Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (28)

Глава 29

Реклами на джин, уиски, ракия, водка, вино, пелин, бира, червеникаво-кафява газирана хладна тръпчива сладка вкусна напитка; на пасти за зъби, прахове за пране, сапуни; шоколади; домакински уреди, брадви, сатъри; езикови курсове, катрани, олио, казани, чудесии за отслабване. Реклами на начини за безопасно общуване, с неизменната въз…; сънена женска въздишка.

На Тичко му дойде до гуша от тъпи реклами и, с мощна струя, дошлото придойде през устата.

— Нали за няколко минути щяхме да стигнем? Движим ли се изобщо? — той се вгледа в облицовката. — Шумоизолация ли има?

— Има.

— Какво като има? Не съм физик, но съм чувал, че от ускорението не може да има изолация?!

— Силите, които въздействат на телата на тоя свят, вероятно не са като на оня. Това трябва да е причината да не усещаме промяната в скоростта на кабината.

— Тоест?

— „Земя“ тук сигурно означава под, затова ни притегля единствено подът. Не изпитваме неговото ускорение спрямо други отправни системи, защото той не го предава на телата, които са в него; поне така предполагам.

— Аз си представях ада като планета? Не като „Подземен свят“, а нещо като Земята, само че в Космоса… Как така само подът ни привлича?

— Физиката на ада не следва разбиранията на оня свят. Това е най-простото обяснение…

— А тая кутия защо само си я стискаш? Нея от оня свят ли си я донесъл? Искаш ли да ти дам да разгледаш моите книги и плакати. Имам много готини, с адски привлекателни картинки; а ти пък ще ми дадеш да разгледам какво носиш в кутията?

— Не.

— Да не е някаква изненада?! Обожавам ги! Каква е!?

— Тайна.

— Стига бе!? — той помисли малко и се опита да се изхитри. — Не е за мен, нали?

— Не.

— Тогава защо не щеш да ми я покажеш?! Аз няма да издам изненадата!

Широкоплещестият не отговори.

— Хубаво. Недей да ми казваш. И аз бях стеснителен, като малък и от опит знам, че не е много полезно.

Широкоплещестият наклони шията си на десетина градуса.

— Широко отворен съм, но само тогава, когато трябва.

— Пресметлив човек си, значи… — смигна Тичко.

Широкоплещестият завъртя очните си ябълки.

— А ти как успя да избягаш от онези с каишите?

— Като не щеш да отвориш кутията, и аз няма да ти кажа! Нека ти! — засмя се мъжлето.

Закачката не захвана широкоплещестия; той показа гърба си на беглеца и се насочи към пулта за управление. Започна да въвежда някакво поръчение:

Та-ти-ти-та, та-та-та-та-та, ти-ти-ти

Записът рече.

— Пристигане: след пет минути и трийсет и осем секунди.

Тичко стана сериозен.

— Шегувам се, ще ти разкажа… Ти си единственото човешко същество, с което съм разговарял откакто се озовах, гол, в тая сива пустош… Ще ме изслушаш ли?

— Да. — кимна мъжагата.

Мъжлето пое дълбоко въздух и започна.

— Бях ти казал, че се намирах сред отблъскващи грозни голи мъже с колани, по които висят разни предмети, за които не мога да обясня какво са; там е много страшно… И всички наоколо, в безкрайната сива пустош, сме голи мъже и жени, строени в редици един срещу друг; и изпитваме ужасен срам от голотата си… Като че ли той ни беше натрапен отнякъде; защото не виждам нищо срамно да си гол сред голи… Особено сред жени… А ти? — Тичко се засмя лукаво, след което бързо се охлади. — Но се срамувах вместо да изпитвам желание; сякаш не бях на себе си.

— Да, неприличието е повече в отклонението от правилата, отколкото в същността на самите правила. Самата голота обаче се свързва с най-мощните сили, които управляват делата, защото част от съобщителната ви система е в състояние „гола“, когато достига най-привлекателната прякодостижима цел. Поради това нарочвате голотата за срамна, т.е. за нежелана; набеждавате я за опасна, непристойна, неприлична, греховна, с цел да предизвикате изкуствено неудоволствие, чрез което да я избегнете, макар че всъщност копнеете за нея. Това произхожда от там, че хората някога са се страхували от голотата, защото са се боели от своите страсти. А този, от когото се страхуваш, ти става враг.

— Добре, добре, чакай сега да си продължа историята. После ни нападат зверове с по три, с по четири, с по пет, с по шест очи и ни разкъсват. Имаше една кръстоска между лъв, охлюв, червей, маймуна, акула, козел и крокодил; с очи на коленете, рогата и задника… И един червей, дето имаше лице като на вълк и опашка като валяк… И многоглави змейове, бълващи огън и лед. И змии с крила, гълтащи хора. А след като се изредят тези изроди, почват да ни завират цигари в устите; и пак ни карат да се срамуваме, защото написват на стената „Пушенето забранено“; отвращаваме се, тъй като някои от нас не пушат — като мен; а които пушат се отчайват, защото се чувстват все едно с голямо усилие са ги отказали, а сега пак се пристрастяват; опитваме се да измъкнем фасовете от устите си, но не можем, защото са залепнали за тях; пръстите ни също залепват за цигарите… Нашибват ни с каишите, защото не спазваме заповедите… Забравих да кажа, също, че понякога идват вампири с огромни… С наистина огромни… С ужасяващо огромни…

— Аха, сетих с какво. — рече мъжагата.

