Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Източник
twenkid.com, geocities.com

Актуална версия на този роман, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата лична страница.

Очаква се излизането на второ издание на романа: http://artificial-mind.blogspot.com/2008/09/ada-second-edition-novel.html


Посвещава се на Първия програмист Августа Ада Байрон, графиня на Лъвлейс; и на момичетата като нея.

Глава 1

Отдясно на самотния черен плосък правоъгълник, изпъкващ върху безкрайната гладка сива еднообразна стена, висеше надпис:

Надежда всяка мигом угасете!

Душата от сега си прежалете!

Във страшни мъки, живи,

всеки ден ще мрете!

Емил се усмихна на хитроумното стихче и след няколко секунди засмукване на подробности от провисналата дървена табела, направена от нещо странно, — като че ли от капак на ковчег за мъртъвци — вяло метна погледа си към далечината на десния край на безкрайно дългата безкрайно висока преграда. Със зверска скорост от там се задаваше нещо, което за нула време се превърна в гол мъж на метла; кръстът му бе опасан от колан, на който бяха окачени още метли.

— Най-хубавите метли, душа! Първо се опитват! — каза весело голият.

Младежът не изглеждаше да е впечатлен от рекламата.

— Първо са опитва бе. Пробвай, душа!

Емил продължаваше да се усмихва ехидно.

— Евтино ги давам. Не останаха. Айде че идва новата партида и ще свършат!

Да не би да бе попаднал в „Тъпизмия“?!

— Какво ме зяпаш бе, глупак! Глух ли си?

Не беше глух; само внимателно изучаваше разликите между метлите, закачени на кръста, и тази между краката на голия.

— О, педалче си… С педалите сме във война — конкуренция… — неочаквано свърши необлеченият господин и се стрелна като фъртуна към другия край на безкрайната стена.

„Четири метли на кръста, една под кръста; правоъгълник, табела, безкрайна стена; летящ гол мъж… Не може да няма някаква очевидна зависимост?“

Кой знае откъде изникна друг образ. Новият бе облечен с колан и кесийка за жълтици, увиснала покрай него; беше застанал зад сергия, отрупана с мънички черни неща, по краищата на които имаше малко беличко.

— Е-е-е-дрички! Душа, ша купуваме ли?

Емил направи физиономия с още по-учудено разтеглени устни.

— Първо се опитват! Т-о-о-о-плички!

Той откри, че новодошлият е малко по-мургав от първия.

— Душичке, едрички… Първо се опитват! — изкусително запя божествено красива девойка, донесла сергия с черни неща като чичкото.

— Душа, остави я тая! По-евтино ги давам!

Емил се зачуди дали не е попаднал в Нудизмия, след като се взря в младата бяла хубава, необлечена, продавачка на печен слънчоглед, която го зовеше отляво, докато мургавият гол чичко крещеше отдясно, а онзи с метлите вече не се виждаше в лявата далечина.

— При мен първо се опитва. Охоо, виждам, че ти вече си готов…

Той в случая се готвеше да се захили, но се бореше със смеховлечението си, защото се страхуваше да не прозвучи нетактично.

— Остави го ма! Тоя още като дойдох беше готов, а преди мен е минал само някакъв метач. Педал е! Остави го!

— Да бе, да. Виж го как ме изпива с поглед.

Изкушението да се разсмее на глас ставаше все по-неудържимо, и младежът закрачи към голичката продавачка, увлечен от красивите й кафяви очи, които го привличаха като магнит.

— Не я слушай, душа! Ша те излъже!

Емил опипа слънчогледа пред голичката — топличък беше — и разбра, че е слънчоглед само като се гледа отдалече, а иначе е като гума и мирише отвратително. Продавачката изглеждаше привлекателно и от близо, но и влечението на момчето да се захили се усилваше.

„Лесно е да се смееш, но има ли полза да обиждаш някого заради единия глупав безполезен смях?“ — скара се съвестта му. Имаше нещо необяснимо и тайнствено у продавачката, което накара Емил да се почувства засрамен, че се изкушава да й се изсмее, и че се взира така в нея. Това необяснимо нещо преобразува влечението към кикот в мил дружелюбен съвет.

— Мисля, че си прекалила със силикона.

— Душа, казах ти ша та излъжи тая мръсница. Идвай при мене, евтино го давам!

Необлечената се смути за секунда и се завъртя, за да покаже колко е строен гърбът й и колко са стегнати задните й части, и за да не се чува с кого си говори по незабележимия клетъчен телефон.

