Робърт Джордан
Сърцето на зимата (28)

Глава 27
Да смаеш кралици и крале

Оказа се, разбира се, че не е толкова просто, колкото да го изречеш. — Сестро, това е неразумно — мрачно заяви Авиенда, след като Мерилил изтича да се освежи и да се приготви за път. Направо изприпка. Сивата, изглежда, се беше озъртала зорко на идване към дневната да не срещне някоя от Морския народ. Но кажеше ли Сестра от положението на Елейн „тръгни“, Мерилил тръгваше. Скръстила ръце под гърди и увита с шала така, че да прилича колкото може повече на Мъдра, Авиенда надвисна над Елейн, която седеше зад писалището си. — Това изобщо не е разумно.

— Разумно? — измърмори навъсено Биргит, леко разтворила крака и с юмруци на бедрата. — Разумно! Това момиченце няма да ти познае разумното дори да я ухапе по носа! Защо трябва да се бърза толкова? Остави Мерилил да свърши каквото се полага на Сивите — да уреди среща след няколко дни или след седмица. Кралиците не обичат да ги изненадват, а кралете го ненавиждат. Повярвай ми. Знам го, защото съм го изпитала на гърба си. Винаги намират начин да те накарат да съжалиш. — Стражническата връзка отрази гнева и безсилието й.

— Държа да ги изненадам, Биргит. Това може да помогне да разбера колко точно знаят за мен. — С гримаса, Елейн смачка оцапания лист и взе нов от резбованата кутия за хартия от палисандър. С вестта, донесена от Мерилил, умората й бе изчезнала, но се оказа трудно да пише чисто, без ръката й да трепери. Думите също трябваше да се подберат грижливо. Това писмо нямаше да е от щерката-наследница на Андор, а от Елейн Траканд, Айез Седай от Зелената Аджа. Трябваше да прочетат в него това, което тя искаше да прочетат.

— Проклятие, опитай се да й налееш малко разум в главата, Авиенда — промърмори Биргит. — Ако не можеш, трябва да се помъча да скалъпя някакъв скапан що-годе читав ескорт.

— Никакъв ескорт, Биргит. Освен теб. И Айез Седай със Стражника й. И Авиенда, разбира се. — Елейн спря да пише и се усмихна на сестра си, но тя не й отвърна на усмивката.

— Знам, че си смела, Елейн — каза Авиенда. — Възхищавам се на смелостта ти. Но дори Ша’мад Конде знае кога да прояви предпазливост! — Тя ли й говореше за предпазливост? Авиенда нямаше да познае предпазливостта дори да… добре де, дори да я ухапе по носа!

— Айез Седай и Стражника й? Ха! — възкликна Биргит. — Казах ти вече, не можеш повече да тичаш насам-натам и да си търсиш приключения!

— Никакъв ескорт — каза твърдо Елейн и топна перото да започне наново. — Това не е Приключение. Просто така трябва да стане, и точка. — Биргит вдигна ръце и изреди няколко люти клетви, каквито Елейн не беше чувала досега.

За нейна изненада Мелар не възрази, че ще остане. Срещата с четирима владетели едва ли щеше да е толкова скучна като ежедневните срещи с търговци, но той поиска разрешение да напусне, за да се заловял с работите си, след като нямала нужда от него. Това я удовлетворяваше. Присъствието на капитан от Кралската гвардия щеше да ги накара да я приемат преждевременно като щерката-наследница. Да не говорим, че похотливецът Мелар можеше да реши да я закача.

Безгрижието на капитан Мелар обаче не бе споделено от останалите от охраната й. Една от гвардейките явно бе изтичала да съобщи на Касейл, защото високата арафелка скоро влезе с широки крачки в дневната, докато Елейн все още пишеше, и настоя да я придружи с цялата й лична охрана. Накрая се наложи самата Биргит да й заповяда да излезе.

Този път поне Биргит разбра, че Елейн няма да се остави да я разубедят, и излезе след Касейл да се преоблече. Е, излезе, сипейки проклятие след проклятие и толкова сърдита, че тръшна вратата, но поне я остави на мира. Човек можеше да помисли, че ще се зарадва поне на възможността да се отърве за малко от проклетото си капитан-генералско палто, но по връзката кънтяха проклятия. Авиенда не кълнеше, но не спираше да реди увещанията си. Но всичко стана на такава вихрушка, че Елейн поне имаше оправдание да ги пренебрегне.

Привикаха Есанде и тя започна да тъкми подходящите за повода одежди, докато Елейн набързо изяде полагащия й се обяд. Не беше го поискала — за това се погрижи Авиенда. Явно Монел й бе казала, че пропуснатото ядене е също толкова лошо, колкото многото ядене. Госпожа Харфор, надлежно уведомена, че тя ще трябва да се оправя с делегацията на стъкларите, както и с останалите делегации, леко се понамръщи, но сведе покорно глава. Преди да напусне заяви, че била поръчала да се купят кози за двореца. Елейн трябвало да пие козе мляко, и то много. Кареане изстена като разбра, че тя ще трябва да учи тази вечер Ветроловките, но поне не си позволи да обсъжда диетата й. Всъщност Елейн се надяваше да се върне в двореца до полунощ, но също така очакваше, че ще е толкова изтощена, колкото ако сама проведе урока. Вандийн също се въздържа от съвети. Елейн бе изучила подробно държавите по границата с Погибелта и беше обсъдила намеренията си с белокосата Зелена сестра, но с удоволствие щеше да вземе със себе си Вандийн, стига да беше възможно. Като жена, живяла в Граничните земи, тя можеше да й помогне в някои тънкости, които можеха да й се изплъзнат. Но не посмя да направи повече от това да й зададе набързо още няколко въпроса, докато Есанде я обличаше, просто за да се увери в неща, които Вандийн вече й бе обяснила. Не че имаше нужда от увереност. Беше се съсредоточила също като Биргит, когато изпъва лъка.

