Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter’s Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2008)
Разпознаване
Mandor (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Сърцето на зимата

ИК „Бард“

Американска, I издание

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 36

История

  1. — Добавяне

Глава 28
Вест в платнена торба

На заранта след като Мат обеща да помогне на Теслин — и на Джолайн, че и на тази Едесина, която очите му още не бяха виждали! — Тилин обяви, че напуска града.

— Сурот ще ми покаже каква част от Алтара е вече под контрола ми, гълъбче — рече тя. Ножът й беше забит в пилона на леглото и двамата още се излежаваха сред омачканите ленени чаршафи и разбъркани завивки, той само с коприненото шалче, криещо белега на шията му, а тя — съвсем гола. „Само по кожа“, дето е речено. Кожата си я биваше — най-гладката и нежната, която бе докосвал. Тя погали лениво другите му няколко белега с дългия си, лакиран зелено нокът. Тъй или инак, беше си докарал доста белези, макар и не от липса на желание да ги избегне. Неговата кожа нямаше да спечели много на търг, в това беше сигурен, но белезите я очароваха. — Всъщност идеята не беше нейна. Тюон смята, че… ще ми е от полза… ако видя с очите си, вместо на карта, а когато момичето предложи нещо, Сурот го изпълнява. Ще заминем с то’ракен, за да го обходим бързо. Както разбрах, ще е по цели двеста мили на ден. О, недей да се цупиш така, прасенцето ми. Няма да те карам да се качваш на онези чудовища.

Мат въздъхна с облекчение. Обезпокои го не перспективата да лети. Смяташе, че може дори да му хареса. Но ако изчезнеше от Ебу Дар за по-дълго, Светлината само знаеше дали Теслин или Джолайн, или дори тази Едесина нямаше да ги обземе нетърпение и да направят нещо глупаво, нито каква идиотщина можеше да хрумне на Беслан. Беслан го безпокоеше почти колкото жените.

Тилин, възбудена от предстоящия си полет на някое от сеанчанските чудовища, заприлича повече от всякога на орлица.

— Няма да е за повече от седмица, миличкото ми. Мммм. — Зеленият й нокът мина по дългия една стъпка набръчкан белег, прорязал ребрата му. — Дали да не те вържа за леглото, че да не ми те откраднат, докато се върна?

Малко усилие му струваше да отвърне на лукавата й усмивчица с най-неустоимото си хилене. Беше почти сигурен, че се шегува, но само почти. Дрехите, които му беше избрала за днес, го правеха толкова яркочервен, че очите да те заболят. Всичко червено, освен цветчетата, бродирани по палтото и пелеринката, както и черната шапка и шалчето. От бялата дантела по шията и китките останалото само изглеждаше още по-червено. Той все пак се напъха в тях, изгаряйки от нетърпение да се махне от покоите й. С Тилин един разумен човек не можеше да е сигурен в нищо. Можеше и да не се шегува.

Тилин, изглежда, не беше преувеличила за нетърпението на Сурот. След по-малко от два часа, според отрупания със скъпоценни камъни цилиндър-часовник в дневната на Тилин, дар от Сурот, той вече придружаваше Нейно величество към пристанището. По-точно Сурот и Тилин яздеха в челото на двадесетина особи от Кръвта, които ги придружаваха, заедно с подбраните си со’джин, мъже и жени, които скланяха бръснатите си глави пред всеки от Кръвта и гледаха отвисоко всички останали, а той яздеше най-отзад на гърба на Пипе. „Хубавелчото“ на кралицата на Алтара не можеше да язди с Кръвта, която в момента, естествено, включваше и самата Тилин. Не беше като да си наследствен слуга или нещо от този род.

Кръвта и повечето им со’джин яздеха породисти животни — стройни кобили с извити шии и нежна стъпка и коне с яка гръд, свирепи очи и широки ноздри. Късметът му като че ли не действаше при конни надбягвания, но беше готов да заложи на Пипе срещу всяко от тях. Дорестият му кон не беше за показ, но Мат бе сигурен, че ще надбяга почти всички от тези хубавички животни на спринт, а на дълъг бяг всички щяха да му дишат праха. След толкова дълъг престой в конюшните Пипе напираше да заскача, като не можеше да препусне, и бяха необходими всички умения на Мат — е, по-скоро всички умения, които му идеха някак със спомените на онези отдавна умрели мъже — за да задържи животното под контрол. Но докато стигнат средата на пътя до кейовете, кракът го заболя до бедрото. Ако наистина смяташе да се маха скоро от Ебу Дар, това трябваше да стане по море, или с трупата на Лука. Намислил беше как да го накара да тръгне преди пролетта. Опасен план навярно, но друг избор не виждаше. Другото беше още по-опасно.

