Том Кланси
Патриотични игри (26)

26.
Звукът на свободата

Сачмите от пушка се разпространяват радиално по два и половина сантиметра на всеки метър линейно движение. През прозорците блесна светкавица и Райън се сви, като чу незабавно последвалия трясък, но след това осъзна, че гърмът беше последвал твърде бързо, за да бъде от светкавицата. Снопът сачми мина на около метър от главата му и преди да разбере какво беше това, главата на Русия се отметна рязко назад и избухна в червен облак, а тялото му шумно се удари в крака на масата. Чернокосият гледаше през прозореца и се обърна точно когато другарят му падна, без да е разбрал защо или как. В продължение на секунда очите му трескаво огледаха стаята, след което на гърдите му се появи кръг с големината на грамофонна плоча от 45 оборота и той политна към стената. Дребния завързваше ръцете на Кати и се беше съсредоточил в това. Не беше разбрал какъв е първият гръм. Осъзна се при втория — твърде късно.

Навел рамене, принцът скочи към него и го събори, след което сам падна. Джек прескочи масичката за кафе и диво ритна главата на Дребния. Ритникът му попадна на място, но Джек загуби равновесие и падна назад. За миг Дребния бе зашеметен, но се отърси и тръгна към масата, където се намираше автоматът му. Райън пак скочи на крака и се хвърли към краката на терориста. Принцът също беше станал. Дребния замахна към него и се опита да ритне Райън, за да освободи краката си, но се укроти, когато топлата цев на една ловна пушка се опря в носа му.

— Не мърдай, нещастнико, или ще ти пръсна главата.

Кати вече беше отърсила въжетата от ръцете си и първо развърза Джек. Той отиде при Русия. Тялото му все още мърдаше. От лицето му, което от тридесет секунди насам представляваше сюрреалистичен кошмар, все още бликаше кръв. Джек измъкна автомата „Узи“ от ръцете му, взе и резервен пълнител. Принцът стори същото с Чернокосия, чието тяло бе напълно неподвижно.

— Роби — каза Джек, като разглеждаше предпазителя на автомата, — да се махаме оттук.

— Поддържам идеята ти, Джек, но накъде? — Джексън притисна главата на Дребния към пода. Очите на терориста почти комично се събраха към опасния край на пушката „Ремингтън“. — Предполагам, че този може да знае някои полезни неща. Как планирате да се измъкнете, момче?

— Не. — Кули можа да събере сили само за тази дума. Разбра, че не е подходящ за тази работа.

— Така ли? — попита Джексън с тих, гневен и дрезгав глас. — Слушай, момче. Тази дама там, която нарече чернилка, тя е жена ми, момче, моята жена. Видях те да я удряш. Значи вече имам една причина да те убия, схващаш ли? — Роби се усмихна гадно и с цевта на пушката очерта линия до чатала на Късия. — Но няма да те убивам. Ще направя нещо много по-лошо. Ще направя от теб момиче, гад такава. — Роби натисна цевта в ципа на панталона му. — Мисли бързо, момче.

Джек удивен слушаше думите на приятеля си. Роби никога не беше говорил така. Но пък беше убедителен. Джек беше сигурен, че Роби ще го направи.

Кули също беше сигурен в това.

— Лодки… лодки в подножието на скалата.

— Това дори не е умно. Сбогувай се с топките си, момче. — Ъгълът на пушката се промени незначително.

— Лодки! Две лодки в основата на скалата. Има две стълби…

— Колко души ги пазят? — попита Джек.

— Един, това е всичко.

Роби вдигна поглед.

— Джек?

— Хора, предлагам да идем да откраднем няколко лодки. Престрелката отвън се приближава към нас. — Джек изтича до гардероба си и взе палта за всички. За Роби избра старото си яке от морската пехота, което Кати мразеше толкова много. — Облечи това. Бялата ти риза се откроява твърде много.

— Вземи. — Роби подаде на Джек автоматичния пистолет. — Аз имам кутия патрони за пушката. — Започна да ги прехвърля от панталона си по джобовете на якето, а след това преметна последния автомат „Узи“ през рамо. — Джек, оставяме наши хора след себе си — тихо каза той.

На Райън това също не му харесваше.

— Зная, но ако ни очистят, ще победят, а и това не е място за жени и деца.

— Добре. Ти си морският пехотинец — кимна Роби.

— Да се махаме. Аз ще разузнавам. Ще ида набързо да огледам. Роб, засега ти вземи Дребния. Принце, вие водете жените. — Джек се наведе и стисна Денис Кули за гърлото. — Ако се оплескаш, ще умреш. Не се будалкай с него, Роби, просто го очисти.

— Разбрано. — Джексън отстъпи малко назад. — Ставай съвсем бавно, боклук.

Джек ги изведе през строшените врати. Двамата мъртви агенти лежаха на верандата и Джек се ненавиждаше, защото не можеше да направи нищо, но действаше на нещо като автопилот, което преди десет години морската пехота бе програмирала в него. Намираше се в бойна ситуация и всички лекции и полеви упражнения се връщаха в съзнанието му. След миг беше мокър до кости от проливния дъжд. Изтича по стълбите и се огледа около къщата.

 

 

Лонгли и хората му бяха твърде заети със заплахата пред себе си, за да видят какво се приближава зад тях. Офицерът от британската служба за сигурност изстреля четири куршума към една приближаваща се черна фигура и с удоволствие видя, че тя реагира на поне един от изстрелите, когато силен удар го тласна към ствола на едно дърво. Удари се от него и се обърна, за да види на три метра от себе си друга тъмна фигура с автомат в ръка. Автоматът отново проблесна. След десетина секунди редицата от дървета утихна.

 

 

— Господи! — промърмори снайперистът.

Тичаше приклекнал и мина покрай телата на петима агенти, но нямаше време за тези неща. Той и наблюдателят му приклекнаха до един храст. Снайперистът включи уреда за нощно виждане и проследи дървесната линия на неколкостотин метра пред себе си.

— Преброих единадесет — каза наблюдателят му.

— Да — съгласи се снайперистът. Неговата пушка с ръчен затвор беше заредена с патрони 308-и калибър. Можеше от първи път да улучи десетсантиметрова движеща се мишена на повече от двеста метра, но за момента задачата му беше да събере информация и да я предостави на водача на групата. Преди да можеше да действа, трябваше да знаят какво, по дяволите, става, а всичко дотук беше просто един хаос.

— Вернер, тук е Полсън. Преброих единадесет от лошите между нас и къщата. Отиват към гората. Изглежда, са въоръжени е леко автоматично оръжие. — Завъртя пушката. — Май шестима от тях са повалени. Много от нашите… Господи, надявам се, че за насам са тръгнали линейки.

— Виждаш ли наши наоколо?

— Не. Препоръчвам ти да се насочиш от другата страна. Можеш ли да ми осигуриш прикритие тук?

— Изпращам ти един човек. Когато стигне при теб, тръгвай внимателно. Не бързай, Полсън.

— Добре.

На юг от тях Вернер и още двама мъже бавно напредваха покрай дървесната линия. Нощното им камуфлажно облекло представляваше преплетени светлозелени щрихи, разработени от компютър, и дори в светлината на светкавиците те бяха почти невидими.

 

 

Нещо се случи. Джек забеляза внезапен огън, а след това — нищо. Въпреки това, което каза на Роби, не му харесваше да бяга оттук. Но какво друго можеше да направи? Там имаше неизвестен брой терористи. Той разполагаше с трима въоръжени мъже, които трябва да защитават три жени и дете, а зад гърба им се намираше скалата. Райън изруга и се обърна към другите.

— Окей, Дребен, покажи ми пътя натам — каза Райън, като натисна цевта на автомата си към гърдите на мъжа.

— Ето там. — Той посочи и Райън отново изруга.

През цялото време, откакто живееха тук, единствената грижа на Райън във връзка със скалата беше да стои далеч от нея, за да не се срути под него или дъщеря му. Гледката от къщата беше прекрасна, но височината на скалата означаваше, че има една невидима мъртва зона, широка хиляда метра, която терористите бяха използвали, за да се приближат. И бяха взели стълби, за да се изкачат — „разбира се, стълбите са предназначени точно за това!“ Местоположенията им бяха отбелязани по начина, указан във всеки полеви наръчник по света, с дървени колчета, увити в бели бинтове, за да се забелязват лесно в тъмното.

— Добре, хора — каза Райън, като се оглеждаше, — Дребния и аз тръгваме първи. Ваше височество, вие тръгвате след мен с жените. Роби, остани на десет метра след нас и ни прикривай.

— Аз мога да боравя с леки оръжия — каза принцът.

Джек поклати глава.

— На. Ако ви хванат, ще излязат победители. Ако работата се обърка, разчитам, че ще се грижите за жена ми и децата, сър. Ако нещо се случи, тръгнете на юг. На около половин миля по-надолу ще стигнете до едно дере. Поемете по него навътре към сушата и не спирайте, докато не намерите път с твърда настилка. Това е доста добро прикритие и ще бъдете в безопасност. Роби, приближи ли се нещо към теб, стреляй.

— Но ако…

— По дяволите но! Всяко движещо се нещо е врагът. — Джек се огледа за последен път. „Ако имах петима обучени мъже, може би Брекенридж и още четирима, можех да устроя такава засада… и ако морето беше до колене…“ — Окей. Дребен, тръгваш пръв. Ако осереш нещо, първото, което ще ти се случи, е да те прережа на две. Вярваш ли ми?

— Да.

— Тогава мърдай.

Кули отиде до стълбата и започна да слиза по нея, а Райън го следваше на няколко сантиметра. Алуминиевите стъпала се хлъзгаха от дъжда, но поне вятърът беше изолиран от скалата. Сглобяемата стълба — „Как, по дяволите, са докарали тук това нещо?“ — се огъваше под него. Райън се опитваше да наглежда Дребния и се подхлъзна веднъж по средата на стълбата. Над него втората група започваше да се спуска. Принцесата беше поела Сали и притисната я между стълбата и тялото си, за да я пази да не падне, се спускаше с нея. Чуваше хлипането на дъщеря си. Не трябваше да му обръща внимание. Сега в съзнанието му нямаше място за гняв или жал. Всичко сега трябваше да стане, както трябва от първия път. Нямаше да има втори. Една светкавица му показа лодките на стотина метра северно от него Райън не можеше да познае дали в тях има някой или не. Накрая стигнаха дъното. Кули се помести на няколко крачки на север и Райън скочи на земята с готов за стрелба автомат.