Емил огледа, малко засрамено, и новите прелестни подробности, изложени зад сергията с гумени топчета, и с учудване отбеляза, че всичко в красавицата без дрехи, с изключение на силикона, пасва напълно с личната му представа за идеално тяло на човешко същество от женски пол.

— Шефе, той излезе голям образ.

— Че е образ, образ е; но, според данните в регистъра, по големина трябва да е в нормата?

— Не съм сигурна за някои норми, щото като че ли беше готов още преди да го изкуша да дойде с мен. И да знаеш как се е издул джоба…

— За какво се обаждаш?

— Нали ми заръча да сложа повечко силикон, че си падал по силиконовите неща.

— Е, направи ли го?

— Взех цяла сергия със силиконови топчета и… И знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— Че съм била прекалила със силикона! Представяш ли си?!

— Странно? В регистъра пише, че си пада по силиконовите технологии. Пада си и по мацки тъкмо като теб.

— Предполагам, обаче пише и че му е в нормата, а ако знаеш как му се е подул

джобът, — голичката продавачка се извърна през рамо, за да види дали джобът на Емил още е напомпан — няма да се съгласиш с тоя глупав регистър.

— Регистърът досега никога не е лъгал.

Мургавият продавач от съседната сергия не спираше да подвиква.

— Айде, първо са опитва! Душа, не остана. Идва новата партида!

Не можеше да се отрече обаче, че той предлагаше съвсем истински слънчоглед: добре опечен, все още топличък; доста едричък и се разтваряше с крехко притискане между пръстите. На сол беше идеален; направо да си ги оближеш!

— Хареса ти, а душа! Айде, първо се опитва!

Семките изглеждаха вкусни, но Емил нямаше намерение да дава пари за слънчоглед, който после щеше да трябва и да чопли, да дъвче, да гълта; да се задавя от солта… На всичко отгоре щеше да трябва, първо, да бърка в якето си, че да види дали няма някой лев, или по-вероятно самотна стотинка, забравена по джобовете; да я вади, да види какво пише на нея…

— Чичо, откъде го берете слънчогледа в тая пуста сивота? — полюбопитства младежът.

— Не ме питай глупости, душа. Купувай дефицитната стока докато можеш! Супервкусен, супередър, на суперцена! Айде, че идва новата партида!

— Ада, най-добре махни силикона и го заговори по обикновения начин. В регистъра пише, че коефициентът му на разбраност е като Еверест, но е склонен да се отказва от големи ползи поради незначителни недостатъци, които са в разрез с възвишените му идеали.

— Добре, добре. Дано регистърът е верен в тая точка… — Ада отново усука вратлето си по посока на Емил, който проверяваше какво е чувството да решиш купчина топъл едър печен пресен слънчоглед с двете си разтворени сръчни програмистки длани, докато гол мургав чичко по колан и кесия повтаря с вариации. — Топъл едър! Първо се опитва! Айде на баластрата! Душа, евтино го давам!

На момчето бързо му омръзна да рови в черните зърна и, за разнообразие, хвърли поглед наляво от правоъгълника. И какво видя?! Видима възраст: като неговата. Ръст: над средния, но не и щъркелов. Размери: идеални. Съотношения: като по поръчка. Коси: като от коприна. Ръце: като правени от велик майстор ваятел. Лице: като на богиня. Очи: поглед, който убива. Бедра… за тях няма думи. И… и вече го няма тоя силикон!

Майчице, тя е невероятна!

Младежът разпиля слънчогледовите семена, останали от сресването на купчината, закрачи към лявата страна на правоъгълника и, със зяпнали уста, се вкамени, захласнат в мнимата продавачка.

— Така по-добре ли е?! — закачливо подхвърли красавицата.

— Поч…т-и-и… Ако беше облечена, в тези обстоятелства би била съвършена. Знам, сигурно звучи странно, но не ми е до нудизъм точно тук и сега. Имам нужда някой първо да ме осветли за някои по-странни неща… Както се казва — първо работата… Не бих те притеснявал, ако онзи чичко беше с всичкия си…

— Ти се казваше?… — „Емил“ — прошепна на хубавицата шефът й, защото бе забравил, че тя знаеше името на младежа. Ада съвсем не беше вчерашна и желаеше да спести поне една странност от слуха на странника.

— Емил.

— А аз съм… Ана. Приятно ми е.

— И на мен…

— Ще си сложа дрехи, но моля те да се обърнеш, защото се срамувам.

— Щом искаш… — Емил се обърна.

— Казах ти, че шта излъже! Купувай от мене! Евтино го давам!

