Робърт Джордан
Сърцето на зимата (16)

Глава 15
Търси се леяр на камбана

Фургонът приличаше на голяма дървена кутия и напомняше на Мат за фургоните на Калайджиите. Къщичка на колела, макар че тази, цялата задръстена с вградени в стените шкафове и лавици, не бе пригодена за живеене. Мат бърчеше нос заради странните кисели миризми, които изпълваха вътрешността, и местеше неудобно задник на трикракото столче — единственото нещо, на което можеше да се седне. Счупеният му крак и ребра бяха почти зараснали, както и раните, които бе понесъл, когато онова проклето здание се срути цялото върху главата му, но все още го наболяваше тук-там. А освен това се надяваше на съчувствие. Жените много обичаха да проявяват съчувствие, стига да си изиграеш играта както трябва. Мат спря да върти пръстена с печата на пръста си. Позволиш ли на една жена да разбере, че си нервен, ще се срути цялата върху главата ти, а съчувствието моментално ще излети през прозореца.

— Чуй ме, Алудра — заговори той с най-печелившата си усмивка, — отдавна трябваше да разбереш, че сеанчанците изобщо няма да погледнат твоите фойерверки. Онези дамане правят едно нещо, което наричат „Небесни светлини“, и пред него, както съм слушал, и най-добрите ти фойерверки ще приличат на искрички, излетели през комина. Да не се обидиш де.

— Не съм ги виждала тия техни „Небесни светлини“ — отвърна му пренебрежително тя на твърдия си тарабонски говор. Беше навела глава над един голям дървен пахар на една от лавиците и въпреки широката лента, стегнала дългата й до кръста коса на тила, косата скриваше част от лицето й. Дългата й бяла престилка с черни петна не можеше да скрие колко добре прилепва по здравите й бедра тъмнозелената рокля, но Мат в момента повече го интересуваше какво прави. Е, да речем, че го интересуваше еднакво. А тя стриваше зърнеста черна пудра с дървено чукало, дълго колкото ръката й. Пудрата приличаше малко на онова, което беше виждал във фойерверките, като ги отвореше, но Мат все още не знаеше какво слага вътре. — Във всеки случай — продължи тя, без да забелязва интереса, с който я оглежда — тайните на Гилдията няма да ти издам. Трябва вече да си го разбрал.

Мат трепна. От няколко дни я обработваше, за да я докара до този въпрос, още откакто при едно случайно посещение на позорището на Валан Лука разкри, че тя е тук, в Ебу Дар, и през цялото време се боеше, че ще му спомене за Гилдията на Илюминаторите.

— Ама ти забрави ли, че вече не си Илюминаторка? Те те изритаха по… хм… сама каза, че си напуснала Гилдията. — Не за пръв път си помисли дали да не й напомни лекичко, че веднъж я беше спасил от четирима членове на проклетата им Гилдия, които искаха да й клъцнат гърлото. Такова нещо беше достатъчно повечето жени да ти се хвърлят на врата, да те разцелуват и да ти предложат каквото поискаш. Но когато я спаси, не последваха никакви целувки и едва ли щяха да се появят тепърва. — Все едно — продължи той с лековат тон, — няма защо да се безпокоиш от Гилдията. От колко време правиш нощни цветя? И никой не е дошъл да те спре. Бас държа, че оттогава изобщо не си виждала Илюминатор.

— Какво си чул? — тихо попита тя, без да вдига глава. Въртенето на чукалото почти спря. — Кажи ми.

Космите по темето му настръхнаха. Как го правеха това нещо жените? Заличиш всички улики, а те — право на това, което уж си скрил.

— Какво искаш да кажеш? Чувам същите клюки като теб, предполагам. Главно за сеанчанците.

Тя се извъртя толкова бързо, че косата й се люшна, стисна дългото чукало с две ръце и го размаха над главата си. Сигурно с десетина години по-голяма от него, Алудра имаше големи тъмни очи и малка пълничка уста, която обикновено изглеждаше готова за целувка. Веднъж-дваж му бе хрумвало да я целуне. Повечето жени ставаха по-отзивчиви след няколко целувки. Но сега зъбите й бяха оголени и изглеждаше готова да му отхапе носа.

— Кажи ми! — настоя Алудра.