— Нека не се движим за минутка.

Принцът пристигна, а след него и жените. Накрая и Роби започна да се спуска. Якето му на морски пехотинец го правеше невидим на фона на черното небе.

— Стигнаха при къщата точно когато започнах да слизам. Може би това ще ги накара да се забавят. — И той вдигна в ръката си белите колчета. Сигурно така щеше да им е по-трудно да намерят стълбите.

— Браво, Роб. — Джек се обърна.

Лодките стояха там, невидими в дъжда и сенките. Дребния беше казал, че само един човек ги охранява. „Ами ако лъже? — запита се Райън. — Тоя тип желае ли да загине за каузата си? Дали ще се пожертва и ще извика, за да предупреди, та да ни избият? Това има ли някакво значение, имаме ли избор? Не.“

— Тръгвай, Дребен. — Райън направи жест с автомата си. — Само не забравяй кой ще умре първи.

Имаше прилив и водата стигаше на няколко сантиметра от основата на скалата. Райън, който се движеше на метър зад терориста, усещаше пясъка мокър и твърд под краката си. „На какво разстояние бяха?… На сто метра? Колко далеч са сто метра?“ — питаше се Райън. Сега установяваше разстоянието. Хората зад него се придържаха до обраслата с кудзу скала. Така беше изключително трудно да ги забележи човек, но ако в лодката имаше някой, той щеше да разбере, че към него идват хора.

Прас!

Сърцата на всички спряха за момент. Една светкавица беше разцепила дърво на ръба на скалата на двеста метра зад тях. За миг отново видя лодките. Във всяка имаше по един човек.

— Само един, а? — промърмори Джек. Дребния се поколеба, а след това продължи напред с ръце до тялото си. С връщането на тъмнината Джек отново изгуби лодките от погледа си и осъзна, че след блясъка на светкавицата всички сега не виждат добре. Съзнанието му се върна към образа, който току-що беше видял. Мъжът в по-близката лодка стоеше от отсамната страна в средата и изглеждаше така, сякаш държи оръжие — оръжие, за което бяха необходими две ръце. Райън се разгневи затова, че Дребния го излъга. Споменът му избледняваше и това му се стори абсурдно.

— Каква е паролата?

— Няма парола — отговори Денис Кули с разтреперан глас, защото виждаше ситуацията от съвсем различен ъгъл. Той се намираше между заредените оръжия на двете страни, всяка от които може би щеше да стреля. Мислено се луташе и търсеше нещо, което може да обърне нещата.

Райън се зачуди дали този път казва истината, но нямаше време да мисли за това.

— Продължавай да вървиш.

Лодката отново се появи. Отначало тя представляваше нещо различно от тъмнината и плажа. След още пет метра се превърна в силует. Дъждът валеше достатъчно силно, за да изкриви всичко, което се виждаше, но пред тях имаше някакъв бял, почти правоъгълен силует. Райън предположи, че до него оставаха петдесет метра. Молеше се да няма светкавица. Ако бъдат осветени, то хората в лодките може да успеят да разпознаят някое лице, а ако видят, че Дребния е в началото…

„Как да постъпя?…“

„Човек може да бъде полицай или войник, но не и двете.“ Спомни си думите на Джо Еванс от кулата в Лондон и се досети какво да направи.

Оставаха четиридесет метра. По плажа имаше и камъни и Джек трябваше да внимава да не се препъне. Протегна ръка и разви едрия заглушител. Пъхна го в колана си. Не му харесваше това, което тръбата правеше с равновесието на автомата.

Тридесет метра. Потърси и намери механизма за освобождаване на сгъваемия приклад на автомата. Изтегли го, като постави металната плочка в свивката на ръката си и здраво хвана оръжието. „Само още няколко секунди…“

Двадесет и пет метра. Сега ясно виждаше лодката, дълга към шест метра, с тъп нос, и друга подобна на нея, намираща се може би на двадесет метра по-нататък. В по-близката лодка определено имаше човек, застанал прав по средата и вперил поглед в приближаващите към него хора. С десния си палец Джек премести предпазителя на автомата напред докрай, като превключи на пълна автоматична стрелба и стисна дръжката. Не беше стрелял с „Узи“, откакто се запозна бегло с това оръжие в Куантико. Автоматът беше малък, но добре балансиран. В тъмното черните метални мерници бяха неизползваеми и той трябваше да…

Двадесет метра. „Първият изстрел трябва да бъде точен. Джек, съвсем точен…“

Райън пристъпи надясно и се спусна на едно коляно. Вдигна автомата, насочи мерника ниско и вляво от целта си, преди да натисне спусъка и да изпрати залп от четири куршума. Автоматът подскочи нагоре и вдясно, когато куршумите излетяха от цевта и очертаха диагонална линия през тялото на мишената. Мъжът веднага падна и изчезна от погледите, а Райън отново беше заслепен, този път от проблясъците на цевта на собствения си автомат. Дребния беше залегнал на пясъка при звука на изстрелите.

— Ставай! — Райън дръпна рязко Кули и го бутна напред, но се препъна в пясъка и когато отново се вдигна, видя, че терористът тича към лодката. „Където имаше автомат, който можеше да насочи срещу тях!“ Крещеше нещо, което Райън не можа да разбере.

Джек почти го настигаше, когато Кули се добра до лодката първи…

И умря. Мъжът в другата лодка изстреля дълъг залп към тях точно когато Кули прескачаше през борда. Райън видя как главата му рязко се отмята назад и Дребния се строполи в лодката като чувал с картофи. Джек приклекна до планшира, изстреля един залп и другият мъж падна. Дали беше улучен, или не, Райън не можеше да разбере. Помисли си, че тук е точно като на ученията в Куантико: пълен хаос и този, който допуска най-малко грешки, побеждава.

— Качвайте се! — Остана прав, насочил автомата си към другата лодка. Не извърна глава, а усети как другите се качиха в лодката. Блесна светкавица и Райън видя мъжа, когото уби, на гърдите му имаше три червени точки, а очите и устата му бяха отворени от изненада. Дребния лежеше до него, а главата му беше пръсната и изглеждаше ужасно. Между двамата сякаш имаше един галон кръв. Накрая се появи и Роби и скочи през борда. В другата лодка се появи глава. Райън стреля отново, а след това се качи на борда.

— Роби, измъквай ни оттук! — Джек се придвижи на крака и ръце, като накара всички да наведат глави.

Джексън се настани на седалката на водача и потърси контактния ключ. Таблото беше като на лека кола, а ключовете — на мястото си. Завъртя ги, двигателят кихна и заработи, а от другата лодка долетя още един залп. Райън дочу ударите на куршумите в корпуса от фибростъкло. Роби трепна, но не се помръдна, търсейки скоростния лост. Джек вдигна автомата и отново стреля.

— На скалата има хора! — извика принцът.

 

 

О’Донъл бързо събра хората си и даде нови заповеди. Всички от охраната са мъртви, сигурен беше в това, но оня хеликоптер вероятно е кацнал някъде на запад. Мислеше, че ракетата не го е улучила, но не можеше да е сигурен.

— Благодаря за помощта, Шон, те бяха по-добри, отколкото предполагах. В къщата са, нали?

— Оставих Денис и още двама. Мисля, че трябва да тръгваме.

— Прав си! — каза Алекс. Посочи на запад. — Май че имаме компания.

— Добре. Шон, вземи ги и ги доведи до скалата.

Милър направи знак на двамата свои хора и побягна към къщата. Алекс и неговата група тръгнаха след тях. Предната врата беше отворена. Петимата мъже се втурнаха вътре, завиха около камината и се спряха като заковани.

 

 

Полсън, наблюдателят му и още един агент също тичаха. Той ги поведе към редицата дървета, където пътят завиваше към гаража, клекна отново и постави пушката на двуногата стойка. В далечината сега се чуваха сирени и докато търсеше цели през телескопа за нощно виждане, той се зачуди какво, по дяволите, ги е забавило толкова време. Забеляза няколко души, които тъкмо завиваха тичешком около северната част на къщата.

— Нещо не е както трябва — каза снайперистът.

— Да — съгласи се наблюдателят му. — Съвсем сигурно е, че не са планирали да се измъкнат по пътя, по какъв друг начин имат?

— По-добре е да опитаме да разберем — каза Полсън и взе радиотелефона си.

Вернер бавно напредваше с групата си от южната страна и се опитваше да пренебрегне цепещата болка в гърба. Радиото отново изписука и той нареди на хората си да напредват с изключително внимание.

 

 

— Е, къде са? — попита Алекс.

Милър се оглеждаше зашеметен от изненада. Двама от хората му лежаха на пода мъртви, автоматите им ги нямаше, нямаше ги и…

— Къде са те, по дяволите? — отново попита Алекс.

— Претърсете къщата! — изкрещя Милър. Той и Алекс останаха в стаята. Чернокожият го гледаше с непрощаващи очи.

— Трябваше ли да правя всичко това, за да гледам как отново осираш всичко?

Тримата мъже се върнаха след няколко секунди и съобщиха, че къщата е празна. Милър вече беше решил, че автоматите на хората му са извън къщата. Нещо беше се объркало. Изведе хората си отвън.

 

 

Полсън се намираше на ново място и сега пак виждаше целите си. Преброи дванадесет души, а след това от къщата се присъединиха още. Изглежда, бяха объркани, защото през телескопа за нощно виждане той наблюдаваше как силуетите жестикулират. Някои от хората говореха, а други стояха и чакаха заповеди. Няколко, изглежда, бяха ранени, но не можеше да се каже със сигурност.

 

 

— Изчезнали са — каза Алекс, преди Милър да има възможност да си отвори устата.

О’Донъл не можеше да повярва на ушите си. Шон обясни бързо и със заекване, а Добенс гледаше отстрани.

— Момчето ти обърка всичко — каза Добенс.

Това просто беше прекалено. Милър метна своя „Узи“ зад гърба си и хвана автомата, който беше взел от един от агентите на специалната служба. Вдигна го плавно и стреля в гърдите на Алекс от един метър разстояние. Луис гледа около секунда към поваления си шеф, а след това се опита да вдигне пистолета си, но Милър повали и него.

 

 

— По дяволите! — каза наблюдателят.