— Готово.

С дрехи мацката оставаше толкова готина, колкото и без. Даже стана по-готина, ако светналите очички на Емил означаваха това.

— Ще ми обясниш ли къде се намираме?

— Може ли първо да… да… Ами… Може ли да… да докосна това в джоба ти?… — девойката се изчерви и погледна към земята, която беше с един оттенък по светла от сивото на безкрайната стена на която бе начертан правоъгълникът, отдясно на който висеше табелата със странния надпис, пред който стърчеше мургавият чичка, който напяваше.

— Е-е-е-е-дрички! На суперцени!

— Разбира се. Да го извадя ли? — попита младежът.

— Ами… Ако… ако… Много ще се рад… ако… Ако искаш… Ако искаш го извади. — още по-доматено красива стана Ана.

— Не се притеснявай де. Ще го извадя, какво толкова. Само един…

Емил промуши с мъка дланта си в тесния десен джоб на изхабените, от носене, дънки и, след като добре опипа съдържащото се в него, измъкна любимия си електронен часовник: с хронометър, аларма, антишок, антиужас, мултифукционален, супермодерен, най-новата хипердума на китайската Силициева низина, т.е. „Ксин Джя 661“.

Както често се случваше с ултракачествените часовници, учили в един клас с този, още в ранна детска възраст едната от верижките му се бе откачила. Оттогава супермодерното електронно чудо на техниката трябваше да седи по джобовете на своя притежател.

— …часовник. Последната сричка на Силициевата низина: „Ксин Джя 661“ — избързва само с една секунда на ден. Как го намираш? — изстреля момчето.

— Ами… А… Харесва… Ами… Да… Приятен е. — с нелеко разочарование в звънкия гласец, отвърна девойката. — „Ах, силиций било, Ада! Или… Ана?“

— Душа, защо и ти я лъжеш! Първо се опипва!

Нещо още издуваше дясното джобче на момчето.

— Би ли го подържала?

— Доб…ре…

Емил хубаво обара джоба и околността му и, с немалко усилия, успя да изтъркули из дълбините на дънките си черен цилиндър със залепено бяло листче с надпис.

„2003-11, 11-22/11 2003“

Докато той измушваше кутийката, девойката успя тайно да си поприказва с шефа.

— Знаех си, че е силиций, но защо ли ти се вързах…

— Защо се нарече Ана?

— Много ще му дойде, ако научи, че името ми е Ада.

— Разбирам… Много си умничка… Но защо точно Ана? Защо не… Мария?

— Защото… Защото… Абе това беше първото, което ми дойде на ум. Всъщност беше второто… Първото беше Мила. Сещаш ли се как ми хрумна?

— Не. Все ед…

— Ти ми каза, че той се казва „Емил“ (аз си го знаех, всъщност); махнах първата гласна и прибавих „а“ за женски род накрая. Но си мисля, че точно пред Емил щеше да звучи много нагласено, ако се бях нарекла Мила. Не мислиш ли?

— Не знам. Името ти едва ли би имало кой знае какво значение точно пред него.

— Сигурно, но не съм сигурна, когато се отнася за краен случай като този. Бях забравила, че името ми, дявол да го вземе, съвпада с това на тоя шибан ад…

— Спокойно, Ада…, т.е. Ана. На Емил май много му харесва.

— Негативче. Би ли го взела?

Младежът порови още малко в джобчето си; този път измуши супермодерна китайска лазерна показалка с ключодържател; при вида й Ана почувства, горе-долу, същата тръпка, както в мига когато той се съгласи да извади каквото има в джоба си.

На мига лъчът взе да сочи към първото „Н“ на табелката и към малкото други определени предмети в безкрайно еднообразната околност.

— Стига си я лъгал бе, душа! Първо се опипва!

Ана се втренчи в предмета, който сръчните пръсти на заигралото се момче бяха обхванали с нежност; лъчът рисуваше по табелката и около чичкото със слънчогледа.

— Ей, не в очите! Първо се попитва!

— Ако ти харесва, давам ти го да си играеш! На мен сега не ми трябва. — предложи весело Емил.

— Благо…даря. — с треперещи от вълнение глас и ръка прие подаръка момичето. Първата й работа — Ана я свърши толкова бързо, че остана незабелязана от Емил — бе да погледне лепенката с технически данни. Те гласяха: дължина на вълната 630–680 нанометра; мощност на лъча: до 5 миливата; и завършваха с предупреждение: „Пазете зрението от попадение на пряко лъчение“.

