Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (23)

Глава 24

Асансьорната врата се смаляваше зад гърбовете на момчето и момичето, но рамката отпред не променяше размерите си въобще, въпреки многото крачки по черно-белите квадрати.

„Със сигурност знаем само, че промяната във видимите размери е по-малка от способността на зрението ни да я различи.“ — помисли Ана, за да си вдъхне смелост.

Мрачното предчувствие на Емил за безкрайна безизходица се смесваше с гъделичкащото удоволствие да се разхожда до рамото на любимата си и образуваше, в душата му, смес от противопоставящи се болка и радост.

* * *

Човешкото зрение се хвали с изключителна способност за светкавично и производително приспособяване към промените в осветеността на околната среда. Благодарение на това качество хората получават възможно най-голямо количество информация от областите на изображението, притежаващи средна яркост, за сметка само на частите от него, които са преосветени, и онези, които са облъчени с по-малко светлина от средното; надосветените области изглеждат бели, а недоосветените — черни.

Мощността на лампите над безкрайния коридор караше подът почти да свети. Той обаче бе съставен единствено от черни и бели области, така че белите квадрати по земята и лявата бяла стена изглеждаха просто бели, а черните квадрати и черната стена отдясно — черни; само дето не толкова просто черни, защото по тях се забелязваха меки нежни отблясъци.

Загледан в еднообразния фон — по подтик на умореното си, от липса на външни дразнители, съзнание — Емил глупаво вдигна поглед към ярките лампи, — най-живото нещо, освен Ана и него — за да ги огледа и да получи някакво полезно възприятие от тях; единственото възприятие, което получи обаче, бяха приятни гадни кръгове пред очите.

— Какво правиш!? — скара му се Ана, като го видя.

Както би трябвало да бе предполагал, че ще стори, ако бе с всичкия си преди да го направи, Емил бе завил с длани лицето си и гледаше пряз тях към земята.

— Тези лампи са поне по 1000 вата! — назидателно уточни момичето.

За щастие петната в полезрението не бяха сериозни и на момента показаха признаци на първично начално разтапяне.

— Исках да видя колко вата са… Като изключа теб, тук е такава скука, и бях се отнесъл… Ти откъде знаеш колко ватови са?

— От опит.

Зрителното смущение бе интересно за наблюдение, но заради него момчето почти не виждаше; то бръкна в десния джоб на дънките си и измъкна часовника със скъсана пластмасова верижка.

— Негативът? — досети се Ана.

— Аха. — потвърди Емил, докато забучваше „Ксин Джя“-та в левия джоб без, първо, да погледне колко е часът. Момчето се зае да опипва вътрешната част на десния джоб на тесните си дънки, за да намери черния пластмасов цилиндър. Момичето забеляза затруднението му и си помисли.

„Моята… Ръката ми… Да ти… Може ли… Бих ли… Искаш ли…“

— Пръстите ми са по-тънки — ще ми е по-лесно да извадя кутийката. — предложи, плахо, помощта си Ана.

— Ще се справя. — сряза я Емил.

Цилиндърът обаче се беше закучил и не щеше да излиза. Дънките ли са станали по-тесни? Момчешките пръсти ли са се подули? Или са станали по-несръчни?

— Добре, би ли ми помогнала, че нещо ми е станало на ръката…

Момчето почувства, че момичешките пръсти на Ана наистина са по-фини и умели, защото, без усилие, от веднъж, те плавно изтъркулиха филма от дълбините на джоба.

— Много ти благодаря. — вежливо пое ръката на дамата кавалерът.

— За мен беше удоволствие. — с усмивка отговори дамата.

Ретината все още даваше известни смущения, но малки, защото петното се бе разсеяло почти напълно; почти напълно обаче означаваше, че Емил не виждаше достатъчно ясно, дори за да прочете какво пише на едрия екран на часовника.

— Ще го направиш ли вместо мен? — попита заслепеният.

— Да погледна точно колко ватови са лампите?

— Аха. — потвърди Емил.

— Ти си пази очите.

— И ти. Внимавай през колко слоя филм гледаш!

Пластмасовият цилиндър бе прескочил от лявата длан на Ана в дясната на Емил, и от там обратно в нежната гладка лява длан на момичето, което отвори капачето, издърпа навития на ролка, без сърцевина, цветен филм и превърна осветеното му начало в много плътен, черен, светлинен филтър, през който надникна към висящата, право над главите им, лампа.

— 219 волта, 49 херца, 999 вата. — прочете, на глас, момичето.

— Как позна?! — несдържа изумлението си момчето.

— Ако искаш да правиш хубави снимки при всякакви условия, трябва да изучиш светлината: лампи, светкавици; лумени, луксове, кандели… Чувството за лъчение влиза в кръвта ти, независимо дали искаш или не.

