе по-груби пляскания. Всичко, само да остане будна. Не можеше да определи колко време мина, но гърчовете и въртенето й започнаха да стават все по-слаби, докато Ролан не престана да й ръмжи и да я пляска. Светлина! Искаше да бъхти по нея като по барабан!

„Но защо, в името на Светлината трябва да искам такова нещо?“ — помисли си тъпо тя и с едно сумрачно ъгълче на ума си осъзна, че битката е изгубена. Нощта й се стори по-тъмна, отколкото трябваше да е. Не можеше дори да отличи сиянието на луната върху снега. Но усещаше, че се плъзга. Че се плъзга все по-бързо към още по-непрогледна тъмнина. Заскимтя тихо и потъна в унес.

Споходиха я сънища. Седеше в скута на Перин и той толкова силно я притискаше до себе си, че не можеше да помръдне, пред един силен огън, който пращеше в голямата мраморна камина. Къдравата му брада драскаше бузите й и той я хапеше по ушите почти до болка. Изведнъж в стаята нахлу страшен вятър и загаси огъня като пламъче на свещ. А Перин се превърна в струйка дим, която вихрушката помете. Останала сама в злия мрак, тя се съпротиви на вятъра, но той започна да я преобръща, докато тя се зашемети толкова, че не можеше да различи горе от долу. Беше сама и се търкаляше безкрайно в ледения мрак, и знаеше, че никога вече няма да може да намери Перин.

Тичаше през заледена земя, мяташе се от една пряспа към друга, драпаше с нокти и зъби в паника, за да избяга, и вдишваше на пресекулки въздуха — така студен, че режеше гърлото й като парчета строшено стъкло. Ледени висулки просветваха по мъртвите клони наоколо, а смразяващият вятър пищеше през голата гора. Перин беше много ядосан и тя трябваше, да избяга. Не можеше да си спомни за какво точно се караха. Помнеше само, че някак бе докарала красивия си вълчо до искрен гняв, дотам, че да хвърля разни неща по нея. Само че Перин не хвърляше неща. Той щеше да я обърне на коляното си, както го направи веднъж. Но защо все пак бягаше от това? Нали накрая щеше да има помирение? А след това, разбира се, щеше да го накара да й плати за унижението. Все едно, нали и тя веднъж-дваж му беше изкарала кръвчица с някоя добре нацелена паница или кана — е, не съвсем нарочно — и знаеше, че той никога няма истински да я нарани. Но също така знаеше, че трябва да бяга, да продължи да се движи. Иначе щеше да умре.

„Ако ме хване — помисли си сухо, — поне част от мен ще се стопли.“ И това така я разсмя, че мъртво бялата земя се завъртя около нея и тя разбра, че скоро също ще е мъртва.

Чудовищна клада се издигна пред нея. Гигантски куп дебели трупи, от които с рев изригваха пламъци. Беше гола. И съвсем премръзнала. Колкото и да пристъпваше към огъня, беше смразена до кости, плътта й щеше да се пръсне само от един полъх. Приближи се, още и още. Зноят на огъня се усилваше и тя примижа, но вледеняващият студ си остана загнезден под кожата й. Още по-близо. О, Светлина, беше горещо, много горещо! И все така студено отвътре. Още по-близо. Запищя от изгарящата, разкъсваща болка, но отвътре все още беше лед. По-близо. Още. Щеше да умре. Закрещя. Но остана само тишината. И студът.

Беше ден, но по небето се стелеха оловно-сиви облаци. Снегът се сипеше на едри парцали, големите като птичи пера снежинки се въртяха между дърветата и се стелеха по земята. Вятърът не беше свиреп, но хапеше с ледени езичета. По черните клони се трупаше сняг, докато натежи и се срути на земята. Гладът захапа в корема й със затъпелите си зъби. Някакъв много висок кокалест мъж с бяла вълнена качулка натика нещо в устата й. Ръб на голяма глинена паница. Очите му бяха смайващо зелени, като смарагди, и обкръжени с нащърбени белези. Беше коленичил на широко одеяло пред нея, друго одеяло на сиви ивици загръщаше голотата й. Вкусът на гъстия, силно подсладен с мед чай избухна на езика й и тя задържа немощно с двете си ръце жилавата му китка, за да не би да се опита да й издърпа паницата от устата. Зъбите й издрънчаха в печената глина, но тя алчно изгълта до капка гъстата сладка течност.

