Тодор Арнаудов
Ада ^[0] (32)

Глава 33

— Може ли три чаши с червеникаво-кафява напитка? — попита Ана.

Барманът си бършеше чашата, защото отново я бе намокрил с нещо.

— А защо не три от жълтеникавата? Тя е по-хубава?

— Защото не обичаме да пием спирт.

— Не се притеснявайте за цената. По празниците всичко е безплатно.

— Много щедро…

— Всяка клета душица има право поне да се напие както трябва по празниците, нали?

— Определено…

— Ще вземете ли жълтеникавата? Или предпочитате прозрачно-бялата с кристалчета?

— Не, благодаря. Три от червеникаво-кафявата.

— Питали ли сте приятелите си? Не Ви видях да го правите. Те може да искат. Момчета, искате ли по едно жълтеникаво питие. Аз черпя. — провикна се барманът.

— Н-е-е-е! — отговориха, в хор, те.

— А прозрачно-бяло с кристалчета?

— Н-е-е-е! — изпяха, в дует, момчетата.

— Заведенито ви черпи да се напиете, че е празник, пък вие не щете. Ами ако щете.

— Ще ми сипете ли трите чаши с газираната напитка?

— Откъде си сигурна, че приятелите ти искат? По празниците е безплатно, но не и за прахосниците, дето оставят храната по масите. Ехо, момчета, пие ли ви се червеникаво-кафява газирана напитка?

— Д-а-а-а! — възкликна хора на момчетата.

— А когато дойде при вас сервитьорът, защо не му казахте, че искате? И вие сте едни клиенти… Хайде, заповядай. Много си симпатична, затова ти сипвам.

Най-сетне барманът наля чашите, подреди ги в поднос и се провикна.

— Момче, идвай да занесеш поръчката.

Дремещият сервитьор отново се събуди.

— Каква поръчка? Те не искат нищо?!

— Променили са си мнението. Ела да занесеш подноса до масата им.

— Защо той? Мога и аз. — рече Емил, който вече бе стигнал до бара.

— Не може! — сряза го барманът.

— Защо? — попита, учудено, Емил и се опита да вдигне подноса — не отлепяще дори на косъм, въпреки напъните. — От какво е направено това чудо?! — изпъшка той.

— Само сервитьорът може да го носи!

— Благодарим, но бихме искали сами да се обслужим. — вежливо отказа Ана.

— Не може сами! Намирате се на изискано място, където самообслужването е противоестествено и забранено от закона!

Емил невъзмутимо взе една от чашите — тя тежеше колкото най-обикновена стъклена чаша вода — и отпи глътка.

— М-м-м-м. Вкусно. Как се казва?

— Не може така! Престъпихте закона! Грешници, с грешници!

Притеснен, Ричи притича на бара, за да успокои положението.

— Остави чашата на подноса. Нека сервитьорът я донесе на нашата маса.

— Щом за теб е толкова важно…

Ана оглеждаше рафтовете с разнообразни видове напитки и се чудеше откъде донасят храните, на които имаше снимки в менюто. Обхождайки, с поглед, околността тя хвърли поглед наляво и забеляза сиво пиано, забутано в ъгъла. То имаше малко по-дълбок гръб от обикновените, но не бе и роял.

— Трябва да сме седнали на масата, когато сервитьорът донася подноса. — продължи Ричи.

— Има си закони в тая държава! Трябва да оставите нашия служител да ги спазва! Грешници, с грешници; с дрешници!

— Моля те, барман. Остави ги. — опита се да го успокои Ричи.

— Хайде, сядайте, че ми омаляха ръцете. — оплака се сервитьорът. — Седнахте ли? Айде, сега можете да си вземете чашите. Приятно напиване.

— Какви са тия глупости? — тихо избухна Емил.

— Заповеди… Идват отгоре. — мрачно рече Ричи.

— Отгоре?! Бабини деветини?! — малко по-шумно, шепнейки, гръмна Емил.

— Мисля, че не са точно „бабини деветини“; сам почувства колко тежеше подносът… — тъжно промълви Ана.

