Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (33)

Глава 34

Крачка по крачка Чернокосата стигна до дървената табела, увиснала до плоския черен правоъгълник, начертан от някого върху безкрайната сива стена.

Надежда всяка мигом угасете!

Душата от сега си прежалете!

Във страшни мъки, живи,

всеки ден ще мрете!

Неестествено, според общоприетите предразсъдъци, тя се усмихна.

Всъщност от какво би трябвало да се страхува? От четири реда слово, написано на дървена дъска, преправена така, сякаш е изкъртена от ковчег за мъртъвци? И да е — какво от това? Дори от използван ковчег да е взета — какво толкова? Какво страшно има в изключеното човешко тяло?

Чернокосото момиче съзнаваше, че подкрепата на „верността“ на внушението на тази случайна килната табела бе единствено в саморазрушителното влечение на душите на хората към злото и страданието; и в склонността им да вярват на лоши думи, когато са много лоши, но не и на добрите, когато са много добри; душите смятат, че много хубаво не е на хубаво и добрите вести не бива да се приемат с радост, защото са предвестник на лоши; но не вярват, че „много лошо не е на лошо“ и смятат, че лошите думи винаги „трябва“ да се приемат като истина, без да се проверяват… Естествено е да се смята, че след хубавото винаги идва или нещо по-лошо, или краят, защото когато след хубавото идва хубаво или по-хубаво, то се приема като част от същото „хубаво“. Същото е и с „лошото“ — след лошото идва само по-хубаво, защото по-лошото се смята за част от същото „лошо“…

Да се бои от „дяволите“(?) в тоя „ад“? От онези голи мухльовци, дето много им знае гагата, но без играчките си за срам, пушене и викане на чудовища нищо не струват?

„Защо не съм гола? Може би затова не съм сред другите души? Ако бях в тези дрехи и с тези очила в купа, щях да наруша духа на голотата им. Но и уредите на грозниците изобщо не ми действаха; сигурно душата ми е по-особена? Дали не съм само на гости тук? Иска ми се… Потънала съм в ада, — освен ако, надявам се, това е някаква шега — но съм с дрехи, и то стилни; и очилата не са лоши; тъкмо както ги харесвам — черни.“ — тя се наведе към черните си кожени панталони и ботуши. — „Откъде, за Бога; опа, може би не бива да споменавам името Му тук? Но откъде да знам дали трябва или не? Защо трябва да има неща, които трябва да правя, и други, които не трябва да правя? Откъде да знам защо в ума ми е влязло името на това момче? Знам неговата приблизителна възраст, неговия ръст; цвета на очите и косата; но защо не си спомням лицето му? Може би защото то не е най-важното у човека? Може би съм била с него преди да се озова тук; сигурно нещо се е случило, когато сме били заедно? Може би най-сетне съм го открила? И може би съм хлътнала толкова дълбоко, че копнежът ми да бъда с него е оцелял дори в ада, въпреки че съм забравила как изглежда? А дали той също е тук? Какво ли се е случило с нас? Или само с мен? А има ли значение? Вече съм тук и връщане вероятно няма. Или пък има. Или може и да има, може и да няма… Или той е бил просто някой си, който последен е оставил спомен в паметта ми, та затова не помня лицето му? Не вярвам; чувствам, че той не е бил такова момче. Пък и аз не съм чак такова момиче. Усещам, че той е като мен. Или само желая да е… Единственото доказателство за чувството ми е самото чувство… Защо изпитвам такъв копнеж да го открия?“

Тя започна да гали черните прави отсечки, нарисувани на стената, за да се увери, че са плоски, както казваше зрението й.

„Ако и очите, и дланите ми открият, че чертите са «плоски», то съзнанието ми го приема за вярно… Дали наистина сивотата е безкрайна, както предполага зрението ми? Едва ли… Единственото, което зрението ми може да предполага, е че навсякъде, докъдето може да стигне погледът ми, е сиво, и че стената е малко по-тъмносива от пода. Не е нужно пространството да бъде безкрайно, за да покрие цялото ми полезрение с еднообразна шарка. Възможно е краят на всичко да е съвсем близо. Ако тръгна назад от стената може би скоро ще докосна ръба на сивотата? Дали ще се блъсна в стена? Или ще пропадна някъде другаде? Или са създали безкраен цикъл, който ще ме кара да се чувствам сякаш ходя по въртяща се на ролки пътечка? Със сигурност сивото не може да бъде безкрайно, защото дори безкрайният цикъл не е безкраен. Той е само безизходен, но има и начало, и край.“

Чернокосата забеляза, че черните очертания започват да се удебеляват и в правоъгълника се появява зародиш на дръжка.

