Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Patriot Games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2018)

Издание:

Издателство „Атика“, София, 1993

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Набор и печат: „Образование и наука“

Формат 32/84/108. 19 печатни коли.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

4.
Играчи

Райън примигваше и се опитваше да премахне сините точици, които кръжаха в очите му, докато екипите от телевизията разполагаха осветлението си. Не разбираше защо фотографите от вестниците не можеха да изчакат мощните телевизионни прожектори, но не си направи труд да попита. Всички бяха достатъчно любезни да се поинтересуват как се чувства, но от стаята можеше да ги разкара само ако спре да диша.

Можеше и да е по-лошо, разбира се. Доктор Скот беше казал на журналистите с доста строг тон, че пациентът му се нуждае от почивка, за да се възстанови бързо, и сестра Китиуейк стоеше в стаята, за да гледа намръщено натрапниците. По тази причина достъпът от страна на пресата беше ограничен до броя на хората, които можеха да се поберат в стаята на Райън. В числото беше включен и телевизионният екип. Това беше най-доброто споразумение, което Джек можа да постигне. Операторите и тонтехниците заемаха място, което в противен случай би било запълнено от още любопитни репортери.

Сутрешните вестници — Райън беше разгледал „Таймс“ и „Дейли телеграф“ — твърдяха, че е бивш служител на ЦРУ, нещо, което технически не беше вярно и което Джек не беше очаквал да стане известно в никакъв случай. Спомни си какво казваха хората в Ленгли за изтичането на информация и колко доволни бяха от измисления от него капан за „канарчета“. „Жалко, че не могат да го използват в моя случай — кисело си каза Райън. — Точно такова усложнение ми е необходимо, нали? Дявол да го вземе, та аз отказах предложението им — донякъде.“

— Всички са готови — каза осветителят. След миг доказа готовността си, като насочи една от лампите срещу Джек и от нея присвитите му очи се насълзиха.

— Ужасно силни са, нали? — съчувствено попита един репортер, докато фотографите продължаваха да щракат оборудваните си със светкавици фотоапарати.

— Така е — отговори Джек. На пижамата му беше закачен микрофон с две глави.

— Кажете нещо — помоли озвучителят.

— Хареса ли ви първото пътуване до Лондон, доктор Райън?

— Е, дано не чуя никакви оплаквания за това, че американските туристи не идват тук, защото се страхуват от тероризма!

Райън се усмихна. „Тъпак такъв!“

— Разбира се — засмя се репортерът. — Готово ли е?

Операторът и тонтехникът съобщиха, че са готови.

Райън сръбна от чая си и провери дали пепелникът е скрит. Един журналист се пошегува със свой колега. Присъстваше телевизионен кореспондент от „Ен Би Си“ заедно с лондонския кореспондент на „Вашингтон пост“, но останалите бяха британци. Бяха се споразумели, че всичко ще бъде споделено с другите средства за масова информация. Тук просто нямаше място за истинска пресконференция. Лентата в камерата започна да се движи.

Зададоха обичайните си въпроси. Камерата се завъртя и се насочи към ръката му, увиснала от рамката над главата му. Джек беше сигурен, че ще пуснат този запис с неговия разказ за това как е бил прострелян. Както вече му беше казано, няма нищо по-хубаво от малко драма. Размърда пръсти за пред камерата.

— Доктор Райън, в американската и английската преса се твърди, че работите за Централното разузнавателно управление.

— Прочетох това тази сутрин. За мен беше изненада. — Райън се усмихна. — Някой е сгрешил. Не съм достатъчно красив, за да бъда шпионин.

— Значи отричате това твърдение? — запита журналистът от „Дейли мирър“.

— Точно така. Това просто не е вярно. Аз преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Лесно би могло да се провери. Миналата седмица проведох изпити. Питайте студентите ми. — Джек отново махна с лявата си ръка към камерата.

— Твърдението е от някои доста високопоставени източници — отбеляза представителят на „Пост“.

— Ако четете история, ще забележите, че и високопоставените личности грешат. Мисля, че така е станало и сега. Аз преподавам. Пиша книги. Чета лекции — е добре де, веднъж четох лекция в ЦРУ, но тя беше просто повторение на лекцията, която изнесох във Военноморския колеж и на един друг симпозиум. Тя дори не беше засекретена. Може би оттам идва твърдението. Както ви казах, проверете. Канцеларията ми се намира в Лийхи Хол, при Военноморската академия. Мисля, че някой просто е допуснал грешка. — „Някой наистина е допуснал грешка“ — Мога да ви изпратя и копие от лекцията. Не е проблем.

— Харесва ли ви да сте известна личност? — попита един от представителите на Британската телевизия.

„Благодаря, че сменихте темата.“

— Мисля, че ще мога да издържа. Нали не съм кинозвезда — ето пак стигаме дотам, че не съм достатъчно красив.

— Вие сте твърде скромен, доктор Райън — отбеляза една репортерка.