— Не бързай толкова. Не бива капка да разлееш — кротко каза зеленоокият. Кротостта прозвуча странно от това свирепо лице, и с този гробовен тон. — Оскърбиха честта ти. Но ти си влагоземка и сигурно това няма значение за теб.

Много бавно разбра, че вече не е сън. Мисълта се зацеди през трептящите сенки, които се стапяха, щом се опиташе да ги задържи. Грозникът в бялата роба беше гай-шайн. Ремъка на шията и връзките на ръцете й ги нямаше. Мъжът издърпа китката си от немощните й длани, само за да долее паницата с горещата тъмна течност. От купата се надигна пара с мирис на чай.

Файле потрепера толкова силно, че за малко да падне, и се загърна плътно в дебелото одеяло. Ужасна болка прониза стъпалата й. Ако се опиташе, нямаше да може да се изправи. Не че го искаше. Одеялото й покриваше всичко, освен стъпалата, стига да си седеше присвита. Станеше ли, щеше да си оголи краката, а сигурно и повече. Но сега мислеше за топлината, не за приличието, макар и от двете да й беше останало съвсем малко. Зъбите на глада се изостриха и не можеше да спре да трепери. Беше премръзнала отвътре и топлината от чая бързо се превърна в спомен. Мускулите й се бяха отпуснали като желе. Искаше й се да не откъсва поглед от пълнещата се паница, но се огледа за спътничките си.

Всички седяха в една редица с нея — Мейгдин, Алиандре и всички останали — присвити под одеялата и треперещи. Пред всяка бе коленичил по един гай-шайн с издут мях и глинена паница или чаша, и дори Баин и Чиад гълтаха като примрели от жажда. Някой беше изчистил кръвта от лицето на Баин, но за разлика от последния път, когато Файле ги видя, двете Деви бяха изцедени и изнемощели като всички останали. От Алиандре до Ласайл, приятелките й изглеждаха… как го беше казал Перин?… все едно са ги измъкнали от дупката на възел заднишката. Но всички бяха живи. Това бе важното. Само живите могат да се спасят.

Ролан и другите алгай’д’сисвай, които отговаряха за тях, се бяха скупчили в другия край на коленичилата редица. Петима мъже и три жени. Снегът стигаше почти до коленете на Девите. Отпуснали черните була на гърдите си, те гледаха безстрастно своите пленнички и гай-шайн. За миг тя ги изгледа намръщено, мъчейки се да улови изплъзващата й се мисъл. Да. Разбира се. Къде бяха останалите? Спасението щеше да е по-лесно, ако останалите по някаква причина бяха изчезнали. Имаше и още нещо, някакъв мъгляв въпрос, който не можа да задържи.

Изведнъж онова, което се намираше оттатък осемте айилци, изникна пред очите й и въпросът се появи заедно с отговора. Откъде се бяха появили гай-шайн? Само на сто разкрача по-нататък, забулен зад редките дървета и сипещия се сняг, се точеше непрекъснат поток от хора и товарни животни, фургони и коли. Не поток. Цяло наводнение от движещи се айилци. Вместо със сто и петдесет Шайдо, сега трябваше да се примири с целия им клан. Изглеждаше невъзможно толкова много хора да преминават само на ден-два отстояние от Абила, без да предизвикат поне някаква суматоха въпреки царящия из страната хаос, но доказателството беше пред очите й. Отвътре й натежа като олово.

— Как са ми оскърбили честта? — рязко попита тя и покри устата си с шепа, за да млъкне. Отвори я отново, когато гай-шайн надигна повторно пълната купа. Нагълта скъпоценната топлина, задави се и се насили да преглътне бавно. Медът, толкова много, че друг път щеше да й се догади, притъпи малко глада й.

