Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Източник
twenkid.com, geocities.com

Актуална версия на този роман, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата лична страница.

Очаква се излизането на второ издание на романа: http://artificial-mind.blogspot.com/2008/09/ada-second-edition-novel.html

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Глава 5

Вратата подло заключи квадратния затвор, с дължина на стената десетина метра, след което бързо прибра своя лост, който благочестивите представители на вида й държаха винаги готов за издърпване, така че езикът да влезе или излезе от дупката, та да може плочата да се завърти или отвърти, входът или изходът да се отвори или затвори, и душите да влязат или излязат.

За жалост до вратата липсваше заместващо дръжката супермодерно биометрично буквено-цифрово ултрасигурно хиперкодово устройство, което съвършено би подхождало за подобен свръхвисокотехнологичен огледално-излъчващ шестоъгълен коридор; даже нямаше и проста клавиатура, която да писука мило, като натискаш копчетата; нямаше светодиоден показвач, по който да светкат нарязани на сегменти цифри… да не говорим за цветно екранче, върху което, с огромни букви, да трепти „Достъпът отказан! Моля, пробвайте си късмета още веднъж!“.

— Няма изход! — проплака Емил и отчаяните му ритници произведоха безпомощен звън.

Едва доловимата, преди малко, усмивка на Ана сега се долавяше по-лесно; но девойката, знам ли защо, не я показваше на Емил, а на стенaтa.

— Разбира се, че има. — каза тя уверено.

Младежът се отпусна на меката червена облицовка. Въобще не му се говореше от силни усещания. Осъзна, че смъртта — или каквото трябваше да стане в този ад, ако няма какво да ядат, пият, дишат и други подобни — не го плаши, когато е до Ана.

* * *

— Хайде на четивата, души! — рече господинът.

— Нахал, стой си там! — заповяда младежът със сребърния лазер.

— Момче, не прочете ли четивото върху лазерчето: пазете очите от попадение на пряко лъчение. Може да нараниш някого, включително себе си. Вземи си от мене някоя хубава книжка. „Как работят лазерите“ ще ти хареса.

— Да му видя ли сметката? — решително се поколеба Емил.

— Не бързай. Нека дойде по-близо. — посъветва Ана.

— За момичетата имам „Как да улучим в единайстката най-подходящия съпруг и любовник и да се наслаждаваме най-пълно на удоволствията, които ни предлагат животът, здравето и любовта“; „Любов в пустинята на живота“, „Двама с теб във вечността“ и мн.др. Най-добре да ви оставя сами да си харесате нещо; да не ви развалям удоволствието. Нали, деца?

Момчето и момичето се спогледаха смутено, защото възрастният господин носеше най-полезната стока от всички амбулантни търговци, изпарени по-рано. Емил свали оръжието и погледа си към земята, защото скоро бе изпитал на главата си последицата от това да бъдеш омаян от убедителните очи и благата приказка на алчен търговец.

— Не се притеснявайте. При мен книгите са много евтини; особено когато ги продарявам на любознателни деца.

Новият продавач не се беше бръснал от години и изглеждаше, че естествените извори за боя на брадата и мустаците му са пресъхнали отдавна преди да е спрял да го прави; нямаше куфарче, разтворено пред гърдите си; нямаше и задължителната за добрия амбулантен търговец вратовръзка.

Ушите му подпираха каскетче с козирка; на темето му бе опънат ластик на стар модел скиорски очила с ултравиолетова защита. Костюмът и палтото следваха модата от времето на родителите на Емил като гаджета, а обувките изглеждаха като на кумеца от сватбените им снимки.

На изкривения от годините гръб на кретащия старец лежеше хлабаво завързана, препълнена с книги, мешка от която няколко преливаха и ръбовете им стърчаха отвън.

— Не ти ли прилича на капан? Иска да ни омае по заобиколен начин? — усъмни се Емил.

— Хе-хе, има си и броня за очите, нали? Ще го опази от слънцето, но не и от лазера…

— Деца, ще ми помогнете ли да сваля товара от плещите си? Годинките ми са много. — изпъшка старецът.

Децата се спогледаха и едновременно се отзоваха на молбата.

