Робърт Джордан
Сърцето на зимата (35)

Глава 34
Тайната на птиченцето

Нинив сложи на подноса сгънатия на две зелен гайтан и пъхна ръка под наметалото си да се загърне. Наметалото беше по-фино от тези на другите минувачи по улицата, но достатъчно просто, за да не привлича погледите им. Щеше да ги заинтригува обаче, ако можеха да й видят коланчето. Жени с накити не се мяркаха често по улица „Син шаран“, нито пазаруваха от амбуланти. След като я изчака да опипа поред всички гайтани на подноса, жената изкриви лице, но Нинив вече бе купила три гайтана, две дълги панделки и пакет игли от тукашните продавачки, само колкото да има повод да се позадържи. Иглите винаги можеха да потрябват, но с останалото не знаеше какво ще прави.

Изведнъж по улицата се чу глъч, затракаха кречетала. Минувачите се загледаха към пресечката и после нагоре по „Син шаран“, след което се заотдръпваха по тротоарите, щом се появиха тичащите стражи, развъртели дървените кречетала над главите си. Не патрул с двама-трима, а цял порой въоръжени мъже ре изля с тропот по „Син шаран“ и от пресечките към тях се присъединяваха още. Блъскаха хората, забавили се да се отдръпнат от пътя им, а един падна на паважа и го стъпкаха с ботушите си, без изобщо да спират.

Продавачката на гайтани изсипа половината си стока от подноса, докато бягаха към каменната фасада, а Нинив също толкова бързо се сви до нея. Изпълнили цялата улица, размахали куки и сопи, стражите ги заблъскаха с рамене и ги притиснаха до стената. Продавачката изрева, щом подносът изхвърча от ръцете й и изчезна, но стражите продължиха да тичат, вперили погледи само напред.

След като и последният мъж отмина, Нинив се оказа на цели десетина крачки по-нататък от мястото, където бе застанала. Продавачката се развика ядосано и размаха юмруци зад мъжките гърбове. Нинив възмутено задърпа наметалото си да го оправи. Идеше й не да се развика, а да направи нещо повече. Идеше й да…

Изведнъж дъхът замръзна в гърлото й. Уличните стражи бяха спрели, може би стотина мъжа и си викаха един на друг, сякаш не знаеха какво да правят. Бяха се спрели точно пред входа на ботушарницата. О, Светлина, Лан! И Ранд също, Ранд винаги, но преди всичко сърцето на сърцето й, Лан!

Пое си дъх с усилие. Сто души! Напипа с ръка коланчето с гемите, „кладенеца“ на кръста си. Беше се запазил едва половината съхранен в него сайдар, но сигурно щеше да й стигне. Трябваше да й стигне, въпреки че все още не знаеше за какво. Придърпа качулката над главата си и закрачи към мъжете, струпани до ботушарницата. Никой не се обръщаше да я погледне. Можеше да…

Нечии ръце я сграбчиха, дръпнаха я рязко назад и я обърнаха.

Бяха Кацуан и Аливия. И я повлякоха по улицата. Надалече от ботушарницата. Мин крачеше до Аливия и хвърляше тревожни погледи през рамо. Изведнъж трепна.

— Той… Мисля, че падна — прошепна тя. — Мисля, че е в несвяст. Ранен е. Колко тежко — не знам.

— Тук не ще му помогнем, нито на себе си — каза спокойно Кацуан. Златните дрънкулки, провиснали над челото й от кока, се полюшваха под качулката й, докато въртеше глава и очите й шареха по хората пред тях. Държеше с ръка качулката заради вятъра, а наметалото се вееше свободно зад гърба й. — Искам да се махнем оттук преди на някое от онези момченца да му е хрумнало да накара жените да си открият лицата. Всяка Айез Седай, хваната този Следобед на улица „Син шаран“, ще трябва да отговаря на някои въпроси заради онова дете.

— Я ме пуснете! — сопна се Нинив. Лан. Щом Ранд бе паднал и бе в несвяст, какво оставаше за Лан? — Трябва да се върна да им помогна! — Двете жени я повлякоха със себе си, стиснали я с железни ръце. Всеки, когото подминеха, зяпаше към ботушарницата.