— Ами, играех на зарове с някакви сеанчанци долу при кейовете — заговори той с неохота, без да изпуска от очи вдигнатото чукало. Мъж може да ти се изрепчи, да побеснее малко и да си отиде, ако работата не е сериозна, но една жена може да ти строши черепа просто ей така. А бедрото го болеше и беше изтръпнало от дългото седене. Не беше сигурен дали ще успее бързо да се дръпне от столчето. — Не исках точно аз да ти го казвам, но… Гилдията вече не съществува, Алудра. Палатата в Танчико я няма. — Това беше единствената истинска палата на Гилдията. Втората в Кайриен отдавна вече бе изоставена, а по другите градове Илюминаторите пътуваха само за да подготвят зрелища за владетели и благородници. — Отказали да пуснат сеанчански войници. Били са се или поне са оказали някаква съпротива, но те така или иначе проникнали. Не знам какво е станало — сигурно някой войник е влязъл с фенер там, където не е трябвало — но половината имение се взривило, доколкото разбрах. Може и да преувеличават. Но сеанчанците решили, че някоя Илюминаторка е използвала Единствената сила, и… — Въздъхна и се помъчи да заговори по-леко. Кръв и пепел, колко не му се искаше точно той да й го казва! Но тя го гледаше с яд и проклетата бухалка стърчеше над нея, готова да му пръсне черепа. — Алудра, сеанчанците са събрали всички, които останали живи, както и всеки друг, който поне малко им приличал на Илюминатор, и ги направили до един да’ковале. Това означава…

— Знам какво означава! — отвърна му свирепо тя. Обърна се отново към пахара и забуха с голямото чукало с такава сила, че Мат се уплаши да не гръмне, ако прахът наистина беше същото, което слагаха във фойерверките. — Глупци! — измърмори сърдито Алудра. — Големи и слепи глупци! Пред могъщите трябва да превиеш малко шия и да продължиш, но те така и не го разбраха! — Изсумтя и отри бузите си с опакото на ръката. — Много грешиш, млади ми приятелю. Докато е жив поне един Илюминатор, Гилдията също е жива, пък аз, на, още съм жива! — Без да го поглежда, изтри отново сълзите си. — И какво ще направиш, ако ти дам фойерверките? Ще ги хвърлиш по сеанчанците с катапулт, а? — Изсумтя, за да му покаже какво мисли по въпроса.

— Че какво й е лошото на тази идея? — опита да се оправдае Мат. Един добър полеви катапулт можеше да метне десет фунтов камък на петстотин разкрача, а десет фунта фойерверки можеха да свършат повече работа от един камък. — Все едно. Имам по-добра идея. Видях ги онези тръби, които използвате да мятате с тях нощните цветя в небето. Триста разкрача и повече, ти го каза. Като я наклониш малко повече, бас държа, че ще хвърли нощно цвете и на хиляда разкрача.

Алудра заби очи в пахара и замърмори под нос. „Пък и аз съм се разбъбрила една“, стори му се, че чу, и още нещо за хубави очи, което му прозвуча безсмислено. Побърза да я спре, за да не почне отново за големите тайни на Гилдията им.

— Онези тръби са доста по-малки от катапулта, Алудра. Ако се скрият добре, сеанчанците така и няма да разберат откъде им е дошло. Помисли за тях за като отплата заради палатата ви.

Тя извърна глава и го изгледа с уважение. Примесено с изненада, но той се постара да не обръща внимание на това. Очите й бяха почервенели и по бузите й още личаха вадички от сълзите. Сигурно ако я прегърнеше… Жените често приемаха с благодарност мъничко утеха, когато се разплачат.

Но преди още да се е надигнал, тя замахна с чукалото към него и го насочи като меч с една ръка. Тези тънки ръце май бяха по-силни, отколкото изглеждаха — дървената бухалка дори не трепна. „Светлина — помисли Мат, — откъде разбра какво се канех да направя!“

— Не е лошо за човек, видял тръбометите само преди няколко дни — рече тя. — Но аз пък съм го мислила това много преди теб. Имах причина. — Гласът й за миг се вгорчи, но после зазвуча малко насмешливо. — Ще ти дам една гатанка, понеже се пишеш много умен — рече тя и повдигна вежда. О, явно я беше досмешало от нещо! — Ти ще ми кажеш за какво ми трябва леяр на камбани, а аз ще ти кажа всичките си тайни. Даже и онези, дето ще те накарат да се изчервиш.

Виж, това прозвуча доста интересно. Но фойерверките все пак бяха по-важни, отколкото да се гушка с нея. Какви ли тайни знаеше, дето можели да го накарат да се изчерви? Виж, в тази работа той можеше да я изненада. Не всички от онези спомени на безбройните мъже, натъпкани в главата му, бяха свързани само с битки.