Полсън свали предпазителя и насочи мерника към човека, който току-що беше стрелял и убил двама души — но кого беше убил? Той би трябвало да убива само за да спаси живота на своите хора, а мъртвите съвсем сигурно са били от лошите. Доколкото Полсън можеше да познае, нямаше никакви заложници за спасяване. „Къде са те, по дяволите?“ Един от хората близо до ръба на скалата, изглежда, извика нещо и другите изтичаха, за да се присъединят към него. Стрелецът имаше богат избор от цели, но не можеше да стреля, без да знае в кого.

 

 

— Хайде, миличък — каза на двигателя Джексън. Той все още беше студен и прекъсваше, но Джексън включи задната предавка. Лодката тръгна бавно назад, далеч от брега. Райън беше насочил автомата си към другата лодка. Мъжът се появи отново и Райън изстреля три куршума, след което автоматът му спря. Той изруга и смени пълнителите, а после отново изстреля няколко кратки залпа, за да кара оня да се крие.

— На скалата има хора — обади се принцът. Той беше взел пушката и се целеше, но не стреля. Не знаеше кой е там, а и разстоянието беше твърде голямо. Отгоре присветна. Които и да бяха тези хора, те стреляха по лодката. Райън се обърна, когато дочу ударите на куршуми във водата, а два изтропаха в самата лодка. Сиси Джексън изпищя и стисна крака си, докато принцът изпрати в отговор три куршума.

Сега Роби беше се отдалечил на тридесет метра от плажа и рязко завъртя кормилото, като премести лоста на предна предавка. Когато нервно бутна лоста за газта напред, двигателят се задави. Това беше много дълъг, ужасен миг, но след това заработи и лодката се впусна напред.

— Добре! — извика пилотът. — Джек, а сега накъде? Какво ще кажеш да идем към Анаполис?

— Давай! — съгласи се Райън. Погледна назад. По стълбата слизаха хора. Някои все още стреляха по тях, но изстрелите им попадаха много далече от целта. След това видя Сиси, която държеше крака си.

— Кати, потърси комплект за оказване на бърза помощ — каза негово височество. Той вече беше разгледал раната, но в момента се намираше на кърмата, с лице назад и с пушка, готова за стрелба. Джек забеляза бяла пластмасова кутия под седалката на шофьора и я бутна към жена си.

— Роб, Сиси е улучена в стъпалото.

— Нищо ми няма, Роб — веднага каза жена му. Гласът й не звучеше така.

— Как е, Сиси? — попита Кати, като се премести по-близо, за да види крака й.

— Боли, но не е нищо особено — каза през зъби тя, като се опитваше да се усмихне.

— Сигурна ли си, че си добре, скъпа? — попита Роби.

— Карай, Роби! — изохка тя. Джек се премести към кърмата и погледна крака й. Куршумът беше преминал право през стъпалото и светлата й обувка беше облята в тъмна кръв. Огледа се, за да види дали още някой не е ранен, но освен лекия ужас, който всички изпитваха, изглеждаха добре.

— Майоре, желаеш ли да поема кормилото вместо теб? — попита принцът.

— Добре, капитане, ела. — Роби се отмести от уредите за управление и Негово Височество се присъедини към него. — Курсът е нула, три, нула по Магнитния компас. Внимавай, морето ще стане бурно, когато излезем от завета на скалата, а и там има доста търговски кораби.

На стотина метра пред тях се надигаха еднометрови вълни от бушуващите ветрове.

— Добре. Как ще позная кога сме стигнали до Анаполис? — Принцът седна зад кормилото и започна да проверява уредите.

— Когато видиш светлините на мостовете при залива, викни ме. Познавам пристанището и мога да вкарам лодката.

Принцът кимна в знак на съгласие. Върна газта наполовината, като постоянно местеше поглед от компаса към водата. Джексън отиде назад, за да види жена си.

Сиси му махна с ръка да я остави.

— Тревожи се за тях!

След малко вече се издигаха и спускаха по еднометровите вълни. Лодката беше езерен тип, дълга почти три метра с висок кил и предпочитана от местните риболовци заради добрата й скорост в спокойно море и плитко газене. Тъпият й нос не беше много подходящ за тези вълни. През носа влизаше вода, но предният брезент беше на мястото си и предното стъкло отклоняваше повечето от водата навън. Водата, която влизаше вътре, се изпразваше през дупката за изливане, намираща се до кожуха на двигателя. Райън никога не се беше возил в такава лодка, но знаеше какво представлява тя. Двигателят с мощност сто и петдесет конски сили задвижваше вътрешнобордната трансмисия за външната подвижна перка и не беше необходим рул. Дъното и страните на лодката бяха запълнени с пяна, за да осигуряват положителна плаваемост. Дори и да се напълни с вода, тя нямаше да потъне, но което е по-важно, фибростъклото и пяната вероятно щяха да спрат куршуми и от картечницата. Джек отново провери спътниците си. Жена му се грижеше за Сиси. Принцесата прегръщаше дъщеря му. С изключение на него, на Роби и на принца, който се намираше зад волана, главите на всички бяха наведени ниско. Отпусна се леко. Намираха се надалеч и съдбата им отново бе в техни ръце. Джек си обеща, че това никога вече няма да се промени.

— Следват ни — каза Роби, като вкара два патрона в цевите на пушката. — Намират се на около триста метра зад нас. Видях ги на светлината на светкавицата, но ще ни загубят в този дъжд, ако имаме късмет.

— Каква според теб е видимостта?

— Ако изключим светкавиците — вдигна рамене Роби, — може би най-много на сто метра. Не оставяме и диря, която да следват, а и те не знаят къде сме тръгнали. — Той замълча. — Господи, как ми се иска да имахме едно радио! Можехме да извикаме бреговата охрана или пък някой друг и да им нагласим много хубав капан.

Джек седна с лице към кърмата от другата страна на кожуха на двигателя и от приятеля си. Видя дъщеря си, която беше заспала в ръцете на принцесата. „Изглежда, е хубаво да си дете“ — помисли си той.

— Нещата не са чак толкова зле, майоре.

— И още как, момче! Предполагам, че подбрах подходящо време, за да се изпикая.

Райън измърмори в знак на съгласие:

— Не знаех, че можеш да боравиш с пушка.

— Навремето, когато бях дете, ку-клукс-клан имаха едно малко хоби. Накъркваха се всеки вторник вечерта и запалваха по някоя негърска църква просто за да ни държат нащрек, нали се сещаш? Е, една вечер лайнарите решили да запалят църквата на баща ми. Предупредиха ни — един собственик на магазин за алкохол се обади; не всички бели са задници. Както и да е. Баща ми и аз ги очаквахме. Не убихме нито един, но трябва да сме ги уплашили дотолкова, че сигурно са били бледи като чаршафите си. Пръснах радиатора на една кола. — Роби се засмя на спомена. — Те не се върнаха да си я вземат. Полицаите не арестуваха никого, но това беше последният път, когато някой се е опитал да запали черква в града ни, та ми се струва, че са си научили урока. — Отново замълча. Когато проговори, гласът му звучеше по-трезво: — Това ми е първият път да убия човек, Джек. Интересно, но не изпитвам нищо, абсолютно нищо.

— Ще изпитваш утре.

Роби обърна очи към приятеля си.

— Да.

Райън погледна назад с ръце, здраво стиснали автомата. Не се виждаше нищо. Небето и водата се сливаха в аморфна сива маса, а мятаният от вятъра дъжд болезнено удряше лицето му. Лодката подскачаше нагоре и надолу по гребените на вълните и за миг Джек се зачуди защо не страда от морска болест. Отново блесна светкавица, но пак не можа да види нищо, сякаш се намираха на някакъв блестящ, неравен под, над който се издигаше сив купол.

 

 

Изчезнаха. След като групата на снайперистите докладва, че всички терористи са се скрили зад скалата, хората на Вернер претърсиха къщата и намериха само мъртъвци. Втората група за спасяване на заложници също пристигна, както и над двадесет полицаи, а също и пожарникари и лекари. Трима от агентите на специалните служби бяха живи, също и един изоставен терорист. Всички бяха закарани в болница. Оставаха седемнадесет мъртви хора от охраната, както и четири терористи, двама от които очевидно бяха убити от приятелски огън.

— Всички се натовариха в лодката и тръгнаха натам — каза Полсън. — Можех да очистя няколко, но просто нямаше как да зная кой кой е. — Правилно беше постъпил. Снайперистът знаеше това, знаеше го и Вернер. Не се стреля, без да се знае каква е целта.

— Е, сега какво ще правим, по дяволите? — Въпроса зададе един капитан от щатската полиция. Въпросът беше риторичен, защото нямаше непосредствен отговор.

— Смяташ ли, че добрите са се измъкнали? — попита Полсън. — Не видях никой, който да прилича на наш, а и начинът, по който онези действаха… Нещо се е объркало. Нещо се е объркало много.

„Нещо наистина се е объркало — помисли си Вернер. — Тук се водеше проклета война. Двадесет и повече души мъртви и никой не се вижда.“

— Да приемем, че нашите са избягали по някакъв начин, не, нека приемем, че лошите са се измъкнали в лодка. Добре. А къде биха отишли? — попита Вернер.

— Знаете ли колко много пристанища има наоколо? — попита капитанът от щатската полиция. — Господи, колко ли домове имат частни корабчета? Стотици са — не можем да проверим всички!

— Е, трябва да направим нещо! — сопна се Вернер, разгневен и от болката в гърба си. До тях дойде някакво черно кученце. То изглеждаше объркано колкото всички останали.

 

 

— Мисля, че ни загубиха — каза Джек.

— Възможно е — отговори Джексън. Последната светкавица не беше разкрила нищо. — Заливът е голям, а и видимостта не я бива, но дъждът пада така, че вероятно онези имат по-добра видимост. Двадесет метра, може би достатъчно, за да е от значение.

— Какво ще кажеш да продължим още на изток? — попита Джек.

— В главния трафик на корабите ли? Сега е петък вечер. Ще има цял куп кораби, излизащи от пристанището в Балтимор, които се движат с десетина-дванадесет възела, пък и както не виждаме нищо. — Роби поклати глава. — Не. Не сме стигнали чак дотук, за да ни удави някое ръждиво гръцко корито. И така е достатъчно страшно.

— Пред нас има светлини! — докладва принцът.

