Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (27)

Глава 28

Прелестна чернокоса хубавица с черни очила, черни кожени дрехи и черни ботуши, с нисък ток, крачеше предизвикателно към гладката кръгла сива матова маса, на която работници от различни отрасли на душевното стопанство си пиеха кафето сред сивата безкрайна пустош на преддверието на шестоъгълния пъстроцветен коридор.

— Гледай ги как са се наредили! — подхилкваше се един от мъжете, с голо до кръста наедряло шкембе, като сочеше бездрешните задници на две огромни групи мъже и жени, образували кръгове, така че мъжете да виждат само предниците на мъже, а жените — само предниците на жени. — От какво се срамувате? Като че не сте се виждали така; грешници с грешници, бездрешници! Ха-ха-ха-ха!

Този работеше като надзирател и през дългия си трудов стаж бе виждал скриване на срамотиите с длани, гърбом, с коса, с бедра, по двойки; дори и оригиналното изпълнение на разнополово взаимно скриване на срамотиите.

Според учебника по срам на Дядо Младенов „eднополовото кръгово прикриване“ е проява на „задружно високосъгласувано противодействие на нежелано възприятие“, т.е. висша форма на „нравствена защита от умствено-емоционални психофизически неравномерни натоварвания на душевната система“…

Надзирателят бе един от многото, които не бяха чели учебника, затова непрекъснато му се налагаше да преоткрива истините в практиката си.

„Какво му трябва на човек?“ — гръмваше той, когато врътваше джама с червеникаво-кафява напитка. — "Да си пие кафето и газираната червеникаво-кафява тръпчива сладка охладена вкусна напитка; да се надсмива над душите, които тормози; и, — най-сладкото — ако се отдаде случай, да погледа танцьорки, па ако може и да се качи на сцената и да изиграе някое танго, мамбо, туист или шейк с тях!

— От партида на партида, все по-голям кеф ми прави да им развалям срамозащитните постройки, хи-хи-хи! — продължи гласно надзирателят и бодна с палец копчето на нещо пластмасово (подобно на малка въдица с две макари), което му висеше покрай колана; и като се обърна да види душите, те вече бяха подредени в съвършена редица: мъж срещу жена, мъж срещу жена… — Какво срамно има бе, души!? Преди изобщо не ви беше срам, не само да се гледате, а и добре да се оправяте в живота един срещу друг, един зад друг или пък както дойде!? Прегърнете се де! Ха-ха-ха-ха!

До надзирателят се бе разположил друг като него, съблечен до кръста, който смучеше бездимна цигара, чийто връх гори, но не изгаря. Той имаше изпито, потъмняло от тютюнопушене лице, и почернели зъби; на главата му стърчеше прическа тип „толкова втвърден петльов гребен, че с него можеш да чупиш не само яйца, но и орехи“; като се позабавлява достатъчно от ужаса на беззащитните души, причинен от колегата, вторият се изкашля.

— Ха-ха-ха! Гледайте сега! — и се опита да загаси неизгарящата, твърда като диамант, горяща цигара в блестящия от чистота пепелник на масата. Действието му предизвика появата на почти безкрайно голям надпис върху безкрайната сива стена.

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!

Противно на забраната от устите на душите щръкнаха димящи цигари, а пръкнали се отнякъде допълнителни надзиратели с палки ги шибаха навсякъде и им сочеха надписа. Голите се изчервяваха от срам, тютюн и бой, и се мъчеха да измъкнат фасовете от устите си; но не можеха, защото цигарите бяха покрити с бързосъхнещо лепило за плът.

— А аз разбирам кефа така! — рече третият и разклати камбаните по кукерската си маска, която бе единствената дреха над кръста му.

Голите души се разпищяха и се разбягаха, ужасени от чудовищата, които запъплиха, затичаха, заскачаха и захвърчаха из безкрайното сиво пространство. Едно приличаше на куче в муцуната, само дето имаше пет очи: две обикновени, вградени в черепа; едно, което стърчи от челото му като на охлюв, и две на задника; а освен това бе с размерите на кон и назъбеното му чене стоеше постоянно в готовност да захапе някого закъдето го улучи.

Змия с няколкометрова дебелина гълташе души; таласъми, караконджоли и вампири задоволяваха набързо жените, но после им изпиваха кръвчицата; зли самодиви изсмукваха живителни течности от телата на мъжете; деветглави змейове изяждаха момите, а момци следваха участта им, защото се осмеляваха да се опълчат на злото с чисто голи ръце.

— Гле’й к’во парче! — изръмжа четвъртият, който си бе подпрял метлата на масата.

— Ох, бабачка… — подсвирна шкембелията.

— Дали пуши? — любопитно подхвърли тютюнолюбителят.

А кукерът си свали маската и се облиза по отвратителен начин с дългия си, раздвоен слузест език. На лицето си имаше три очи с едри червени ириси и котешки зеници; окървавени кучешки зъби като на кръстоска между обикновен и съблезъб тигър стърчаха от зейналата му паст; остри, като бръснач, посребрени уши с диамантени инкрустации красяха триъгълния му череп; заточен стоманен рог и огърлица с шипове придаваха завършен вид на страховитото му изражение.

Чернокосата не се трогна нито от вида на четиримата, нито от примитивната им реакция; нито дори от трагедията на душите, които пищяха, защото биваха поглъщани и после повръщани; защото ги разкъсваха, а после телата им се събираха сами, за да бъдат налапани отново от чудовищата.

Тя направи още десетина крачки, за да дойде достатъчно близо до масата; приклекна, за да види дали отдолу няма нещо опасно, и пъргаво се изправи, като на лицето й се изписа плаха усмивка.