— Вече направи твърде много бели, глупаво момиченце! — Гласът на Кацуан режеше като бръснач. — Казах ти за стражите на Фармадинг. Пфу! Такава паника вся у Съветничките с това преливане, където никой не може да прелива. Ако стражите ги хванат, ще е заради теб.

— Мислех, че сайдар е без значение — отвърна отчаяно Нинив. — Беше съвсем малко и за кратко. Мислех, че… няма да го забележат дори.

Кацуан я погледна отвратено.

— Аливия, насам — рече тя и придърпа Нинив на ъгъла. Улицата се беше изпълнила с малки групички хора, които бърбореха възбудено. Един мъж махаше енергично с ръка над главата си, сякаш въртеше тояга с кука за хващане.

— Кажи нещо, Мин — подкани умоляващо Нинив. — Не можем просто да ги оставим така. — Дори не помисли да се обърне към Аливия, пред чието лице дори това на Кацуан изглеждаше меко.

— Не чакай съчувствие от мен. — Тихият глас на Мин беше смразяващ, като на Кацуан. Тя погледна Нинив накриво и много сърдито, след което отново, извърна очи към улицата. — Помолих те да ми помогнеш да ги спрем, но главата ти се оказа тъпкана с вълна кратуна като техните. Сега трябва да разчитаме само на Кацуан.

— Че какво може да направи тя? — изсумтя Нинив. — Трябва ли да ти напомням, че Лан и Ранд са зад нас — и с всяка минута остават все по-далече?

— Момченцето не е единственият, който има нужда от уроци по прилично държане — измърмори Кацуан. — Все още не ми се е извинил, но е казал на Верин, че ще го направи, и смятам, че засега мога да се задоволя с това. Пфу! Това момче ми създава повече грижи от всеки десет други, които съм познавала. Ще направя каквото мога, детенце, което е малко повече от това, което ти би могла, бутайки се в ръцете на уличната стража. Само че оттук нататък ще правиш точно каквото аз кажа, инак ще накарам Аливия да седне върху теб! — Аливия кимна. Както и Мин!

Нинив сбърчи лице. Тази жена уж трябваше да я зачита! Все пак една гостенка на Първата съветничка наистина можеше да направи повече от нищо и никаквата Нинив ал-Мийра, макар и да носеше пръстена с Великата змия. Заради Лан трябваше да се примири с Кацуан.

Но когато попита Кацуан какво точно се кани да направи, за да освободи двамата, единственият отговор, който старата благоволи да даде, беше:

— Доста повече, отколкото бих искала, момиченце, стига изобщо да мога да направя нещо. Но обещах на момчето и си държа на обещанията. Надявам се да го запомни.

Изречено с толкова леден глас не беше отговор, който вдъхва увереност.

Ранд се събуди сред тъмнина и болка, легнал на гръб. Ръкавиците му ги нямаше. Усети под себе си груба постеля. Бяха свалили и ботушите му. Ръкавиците ги нямаше! Знаеха кой е! Надигна се предпазливо да седне. Лицето му беше подуто и всеки мускул го болеше, сякаш го бяха пребили от бой, но като че ли нямаше нищо счупено.

Бавно стана и пипнешком запристъпва покрай каменната стена до постелята, стигна почти веднага до ъгъла и след това до врата с груб железен обков. В тъмното пръстите му напипаха малък капак, изрязан във вратата, но не можа да го отвори. Никаква светлина не прозираше от ръбовете му. Луз Терин в главата му задиша на пресекулки. Ранд продължи напред все така пипнешком, студеният каменен под пареше босите му стъпала. Следващият ъгъл се появи почти моментално, после третият, където пръстите на краката му се удариха в нещо и то се изтъркаля по камъните. С една ръка, опряна на стената, той се наведе и напипа дървено ведро. Остави го и довърши кръга до обкованата врата. Целия път. Бяха го поставили в черна кутия, дълга три крачки и малко над две крачки широка. Вдигна ръка и напипа каменния таван само на една стъпка над главата си.