Накрая трябваше да доведат Реане, която досега се беше опитвала да убеди една сул-дам, че и тя може да прелива. Реане изпридаше този сплит на същото място в двора на конюшнята всеки ден, откакто го изпреде за пръв път, за да отпратят Мерилил. Можеше да го отвори без никаква трудност на същото място в Бремския лес. В двореца не разполагаха с достатъчно добри карти, за да може Мерилил точно да отбележи положението на становете, а ако Елейн или Авиенда направеха Портала, можеше да се отвори на десетина или повече мили от тях, а не на полянката, позната на Реане. Снегът в Бремския лес бе започнал да се топи преди да се върне Сивата, но въпреки това десетина мили из пресния сняг щяха да ги забавят поне с два часа. Елейн държеше да стане бързо. Бързина. Всички трябваше да действат бързо.

Жените от Морския народ сигурно бяха усетили суматохата, настъпила в палата при толкова разтичали се по коридорите гвардейки, понесли заповеди за този и онзи, или да доведат тази и онази, но Елейн се погрижи да не им казват нищо. Току-виж й Зайда решила да дойде, а тя можеше да накара някоя от Ветроловките да й отвори Портал, ако Елейн откажеше. Усложненията с Надзорницата на вълните трябваше да се избегнат. Зайда вече се държеше така, сякаш има толкова права в двореца, колкото Елейн. Опитите й да доминира можеха да провалят всичко, също както опитите на Мелар да я закача похотливо.

Бързането беше извън възможностите на Есанде, но всичко останало потече гладко и малко след пладне Елейн бавно пое на гърба на Огнено сърце през снега на Бремския лес, на петдесетина левги северно от Кемлин. Ято диви гъски се понесе във въздуха едва на крачка от Портала, сред гъстата гора от борове, кожолист и дъб, а сред тях — дървета с голи, посивели клони. Тук-там се мяркаха широки ливади, застлани със сняг като с бял килим, докоснат само от копитата на препускащия кон на Мерилил. Мерилил бе изпратена напред с писмото, а Елейн, Авиенда и Биргит поеха след нея час по-късно, за да й оставят време да стигне при хората на Граничните земи преди тях. Пътят от Кемлин за Нови Брем отстоеше на няколко мили западно. Тук до най-близкото човешко поселение като че ли имаше хиляда левги.

Колкото до Елейн, облеклото се оказа толкова сериозна работа, колкото обличането на доспехи. Наметалото й беше обшито с кожа от белка, за да държи по-топло, но платът беше тъмнозелена вълна — мека, но и плътна, а роклята й за езда бе от зелена коприна без украса. Дори топлите й ръкавици бяха без шевици, от тъмнозелена кожа. Освен ако не се извадеха мечове, тези бяха доспехите, полагащи се на една Айез Седай за среща с владетели. Единственият накит по нея беше малката брошка от кехлибар с форма на костенурка и ако на някого се стореше странна — негова работа. Не беше по силите на никоя от съперничките на Елейн, дори на Елайда, да й сложи за капан цяла армия. Но онези десет Сестри — или повече от десет — можеха да са на Елайда, а тя не мислеше да се остави да я вържат и да я завлекат в Бялата кула.

— Можем да се върнем и да зарежем това, без да накърним тох, Елейн. — Навъсената Авиенда си беше в айилските дрехи, с единствения сребърен гердан на шията и тежката костена гривна на китката. Якият й дорест кон беше с педя по-нисък от Огнено сърце и от сивия кон на Биргит, Стрела, и много по-кротък от тях, макар че тя вече яздеше доста по-добре от някога. С черните вълнени чорапи на краката, оголени до бедрата, въпреки шала, загърнал главата й, Авиенда, изглеждаше разгорещена и за разлика от Биргит, не бе престанала с опитите си да я разубеждава. — Добре, ще ги изненадаш, но те щяха да те уважат повече, ако те срещнеха на средата на пътя.

— Не мога да изоставя Мерилил — отвърна Елейн с досада. Умората я беше оставила вече, но не се чувстваше и особено свежа, за да понася да й вадят душата. Но как да се скара на Авиенда? — Нали ще се почувства глупаво да застане пред тях с писмо, което им съобщава, че идвам скоро, а мен ме няма. По-лошото е, че аз ще се чувствам глупаво.

— По-добре да се почувстваш, отколкото да си — измърмори Биргит. Тъмното й наметало покриваше задницата на коня, а дебелата й плитка падаше чак до кръста. Не си беше сложила качулката въпреки студа и силния вятър, който метеше падналия наскоро сняг като гъши пух, защото държеше да вижда всичко по пътя си. Калъфът на лъка, окачен отстрани на седлото, който трябваше да пази тетивата суха, бе развързан, за да може бързо да го издърпа. Предложението да си вземе меч бе отхвърлила с такова възмущение, с каквото щеше да го отхвърли Авиенда. Лъка Биргит познаваше, но твърдеше, че може сама да се набоде, ако се опита да извади меч, особено докато е на кон. Късото й зелено палто все пак щеше да се слее с цветовете на леса по друго време на годината, а широките й панталони като по чудо този път бяха в същия цвят. Сега беше Стражник, а не капитан-генерал на гвардията на кралицата, но пак не беше толкова доволна от титлата си, колкото можеше да се очаква. По връзката се долавяше колкото напрегнатост, толкова и отчаяние.