Не беше сам в тила на колоната. Зад него в две редици крачеха над петдесет мъже и жени, слава на Светлината — облечени в дебели бели вълнени халати върху онези прозрачни одежди, в които се мотаеха обикновено, някои повели коне, натоварени с големи плетени кошове, пълни с вкусотии. Кръвта не можеше да мине без слуги; всъщност, изглежда, смятаха, че с толкова малко едва ще преживеят. Да’ковале рядко вдигаха очите си от уличната настилка и бяха кротки като агънца. Веднъж Мат бе видял как пратиха един да’ковале да го набият с камшик. Русокосият нещастник, горе-долу на неговите години, хукна презглава сам да си донесе камшика. Това да се опита да поотложи наказанието, да се скрие или пък да го избегне — няма, братче. Такива хора Мат не можеше да разбере.

Пред него яздеха шест сул-дамки и глезените им се показваха под късите цепнати поли. Хубави глезенчета при една-две, но седяха на седлата си все едно че и те са от Кръвта. Две водеха на каишки крачещите до конете им дамане.

Мат огледа скришом жените. Едната дамане, ниска и със светлосини очи, беше свързана с ай-дам към пълничката сул-дам с маслинена кожа, която бе видял да разхожда Теслин. Тъмнокосата дамане отвръщаше на името „Пура“. Айезседайската безвременност ясно се четеше на гладкото й лице. Не беше повярвал напълно на Теслин, когато му каза, че жената е станала истинска дамане, но ето че посивялата сул-дам се наведе ниско от седлото, продума нещо на някогашната Рима Галфрей, измърмори й нещо проклетата сул-дам и сегашната „Пура“ плесна с ръце и се засмя с възторг.

Мат потръпна. Проклетата жена като едното нищо щеше да се развика за помощ, ако се опиташе да махне тъпия ай-дам от шията й. Светлина, за какво си мислеше! Не стига, че се беше набутал да извади бекона на три Айез Седай от огъня заради тях — да го изгори дано, наистина щеше се докара до дръвника, ако правеше непрекъснато така! — не стига това, ами и да мисли още да измъква от Ебу Дар.

Ебу Дар беше голямо пристанище, с може би най-големия залив в познатия свят, а пристаните бяха като дълги каменни пръсти, протегнати навътре от кея, опасал града по цялата му дължина. Почти всички места за привързване бяха заети от сеанчански съдове с всякаква големина, с екипажите по такелажа, които завикаха гръмко при появата на Сурот, с тътен от възторжени мъжки гласове, зовящи името й. Мъжете по другите кораби също размахваха ръце и викаха, макар че повечето изглеждаха объркани и не им беше ясно кого или какво точно поздравяват. Но явно смятаха, че се очаква от тях. По тези съдове вятърът, духащ през залива, развяваше Златните стършели на Иллиан, Полумесеците на Тийр и Златния ястреб на Майен. Явно Ранд още не бе заповядал на тамошните търговци да спрат търговията в завладените от сеанчанците пристанища или търговците го правеха зад гърба му. Под черепа на Мат засвяткаха цветове и той разтърси глава да ги прочисти. Повечето търговци щяха да търгуват и с убиеца на родната си майчица, стига да имат изгода от това.

Най-южният пристан беше оставен без кораби и сеанчанските офицери с тънките пера на ярко боядисаните Шлемове подадоха ръка на Сурот и Тилин да слязат в големите лодки, които чакаха с по осем яки гребци във всяка. Всеки случай едва след като Тилин целуна Мат за последно, като едва не му откъсна косата, докато дърпаше главата му надолу, и след това го щипна по задника! Сурот се намръщи нетърпеливо, докато Тилин най-сетне се разположи в лодката си, и дори след това сеанчанката не престана да кипи и да размахва пръсти на Алохин, своята со’джин, тъй че жената с острото лице не спираше да снове между пейките и да й подава ту едно, ту друго.

Останалите от Кръвта бяха удостоени от офицерите с дълбоки поклони, но се наложи да се качат в лодките с помощта на своите со’джин. Сул-дам на свой ред помогнаха на дамане, но никой не помогна на гмежта в белите халати в товаренето на плетените кошове и на самите тях. Много скоро лодките вече пресичаха залива на път към мястото, където държаха ракените и то’ракените, южно от Рахад, промъквайки се покрай многобройната закотвена сеанчанска флотилия и рояците пленени съдове на Морския народ, осеяли залива. Повечето от тях като че ли бяха с подменен такелаж — с поребрените сеанчански платна и с други въжета. Екипажите им също бяха сеанчански. С изключение на Ветроловките, за които Мат се мъчеше да не мисли, и може би на неколцина продадени в робство, оцелелите от Ата-ан Миере бяха до един в Рахад с другите да’ковале, и им беше възложено да чистят задръстените с мръсотия канали. А по този въпрос той не можеше да направи нищо. Нищо не им дължеше, чинията му вече бе достатъчно пълна, за да поеме повече, и нищо не можеше да направи. Толкоз!