— Леяр на камбани — каза замислено Мат, без да има никаква представа как да продължи. Никой от древните спомени не му подсказваше нищо. — Ами всъщност… Един леяр на камбани би могъл да… Сигурно…

— О, не — бързо го прекъсна тя. — Сега ще си идеш и ще се върнеш след два-три дни. Много работа ме чака, а ти само ме отвличаш с тези свои въпроси и умилквания. Не. Без спорове! Тръгваш си веднага.

Навъсен, той се надигна от столчето и нахлузи на главата си черната шапка с широката периферия. Умилквания? Умилквания! Кръв и проклета пепел! На влизане беше хвърлил наметалото до вратата и сега изпъшка тихо и се наведе да си го вземе. Беше седял на това тъпо столче почти цял ден. Но май беше пробил някаква пролука към нея. Стига да решеше гатанката й. Леяр на камбани? Звънци за тревога. Гонгове за отмерване на часовете. Глупости.

— Щях да помисля дали да не цункам такъв сладък младеж като тебе, ако не принадлежеше на друга — измърмори тя с определено топла нотка в гласа. — Я какво хубаво дупе имаш.

Той се стегна като ужилен, но остана с гръб към нея. Лицето му се сгорещи само от гняв, но беше сигурен, че ще го вземе за изчервяване от срам. Обикновено успяваше да забрави как е облечен, стига да не му го подхвърлеше някой. Бяха го сполетели две-три неприятни случки из кръчмите. Докато лежеше по гръб с натрошения крак и целия увит в бинтове, Тилин му беше скрила всички дрехи. Така и не разбра къде ги е скрила, но беше сигурен, че са скрити, а не изгорени. В края на краищата едва ли се канеше да го държи цял живот при себе си. Оставили му бяха само тази шапка и черния копринен шал на врата. И сребърния медальон с лисичата глава, разбира се, увиснал на каишката под ризата. И ножовете му; виж, без тях наистина щеше да се почувства съвсем изгубен. Когато най-после успя да изпълзи от онова проклето легло, проклетата жена му беше приготвила нови дрехи. Беше седяла до него да гледа как проклетата шивачка му взима мерките и му ги пробва! Снежна дантела на китките почти скриваше проклетите му ръце, освен ако не внимаваше, и още дантела падаше от врата чак до скапания му кръст. Тилин обичаше дантела по мъж. Плащът му беше яркочервен, точно толкова ярко, колкото твърде впитите му панталони, и поръбен с изящна златна бродерия и с не какви да е проклети неща, а с бели розички! Да не говорим за белия овал на лявото му рамо, със Зеления меч и котва на рода Мицобар. А палтото му беше толкова скапано синьо, че и на Калайджия щеше да приляга, и извезано с червени и златни тайренски плетеници по гърдите и даже по ръкавите, да му се не види макар! Никак не обичаше да си спомня какво трябваше да изтърпи, само за да убеди Тилин да се откаже от перлите, сапфирите и Светлината знаеше само с какво още искаше да го натруфи. И беше късо колкото искаш. Неприлично късо! Тилин също обичаше да гледа проклетия му задник и изглежда, й беше все едно коя още ще го види!

Мат заметна плаща на раменете си — той поне го покриваше донякъде — и награби високата до рамото му тояга, подпряна до вратата. Бедрото и кракът щяха да го болят, докато не убие болката с вървеж.

— Значи след два-три дни — каза той с цялото достойнство, което успя да събере.

Алудра се изсмя тихо. Но не толкова тихо, че да не я чуе. Светлина, една жена можеше да постигне повече със смях, отколкото някое докерче с най-мръсна уста с цял низ от ругатни! И при това нарочно.

Излезе с накуцване от фургона и тръшна вратата веднага щом успя да се смъкне достатъчно по дървените стъпала, закрепени на задницата на колата. Следобедното небе си беше същото като заранта — сиво и навъсено, прошарено с мрачни облаци. Духаше напорист студен вятър. В Алтара нямаше истинска зима, но и това, което имаше, стигаше. Вместо сняг тук откъм морето връхлитаха ледени дъждове и бури, а помежду им беше толкова влажно, че студът изглеждаше още по-непоносим. Дори когато не валеше, земята под ботушите бе мека и подгизнала от влага. Навъсен, Мат се затътри по-надалече от фургона.