Елейн въздъхна и дъхът й излезе на пара.

— Знаете какво се надявам да постигна тук. Разбрахте го още когато го реших. Защо изведнъж ви хрумна да се държите с мен, сякаш съм от стъкло?

Двете се спогледаха от двете й страни, всяка с очакването другата да заговори първа, след което забиха погледи право напред и тя разбра.

— Когато ми се роди детето — сухо пророни тя, — двете можете да кандидатствате коя да й е дойката. — Дано детето да бъдеше момиче. Не знаеше дали Мин го е казала, а и да беше — потънало бе във винената мъгла на спомена им от онази нощ. Навярно щеше да е по-добре първо да е момче, та да започне да се обучава преди да се появи сестра му. Но пък една дъщеря щеше да осигури наследяването на трона, докато едно-единствено момче щеше да бъде отритнато, а колкото й да искаше да си има повече, нищо не предсказваше, че ще има и второ дете. Светлината дано да дадеше да роди от Ранд повече деца, но трябваше да е практична. — Аз лично нямам нужда от дойка.

Потъмнялото от слънцето лице на Авиенда още повече помръкна от неудобството. Изражението на Биргит не се промени, но същото чувство се просмука по стражническата връзка.

Яздеха бавно по дирите, оставени от Мерилил, близо два часа и Елейн вече мислеше, че първият стан трябва да е наблизо, когато Биргит внезапно посочи напред и рече:

— Шиенарци! — След което освободи лъка в калъфа. Бдителността погълна отчаянието и всичко останало по връзката. Авиенда опипа дръжката на ножа си, сякаш да се увери, че е на мястото си.

Под дърветата, малко встрани от дирите на Мерилил чакаха група конници, толкова неподвижни, че отначало Елейн ги взе за някакви израстъци, докато не отличи странните щръкнали полумесеци на шлемовете им. Конете не бяха с броня, обичайна за тежката шиенарска конница, но самите мъже носеха тежки ризници от глава до пети, дръжките на дългите им мечове стърчаха над раменете им, от коланите и седлата им висяха още мечове и боздугани. Тъмните им очи не мигаха. Само един от конете размърда опашка и това движение чак й се стори непривично.

Щом Елейн и двете жени с нея дръпнаха юздите и спряха пред тях, заговори някакъв мъж с изпито лице и дрезгав глас. Полумесецът на шлема му приличаше на две разперени тесни криле.

— Крал Еазар ви изпраща уверенията си, че сте в пълна безопасност, Елейн Седай, и аз добавям към тях своите. Аз съм Кайен Йоката, владетел на Фал Ейсен, и Мирът дано ме остави и Погибелта да погълне душата ми, ако някой в този стан се опита да ви стори зло.

Не прозвуча толкова успокоително, колкото й се искаше. Всички тези уверения само показваха, че сигурността й донякъде е била под въпрос и все още може да е.

— Нима една Айез Седай се нуждае от уверенията на шиенарци? — рече тя. Набързо прехвърли през ума си всички упражнения за спокойствие, на които я учеха като новачка, и установи, че няма нужда от тях. Много странно. — Можете да ни водите, лорд Кайен. — Той кимна мълчаливо и обърна коня си.

Неколцина от шиенарците изгледаха с безизразни лица Авиенда, разпознали в нея айилка, но общо взето поеха мълчаливо след тях и само копитата, кършещи кората на стария сняг под новия, нарушаваха околната тишина. Оказа се права — шиенарският стан беше съвсем наблизо. Само след минута-две започна да различава постовете им — конни и спешени — и скоро навлязоха в самия стан.

Станът, проснал се под дърветата, изглеждаше по-голям, отколкото си го беше представяла. Накъдето и да се озърнеше — наляво, надясно или напред — погледът й се губеше в редици шатри, огньове, коневръзи и фургони. Докато подминаваше с малкия си ескорт, войниците ги поглеждаха с любопитство — мъже с корави лица и бръснати глави, само с по един перчем на тила, стигащ при някои чак до раменете. Малцина бяха с въоръжение, но навсякъде по снега се виждаше оръжие и доспехи, спретнато подредени, да са им подръка. Миризмата не се оказа толкова лоша, колкото я описа Мерилил, макар и да се долавяше воня от отходните места и конските торища под миризмите на гозбите, врящи в котлетата над огньовете. Хората не изглеждаха чак гладни, но мнозина бяха измършавели. Не с мършавината на гладуващи обаче, а по-скоро лишени от излишните тлъстини по тялото. Не забеляза шишове по близките огньове. В разгара на зимата месото се намираше по-трудно, отколкото зърното. А ечемичената супа не укрепваше силата на човек като месото. Скоро тези хора трябваше да тръгнат на път: никой не можеше да изхрани дълго четири толкова големи войски. Просто трябваше да ги тласне в подходящата посока.