— Изберете си колкото и които книжки си искате. Питайте, ако имате нещо да питате; аз ще съм на вашите услуги. — рече господинът, извади от някъде походно сгъваемо столче и отпусна старите си отслабнали мускули и изтънели кокали върху него. — Ох, само малко да си почина.

Емил и Ана внимателно обърнаха мешката и разсипаха богатството по пода.

„Да се измъкнеш от лъжливи търговци за шейсет секунди“, „Пътуващите търговци — живи дяволи“, „Да си купиш или да си платиш“…

Адреналинът в кръвта на Емил закипя.

— Клопк-а-а-а!!!

За две бързи мигвания на надписа „Книги“ по наклонените стени на коридора момчето се бе претърколило, запратило продължението на дулото на сребърния лазер в челото на кротналия старец и натиснало копчето.

Показалката обаче не проработи, а Ана го издърпа през бицепсите.

— Емиле, какви ги вършиш?

— Момче, внимавай да не се нараниш. Тези играчки са опасни!

— Изчезни го докато имаме време! Твоят лазер работи! — извика Емил.

— Както искате, деца. Стар съм вече; може би е дошъл моят час.

Младежът напомпа копчето, в опита си пак да облъчи книжаря със супермощния ултракохерентен лазерен лъч. Лъчът обаче не щеше да се покаже от цевта на показалката, а Ана отново дръпна приятеля си през кльощавите бицепси.

— Емиле, той не е против нас!

Тя изправи гърба на „Бягане с препятствия от амбулантни търговци“ пред лицето му.

— Струва нула?! — удиви се Емил.

— Да, деца. При мен всичко се продарява безплатно.

— Кой си ти? — попита младежът, а девойката се зае да търси интересни парчета от сочната книжна купчина.

Под „Проектиране на 99-разредни микропроцесори“ и „От най-евтиното винаги има и по-евтино“, се подаваше част от заглавие: „тема за товар“.

— Кой съм аз… Ох, — въздъхна възрастният господин — какъвто такъв. Разгледайте книгите, може да ви потрябва нещо от тях.

„Програмиране на Ада“ — веднага жадно си издърпа Емил и побърза да се похвали.

— Ана, виж!

Тя тъкмо отместваше книгата, която скриваше десния край на тайнственото „тема за товарни“, когато приятелят й я сепна и я накара да удържа вълнението си от думата, което трябваше да коментира.

— Ада ще ти хареса. Не се плаши…

— Ти знаеш ли Ада? — с интонацията на четиригодишно любознателно момченце, което се обръща към своята майка, попита Емил.

— О, познавам я… го отлично. Не е труден език; ще го овладееш.

— Да, младежо, Ада много ще ти хареса. Вземи я!

Гласът на Ана накара интересната книжка — има-няма 200 странички — да

легне встрани от купчината със закнижено знание.

„Да обичаме и да бъдем обичани“, „Сто съвета за програмистите на Сиси“

Откъде накъде ще има език за програмисти, за който Емил дори да не е чувал!?

— А какво е Сиси? — попита стареца младежът.

— Същото като…

Ана посягаше да премести книгата над „тема за товарни а“, която бе озаглавена, с букви обагрени в различни оттенъци на телесния и черния цвят:

„Приключения в дълбините на повърхностните преживявания“

— Почти същото като Ада, но не съвсем. Има и общо, и различно. — отговори на въпроса девойката.

Емил прокара пръст по ивицата, където се подаваха отрязаните ръбове на страниците на „Сто съвета за програмистите на Сиси“, за да разбере що за чудо ще да е.

— Не! Недей да я зачиташ! Ще те увлече, а нямаме време.

— Слушай я, младежо, тя е добро момиче!

Момчето послуша съвета на доброто момиче, което най-сетне избута „Приключения в дълбините на повърхностните преживявания“ и откри дясната страна на частично скритото заглавие:

„тема за товарни асансьори“ от някой си — и това име беше отчасти потулено — „двин Строичин“.