— Може барманът да го е задържал с магнит отдолу; или пък долната част да е била закачена с нещо за бара, защото чашата си тежеше колкото трябва?

— Защото отпи много малка глътка. — възрази Ричи. — Ако беше отпил малко повече, чашата щеше да смъкне ръката ти и да се разбие на парчета в пода.

Подът беше от излъскан мрамор на черно-бели квадрати, като в безкрайния коридор.

— Как е възможно? Да отнема вещество, а чашата, вместо да олекне, да натежи; и то толкова, че да я изпусна?

— И за мен беше странно, когато дойдох, но свикнах. Такъв е светът тук. Сложен, неочакван, чуден, необясним, непредвидим… — заизрежда Ричи.

— Всичко е предвидимо, стига да имаш необходимото знание, за да го предвидиш.

— Като бях на бара, видях едно автоматично пиано, забутано в ъгъла. — смени темата Ана.

— О, да, бях забравил, че го има. Чувал съм, че откакто били донесли рояла никой не го е докосвал.

— Самосвирещо!? С перфолента?! — възкликна Емил и сърцето му се разтуптя лудо.

— Така ми се стори. Но в ъгъла беше тъмно. Може ли да го разгледаме отблизо? — попита, с надежда, Ана.

— Може ли, може ли!? — подкрепи я, разпалено, Емил.

— Аз нямам нищо против. Барманът е шефът тук. — съгласи се Ричи.

Ана и Емил се спогледаха.

— Той не е злопаметен, не се тревожете. — успокои ги той.

Барманът беше овлажнил чашата и усърдно я търкаше с кърпата си.

— Извинявайте, имате ли нещо против да разгледаме пианото? — попита Ана.

Той излезе от вглъбението в чашата.

— Пиано ли? Ние нямаме пиано? Имаме един роял, но той не е пиано.

— Това „може“ ли означава?

— Как да ви разреша да разгледате нещо, което не съществува?

— Но то съществува. Ето го там, в ъгъла.

— В ъгъла? — той се премести, с чашата и кърпата, и погледна където му посочи Ана. — А, да. Забравеното пиано. Не помня откога си стои там, зарязано от всички.

— Защо е забравено? — запита Ана.

— Този, който го правеше, твърдеше, че щяло да бъде много усъвършенствано и само да свири чудни произведения за, представете си, шест ръце; щяло да може да работи с часове, без да трябва някой да го нагласява. Онзи даже обясняваше, че щяло да композира мелодии само и да импровизира дотогава, докато слушателите се уморят да слушат все нова и нова музика…

— Той как се казваше? — полюбопитства Емил.

— Онзи, дето го правеше ли? Ох, май съм забравил… Мина толкова много време от тогава, че едва ли някой помни името му. Абе кой ли му вярваше на фантазиите. Вятър работа. Щяло да композира музика…

— Може ли да го видим?

— Щом смятате, че ви е притрябвало…

— Много ви благодарим! — изчурулика Емил.

Момчето и момичето припнаха към пианото. Откриха ключ и светнаха лампа, поставена право над него, като над операционна маса.

— Колко време ще е минало? Лампата над пианото още работи и даже няма никакъв прах по нея?! — зачуди се Емил.

— Какво е „прах“? — попита, смутено, Ричи.

— Едно такова ситно и мръсно, дето цапа вещите, кара те да кихаш и се натрупва в машините…

— Малки парченца от нещо, които са толкова леки, че могат да се носят в пространството под действие на топли въздушни струи. — каза, по-научно, Ана, докато се наслаждаваше на празния барабан за перфолента, който се подаваше от предната страна на пианото над клавиатурата.

Емил й помогна да вдигнат капака и да открият очарованието на безбройните и разнообразни по вид и размери зъбни колела, предавки, валове, превключващи пластини със странна форма; палци, лостове, прътове, пружини; от всички тях, по страничните стени на пианото, бяха изведени множество ръчки и колелца за настройка.

Емил се възбуди като момченце, отворило, за пръв път през живота си, часовников механизъм.

