Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (5)

Глава 6

— Вероятно се намираме в товарния асансьор. — заяви Ана, докато тайнствено се усмихваше на стената, подтикната от приятния мил спомен.

Емил искаше да й повярва, но ако вярваше и на очите си, се получаваше противоречие, защото изглеждаше, че по стените не съществува нищо друго освен червена облицовка от грапав мек плат.

Младежът, все пак, реши да изпъне шия нагоре, та да провери дали създателите на съоражението не са решили да поставят пулта за правление на тавана, и дали на същия няма капак, през който би било възможно да се измушат, ако можеха да пораснат с четири-пет метра. Уви, таванът изгледаше като гладко матово стъкло, светещо равномерно от цялата си повърхност; нищо не мърсеше съвършената му изчистеност: не стърчеше ни болт, ни нит, ни капак, ни копчилък, ни екран, ни какъвто и да било видим плод от която и да било реколта на техническата мисъл.

— Съседната врата би трябвало да е входът към пътническия асансьор. — добави девойката.

— Ако това е товарният, — което е очевидно… — то до него сигурно има и пътнически… — съгласи се с нея Емил. — Така поне е в някои блокове…

— Прав си, значи може да има и стълбище.

— Може пък тази кутия с квадратна основа, която ти наричаш товарен асансьор, да не е товарен, а пътнически; тогава съседната врата вероятно ще да е проход към товарния, или пък вход към стълбището… — проточи младежът.

— Да, прав си. — каза момичето, оглеждайки и опипвайки с пръстчетата си стените, облицовани с мек червен грапав плат.

— Ана, да не би да търсиш някоя неизмазана тухла, зад която е скрит лост; ти ще го издърпаш, подът ще се наклони под ъгъл, — Емил се загледа по посока на грапавото огледално нещо, върху което стъпваха, защото се сети, че управлението би могло да е изпълнено и с педали вместо с копчета. — ние ще се хързулнем и ще се изсипем в количка, закачена на релси; количката ще запраска без спирачки по наклони и завойчета като влакче на ужасите в увеселителен парк, — само дето няма да имаме колани — на някои места ще увисваме надолу с главата и единствено центробежната сила на шеметната скорост ще ни притиска към дъното на количката; ще попътуваме, ще се повръткаме, ще се понатискаме в количката, докато зад нас се търкалят огромни камъни и се премятат гредите, които крепят нещото, в което се намираме, и което ще започне да се руши вследствие на преместената от теб недобре измазана тухла. Накрая, уморени и препатили, ще цопнем от страшен водопад във водите на разпенена река, — с достатъчно дълбоко дъно, за да не се разбием, и достатъчно плитка, за да не се удавим — в която ще си направим ободряваща баня с дрехите; a като излезем на брега ще си ги съблечем, за да могат да изсъхнат и да не настинем, и за да се стоплим и освежим взаимно, като допрем телата си едно до друго…

Увлекателната романтична фантазия на младежа размечта девойката, но не и трезвия й красив ум.

— И аз бих се радвала да стане по този начин, Емо, но се съмнявам, че тукашните строители биха си позволили такава небрежност. Нещото, което се опитвам да правя, е да напипам пулта за управление на асансьора. Сигурно са го скрили някъде под облицовката.

Сигурно… А защо да не са ги скрили под пода? Вярно — стъклен е и пръска мека светлина, подобно на висналия седем метра над главите им таван, само дето отворите на маркучите за лъчи, поставени под пода, са сложени на по-ниско налягане, отколкото маркучите за лъчи над тавана. Какво пречи обаче подът да е специален и да е нагласен така, че да трябва да се скача по него, за да се накарат средствата за управление — осъществени като педали, все още скрити под пода — да се издигнат и да станат видими?

Емил се вдигна от унилото облежение на стената и подскочи.

— Какво ти става? — учуди се Ана.

— Дедуктивната ми мисъл ми подсказа, че с голяма вероятност си права в предположението, че това е асансьор. Смятам, че управлението използва педали.

— Асансьор с педали?! Как ти хрумна?

— Помниш ли голия слънчогледаджия с е-е-е-дричките?

Девойката си спомни колко издут беше десният джоб на дънките на момчето в преддверието на Ада, но не се престраши да провери дали все още е във форма.

— Аха.

— Той ме нарече „педал“. — поде ретроспекцията Емил.

— Да, а аз го светнах, че не си. Не си, нали?!

— Ана!?!

— Шегувам се, спокойно… И какво като ти каза това?

— Слънчогледаджията предположи, че съм педал, защото „съм бил готов“ още когато бил минал само някакъв метач — не знам ти дали си го видяла; един гол мъж с метла между краката и още няколко метли на кръста. — рече Емил на Ана, и „Леле! И ти ми каза, че веднага съм бил готов!“ — с лек срам, но с много повече заслужена гордост си помисли, и попипа десния си джоб.

— Така? — каза на глас девойката на младежа. „Метач? Д-а-а-а… Вероятно още една грешка на ше…; на регистъра…“ — каза си тя.