Младежът остави „Сиси“ до „Ада“ и се впечатли от поредицата „В помощ на младия предприемач, насочил честно спечеления си капитал към бизнес чрез средствата на ада“; тя беше представена в девет тома:

1. „999 адски трика“

2. „Най-евтиното винаги завършва на 9“

3. „Девет — свещеното число в адите“

4. „Защо хората са склонни да вярват в красивите думи, когато завършват на девет“

5. „Как да направим за хората привлекателен ад, за да ги спечелим“

6. „Да мамим, без да лъжем“

7. „Купувачът купува това, което си мисли, че купува“

8. „Ключове към сърцето на клиента“

9. „Ключове към душата на клиента“

— Деца, само внимавайте, че идват още като мен.

Темата за товарни асансьори чакаше да доразвият заглавието й, да я прегърнат и разгърнат, но девойката я забрави, отвлечена от корицата на „Замъкът на бъдещото минало“.

— Вие не сте като другите? Защо? — попита Ана.

Старецът облиза многозначително пресъхналите си напукани устни.

— Не ме гледай в очите, дъще. Като тях съм. Но стоката ми не се търси, затова я давам без пари…

— Старче, пак ли ти! — провикна се някакво не много високо създание, с куфарче на шията. — Айде на плакатите на рок-поп-рап-фолк-диско-метал-техно звездите!

— Внимавайте с този. — предупреди книжарят. — Млад е, здрав е, нахакан е и ходи на фитнес.

— Каква музика слушате? Имам плакати на абсолютно всички! Само 199 за картичките, и суперизгодното 1999 за ултраголемите пълноцветни суперкачествени гланцирани плакати с абсолютно определено несъмнено автентични автографи от най-големите супермегазвезди на световната музикална гигасцена! — викна отново нисичкият.

— Винаги първо си проверявай батериите, момче. Ако бях като него вече щяхте да сте… — Ана направи физиономия. — …си купили някоя безполезна вещ. — старецът присви рамене в отговор на муцунката на момичето.

Новият натрапник разгъна огромно платно със снимка на леко облечена мацка, изпъчила прелестите си върху простора на разноцветно осветена сцена. Срамотиите й едва се скриваха от скромна препаска, а големите й, изложени на показ, гърди леко се повдигаха от тънка връвчица, минаваща през хълмовете; напрегнатото изражение, отворената уста и микрофона пред нея подсказваха, че е певица.

— Слушаш ли най-известната суперзвезда на световната поп-рок-диско сцена Касандра, младежо? — попита натрапникът; той бързо усети, че старецът и младите го дебнат като котки и превключи очите и ушите си на четири. — Мац… Госпожице, не Ви ли кефи „Битник Зиърс“? Само за 999! Мога да те уредя с абсолютно автентичен подпис, уважаема, мац… госпожице! — допълни той, докато разпъваше друг огромен плакат, с по-прилично облечена танцуваща девойка.

Вместо костюм новият търговец имаше потник и къси гащи, а куфарчето висеше на дълги окачалки, за да не скрива гледката към надутите му, като с помпа, гърди.

„По дяволите.“ — изкрещя на ум Ана, защото и скъпият й лазерен подарък от Емил отказа да стреля, когато тя скришом го изпробва върху ръката си.

Дядото скръцна със стави и се изправи.

— Плакатчо, да ти се намира нещо с Крум Жълъдов?

— Пенсионер, древните междуградски певци спряха да се търсят когато бе на изпитателен срок при нас.

Старецът извади банкнота от раздърпаното си свръхдемодирано палто и я разклати.

— Е, клиентът винаги има право. Знаеш ли, може и да имам нещо на дъното на куфара.

Емил храбро се бореше с упоритото винтово капаче на магазина за батерии на сребърната лазерна показалка. Резбата беше толкова дълга, че дори свръхвисокооборотна автоматична развиваща машина би се затруднила да я развърти за нула време.

Натрапникът откачи куфарчето от шията си и го свали на земята, за да провери какви морално остарели плакати има.

„Сигурна съм, че сложих батериите правилно!“ — помисли си Ана.

„Шест броя Касандра; Мики Джерълдсън, Самата Фокс, Модена, Разбо 3, Реки 4, Вътреземното, Междупланетни крамоли…“ — броеше на ум плакатаджията.

— Ехо, приятели, имам плакати и на филми и на артисти. Идвайте да си купувате, че от другаде няма къде да намерите такава добра и суперизгодна стока!

