Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (31)

Глава 32

„П-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и.“ — изписука АТ-ът и спря тъй рязко, сякаш някой бе издърпал щепсела му от контакта. — „Достигхме целта. Приятно прекарване в ада.“

Широкоплещестият направи крачка към входно-изходната врата и замръзна.

— Какво пак те прихвана? — смутено рече Тичко.

Мъжагата се размрази след шест секунди и четири десети и се върна към копчето за управление.

— Хайде да излизаме, като сме пристигнали? — смотолеви Тичко.

Та-та-та, ти-ти, та-та-ти-та, ти-та-та, т-а-а-а-а-а, та-ти-та, т-а-а-а-а-а, ти-ти-ти-ти, та-та-та, т-а-а-а-а-а.

„Избрахте образователна програма за устройството на АТ-11. Ако искате да я смените или да си я пуснете отново, знаете какво да сторите. Приятно гледане.“

— Пак ли това? — изсумтя недоволно мъжлето. — Залъгват окото с два… горещи кадъра и после — На!; ръка, която натиска копче като на електронните игри, дето едно време ги разцъквахме като пощурели… Ти играл ли си на електронните? Ръчките? Автоматите? Голям кеф беше, ех…

— Бях забравил, че не знаех как се отваря вратата. — съобщи, равнодушно, мъжагата.

Мъжлето се нацупи и скръсти ръце.

— Откъде тогава знаеш командите, които знаеш, като не знаеш тая за излизането от асансьора?

— От една образователна програма.

— Вярно, някои са много интересни, но други са такава скука…

— Така е.

— Ами, като нямаме друг избор, ще чакаме…

„АТ-ската заповед ти-та-ти, т-и-и-и-и-и, ти-та-та-та-ти…“

— Всъщност сега се сещам, че бях забравил, че знаех, че в образователната програма на АТ-11 не се съобщава кодовата комбинация за отваряне на вратата. — рече след малко, отново без да влага чувство, мъжагата.

— И таз добра… — измрънка мъжлето и подскочи като ожилено, защото, без да чака, мъжагата положи първия тежък удар върху металната плоскост. — Пак искаш да чупиш?! — гръмна мъжлето.

Разрушителят свали мощното си стъпало долу, извърна се бавно към Тичко и отговори.

— Да.

— Най-лесното е да рушиш, нали?! — възмутено запита той и се ослуша. — Ами ако ни усетят че бием по вратата?

— Да.

— Какво да?! Ако видят счупената врата може да ни открият!

— Да.

„…ти-ти-ти-ти-та, т-а-а-а-а-а-а, ти-ти, т-и-и-и-и-и, та-та-та-та включва програмата за преход към…“

— Няма ли друг начин?

— Вероятно има, но е недостъпен за нас… — съобщи, тъжно, мъжагата.

— Пробвай с тититатакане, може да уцелиш вярната комбинация. Тия от образователната програма може само да са забравили да я кажат! — нервно изстреля Тичко.

— Вероятно не съществува заповед за отваряне на вратите на АТ-11 отвътре.

— Значи това наистина е клетка за бегълци?… — клюмна бегачът.

— Да. АТ-1 и АТ-11 са клетки, в които се затварят бегълци от ада, добрали се до тях по различен начин от записания в Заповедите.

— АТ-1?

— Съседният асансьор. Двата са почти еднакви, но този осигурява достъп до повече места.

— АТ-1 беше заключен… сигурно защото там вече е бил затворен някой друг?! И ние, като него (или тях), изобщо не сме се движили, а сме си стояли тук заключени! Точно заради това не почувствах никакво ускорение, когато уж трябваше да потегляме; не го почувствах и когато тоя запис каза, че сме били пристигнали! — заключи, откривателски, Тичко с треперещ глас; после покри лицето си в шепи и се подготви да заридае от ужас.

— Склонен си към мрачни настроения, без да имаш преки доказателства за причините да бъдеш в такива. Единственото сигурно следствие от това, че АТ-1 беше заключен, е че е бил зает.

— Значи не си от онези с каишите?! — Тичко разтвори ръце и ококори озарения си поглед.

— Не… — рече мъжагата спокойно.

— Мислиш ли, че можеш да разбиеш тази стоманена врата с гол крак?

— Не. Ще използвам и обувките си. — отговори мъжагата и отново се зае да налага плоскостта, направената от свръхздрава титаниево-закалинена сплав.

Малко по малко вратата поддаваше. Огъваше се и по нея се образуваха бабунки; в началото едва забележими, но скоро все по-дълбоки и по-дълбоки. Пестник, след пестник; след пестник, след пестник… Ритник, след ритник, след ритник, след ритник…

— Ти май не си нормален?! — неволно измрънка Тичко, защото имаше чувството, че от такива удари ще си набиеш краката повече, отколкото ако имаш скоростните качества на най-бързия човек на планетата, отскоклив си колкото най-отскокливия, и с тези способности си направил тежка тренировка по троен скок на грубо асфалтово скочище без пясък за приземяване след последния летеж.

Свирепо безмилостно подметково настъпване накара вратата да се откачи от пантите, да се удари в земята и дрънливо да изстене, възмутена от изкъртилия я жесток побой.

— И ние сме грешници, че слизаме долу посред нощите, но и тия не можаха ли да сложат поне един уличен светилник, че да не се чувстваме като в банята, с несветната лампа, или все едно че, вечерно време, внезапно са ни спрели тока, където и да сме се намирали вкъщи? — скара се на тъмнината мъжлето, грабна двете метли за дръжките и се гмурна в безкрайното черно, което се появи пред, над, надясно и наляво от тях.