— Вие влагоземците нищо не знаете — отвърна пренебрежително нашареният с белези мъж. — Не е прието гай-шайн да се обличат с нещо, преди да получат полагащите им се роби. Но те се изплашиха, че ще премръзнете до смърт, а единственото, с което разполагаха, бяха наметалата им. Бяхте посрамени, нарочиха ви за слаби. Ако влагоземците изобщо познават срама. Ролан и много от другите са Мера’дин, но Елафин и останалите трябваше да помислят. Елафин не биваше да го допуска.

Посрамена ли? Вбесена беше по-скоро. Колкото и да не искаше да извръща глава от благословената паница, завъртя очи към дългия гигант, който я бе носил като чувал със зоб и при това я пляскаше безмилостно. Имаше някакъв смътен спомен, че сама искаше да я пляска, но това бе невъзможно. Разбира се, че бе невъзможно! Ролан изобщо нямаше вид на човек, който е тичал половината ден и цялата нощ след това, носейки някого на рамо. Бялата мъгла на дъха му излизаше леко и равномерно. Мера’дин? На Древния език това май означаваше „лишен от братя“, което не й говореше нищо, но гласът на гай-шайн съдържаше нотка на упрек. Трябваше да попита Баин и Чиад. Дано не се окажеше едно от онези неща, за които айилците не желаеха да говорят с влагоземци, дори с влагоземци, които са им толкова близки приятели. Всяка трошица знание можеше да помогне в бягството.

Значи бяха завили пленничките да ги предпазят от студа, така ли? Откъде накъде? Нямаше никаква опасност да замръзнат. Освен самия Ролан и другите с него. Все пак сигурно му дължеше малко благодарност. Съвсем малко, предвид всичко останало. Може би трябваше само да му отреже ушите. Стига да се появи възможност при хилядите айилци, които ги обкръжаваха. Хиляди ли? Шайдо наброяваха стотици хиляди и десетки хиляди от тях бяха алгай’д’сисвай. Ядосана на себе си, Файле стисна зъби да се пребори с отчаянието. Щеше да се измъкне. Всички щяха да се измъкнат и тя щеше да отнесе отрязаните уши на онзи със себе си!

— Ще ми плати Ролан каквото си е заслужил — измърмори Файле, когато гай-шайн свали паницата от устата й да я напълни отново. Той я изгледа подозрително с присвити очи и тя бързо продължи: — Както каза, аз съм влагоземка. Повечето от нас. Не следваме вашия джи-е-тох. Според вашите обичаи не би трябвало изобщо да ни правят гай-шайн, нали така?

Нашареното с белези лице пред нея си остана безизразно, само едната вежда трепна лекичко. Хрумна й смътната мисъл, че се е разбързала, че още не познава почвата под себе си, но заледените от студа мисли не излязоха на езика й.

— А ако Шайдо решат да нарушат и други обичаи? Могат да не ти позволят да си отидеш, когато ти изтече срокът.

— Шайдо нарушават много обичаи — кротко отвърна той. — Но аз — не. Имам да нося бялото още половин година. Дотогава ще служа, както повелява обичаят. Щом можеш да говориш толкова, изглежда, чаят ти е достатъчен?

Файле дръпна непохватно паницата от ръцете му. Веждите му се повдигнаха и тя набързо придърпа наметката около тялото със свободната си ръка, а бузите й се изчервиха. Той определено виждаше в нея жена. Светлина, блъскаше се в пътя си като сляпо говедо! Трябваше да се съсредоточи, да помисли. Мозъкът беше единственото оръжие, с което разполагаше. Но в момента той се беше вкочанил като буца замръзнало сирене. Запи дълбоко горещия сладък чай и се отдаде на мисълта дали това, че е обкръжена от хиляди Шайдо, може да се превърне в нейно предимство. Но нищо не й хрумна. Нищичко.