Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Източник
twenkid.com, geocities.com

Актуална версия на този роман, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата лична страница.

Очаква се излизането на второ издание на романа: http://artificial-mind.blogspot.com/2008/09/ada-second-edition-novel.html

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Глава 23

— Можеш ли така! — цъфна, закачливо, мъжлето, докато бодеше прозрачното копче с върха на дървената дръжка, която стискаше между краката си. Копчето не се очарова и игриво изтласка нахалника назад, сякаш имаше малка пружина.

Широкоплещестият видя всичко и тайната на метлата в миг му се изясни. Той съобразително поднесе челото на цилиндричния, затъпен, дървен кол в полезрението си и откри, че отпред стърчи едва забележима пъпка; огледа я добре, докосна я с пръст и стигна до заключението!

Най-вероятната причина за съществуването й е миг разсейване на майстора, който е струговал кола.

— Не си играй с копчета, когато не знаеш какво вършат. — посъветва мъжагата.

И „не казвай на палавник какво да не прави, че той ще направи тъкмо него.“ — добавяше древна мъдрост.

— А може ли да пуснеш нещо по телевизора, или както се казва? Онова с мацките образователна програма за работа с асансьора ли беше? Какво друго дават?

— Реклами.

— Уха! Ти обичаш ли да гледаш реклами?

— Не.

— А аз обожавам. Да, има и ужасно скучни и досадни — не може всичко да е съвършено; но някои са адски забавни. Не си ли съгласен? Нямаш ли поне някоя, която да ти харесва? На мен любимата ми е на една вкусна сладка тръпчива приятна освежаваща червеникаво-кафява газирана напитка с мехурчета, дето един се спуска, с каяк, по ужасно бурна река в планината; стига до страховит водопад и пада от него; и като пада се обръща надолу с главата в реката; обаче — нали знаеш, винаги така се случва — изправя се, много е усмихнат и се кефи… Абе голям кеф… Не си ли я гледал?

— Не.

— Майтапът е в това, че се кефи, защото реката и водопадът не са наляти с вода, а целите са от напитката! Значи не е водопад, а „напиткопад“… Спуквам се от кеф, направо!

— Напитката „Напитка“ ли се казва?

— Не бе, има си име — много ясно… Значи, като го дават тоя как се радва накрая, вляво се появява огромна, дундеста, пълна, въртяща се бутилка, а отдясно напечатват текст и говорителят го прочита. Беше нещо като „това е еди-какво си“…

— Името на напитката е „Еди-какво си“? — пошегува се мъжагата.

— Не бе! Не ме бъзикай! Много е гадно така — любимата ми напитка е, а не мога да се сетя за името й… Айде де, пускай рекламите, ако обичаш.

След няколко татититания стената в дълбочината отново се превърна в прожекционно платно. Появи се бебе, което си играе с огромен пухкав мек вълнен плетен черен пуловер. Разнесе се песен.

„Пуловера на татко аз обичам…“

— Ха-ха, една от любимите ми. Това ретро-реклами ли са?

„…мама го изпира със «Катран»…“

* * *

Представяме ви крем срещу наднормено тегло „Кремка мазногорелка“!

„Кремка мазногорелка ми помогна да сваля цели 170 килограма от теглото си. Сега отново съм слаба и стройна и нося старите си дрехи!“ — рече стотина килограмово, обемисто, същество, седнало на стол, издръжлив на високи натоварвания. — „И ти можеш! Поръчай веднага! Само за 999!“

— Тези за килограмите най ги мразя… — рече Тичко.

Следващата реклама, светнала на прожекционното платно, бе заснета на открито.

Сред мрачно влажно пространство, обрасло с високи гъсти папрати, трима брадясали мъже следват свръхлеко облечен тъмнокож с добре заточено мачете. Средният, от групата на тримата, е европеец и изглежда най-важно. Освен наболата брада, под носа му стърчат гъсти засукани мустаци; черепът му се украсява от шапка с форма на лодка, а черна превръзка крие лявото око; кука замества лявата ръка след китката; лакиран чамов прът стърчи на мястото на левия крак след коляното и хлътва в меката пръст на всяка крачка.