Искаше му се веднага да поеме обратно, за да остави зад гърба си корабите на Морския народ. Никой по пристанището не му обръщаше и най-малко внимание. Офицерите се бяха разкарали веднага след като лодките потеглиха. Моряците наслязоха от такелажите и всеки се залови с работата си, а членовете на гилдията на товарачите подкараха отново ниските си, тежки ръчни колички, отрупани с бали, сандъци и бурета. Но ако си тръгнеше скоро, Тилин можеше да реши, че се кани да се махне от града, и да нареди да го задържат, затова Мат остана на гърба на Пипе в края на пристанището и махаше с ръка като тъп гъсок чак докато се отдалечиха толкова, че тя да не може да го види дори с далекоглед.

Въпреки пулсиращия от болка крак той подкара много бавно по дължината на кея. Избягваше да поглежда повече към залива. Наоколо му скромно облечени търговци следяха как се товари и разтоварва стоката им, като от време на време пъхаха по някоя кесия в ръцете било на мъж, било на жена в зелен кожен елек, за да си подсигурят по-грижливо отношение към ценния товар или пък по-голяма бързина в работата, макар да не изглеждаше възможно хората от гилдията да заработят по-бързо. Южняците като че ли винаги подтичваха при работа, освен когато слънцето клекнеше над главите им и когато на жегата патка можеше да се опече, а при това сиво небе и режещ вятър откъм морето едва ли имаше значение къде е слънцето.

Докато обърне към Мол Хара, беше преброил над двадесет сул-дам, патрулиращи около пристанището с дамане. Пъхаха си носовете по лодките, идещи от закотвени в залива не сеанчански кораби, качваха се на палубите на всеки пристигащ кораб, както и на всеки готвещ се да замине. Още на идване си знаеше, че ще ги види тук. Само с Валан Лука, няма начин. Единствената друга възможност беше прекалено рискована, освен в най-краен случай. Лука също беше рискован вариант, но Мат не виждаше друг избор.

Като се върна в Тарасинския палат, се смъкна от Пипе, изохка и издърпа тоягата изпод ремъка на седлото. Остави дорчото на коняря и влезе с куцукане в палата — левият му крак едва удържаше тежестта. Сигурно ако го понакиснеше в гореща вода, щеше облекчи малко болката. Тогава сигурно щеше да може да обмисли нещата по-спокойно. Трябваше да изненада Лука, но преди да стигне до него, имаше да реши още няколко дребни проблема.

— А, ето ви и вас — рече Ноал, който изникна сякаш от въздуха пред него. Мат беше мяркал случайно два-три пъти стареца, откакто му намери постеля, но сега той изглеждаше добре отпочинал в почистеното си и огладено сиво палто, предвид че всеки ден се измъкваше от палата, скиташе по цял ден из града и се връщаше чак към полунощ. Ноал оправи разръфаната дантела по маншетите си и се усмихна доверително, показвайки изпочупените си зъби. — Кроите вие някакъв план, лорд Мат, и аз с удоволствие бих ви предложил услугите си.

— Кроя час по-скоро да пооблекча болния си крак — отвърна Мат колкото можеше по-безгрижно, Ноал му се струваше съвсем безобиден. Според Харнан, той разправяше разни истории преди спане. Истории, които Харнан и останалите Червеноръки, изглежда, поглъщаха с охота, дори в тях да ставаше дума за някакво си място, наречено Шибуя, което уж се намирало отвъд Айилската пустош и където жените, способни да преливат, били с татуирани лица, където наказвали със смърт над триста вида престъпления и където в подножията на планините живеели гиганти, по-високи и от огиерите, чиито лица пък били на корема. Твърдеше, че бил ходил там. Човек, който твърди подобни неща, не можеше да е опасен. От друга страна, единствения път, когато Мат го видя как борави с дългите ками, които криеше под палтото си, съвсем не му се стори безопасен. Само като видиш човек как държи едно оръжие, можеш да разбереш дали е свикнал да го използва. — Ако реша да намисля нещо друго, ще ти се обадя.

Все така усмихнат, Ноал се почеса по клюнестия нос.

— Още не ми вярвате. Какво пък, разбирам ви. Макар че ако исках нещо да ви навредя, просто нямаше да се показвам онази нощ в уличката. В очите ви се чете. Виждал съм аз велики мъже, кроящи планове, както и злодеи, тъмни като Ямата на ориста. Когато човек крои опасни планове и не иска да се знае, в очите му се чете.

— Очите ми просто са изморени — засмя се Мат и се подпря на тоягата. Велики мъже, кроящи планове? Старецът сигурно ги беше видял в неговата Шибуя, при гигантите. — Виж, благодаря все пак за онзи път. Ако мога да направя още нещо за теб, само кажи. Но точно сега искам да си взема гореща баня.

— Този голам пие ли кръв? — попита Ноал и задържа Мат за рамото, когато тръгна да го подмине.

Светлина, съжали, че бе споменал това и старецът го бе чул. Съжаляваше, че Биргит изобщо му беше казала за него.

— Защо питаш?

Голамът живееше с кръв. Не ядеше нищо друго.