„Разбира се. Правоъгълникът сигурно е вратата към отвъдното. Но си мисля, че ще бъде твърде плитко да се хвана на въдицата с първия възможен изход. Вероятно е клопка.“

Тя отново потегли наляво от правоъгълника, по протежение на сивата стена. Вървя, вървя и стигна до друга табела, тъкмо като първата, закачена до друг правоъгълник — и той съвсем като първия. Неговите очертания обаче бяха изтънели и нямаше зародиш на дръжка.

„Възможно е сивотатата да е поставена на въртележка в тази посока; но това едва ли е така, след като не срещнах онези изроди. Или пък цикълът не е толкова прост, а съдържа скокове през пространството? Или пък просто има още една врата?“

Чернокосата хвърли поглед надясно, с надеждата да види табелата поне като малко по-сива точка върху сивата стена, но остана разочарована и продължи в лява посока. Докато вървеше, поглеждаше надясно, за да следи как черното очертание и дъсчения надпис се смаляват, смаляват и изведнъж се стопяват съвсем в сивотата. После се връщаше няколко крачки надясно, и единствените два предмета, различими в безкрайното еднообразие, отново изплуваха от сивото. След това тя пак поемаше наляво и те отново потъваха, но след още няколко крачки по-нататък, като черни точки, отляво се появяваше нова табела и черен правоъгълник. Никога обаче не можеше да види черен правоъгълник и отдясно, и отляво. Причината може би беше, че се намираше твъре близо до стената? Затова тя застана в положение, при което не се вижда врата нито отдясно, нито отляво, и заотстъпва назад, за да отвори по-голяма видимост. Колкото и крачки назад да правеше обаче, не виждаше нито дясната, нито лявата врата, докато не направеше поне една крачка вдясно или вляво; когато надничаше надясно обаче виждаше само дясна врата; когато надничаше наляво — само лявата; но никога и двете едновременно.

Девойката се върна към десния правоъгълник, който беше ляв спрямо първия, до който бе стигнала, когато се движеше наляво; застана пред дъсчената табела и се опита да я откачи. Оказа се, че виси на нещо като пирон и че не е много тежка. На гърба имаше значка с фирмата производител: „Адско табелостроене АД“; но нямаше информация за датата на производство. А върху сивата стена — там, където до преди малко стоеше табелата — стърчаха четири големи сочни бутона: черен, тъмносив, по-светлосив и бял, броени отляво надясно.

След няколко секунди очертанията на вратата отново започнаха да се разширяват.

„Опасно е да си играеш с машина, която не познаваш; в свят, с който не си наясно.“ — мислеше си Чернокосата. — „Хе-хе, копчетата толкова приличат на онези от игрите от едно време… Но при игрите всичко беше цветно и пъстро, а тук е сиво и скучно.“

Зародишът на дръжката растеше ли растеше; накрая се оформи в завършен обемен лост. Момичето обаче още се колебаеше кое копче да натисне и вместо това реши да дръпне дръжката; остана изумено от светлия огледален коридор и пожела да влезе, но се спря, защото се запита дали той не е друг вид клопка?

— Здравей. — поздрави облечен с колан снажен рус мъж със сини очи и гръдни мускули, които сигурно всеки ден вдигат по много килограми от лежанка, докато плочките на корема му се втърдяват като камък, свивайки яките му бедра към триъгълния му труп, по който няма никакви излишни мазнини.

Той се бе приближил до Чернокосата и й се усмихваше изкусително. Как ли се бе промъкнал без тя да чуе пльокащите му боси крака?

— Накъде си се запътила, красавице? — продължи, вежливо, русият.

Чернокосата го огледа. Забавно беше — гол след гол…

— Как се казваш? — попита тя, любопитно, докато отваряше вратата възможно най-широко.

Въпросът за името често бе сред първите, които изпитващите задават на машините, кандидатстващи за свидетелство за притежание на, макар и хилав или в ранно начеващо състояние, разум.

Русият се смути, усмихна се объркано, погледна към стъпалата на девойката и изтърси.

— Чувството е най-важното. Не мислиш ли?

— Да. Мога да те даря с някои много приятни чувства, ако имаш мераци за тях. — рязко отвърна Чернокосата.

* * *

— Метльо, безполезен тъпанар такъв, идвай да напъваш масата! — извика старшият метач за четиридесет и девети път.

— Засрами се бре, нехранимайко! — изхили се дебелият надзирател подигравателно.

— Ще ти дам да си дръпнеш! Вече си голям! — закашля се пушачът и се задави със слюнка.

— Ей сега ще извикам караконджолите да те разкъсат, ако тутакси не престанеш да се туткаш и не дойдеш да ни измъкнеш! — изръмжа повелителят на зверовете.