Не всички наоколо бяха войници, разбира се, макар че и другите мъже изглежда почти толкова корави. Виждаха се стрелари, които тъкмяха перата на стрелите, дърводелци, оправящи счупените колела на коли и фургони, налбанти, които подковаваха коне, перачки, бъркащи врящите котли, жени, работещи с куки, които можеха да са шивачки или пък войнишки жени. С една армия винаги тръгва много народ, често пъти — не по-малко от самата войска. Но не забеляза нито една, която можеше да е Айез Седай. Сестрите едва ли щяха да запретнат ръкави и да се хванат с перашките бухалки, да кърпят съдраните дрехи и да чистят кожени гащи. Защо държаха да останат скрити? Елейн едва се сдържа да не привлече от Извора през ангреала — костенурката, закопчана на гърдите й. Всяка битка — с времето си, а най-напред трябваше да се пребори за Андор.

Пред една голяма шатра с остър връх Кайен скочи от коня си й и подаде ръка. Поколеба се дали да стори същото с Биргит и Авиенда, но Биргит му спести затруднението, като скочи леко от седлото и,подаде юздите на чакащия наблизо войник, а Авиенда за малко щеше да падне. Беше поусвоила ездата, но още изпитваше затруднение при качването и слизането. Огледа се сърдито да не би някой да й се надсмива, приглади широките си поли, свали си шала и го намести на раменете си. Биргит изгледа как й отвеждат коня, съжалявайки като че ли, че не си е взела лъка с колчана от седлото. Кайен я прикани с поклон и дръпна платнището.

Елейн вдиша още веднъж дълбоко да се успокои и поведе другите две жени вътре. Не можеше да си позволи да я приемат като молителка. Не беше дошла тук да проси, нито да се защитава. „Понякога — казвал й беше Гарет Брин още като дете — ще се оказва, че те превъзхождат, а път за отстъпление няма да ти е останал. Винаги прави това, което врагът най-малко очаква, Елейн. В такъв случай трябва да нападаш.“ Трябваше да нападне от самото начало.

Мерилил се плъзна към нея по настлания с черги под. Усмивката на дребничката Сива не беше чак на облекчение, но явно се зарадва, като я видя. Освен нея вътре имаше още пет особи — две жени и трима мъже, като единият от тях беше слуга, конник ветеран, ако можеше да се съди по кривите му като лък крака и покритото с белези лице. Той пристъпи да им поеме наметалата и ръкавиците — и примига пред Авиенда, — след което се отдръпна и застана до една дървена маса със сребърен поднос с кана и чаши. Другите четирима бяха владетелите на Граничните земи. Събрани от кол и въже походни столчета и четири големи мангала с тлеещи в тях въглени допълваха скромната подредба на шатрата. Не беше посрещане, каквото можеше да очаква щерката-наследница на Андор, с куриерите и многобройната прислуга, с безгрижната беседа, полагаща се преди да започнат сериозните разговори, и с мъже и жени зад раменете на въпросните владетели, които да им шепнат съвети. Елейн завари точно това, което се беше надявала да завари.

Церенето бе махнало червените кръгове от лицето на Мерилил още в двореца и сега тя представи Елейн с подчертано достойнство.

— Това е Елейн Траканд, от Зелената Аджа, както ви казах. — Нищо повече. Елейн бе научила достатъчно от Вандийн, за да може да отличи отделните владетели пред себе си.

— Поздравявам ви с добре дошла, Елейн Седай — каза Еазар Шиенарски. — Мирът и Светлината дано ви благословят. — Беше нисък мъж, не по-висок от нея самата, слаб, във връхно палто с цвят на бронз и с гладко лице въпреки белотата на перчема, провиснал от темето му. Тя се вгледа в тъмните му очи и си спомни, че го смятат за мъдър владетел и опитен дипломат, както и за блестящ воин. Външно от всичко това нямаше и помен. — Ще позволите ли да ви предложа вино? Подправките ни са поостарели, но пък с времето стават по-остри.

— Когато Мерилил ни каза, че днес ще изминете целия път от Кемлин, признавам си, че щях да се усъмня, ако не беше Айез Седай. — Етениел Кандорска, с около една педя по-висока от Мерилил, беше пълничка жена, черната й коса бе леко посребрена, но въпреки усмивката във външността й нямаше нищо майчинско. Загърната бе в царствено достойнство също както в тънките си сини вълнени одежди. Очите й също бяха сини, ясни и хладни.

— Радваме се, че дойдохте — каза Пайтар Арафелски с удивително дълбок глас, в който Елейн долови неочаквана топлина. — Твърде много неща имаме да обсъдим с вас.

Вандийн й бе казала, че бил най-красивият мъж в Граничните земи, и сигурно беше бил за времето си, но възрастта бе набръчкала лицето му, а на темето му се беше съхранила рехава побеляла коса. Но беше висок и с широки рамене, облечен в зелено, без украси, и, изглеждаше силен. И не глупав.

Докато тримата носеха почтената си възраст с изящество, Тенобия Салдейска излъчваше младост, макар да не беше красива с този нос като орлов клюн и широка уста. Най-хубавото у нея бяха скосените й почти виолетови очи. А може би единственото хубаво. Докато другите трима, макар да царстваха над цели държави, се бяха облекли в просто облекло, нейната яркосиня рокля бе цялата обшита с перли и сапфири, а още перли и сапфири имаше по косата й. Подходящо за дворцов прием, но едва ли за военен лагер. И докато те се държаха вежливо…

— В името на Светлината, Мерилил Седай — извиси глас намръщената Тенобия, — зная, че казвате истината, но тя прилича повече на момиче, отколкото на Айез Седай. И не ни споменахте, че ще доведе със себе си и черноока айилка!