— Намерили са още един човек с разкъсано гърло. Снощи, само че бил съвсем изцеден, капка кръв нямало в него, нито по постелята му. Не ви ли споменах? Бил в някакъв хан, край Молдинската порта. Ако тази твар изобщо е напускала града, явно се е върнала. — Старецът погледна през рамото на Мат и се поклони ниско и много вежливо на някого. — Ако решите нещо друго, винаги съм готов — добави по-тихо, докато се изправяше.

Мат се обърна, а старецът побърза да се отдалечи. До високата стойка на един от позлатените светилници стоеше Тюон и се взираше съсредоточено в него изпод прозрачното си було. Е, гледаше го поне. Както винаги, в момента, в който той я видя, тя се обърна и се плъзна по коридора, а снежнобелите й поли тихо зашумоляха. Днес беше съвсем сама.

За втори път този ден Мат потръпна. Жалко, че момичето не бе заминало със Сурот и Тилин. Като ти дадат комат, не се оплакваш, че няколко трохи са се отронили, само че Айез Седай и сеанчанци, с един голам, който те дебне да ти изпие кръвчицата, старци, които си пъхат носовете, където не им е работата, и мършави момиченца, които се взират в теб — всичко това накуп можеше да подплаши и най-големия храбрец. Май не му беше времето да си кисне крака.

По-добре се почувства, когато изпрати Лопин да му донесе останалото от неговите си дрехи от килера за играчки на Беслан. И Нерим — да намери Джюйлин. Кракът още го пареше като огън и се огъваше, щом понечеше да тръгне, но след като не искаше да губи време, най-добре беше да се пораздвижи. Искаше да се махне от Ебу Дар преди да се е върнала Тилин, а това означаваше, че разполага с десетина дни. По-малко, че да е по-сигурно.

Когато хващачът на крадци си пъхна главата през открехнатата врата на спалнята, Мат се оглеждаше в голямото огледало със стойка на Тилин. Червените… одежди… бяха напъхани в гардероба с останалите финтифлюшки, които му беше дала. Сигурно следващият „хубавелчо“ на Тилин щеше да ги хареса. Палтото, което си беше облякъл, беше най-простото от всички, които си имаше — от синя вълна, без нито едно ширитче или везмо. Палто, каквото един мъж би се гордял да носи, без да се налага всички наоколо да го зяпат. Прилично палто.

— Може би малко дантела все пак — промърмори той и опипа яката на ризата си. — Съвсем малко. — Като помислиш, наистина беше много просто това палто. Прекалено строго някак.

— Нищо не разбирам от дантела — каза Джюйлин. — Затова ли ме повика?

— Не. Разбира се, че не. Какво ми се хилиш?

— Просто съм щастлив, нищо друго. Сурот замина и аз съм щастлив. Щом не искаш да ме питаш за дантела, какво искаш?

Кръв и пепел! Жената, която го интересуваше, явно беше някоя от да’ковале на Сурот! Иначе нямаше причина да го интересува, че е заминала, още по-малко да е щастлив. И този човек се канеше да й отнеме имущество! Е, сигурно не беше кой знае какво в сравнение с отвличането на две Дамане.

Мат закуцука, прегърна Джюйлин през рамо и го отведе в дневната.

— Трябва ми рокля на дамане, да става за жена ей толкова висока — той вдигна ръка някъде до рамото си — и слаба. — Усмихна му се най-искрено, но усмивката на Джюйлин видимо помръкна. — И освен това ми трябват три рокли на сул-дам и един ай-дам. И ми хрумна, че най-подходящият човек да открадне нещо, без да го хванат, може да е един хващач на крадци.

— Аз съм хващач на крадци — изръмжа възмутен мъжът и се дръпна от Мат. — Не съм крадец!

Мат също престана да се хили.

— Джюйлин, знаеш, че единственият начин да измъкнем онези Сестри от града е ако стражите помислят, че все още са дамане. Теслин и Едесина си имат каквото им трябва, но трябва да предрешим Джолайн. Сурот ще се върне след десет дни, Джюйлин. Ако не се махнем дотогава, най-вероятно твоята сладурана ще си остане нейно имущество. — Не можеше да се отърве от чувството, че ако не се махнат дотогава, няма да се махнат изобщо. Светлина, в този град човек можеше да пукне от треперене!

Пъхнал юмруци в широките джобове на черното си тайренско палто, Джюйлин го изгледа кръвнишки. Направо го прониза с поглед, като че ли взрян в нещо, което никак не му се харесваше. Накрая отвърна с кисела гримаса:

— Няма да е лесно.

Следващите дни изобщо не бяха лесни. Слугините кудкудякаха и се кикотеха, щом го видеха в новите дрехи. По-точно в собствените му дрехи. Хилеха се и на висок глас се обзалагаха, така че да ги чуе, колко бързо щял да си ги смени, след като се върнела Тилин — повечето, изглежда, смятаха, че ще се разтича по коридорите, късайки дрехите по себе си само като чуе, че вече се връща — но той не им обръщаше внимание. Вслушваше се само в частта за връщането на Тилин.