— Какво ще желаеш, маце!? — изяви висшестоянието си шкембелията и се захили.

— Тук ли е Емил Юнаков?

— Кой? — изкашля се пушещият.

Чернокосата впи погледа си в него, помълча за няколко секунди и попита.

— Имате ли списък на душите?

— Ха-ха, под масата него ли търсеше? — подметна продавачът на метли.

— Който го търси, си го намира! — изкикоти се грозно звярът и се облиза.

— Младеж. Ръст 1.75. Кестенява коса. Кафяви очи. — уточни чернокосата.

— Колко кафяви? Колкото кафето или колкото газираното? — изхърка пушещият.

— Имате ли списък с душите или не?!

— Маце, каквото си искаш искай — не се знае дали ще ти го дадем; но това и ти да искаш, и на нас да ни се иска, не можем да ти го дадем… — отговори шкембелията, захили се гръмко и допълни. — Защото не ни стиска!

— Как се излиза от тук? — продължи чернокосата.

— Ха-ха-ха. Че ние още не сме влезли, та да излизаме?! — изцепи се пушещият и смукна от бездимната цигара.

Чернокосата обходи с поглед безкрайната еднообразна сива равна площ и безкрайно дългата безкрайно висока стена.

— Имате ли намерение да ми отговорите или ще си играем на шикалки?

Тя изви шия, усмихна се строго и присви, за миг, очите си.

Като усетиха, че господарят не им обръща внимание, чудовищата се бяха върнали в бърлогите си; голите души, дарени с миг покой, пак се събираха в еднополови защитни кръгове.

— Хо-хо-хо. — изсмя се шкембелията. — Айде да поиграем!

Чернокосата се обърна, за да види кой пльока с голи стъпала по земята. Беше нисичък мъж по колан, със злобни светещи очи, който тромаво тичаше към тях.

— Метльо, къде са ти метлите бре, калпазанино? И двете ли ги продаде? — с недоумение го попита онзи, дето си бе опрял метлата на масата.

Калпазанинът се спря. Не беше нито задъхан, нито потен; само бесен.

— Онзи педал, за който ми говореше. Много здрав излезе бе?! — процеди през зъби Метльо.

— Какво?! Къде са парите?!

— Педалът ми взе метлите, да го вземат дяволите! Много як, да не му падаш в ръцете! — изръмжа Метльо.

— Как ще ти вземе метлите бе, тъпанар?! За нищо не ставаш! Ще те пратя при новата партида, че да видиш!

— Да видиш как се изкарва залепен фас от устата със залепени на фаса пръсти! Ха-ха-ха-ха! — изсмя се пушещият и се задави.

— Какво ми се правите бе? Каква е тая с вас?! Има същите дрехи като онова грамадно подло педалче.

Чернокосата наклони шията на противоположния ъгъл; Метльо се втренчи в нея, а тя в него.

— Чакай бе, педалчето беше най-обикновено хилаво хлапе. И дрехите му не бяха като на тая. Якето му беше черен шушлеков кожоподобен боклук.

— Някой друг задник е бил, а? А тая коя е?

— И ние не я знаем. — озъби се старшият продавач на метли, стрелна чернокосата със студеното си изражение и се изправи, за да се покаже цялото величие на необлечената си снага. — Много се отваря и разпитва за някакъв си Емил. Викам да й отговорим, а момчета?!

— Не се срамувай като онези клети души. — изръмжа наедрелият надзирател и се изсмя грозно.

На чернокосата й се отигра.

— Ако няма да отговаряте на въпросите ми, си стойте на местата.

Тя придоби съвсем сериозно изражение.

— Хра-хра-хра-х-р-р-а! Много обичам жените да ме командорят! Ха-ха-хра-хра. — изхили се, хъркайки, пушещият.

Чернокосата се огледа.

— Хайде, хвани я Метльо. Свърши поне едно полезно дело. — поръча шкембелията; после стана, за да се включи дейно в укротяването на опърничавата.

Девойката обаче излезе твърде опърничава за тях, след като мощният й крак даде сила на масата да литне и да залепи четиримата нахалници за пода. Чернокосата се канеше след това да сграбчи Метльо през бицепсите и да го изпрати на изпитателен полет над сивата пустиня, но я хвана гнус, та затова отдръпна хватките си; пък и самият заек бе скокнал страхливо, защото един ловец наскоро го бе гърмял.

— Не ме бий! — изскимтя Метльо. — Какво сме ви направили с другарчето ти, а!? Откъде, дявол да ви вземе, се пръкнахте! Тук никой не продава кожени дрехи; какво като дерат хора!

Чернокосата се поколеба дали, все пак, да не догони дребния нахалник и да го метне? Той рипна още по-бързо.

— Кучко, ще ти дадем да разбереш! — изръмжа и изсъска звярът изпод масата.

— Не се срамувай! — процеди, подигравателно, през зъби шкембелията, чието шкембе поемаше основната тежест.

„Дали да хвана плота и да ги забия с него в земята?“ — помисли си чернокосата и посегна да го повдигне.

— Ще те изям, сладичката ми, само вдигни масичката. — рече, мило, звярът.

— Ние сме почтени душевни работници. — замоли метачът отдолу. — Просто съвестно си вършим работата. За доброто на родината!

Девойката пое плота.

— Ха така! — радостно извика безсрамникът с шкебето. — Дай, дай, дай! — защото пепелникът и една чаша бяха паднали на специално място и се местеха по особено гъделичкащ начин.

„Зарежи.“ — каза си красавицата в черно; отпусна тежката маса, така че шкембелията да изръмжи, и пое наляво покрай безкрайната стена.