Жени! Макар че Алудра беше хубава. И знаеше как се правят фойерверки, освен това. Хм. Леяр на камбани? Може пък да го отгатне за два дни. Стига да не започнеше Алудра да задиря него. Доста жени май го правеха напоследък. Дали Тилин не беше променила нещо в него, че да накара жените да го задирят, както тя самата? Ами! Глупости. Вятърът подхвана наметалото и го развя зад гърба му, но Мат беше твърде погълнат от мислите си, за да се сети да го прибере. Две стройни жени — акробатки, предположи той — го подминаха с лукави усмивки, той също им се усмихна изкусително и им намигна. Тилин изобщо не го беше променила. Беше си същият мъж както винаги.

Пътуващата трупа на Лука се оказа петдесет пъти по-голяма, отколкото му я беше описал Том, може би и повече — пъстра мешавица от шатри и фургони, по-голяма от голямо село. Въпреки лошото време много от артистите се упражняваха на открито. Някаква жена в широка бяла блузка и панталонки, тесни като неговите, се залюля на въже, провиснало от два високи пилона, след което се метна във въздуха и успя някак да улови въжето с краката си малко преди да полети надолу към земята. После се изви, хвана въжето с ръце, издърпа се, седна и пак подхвана същото. Малко по-нататък някакъв тип тичаше върху едно колело с форма на яйце, дълго има-няма двайсет стъпки и на платформа. И той много скоро щеше да си счупи глупавия врат. Зърна и един гологръд мъжага, който търкаляше три лъскави топки по ръцете и раменете си, без изобщо да ги докосва. Това му се стори интересно. Сигурно можеше да го постигне и той. С тези три топки поне няма да кървиш и да си трошиш кокалите. Стигаше му за цял живот.

Това обаче, което наистина привлече погледа му, бяха коневръзите. Дълги коневръзи, при които две дузини мъже, дебело облечени срещу студа, ринеха тор в каците. Стотици коне. Лука уж беше дал подслон на някакъв си сеанчански дресьор, и за отплата бе получил пълномощно, подписано лично от Върховната лейди Сурот, с което му се разрешаваше да запази всичките си животни. Пипе, конят на самия Мат, беше в пълна безопасност. Отърва се от лотарията, поръчана от Сурот, защото се намираше в Тарасинския палат, но да си прибере коня от въпросния палат беше извън възможностите му. Тилин все едно му беше сложила нашийник на врата и нямаше намерение скоро да му го свали.

Той се обърна и се замисли дали да не накара Ванин да му открадне някой от конете на трупата, ако приказките с Лука не стигнат доникъде. Според това, което знаеше за Ванин, за този невероятен мъж кражбата щеше да е като лека вечерна разходка. Колкото и дебел да беше, Ванин можеше да открадне и да яхне всякакъв кон. За жалост Мат се съмняваше, че самият той може да се задържи на седло повече от една миля. Все пак трябваше да го обмисли. Вече го обхващаше отчаяние.

Мат продължи. Поглеждаше разсеяно упражняващите се наоколо фокусници, жонгльори и акробати и се чудеше как работите му бяха стигнали дотук. Кръв и пепел! Нали беше тавирен! Нали уж трябваше да оформя света около себе си. А ето го сега тук, заглобен в тъпия Ебу Дар, любимец и играчка на Тилин — проклетата жена дори не беше го оставила да се изцери като хората, а му се нахвърли като патка на бръмбар! — докато всички останали си прекарваха чудесно. С онези Родственички, които се умилкваха по петите й, Нинив сега командваше всички около себе си. Разбереше ли най-после Егвийн, че онези побъркани Айез Седай, които я провъзгласиха за Амирлин, не го мислят сериозно, Талманес и Бандата на Червената ръка бяха готови да я попилеят. Светлина, Елейн сигурно вече носеше Короната на розата, доколкото я познаваше! Ранд и Перин сигурно отпускаха пред камината в някой палат, пиеха си виното и си разправяха шеги.

В главата му за миг се изсипа порой от цветове и той направи гримаса и потърка чело. Това напоследък ставаше всеки път, щом помислеше за някой от двамата. Не знаеше защо и не искаше да знае. Искаше само да спре. Само да можеше да се измъкне някак от Ебу Дар. И да отнесе със себе си тайните за правенето на фойерверки, разбира се, но беше готов винаги да предпочете бягството пред тайната.