Много от жените и почти всички мъже приеха новото му облекло за знак, че се кани да си ходи. Да избяга, както го наричаха неодобрително, и всеки правеше каквото може, за да му попречи. В техните очи той беше като лекарство за болния зъб на Тилин и никак не държаха тя да се върне и да захапе тях, защото го е загубила. Ако не беше се погрижил Лопин или Нерим постоянно да се навъртат в покоите на Тилин и да му пазят вещите, дрехите пак щяха да изчезнат, а само благодарение на Ванин и мъжете от Червената ръка Пипе все още не се беше изпарил от кралските конюшни.

Мат се стараеше да укрепва това убеждение. Когато си заминеше и в същото време изчезнеха две дамане, събитията несъмнено щяха да се свържат, но след като Тилин я нямаше и намерението — му да бяга беше ясно преди да се е върнала, щеше да й спести обвиненията. Всеки ден, дори когато валеше, излизаше да поязди Пипе на кръг из двора на конюшнята, всеки ден — малко по-дълго, все едно че целеше да укрепи издръжливостта си. Което всъщност целеше, както осъзна по едно време. Кракът и бедрото все още го боляха ужасно, но взе да му се струва, че ще може да издържи десетина мили езда преди да се наложи да слезе от седлото. Е, осем поне със сигурност.

Често пъти при ясно време сул-дам извеждаха дамане на разходка докато той яздеше. Сеанчанките бяха наясно, че не е собственост на Тилин, но от друга страна, той чуваше някои да го наричат нейната „играчка“! „Играчката на Тилин“, казваха, сякаш си нямаше име! Явно не беше толкова важен за тях, за да ги интересува името му. За тях човек можеше или да е да’ковале, или да не е и неговото половинчато положение ги разсмиваше безкрайно. Яздеше, слушаше смеха на сул-дам и се мъчеше да се убеди, че всичко е за добро. Колкото повече хора бъдеха убедени, че се е готвил да избяга преди Тилин да се е върнала, толкова по-добре за нея. Само дето не беше приятно за него.

От време на време различаваше айезседайски лица сред разхожданите жени — три, без да се брои Теслин, но нямаше представа коя точно от тях е въпросната Едесина. Можеше да е онази ниска бледолика жена, която толкова му напомняше за Моарейн, или високата със сребристо златната коса, или слабичката чернокоса женичка. Стъпваха плавно до своите сул-дам и всяка можеше да се поразходи сама, ако не беше сияещият на слънцето нашийник на врата й и каишката, свързваща я с китката на сул-дам. Самата Теслин с всеки ден ставаше все по-мрачна, щом го видеше, и гледаше само напред. Всеки път на лицето й като че ли се изписваше все по-голяма решителност. И нещо, което можеше да се вземе за паника. Мат започна да се безпокои и за нея, и заради нетърпението й.

Искаше му се някак да вдъхне увереност на Теслин — нямаше нужда от древните спомени, за да знае, че решителността, съчетана с паниката, може да убие човек, но те го потвърждаваха — искаше му се да я успокои, но не смееше да се доближи отново до даманарника. Тюон продължаваше все да е зад гърба му, щом се обърнеше. Не че беше кой знае какво, но се случваше прекалено често, за да е спокоен. И не е достатъчно често, за да помисли, че го преследва. Защо ще го прави? Просто прекалено често. Понякога с нея беше и нейната со’джин Селусия, а от време на време се появяваше и Анат, макар че по едно време странната висока жена като че ли изчезна от палата, поне не се мяркаше из коридорите. Чу, че се била „оттеглила“, каквото и да значеше това, и той можеше само да съжалява, че не е взела и Тюон. Съмняваше се, че момичето отново ще повярва, че се е отбил да донесе сладкиши на някоя Ветроловка. Наистина ли искаше да го купи? Ако беше така, Мат все още не разбираше защо. Така и не можеше да разбере какво толкова привлича жените към някой мъж — на тях като че ли им беше присъщо да се блещят, щом видят най-невзрачни типове — но знаеше със сигурност, че самият той не е красавец, каквото и да му разправяше Тилин. Жените просто лъжеха, само за да вкарат човек в леглото си, а вкарат ли го веднъж там — лъжеха още повече.

Във всеки случай Тюон не беше най-големият му дразнител. Просто досадна муха. Нищо повече. Бъбривите жени или зяпащите го девойчета не можеха да го накарат да се изпоти. Но колкото и да я нямаше, Тилин го караше да се поти. Ако се върнеше и разбереше, че се гласи да напусне, можеше да й хрумне нещо друго около „продажбата“. Сега тя беше Върховна лейди, в края на краищата, и Мат беше убеден, че много скоро съвсем ще си обръсне главата и ще си остави само един гребен отгоре. Като истинска сеанчанка от Върховната кръв, и тогава знае ли човек на какво ще е способна? Мислите за Тилин го изпотяваха, но имаше още много неща, от които човек можеше да плувне в пот.

