Читателски коментари

(за „Ада“ от Тодор Арнаудов)

  • 1. twenkid (2 декември 2016 в 07:08)

    Здравейте, аз съм авторът на „Ада“. Сега отворих изданието тук, което не е последна редакция, и забелязах че по някаква причина втора глава липсва… :) Как мога да го поправя и в бъдеще да добавя по-нова редакция, допълнителни глави; има също скици за илюстрации. През „работилницата“ ли?

  • 2. felipe (3 декември 2016 в 09:04)

    Покрай коментара се зачетох…добре е!

  • 3. twenkid (8 септември 2019 в 13:23)

    Липсващата втора глава (по редакция от 2013 г.). Поздрави: авторът.

    2.

    Пред очите на Емил и Ана се вееше, без обаче да има вятър, платнище с огромен надпис, съставен от букви в различни разцветки:

    Добре дошли в Ада!

    Под него, с по-дребен пъстър шрифт, бяха поставени топли благопожелания:

    Пожелаваме ви весело и приятно прекарване, мили деца.

    Силно се надяваме да не успеете да се изкарате от тук.

    — Коридорът към Ада. — уточни Ана.

    Сечението му имаше форма на съвършен правилен шестоъгълник. По наклонените му стени се плъзгаха шарени черги с премигващи цветни ивици, които променяха ширината и дължината си; въртяха се; ускоряваха, а после се забавяха; ставаха на вълни; разбиваха се една в друга и пречупваха границите помежду си. Прилив правеше вълните широки и дълбоки, а отлив ги всмукваше и ги превръщаше в слаби тесни повърхностни потрепвания.

    Правият таван проблясваше от цветни взривове, които преливаха един в друг подобно на причудливи стъкълца от калейдоскоп. Стъкълцата се деляха сякаш бяха живи клетки: свиваха се и се раздуваха, сливаха се и се отразяваха едно от друго.

    На огледалния под двете пъстри представления се съчетаваха в съвършено единство и образуваха двойно по-чудна игра на палавите багри.

    — Свещени сметачи!

    Емил се беше нагледал на „шарени черги“ и смайваща компютърна анимация. Дори беше правил такава.

    — Страхотни екрани! — допълни той.

    — Остави ги и гледай напред. — рече неговата закрилница. — Има натрапници.

    Първият от тях като че ли само чакаше да чуе думите на Ана и на мига изскочи от завоя: изтупан амбулантен търговец с разтворено куфарче, провиснато на шията, и множество дрънкулки, окачени на колана.

    Със задаването му, пъстротата на коридора се притъпи и стените започнаха да светят в бяло, което се разнообразяваше само от прелитащи златни и сребристи ленти със заврънкулки отгоре.

    — Душа, не заслужава ли това прелестно създание да му купиш нещо красиво? Най-красивите накити за най-красивите дами на най-изгодните цени! Купувай, душа!

    В кадифето на куфарчето на търговеца бяха забодени десетина лъскави украшения: пръстени със скъпоценни камъни, блестящи гривни и обеци, няколко дамски часовника със златни верижки и скъпоценни инкрустации, сребърна лазерна показалка, платинена писалка, кристална огърлица, ювелирни диамантени и рубинени фигурки, сапфирена брошка.

    Емил погледна своята дама в прекрасните ириси и се разтопи от умиление.

    — Заслужава, разбира се, но се боя че нямаме от вашата валута…

    — Да се махаме от този… Нямам нужда от лъскави боклуци!

    — Хе-хе-хе, и духовито било момичето! Бръкни в джобовете си и ще намериш банкнота. Ще останете доволни, уверявам ви!

    В левия долен джоб на якето младежът наистина намери книжка, която приличаше на някаква валута.

    — Да се махаме, Емиле!

    — Няма да се махате! Ще купувате ли?! Най-ниски цени! Суперкачество!

    — Колко струва този часовник? — попита момчето.

    — О, Хенкелхайдн? Всичките ми часовници са Хенкелхайдн! — търговецът издърпа левия ръкав на черното си сако и показа сбирка от лъскави машинки. — Най-високото качество за най-красивите купувачи!

    — Остави го тоя идиот! Това е измама! — кипеше Ана. Емил обаче беше отдал цялото си внимание да съзерцава зениците на продавача, и не я чуваше.

    — Струва 9999, но на Вас ще го продам само за 9909, защото сте ми много симпатични.

    — Хе-хе, оказва се, че онази банкнота е точно от 9909!…

    — Емиле! Чуй ме, Емиле! — крещеше девойката и дърпаше младежа за лявата ръка.

    — Да ви напиша ли фактура? — мазно попита търговецът.

    — Неееее! Не фактура! — заповядваше умолително момичето и не спираше да дърпа Емил.

    "Лазерът! Лазерът! " — опита да помогне шефът, който продължаваше да поддържа връзка.

    Скромната лазерна показалка изглеждаше да е единственото оръжие на девойката срещу измамника. В преддверието обаче на етикета й пишеше мощност най-много пет мижави, незначителни, миливата… Какво оръжие е 5 миливатов лазер?

    — Много е слаб! — възмути се Ана на глас.

    Търговецът се услуша.

    „Ана, спомни си къде се намираш!“ — продължи шефът.

    — Да, ако обичате. — вежливо прие предложението Емил.