Метльо обаче наблюдаваше задната част на женския срамозащитен кръг, без да му пука за нищо друго.

* * *

— Ела с мен в рая. Не ти трябва да слизаш в ада. — предизвикателно подхвърли русият и направи още една крачка към нея.

Тя почувства, че пантите на вратата имат пружини, които се затягат.

— Защо не трябва да влизам в ада?!

— Ами… Защото трябва да дойдеш с мен в рая. В рая е по-хубаво. Ще ти покажа.

— Колко прави две на двайсет и две? — попита внезапно тя.

— Какво?! — измънка русият.

— Четири милиона сто деветдесет и четири хиляди триста деветдесет и четири. Сега можеш ли бързо да сметнеш колко прави две на двайсет и едно?

— А?

— Как се казва Първият програмист?

— Първият какво?!

— Какво значи „Ада“?

— „Ад“ значи безкраен ужас, безкрайно страдание, безкрайна печал. А аз ще те даря с рай, повярвай ми!

— Ти не знаеш бъл… — „Или какъвто език се говори тук.“ — Знаеш ли поне какво се прави с това дългото, дето ти виси на колана?

— Ами… С него се…

С него някои си мислеха, че могат да омайват същества от женски пол: плетеница от златни, сребърни и платинени висулки, покрити с диаманти, рубини и други подобни безполезни безценни лъскави камъчета.

— Нито с него, нито с това до него ще излъжеш мен; ти, глупав гол, прекалил с тренировките, безсрамнико!

— ?!

Тя се шмугна през вратата и я остави да хлопне мощно, засилена от обтегналата се пружина.

* * *

Чернокосата се огледа в равната горна стена на шестоъгълния коридор и в двете десни наклонени и пое напред по гладкия под.

Първо срещна куфарчето със „скъпоценности“ и го подмина. После стигна до куфарчето с вещи, подобни на лазери и забави ход; клекна, за да ги огледа по-добре, и продължи, усмихната. „Винаги съм се питала как точно пораждат нискочестотното трептение. Дали с маховик? Жалко, че сега не ми е до такива неща.“ Следващата спирка бяха книгите. Очите на любознателната светнаха в мига, в който ги забеляза; наведе се, за да разгледа някои; но осъзна, че ако си позволи да се отпусне, ще се отнесе в четене, защото не изглеждаше да има нищо по-интересно за правене в пустия коридор, в който половината стени са огледала, а другата половина… Гледай ти! Другата половина отразява книгите, но не и нея?!

Желанието да се срещне с това въображаемо момче, нахлуло в съзнанието й от небитието и все още без лице, я завладяваше все по-силно. Тя се бореше; не искаше. Но пита ли те някой дали искаш да обичаш или не? Дали искаш да бъдеш влюбен или не искаш?

„Програмиране на Ада“, „Празниците в ада“, „Ада — ръководство за програмисти първенци“ — успя само да мерне Чернокосата, докато се изправяше, за да продължи надолу по коридора. Книгите сякаш бяха нарочно поставени така, че да види тъкмо тези заглавия и те да й подскажат нещо, което да й помогне в изпълнението на целта, която си поставя. Като че ли в тях се криеха отговори на въпросите, които си задаваше? Обзе я тревожно чувство, но тя не успя да осъзнае и осмисли произхода му.

С бодра крачка девойката достигна пред черните врати на асансьорите; избра дясната дръжка и се опита да я издърпа: вратата не помръдваше; после издърпа лявата — тя също не мърдаше.

Чернокосата притисна, леко, очните си ябълки, за да премахне напрежението от тях, макар че, телесно, се чувстваше по-бодра отвсякога.

Ами сега? Тя удари лек ритник по долната дясна наклонена огледална стена на коридора (защото горната беше прекалено високо). Ударът породи лека вълна, която премина през цялата повърхност на огледалата във вид на смущение в образа. Девойката ритна по-силно: втората вълна бе по-мощна, но и тя скоро утихна и отражението пак стана кристално ясно. Тогава Чернокосата опита същото движение по противоположната стена, в която се отразяваха само вещите, намиращи се в коридора преди тя да влезе; отново се появи краткотрайна слаба вълна.

Стените изглеждаха яки и неразбиваеми. Вратите не помръдваха, въпреки новите два опита да ги отвори. Безпокойството у девойката се усили.

Тя прескочи, незаинтересовано, куфара с плакатите на „световноизвестните мегазвзезди“ и се върна при книгите. Може да има нещо, което да й покаже изхода? Дали е възможно събитията да са така нагласени, че уж случайно да попадне тъкмо на книгата, в която да открие как да преодолее непреодолимата пречка, която се е изпречила на пътя й към ада?