— У дома сме, Джек! — Роби отиде напред. Светлините на двата моста на залива Чесапийк им намигаха в далечината. Джексън пое кормилото, а принцът зае мястото му на кърмата. Всички отдавна бяха подгизнали от дъжда и сега трепереха на вятъра. Джексън зави на запад. Вятърът сега духаше точно отпред и както обикновено — точно по течението на река Севърн. Вълните утихнаха малко, когато той мина покрай градското пристанище на Анаполис. Дъждът все още беше проливен и Роби управляваше лодката най-вече по памет.

От светлините по улица Симс около военноморската академия се виждаше само притъпено сияние с формата на линия през дъжда и Роби караше към тях, като се размина на косъм с голяма като варел шамандура в борбата си с вятъра. След още минутка щяха да видят редицата от сиви ПК — патрулни катери — все още закотвени до бетонните стени, докато направените им по поръчка кнехтове се ремонтираха от другата страна на реката. Роби се изправи, за да вижда по-добре, и вкара лодката между дървените корпуси на два учебни катера. Всъщност искаше да влезе в басейна за яхтите на академията, но в момента той беше твърде зает. Накрая насочи лодката към вълнолома, като придържаше носа й долепен до него с помощта на тягата на двигателя.

— Веднага спрете! — Един морски пехотинец се показа над тях. Бялата му шапка беше покрита с пластмасов шлем и носеше дъждобран. — Не може да връзвате тук.

— Аз съм майор Джексън, синко — отговори Роби. — Работя тук. Чакай. Джек, вземи предното въже.

Райън се мушна под предното стъкло и откачи брезента на носа. Едно прилежно навито бяло найлоново въже се намираше където трябва и Райън се изправи, докато Роби с помощта на двигателя приближи десния борд на лодката възможно най-близо до вълнолома. Джек скочи и завърза въжето. Принцът направи същото при кърмата. Роби угаси двигателя и отиде до морския пехотинец.

— Позна ли ме, синко?

Пехотинецът отдаде чест.

— Моля да ме извините, майоре, но… — Той светна с фенера си в лодката. — Свети Исусе!

Единственото хубаво нещо на дъжда беше, че отми повечето от кръвта през отвора за изпразване на водата. Устата на постовия се отвори, когато видя две тела, три жени, една от които очевидно ранена, и спящо дете. След това забеляза автомат, преметнат през врата на Райън. Скучната и мокра вечер, прекарана в обикаляне, завършваше невероятно.

— Имаш ли радиотелефон, морски пехотинецо? — попита Роби. Той го вдигна и Джексън го грабна от ръката му. Беше малък преносим „Моторола“, като онези, които използваха полицаите. — Караулното помещение ли е? Говори майор Джексън.

— Майоре? Тук старшина Брекенридж. Не знаех, че вие сте дежурен тази вечер. Какво мога да направя за вас?

Джексън си пое дълбоко дъх.

— Радвам се, че си ти, Патлак. Слушай, вдигни по тревога дежурния офицер. След това искам няколко въоръжени морски пехотинци на вълнолома до пристана за яхтите веднага! Големи неприятности имаме тук, Патлак, така че побързай!

— Тъй вярно, сър! — Радиото изпиука. Дадени бяха заповеди. Въпросите можеха да почакат.

— Как се казваш, синко? — попита часовия Роби.

— Ефрейтор Грийн, сър!

— Добре, Грийн, помогни ми да измъкна жените от лодката. — Роби протегна ръка. — Хайде, госпожи.

Грийн скочи в лодката и помогна най-напред на Сиси, след това Кати и накрая на принцесата, която все още прегръщаше Сали. Роби ги заведе зад корпуса над един от патрулните катери.

— Ами тези, сър? — часовият махна с ръка към телата.

— Няма да се развалят. Качи се тук, ефрейтор!

Грийн за последен път погледна телата.

— Така си мисля и аз — промърмори той. Вече беше разтворил дъждобрана си и разкопчал кобура за пистолета.

— Какво става тук? — попита женски глас. — О, това сте вие, майоре.

— Какво правите тук, шефе? — попита Роби.

— Давам дежурство при катерите, сър. Вятърът може да ги разбие на трески, ако не… — Боцман Мери Знамировски огледа всички на палубата. — Сър, какво, но дяволите…

— Боцман, предлагам ти да събереш всичките си хора и да ги скриеш. Няма време за обяснения.

Появи се и един пикап. Той спря на паркинга зад тях. Шофьорът изскочи от колата и изтича на вълнолома, последван от други трима. Това беше Брекенридж. Старшината бързо погледна жените, след което се обърна към Джексън и зададе най-честия въпрос тази вечер:

— Какво, по дяволите, става, сър?

Роби посочи лодката. Брекенридж я погледна и задържа очите си към нея четири или пет секунди.

— Господи!

— Бяхме в къщата на Джек за вечеря — обясни Роби — и някакви типове дойдоха неканени. Търсеха него — Джексън махна с ръка към Уелския принц, който се обърна и се усмихна. Очите на Брекенридж се разшириха, като позна кой е той. Устата му зейна, но след миг се овладя и направи това, което морските пехотинци правят, когато не знаят как да реагират — отдаде чест точно както се препоръчва в устава. Роби продължи: — Онези убиха група офицери от охраната. Ние извадихме късмет. Планираха да се измъкнат с лодки. Ние откраднахме едната и дойдохме тук, но в морето има още една лодка, пълна с гадни копелета. Може и да са ни последвали.

— С какво са въоръжени? — попита старшината.

— С такива, Патлак. — Райън вдигна автомата си.

Старшината кимна и бръкна в палтото си. Извади оттам радиотелефон.

— Караулно помещение, говори Брекенридж. Обявявам пълна бойна тревога: събудете всички хора. Викнете капитан Питърс. Искам на вълнолома взвод стрелци след пет минути. Мърдайте!

— Разбрано — отговори радиотелефонът. — Пълна бойна тревога.

— Хайде да отведем жените оттук — каза Райън.

— Още не, сър — отговори Брекенридж. Огледа се, като професионалният му поглед бързо преценяваше обстановката. — Най-напред искам тук да имаме повече сигурност. Вашите приятели може да са слезли по-нагоре по реката и да се промъкнат по сушата — аз бих постъпил така. След десет минути ще имам взвод бойци с пушки, които ще прочистят терена, а след пет минути още един взвод и тук. Ако хората ми не са твърде пияни — тихо завърши той, като с думите си напомни на Райън, че това е петък вечер срещу събота, а Анаполис имаше много барове. — Къмингс и Форстър, погрижете се за дамите. Мендоса, качи се на един от катерите и наблюдавай. Всички чухте какво каза човекът, така че не заспивайте!

Брекенридж ходи напред-назад по вълнолома в продължение на минута, като проверяваше огневите позиции и видимостта. Пистолетът „Колт 45“ изглеждаше малък в ръката му. По лицето му разбираха, че ситуацията не му харесва и че няма да му хареса, докато не дойдат повече от хората му тук и цивилните не бъдат прибрани на безопасно място. След това прегледа жените.

— Вие, госпожи, добре ли сте… о, извинете, мисис Джексън. Веднага ще ви закараме в болницата, мадам.

— Има ли начин светлините да бъдат изключени? — попита Райън.

— Не зная… и на мен не ми харесва да бъда под тях. Успокойте се, лейтенант, зад себе си имаме цялата тази открита площ, така че никой няма да може да се прокрадне оттук. Скоро ще организирам всичко, ще заведем дамите в диспансера и ще поставя часови при тях. Не сте в такава безопасност, каквато бих искал, но след малко ще я имате. Как се измъкнахте?

— Както каза Роби, извадихме късмет. Той очисти двама от тях с ловната пушка. Аз гръмнах един в лодката. Другия го застреля свой човек. — Райън потрепери, но този път не от вятъра или дъжда. — По едно време стана малко страшно там.

— Вярвам ви. Онези биваше ли ги?

— Терористите ли? Сам можеш да се досетиш. Изненадата беше на тяхна страна и преди, а това означава много.

— Ще видим — кимна Брекенридж.

— Там има лодка! — това беше Мендоса от катера.

— Добре, момчета — пое дъх старшината, като вдигна пистолета си до главата. — Само почакайте още две минути, докато пристигнат малко истински оръжия.

— Идват бавно — извика морският пехотинец.

Първата работа на Брекенридж беше да провери дали жените са под безопасно прикритие. След това заповяда на всички да се разпръснат и да си изберат пролуки между закотвените катери.

— И дръжте проклетите си глави ниско, за бога!

Райън си избра едно място. Другите сториха същото, застанали на разстояние от два до над тридесет метра един от друг. Опипа бетонния вълнолом с ръка. Сигурен беше, че ще може да спре куршум. Четиримата моряци от охраната на катерите стояха при жените, като от двете им страни имаше и по един морски пехотинец. Брекенридж беше единственият, който се движеше, приклекнал зад вълнолома, като следваше белия силует на лодката. Стигна до Райън.

— Ето ги, на около осемдесет метра, движат се отляво надясно. И те се опитват да разберат какво става. Само ми дайте още две минутки, хора — прошепна той.

— Да. — Райън спусна затвора, като с едно око гледаше над ръба на вълнолома. Виждаше се само един силует, но се чуваше заглушеното пърпорене на двигателя. Лодката зави към мястото, където Роби беше завързал откраднатата от тях лодка. Райън си помисли, че това е първата им сериозна грешка.

— Чудесно. — Старшината изравни автоматичния си пистолет, като се криеше зад кърмата на един катер. — Добре, господа. Ако ще идвате, хайде…

Още един пикап дойде по улица „Симс“. Фаровете му не светеха и той спря до жените. Отзад изскочиха осем души. Двама морски пехотинци затичаха край стената и бяха осветени от един лъч между два катера. Във водата малката лодка избухна от пламъците на изстрели и двамата морски пехотинци залегнаха. Куршумите започнаха да удрят закотвените катери наоколо. Брекенридж се обърна и извика:

— Огън!

Районът експлодира. Райън се прицели към изстрелите и внимателно натисна спусъка. Автоматът изстреля четири куршума, а след това спря в отворено състояние, като показа, че пълнителят е празен. Изруга и глупаво се загледа в оръжието, преди да се досети, че в колана си е затъкнал зареден пистолет. Вдигна браунинга и изстреля един куршум, но осъзна, че целта му вече не се намираше там. Звукът на двигателя на лодката се усили рязко.

— Спри огъня! Спри огъня! Измъкват се! — извика Брекенридж. — Има ли ранени?

— Тук — извика някой отдясно, където се намираха жените.