— И жадуваш да узнаеш какво пише на бележката с технически данни на всяко излъчващо устройство до което се докопаш, за да усъвършенстваш още повече умението си да разпознаваш характеристиките, без да четеш изрично описаните технически данни?

— Как са очите ти?

— Не се тревожи. Останали са само няколко палави малки зелени островчета.

Рязко и безшумно светлините отслабнаха с няколко степени и означението „219 В, 49 Хц, 999 Вт“ стана невидимо през няколкото пласта лента; в мига на превключването върху черната стена изникнаха, циклично размножени от началото до края на безкрайния коридор, надписи с едри бели букви.

Сърдечни поздрави от лампостроителите

В чест на познанията ви по лампи, намаляваме мощността им, за да не получавате досадни кръгове пред очите.

— Бас държа, че това са го осъществили с глупаво разпознаване на реч. — заяви Емил, изненадан, но не и учуден от покрилите се с букви стени.

— Защо да не е вълшебство? — смигна дяволито Ана. — Коридорът изчака да кажа много думи, свързани със светлина, преди да извърши промяната.

— Защото машината пет часа се е мъчела да разпознае някоя ключова дума, като „219“, „49“ или „999“… — намигна Емил.

— Възможно е да е чакала някой да каже „светлина“.

— Или е чакала да чуе числата и в близък момент след тях „светлин“; де да можехме да разберем как точно е направена… Виж — стената е направено от нещо като стъкло; някакъв вид течни кристали?

И върху бялата стена се бяха появили букви, само че черни.

Спогодба между лампостроителите и асансьоростроителите

Ритнете вратата и тя ще се отвори.

Само внимавайте, че го прави навън.

— Мислиш ли? — ококори се Емил.

— Не.

— Да се върнем да проверим?

— Искат да ни изиграят още веднъж.

— Другата посока е към безкрайността?!

— Не знаем, че е безкрайност.

— Ще проверим асансьора — ако ни баламосват, ще се върнем да цепим през безкрайността — така или иначе няма накъде другаде.

— А ако тази наша разходка е част от плана им? Не знаем как работят тия машинарии. Ако могат да разпознават изговорени думи, то защо да не са заредили пода с чувствителни на натиск елементи, които да дебнат всяка наша стъпка и, при колебание в посоката, да ни изиграят някой номер?

„Ех, да си бях отмъкнал някоя метла от оня летящия…“ — спомни си, с тъга за пропуснатата възможност Емил. — „Може и да не е разпознаване на реч, а да имат наблюдателни камери, които дебнат да видят негативи или други светлинни филтри… Да можехме да узнаем…“

— Защо да не е двойна игра? Може пък да искат да ни убедят, че се опитват да ни пратят за зелен хайвер, така че да продължим напред и да се откажем от единствения шанс да напуснем безкрайността! И след като напреднем още малко към нея, с надеждата да я извървим цялата, по стените нагло да се изпише:

„Душеискрени поздрави от клопкостроителите: в чест на простодушието си получавате подарък: вечна почивка в безкрайния коридор със задънен вход“…

— Според мен си играят с податливостта ни на внушения. Коридорът не е безкраен и посланията на стената са измамни.

— И на мен ми се иска да е така.

— Като ти се иска, ми вярвай!

— Желая да вярвам в много неща, но тъкмо защото искам да вярвам, не вярвам, защото ако можех да изпълня желанието си, щях да съм го изпълнил. Откъде накъде ще е измама? Каква полза биха имали инженерите да ни мамят? Защо да пращат в безизходната безкрайност две сродни им души? Досега сигурно само са се шегували с нас.

— Да не би да вярваш, че инженери са правели асансьорите?

— Нали ти самата смяташе така?!

— Вече не съм убедена.

— Защо?

— Тези гадняри ни се подиграват.

— Чувството за хумор е качество, характерно за създателите на машини. — заяви, с гордост, създателят на машини.

— Иронията на тия е зла. Хайде да продължаваме.

— Само благи инженери ли познаваш?

— Може и да се водят инженери, на книга, но не носят духа на творци.

— Съществуват и „луди учени“, и „зли гении“, които искат да подчинят на волята си целия свят на всяка цена; ако не им се отваря такава възможност — поне се опитват да тормозят част от него със знанията си, впрегнати да изпълняват „пъклени“ планове… Защо създателите на чудесиите тук да не са такива инженери? — подхвърли, засегнат, Емил.

— Добре, може и да са такива инженери. Да вървим.

— Това може да е единственият ни шанс за изход от безкрайната безизходица!

— Не вярвам. Прости решения, използващи търсене с връщане, рядко вършат работа в Ада. Тук всеки ход може така да промени играта, че да няма второ връщане; а всяко погрешно връщане може да значи свършване. — изпусна повече думи, отколкото трябваше, Ана.