„Затворени — изпъшка дрезгаво Луз Терин. — Пак в сандък. Когато онези жени ни натикаха в сандъка. Трябва да излезем! — зави той отчаяно. — Трябва да излезем!“

Без да обръща внимание на крясъците в главата си, Ранд заотстъпва от вратата, докато не реши, че е в средата на килията, след което седна на пода с кръстосани крака. Намираше се възможно най-далече от стените и в тъмното можеше да си ги представи, че са още по-далече, но му се струваше, че ако протегне ръка, няма да се наложи дори да я изпъне цялата, докато докосне камък. Усети, че се е разтреперил, сякаш тялото му принадлежеше на някой друг, и се тресе неудържимо. Струваше му се, че стените са съвсем до него и че таванът се е снишил над главата му. Трябваше да се пребори с това, иначе щеше да полудее като Луз Терин, докато някой дойде да го измъкне. Рано или късно щяха да го изведат оттук, макар и само за да го предадат на онези, които щеше да изпрати Елайда. Колко ли месеца щяха да са нужни, докато съобщението стигне до Тар Валон и пратеничките на Елайда пристигнат? Ако наблизо имаше Сестри, верни на Елайда, можеше да стане по-скоро. Ужасът го разтърси още по-силно, щом усети, че се надява да се намерят такива, дори да са в самия град, само за да го извадят от тази килия.

— Няма да се предам! — изрева той. — Ще бъда толкова твърд, колкото трябва! — В тясното пространство гласът му изтътна като гръмотевица.

Моарейн беше загинала, защото той не се бе оказал толкова твърд, колкото трябваше. Името й винаги стоеше в челото на списъка, всечен в мозъка му, списък на жени, загинали заради него. Моарейн Дамодред. Всяко от тези имена носеше мъка, която го караше да забрави телесните болки, да забрави за каменните стени малко отвъд краищата на протегнатите му пръсти. Колавер Сайган, която умря, защото той я лиши от всичко, което й беше скъпо. Лия, Девата на копието, от Косайда Чарийн, която умря в собствените му ръце, защото го бе последвала в Шадар Логот. Джендилин, Дева от Златния връх на Миагома, която умря, защото искаше честта да пази вратата му. Трябваше да е твърд! Едно по едно призова имената на този дълъг списък и търпеливо подложи душата си, за да я изкове върху пламъка на болката.

Приготовлението отне повече време, отколкото се беше надявала Кацуан, главно защото й се наложи да втълпи на някои хора, че за величаво избавление според най-добрите традиции на веселчунските сказания и дума не може да става, така че нощта вече бе паднала, когато тя тръгна по осветените с лампи коридори на Залата на Съветничките. Вървеше сдържано, без излишна припряност. Разбързаш ли се, хората решават, че си притеснена и че те са отгоре. Ако изобщо някога в живота й се беше налагало тя да е отгоре, то беше тази нощ.

Коридорите трябваше да са празни в час като този, но днешните събития бяха променили обичайния ход на нещата. Навсякъде щъкаха облечени в сини палта чиновници, които понякога се спираха и зяпваха нея и спътниците й. Най-вероятно не бяха виждали накуп цели четири Айез Седай — Кацуан не беше склонна да признае титлата на Нинив преди тя да положи Трите клетви, — а днешното вълнение само усилваше объркването им пред тази необичайна гледка. Тримата мъже най-отзад обаче привличаха не по-малко удивени погледи. Чиновниците може би не знаеха какво означават черните им палта или иглите на високите им яки, но едва ли някой от тези чиновници беше виждал някога трима мъже с мечове по тези коридори. Във всеки случай с малко повече късмет едва ли някой щеше да се сети да хукне, за да предупреди Алеиз кой идва да прекъсне извънредното закрито заседание на Съветничките. Жалко, че не можеше да вкара мъжете сами, но дори Дайгиан се беше опънала на това предложение. Много жалко, че не всички от спътниците й проявяваха сдържаността на Мерайз и другите две Сестри.

— Това изобщо няма да подейства — ръмжеше Нинив сигурно за десети път, откакто напуснаха Височините. — Трябваше от самото начало да ударим със сила!

— Трябваше да побързаме — мрачно мърмореше Мин. — Усещам го как се променя. Ако преди беше камък, сега е желязо! Светлина, какво ли му правят? — Взета в свитата само защото имаше връзка с момчето, тя не спираше да им донася всяко поредно сведение — и всяко по-безрадостно от предишното. Кацуан се беше въздържала да й опише килиите, след като момичето бе рухнало само от разказа й за онова, което бяха причинили Сестрите на момчето, когато го бяха отвлекли.