— Изумително! — възкликна той, развълнуван. — А си мислех, че преносимото ми касетофонче с девет зъбни колела и още няколко предавки и палци е сложна машина!?

Ана изпитваше удоволствие да наблюдава и въодушевлението му, и механизмите, на които и той, и тя се възхищаваха.

— С един приятел се опитвахме да създадем изчислителна машина по този начин. С вършач, който наричахме „мелница“; с памет, наречена „склад“; с ясно обособено управляващо устройство…

— Върховно! А… Какъв приятел ти беше той? — стресна се Емил.

— Приятелят ми беше много добър. Сродна душа…

Емил си отдъхна.

— И успяхте ли?!

— За съжаление само донякъде… На плановете всичко изглеждаше отлично, но в действителността нещо все спъваше работата; някой лост заяждаше; някое зъбно колело нямаше достатъчна мощност, за да завърти следващото… Той измисляше механиката, а аз му помагах в описването на действието на механизмите и в писането на предписания за управлението им. Тази машина прилича на неговата по смелия брой взаимодействащи си предавки, но е по-проста; и се движи с пружини, а неговата щеше да се задвижва от парен двигател. Той наричаше механизмите си „аналитични“, защото щяха да обработват положенията, в които се намират колелцата за входни данни, почти както ние, когато мислим…

— Кога си играехте да създадете тази машина?

— Беше много отдавна…

— Дали тази работи?

— Не знам. — обади се Ричи, който досега ги слушаше с интерес. — Нямам спомен някой да се е докосвал до пианото, за да провери.

— Ние ще проверим. Виж! — Емил посочи редица широки ролки с перфолента, облегнати на стената до пианото. Взе първата и прочете: „Изпитателен запис“. — Пробна перфолента!

— Да я пуснем.

На Ана и Емил не им беше трудно да разберат как да поставят ролката на осите, да дръпнат обтегачите, да навият пружините и да включат машината.

Клавишите се раздвижиха и се разнесе тонова стълбица; звуците започнаха от най-ниските и стигнаха до най-високите. После засвириха интервали, обхождащи целия тонален обхват с различна скорост; следваха ги мелодични благозвучия; след тях хармонични; после поредици от акорди; след това акорди, следвани от мелодично изсвирени откъси.

Всички изслушаха изпълнението със затаен дъх, до последната нота.

— Машината работи! — възкликна Емил.

Барманът пак беше намокрил чашата си и я бършеше. „Значи не е бил съвсем смахнат онзи механик…“

— Дай да пробваме другите ролки. — предложи Ана.

Ричи бе взел три.

— Пише, че е „Първообраз на композитор“.

— А другите две в ръцете ти?

— Едната е „Моцартови вариации“, а другата „Пъстри рапсодии“. — рече Ричи.

— А тази в мен е „Китка от Шопен“.

— Подай ми първата, Ричи.

— Дали може да се създаде творец с толкова малко зъбни колела? — недоверчиво подхвърли Емил.

— Нашата машина щеше да композира, ако беше проработила. Тя може би е имала малко по-сложно устройство от тази; но не съм съвсем сигурна, защото колелцата и предавките на пианото изглеждат много по-фини отколкото бяха в проектите на нашата машина. Може пък създателят на тази да е успял да изпълни нашия замисъл, но с друга цел. Може и да може да композира… — рече тя, постави новата ролка в пианото, нави отново пружините и въведе механизмите в действие.

Зазвуча приятна мелодия в бавно темпо, която напомняше на нещо чуто отдавна.

— Не ти ли прилича на Шопен? Да не са объркали надписите върху ролките? — усъмни се Емил.

— Само прилича. Ритъмът се променя и ударението е по-остро.

— Може би самосвирещото пиано преоткрива Шопен?! — с приповдигната интонация предположи Ричи. — Но звучи малко кухо…

Мелодията плавно утихна и започна отново. Този път бе по-игрива и благозвучията се сменяха по-бързо.

През цялото време Ана наблюдаваше поведението на предавките и пренасянето на движението през частите на машината. Тя откри, че редица с няколко десетки лостчета започна да потрепва чак сега, след като пуснаха ролката за композиране.