— Може, не може… Откъде знаеш какво търсене върши работа тук?

— После ще ти разкажа.

— После, после…

— Стига празни приказки, приятелю. Тръгваш ли с мен или ще се разделим? — пресече изведнъж Ана, в желанието си да се измъкне от погрешно подадената тема; в гласчето й се долови потрепване, въпреки че бе уверена в Емил и смяташе, че той не би трябвало да я зареже в каквито и да било условия; вярваше, опирайки се на поведението му до момента; или пък на силното си желание?

„Приятелю!?“ — жегна Емил изникналото изневиделица мило обръщение. — „Какво всъщност искам? Да се кача сам в ковчег, наречен АТ-1, без да знам къде ще отпътувам, или да остана в безкрайността с любимата си, за която вече съм… ех, приятел… Или да се качим двамата в ковчега и да отпрашим към неизвестното? Заедно можем да открием начин да разнищим изчислителната машина през пулта за управление и да се доберем до информация за това къде ще ни отведе всяко местоназначение? Пултове и местоназначения… Защо трябва да споря с теб?“

Усмивката на момчето означаваше, че се предава; а усмивката на момичето — че е щастлива.

— Защо не погледна мен, когато коридорът ти доскуча? — закачливо попита тя, когато двамата отново потеглиха по коридора. — Не съм ли интересна?

— Какво мислиш за това „модерно изкуство“? — оригинално каза „интересна си“ Емил, след пауза от четири-пет крачки.

— Подът? — съвсем малко се озадачи Ана и светкавично влезе в час.

— Да, той е „краден“ от класическа картина на Красимир… — не довърши Емил, за да даде възможност на Ана да отговори.

— Лелевич. Само дето коридорът трябва да е строен безброй години преди раждането му…

— Харесваш ли такова изкуство?

— Зависи от настроението ми.

Бялото съобщение върху черната стена се смени:

Поздрави от ловците на пътуващи души!

Рибите, които не се хващат на въдици, ги ловят с мрежи.

Нито Емил, нито Ана обаче забеляза новата мнима заплаха.

— Харесват ти опростенческите „шедьоври“ като „черен квадрат на бял фон“ или „четири черно-бели квадрата“?

— Карето, като пода, ми е любимата от Лелевич. Мисля, че простотата е удивително стилна.

— Простотата да; но самоцелното опростяване?

— Трудно се поставя рязка граница между двете думи. Разликата зависи от нагласата на този, който ги използва. „Самоцелен“ също е много размито понятие. Странно, мислех си, че простотата би те очаровала…

— Е, случва се… Права си в това, че простотата е завладяваща духа сила, когато се заемеш да я търсиш, за да заобиколиш нещо, което смяташ за сложно. Но ако не свързваш търсенията си върху простотата със стремеж да преодолееш сложна пречка, тогава пътят ти към нея минава на косъм от израждането в опростенческа простотия — каквато за мен са безвкусици като черен квадрат на бял фон, който има право да бъде наречен „картина“ само заради рамката, а не заради „съдържанието“, което тя огражда…

— Много си краен. Красотата в изкуството е и в силата на творците да разчупват черупките на закостенелите разбирания. Да бъдат свободни да предлагат и налагат нови начини за себеизразяване.

— Себеизразяване с един квадрат на черен фон? С колко бита се описва такова „себеизразяване“? Какво можеш да изразиш с толкова малко данни? Бедността откъм подробности е една от основните слабости на опростенческото изкуство. Творбите са толкова безсъдържателни в техническо изпълнение и дълбочина на замисъла, че губят стойност като създание на талантлив художник, понеже всеки човек може да ги прерисува с няколко замахвания на четката или пък „с линия и триъгълник“; по този начин се обезценява неповторимостта на изкуството.

— Аз пък го разбирам като широта на мисълта. Творецът се докосва до всички и по този начин всички са способни да схванат идеята на творбата му.

— По-скоро идеите са в клетка, отколкото да „разчупват закостенелите разбирания“. В черен квадрат на бял фон е заложена единствено следното: „черен квадрат, очертан с бяла ивица“ или „бял квадрат, в който е вписан по-малък черен“; или „черен успоредник с прав ъгъл и две съседни, равни по дължина страни, които са оградени от бели успоредници с по-дълга страна, равна на дължината на черния; и по-къса, равна на една осма от нея.“. Това разбирам аз от опростенческото изкуство: творбите се описват с няколко думи, без да се загуби нищо от усещането за тях. Само си представи колко дълга словесна огърлица трябва да нанижеш, за да разкажеш на някого всички подробности от кое да е изумително живописно произведение на Да Пелинчи или Ребрандо; и колко много от подробностите и оттенъците не биха могли да се предадат с голи думи.