„Според картата съкровището е на деветнайсет тигрови скока в посоката, към която сочи куката, и девет разкрача на джудже, ходещо на кокили, по продължението на ръба на капитанската ми шапка.“ — избоботи куцият с мустаците, докато оглеждаше пергамент, пожълтял от въздействието на неумолимия разрушителен ход на времето и солените пари на морския въздух.

Чернокожият водач, който бе напреднал на половин дузина крачки пред другите, изведнъж пребледня, спря да сече папратите и се обърна към мустакатия.

„Подъне! Трябва спре!“

„Няма «спре»!“ — възрази гневно мъжът с шапката. — „Трябва да продължим, за да вземем това, което ми се полага по право. Продължавай да проправяш пътя!“

„Умрем! Излиза от тук вечно няма!“ — недоволстваше негърът.

Един от брадатите спътници на мустакатия — представител на някой от най-източните азиатски народи — извади старовремски пищов кремъклия, модел „гръмни веднъж и ме хвърли, че после половин час ще ме зареждаш; и не забравяй да не ме носиш на влажни места, защото като ми се намокри барута засичам“, и го вдигна към водача: „Продължавай да кълцаш тревите, иначе ще клъцнем тебе. Хо-хо-хо и бутилка греяно саке!“. „И една текила!“ — обади се третият брадат мъж.

„Не бива продължи! Умре всички! Подъне!“

Брадатият с пищова издърпа петлето на „гръмни-веднъжа“ и се чу „щрак“.

„Не се шегувам.“ — заплаши той. — „Ако си се уморил да режеш, поне ни дай мачетето, пък ти си стой тук в плявата. Тъкмо за нас ще остане повече от съкровището“.

Третият добави: „И ще си купим много бутилки текила и жени!“

Негърът се подчини и подаде бавно оръжието, но не спря да хленчи.

„Страхува вас! Напред ходи бива не! Богатство умре! Спира!“

„Да вървим, момчета.“ — заповяда мустакатият и последва брадатия с пистолета, който блъсна тъмнокожия встрани и го смени в кълцането на папрати.

„Продължава не! Подъне! Моли спре!“ — крещеше водачът, но нямаше кой да го чуе.

След броени секунди и няколко десети се разнесе свежо „бльом, пльок, плис, глъб, шльоп, пльо-с-с-с-с-с“.

„Тресавище! Нгонго, помогни ни! По дяволите, тоя дървен кол ме тегли като пирон. Използвайте го като спасителна пръчка, капитане! Не мога да го отвъртя — винтът е ръждясъл. Ох, драскате ме с куката! Дръжте се за папрата, капитан Плът! О, не — скъса се. Абе не трябваше да ям толкова омари и морски костенурки… Загивам-е-е-е! Защо не ни предупреди, Нгонго?! Трябваше да ти светим маслото още на Порт Хайдук. Ще се срещнем в ада, тъмнокожи предателю! Тогава ще ти светим маслото, в което ще се пържиш заради вероломството си! Ще те чакам-е-е-е-е…“ — и те потънаха в тресавището. Бълбук-бълбук.

Тъмнокожият, облечен в оскъдна, екологично чиста, природосъобразна хавайска поличка се сви сред папратите и горчиво заплака.

„Нгонго предупреди господар. Господар слуша Нгонго не. Нгонго казва! Подъне! Подъне! Подъ-ъ-ъ-н-е-е-е-е! Господар Нгонго слуша не! Нгонго виновен не!“

„Ако и Нгонго бе минал езиковите курсове на Адски езиковеди АД, нещастието нямаше да се случи. За да ви разбират и да не ви пращат по дяволите, обадете се веднага на Адски езиковеди АД; за всички раси!“