Райън последва старшината. Двама морски пехотинци бяха повалени, единият улучен в ръката, а другият беше ударен в хълбока и пищеше като ирландски дух. Кати вече го преглеждаше.

— Мендоса, какво става? — извика Брекенридж.

— Измъкват се… чакай… да, отиват на изток!

— Отмести си ръцете, войнико — казваше Кати. Редникът беше ударен точно под колана отляво. — Добре, добре. Ще се оправиш. Боли, но можем да го оправим.

Брекенридж посегна надолу и взе пушката на войника. Подхвърли я на сержант Къмингс.

— Кой командва тук? — попита капитан Питърс.

— Предполагам, че аз — обади се Роби.

— Господи, Роби, какво става?

— На какво ти изглежда, по дяволите!

Пристигна още един камион с шестима пехотинци. Погледнаха към ранените и посегнаха към затворите на пушките си.

— По дяволите, Роби… сър! — извика капитанът.

— Терористи. Опитаха се да ни спипат в къщата на Джек. Опитваха се да хванат… е, виж!

— Добър вечер, капитане — каза принцът, след като провери състоянието на жена си. — Улучихме ли някого? Аз не можах да се прицеля добре. — В гласа му се усещаше истинско разочарование.

— Не зная, сър — отговори Брекенридж. — Видях, че някои от куршумите удрят лодката, но пистолетни куршуми не могат да пробият лодка като тази.

Нова серия светкавици освети района.

— Виждам ги, отиват към залива! — извика Мендоса.

— По дяволите! — изръмжа Брекенридж. — Вие, четиримата, отведете дамите в диспансера. — Наведе се, за да помогне на принцесата да се изправи, докато Роби вдигаше жена си. — Желаете ли да дадете момиченцето на редника, мадам? Ще ви заведат в болницата, където ще се изсушите.

Райън видя, че жена му все още се опитва да помогне на един от ранените морски пехотинци, а след това погледна патрулния катер пред себе си.

— Роби?

— Кажи, Джек?

— Този катер има ли радар?

Боцман Знамировски отвърна:

— Всички имат, сър.

Един морски пехотинец свали задния капак на пикапа и помогна на Роби да качи жена си.

— За какво мислиш, Джек?

— С каква скорост се движат?

— Около тринадесет… мисля, че не са достатъчно бързи.

Боцман Знамировски погледна над вълнолома към лодката, която Роби беше вкарал в залива.

— В море като това можете да се обзаложите, че ще мога да настигна един такъв дребосък! Но ми трябва някой да работи на радара. Точно сега нямам оператор в групата си.

— Роби, ти си най-старшият тук — каза Джек.

— Законно ли е? — попита капитан Питърс, като опипваше автоматичния си пистолет.

— Вижте — бързо каза Джек, — току-що беше проведено въоръжено нападение от граждани на друга страна над собственост на правителството на САЩ… това е военен акт и принципът за защита от страна на полицията не важи. — „Или поне аз смятам така“ — помисли си той. — Можете ли да ми дадете разумен довод срещу това да тръгнем след тях?

Не можеше.

— Боцман Знамировски, имате ли готов катер? — попита Джексън.

— По дяволите, да, можем да вземем катер №76.

— Пали! Капитан Питърс, ще имаме нужда от няколко пехотинци.

— Старшина Брекенридж, обезопасете района и доведете десет човека.

Старшината беше оставил офицерите да се разправят, докато настаняваше цивилните в пикапа. Дръпна Къмингс.

— Сержант, заеми се с цивилните, заведи ги до диспансера и им постави охрана. Подсили охраната, но главната ти цел си остава грижата за хората тук. Сигурността им е твоя отговорност — и не се смятайте за свободен, докато не ви освободя аз! Разбрано ли е?

— Тъй вярно, Патлак.

Райън помогна на жена си да се качи в камиона.

— Тръгваме да ги гоним.

— Зная. Внимавай, Джек. Моля те.

— Ще внимавам, но този път ще ги спипаме, мила. — Той целуна жена си. На лицето й имаше някаква особена гримаса, нещо повече от загриженост. — Ти добре ли си?

— Ще се оправя. Тревожи се за себе си. Внимавай!

— Разбира се, скъпа. Ще се върна. — „Но не и те!“ Джек се обърна, за да скочи в катера. Влезе в кабината и намери стълбата за мостика.

— Аз съм боцман Знамировски и аз поемам управлението — обяви тя. Мери Знамировски не изглеждаше като боцман, а като млад моряк. Джек се зачуди дали правилната дума за нея не е морячка. Тя подскачаше около руля като мъж.

— Ляво на борд назад две трети, дясно на борд назад една трета, руля наляво докрай.

— Кърмовото въже прибрано — докладва един моряк, този път мъж.

— Добре — отговори тя и продължи да дава резките си команди, за да отдалечи катера от пристана. Няколко секунди по-късно се намираха встрани от пристана и другите катери.

— Руля надясно докрай, напред с пълна газ. Поеми нов курс едно три пет. — Тя се обърна. — Как е радарът?

Принцът разглеждаше копчетата на непознатия уред. Намери превключвателя за потискане на местни смущения и се наведе над визьора.

— А! Целта се движи на едно, едно, осем, диапазон хиляда и триста, курс североизток, скорост… около осем възела.

„Това е както трябва, вълнението може да се усили при носа“ — помисли си боцман Знамировски.

— Каква е мисията ни, майоре?

— Можем ли да не изоставаме от тях?

— Те стреляха по моите катери! Мога да ги премажа, ако желаете, сър — отговори боцманът. — Мога да поддържам тринадесет възела, докогато желаете. Съмнявам се, че ония могат да плават с повече от десет в това вълнение.

Боцманът отвори една от вратите на кабината и погледна към водата.

— Ще се доближим до тринадесет възела. Друго?

— Настигнете ги. За след това съм съгласен да чуя предложения — отговори Роби.

— Какво ще кажеш да видим къде ще отидат? — предложи Джек. — След това можем да повикаме кавалерията.

— Става. Ако опитат да бягат към брега… Господи, аз съм пилот на изтребител, не съм полицай. — Роби вдигна радиотелефона. На него беше изписана позивната на катера: НАЕФ. — Военноморска станция Анаполис, обажда се Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот. Чувате ли? Край. — Трябваше още два пъти да повтори повикването, преди да получи отговор.

— Анаполис, осигурете ми телефонна връзка с началника на училището.

— Той току-що ни се обади, сър, чакайте. — Последваха няколко щракания, придружени от обичайните статични смущения.

— Тук е адмирал Рейнолдс, кой се обажда?

— Майор Джексън, сър, на борда на катер седемдесет и шест. Намираме се на една миля на изток от академията и преследваме лодката, от която преди малко обстрелваха пристана.

— Това ли се е случило? Кой е с вас на борда?

— Боцман Знамировски и отрядът за охрана на катерите, Капитан Питърс и няколко морски пехотинци, доктор Райън и, ъъ, капитан Уелс, сър, от флотата на нейно величество — отговори Роби.

— Там ли е той? На другия телефон ме чакат от ФБР… Господи, Роби! Добре. Цивилните са под охрана в болницата, а полицията и ФБР идват насам. Повтори местонахождението си и след това ми кажи какво възнамеряваш да правиш.

— Сър, проследяваме лодката, която нападна пристана. Намеренията ни са да се доближим и да ги следим с радара, за да определим накъде искат да отидат, а след това да повикаме съответните служби на реда, сър. — Роби се усмихна в слушалката на избора на думите си. — Следващото ми обаждане ще е до крайбрежната охрана, сър. Изглежда, в момента са се насочили точно натам.

— Разбрано. Много добре. Може да продължите мисията, но за безопасността на гостите си носиш отговорност ти. Недей, повтарям, недей да поемаш никакви ненужни рискове. Потвърди това.

— Да, сър. Не трябва да поемаме никакви ненужни рискове.

— Използвай главата си, майоре, и докладвай според нуждите. Край.

— Ето ти вот на доверие — помисли гласно Джексън. — Продължавай.

— Рул на петнадесет градуса вляво — нареди боцман Знамировски, като зави около нос Грийнбъри. — Поемете нов курс нула, две, нула.

— Целта се движи по нула, едно, четири, диапазон хиляда и четиристотин, скоростта все още е осем възела — каза принцът на старшината кормчия на масата с картите. — Направиха по-къс завой при този нос.

— Няма проблеми — отбеляза боцманът. — От тук натам имаме само дълбоки води.

— Боцман Знамировски, имаме ли кафе на борда?

— Имам чайник в каюткомпанията, сър, но няма кой да го включи.

— Аз ще се погрижа за това — каза Джек. Слезе надолу, зави към левия борд, след това пак надолу. Каюткомпанията беше малка, но кафемашината в нея имаше подходящи размери. Райън я включи и се върна горе. Брекенридж раздаваше спасителни жилетки на всички на борда, което изглеждаше разумна предпазна мярка. Морските пехотинци бяха разпределени на мостика около кабината.

— Кафето ще стане след десет минути — обяви той.

— Повторете, брегова охрана — каза Роби в слушалката.

— Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот, тук е бреговата охрана на Балтимор, чувате ли? Край.

— По-добре.

— Можете ли да ни кажете какво става?

— Следим малка лодка е дължина около девет метра, с десет или повече въоръжени терористи на борда. — Той съобщи мястото, курса и скоростта. — Потвърдете.

— Разбрано. Казвате лодка, пълна с лоши типове и автомати. Вярно ли е това? Край.

— Вярно е, синко. Сега нека спрем глупостите и да се заемем сериозно.

Отговорът беше малко по-сериозен.

— Добре. Имаме петнадесетметров катер, готов да тръгне, а десет минути след него ще пуснем и десетметрова моторница. Това са малки патрулни лодки. Не са оборудвани за бой, сър.

— На борда си имаме десет морски пехотинци — отговори Джексън. — Желаете ли помощ?

— По дяволите, да, точно така, Ехо, Фокстрот. На телефона са полицаите и ФБР, и те също са тръгнали за там.

— Добре. Кажете на хората с петнадесетметровия катер да ни се обадят, когато излязат от пристанището. Нека вашата лодка да ги следи отпред, а ние ще ги гоним отзад. Ако можем да установим накъде е тръгнала целта, искам да се обадите на полицията.

— Лесно можем да го уредим. Нека задействам нещата тук, Ноември. Край.

— Кораб — каза принцът.