— Моля ви да внимавате как казвате това, защото жена ми вероятно ще види този материал. — Всички се засмяха. — Предполагам, че за нея съм достатъчно красив. Това ми стига. Моето уважение, дами и господа, но с удоволствие отново бих потънал в забрава.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Зависи от късмета ми, мадам. И от това дали вие ще ми позволите.

— Какво ще трябва да правим с терориста Шон Милър според вас? — попита журналистът от „Таймс“.

— Това трябва да решават съдията и заседателите. Не мога да съм ви полезен по този въпрос.

— Смятате ли, че трябва да имаме смъртно наказание?

— В страната, където живея, има. За вашата страна това е въпрос, който трябва да се реши от избраните представители. Всички ние живеем в демократични държави, нали? Предполага се, че хората, които сте избрали, ще вършат това, което гласоподавателите искат от тях.

„Не че винаги става така, но това е теорията.“

— Значи вие поддържате идеята? — настоя човекът от „Таймс“.

— В подходящи случаи, при разглеждане на делото от съдия, да. Сега ще ме питате за този случай, нали? Това е спорен момент. Както и да е. Аз не съм експерт по криминално право. Баща ми беше полицай, но аз съм просто историк.

— А какво мислите като американец от ирландски произход за конфликта? — поиска да узнае журналистът от „Телеграф“.

— В Америка имаме достатъчно проблеми, без да е необходимо да вземаме на заем вашите.

— Значи казвате, че ние трябва да го решим, така ли?

— А вие как мислите? Проблемите са за това, нали?

— Не може да нямате някакво предложение. Повечето американци имат.

— Аз смятам, че преподавам история. Оставям на другите да я създават. То е като да си репортер. — Райън се усмихна. — Критикувам хората дълго след като са взели решенията си. Това не означава, че зная какво да правя днес.

— Но вие знаехте какво да направите във вторник — изтъкна журналистът от „Таймс“.

Райън сви рамене.

— Предполагам, че е така — каза Райън от телевизионния екран.

 

 

— Умен мръсник — промърмори Кевин Джоузеф О’Донъл в чашата тъмна бира „Гинес“. Базата, от която контролираше операциите си, се намираше много по-далеч от границата, отколкото някой би могъл да заподозре. Ирландия е малка страна и в нея разстоянията са относителни — особено за онези, които разполагат с всички необходими им средства. Предишните му колеги от ИРА имаха множество скривалища покрай границата, удобни за бързи пътувания в двете посоки. Но те не бяха подходящи за О’Донъл. Имаше много практически причини за това. Там англичаните имаха информатори и хората от разузнаването винаги се навъртаха наоколо. Имаше и нападатели от специалните части на военновъздушните сили, които не се гнусяха от бързи отвличания или тихи убийства. Там имаше и хора, които бяха допуснали грешката да станат добре известни. Границата беше удобна и за двете страни. Самата ИРА, която наблюдаваше границата отблизо, представляваше по-сериозна заплаха. Лицето му след промяната от пластичната операция и боядисаната коса вероятно все още можеше да бъде разпознато от някой бивш колега. Но не и тук. Пък и границата не беше чак толкова далеч с кола в страна, широка едва 480 километра.

Извърна поглед от цветния телевизор „Сони“, погледна през прозореца е армирано стъкло към тъмното море. Видя сигналните светлини на ферибот, превозващ коли от Хавър. Гледката винаги беше чудесна. Дори и в ограничената видимост на океанската буря човек можеше да се наслаждава на първичната сила на природата, като гледа как вълните удряха канарата. Чистият въздух сега му позволяваше да вижда до очертания от звездите хоризонт и той забеляза друг кораб — търговски, отправил се на изток към неизвестно пристанище. О’Донъл се радваше, че тази разкошна къща, разположена на носа, беше принадлежала на английски лорд. Радваше се най-вече, че я беше купил, използвайки името на фалшива корпорация. Там, където има пари и добър адвокат, се задават малко въпроси. Това общество, а и всички общества по принцип бяха така уязвими, ако човек разполага с подходящите средства… и компетентен шивач. Хората бяха толкова плитки. Липсваше им политическа будност. „Човек трябва да знае кои са враговете му“ — казваше си О’Донъл поне по десет пъти дневно. И не можеше да бъде търпяно либералното „демократично“ общество. Враговете са хора, с които човек трябва да се разправя, да им прави компромиси, да ги цивилизова и приобщи в лоното си, да ги направи свои сътрудници.

„Глупци, самоунищожаващи се глупци, спечелили собственото си унищожение“

Един ден всички те ще изчезнат точно както оня кораб изчезна зад хоризонта. Историята беше наука, необратим процес. О’Донъл бе сигурен в това.