Лицето на Еазар си остана безизразно, но Пайтар стисна устни, а Етениел стигна дотам, че стрелна Тенобия с поглед, който можеше да мине за майчински. На много раздразнена и недоволна майка.

— Черни ли? — промълви объркана Авиенда. — Очите ми не са черни. Черни очи не бях виждала, освен на някой амбулант, преди да прекося Драконовата стена.

— Знаеш, че мога да говоря само истината, Тенобия, и те уверявам — заговори Мерилил, но Елейн я накара да млъкне с едно докосване по рамото.

— Достатъчно е да знаете, че съм Айез Седай, Тенобия. Това е сестра ми, Авиенда от септата Девет долини на Таардад Айил. — Авиенда им се усмихна или поне им оголи зъби. — А това е моят Стражник, лейди Биргит Трахелион. — Биргит се поклони сдържано и златната й плитка се люшна.

Едното й изявление предизвика толкова изненадани погледи, колкото и другото — айилка нейна сестра? А Стражникът й — жена? — но Тенобия и останалите властваха над земи, в които кошмарите бродеха посред бял ден и всеки, който си позволеше там да се стъписа твърде много — смятай го за мъртъв. Елейн обаче не им даде възможност да се съвземат напълно. „Нападай, преди да са разбрали какво правиш — казал й бе Гарет Брин, — и продължавай с атаката, докато не ги обърнеш в бяг или не си отвориш изход.“

— Да смятаме ли, че приключихме с учтивостите? — рече тя и си взе чашка с аромат на подправено вино от сребърния поднос. Предупредителна струйка потече по връзката на Стражника, а Авиенда изгледа чашата накриво, но Елейн не се канеше да отпива. Добре, че си замълчаха. — Само глупак би си помислил, че сте изминали целия този път, за да завземете Андор — каза тя, отиде при столовете и седна. Владетели или не, нищо не им остана, освен да я последват или да й я гледат гърба. По-точно гърба на Биргит, понеже тя застана зад нея. Авиенда както обикновено се смъкна на пода и разгъна полите си в широко ветрило. — Довел ви е Преродения Дракон — продължи Елейн. — Помолихте за тази аудиенция с мен, защото бях при Фалме. Въпросът е защо е толкова важно за вас? Нима смятате, че мога да ви разкажа нещо повече за онова, което се случи там, от всичко, което вече знаете? Че Рогът на Валийр бе огласен, че мъртвите герои на легендите излязоха на коне, за да се сразят със сеанчанските нашественици, и че Преродения Дракон се срази в небесата със Сянката пред очите на всички. Ако знаете за всичко това, знаете колкото мен.

— Аудиенция ли? — възкликна с неверие Тенобия, тъкмо понечила да седне. Смъкна се и походното столче под нея изскърца. — Никой не е молил за аудиенция! Дори да държеше вече трона на Андор…

— Да говорим по същество, Тенобия — намеси се кротко Пайтар. Вместо да седне, той остана прав и заотпива от виното си. Елейн направо се зарадва, че вижда бръчките на лицето му. Този щедър и топъл глас можеше да смути мислите на всяка жена.

Етениел хвърли още един бърз поглед на Тенобия, докато сядаше, и измърмори нещо под носа си. На Елейн й се стори, че чу нещо за „венчило“, макар и изречено с печален тон, но не схвана. Така или иначе, след като се намести на стола си старата жена отново насочи цялото си внимание към Елейн.

— В друг момент вашата безцеремонност сигурно щеше да ми допадне, Елейн Седай, но не виждам нищо забавно в това да попаднеш в засадата, устроена от собствения ти съюзник. — Тенобия се намръщи, но този път Етениел дори не си направи труд да я стрелне с убийствения си поглед. — Това, което се случи във Фалме — продължи кралицата на Кандор към Елейн, — не е толкова важно, колкото последствията от него. Не, Пайтар. Длъжни сме да й кажем това, което трябва да й кажем. Тя вече знае достатъчно много, за да разбере и останалото. Знаем, че сте била спътница на Преродения Дракон във Фалме, Елейн. И може би негова приятелка. Права сте. Не сме дошли за нашествие. Дойдохме да намерим Преродения Дракон. И изминахме в несгоди целия този път само за да разберем, че никой не знае къде може да бъде намерен. Вие знаете ли къде е той?

Елейн едва прикри облекчението си от глупавия въпрос. Нямаше да го зададат, ако мислеха, че е нещо повече от спътничка и приятелка. И тя можеше да се прави на глупава. Нападай и само нападай.

— Защо искате да го намерите? Пратеници и вестоносци биха могли да му отнесат всяка вест, която пожелаете. — Все едно да ги попита защо са повели със себе си такива огромни войски.

Еазар не беше взел вино и стоеше, стиснал юмруци.

— Войната срещу Сянката се води по границите на Гибелта — каза той мрачно. — Последната битка ще бъде извоювана в Погибелта, ако не в самия Шайол Гул. А той пренебрегва Граничните земи и се занимава със страни, които не са виждали жив мърдраал от Тролокските войни насам.

— Кар-а-карн решава къде да танцува с копията, влагоземецо — изръмжа Авиенда. — Ако сте негови следовници, тогава сражавайте се където той каже. — Никой не погледна към нея. Всички гледаха Елейн. Никой не пое намека й.

Елейн се насили да диша спокойно и да срещне погледите им, без да мига. Цяла армия беше твърде голям капан, за да го е заложила Елайда само за да хване Елейн Траканд, но виж, Ранд ал-Тор, Преродения Дракон, бе друго нещо. Мерилил помръдна нервно на стола си, но си беше получила указанията. Каквото и да бе договорила Сивата сестра, щом започнеше Елейн — тя трябваше да мълчи. По връзката с Биргит потече увереност. А Ранд беше като камък — неразгадаем и далечен.