— Оня метачът, също, ми каза, че съм бил педалче, и че с педалите били във война. — продължи преразказа, с елементи на разсъждение, Емил.

— Във война с педалите? В това изречение ли се крие ключът към дедуктивните ти предсказания за наличие на педално управление на асансьора?

— Точно така!

— Как, по-точно?

— Вероятно един от начините за придвижване тук, — „Ти го наричаш Ада, а аз досега не разбрах какво е, но май вече не ми пука кой знае колко.“ — помисли си Емил — е чрез летящи метли, а другият — чрез педали, т.е. чрез асансьори с педални управляващи устройства, които вбесяват продавачите на метли, защото с асансьорите се пътува напълно безплатно!

— И тъй като онзи е бил ядосан на педалите на асансьора, които му взимат хляба, веднага щом е видял нещо… нещо, което му напомня за педал, те е нарочил за педал, без много-много да му мисли… — завърши мисълта Ана.

— Именно! — Емил пак си спомни, с много гордост и с малко срамежловост, думите на девойката от първата им среща: „Охоо, виждам че ти вече си готов…“ и след като свърши с приятното задължение да обясни причината за лудването си, се захвана с изморителната дейност да подскача, да подскача, да подскача… В близките двайсетина секунди обаче асансьорът не реагира по никакъв особен начин на палуването му, освен с издаването на звука:

Туп, туп, туп, туп, туп, туп…

Някога Емил беше рекордьор по изкачване на стълби и тренираше катерене, защото го мързеше да чака идването на асансьора; но вече се намираше в преклонна, за юношите, възраст и след трийсет и второто „туп“ започна да сдава багажа.

Асансьорът го усети и вече не казваше:

Туп, туп, туп, туп, туп, туп…

А:

Туп…, туп….., туп………

На четиридесет и шестото „туп“ бившият рекордьор по изкачване на стълби тупна на земята с изплезен език.

— Мамка му! — едва събра въздух да продума той, с излязла от умора душа. Добре че бяха в тая бронирана кутия — там нямаше кой да му я прибере.

— Мисля, че обяснението ти е прекалено хитро, за да го измислят глупците от тази дупка. — опита се да го успокои девойката.

— Може би… Ох, прости ми, че изхабих толкова много въздух… — през хлъцливи въздишки каза той.

След тупването му Ана отново се бе заела да опипва стените, в търсене на знак за наличието на пулт за управление.

— Не се притеснявай за въздуха. Мисля, че стените са порести и поне суровина за дишане имаме предостатъчно. Може би има нещо свързано с педали, но не е пулта за управлението на асансьора. Може би е свързано с обратни асансьораджии, които знаят как се кара това чудо?

Емил превъртя най-новата лента и си я пусна от началото на разговора: Ана беше сигурна, че се намират в товарен асансьор.

— Аз започвам да губя увереност, че тази тъпа ръбеста кутия е асансьорна кабина… Ти как започна да мислиш, че е?

— Сред книгите на добрия старец, когото онази горила затри, имаше нещо за асансьори…

Емил се натъжи, като видя приятелката си да се омърлушва, и пак върна записа, но на по-скорошен кадър.

— Какво казваше за обратните асансьораджии?

— Може би тези, които взимат хляба на метачите, са педали, които работят в асансьорите. Нали ги знаеш костюмираните пикола, дето разнасят

багажа в хотелите с не знам си колко звезди? В този извратен свят може би наемат само пикола педали, та затова педалите, т.е. пиколата са в търговска война с метачите — понеже клиентите плащат бакшиш на обратните пикола вместо да си купуват летящи метли от продавачите.

— Знаеш ли, напомняш ми за една песен:

Пиколо тук, Пиколо там,

къде, за Бога, си се сврял?

Пиколо тук, Пиколо там,

имаме нужда от тебе сал.

Имаме нужда от тебе сал,

имаме нужда от теб за хамал.

Да за хамал. Да за хамал.

Да за хам-а-а-а-а-а-а-а-л!

И особено за асансьораджия!

— Браво! — изръкопляска Ана, с искрено въодушевление от развеселяващата простотийка. — Сега ли го измисли?

— Импровизация с елементи на елементаризационна плагиация. — смигна баритонът, поклони се пред обичаната от него изискана, отбрана, публика и отстъпи сцената на мецосопраното.

Двама със тебe, Съдбата забрави.

Заряза ни в тоя очукан ковчег.

Надежда всякаква ни изостави.

Без изход тук ще останем вовек.

Път към спасенье няма пред нази,

но ние държиме духа си напет.

Съдбата си мисли, че ще ни сгази,

но двама се смеем и радваме с теб.

— Браво, Ана! Невероятна си!?

Емил бурно аплодира колежката си, която се поклони грациозно, наклони вратлето си на най-сладкия ъгъл, сложи ръце на кръстчето си възможно най-сексапилно и направи муцунка, от която сърцето на Емил се разтопи.