— Вампирите обладават жените, а после им прегризват вратовете. А самодиви с огромни… с действително огромни…

— И за тях се сетих с какви огромни.

— Самодиви с ужасяващо огромни страшни зъби обладават нас, а после ни нагризват и ни изпиват живота… Някои пък ги нашибваха русалки с огромни, с ужасяващо огромни…

— Перки?

— Да, с огромни перки. Имаш ли представа как шиба перка на русалка? Като се завърти с не знам си колко оборота и направо те накълцва на парчета… Животът обаче на мига се влива обратно в телата ни, — накълцани, нахапани, разкъсани или изсмукани — и отново сме цели, за да може цялата болка да се повтори отначало…

— Когато ви обладаваха изпитвахте ли болка?

— Няма да си кривя душата, докато самодивите задоволяват плътските си страсти е много приятно и почваш да си мислиш: „защо го плюят тоя ад?“… Приятно е, но само докато не се развихрят другите им влечения; тръгнат ли да задоволяват и тях, не ти пожелавам да си останал там; разцепват те накриво и ставаш на несиметрични парчета. Страшна работа…

— И как избяга от тези… „ужасяващо огромни“? — попита широкоплещестият.

— Една самодива на която не само зъбите бяха огромни, беше много сладострастна… Аз пък, да не се хваля, съм… — Тичко си свиваше устните като че искаше да цунка някоя мацка. — И се получи. Не се ли сещаш?…

Широкоплещестият пак завъртя очните си ябълки по орбитите им.

— Сещам се. И какво?

— Нищо — шегувам се. Просто избягах: тичах, тичах, тичах, тичах… Някои от изродите ме подгониха, но като видяха, че не могат да ме настигнат, се отказаха. Едва сега осъзнах действителната ценност да бъдеш бегач…

— И нямаше невидима стена, в която да се блъскаш, като се опитваш да избягаш?

— Не.

— Като се отдалечаваше от изродите не се ли чувстваше по-тежък, и по-тежък?

— Не?

— Нямаше ли усещането, че припкаш върху безкрайна тичаща пътечка: уж бягаш, а стоиш на място?

— Не!

— Не се ли случваше да бягаш само напред, а изведнъж да откриеш, че си се върнал откъдето си тръгнал?

— Не?!

— Не се ли появяваха чудовища от нищото?

— Не!? „Излизаха от дупки в земята. Вярно — дупките се пръкваха кой ги знае откъде, но зверовете излизаха от тях; не се появяваха от нищото…“

„Знаех си.“ — помисли си мъжагата и посегна към една от метлите.

— Какво те прихвана? Пак ли искаш да я разцепиш?!

— Защо?

— Защото… Защото ще разгневиш духовете на ада!

— Тези духове не са могли да направят и най-простите изтъркани номера, които минават за „магически“… Представи си как биха могли да сътворят „вълшебна“ летяща метла…

— Магията е тънко нещо. Не знаеш кога и как ще избликне!

— Спокойно. Ако метлата е вълшебна, то ако я скърша не би трябвало да престане да действа, тъй като поведението й не би трябвало да се основава на устройства, намиращи се в нея; тя и без това не ще да лети.

— Ох… — въздъхна Тичко. — Не знаеш на какво се основават вълшебните неща. Затова са вълшебни — защото НЕ ЗНАЕШ как действат; защото имат характер и могат по всяко време да те изиграят, без да очакваш.

— Да не знаеш не е равносилно на „да не можеш да узнаеш“…

— Чупенето е варварство! Само варварите и злодеите рушат!

— Искам само да разбера как работи метлата. — рече мъжагата спокойно и решително замахна да я счупи на две върху бедрото си.

— Н-е-е-е-е-е! Моля те, спри!

Тичко отчаяно посегна към дървената дръжка, за да попречи на широкоплещестия. Той го видя; спря, помисли нещо и облегна метлата на стената.

— Не разбирам. Защо толкова те е грижа за тези две непотребни метли?

— И аз не знам… Когато сграбчваш дръжките с яките си длани и замахваш да ги разцепиш, нещо ме жегва в сърцето… Все едно че ме пробождат с кинжал. Знам, странно е, но е истинско… На тоя свят… Как да ти го обясня… Като те гледам… Все пак, случвало ли ти се е да страдаш от любов? Да се чувстваш все едно умираш, заради жена?

Широкоплещестият не отговори. „Как така ще се чувстваш все едно че умираш, при положение че казват, че никой не се е връщал от тоя свят, за да разкаже, че тъкмо когато умираш усещаш нещо по-особено?“

— Усещането ми, когато замахваше да скършиш метлата, бе като това в мига, в който младото ти, здраво, сърце се натрошава на безброй парчета като порцеланова чаша, забита с все сила в мраморния под от безпощадна женска ръка… Както в мига, в който чувстваш безкрайна безизходица и откриваш, че смисълът на живота ти е някоя жена… Не ме гледай така де; не съм фетишист! Да не мислиш, че искам да усещам тая болка заради някаква си тъпа метла, която няма нито лице, нито устни, нито гърди, нито… нито нищо?!