Ноал продължаваше да му носи злокобни вести за убийствата на голама, а понякога — и Том. Всяка нощ имаше ново, въпреки че като че ли само те двамата и той свързваха убийствата. Мат продължаваше да се придържа към открити места, доколкото беше възможно, и при всяка възможност гледаше да е сред други хора. Престана да спи в ложето на Тилин и никога не прекарваше две поредни нощи на едно и също място. Ако това означаваше да спи в плевника на конюшнята — какво пък, спал беше и преди в плевници и знаеше как боде сеното през дрехите. Все пак — по-добре сеното да те боде, отколкото да ти срежат гърлото.

Беше издирил Том веднага щом реши да се опита да освободи Теслин и го намери в кухнята с готвачите над чиния с печено пиле. Том се разбираше толкова добре с готвачите, колкото със селяците, търговците и благородниците. Том Мерилин с всички се разбираше, това му беше начинът да събира оттук-оттам клюки и после да ги намества в една картинка. Можеше да вижда нещата под друг ъгъл и да схваща неща, които убягваха на други. Щом привърши с пилето, Том тутакси предложи единствения възможен начин да се измъкнат Айез Седай пред очите на стражите. Тогава цялата тази работа му се стори много лесна. За кратко. Но се появиха други пречки.

Джюйлин притежаваше същата способност да гледа на нещата по-засукано, сигурно заради дългото време, преживяно като хващач на крадци, и понякога Мат се срещаше нощем с него и Том в стаичката на двамата в жилищата на слугите, за да се помъчат да съставят ясен план как да преодолеят тези пречки. Виж, от тях Мат се потеше здраво.

На първата от тези срещи, в нощта след като Тилин замина, в стаичката нахлу Беслан, уж че търсел Том за нещо си. За съжаление преди това ги беше подслушал зад вратата и беше чул достатъчно, за да не могат да го изпързалят с някаква измислена историйка. И за още по-голямо съжаление пожела и той да участва. Дори им обясни как ще го направят.

— Бунт — заяви той и седна на трикракото столче между двете легла. Обзавеждането в препълнената стаичка се допълваше от умивалник с олющена бяла кана и леген, без огледало. Джюйлин седеше на ръба на едното легло по долна риза и гледаше безизразно, а Том се беше изтегнал на другото и оглеждаше намръщено кокалчетата на пръстите си. За Мат оставаше да се облегне на вратата и да пази да не нахълта още някой. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Явно Том знаеше за тази лудост от самото начало; затова толкова се стараеше да запази хладнокръвие. — Хората ще се вдигнат, щом им дам знак — продължи Беслан. — С приятелите ми уговорихме всички мъже в града. Всички са готови да се бият!

Мат въздъхна и отпусна тежестта си на здравия крак. Подозираше, че когато Беслан даде знак, ще се вдигнат само той и приятелите му. Повечето хора бяха по-склонни да приказват за бунт, отколкото да го вдигнат, особено срещу войници.

— Беслан, във веселчунските приказки конярите с вилите и хлебарите с дървените лопати се вдигат на бунтове и побеждават армии, защото искат да са свободни. — Том изсумтя толкова силно, че мустаците му се размърдаха. Мат не му обърна внимание. — В реалния живот конярите и хлебарите ги убиват. Познавам добрите войници само като ги видя, а сеанчанците са много добри.

— Ако освободим всички дамане заедно с Айез Седай, те ще се бият за нас! — настоя Беслан.

— Горе на тавана трябва да има най-малко двеста дамане, Беслан, и повечето от тях са сеанчанки. Освободи ги, и колкото и да не ти харесва, всички до една ще хукнат да си търсят сул-дам. Светлина, ние не можем да разчитаме дори на тези, които не са сеанчанки! — Мат вдигна ръка да спре протеста на Беслан. — Няма как да разберем на кои можем да разчитаме, а нямаме и време за това. А и да можехме, щеше да се наложи да избием останалите. Не съм готов да убия жена, чието единствено престъпление е, че носи нашийник. А ти? — Беслан извърна очи, но беше стиснал челюсти. Не искаше да се предаде.

— Дали ще освободим някоя дамане, или не — продължи Мат, — ако народът се вдигне, сеанчанците ще превърнат Ебу Дар в касапница. Те потушават бунтовете много сурово, Беслан. Много сурово! Можем да избием всички дамане на тавана и те ще доведат нови от лагерите. Майка ти ще се върне и ще завари жалки отломки, а главата ти ще стърчи забита на пика на градската стена. А скоро след това там ще отиде и нейната. Не си въобразяваш, че ще повярват, че не е знаела какво крои синът й, нали? — Светлина, дали наистина го знаеше? Тази жена беше достатъчно смела, за да го опита. Не допускаше, че е чак толкова глупава, но…

— Тя казва, че сме мишки — отвърна с горчивина Беслан. — Когато минават котките, мишките си кротуват. Не искам да съм мишка, Мат.

На Мат му поолекна.