„…Васко Нанайденов, Файсейве, Перунгра, Тайна Катърнър…“

Дядото приведе възрастния си гръб над борещия се с винта, приклекнал над книгите, младеж, за да подшушне на девойката.

— Имате късмет! Сложи старите батерии.

„…Емилиян Димитров, Елилия Ивановна, Бонбони Ен, Абата, Жон Холивей…“ — Хе-хе, старче, може и да ти излезе късмета. Останали са някои бройки и от твоето време!

— Вероятно просто съм объркала поляритета на новите. Старите са много изхабени! — възклицателно прошепна Ана.

— Сигурно лазерът ми е бил в дънките, тъкмо защото съм щял да си купувам нови батерии. Но вместо да си купя нови батерии… — заоправдава се Емил.

— После ще ми разкажеш, сега гледай да си оправиш лазера.

„…Мерлин Мишлен, Йелуис Присли, Чикън Берия, Боди Хили…“

— Всъщност няма смисъл, зарежете тези батерии. — въздъхна, колкото тихо можеше, старецът. — Зарядите, създадени на тоя свят, сменят поляритета си по-бързо, отколкото можете да обръщате физическите им съдържатели, и рядко се подчиняват на желанията на същества, които са дошли от оня свят.

Търговецът вече бе прехвърлил 2/3 от купчината с шарени гланцирани платнища със снимки на известни изпълнители от целия ад.

„…Нийл Армстронг…“ — Хе-хе, старче, не щеш ли един Нийл Армстронг? — мускулестият продавач на плакати — с цици, яки като втвърдени плондири на топки за ритане — повдигна един на евроамериканец кларинетист, в краката на когото се четеше: „Колко си прекрасна, Уърлд!“. — Ей, вярно, че и ти беше кларинетист, дядка… Обаче тебе те няма на плакатите, ха-ха-ха, — неблагодарен свят, нали — хе-хе-ха… Ох… Айде, ще ти дам този само за 699. Съгласен?

— Миличка, нещата от оня свят са по-сигурни и по-издръжливи от тукашните; умножи силата и трайността на написаното на етикета най-малко по десет. — дообясни на Ана как стоят нещата старецът, и бавно се изправи към плакатчото. — Съгласен.

— Сигурен ли си, че имаш достатъчно пари? Щото приятелството си е приятелство, но който няма пари, си плаща, нали знаеш!? — назидателно уточни продавачът.

— Имам пари, нали видя банкнотата. — отвърна старецът и пак я заклати.

— Ние имаме много пари, ще платим и за него. — обади се Емил, клечейки на пода до книгите; той не се бе отказал да развърта безкрайния винт на капачката, въпреки неприятното сведение за безполезността на това занимание.

— Добре, старче, отварям ви сметка и пиша на нея… Ама, ей, откъде ги намери тия щедри клиенти, дето още нищо не са си избрали от мене? — заяде се нахалникът.

— Ще си изберем и от теб, почакай малко. Още не сме свършили с покупката на книги. — каза Емил.

— Любознателна младеж се задавала на хоризонта, ха-ха-ха-ха! Току виж новата партида те върнала в адския бизнес, та оттук нататък да не продаряваш всичко за нула, старче! — съвестта на работлив, преуспял, разхождащ се със стоката си, търговец обаче подсети нахалитета на същия, че същинската му цел са паричките. — Ох, хубаво си бъбрим, но нали чакаше за Крум Жълъдов? Да не Ви задържам, господине. Ей сега ще проверя дали го имам.

Трите стари изхабени кучемаркови батерии от оня свят, една по една заемаха удобните си места в магазина на евтината лазерна показалка с бронзов цвят на кожата и 5 миливатова лъчева мощност, ако батериите бяха нови и се намирахме на оня свят.

„…Пиедпит Пиаф, Кралк Грейбълг, Крум Желъдов…“

— Ей, старче, мам…, последната ми картинка е на Крум Желъдов! Много съжалявам, да му се не види, нямам на Жълъдов… Нещо друго няма ли да желаете?

— Да Ви пратим на приятно пътешествие. — изпусна се Ана. — Ам-и-и-и, с парите, които ще ви платим. — опита се да се хване тя.