Според зрението на мъжагата обаче, това, в което се гмурнаха, не беше нито безкрайно, нито пък черно. Беше ден, озарен от равномерна мека приятна светлина. Небето бе тъмно синьо, без облаци и без слънце. А те двамата бяха стъпкали разбитата врата върху самотен тротоар от еднообразни сиви квадратни плочки.

— Така ли е в ада? Безкраен мрак, а зад гърба ти — светъл асансьор? — обобщи, мъдро Тичко, след дванайсет секунди размисъл и въртене на шията насам-натам, за да бъде главата напълно убедена, че навсякъде тъмнината е еднакво черна.

— Не. Тъм… — започна широкоплещестият.

— Не! За Бога, не! — изстена Тичко и заблъска по новопоявилата се, съвсем здрава врата на АТ-11, обагрена в цвят „катран на тъмно“.

Мъжагата откри, че краката му внезапно са потънали през откъртената врата и може да я разсича с безплътното си тяло.

Тичко удари още няколко пъти закалинената врата и се облегна на нея. „Това е краят.“ — мислеше си той. „Черно, пусто и мрачно. В компанията на странник, облечен в черни дрехи. С черна коса… С черни ботуши… Но не — не е с черна душа… Малко е странен, но какво ли щеше да стане, ако не бе ме защитил от онзи с летящата метла? Онзи щеше да ме върне при другите в сивата безкрайност на съвместното страдание, както вече бяха сторили веднъж. Но можеше и да не успее да ме принуди? Можеше да се бия с оня дребен изрод, да му отмъкна метлата…“ — Двете дебели дървени пръчки в не много яката му десница го накараха да се почувства малко по-добре. — „Но и да бях се оправил с онзи с метлата, то къде щях да ида? Щях да се лутам из безкрайната сивота, докато не ме хванат онези с коланите… Или щях да остана затворник в асансьора, ако бях успял да се добера до него…“

Здравенякът изчака Тичко да се поуспокои и продължи прекъснатата си мисъл.

— Безкрайната тъмнина е временно явление на влизане в ада. Скоро ще забележиш, че всъщност не е чак толкова тъмно.

Тичко седна на счупената титаниево-закалинена врата и сложи дланите си пред очите, за да не вижда черното.

— Поставил си ръцете си върху лицето. — рече мъжагата, за да докаже, че не е толкова тъмно.

— А ти си изправен. Познах, нали?! Но и аз не те виждам… — измрънка Тичко недоверчиво.

— Трябва да тръгнем още сега. Аз ще те водя.

— Къде ще ме водиш? Как ще ме водиш? — изджафка мъжлето.

Мъжагата чевръсто хвана палтото му — там, където котката захапва малкото си котенце за да го пренесе — и го вдигна.

— Там, където ще ходя и аз. Ще те водя за ръката.

— Ти къде ще ходиш?

Широкоплещестият си замълча.

— Какъв човек си, не те разбирам… — проплака Тичко.

— Имам работа. — продума мъжагата. — Неотложна работа.

— Работа? В черното?

— Ти си мислиш, че е черно. Защото е нощ, и защото си новодошъл.

— Аха, а ти си идвал тук и преди и толкова добре си запомнил всичко, че можеш да ходиш и на тъмно… Но не си като онези с коланите?

Мъжагата пак не отговори. Тичко зададе още един въпрос.

— И кога ще дойде денят?

— Когато стане светло.

— Кога ще стане светло?

— Когато дойде денят.

— Много си умен…

— Вероятно по-ясно щеше да е, ако бях казал, че не знам колко време остава до тогава.

— Щеше… Като казваш „време“… Чувствам се странно… Уж помня какво ми се е случило, но представата ми за време — за продължителността на всяко събитие, което ми мина през главата в последно… време — е някак мъглива, въпреки че, след толкова много бегови упражнения с часовник в ръка, бях изградил у себе си добро чувство за продължителности. Не зная колко време е минало откакто се озовах сред голите си състрадалци в сивата безкрайност?

— Времето тук не тече както на оня свят. — обобщи мъжагата.

— Абе може да е от стреса… Да беше на мое място и ти щеше да се стресираш… Имаш ли представа преди колко време ме спря пред онази плоска черна очертана врата?

— Имам представа, но не такава, която би била полезна за твоето разбиране.

— Пак ли взе да говориш странно?!

— В ада времето е същевременно и относително, и абсолютно. Някъде тече по-бързо от другаде, независимо от скоростта на двете отправни системи. На някои места някои видове събития се случват по-бавно, отколкото на други места; други протичат с еднаква скорост; а трети са по-бързи, отколкото на второто място. Причината за тези особености — които за новопристигнал гостенин от оня свят звучат като чудесии, макар че са съвсем естествени — се крие в нееднородния произход на многослойния многомерен строеж на времепространството в ада.

— Добре че ми каза… — възкликна, с разбиране, Тичко. — А защо трябваше да ме дърпаш като мръсно коте? Можех и сам да стана, за да видя, че на всякъде е черно от малко по-високо… Сега какво? Никъде не ми се ходи в тая тъмница?!

— Скоро би трябвало и ти да прогледнеш за истината.

— Да прогледнеш за истината… Да! Виждам! Аз виждам!

Той видя, че е тъмно, но не чак толкова, колкото беше като влиза в банята без да светне лампата и бойлерът е изключен; откри, също, че металната врата беше изчезнала, без той да усети как така, и вместо върху нея, със спътника му стъпваха върху еднообразни сиви квадратни плочки. Всъщност може и да не са били сиви — най-малкото изглеждаха такива, защото беше сумрак. Имаше бледо очертание на гол път, който води нанякъде, но не се виждаше накъде: започваше от лявата безкрайност и завършваше в дясната… Небето бе почти черно, но не съвсем, защото изглеждаше, че тъкмо заради него тъмнината не работи на пълна мощност.