Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (17)

Глава 18

— Брей, наистина било асансьор! — възкликна, със страхлива възбуда, мъжлето, като зърна прозрачното копче, с което мъжагата си играеше на ритъм. Добави. — Знам, че съм обречен. Кажи ми поне, моля ти се, на какво съм обречен…

Мъжагата се ослуша и каза.

— Не знам, че си обречен.

— Хайде, моля ти се, разправяй се с мен и да свършва, каквото има да се свършва…

— Няма.

— Не ме измъчвай, умолявам те!

— Не обичам разправиите.

„Ей, Тичко, Тичко; какъв глупак си, Тичко.“

— Наистина ли не си като онези с каишите?!

— Колко пъти да ти го казвам?!

— Слава Богу… Направо се бях се отписал. Помниш ли онзи с метлата, пред правоъгълника, дето те попита дали си „педалчето“?

— Да.

— Не си педалче, нали?

Да е педалче? „Ах-а-а-а-а…“ — подсмихна се мъжагата.

— Не съм.

— Ако знаеш какво си мислех, че ще правиш с мен…

— Стига глупости де!

Мъжлето подскочи, но изпита същата радост, както когато изпреварваше най-опасния си съперник в последните метри преди края на беговото разстояние и спечели тлъстия бас, на който се бе хванал с него.

— Отдъхнах си… — въздъхна Тичко. — Колко време ще се движи асансьорът? Във висока сграда ли се намираме?

Мъжагата застина, за да прецени възможно най-точно.

— Някоя-друга минута.

— Сивата стена да не би да е била супермодерен ултрависок небостъргач; като оня, дето го даваха по телевизията? Никога не съм се качвал на небостъргач! Тоя колко етажен е?

Мъжагата преброи на ум: местоназначението се задаваше с единадесет светещи или несветещи въображаеми светодиодчета, следователно етажите са:

— Две на единайста.

— Какво? — измуча мъжлето, защото не си падаше нито по вдигането на степени, нито по двоичната бройна система, за която само бе чувал; беше нещо във връзка с изчислителните машини; но какво точно беше?

„Самотният бегач на дълги разстояния“, „Камъкът от Сутра“, — припомни си мъжагата.

— 2048 етажа. — произнесе на разбираем език той.

— Леле! Какво е това чудо бе?! Цяла планина бе! Леле!

— Не е точно планина и не е едно чудо. Много небостъргачи, блокове и други сгради. Донякъде е планина, защото е разпростряно на голяма площ. — поотвори на приказки мъжагата, но бързо се затвори, защото съобрази, че има кой да обяснява вместо него.

Та-та-та, ти-ти, та-та-ти-та, ти-та-та, т-а-а-а-а-а, та-ти-та, т-а-а-а-а-а, ти-ти-ти-ти, та-та-та, т-а-а-а-а-а.

„Избрахте образователна програма за устройството на АТ-11. Ако искате да я смените или да си я пуснете отново, знаете какво да сторите. Приятно гледане.“

Светлината, бликаща от тавана, угасна; а стената, в дълбочината, се превърна в платно пред прожекционен апарат, върху което блесна добре подсладена красавица, — напъхала се в средата на асансьорното равнище — с къса блузка и голо пъпче.

„Уважаеми пътници, асансьорът, в който имате честта да се возите, е вторият най-голям в целия Ад. Най-блестящите асансьоростроители на всички времена го нарекоха «Асансьор товарен едно едно», или накратко АТ-11, защото той е вторият първенец на асансьорите в Ада.“

Камерата се завъртя на полукръг надясно, за да срещне очите, лицето и гърдите на друга говорителка с друго, приятно и звънливо гласче.

„АТ-11 притежава най-хитроумните средства за управление на асансьори в Ада, има втора най-висока товароподемност, второ най-бързо ускорение и втора най-голяма трайност, продължаваща цяла вечност. АТ-11 е второто най-посещавано и най-използвано превозно средство на всички времена. В досегашната си, вечна история той е пренесъл милиарди души, като склонността е броят непрекъснато и безкрайно ускорително да нараства.“

Говорителката направи нежно движение с дясната си ръка без ръкави, като да врътне камерата обратно към колежката си. На камерата й стана приятно, че я докосва такава хубавица, и послушно обърна окото си към първата красавица, с надеждата да получи ласка и от нея.

„На най-ниско ниво управлението е двоично с времево кодиране. Чрез съчетание на различни промеждутъци между натисканията на копчето и различна продължителност на задържането му натиснато, могат да бъдат въведени всякакви данни и поръчения към АТ-11.“

Камерата се отдръпна леко назад, за да хване по-добре говорителката, която грациозно се разходи до лявата стена и постави дясната си ръка върху облицовката. Ръката се уголеми в близък план, за да стане видим особеният начин, по който пръстчетата галят стената. Красавицата обясни.

„Така се извиква пултът за управление.“

От стената порасна прозрачно копче; и след кратко прекъсване за осмисляне, думата отново бе дадена на втората говорителка.

„Благодарение на пулта сега сте с нас. Навярно не всички обаче са виждали лично или знаят как става работата, затова ще ви я покажем. За удобство при описването на действията с копчето ще използваме звукоподражателни съкращения. «Та» означава натискане, задържане и отпускане; «ти» — натискане и три пъти по-кратко задържане, отколкото «та». «Т-а-а-а-а» и «т-и-и-и-и» означават задържане на натиснато копче толкова дълго, колкото трае акането или икането.“

Първата говорителка показа как върхът на пръста трябва любвеобилно да гали копчето и да се отдръпва отсечено или плавно, в зависимост от въвежданото съобщение.