— Сигурно — съгласи се Райън. — Същото направиха, когато спасиха онова копеле Милър… Роби, можеш ли да накараш бреговата охрана да ни даде списък на корабите в пристанището?

 

 

Вернер и двете групи за спасяване на заложници вече се движеха. Той се чудеше какво беше се объркало и какво беше станало както трябва тази вечер, но това щеше да бъде решено по-късно. За момента беше накарал агенти и полиция да отидат към военноморската академия, за да защитават хората, които той трябваше да е освободил, а групата му беше разпределена в един шевролет „Събърбан“ и две коли на щатската полиция. Колите се движеха на север по шосето за Ричи към Балтимор. Мечтаеше за хеликоптер, но времето беше твърде лошо, а тази вечер всички имаха достатъчно преживявания в хеликоптер. Отново бяха група за действия в условията на големи рискове, нещо, за което ги биваше. Независимо от всичко, което беше се объркало тази вечер, сега имаха голяма група терористи, изкарани на открито…

 

 

— Ето списъка на корабите в пристанището — каза по радиотелефона лейтенантът от бреговата охрана. — Много от тях тръгнаха в петък вечер, затова списъкът не е дълъг. Започвам с морския терминал Дъндалк. „Нисан куриер“, японска регистрация, превозва автомобили от Йокохама и сега докара няколко камиона и леки коли. „Вилхелм Шрьонер“, западногерманска регистрация, кораб за превозване на контейнери от Бремен с товар от общ тип. „Констанца“, кипърска регистрация, идва от Ла Валета, Малта…

— Ето го! — каза Райън.

— … по разписание отплава след пет часа. „Джордж Макреди“, американски, пристигна с дървета от Портланд, Орегон. Това е последният кораб там.

— Разкажи ми за „Констанца“ — каза Роби, като гледаше към Джек.

— Пристигнал е натоварен с баласт и е качил предимно земеделско оборудване, както и някои други неща. Отплава преди зазоряване, трябва да гони за Ла Валета.

— Вероятно това е нашият човек — тихо каза Джек.

— Момент, брегова охрана. — Роби се обърна към Джек. — Откъде знаеш това, Джек?

— Не зная, но предполагам. Когато онези копелета освободиха затворника на Коледа, вероятно в Ламанша ги е взел кораб с кипърска регистрация. Смятаме, че оръжията им стигат до тях чрез малтийски търговец, който работи с един южноафриканец, а много терористи минават през Малта — местното правителство е в приятелски отношения с една страна на юг оттам. Малтийците не си цапат ръцете, но много ги бива да замижат, ако парите са добри.

Роби кимна и натисна бутона за говорителя.

— Брегова охрана, оправихте ли нещата с местната полиция?

— Разбира се, Ноември.

— Кажете им: смятаме, че целта иска да отиде на кораба „Констанца“.

— Разбрано, Ноември. Можем лесно да се справим с тази задача. Момент… Ноември, знайте, че нашата петнадесетметрова лодка докладва за радарен контакт с вас и с целта и сега завива около нос Бодкин. Така ли е? Край.

— Да, брегова охрана. Кажете на лодката си да се движи на петстотин метра пред целта. Потвърдете.

— Разбрано, пет, нула, нула метра. Добре, нека видим дали можем да размърдаме полицията.

— Спипахме ги — гласно помисли Райън.

— Ъ, лейтенант, не мърдайте, сър. — Това беше Брекенридж. Той посегна към колана на Райън и извади автоматичния браунинг. Джек изненадано установи, че го беше пъхнал там с изтеглен ударник и освободен предпазител. Брекенридж свали ударника и пъхна пистолета на мястото му. — Нека се опитаме да мислим за безопасността си, сър. Иначе можете да загубите нещо важно.

Райън кимна доста стеснително.

— Благодаря, Патлак.

— Някой трябва да защитава лейтенантите. — Брекенридж се обърна. — Добре, морски пехотинци, нека не заспиваме!

— Вие сте поставили охрана и на принца? — попита Джек.

— Дори още преди адмиралът да ми нареди това. — Старшината махна с ръка към един ефрейтор, застанал е пушка в ръка на метър от негово височество, като заповедта му беше да стои между него и стрелбата.

 

 

Пет минути по-късно три коли на щатската полиция е угасени фарове се приближиха до котвена стоянка шест на морския терминал Дъндалк. Колите бяха паркирани под един от порталните кранове, използвани за пренасяне на контейнери, и петима офицери тръгнаха към стълбата за борда. Един член на екипажа, застанал там, ги спря с жест… опита се. Езиковата бариера не позволяваше добра комуникация. Осъзна, че придружава полицаите, като ръцете му бяха хванати с белезници зад гърба. Старшият офицер от полицията се изкачи по още три стълби и стигна мостика.

— Какво е това!

— А вие кой сте? — попита офицерът, застанал зад една пушка.

— Аз съм господарят на този кораб! — обяви капитан Николай Френза.

— Е, капитане, аз съм сержант Уилям Пауърс от щатската полиция на Мериленд и искам да ви задам няколко въпроса.

— Нямате никакви пълномощия на кораба ми! — отговори Френза. Акцентът му беше смесица от гръцки и някакъв друг език. — Ще разговарям с бреговата охрана и никой друг.

— Искам нещата да ви станат истински ясни. — Пауърс измина разстоянието от метър и половина до капитана, като в ръцете си стискаше пушката „Итака“, дванадесети калибър. — Брегът, към който сте завързали кораба си, принадлежи на щата Мериленд, а тази пушка казва, че имам всички необходими пълномощия. Имаме информация, че една лодка е терористи идва насам и се говори, че са убили няколко души, включително и трима полицаи от щатската полиция. — Той опря цевта в гърдите на Френза. — Капитане, ако те дойдат тук или ако вие още се будалкате с мен тази вечер, знайте, че много сте загазили — разбирате ли ме?

Човекът оклюма. „Значи информацията е правилна. Добре.“

— Във ваша полза е да ни сътрудничите, защото много скоро тук ще има повече полиция, отколкото някога сте виждали. Просто може да се окаже необходимо да имате приятели, господинчо. Ако имате да ми казвате нещо, искам да го чуя сега.

Френза се поколеба, като очите му се местеха между носа и кърмата. Много беше закъсал, повече, отколкото авансовото му заплащане можеше да покрие.

— Има четирима от тях на борда. Напред са, отляво, до носа. Не знаехме…

— Тихо. — Пауърс кимна на един ефрейтор, който вдигна радиотелефона си. — Какво ще кажете за своя екипаж?

— Екипажът е долу, готви се да закара кораба в морето.

— Сержант, бреговата охрана казва, че са на три мили оттук и се движат насам.

— Добре. — Пауърс издърпа чифт белезници от колана си. Той и хората му събраха четиримата дежурни на мостика и ги завързаха към руля и към други две части. — Капитане, ако вие или някой от хората ви вдигне шум, ще се върна тук и ще ви размажа по целия кораб.

Пауърс поведе хората си надолу по стълбата и напред, покрай десния борд. Надстройката на „Констанца“ беше само в задната част. Пред нея палубата представляваше една бъркотия от контейнери, всеки с размерите на ремарке за камион, натрупани по три или четири един върху друг. Между всяка редица имаше пътека, широка може би около метър, и това им позволяваше да се придвижат незабелязано към носа. Сержантът нямаше опит като участник в група за действие в рискови ситуации, но всичките му хора имаха пушки, а и той разбираше от пехотна тактика.

Беше, като да ходиш покрай сграда, само дето улицата бе от ръждясала стомана. Дъждът намаля най-после, но все още вдигаше шум, като удряше по металните контейнери. Минаха покрай последните два контейнера и видяха, че предният трюм на кораба беше отворен, а над левия борд висеше един кран. Пауърс погледна зад ъгъла и видя двама мъже, които стояха в далечния край на палубата. Те гледаха на югоизток, към входа на пристанището. Нямаше лесен начин да се доближи до тях. Той и хората му се приведоха и тръгнаха право към тях. Стигнали бяха по средата, когато един от тях се обърна.

— Кои сте вие?

— Щатска полиция! — отбеляза Пауърс и вдигна пушката, но се препъна в някаква скоба и първият му изстрел отиде във въздуха. Мъжът до левия борд извади пистолет и стреля, като също не улучи, а след това се скри зад контейнера. Четвъртият полицай заобиколи отвора на трюма и стреля към ръба на контейнера, за да прикрие колегите си. Пауърс дочу прибързан говор и звук от бягащи крака. Пое дълбоко дъх и изтича до левия борд.

Нямаше никой. Хората, които бяха изтичали към кърмата, не се виждаха. Имаше стълба, която водеше от палубата до водата и нищо друго, освен радиотелефон, който някой беше изпуснал.

— Мама му стара! — Тактическата ситуация беше отвратителна. Наблизо имаше въоръжени криминални престъпници, които не можеше да види, а идваха и още цяла лодка хора. Изпрати един от хората си към десния борд, за да наблюдава този маршрут за приближаване, а втория — за да насочи пушката си по протежение на левия борд. Взе радиотелефона си и от него научи, че още много помощ е на път към тях. Пауърс реши да чака и да рискува. Познаваше Лари Фонтана и носи ковчега му на излизане от църквата, и проклет да бъде, ако изпусне възможността да залови хората, които го бяха убили.

 

 

Една кола на щатската полиция сега водеше. ФБР се намираше на моста „Франсис Скот Кий“, пресичайки над пристанището на Балтимор. Следващият трик беше да се слезе от експресната магистрала на терминала. Един полицай каза, че знае къс маршрут, и поведе процесията от три коли. В същия момент под моста премина петнадесетметрова лодка.

 

 

— Целта идва, изглежда, се е насочила към кораб, завързан за кея и с номер три, пет, две — докладва негово височество.

— Това е той — каза Райън. — Спипахме ги.

— Боцман, нека се приближим — нареди Джексън.

— Може да ни забележат, сър — дъждът отслабва. Ако са се насочили на север, мога да се приближа от дясната им страна. Тръгнали са за оня кораб — искате ли да ги ударим, когато стигнат там? — попита боцман Знамировски.

— Точно така.

— Добре, ще сложа човек на прожектора. Капитан Питърс, ще трябва да разположите морските си пехотинци на левия борд. Изглежда, ще водим надводни бойни действия от левия борд — каза боцман Знамировски. Уставите на военноморските сили й забраняваха да служи на боен кораб, но в края на краищата тя беше успяла да спечели играта.