    — Ей сега ще ви приготвим фактурката… А ти, прелестна красавице, с кого си шушукаш самичка?!

    Девойката скочи зад Емил и закри с лявата си длан очите му. С нежните пръсти на дясната ръка пък натисна, с все сила, копчето на лазера и насочи лъча право в лъскавите метали и стъкълца.

    — Куч… Прелестно създание, не в очите! — закряка амбулантният търговец. Клепачите му вече инстинктивно се бяха затворили. — Не в очите, ти казах!

    — Ана, какво става? — шашна се Емил.

    — Искам да ти направя изненада.

    — Ура!… Каква!?

    — Само гледай!

    Търговецът поквича — „Първо се купува, души!“ — и избута няколко суперизгодни ултралъскави бижута преди да успее да напипа сребърна лазерна показалка.

    — Сега ми падна, кучк…; прелестно създание!

    — Ей, мери си приказките! Какво става, Ана?!

    — Потърпи още малко, изненадата идва след минута!

    Разгневеният продавач заплашително приближаваше въображаемото продължение на дулото на лазера към лицето на Ана. Капката злоба, която се процеди през зъбите. — Сега ти видях сметката, кучко! — обаче преля чашата на търпението на Емил и той избухна.

    — Прекали, тъпанар! Бягай от тук с лъскавите си джунджурии, докато не съм те фраснал!

    Рицарят се изви, за да освободи очите си от ухаещата длан на Ана. Пред смаяния му поглед блесна лазерен лъч, изтичащ от същата показалка, която й бе подарил… Само дето беше двайсет пъти по-ярък и по-съсредоточен. Лъчът свършваше в скъпоценностите на продавача, от които се пречупваше, разсейваше се и се разделяше на части, които се събираха като по конец в очите му.

    — Ще купуваш! Няма по-евтина и по-качествена стока от моята! Хайде, сваляй тоя лъч, кучко, или ще ослепя приятелчето ти!

    Нахалникът си мислеше, че владее положението и широко отвори очи , за да се наслади на ужаса у жертвите си.

    — Не гледай, Емиле! — предупреди, със заледена от ужас интонация, девойката.

    — Ха-ха-ха, нищо не може да спре високосъгласуваното ултракохеретно супермощно хиперунищожително лъчение на моя лъчестрел! Който не купува, си плаща!

    За съжаление на съществото, представящо се за амбулантен търговец обаче, сребърният лазер заяде, тъй като се продаваше без батериите да са включени в цената…

    — Н-е-е-е-е-е-е-е! — беше последната дума на мошеника, преди потокът от фотони да го прати у дома му: по дяволите.

    Стоката му обаче остана във въздуха без опора и се заби в огледалния под, предизвиквайки избухването на мощна цветна бомба под себе си. Когато завихрянето на ударната й вълна се успокои, шарените шевици отново заиграха палави танци.

    — Какво се случи! Защо онзи те обиждаше?! — объркан попита Емил.

    — Защото е измамник и злодей. По-нататък ме слушай, като ти говоря!

    — Само исках да ти направя подарък…

    Сребърната лазерна показалка се търкулна към краката на младежа.

    — Знам, но онзи те беше омаял и ти не ме слушаше. Казах ти, че не си падам по лъскави украшения. Не съм такова момиче!

    — Наистина ли?!

    — Лазерът, който ми подари, е поне две на двайста степен пъти по-красив от всичките безполезни стъкълца в тоя ненужен куфар! — Ана го подритна, преди да се приближи до редицата от часовници, която до скоро кичеше лявата ръка на амбулантния търговец. — Виж тези часовници „Хенкелхайдн“: пластмасовата ти електронна „Ксин Джя“ е най-малко две на двайсет и първа степен по-красив от златните им обвивки…

    Емил засия като слънцето в небето от оня свят, но сребърният лазер чукна дясната му маратонка и го накара да погледне и към земята.

    — А този лазер харесва ли ти?

    — Единственото полезно нещо у нахалника, но вероятно няма батерии. Иначе…

    — Може би има на колана?… — подсказа Емил.

    По колана на бившия търговец висяха още старовремски дамски и мъжки ръчни часовници „Хенкелхайдн“ със стрелки, един джобен лъскъв тупуз „Радка“,

    още няколко огърлици,….

    — Ето, тук трябва да има батерии!

    …празна кутия, която някога може и да е съдържала зарядни батерии за — както пишеше на книжката върху нея — „Високосъгласуван ултракохерентен супермощен хиперунищожителен интерференчен лъчестрел“: ВУСХИЛ. Според популярната реклама, една батерия е имала заряд 9.99 лъчеви минути непрекъсната работа при 99 процента от пълната мощност. При това, ако купувачът започне да стреля до 4.99 секунди след като е купил батериите, получава 9.99% увеличение на мощността и живота на батерията напълно безплатно!

    — Подлецът е искал да ни пробута и лазер без заряд. — заключи гневно Ана.

    — Не е ли твърде нелогично… — усъмни се Емил, докато се навеждаше да вземе сребърната показалка. — Щяхме да пожелаем да го изпробваме, а като няма

    батерии, нямаше да можем, следователно нямаше да го купим.

    — Може би си прав… Или пък един мошеник залъгва шараните, докато дойде следващият…

    — Е, сега пък си прекалено логична… — въздъхна момчето.

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.