— Знаете за прокламацията на Бялата кула във връзка с него, нали? — каза тя. Вече трябваше да я знаят.

— Кулата обявява анатема на всеки, който дръзне да се свърже е Преродения Дракон, освен с посредничеството на Кулата — отвърна също толкова тихо Пайтар. Седна най-после и изгледа Елейн много сериозно. — Вие сте Айез Седай. Това би трябвало да е достатъчно, разбира се.

— Кулата се меси във всичко — измърмори Тенобия. — Не, Етениел; ще го кажа! Целият свят знае, че Кулата е разделена. Вие с Елайда ли сте, Елейн, или с бунтовничките?

— Светът рядко знае това, което си мисли, че знае — намеси се Мерилил с глас, от който въздухът в шатрата сякаш изстина. Дребната женица, която хукваше там, където и заръча Елейн, и писваше, щом я погледнат Ветроловките, седеше срещу Тенобия като истинска Айез Седай. — Работите на Кулата се знаят само от посветените, Тенобия. Ако искате да ги научите, помолете да ви включат в Книгата на новачките и след двадесет години може и да понаучите нещо.

Нейно величество Тенобия ни Башийр Казади, Щит на Севера и Меч на границата с Погибелта, Върховен трон на Дома Казади, владетелката на Шахайни, Аснел, Кунвар и Ганаи, изгледа Мерилил със свирепостта на зимна буря. И не отвърна нищо. Уважението на Елейн към нея леко се повиши.

Своенравието на Мерилил не я ядоса. Спести й необходимостта да извърта така, уж че говори само истината. Егвийн бе казала, че трябва да се стараят да живеят все едно, че вече са изрекли Трите клетви, и в този момент Елейн усети цялата тежест на това изискване. Тук тя беше не щерката-наследница на Андор, бореща се за правата си над майчиния трон, или поне не само това. Беше Айез Седай от Зелената Аджа, с повече причини да внимава с думите от простото скриване на това, което иска да остави скрито.

— Не мога да ви кажа точно къде се намира. — Вярно, защото можеше да им предложи само някаква смътна посока, грубо към Тийр някъде, без да може да определи разстоянието; вярно, защото не можеше да им се довери достатъчно дори за това. Просто трябваше да внимава какво казва и как. — Но със сигурност зная, че се кани да остане за известно време там, където е. — Не беше се премествал от няколко дни, за пръв път откакто я остави; досега не се задържаше никъде повече от половин ден. — Ще ви кажа каквото мога, но само ако се съгласите да поемете на юг до седмица. Ако останете повече тук, бездруго рискувате да ви свърши и ечемикът, и месото. Гарантирам ви, че ще се придвижите към Преродения Дракон. — Поне за начало щеше да е така. Пайтар поклати плешивата си глава.

— Искате от нас да нахлуем в Андор? Елейн Седай — или трябва вече да ви наричам лейди Елейн? — от сърце ви желая благослова на Светлината в борбата ви за короната, но не чак толкова, че да ви предложа бойците ми да се бият за това.

— Елейн Седай и лейди Елейн са едно и също — каза им тя. — Не ви каня да се биете за мен. Всъщност с цялото си сърце се надявам да прекосите цял Андор без нито едно стълкновение. — Вдигна сребърната чаша и навлажни устни, без да отпива. По стражническата връзка премина тръпка на тревога и Елейн неволно се засмя. Авиенда я гледаше с крайчеца на окото си и се мръщеше. Дори сега се грижеха за бъдещата майка.

— Радвам се, че на някого това му е забавно — каза сухо Етениел. — А ти се постарай да разсъждаваш малко като южняк, Пайтар. Тук играят Играта на Домовете и ми се струва, че в нея тя е доста опитна. И би трябвало, предполагам. Често съм чувала, че Айез Седай са изобретили Даес Дай-мар.

— Помисли тактически, Пайтар. — Еазар гледаше много съсредоточено Елейн, с тънка усмивка на устните. — Поемаме към Кемлин като нашественици — поне така ще го приемат андорците. Зимата тук може да е мека, но все пак ще ни трябват няколко седмици, докато стигнем. Дотогава тя ще е вдигнала достатъчно андорски Домове срещу нас и на своя страна, което вече почти ще й осигури Лъвския трон. Най-малкото достатъчно мощ ще й се врече, за да не може никой друг да й устои за дълго. — Тенобия помръдна на стола си, намръщи се и заоправя полите си, но когато погледна Елейн, в очите й се долавяше уважение, каквото тя не бе забелязала досега.

— А щом стигнем до Кемлин, Елейн Седай — каза Етениел, — вие ще… ни уговорите… да напуснем Андор, без да се стига до сражение. — Това излезе от устата й не съвсем като въпрос, но почти. — Твърде умно, наистина.

— Стига всичко да стане според нейния план — каза Еазар и усмивката му угасна. Вдигна ръка, без да поглежда, и старият войник постави в нея чаша вино. — В битките обаче рядко става така; дори в безкръвни като тази, боя се.

— Много ми се иска всичко да мине безкръвно — каза Елейн. Светлина, трябваше да мине без кръв, иначе вместо да спаси страната си от гражданска война, щеше да я вкара в нещо още по-лошо. — От своя страна, ще положа всички усилия да стане така. Надявам се, че и вие ще го направите.