— Добре. — Питърс даде нареждания и Брекенридж заведе морските пехотинци по местата им. Райън излезе от кабината и отиде в задната част на главната палуба. Вече беше взел решението си. Шон Милър се намираше там.

 

 

— Дочувам лодка — тихо каза един от полицаите.

— Да. — Пауърс вкара куршум в пушката си. Погледна назад. Видя хора с пистолети. Зад себе си чу стъпки — още полиция!

— Кой е старши? — попита един ефрейтор.

— Аз — отговори Пауърс. — Вие останете тук. Вие двамата, отидете назад. Ако видите някоя глава да се покаже зад контейнерите, пръснете я.

— Ето я!

Видя я и Пауърс. Една бяла лодка от фибростъкло се появи на стотина метра и бавно се приближаваше към стълбата.

— Господи! — Лодката изглеждаше пълна с хора и както го бяха предупредили, всички те имаха автомати. Несъзнателно опипа стоманената стена на кораба. Питаше се дали ще може да спре куршум. Повечето полицаи носеха бронирани жилетки, но Пауърс не го правеше. Сержантът освободи предпазителя на пушката си. Време беше.

Лодката се приближи като кола към място за паркиране. Кормчията я насочи към дъното на стълбата и някой на кърмата я завърза към нея. Двама души се качиха на малката платформа в дъното. Помогнаха на някой да слезе, а след това започнаха да го носят нагоре по стълбата. Пауърс ги остави да стигнат до средата.

— Не мърдай! Щатска полиция! — Той и други двама насочиха оръжията си към лодката. — Мръднете ли, мъртви сте — добави той и съжали. Звучеше прекалено много като в телевизията.

Видя няколко глави да се обръщат нагоре с отворени от изненада уста. Няколко ръце се поместиха, но преди дори да стане нещо като опит за насочване на оръжие към него, един шестдесетсантиметров прожектор изпрати лъч светлина върху лодката откъм морето.

Пауърс беше благодарен на светлината. Видя как главите им се завъртяха, а след това отново се вдигнаха нагоре. Хванати бяха в капан и го знаеха.

— Здравейте — чу се един глас над водата. Беше женски глас през мегафон. — Ако някой мръдне, аз имам тук десет морски пехотинци, готови да ви пръснат. Хайде, ако ви стиска! — завърши гласът. Сержант Пауърс потръпна.

След това светна друг прожектор.

— Това е бреговата охрана. Всички сте арестувани.

— Да има да вземате! — изкрещя Пауърс. — Аз ги арестувах!

Мина още една минута, преди да се установи какво става, за всеобщо задоволство. Голямата сива лодка се приближи до малката и Пауърс с облекчение видя десет пушки, насочени към неговите задържани.

— Добре, хора, сега нека оставим пушките и да се качим нагоре, един по един. — Рязко завъртя глава, когато прозвуча един изстрел от пистолет, последван от два изстрела от пушка. Сержантът въздъхна, но се постара да не обръща внимание и продължи да държи пушката си срещу лодката.

— Виждам един! — каза полицаят. — На около тридесетина метра зад нас!

— Покривай ме — нареди Пауърс. — Окей, хора, качвайте се тук и се просвайте на палубата.

Първите двама пристигнаха, като носеха ранен в гърдите човек. Пауърс ги накара да легнат пред първия ред контейнери е лица към палубата. Следващите дойдоха един по един. Когато и последният се качи, той преброи дванадесет, някои от тях също ранени. Оставили бяха куп автомати и нещо като мъртво тяло.

— Хей, морски пехотинци, можете да дойдете да ни помогнете тук.

Само това му трябваше. Райън стоеше на задната палуба на патрулния катер и скочи от нея. Подхлъзна се и падна на дъното. Брекенридж пристигна веднага след него и погледна оставеното от терористите тяло. В челото на човека имаше едносантиметрова дупка.

— Мислех си, че съм изпратил един добър изстрел. Води, лейтенанте. — Той направи жест към стълбата. Райън се втурна нагоре по стълбата с пистолет в ръка. След него капитан Питърс крещеше нещо, но на Райън му беше все едно.

— Внимателно, имаме още лоши надолу между контейнерите — предупреди Пауърс.

Джек заобиколи предната редица метални контейнери и видя проснатите по корем хора с ръце на тила и двама полицаи, застанали над тях. След малко се появиха и шестима морски пехотинци.

Капитан Питърс се приближи до сержанта от полицията, който, изглежда, беше старши.

— Има най-малко двама, а може би и четирима, които се крият между контейнерите — каза Пауърс.

— Искате ли помощ, за да ги изкараме?

— Да. Хайде да го направим — усмихна се Пауърс в тъмното. Събра хората си, като остави Брекенридж и трима морски пехотинци да пазят хората на палубата. Райън също остана. Изчака другите да тръгнат към кърмата.

След това започна да разглежда лицата.

Милър също се озърташе, като все още се надяваше да намери изход. Обърна глава наляво и видя Райън, който го гледаше от шест метра разстояние. Веднага се познаха и Милър видя нещо. Поглед, който винаги беше запазвал за себе си.

Аз съм смъртта, му казваше лицето на Райън.

Дошъл съм за теб.

Райън имаше чувството, че тялото му е направено от лед. Пръстите му още веднъж се свиха около дръжката на пистолета, когато тръгна бавно към десния борд с очи, фиксирани върху лицето на Милър. Все още му приличаше на животно, но вече не беше хищник на свобода. Джек стигна до Милър и го ритна по крака. С жест го накара да стане, но не му каза нито дума.

„Човек не говори със змии. Убива ги.“

— Лейтенант… — Брекенридж схвана ситуацията с малко закъснение.

Джек бутна Милър към металната стена на един от контейнерите, притиснал е ръка шията му. Приятно му беше да усеща с китката си гърлото на Милър.

„Това дребно копеле, което почти уби семейството ми.“ Въпреки че не го знаеше, на лицето му не се четяха абсолютно никакви чувства.

Милър погледна в очите му и видя… нищо. За първи път в живота си Милър позна страха. Видя собствената си смърт и си припомни отдавна отминалите уроци от католическото училище, припомни си какво го бяха учили сестрите и се уплаши, че може би са били прави. По лицето му изби пот и ръцете му затрепериха, защото, независимо от презрението му към религията, той се боеше от вечността на ада, който със сигурност го очакваше.

Райън видя погледа в очите на Милър и разбра какво означава той. „Сбогом, Шон. Надявам се, че там ще ти хареса…“

— Лейтенант!

Джек знаеше, че няма много време. Вдигна пистолета и го натика в устата на Милър, като очите му дълбаеха тези на Шон. Сви пръст около спусъка точно както бяха го учили. Леко натискане, за да не усетите точно кога спусъкът ще се задейства…

Но нищо не се случи, защото една голяма ръка легна върху пистолета.

— Той не си струва, лейтенанте, просто не си струва. — Брекенридж дръпна ръката си и Райън видя, че ударникът на пистолета му е спуснат. Трябваше да го дръпне, преди оръжието да може да стреля. — Помисли, синко.

Магията беше развалена. Джек преглътна два пъти и пое дъх. Сега виждаше нещо далеч по-малко чудовищно отпреди. Страхът беше дал на Милър хуманността, която преди му липсваше. Вече не беше животно. Беше човешко същество, зъл пример на това, което може да се случи, когато някой загуби нещо, от което имаха нужда всички хора. Милър дишаше на пресекулки, когато Райън извади пистолета от устата му. Задави се, но не можа да се наведе, защото ръката на Джек притискаше гърлото му. Райън отстъпи назад и мъжът се свлече на палубата. Старшината хвана дясната ръка на Райън и го накара да сведе пистолета надолу.

— Зная за какво мислиш. За това, което направи на дъщеря ти, но не си струва всичко, през което трябва да минеш. Мога да кажа на ченгетата, че си го застрелял, когато се е опитал да избяга. Момчетата ще ме подкрепят. Никога няма да идеш на съд, но не си струва това, което ще ти остане, синко. Ти не си създаден за убиец — меко каза Брекенридж. — Освен това виж какво му направи ти. Не зная какво е това, което лежи тук, но вече не е мъж.

Джек кимна. Все още не можеше да говори. Милър продължаваше да стои на ръце и крака, като гледаше надолу към палубата и се боеше да срещне погледа на Райън. Джек отново чувстваше тялото си. Кръвта, препускаща из вените му, го накара да разбере, че все още с жив и здрав. „Победих — помисли си той, когато съзнанието му надделя над чувствата. — Победих. Нанесох му поражение и в същото време не унищожих себе си.“ Ръката му отпусна хватката си около дръжката на пистолета.

— Благодаря ти, Патлак. Ако не беше ти…

— Ако наистина искаше да го убиеш, ти щеше да заредиш пистолета. Лейтенант, от много време зная що за човек си. — Брекенридж кимна, за да подчертае думите си. — Връщай се на палубата — каза той на Милър, който бавно се подчини.

— Преди някой от вас, хора, да си помисли, че има късмет, искам да ви кажа една новина — каза старшината. — Вие сте извършили убийство в страна, в която има газови камери. Тук можете да умирате на групи. Помислете за това.

 

 

Групата за спасяване на заложници пристигна след това. Намериха морските пехотинци и щатските полицаи, тръгнали назад. Необходими им бяха няколко минути, за да установят, че на контейнерната площадка няма никой. Останалите четирима членове на АОЪ бяха използвали една пътека, за да се отправят към кърмата и вероятно сега бяха на надстройката. Вернер пое командването. Той имаше твърдо определен периметър и никой нямаше да му се измъкне. Друга група агенти на ФБР отиде към носа, за да прибере терористите.

Пристигнаха три камиона на телевизионни компании, като прибавиха собственото си осветление към останалите, и нощта на пристана се превърна в ден. Полицаите не ги пускаха, но вече се предаваха новини на живо по целия свят. В момента един полковник от щатската полиция даваше интервю за пресата. Каза пред камерите, че положението е овладяно благодарение на малко късмет и много добра работа от страна на полицията.

През това време всички терористи отпред бяха претърсени и с белезници. Агентите им прочетоха конституционните права, като трима от тях отидоха в лодката, за да съберат оръжията им и други доказателства. Накрая принцът се изкачи по стълбата, придружен от силна охрана. Дойде до мястото, на което се намираха терористите. Гледа ги в продължение на минута, но не каза нищо. Не беше необходимо.