— Другите неща обаче ми трябват. — тоест тези в ръката на Ана заедно с останалото, което продължаваше да издува десния джоб на дънките. Девойката май че се интересуваше и от него, — ако да забиеш поглед в нещо означава, че те интересува — но със силата на волята успя да отклони прекрасните си очи към правоъгълника и сергията на чичкото.

— Хубавице, първо се опипва! — посъветва я той.

— А сега ще ми обясниш ли къде се намираме?

— Ще се опитам… Откъде да започна?

— Язък, души, идва новата партида. Който се колебае на евтиното, се охарчва на скъпото. — мъдро се провикна чалнатият продавач и с висока скорост отлетя, заедно със сергията си, надясно от черния правоъгълник.

— Защо всички са… толкова голи? — бе първият въпрос на Емил.

— Защото… Ами… Защото между тоя и оня свят не може да се мине с дрехи.

— Оня?! Не се ли намираме на тоя свят?

— На тоя сме, но, от гледна точка на оня, сме в оня.

— Кой е оня свят?

— Твоят. Там, където си роден и са произведени вещите в джобовете ти.

— Значи… Значи съм мъртъв?! — ококори се Емил.

— Не съвсем. Както виждаш, ти не си гол…

— А колко съм мъртъв?

„Ана, трябва да отклониш разговора. Не е време за такива въпроси.“ — заръча шефът.

— Не си мъртъв!

— А защо тогава съм тук? „Момиче като теб… Ти…“ — А ти, защо си тук? Ти мъртва ли си!?

— Ще ти обясня по-късно. — спокойно отговори Ана.

Погледът й бе достатъчно силен, за да убеди младежа да не настоява.

— Онези мъже мъртви ли са?

— Кои? Аха. И те не са мъртви.

— Защо тогава са голи?

— Защото… Защото са безсрамници.

Душа не даде на Емил да пита защо и тя беше гола на първата им среща. Със сигурност не защото е безсрамница!

— Да не би да се играе мач наблизо?

— Мач?… Защо?

— Голият слънчогледаджия… — неопределено проточи Емил, докато разфокусира погледа си; тя зърна, че контурите на черния правоъглник са станали малко по-плътни. — А онзи с метлите познаваш ли го? — продължи момчето.

— Кой? Ще ти обясня всичко по-късно. Сега трябва да тръгваме.

— Къде?

Емил учудено последва посоката, в която сочеха очите й и откри, че води до правоъгълника в безкрайната стена; и той забеляза, че очертанията му изглеждат значително по-дебели отколкото преди малко.

— Това е входът; скоро ще се отвори. Трябва да минем през него.

— Входът към какво?!

— Не се страхувай. Ще разбереш след малко. Сега се дръж здраво за мен.

„Време е. Вратата скоро ще се изчертае.“ — подкани ги и шефът.

— Този правоъгълник ли е входът?

— Да. Вратата към Ада.

Появи се мъничък зародиш на дръжката.

— Ада! Значи, все пак, съм мъртъв!? — изненада се Емил.

— Вярвай ми, за Бога! Не си мъртъв. Тук не е адът, а Ада.

— Каква е разликата?! — опули се, от недоумение, младежът.

— Адът е за мъртви хора, а Ада е за такива като теб. — обясни девойката, и допълни наум — „…и мен…“.

— О, Свещени сметачи!… Сега ми става ясно! Ада — прочутият език за програмиране, който така и не научих, тъй като предпочитах начини за изразяване с по-малко задръжки. Понеже не съм спазвал заповедите за морално обектноориентирано програмиране, ще горя на кладите на Ада!?

В правоъгълника изскочиха плоски наченки на хватката на дръжката.

„Не, не, не! Не толкова бързо! Обясни му, че ад означава реклама!“ — развика се шефът в ухото й. „Знам, знам, знам!“ — помисли си девойката.

— Имай ми доверие. Ада е ад за реклами, не за такива като на…; като теб. — „На английски.“ — „Ад“ значи „реклама“ на английски.

— А, д-а-а-а-а…. — въздъхна Емил.

Разясненията помогнаха на огромния тежък камък да се изтърколи от сърцето на момчето.

— Съкратено от „адвъртайзинг“? — попита той.

— Точно така. Сега нека побързаме, защото дръжката почти се е появила и трябва да я дръпнем, преди да е изчезнала отново.

Двете млади същества прекрачиха прага на „Ада“ с преплетени пръсти.

Бележки

[0] При среща на непозната дума виж „Речник на Ада“ в края на свитъка.