— А случайно да знаете къде е и моят чичо Даврам, Елейн Седай? — каза изведнъж Тенобия. — Даврам Башийр? Бих искала да поговоря с него също колкото и с Преродения Дракон.

— Лорд Даврам се намира недалече от Кемлин, Тенобия. Но не мога да ви гарантирам, че все още ще е там, когато пристигнете. Тоест стига да се съгласите. — Елейн вдиша дълбоко, за да скрие възбудата си. Път за връщане вече нямаше. Вече щяха да тръгнат на юг, в това бе сигурна, но без съгласието им щеше да последва кръвопролитие.

В шатрата се възцари дълга и мъчителна тишина, нарушена само от изпращелия въглен в един от мангалите. Етениел изгледа поред двамата мъже.

— Стига да мога да видя чичо си — заговори разгорещено Тенобия, — аз съм съгласна.

— Заклевам се в честта си, съгласен съм — заяви твърдо Еазар и почти едновременно с него Пайтар каза:

— В името на Светлината, съгласен съм.

— Значи всички сме съгласни — въздъхна Етениел. — А сега е ваш ред, Елейн Седай. — Къде все пак ще намерим Преродения Дракон?

Тръпка прониза Елейн и тя не разбра дали този път беше възбуда или страх. Постигнала бе това, за което дойде, рискувайки опасности за себе си и за Андор, а само времето щеше да покаже дали е взела вярното решение. Отговори, без да се колебае.

— Както ви казах, не знам къде е точно. Но смятам, че едно търсене в Муранди ще е от полза. — Вярно, макар че ползата щеше да е за нея, а не за тях, ако изобщо се получеше. Днес Егвийн трябваше да е тръгнала от Муранди с армията, задържаща Реншар и другите благородници на юг. Вероятно придвижването на войските от Граничните земи щеше да принуди Арател, Луан и Пеливар да решат това, което Диелин смяташе, че ще решат — да я подкрепят. Светлината дано да го дадеше.

Освен Тенобия, владетелите на Граничните земи не изглеждаха никак възхитени, че са научили къде могат да намерят Ранд. Етениел вдиша дълбоко, почти като въздишка, а Еазар само кимна и облиза замислено устни. Пайтар изпи виното си наполовина — първата му истинска глътка. Изглежда, колкото и да искаха да намерят Преродения Дракон, не горяха от нетърпение да се срещнат с него. Тенобия, от друга страна, поръча на стария войник да й донесе още вино и продължи да я уверява колко много държала да се види с чичо си. Елейн не можеше да допусне, че фамилните й чувства са чак толкова силни.

По това време на годината вечерта настъпваше рано и оставаха едва час-два дневна светлина, както изтъкна Еазар, предлагайки им постеля за през нощта. Етениел подхвърли, че нейната шатра щяла да е по-удобна, но не прояви някакъв признак на разочарование, когато Елейн заяви, че трябва да си тръгва веднага.

— Забележително е, че можете да преодолеете толкова бързо такова разстояние — промърмори Етениел. — Чувала съм Айез Седай да споменават за някакво „Пътуване“. Това някой изгубен Талант ли е?

— Много ли Сестри сте срещали по пътя си? — попита небрежно Елейн.

— Доста — отвърна сдържано Етениел. — Айез Седай, изглежда, са навсякъде. — Дори лицето на Тенобия стана изведнъж безизразно.

Елейн се остави Биргит да заметне раменете й с наметалото и кимна.

— Така е. Бихте ли поръчали да ни доведат конете?

Никоя от тях не проговори, докато не напуснаха стана и не поеха през дърветата.

— Нещо много сте кротка, Биргит Трахелион — подхвърли Авиенда и смуши коня си. Все се боеше, че животното ще спре, ако не му напомня да продължи.

— Един Стражник не може да говори вместо своята Айез Седай. Проклета да съм, трябва само да слушам и да й пазя гърба — отвърна сухо Биргит. Едва ли в гората се таеше някой, който можеше да ги застраши толкова близо до шиенарския стан, но очите й шареха неспокойно между дърветата.

— Доста прибързана форма на преговори според мен, Елейн — вметна Мерилил. — Обикновено такива неща изискват дни или седмици, за да се обсъдят, ако не и месеци, преди да се договорят. Извадихме късмет, че не са доманци. Или кайриенци — отсъди тя замислено. — Тия от Граничните земи са доста открити и прями. Лесно е да се оправиш с тях.

Открити и прями? Елейн поклати глава. Искаха да намерят Ранд, но криеха защо. И освен това криеха присъствието на Сестрите. Но поне щяха да тръгнат надалече от него, щом ги отпратеше към Муранди. Това засега трябваше да стигне, но тя бе длъжна да го предупреди, стига да измислеше как да го направи, без да го подложи на опасност. „Грижи се за него, Мин — помисли си тя. — Пази го заради всички нас.“

На няколко мили извън стана тя спря и огледа леса също толкова бдително като Биргит. Особено зад гърба си. Слънцето се беше смъкнало лениво над короните на дърветата. Бяло лисиче притича уплашено и се скри. Нещо изпърха на един клон — птица сигурно, или катеричка. Черен ястреб се понесе внезапно в небето, тънък писък процепи тишината и заглъхна изведнъж. Не ги преследваха. Безпокоеше се не от шиенарците, а от онези криещи се Сестри. Умората, която я напусна с вестта, донесена от Мерилил, сега се върна с лихва, след като срещата с четиримата владетели приключи. Най-много от всичко жадуваше да си легне в леглото час по-скоро, но не го жадуваше толкова, че да предаде сплита на Пътуването на Сестри, които не познава.