Кацуан въздъхна. Беше си подбрала дрипава войска, но и най-дрипавата войска има нужда от дисциплина. Особено преди битка като тази, която предстоеше. Щеше да е още по-зле, ако не бе принудила онези от Морския народ да останат.

— Мога да се оправя и без вас двете — твърдо им каза тя. — Не, не ми говори, Нинив. Мерайз или Корел могат да носят това коланче не по-зле от теб. Така че ако вие, дечица, не спрете да ми хленчите, ще накарам Аливия да ви върне на Височините и такъв урок да ви даде, че да знам поне за какво хленчите. — Само заради това беше взела със себе си странната дивачка. Аливия проявяваше склонност да се държи много кротко пред всички, на които не можеше да гледа отвисоко, но поглеждаше много свирепо двете бъбриви свраки.

Главите им се извъртяха към русокосата като по команда и свраките, слава на Светлината, се умълчаха. Млъкнаха, но не се примириха. Мин можеше да стиска зъби колкото си иска, но намусеното ръмжене на Нинив дразнеше Кацуан. У това момиче имаше добър материал, но за жалост обучението й беше прекъснало съвсем преждевременно. Дарбата й в Церенето беше почти чудодейна, а уменията й почти във всичко останало — не по-малко удивителни. А не беше преминала през уроците как да се търпи това, което трябва да се търпи. Всъщност Кацуан й съчувстваше. Донякъде. Този урок не всички в Кулата бяха способни да усвоят. Тя самата, изпълнена с гордост от новия си шал и от мощта си, го беше научила от една беззъба дивачка в една ферма сред Черните хълмове. Ох, много дрипава войска си беше събрала, за да се опитва с нея да преобърне цял Фармадинг.

Чиновници и вестоносци почти изпълваха до предел преддверието с колоните към Заседателната зала, но те в края на краищата си бяха само чиновници и вестоносци. Чиновниците се мръщеха озадачени и нерешителни, всеки очакваше някой пръв да заговори, но облечените в червени палта вестоносци знаеха, че не им е работа да се бъркат, и отстъпваха по сините плочки на пода към страничните колони, а чиновниците й отваряха път и никой не смееше да си отвори устата. Въпреки всичко тя чу хорово ахване зад гърба си, щом отвори високата врата.

Заседателната зала не беше голяма. Четирите лампи на стойки бяха достатъчни, за да се освети, а големият тайренски килим на червени, сини и златни шарки почти покриваше плочестия под. Широката мраморна камина в единия край на помещението затопляше достатъчно въздуха, макар че остъклените врати, водещи към външната колонада, се тресяха от нощния вятър толкова шумно, че заглушаваха тиктакането на високия позлатен иллиански часовник на лавицата над камината. Тринадесет тежки резбовани позлатени кресла, почти като тронове, образуваха дъга с лице към вратата и всички бяха заети от жени с угрижени лица.

Алеиз, в центъра на дъгата, се намръщи, щом видя Кацуан, повела с парадна стъпка малката си свита в залата.

— Това заседание е закрито, Айез Седай — заяви тя, едновременно официално и много хладно. — Може да ви поканим да поговорите с нас по-късно, но…

— Знаете кого държите в тъмницата, нали? — прекъсна я Кацуан. Не беше въпрос, но Алеиз се опита да се измъкне с блъф.

— Много хора. Пияници, най-различни чуждоземци, задържани заради побоища и кражби, един от Граничните земи — днес го хванали по подозрение, че е убил трима души. Не следя списъка на задържаните лично, Кацуан Седай.

Нинив вдиша дълбоко при споменаването за задържан за убийство и очите й засвяткаха опасно, но добре че детето прояви поне достатъчно благоразумие да си замълчи.

— Значи се опитвате да скриете, че държите Преродения Дракон — каза кротко Кацуан. Беше се надявала — трескаво се беше надявала! — че паяжината, оплетена от Верин, ще ги накара да се въздържат от това. Но може би все още не беше късно нещата да се уредят по лекия начин. — Мога да ви отърва от него. През годините съм се оправяла поне с двадесет мъже, способни да преливат. Мен той не ме плаши.