— По-добре да си жив мишок, отколкото мъртъв, Беслан. — Което май не прозвуча съвсем дипломатично — Беслан го изгледа кисело, — но си беше чистата истина.

Оттогава подканяше Беслан да идва на сбирките им, макар и само за да го държи под око, но Беслан идваше рядко и се падна на Том да се постарае да охлажда плама на младежа когато и както може. Най-многото, в което можеше да убеди Беслан, бе да обещае, че ще даде сигнал за бунт едва след като те се махнат на месец път от града, за да не ги спипат. Това донякъде се уреди, макар и да не го задоволяваше. Всичко останало беше като да направиш две крачки и да се удариш в каменна стена. Или да се спънеш в тел.

Дамата на сърцето на Джюйлин, изглежда, много държеше на него. И изглежда, нямаше нищо против, че той смени тайренските си дрехи със слугинска зелено-бяла ливрея, нито че не спа две нощи, а мете пода недалече от стълбите, водещи към даманарника. Никой не се заглеждаше по един слуга, въртящ метлата, дори другите слуги. В Тарасинския палат имаше толкова много слуги, че не се познаваха и щом видеха мъж с метла, решаваха, че работата му е да я използва. Джюйлин изкара и два дни в метене, а накрая докладва, че сул-дам преглеждат даманарника най-напред сутрин и след това малко след като се стъмни, че през деня между двата прегледа може да ги няма и че нощем дамане остават сами.

— Подслушах една сул-дам да казва, че се радва, че не е в лагерите, където… — Излегнат върху тънкия дюшек, Джюйлин замълча и се прозя тежко. Том седеше на ръба на другото легло и за Мат остана столчето между двамата. Беше по-добре, отколкото да стои, но не много. Повечето хора по това време спяха. — Където трябвало да остава да пази през няколко нощи — продължи след малко хващачът на крадци. — Каза също така, че обича да оставя дамане да си поспят цялата нощ, за да са бодри на заранта.

— Значи трябва да се задействаме през нощта — измърмори Том и поглади белия си мустак. Нямаше нужда да добавя, че всичко, което се е задействало през нощта, може да привлече внимание.

Сеанчанците патрулираха из града и нощем, за разлика от градската стража. Стражата освен това беше податлива на подкупи, стига да не ги хванат сеанчанците.

— Намери ли най-после ай-дам, Джюйлин? — попита Мат. — Или роклите? С роклите едва ли е толкова трудно, колкото с ай-дам.

Джюйлин отново се прозя в шепа.

— Когато ги намеря, тогава. Не ги оставят да се въргалят по улицата, нали знаеш.

Том откри, че няма да е възможно просто да изведат дамане през портата. Или по-скоро, както честно си призна, разкрила му го беше Ризел. Изглежда, един от офицерите с висок ранг, отседнали в „Скитащата жена“, имаше много приятен глас и според нея пеел много забавно.

 

 

— Някой от Кръвта може да изведе дамане, без да му задават въпроси — поясни Том на следващата им сбирка. Този път и двамата с Джюйлин седяха на креватите. Мат беше започнал да мрази столчето. — Или поне няма да го питат много. На една сул-дам обаче й трябва заповед, написана и подпечатана от някой от Кръвта, офицер, който е от капитан нагоре или дер’сул-дам. Стражите при портите и на пристанището имат списъци на всички валидни печати в града, така че мога просто да преправя някой печат и смятам, че ще се приеме. Трябва ми копие от подходяща заповед с подходящия печат. Остава въпросът кои ще са нашите три сул-дам.

— Ризел, да речем, може да е едната — предложи Мат. Тя не знаеше какво замислят и ако й кажеха, можеше да е рисковано. Том й беше задавал какви ли не въпроси, уж че искал да разбере как живеят сеанчанците, и тя с голяма охота беше разпитвала сеанчанския си приятел, но едва ли щеше да я зарадва много възможността хубавичката й главица да кацне на острието на пиката. — А какво ще кажеш за господарката на сърцето ти, Джюйлин? — Имаше някаква идея за третата. Беше помолил Джюйлин да намери рокля за сул-дам, която да стане на Сетале Анан, въпреки че все още не бе имал възможност да й го предложи. Откакто Джолайн влезе в кухнята на „Скитащата жена“, беше се отбил само веднъж там, за да я накара да разбере, че прави всичко, което може. Тя естествено не разбра, но госпожа Анан успя да усмири гнева на Айез Седай, преди да се е разкрещяла. Можеше да стане идеална сул-дам за Джолайн.

Джюйлин помръдна неловко рамене.

— Достатъчно трудно ми беше да убедя Тера да избяга с мен. — Тя е… как да го кажа, плахичка засега. След време ще й помогна да го преодолее — знам как, — но не мисля, че е подходяща да се прави на сул-дам.

Том подръпна мустак.