Можеше да запреде сплит направо в двора на конюшнята на двореца, но рискуваше да убие някого, ако случайно мине през него, докато се отваря, затова го запреде на друго място, което познаваше не по-зле. Беше толкова уморена, че й струваше усилие, докато го запреде. Толкова уморена, че не помисли за ангреала, забоден на роклята й, докато сребристата резка не се появи във въздуха и не се отвори сред едно заснежено, обрасло със залиняла трева и подравнено от снега поле. Поле малко на юг от Кемлин, на което Гарет Брин често я беше водил да погледа разгръщанията на кралската гвардия от походна колона в боен строй.

— Докога ще го гледаш? — попита я троснато Биргит. Елейн примигна. Авиенда и Мерилил я гледаха загрижено.

Лицето на Биргит не изразяваше нищо, но по връзката също се предаде тревога.

— Просто се замислих — отвърна Елейн и подкара Огнено сърце през Портала. Леглото. Нищо друго.

Пътят от стария плац до високите порти в светлите, високи петдесет стъпки стени бе кратък. Дългите постройки около пазарището на подстъпа към портите бяха празни, но стражите на пост бдяха зорко. Проследиха я с другите три, без изобщо да я познаят. Най-вероятно бяха наемници. Нямаше и да я познаят преди да я видят на Лъвския трон. С помощта на Светлината и с малко късмет, щяха да я видят.

Падаше здрач, небето ставаше тъмносиво и сенките между дърветата се удължаваха. Хората, мяркащи се навън, вече бяха малко — забързани да си довършат дневната работа и да се приберат на топло, за вечеря и сън. Патрул от четирима конни стражи мина покрай тях и ги подмина, без да ги погледне втори път. И те не я познаха като мъжете на портите.

Тя се люшна на седлото и продължи напред, жадна за сън.

Стъписа се, когато разбра, че я свалят от седлото. Отвори очи, без да помни, кога ги е затворила, и усети, че Биргит я носи на ръце към палата.

— Остави ме — промърмори тя уморено. — Мога и сама.

— Не можеш да стоиш на краката си — изръмжа Биргит. — Стой мирно.

— Не можеш да говориш с нея! — извика Авиенда на някого.

— Наистина има нужда от сън, господин Нори — каза твърдо Мерилил. — Капнала е. Утре ще стане.

— Да прощавате, но няма да стане утре — отвърна Нори, като по чудо решителен и уверен в себе си. — Спешно е и ще говоря с нея веднага!

Елейн вдигна глава, но тя клюмна отново. Халвин Нори притискаше кожената папка до мършавите си гърди както винаги, но кльощавият мъж, който говореше с короновани особи със същия хриплив и сух глас, с който говореше за оправянето на покриви, сега подскачаше на пръсти в желанието си да се отскубне от Авиенда и Мерилил, които го бяха хванали за ръцете и го задържаха.

— Остави ме, Биргит — повтори тя и о, второ чудо за толкова кратко време — Биргит се подчини. Но я задържа за кръста да не падне и Елейн изпита благодарност. Не беше сигурна дали краката й ще я удържат. — Какво има, господин Нори? Остави го, Авиенда. Мерилил!

Първият чиновник затича към нея веднага щом го пуснаха.

— Скоро след като заминахте, запристигаха вести, милейди — заговори той, този път без изобщо да звучи сухо. Веждите му бяха настръхнали от грижа. — Има четири войски… Малки, предполагам, за тези времена. Светлина, помня време, когато пет хиляди мъже си беше голяма войска. — Потърка с длан плешивото си теме и белите туфи около ушите му се разрошиха. — Четири малки войски се приближават към Кемлин от изток — продължи той с малко по-обичаен за него тон. Почти. — Боя се, че до седмица ще са тук. Двадесет хиляди души. Може би тридесет, не съм сигурен. — Още малко, и щеше да й подаде папката да види листовете в нея. Наистина беше възбуден.

— Кой? — попита тя. Еления имаше на изток имения и военна сила, а също и Неан. Но никой от двамата не можеше да вдигне двадесет хиляди души. А снегът и калта щяха да ги задържат до пролетта. „С щяло и можало мост не се строи“ — сякаш чу да й казва гласът на Лини.

— Не знам, милейди — отвърна Нори. — Все още не знам.

Според Елейн, бе все едно. Който и да беше — идваха, и то сега.

— Още призори, господин Нори, искам да започнете да изкупувате всички хранителни припаси, които могат да се намерят извън стените на града, и да ги приберете вътре. Биргит, нареди на прапоршчика, който известява възнагражденията за наемниците, да добави, че им остават четири дни да се запишат в гвардията, иначе ще трябва да напуснат града. И това да се разгласи сред народа, господин Нори. Който иска да си замине преди да започне обсадата, да тръгва веднага. Това ще намали броя на гърлата, които ще трябва да храним, и може да накара още някой да се включи в гвардията. — Отблъсна Биргит от себе си и закрачи по коридора към покоите си. Другите се принудиха да я последват. — Мерилил, уведоми Родственичките, както и Ата-ан Миере. Те също може да пожелаят да си заминат, преди да е започнало. Карти, Биргит. Нареди да ми донесат добри карти. А, и още нещо, господин Нори…

Нямаше време за сън, нито за умора. Град имаше да защитава.