— Нашата машина щеше да работи с продупчени картончета, а не с продупчени книжни ленти… — разказа, замечтано, тя.

— С ленти може да се въвежда по-дълго предписание?

— Не, и с картончета може: нареждат се в съд, който ги подава едно след друго. При перфокартите даже е по-удобно, защото можеш лесно да променяш части от предписанието; а при лентите трябва да режеш и лепиш парчета.

Пианото ускоряваше темпото, до момент в който барабанът с перфолентата, от който оставаше още много за извъртяване, започна да повтаря поредица от шест тона и един акорд.

— Захапа си опашката. — отбеляза Емил.

— Да. И ние се борехме с този страничен ефект в нашата машина. Цялото действие на механиката се основава на въртящи се колела, — цикли — затова почти винаги съществува опасност някоя верига от взаимодействащи си въртележки да влезе в затворен кръг. Майсторът на пианото или не е довършил управляващото устройство, или е допуснал грешка в предписанието.

— Или и двете… — обедини Ричи.

— Или възможностите на машината да композира са се изчерпали? — предложи Емил.

Ана изключи пианото.

— Има ли празни ролки? — попита тя.

Емил откри една, по която бе прокарана само ивицата с отвори, чрез които механизмът водеше хартията през зъбните си колела.

— Ето; но не ми изглежда машината да има перфоратор?

— Възможно е да е скрит под горните части.

На дясната стена на пианото имаше ръчка, която бе насочена към крайно положение, означено като „Четене“, а срещуположното му бе „Запис“.

— Тук има „запис“! — посочи Ричи.

Веднага заредиха празната ролка.

— Вероятно трябва просто да се изсвири нещо на клавиатурата. — рече вещо Ана, докато сядаше на столчето пред пианото.

Емил включи машината и книжната лента пое своя път през вътрешностите й.

Ана пое въздух и засвири така нежно и затрогващо, че унесе Емил и Ричи във фантазиите на Шопен.

— Изключете, да видим дали е станало. — каза тя след малко.

В захлас Емил дръпна ръчката за спиране на механизма, а след това и ръчката четене/запис.

— Има ли превъртане на лентата? — попита Ана от столчето пред пианото.

— Да. — отговори Емил и издърпа подходящата ръчка.

Водещият механизъм се повдигна, пое книжната лента и я завъртя, с увеличена скорост, в обратна посока, без да я прекарва през обработващите входни зъбни колела. После Емил свали ръчката в положение „нормален ход“ и включи пианото.

Разнесе се същата мелодия, която Ана изпълни преди малко; различаваха се само някои особености.

— Звучи бездушно. — заключи, недоволно, Ричи.

— Разбираемо е записът да не е бил толкова фин, че да улови най-тънките подробности в начина по който галех клавишите. Върху книжна лента, с механично устройство като това, едва ли е възможно да се записват и прочитат всички данни с необходимата скорост.

— Ясно е, че стотина зъбни колела не могат да… — започна Емил.

— Поне няколко стотици. — поправи го Ана.

— Немислимо е няколко стотин зъбни колела да се сравняват с Ана по изпълнителско майсторство и по изящество на звукоизвличането. Машината обаче, все пак, свири вярно и можем да разпознаем мелодията, която Ана изпълни на клавиатурата преди малко.

— Е, да, сравнително добре спазва интервалите и паузите. — призна Ричи. — Но й липсва настроение. Липсва й чувството, защото е бездушна. Купчина зъбчати колела…

— Не защото е бездушна. — не се съгласи пианистката. — Просто устройството й не е достатъчно сложно. Но един ден ще бъде; тогава ще извлича звуците не по-зле от мен.

— Съмнявам се… — рече, недоверчиво, Ричи. — Не вярвам, че машините някога ще могат да настигнат своя творец. Абсурдно е.

— Защо? Учениците надминават добрия учител. Ако машините не успеят да ни настигнат, значи сме лоши учители. — каза Емил.

— Уважаеми гости, само след секунди на сцената ще се качи божественият Орф-е-е-е-е-й! — съобщи барманът, топна чашата в купичката с вода и започна да я търка с кърпата.