Том и Беслан си бяха там, където ги остави. Пиеха с Лука пред неговия шарен фургон, но Мат не побърза да се присъедини към тях. Неизвестно защо, Лука беше изпитал неприязън към Мат Каутон още от пръв поглед. Мат му отвърна с взаимност, но си имаше причина. Лука имаше лукаво, самодоволно лице и знаеше как да се подсмихне на всяка жена, която му се мернеше пред очите. И като че ли си въобразяваше, че на всяка жена по света й е приятно да се заглежда по него. Светлина, ами че този мъж беше женен!

Лука се беше изтегнал в едно позлатено кресло, откраднато сигурно от някой дворец, смееше се високо и махаше господарски на Том и Беслан, които седяха на пейки от двете му страни. Яркочервеното палто и плащът на Лука бяха отрупани със златни звезди и опашати комети. Дори един Калайджия щеше да се изчерви от срам в такова облекло! А от фургон като неговия направо щеше да се разплаче! Доста по-голямо от работния фургон на Алудра, това чудо изглеждаше лакирано! Лунните фази се редяха, изрисувани със сребърна боя по цялата дължина на фургона, а останалата част от червено-синята му повърхност беше обсипана със златни звезди и комети с всевъзможна големина. На този фон Беслан изглеждаше почти обикновен в своите палто и наметало, извезани с реещи се птици. А Том, който бършеше капките вино от белите си мустаци, изглеждаше определено безличен в бозавите си вълнени дрехи и тъмното наметало.

Само едно лице липсваше в тази мъжка компания, но Мат бързо се огледа и го намери сред купчината жени при съседния фургон. Жените бяха на всякаква възраст, от неговата до бабички с побелели коси, но всички се кикотеха, на онова, което бяха обкръжили. Мат въздъхна и тръгна към тях.

— Ох, просто не мога да реша — чу се звучно момчешко гласче. — Като погледна теб, Мериси, по-хубави очи от твоите не съм виждал. Но обърна ли се към теб, Нейлин, твоите са най-красиви. А твоите очи, Гилин, са като зрели черешки, а твоите направо да ги схруска човек, Адрия. А пък твоята шийка, Джамейне, нежна като на лебед…

Мат преглътна една пиперлива ругатня, забърза се и си проби път през тълпата жени, мърморейки извинения. По средата им стоеше Олвер — нисък светлолик хлапак, който се фръцкаше и хилеше ту към една от жените, ту към друга. Тази зъбата усмивка само беше достатъчна всеки момент да го шлевне някоя през ушите.

— Моля, извинете го — измърмори Мат и хвана момчето за ръката. — Хайде, Олвер. И престани да го развяваш тоя плащ. Не му обръщайте внимание, той не знае какви ги приказва. Не мога да разбера откъде ги научава тия неща.

За щастие, жените се смееха и рошеха косата на Олвер, докато Мат го измъкваше. Някои мърмореха, че бил сладко момче на всичко отгоре! Една пъхна ръка под плаща на Мат и го ощипа по задника. Жени!

Щом се измъкнаха, Мат изгледа намръщено хлапака, който подтичваше щастлив до него. Откакто го срещна за пръв път, Олвер беше пораснал, но все още беше нисък за годините си. И с тази широка уста и клепнали уши изобщо не можеше да мине за хубавец.

— С такива приказки пред жени можеш да си навлечеш големи неприятности — заговори Мат назидателно. — Жените обичат кроткия мъж, възпитания. И сдържания. Трябва да си сдържан и да имаш малко срам. Гледай да ги усвоиш тези качества и ще си добре.

Олвер го зяпна с неверие и Мат отново въздъхна. Хлапакът си имаше цяла шепа чичовци, които се грижеха за отглеждането му, и всички освен Мат му влияеха лошо.

Том и Беслан моментално върнаха широката усмивка на Олвер. Той издърпа ръката си и се затича със смях към тях. Том го учеше да жонглира, да свири на лютня и флейта, а Беслан го обучаваше в боравенето с меч. Другите му „чичовци“ му преподаваха други неща, в смайващо разнообразна поредица от умения. Мат смяташе да започне да го учи как да върти бойния кривак, а и да стреля с дългия лък на Две реки, след като си върнеше силите. Не искаше и да знае на какво го учи Чел Ванин, нито мъжете от Червената ръка.

При появата на Мат Лука се надигна от креслото си и малоумната му усмивка преля в кисела гримаса. Огледа Мат от глава до пети, загърна се в тъпия си плащ с пищен жест и обяви с боботещия си глас:

— Зает човек съм аз, господа. Много работа ме чака. Скоро може да ме удостоят с честта да гостувам с частно представление на Върховната лейди Сурот.

