Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (36)

Глава 37

— Не бях и мечтал за нежността и удоволствието да общувам с теб за изкуството, машините, устройството на тоя и оня свят… — заяви отново Емил. — А… А ти? Ти…? — плахо попита той.

— Изпитвам същото, като теб… — промълви Ана.

— Наистина ли!? Наистина ли!? — Емил усети душата му да излита към Небесата като птичка. Той притисна любимата към себе си и я целуна страстно.

Тя се отдаде за миг, но бързо се охлади и го отблъсна.

— Съжалявам… Толкова бях щастлива, че те открих… Мислих си, че не съществуваш…. че вероятността да те намеря е кръгла нула…

— Защо съжаляваш!? И аз така си мислих! Смятах, че не е възможно ти да съществуваш. Винаги съм се надявал да те намеря, но, с годините, се отчайвах… Знаеш, че търсенете на оня свят е с толкова много неизвестни, че никога не знаеш кое действие ще те доближи най-силно до целта, тъй като всъщност не знаеш каква е тя… Търсих те навсякъде; ден след ден. И най-накрая те открих! Вече сме заедно! Неописуемо е. Толкова съм щастлив, че съм грешал! Искам да прегърна целия свят; целия ад, цялата „Ада“… Искам да разкажа на цялата вселена, че те намерих, Ана!

— Тя знае. — прошепна тя след кратка мълчалива пауза. — Тя знае, че я намери… Защото Тя също те намери…

Една бляскава сълза блесна на лицето на Ана.

— Какво искаш да кажеш? — с приповдигната интонация, под действието на неукротимия кипеж на чувствата си, произнесе Емил.

— Аз съм Ада… И е време да си вървя.

— Но… Но…. — запелтечи Емил, след като го удари мисловен гръм. — Не разбирам!? Не!? Защо?! Имаме толкова много неща да си кажем?! Къде ще си вървиш?! Нали се обичаме?!

— Защото това е адът, Емо…

— Да, отдавна ми беше обяснила, че това е адът, „Ада“ и „ада“… — изстреля Емил. — Но какво… Ти си Ада?! Ти си…

— Ти вече беше почувствал. Аз наистина съм всичко за теб…

— Ти наистина си…

— И в буквалния смисъл…

— Не!? Но ти не знаеше всичко?! Ами онези натрапници? Как така?! Щом си всичко, тогава трябва да останеш?! Защо не можеш да останеш?! Не!

— Не мога. Не го избирам аз… — промълви Ана и сълзите станаха две. — Не избирам какво да знам. Ти също.

— Моля те, не си отивай! Недей! Не ме оставяй, Ана! — разплака се и Емил.

Денят изведнъж се превърна в черна непрогледна нощ, разсечена от единствен светлинен лъч, който се спускаше право върху Емил и Ада, за да осветява влюбените им сродни души. Мъката, която ги бе обгърнала, създаде солен дъжд, който рукна от почернялото небе.

— Любовта не е толкова важна. Не бива да бъдеш неин роб. Тя е само съвкупност от усещания, както и всички останали чувства. А усещанията са данни, като всичко друго и на тоя, и на оня свят. Болката също е просто данни, макар че не можем да я заличим от съзнанията си. Боли ме и знам, че теб вероятно те боли повече. Ако можех, бих понесла и твоята болка върху себе си. Но нямам такава власт, въпреки че съм всичко за теб… Въпреки че ти си всичко за мен…

— Аз бих понесъл твоята болка, Ана, ако това би могло да те спре! Но защо?! Защо трябва да стане така?! Защо ние трябва да страдаме?!

— Защото така е решено за нас двамата… Така е излязла сметката; това се е паднало на заровете…

— Заровете?! Не е честно! Не е честно щастието ни да се решава със зарове!

— Нито на този, нито на онзи свят има честност… Тя е измислица — това, което смятаме, че трябва да се случва при наличието на определени събития и предходни случки, за които знаем. Това, което смятаме че трябва, не винаги е това, което Той е сметнал, че трябва; защото ние винаги пропускаме някои променливи при изчисленията…

— Той?!

— Или Тя…

— Творецът? Той ли те прати?

— Сбогом…

— Не! Не може да стане така! Никога няма да открия друга като теб!

* * *

Под яркия светлинен лъч остана едно самотно разплакано момче на колене, по чието обезсилено тяло се стичаха солените черни дъждовни капки. То стоя така за малко, с празен поглед, фокусиран в края на светлия лъч; след миг лъчът изчезна и настъпи пълен мрак. Момчето вече нямаше за какво да стои, дори на колене, и се срути по лице върху твърдите сухи сиви плочки.

Земята се разтресе. Защото беше гневна? Или пък защото бе доволна? Едновременно с труса присветнаха неизброимо количество недоволни тесни светлинни лъчи, които направиха обречено на неуспех усилие да се преборят с нощта и угаснаха.