— Добре, идвам да си оправим сметките тогава. Старче, и младите ти приятелчета да си купят, каквото ще купуват, та да видим на какво приятно пътешествие ще ме пратите!

— Изчакай го да дойде. — подшушна старецът на девойката.

— Какво си шушукате пак вие бе? Какво си шушукате!? Далавери въртите, а? Искате да ме минете?! — якият направо побесня; захвърли всичките си такъми, с изключение на тесен колан с продълговата кафява кожена ножница, и, с ококорени зъркели, се запъти да разбере какви номера му въртят несериозните купувачи.

— Вие мене ли искате да мамите! — крещеше скитащият търговец.

— Остави ги, Плакатчо!

Дрехите на стареца се строполиха на земята след мощен лазерен изстрел в очите на доскорошния им собственик. Двамата млади се вцепениха.

— Ще ме мамите, а? С кого си мислите, че имате работа?!

Чудовищните мускули на дребния здравеняк заплашително покриваха все по-голяма и по-голяма площ от шестоъгълния коридор, по стените на който се сменяха картинки на певци, певици, актьори, актриси и… танцьорки.

Емил доби смелост и се изправи в пълното си величие.

— Хе-хе, трябва повече да тренираш, момче. Ще купуваме ли нещо или ще си играем?

Приклекналата Ана също се вдигна на крака и погледна Емил под ъгъл в кафявото на ирисите.

— Може ли една… Една „Касандра“? — боязливо поръча младежът и смигна на приятелката си.

— Отличен избор, момче. Абе вие не сте ли заедно? За теб какво да бъде, хубавице? — въпросително скръсти ръце плакатчото.

— Ето ти на теб!

За десетина наносекунди (ако времето течеше като на оня свят) лазерният лъч премина разстоянието от дулото на показалката до челото на натрапника, и след още няколко щеше да го цъкне право в лявото око, ако той не се бе отдръпнал навреме, както направи.

— Ха-ха-ха, това било, значи? Лазерна показалка от оня свят. Ха-ха-ха!

С длан здравенякът, с половин метрова обиколка на бицепса, направи козирка пред очите си и тръгна да гази бунтовниците.

— Лазерна показалка от този! — поправи нахалника Емил и го взе на прицел със засяклото оръжие, чиято винтова капачка най-сетне се изниза, под действието на рязкото движение, и се изтъркули на отразяващия под.

— Уплаши ме, момче! Жалко, че не можеш да видиш ужаса в очите си! — изръмжа горилата и извади от ножницата ултрахипервисокосъгласуван лазер с ирисно-зенично насочване. В същия миг вените на гърдата, подаваща се от ъгъла на потника му, се надуха като в най-добрите времена на Силвестър, който, по странна случайност, премигна по същото време върху една от наклонените стени на шестоъгълника.

— Среброто!!! — извика Ана, — Среброто, Ем-о-о-о-о!!! — без да спира отчаяно да облива гадняра с фотони.

Едното ръчище на горилата — влюбена в наслаждението, идващо у нея от наблюдението на плакати като на Касандра и на другите… танцьорки — прихвана с лъчестрела очите на боеца от оня свят; а другото ръчище развали козирката от длан и пръсти, за да може господарят на ръчищата да изпита възможно най-голямо удоволствие от унищожаването на самонадеяния хлапак.

Но неумолимият светлиннен лъч — як като последовател на движението за редовни физически тренировки — пролази от цевта, по посока прозорците към света на Емил, запозна се с атомите по почти съвършеноогледалната повърхност на овалната излъскана полирана сребърна лазерна показалка, и бодро отпътува обратно към войнствено-грубоватото лице на своя зловещо засмян господар, за да му разкаже за новите си приятели.

— Н-е-е-е-е-е-е-е!…

Ана скочи на врата на младия герой — Д-а-а-а! — и го дари с бърза целувка по бузката.

Преди целувката Емил не смяташе, че да сложиш огледало на пътя на лазер е геройска постъпка — всеки знае този номер и би могъл да го изпълни и пред публика, ако му се наложи. Вълнуващият допир на устните на Ана обаче го накараха искрено и безстрашно да повярва, че е герой; поне в мига, в който усещаше приятелката си толкова близка.