И без повече думи се отдалечи с широка крачка, прихванал плаща само с една ръка и вятърът го изду зад гърба му като знаме.

Мат загърна своя плащ с две ръце. Плащът беше за топлене, все пак. Виждал беше той Сурот в палата, макар и отдалече. Но му стигаше. Не можеше да си представи как тази високопоставена особа ще отдели и миг внимание на „Великото пътуващо позорище и грандиозно представление на всякакви чудесии на Валан Лука“, както твърдеше надуто дългият плакат, изпънат между двата пилона на входа на позорището с червените букви, високи цяла крачка. Ако наистина му обърнеше внимание, сигурно щеше да изяде лъвовете. Или поне да ги наплаши до смърт.

— Е, Том, той съгласи ли се най-после? — попита той тихо и погледна намръщено след Лука.

— Можем да пътуваме с него, когато си тръгне от Ебу Дар — отвърна старецът. — Срещу заплащане. — Том изсумтя, духна провисналите си мустаци и ядосано прокара ръка през бялата си коса. — За такава цена би трябвало да се храним и спим като крале, но доколкото го познавам, едва ли ще стане. Не че ни смята за престъпници след като още сме на свобода, но схваща, че бягаме от нещо, иначе щяхме да отпрашим сами по пътя си. За нещастие не смята да тръгва преди да се запролети.

Мат се замисли с коя от няколкото си по-отбрани ругатни да отвърне. Преди да се запролетяло. Светлината знаеше само какво щеше да направи с него Тилин, или какво щеше да го накара той да направи до пролетта. Май идеята Ванин да им открадне коне не беше чак толкова лоша.

— Оставя ми време за зарове — рече той, все едно че е без значение. — Щом иска толкова много, ще трябва да си понатъпча кесията. Хубавото на сеанчанците им е, че изглежда, нямат нищо против да губят. — Стараеше се да не злоупотребява с късмета си, но досега не се беше натъквал на заплахи, че ще му срежат гърлото за измама, поне след като успя да напусне палата на собствените си крака. Отначало беше повярвал, че необикновеният му късмет просто се уголемява или че май тавиренството му най-после се обръща към нещо по-полезно.

Беслан го изгледа мрачно. Мургав и слаб, малко по-млад от Мат, когато се запознаха, Беслан беше весел и разгулен тип, винаги готов за обиколка по кръчмите, особено ако накрая се стигнеше до жени и свади. Но откакто дойдоха сеанчанците, стана по-сериозен. За него появата им беше нещо много сериозно.

— Майка ми няма да остане доволна, ако разбере, че помагам на любимеца й да напусне Ебу Дар, Мат. Ще вземе да ме ожени за някоя кривогледа и мустаката като тарабонски пехотинец.

След толкова време Мат все още се стъписваше. Така и не можа да свикне с мисълта, че според сина на Тилин това, което тя правеше с Мат, е в реда на нещата. Вярно, Беслан смяташе, че майка му се държи малко собственически с приятеля му — само малко обаче! — но това беше единствената причина да е готов донякъде да му помогне. Беслан твърдеше, че Мат е това, от което майка му имала нужда, за да отвлече ума си от тягостните договори, които бе принудена да сключи със Сеанчан! Понякога Мат съжаляваше, че не си беше останал в Две реки, където човек поне знаеше как мислят другите хора. Понякога съжаляваше искрено.

— Може ли вече да се връщаме в палата? — каза Олвер по-скоро настоятелно, отколкото като молба. — Имам урок по четене при лейди Ризел. Тя ми дава да си слагам главата на гърдите й, докато ми чете.

— Забележително постижение, Олвер — рече Том и поглади мустаци, за да скрие усмивката си. Наведе се към другите двама и сниши тон, за да не чуе хлапакът. — Тая жена ме кара да й свиря на лютнята преди да ми даде на мен да си сложа главата на тази чудесна възглавничка.

— Ризел кара всички първо да я забавляват — изкиска се Беслан, а Том го зяпна изненадано.

Мат изпъшка. Този път обаче не беше заради крака, нито защото като че ли всички мъже в Ебу Дар си избираха на чии гърди да си слагат главите, освен Мат Каутон. Проклетите зарове току-що пак бяха затракали в главата му. Нещо лошо идеше. Нещо много лошо.