— Искрено благодарим за предложението — отвърна Алеиз, — но предпочитаме първо да се свържем с Тар Валон. — За да договорят по-висока цена. Е, добре. Каквото трябва да бъде, ще бъде. — Имате ли нещо против да ни кажете как разбрахте… Кацуан я прекъсна отново.

— Май пропуснах да спомена, че тримата мъже зад мен са Аша’ман.

Тримата пристъпиха напред, както им беше наредено, и тя бе длъжна да признае, че наистина изглеждаха опасни. Деймир с прошарената коса приличаше на посивял мечок с болен зъб, хубавецът Джаар — на мършав леопард, а Ибин с немигащия си поглед беше особено застрашителен, което навярно идваше от момчешкото му лице. Определено въздействаха на Съветничките. Някои от тях само помръднаха в креслата си, сякаш искаха да се поотдръпнат, но Киприен зяпна, малко неприятно с тези нейни редки зъби. Сибайн, със сивата й като на Кацуан коса, хлътна в креслото си и започна да си вее с костеливата си длан, а устата на Кумир се изкриви, сякаш се канеше да повърне.

Алеиз беше изградена от по-яко вещество, но и тя малко пребледня.

— Казах ти вече, че Аша’ман могат свободно да влизат в града, стига да спазват закона. Ние не се страхуваме от Аша’ман, Кацуан, макар че съм длъжна да го кажа: изненадана съм, че те виждам в тяхната компания. Особено след предложението, което току-що направи.

Значи сега беше само „Кацуан“, така ли? Все пак съжаляваше, че трябва да прекърши Алеиз. Управляваше Фармадинг добре, но след тази нощ едва ли щеше да може да се съвземе.

— Нима забравяш какво още се случи днес, Алеиз? Някой преля в самия град. — Съветничките отново се размърдаха и повечето се смръщиха угрижено.

— Отклонение. — Хладината в гласа на Алеиз се беше стопила и се бе сменила с гняв и може би нотка на страх. Очите й светеха мрачно. — Може би стражите са сбъркали. Никой от разпитаните не е забелязал нещо, което да предполага…

— Дори това, което смятаме за съвършено, може да си има пукнатини, Алеиз. — Кацуан привлече от своя „кладенец“ и пое съвсем малко от сайдар. Имаше опит; малкото златно колибри не можеше да удържи колкото коланчето на Нинив. — Пукнатините могат да не се забележат с векове. — Сплитът на Въздух, който изпреде, бе достатъчен, за да повдигне коронката с бляскави скъпоценни камъчета от главата на Алеиз и да я положи в нозете й. — Но бъдат ли открити, всеки, който има очи, може да ги види.

— Тринадесет чифта смаяни очи се втренчиха в коронката. Съветничките до една се смразиха и забравиха да дишат.

— За мен поне тази пукнатина е зейнала като врата на плевник — заяви Деймир. — Мисля, че стои по-добре на главата ви.

Сиянието на Силата изведнъж грейна около Нинив и коронката се понесе към Алеиз, и се забави в последния миг, за да кацне съвсем лекичко над обезкръвеното й лице, вместо да я халоса по главата. Светлината на сайдар обаче не изчезна от момичето. Хубаво, нека да си пресуши Кладенеца.

— Ще… — Алеиз преглътна. — Ще бъде ли достатъчно, ако само ви го предадем? — Дали имаше предвид Кацуан, или ашаманите, не стана ясно дори за нея самата.

— Мисля, че да — кротко отвърна Кацуан и Алеиз смъкна рамене като кукла с отрязани конци. Колкото и да бяха слисани от преливането, Съветничките се спогледаха питащо. Очите им пробягаха към Алеиз, лицата им се вкочаниха и те си закимаха. Кацуан вдиша много дълбоко. Обещала бе на момчето, че каквото и да прави, ще го прави за негово добро, не за доброто на Кулата или за когото и да било друг, и ето че сега бе прекършила една добра жена заради неговото добро. — Много съжалявам, Алеиз — каза тя.

„Сметката, която трупаш, вече доста набъбва, момче.“