Орфей се качи на сцената и поде тъжна мелодия.

— Не свирите ли и по-свежи парчета на тоя свят? Нещо за танцуване? — каза Емил, като чу опечаленото подрънкване на арфата.

— Не! — кресна неочаквано барманът, една капка от бърсалото му хвръкна във въздуха и се стопи в пространството. — Тук да не ви е дискотека?! Танцува се в дискотеката, а не в изискания ресторант!

— Впрочем тя не е далеч. Искате ли да ви заведа? — предложи услугите си Ричи.

И двамата не отговориха нищо.

Емил възприемаше танца като още един начин да изразиш нежност; танцът, а не местата, в които са важни шумът и показността; не обредните места, останали в наследство от далечното минало на човечеството, когато членовете на племето се събирали около огъня и изпадали в транс; в толкова дълбок транс, че не усещат как пресиленият звук уврежда слуха им. Ана едва ли би си губела времето по такива дивашки средища, и едва ли би имала желние да си го губи.

— Не си допихме… газираното. — продума Емил разсеяно.

Оставиха капака на машината отворен, за да могат всички да видят какво творческо съкровище е било забравено.

Докато се връщаха към местата си Ана мислеше за предложението на Емил. Дали бе израз на внезапно пламнала страст? Или на неизменна и чиста нежност? Начин да изрази любов? Или средство да извади на показ на обикновеното желание, което го изгаря отвътре, но задръжките му пречат да се изрази по друг начин? Не! Невъзможно! Последното не може да се отнася за човека, в чието разфокусирано усмихнато лице се взираше тя!

— Щеше ли да танцуваш с мен, ако тук бе позволено? — попита, плахо, Емил и отпи малка глътка; канеше се да бъде голяма, но се сети, че Ричи бе казал, че ако го бе направил преди малко, чашата е можело да натежи, и се отказа.

Барманът чу въпроса му и за малко да се провикне „Не може!“, когато се сети, че има да бърши чаша и се успокои.

Ана остави малка пауза.

— А защо да не се разходим до дискотеката? — отвърна тя, с тон на изпитател.

— Ами… Мислех, че ще е тъпо. Толкова народ… Толкова шум… Важно е ти и аз… Те само ще ни пречат… Но ако…

— Не, благодаря. И на мен не ми се ходи там. Тук е по-приятно.

И Емил, и Ана останаха доволни.

— По празниците няма много народ, ако не обичате да се блъскате.

— А онзи кой е? — попита Ана, като съсредоточи погледа си върху една от масите в дълбочината. Там седеше вглъбен в мислите си мъж, облечен по мода от ранното Възраждане. Записваше нещо, после спираше да помисли; после пак написваше нещо. Понякога се намръщваше, зачертаваше и пишеше наново.

— Той е поет. Все възпява своята… — започна Ричи.

— Поет… И баща ми е бил поет… — прекъсна го Ана.

Емил последва погледа й и се извъртя към поета. След това измъкна листче от джоба си и скришом прочете какво пишеше на няколкото, поправяни и драскани, реда

Крило ако ти счупят, рееш ли се в Небесата,

свирепо клетата си човка ще забиеш в ада.

— Поет?! — възкликна Емил.

— Да. — потвърди Ричи.

— Е бил?!

— Той още си е. — каза Ричи и се усмихна. — Нали го виждате…

— Казват, че бил творец на нови светове в любовната поезия… — промълви, тъжно, Ана, защото Съдбата я бе лишила от щастието да опознае личността на собствения й баща.

„Поезията май че не се различава много от математиката.“ — помисли си Емил. — „Само дето числата означават звуци, срички, ударения, ритъм, думи, връзки между думи… Сигурно за това се увличах и по нея на оня свят.“

„Математиката е като поезията…“ — мислеше си Ана. — „Разликата е само в това, че при математиката се използват по-различни думи и правила за образуване на ритъм и благозвучие, отколкото при словесното стихотворчество. Но в същността им вероятно няма особена разлика.“

—

Песента е вариация по „Дона“ на Ричи Валънс.