— Не отричам майсторството на реалистите, но не робувам на самоцелната техника на рисунъка. Тя не е всичко в изобразителното изкуство.

— Тя е едно от главните средства за разгрничение на авторите. Най-фините в изпълението на същността на изобразяването могат най-красиво да представят на другите своите представи.

— Не е сигурно. За да бъдеш творец, не е задължително да си съвършен в подробностите; и ако си съвършен в детайлите, не се знае дали имаш творчески дух и дали си способен да създаваш, а не само да пресъздаваш.

— И тригодишното дете, което драска по листа, е творец; и то превръща еднообразната едноцветна повърхност в привличаща вниманието творба от начупени линии и петна; тази творба притежава замисъл и настроение, защото авторът й влага в линиите представи за близките си хора, за любимите си предмети и преживявания. Но ако сравниш рисунката на тригодишния Да Пелинчи с шедьовър на същия на трийсет, ще откриеш двама много различни творци, с много различни способности да пресъздават действителността. Вероятно всеки човек е способен да претвори творбите на тригодишния Да Пелинчи, но на пръсти се броят художниците, които могат да се мерят по майсторство с порасналия.

— Пресилваш нещата. Кубистите и модернистите също могат да рисуват добре, в смисъла който влагат в „добре“ реалистите; но не искат, защото този начин им е омръзнал.

— Вероятно си права. Модернистите са странни птици… Но ми е чудно, как им омръзва рисуването, пълно с подробности; а не им омръзва да „творят“ платна, които се описват с десет, двайсет, петдесет бита? Ако си в период на вдъхновение би могъл да бълваш по сто такива творби на ден…

— Няма да стане, защото платната са големи — едно, че трябва да се подготвят за рисуване, и друго, че се покриват бавно с четка.

— Майсторите на бояджийско изкуство… — саркастично обобщи Емил. — Черният квадрат е просто черен квадрат и когато е с площта на спалня за двама, и когато е препинателният знак „точка“, начертан като квадрат, съставен от четири точки върху изобразителното платно на изчислителна машина. Описанието на черния квадрат в съзнанието на ценителя си остава „черен квадрат“, независимо от размерите, защото се възприемат не размерите, а съотношенията между тях.

— Но данните, които се въвеждат при преобразяването на платното от един цвят в друг, са повече, отколкото крайното количество, което човек възприема; човек възприема частите свързани в неразглобяеми представи, а „бояджията“ покрива повърхност, която изисква всяка нейна точка да бъде погалена поотделно. За да се свържат всички точки в едноцветна цялост, е нужно да им се предаде информация, означаваща връзката между всяка частица боя с всяка съседна на нея.

— Ценителят на изкуството се наслаждава на произведенията на изкуството, а не на начина, по който са създадени. Особено пък когато „творчеството“ се състои в еднообразно мацане с валяка…

— Някои се възхищават и на начина. Ти не беше ли от тях?

— Да, така е, но не в бояджийския смисъл. Когато начинът, по който се рисува, е майсторски, и завършената творба е майсторска, защото преценката на качествата на изкуството се свежда до проверка на подробности, които са следствие на начина на рисуване. Тъй като е невъзможно да наложим две картини една върху друга и да ги сравним едно към едно, правим следното: търсим връзки между цялостните образи, които разпознаваме в завършеното платно, и ги сравняваме с връзките, намерени в други творби, които смятаме за големи постижения; разглобяваме изображението на предметите, от които се състои, и преценяваме дали приличат на нещо, което познаваме и на което сме сложили значка „красиво“; разглобяваме цялостното изображение на малки области, в които предметите не са завършени, а са само подробности: плавни или резки линии, очертания, петна, оттенъци, гладки или резки преходи между две цветни области; сравняваме получените части с частите на други произведения на изкуството и решаваме коя картина е по-добра.

— Формализъм? — не се съгласи момичето.

— Именно. Ако вникваш колкото е възможно по-надълбоко, докато анализираш изкуството, и не спираш да се питаш „защо“ наистина до положение, в което не можеш да си отговориш, ще стигнеш до същото заключение. Изкуството е формално, защото всичко сътворено е вид форма: формат на възприятие, на чувство, на мисъл, който позволява усещането да бъде повторено със закъснение. Произведенията на изкуството са формат за запазване на части от състоянието на душата на твореца. Формални са и защото умовете използват формули, чрез които решават дали нещо е красиво или е грозно; дали е майсторско или бездарно.

— Формата е важна, но съдържанието е два пъти повече. — изстреля Ана и се втренчи в очите на Емил, който се бе взрял в нейните. Тя се спря. Той също.