Тичко загледа говорителките от пръв поглед, — особено първата, която притежаваше удивително съвършени черти на лицето — но се разочарова от темата на предаването; най-вече му дотегна да се звери във фината ръчица на едната от хубавиците — как натиска и отпуска прозрачно копче; или може би по-скучно му беше да слуша гласа на другата, който нарежда как да запишеш в двоична бройна система не знам си какво; как да въведеш поръчение за преместване на не знам си кой етаж; как да извикаш еди-кой си клон от забавната програма…

„Функцията:

та-та-та, ти-ти, та-та, ти-ти-ти, т-а-а-а-а-а, ти, т-и-и-и-и-и, ти-та-ти-та-ти-та

служи за задаване на местоназначението първи етаж и отправяне към него без излишно протакане; но в случай, че ви се протака, може да завършите кодовата комбинация не с

ти-та-ти-та-ти-та

а с поръчката за гледане на забавни програми преди тръгването:

та-т-и-и-и-и-та-ти-та

последвана от избраното от вас предаване.“

С „тати“ и „тити“ стигнаха до 19-тата команда, която натрупа толкова скука у Тичко, че дотежението се изкачи до гушата му и преля през устата.

— Може ли да смениш канала?

Мъжагата знаеше наизуст всички команди — с изключение на една, за която сега бе забравил, че не я знае — и бе пуснал образователната програма за да се образова и мъжлето; но като не ще — ако ще. Насила хубост не става. А’маха!

т-а-а-а-а ти-та ти-та

Фината женска ръка до копчето се загуби в почернялото дъно на асансьорната кабина, което набързо, след последното татитане, загуби свойствата си на прожекционно платно.

— Какво друго дават? — продължи мъжлето, след като се отнесе, за миг, в младежки спомени.

* * *

Тичко се бе разположил, нашироко, на бяла пластмасова маса с червена покривка и, с наслада, смучеше червеникаво-кафява газирана напитка през сламка. Около него бяха насядали негови съученици, а на съседните маси се мяркаха още съученици, съученички и съучилищнички. Някои — ох-о-о-о-о — много готини момичета. Други — не чак толкова готини.

Слънцето напичаше, но бе ранна пролет и малко хладничко, затова Тичко и приятелите му на масата се бяха увили с якета и пуловери. Известна друга бройка от посетителките в кафенето обаче изглежда се бе калявала дългогодишно да преживява при ниски температури без дрехи, и щедро даряваше разголените си бедра на ласките на гъделичкащите лъчи и на щипещия, влажната кожа, вятър.

— Ти-ти-ти, та-та-та, ти-ти-ти? — изтитика въпросително съученикът със слънчеви очила, окачени на домашно плетен вълнен пуловер, под който не прозираше купешки памучен потник, но вероятно имаше.

— Та-ти-ти, та-та-та, та-та, ти-та, та, ти, та-ти! — отговори момчето, навлечено с вносно черно шушлеково яке.

Този с раницата, сложена да спинка в скута му, изпъна устни, под дйствието на репликите на приятелите си, и също си каза думата.

— Ти-ти-ти; та-та-ти, та-та-та, ти-та-та, та-та-та-ти, ти-ти, та-ти-та-ти, ти-та!(1)

Тримата се разкикотиха и задружно заминаха към барчето, за да си купят нещо за хапване, докато Тичко се блещеше и умуваше какво ли смешно са си изтитикали. Само една самотна девойка по дънки, — явно тя не се бе калявала да моржува — седнала зад гърба на спортното яке на Тичко, тихо изрази чувство на съпричастна забава от дочутия игрив момчешки разговор. Девойката изчака тримата да влязат в закритата част на кафенето и да поръчат, след което ги последва.

Вътре бе по-ненаселено отколкото навън. Само две навлечени дългокоси момиченца от първи курс, които по-големите наричаха „зайкини“, бъбреха на една маса, а две момчета от втори курс, носещи гордото звание „зелки“, обсъждаха как е завършило вчерашното „суперфутболно“ дерби.

Тримата татитикащи младежи чакаха да им направят сандвичите, когато на бара се зададе девойката, също за да си купи обедка.

— И за мен с доматен сос, но без горчица. — заръча тя, докато очите й се смееха на момчетата.

Това с тъмните очила, окачени на пуловера, по невероятна „случайност“ се бе оказало тъкмо до момичето; той бе искрено впечатлен и срещна погледа му, който боязливо търсеше неговия.

— И ти ли си на курса по радизъм? — попита неуверено момчето, въпреки че знаеше отговора, защото курсът беше само за момчета; искаше му се да я вижда и там, и, ако може, навсякъде.

— Не съм. — отговори то, докато в душата му се бореха два стремежа: да гледа момчето в зениците; и да гледа накъдето и да е, само не натам.

— Аз съм Иван. — усмихна се, след кратка пауза, момчето и подаде ръка за здрависване.

— Ан… Антоанета, приятно ми е. — засмя се срамежливо момичето и отвърна на поздрава.

Какви врати може да отвори някакво си та-ти-та-ти… — мислеше си Тичко. — Ваньо и Тони се заглеждаха отдавна, но имаха лошия късмет да бъдат участници в най-завързаното положение: плахо момче и стеснително момиче. Ако не беше тати-титито, знае ли се дали щеше да се намери свързващ съобщителен проводник между тях, че да се запознаят… А после толкова се обичаха…

* * *

Мъжагата изказа отговора си чрез пръстова гимнастика с копчето от пулта за управление: „т-а-а-а-а та-ти-та та-та“, което на езика на АТ-11 бе равносилно на шарени черги, фойерверки и калейдоскопични префърцунени пърстроцветни чудесии да се връткат върху стената в дълбочината.

(1)

Младежите използват кирилската морзова азбука, където „ти“ значи „точка“ (къс знак), а „та“ — тире (дълъг знак).

— Сос?

— Доматен!

— С горчица!