— Едва ли Ризел ще напусне. Изглежда, толкова харесва пеенето на този генерал-прапоршчик лорд Ямада, че е решила да се венчае за него. — Старият веселчун въздъхна със съжаление. — Боя се, че този кладенец на сведения се изчерпа. — И край също така на пухкавата възглавничка на гърдите й, според изражението му. — Е, двамата пак помислете кои можем да помолим. И вижте дали не можете да се докопате до някое копие от ония заповеди.

 

 

Том успя да намери подходящите мастила и хартия и беше готов да имитира всякакъв почерк и печат. Към печатите се отнасяше с пренебрежение — според него всеки можел да подправи един печат с ряпа и нож. Виж, писането с чужд почерк така, че самият автор да помисли, че той го е писал, си беше истинско изкуство. Но никой от тях не успя да намери копие на заповеди с необходимия печат, които да прекопира. Също като ай-дам, сеанчанците не ги оставяха да се въргалят където им падне. Джюйлин, изглежда, също не бележеше особен прогрес с ай-дама. Две крачки напред — и каменна стена. А вече бяха минали цели шест дни, ей така. Оставаха четири. За Мат все едно шест години бяха минали след заминаването на Тилин и оставаха само четири часа, докато се върне.

На седмия ден Том спря Мат в коридора, докато той излизаше да поязди. Усмихнат все едно, че води най-невинен разговор, бившият веселчун сниши глас. Забързаните наоколо им слуги нямаше да чуят повече от мърморене.

— Според Ноал снощи голамът отново е убил някого. Заповядали са на Търсачите да намерят убиеца, ако се наложи да престанат да ядат и да спят, но да го направят, макар да не можах да разбера кой е издал заповедта. Дори фактът, че им е заповядано нещо, изглежда, е голяма тайна за тях. Но вече буквално си приготвят клещите и разпалват жарта.

Колкото и тихо да говореше Том, Мат все пак се озърна да не би някой да чуе. Единственият, когото видя, беше мършавият сивокос Нарвин, но той нито бързаше, нито носеше нещо. Старият слуга примига и се намръщи, като видя как Мат върти глава и се опитва да гледа едновременно във всички посоки. На Мат му се дощя да изръмжи, но вместо това се ухили обезоръжаващо, както само той знаеше, и Нарвин ги подмина навъсен. Мат беше сигурен, че този тип е виновен за първия опит да измъкнат Пипе от конюшнята.

— Ноал ли ти каза за Търсачите? — прошепна той невярващо, след като Нарвин се отдалечи.

Том махна пренебрежително с мършавата си ръка.

— Разбира се, че не. Само за убийството. Макар че, изглежда, чува какво шепнат и разбира какво значи. Рядък талант, от мен да знаеш. Чудно, дали наистина е бил в Шара — добави той разсъдливо. — Разправя, че… — Том се окашля, след като Мат го изгледа свирепо. — Добре де, за това по-късно. Имам си и други източници освен Ризел. Неколцина от тях са Ослушвачи. Ослушвачите, изглежда, наистина чуват всичко.

— Ти си говорил с Ослушвачи? — изскърца като несмазана панта гласът на Мат. Стори му се, че гърлото му е направо ръждясало!

— Няма нищо страшно в това, стига да не знаят, че ти знаеш — изкиска се Том. — Мат, при сеанчанците човек трябва да приеме, че всички са Ослушвачи. По този начин научаваш каквото искаш да разбереш, без да кажеш грешна дума на грешно ухо. — Окашля се и приглади мустак с толкова самоосъждаща усмивка, че едва ли не заслужаваше похвала. — Аз просто се познавам с двама-трима, които наистина са такива. Тъй или инак, малко повече информация никога не вреди. Искаш да се махнем преди да се е върнала Тилин, нали? Изглеждаш ми малко… занемарен… откакто тя замина.

Мат изстена.

 

 

Същата нощ голамът нанесе поредния си удар. Лопин и Нерим си бъбреха над пресните новини, докато Мат приключи със закуската. Твърдяха, че целият град ври и кипи. След последната му жертва, някаква жена, хората изведнъж започнали да свързват убийствата. Някакъв безумец се бил развилнял и по улиците през нощта излезли още сеанчански патрули. Мат бутна чинията настрана, загубил изведнъж апетит. Още патрули. И понеже това не стигаше, Сурот можеше да се върне преждевременно, ако разбереше за това, и да доведе и Тилин. В най-добрия случай можеше да разчита на още два дни. Стори му се, че ще повърне изяденото.

Останалата част от предобеда прекара крачейки — куцукайки, по-точно — по килима в спалнята на Тилин, без да обръща внимание на болката в крака. Мъчеше се да измисли нещо, каквото и да е, стига да му помогне да направи невъзможното в оставащите два дни. Болката всъщност беше понамаляла. Беше оставил тоягата за подпиране и всеки ден се напрягаше да укрепне. Смяташе, че ще може да измине пеша две-три мили без почивка. Е, поне без да почива дълго.

По обяд Джюйлин донесе единствената наистина добра вест, която беше чувал от цял Век. Всъщност не беше точно вест. Беше една платнена торба с две рокли, увити със сребърната каишка на ай-дам.