Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (3)

Глава 4

Емил сърдечно прегърна Ана. Тя отговори на ръцете и гърдите му със същото уважение и увлечение, но се охлади за две секунди и седем десети.

— Да, и аз се радвам… Но трябва да презаредим показалките. Не е изключено да срещнем още натрапници в коридора.

— Мислих си, че…

— Не си прави погрешни изводи. Нямаме време за губене. Новата партида скоро ще е по петите ни.

— Двамата голи мъже, които срещнах пред правоъгълника, който ти нарече „Вход към Ада“, ми натякваха, че новата партида щяла да дойде, та метлите и семките щели да свършат. Нали уж ще докарват нова партида? Ще залеят безкрайното поле пред правоъгълника с печен едър пресен слънчоглед ли? И после, с новата партида метли на онзи голия с хвърчащата, ще разпилеят семките в коридора, за да ни затрупат с нея и да стане нещо с нас… Кой ли знае какво? Не разбирам!?

Миг мълчание.

— По-добре да не знаеш. — каза Ана.

* * *

Двете млади същества тъкмо бяха успели да се доберат до дъното на коридора, което представляваше две нощно черни врати с излъскани до блясък златни дръжки; когато Ана изтърси най-малко желаното, от изнежилия се Емилов слух, изречение.

— Ще трябва да се разделим.

— Защо?! — подскочи той. — Не?!

— В ада нищо не се знае. Вратите уж са укрепени с най-здравата сплав на света, а като опънеш дръжката: гледаш, тя ти останала в ръката, а ти политаш назад под действие на собственото си усилие да преминеш напред. Искаш да вярваш, че съединението прави силата, а като се съюзиш с някого, на когото си се доверил, той отвлича силата ти и ставате по-слаби. Тръгваш по коридор, на който пише „Най-краткият път към рая“, а като се излъжеш и походиш по него достатъчно дълго, откриваш, че е най-дългият и разбираш, че този път с този път си пропилял всички възможности да намериш истинския…

— Знаеш, че без теб вече щях да съм… Да му се не види, даже и това не знам!?… Без теб нямаше да имам никаква надежда, че ще узная, ако не беше ти да ми я вдъхнеш като ми кажеш, че ще ми отговориш, когато остане време. Какво ще правя тук без теб, ако ме изоставиш заради две врати и някакви си философии!?

— Ако минем през двата пътя има по-голям шанс поне един от нас да успее… А е вероятно двата пътя да водят до една и съща цел, така че може да се срещнем отново по-надолу.

— Но аз нямам никаква цел… Няма в какво да успявам… Последвах те, само защото с… ти имаше цел. Каквато е твоята цел, такава е и моята. Няма да се разделяме! Точка по въпроса!

Двете лица — отчаяно момчешко и въпросително натъжено момичешко, — излъчващо едва доловима прикрита радост — се гледаха изпитателно, докато…

Шефът слушаше и се ядосваше: „Няма връзка. Опитайте по-късно.“; в тишината долетяха няколко тежки стъпки и скърцане на обувките на нещо, което уверено напредваше по десния, спрямо двамата, изход на коридора.

— Успокой се, никой никого няма да изоставя. По-добре да не приемаме боя и с този. Звучи много… едро.

Ритник, още един ритник, трети ритник, юмрук. — Дясната врата не беше от онези, на които им падали дръжките. — Пестник, пестник, ритник, ритник. —

Мощното тресене издигна хълмче в средата на металната врата. — Ритник, ритник, ритник. — И победената врата дрънна, повалена върху огледалния под; от външната страна бе излъскана като него.

Не се виждаше да има дръжка, с която да се отваря отвън навътре — очевидно входът бе направен за да може, по приличния начин, да се минава само отвътре навън.

Висок едър як широкоплещест мъжага с кожени дрехи и зализана коса внимателно огледа и ослуша цялото сечение на коридора, за да се увери че няма опасност, след което пристъпи през съборената бронирана тенекия. Крачка напред, още една, и още една. Спирка и ново предпазливо оглеждане на околността.

В дясната си ръка здравенякът стискаше продълговата златиста картонена кутия с непрозрачен капак.

Забравено разтворено куфарче лежеше на пода малко по-надолу; плакат на пееща разголена красавица бе извит под ъгъл върху наклонена купчина с други плакати и картички, разтлани по пода; до тях имаше препаска и окачени на нея плакати, събрани на свитъци. Мъжагата застина за няколко секунди и продължи по коридора.

Откакто Емил и Ана бяха напуснали шестоъгълното сечение шарените чудесии по наклонените стени и по тавана бързо избледняваха, и преди широкоплещестият да бе направил още няколко уверени разкрача навътре стените съвсем престанаха да пръскат цветни лъчи и избеляха; след това плавно, от бели светещи платна, те добиха свойствата на вълшебни избирателни огледала. Подът продължаваше да отразява всичко, но така, все едно че той е единственото огледало; таванът също действаше като единствено огледало, но си бе харесал образите само на мъжагата и на откъртената врата. Върху наклонените стени на тунела, със сечение на пчелна клетка, пък се появи изглед на вещите, останали от амбулантните търговци, но мощният мъж, нахлул с взлом, и разбитата от него врата бяха призрачно прозрачни за тях.

Мъжът пак застина за миг, след което рязко се извъртя назад и пое към дъното на коридора. Сграбчи с хватките си дръжката на лявата врата и я задърпа с все сила; тя обаче не бе в настроение да се отваря и, като следствие, ритниците и юмруците върху тялото й произведоха единствено звън. Вратата се обиди от побоя, прибра дръжката си и повърхността й се преобрази от абсолютно черна грапава, в абсолютно отразяваща за куфара с плакатите, и напълно прозрачна за тялото на здравеняка и кутията му.

Мъжагата за пореден път замръзна намясто, а после се размрази, направи пирует и тръгна навътре по коридора. Искаше по-добре да огледа куфара с плакатите. Уточни, че мацката върху най-горния от купчината беше на певица с вероятен артистичен псевдоним „Касандра“. Ръката му повдигна — със смущаващо по-голямо усилие, отколкото очакваше че ще е необходимо — шареното платно и отдолу се подаде и друга пееща жена, малко по-прилично облечена от първата, с вероятно име „Битник“.

Нови десетина крачки по коридора, учестени след първите четири.

Вниманието на високия едър мъж сега бе привлечено от насип, издигнат от книги; от сгъваемо столче, разпънато до насипа; и от захвърлено старомодно опърпано палто, пред което някой бе поставил, сякаш на шега, каскет и скиорски очила.

Непознатият се приближи до хълмчето от книги и си хареса две, очевидно целенасочено отделени от другите: нещо за Ада и някакви сто съвета за нещо си. Мъжагата посегна да ги вземе, но ръката му застина на една педя от Стоте съвета и колебливо се дръпна назад. Последва миг размисъл, след който той провеси, по-смело, ръце, за да поеме книгите с двете си хватки. И току да ги вземе — палците му преминаха през цеулулозата като през въздух и докоснаха пръстите, подготвящи се да затворят захвата.