— Е, нещата отзад са овладени. Изглежда, има още четирима от тях. Така казва екипажът — обясни един от групата за спасяване на заложници. — Намират се някъде долу и трябва да ги придумаме да излязат. Няма да е много трудно, пък и разполагаме с всичкото време на света.

— Как ще свалим тези типове? — попита сержант Пауърс.

— Още не сме решили, но нека първо изкараме цивилните. Предпочитаме да слязат оттук. Може да бъде малко опасно да използват стълбата при кърмата. Имам предвид и морските пехотинци. Благодаря за съдействието, капитан Питърс.

— Надявам се, че не сме объркали нещо, като се присъединихме.

Агентът поклати глава.

— Не сте нарушили никакви закони, доколкото мога да се досетя. Пък и разполагаме с всички необходими веществени доказателства.

— Добре. В такъв случай пие тръгваме обратно към Анаполис.

— Отлично. Там ще ви чака група агенти, за да ви разпитат. Моля да благодарите на екипажа на катера от наше име.

— Старшина, да тръгваме.

— Добре. Морски пехотинци, по седлата! — извика Брекенридж. Две минути по-късно всички бяха в патрулните катери и се отдалечаваха от пристанището. Най-после дъждът беше спрял и небето се проясняваше. Канадският по-хладен въздух измести горещата вълна, която като наказание се стелеше над района. Морските пехотинци се възползваха от възможността да налягат по койките в катера. Боцман Знамировски и екипажът й се занимаваха с управлението. Райън и останалите се събраха в каюткомпанията и започнаха да пият кафето, което до момента никой не беше докоснал.

— Дълъг ден — каза Джексън. Погледна часовника си — След няколко часа трябва да излитам. Трябваше.

— Изглежда, най-после спечелихме един рунд — отбеляза капитан Питърс.

— Не беше лесно. — Райън гледаше в чашата си.

— Никога не е лесно, сър — каза Брекенридж след няколко секунди.

Двигателят зарева с увеличена мощност. Джексън вдигна един телефон и попита защо ускоряват. Усмихна се на отговора, но не каза нищо.

Райън разтърси глава, за да прочисти мисълта си и излезе навън. По пътя към горната палуба на една маса видя пакет цигари на някой от екипажа и си открадна една. Отиде на кърмата. Пристанището в Балтимор вече се бе смалило на хоризонта и катерът завиваше на юг към Анаполис, като пуфтеше с тринадесет възела — около двадесет и пет километра в час, но за катер това изглеждаше достатъчно бързо. Димът, който издишаше, правеше собствена следа назад и той гледаше след него. „Прав ли беше Брекенридж? — попита небето той. Отговорът дойде след миг: — Беше прав за едно. Аз не съм създаден за убиец. Може би е прав и за другото, надявам се…“

— Уморен ли си, Джек? — попита принцът, застанал до него.

— Би трябвало, но предполагам, че все още съм твърде много възбуден.

— Да — тихо отбеляза негово височество. — Исках да ги попитам защо. Когато се качих да ги видя, исках…

— Така е. — Райън си дръпна за последен път и изхвърли фаса във водата. — Можеш да питаш, но отговорът няма да има голямо значение.

— Тогава как ще можем да разрешим проблема?

„Ние разрешихме моя пробием — помисли си Джек. — Вече няма да нападат семейството ми. Но не това е отговорът, който искаш, нали?“

— Предполагам, че всичко се свежда до правосъдието. Ако хората вярват в своето общество, те не нарушават правилата му. Номерът е да ги накараш да повярват, По дяволите, невинаги можем да постигнем това. — Джек се обърна. — Но човек дава всичко от себе си и не се отказва. Всеки проблем си има разрешение, ако поработиш по него. Вие имате доста добра система там. Просто трябва да направите така, че тя да е приемлива за всички и да го правите достатъчно добре, за да могат да повярват. Не е лесно, но мисля, че може да се направи. Рано или късно цивилизоваността побеждава над варварщината. — „Надявам се, че преди малко доказах точно това.“

Уелският принц погледна назад за момент.

— Джек, ти си добър човек.

— Ти също, приятел. Затова ще победим.

 

 

Сцената беше ужасна, но не предизвика никакво съжаление в хората, които я изучаваха. Тялото на Джефри Уоткинс беше топло и кръвта му още капеше по пода. След като фотографът приключи със снимките, един следовател взе пистолета от ръцете на трупа. Телевизорът си оставаше включен и предаването „Добро утро, Британия“ продължи на живо от Америка. Всички терористи бяха задържани. „Това трябва да е била причината“ — помисли си Мъри.

— Глупак — каза Оуенс. — Нямахме никакви сведения.

— Сега имаме. — Един следовател вдигна три листа хартия в ръка. — Доста голямо писмо, подполковник. — Той пъхна листовете в пластмасов плик.

Сержант Боб Хайланд също беше тук. Той все още се учеше да ходи, с отливка на крака и бастун. Погледна тялото на човека, чиято информация за малко не остави децата му сираци. Хайланд не каза нито дума.

— Джими, случаят е приключен — отбеляза Мъри.

— Не както ми се искаше — отговори Оуенс. — Но предполагам, че сега мистър Уоткинс отговаря пред по-висша инстанция.

 

 

Петдесет минути по-късно катерът пристигна в Анаполис. Райън се изненада, когато боцман Знамировски подмина редицата закотвени катери и продължи нагоре към болницата. Тя майсторски вкара катера до вълнолома, където чакаха двама морски пехотинци. Райън и всички на борда, с изключение на екипажа скочиха от катера.

— Всичко е сигурно — докладва на Брекенридж сержант Къмингс. — Тук има милион полицаи и хора от ФБР, Патлак. Всичко е наред.

— Много добре. Свободен си.

— Доктор Райън, бихте ли ме придружили? Побързайте, сър — каза младият сержант. Поведе го, като затича.

Добре, че сержантът, който го водеше нагоре към болницата на академията, бягаше бавно, защото краката на Райън бяха омекнали от умора.

— Спрете! — Един агент на ФБР извади пистолета от колана на Райън. — Ще взема това, ако нямате нищо против.

— Извинете — смутено отговори Джек.

— Няма нищо. Можете да влизате. — Не се виждаше никой.

Сержант Къмингс му махна, за да го последва.

— Къде са всички?

— Сър, жена ви в момента е в родилната стая — извърна се към него с усмивка Къмингс.

— Никой не ме е предупредил! — разтревожен каза Райън.

— Тя каза, че не трябва да ви притесняваме, сър. — Стигнаха на съответния етаж. Къмингс посочи: — Там, в дъното. Да не вземеш да се смахнеш, докторе.

Джек изтича по коридора. Един санитар го спря и го накара да влезе в съблекалнята, където Райън свали бързо дрехите си и облече зелен халат на хирург. Това му отне няколко минути. Райън беше тромав от умора. Влезе в чакалнята и видя, че всичките му приятели са там. След това санитарят го въведе в родилната зала.

— От много време не съм правил такова нещо — казваше лекарят.

— И при мен минаха няколко години — укори го Кати. — От вас се иска да вдъхнете увереност в пациентите си. — След това тя отново започна да диша учестено, като се бореше с напъните си да избута плода. Джек я хвана за ръката.

— Здравей, мила.

— Съвсем навреме идвате — отбеляза лекарят.

— По-добре щеше да бъде, ако бе тук преди пет минути. Добре ли си? — попита тя. Както и при последния път, лицето й беше окъпано в пот и изглеждаше много уморено. И все пак красиво.

— Всичко е свършено. Всичко е свършено — повтори той. — Аз съм добре, а ти?

— Водата й изтече преди два часа и щеше да бърза, ако не ви чакахме да се върнете от екскурзията с катера. Иначе всичко изглежда добре. Готова ли сте да бутате?

— Да!

Кати стисна ръката му. Затвори очи и събра сили, за да се напъне. Издишаше бавно.

— Ето я главата. Още едно бутане и готово — каза лекарят. Обвитите му в ръкавици ръце бяха готови да поемат детето.

Джек се обърна, когато останалата част от новороденото се появи. От мястото, където стоеше, можа да види преди лекаря. Детето вече беше започнало да пищи, както би трябвало да прави всяко здраво бебе. „А това също — помисли си Джек — е звукът на свободата.“

— Момче — каза на жена си Джон Патрик Райън старши, преди да я целуне. — Обичам те.

Най-близко стоящият санитар помогна на доктора да пререже пъпната връв, да увие детето в бяла пелена и да го отнесе на няколко метра встрани. След това излезе и плацентата с едно леко напъване.

— Има малко разкъсване — каза лекарят. Посегна към упойката, преди да започне зашиването.

— Усещам го — каза Кати е лека гримаса. — Той добре ли е?

— На мен ми изглежда наред — отговори санитарят. — Точно три килограма и шестстотин грама, и всичко е на мястото си. Дишането е добро и детето има чудесно сърце.

Джек вдигна сина си, малък, шумен пакет от червена плът и абсурдно копче за нос.

— Добре дошъл на света. Аз съм баща ти — тихо каза той. „А баща ти не е убиец. Това може да не е кой знае какво, но е много повече от това, което повечето хора си мислят.“ Притисна новороденото до гърдите си за момент и си каза, че наистина има Бог. След малко погледна към жена си.

— Искаш ли да видиш сина си?

— Боя се, че от майка му не е останало кой знае какво.

— На мен тя ми изглежда съвсем наред. — Джек постави сина си в ръцете на Кати. — Ти добре ли си?

— С изключение на Сали мисля, че тук имам всичко, което ми е необходимо, Джек.

— Готово — каза лекарят. — Може да не съм добър акушер, но правя страхотни шевове. — Видя обичайните реакции от раждането и се зачуди защо беше решил да не става акушер. Това трябва да е най-щастливата професия от всички. Но ги спомни, че работното време не е както трябва.

Санитарят взе детето и отнесе Джон Патрик Райън младши в детската стая, където за известно време той щеше да бъде единственото бебе. Тъкмо педиатрите щяха да имат някакво занимание.

Джек гледаше как жена му се унася в сън — провери часовника си — бяха прекарали един двадесет и три часов ден. Тя имаше нужда от сън. Той също, макар и все още да не можеше да отиде да спи. Целуна жена си още веднъж, преди санитар да я изнесе с носилката до стаята за възстановяване. Оставаше му да свърши още нещо.

Райън излезе в чакалнята и обяви раждането на сина си, един красив млад мъж, който ще има двама много различаващи се кръстници.