Обърна се, за да погледа огъня в широката каменна камина. Над нея е имало глави от елени, ловна пушка — може би любимата на лорда, закупена от „Пърдис“[1] — и една или две картини. О’Донъл беше сигурен, че са били картини с коне. Трябваше да бъдат картини с коне. Провинциалният джентълмен, построил тази къща, мислеше О’Донъл, непременно е бил човек, получил всичко наготово. Никаква идеология не би могла да влезе в празната му и негодна за нищо глава. Лордът е седял в стол, подобен на този, пиел е малцово уиски и е зяпал в огъня, докато е обсъждал дневния лов с някой от съседите си и е планирал утрешния, а любимото куче е лежало в краката му. „Пак ли ще ходим за птици или за лисици, Бърти? Не сме ходили на хубав лов за лисици цяла седмица. Време е да го направим отново, не мислиш ли?“ Или нещо подобно. Сигурен беше. О’Донъл се чудеше дали сезонът е влияел на лова, или лордът просто е правел това, което най-много е подхождало на настроението му. Сегашният собственик на къщата никога не ходеше на лов за животни. Каква беше ползата да убиваш нещо, което не може да навреди на теб или на твоята кауза, нещо, което нямаше своя идеология? Освен това така правеха англичаните. Така правеха все още и местните богаташи. Той не ходеше на лов и за местни богаташи ирландци. Те не заслужаваха презрението му, още по-малко си струваше да действа. Все още не. „Човек не мрази дърветата — каза си той. — Човек не им обръща внимание дотогава, докато не се наложи да ги отсече.“ Обърна се към телевизора.

Видя Райън, който все още беше на екрана и разговаряше приятелски с идиотите от пресата. Проклет герой. „Защо си навря носа там, където нямаш работа?“ О’Донъл реши, че е просто рефлекс. „Проклет глупак. Пъхаш си гагата, където не трябва. Дори не знаеш какво става, нали? Никой от вас не знае.“

Американци. Глупаците от ИРА все още обичат да говорят с такива като вас, лъжат ви и се преструват, че представят Ирландия. Какво разбирате вие, янки? „О, но ние не можем да си позволим да обидим американците“ — все още казваха хората от ИРА. Проклетите американци с парите и арогантността си, с идеите си за добро и лошо, е инфантилното си виждане за съдбата на Ирландия. Като деца, облечени за първо причастие. Така чисти. Така наивни. Така излишни с малкото пари, които се процеждаха насам — въпреки оплакванията на англичаните заради всичките помощи за Северна Ирландия О’Донъл знаеше, че ИРА не е получила и един милион долара от Америка през последните три години. Всичко, което американците знаеха за Ирландия, беше от няколко филма, няколко наполовина забравени песни за Деня на свети Патрик[2] и някоя бутилка уиски. Какво знаеха те за живота в Ълстър, за империалистическата тирания, за това, че все още цяла Ирландия беше поробена от гниещата Британска империя, която, от своя страна беше под робството на американската? Какво знаеха те? „Но ние не трябва да обиждаме американците.“ Лидерът на АОЪ привърши бирата си и постави чашата на края на масата.

За каузата не беше необходимо много. Една ясна идеологическа цел. Няколко добри мъже. Приятели, такива, каквито са необходими, с достъп до необходимите средства. Това беше всичко. Защо да усложнява нещата е проклетите американци? И легално политическо крило, „Шин Фейн“, което избира хора за парламента — що за глупост! Те чакаха и се надяваха британските империалисти да ги приобщят към себе си. Ценни политически мишени биваха обявявани за забранени. И хората се чудят защо ИРА не стига доникъде. Идеологията им беше фалирала и в „бригадата“ си имаха твърде много хора. Когато англичаните хванеха някои от тях, част от заловените ставаха доносници и предаваха другарите си. Ангажираността, необходима за този вид работа, изискваше неколцина елитни личности. О’Донъл ги имаше. „И човек трябва да има необходимия план“ — каза си той с тънка усмивка. О’Донъл го имаше. Оня, Райън, не беше променил нищо, припомни си той.

— Копеле такова! Доволен е от себе си, нали?

О’Донъл се обърна, за да види предложената му нова бутилка „Гинес“. Пое я и напълни чашата си.

— Шон трябваше да наблюдава гърба си и сега този проклет герой щеше да бъде труп. „А мисията щеше да е успешна. По дяволите!“

— Все още можем да направим нещо по този въпрос, сър.

О’Донъл поклати глава:

— Ние не прахосваме енергията си за незначителни неща. ИРА го прави вече десет години и виж докъде стигна.

— Ами ако той е от ЦРУ? Ако при нас е проникнал техен шпионин и той беше там…

— Не бъди глупав — сепна се О’Донъл. — Ако знаеха нещо, всички ченгета в Лондон щяха да бъдат облечени в цивилни дрехи и да ни чакат. „И аз щях да зная за това“ — помисли си той. Само още един член на организацията знаеше за източника му на сведения и той беше в Лондон.

— Въпрос на късмет. За тях добър, за нас лош. Просто късмет. Ние имахме късмет при твоя случай, нали, Майкъл? — Като всеки ирландец той също вярваше в късмета. Идеологията никога нямаше да промени това.

По-младият събеседник се замисли за единадесетте си години в килиите с тежък режим в затвора в Лонг Кеш и замълча. О’Донъл вдигна рамене, когато програмата е новините смени картината. Късмет. Това беше всичко. Някакъв янки с пари и твърде дълъг нос беше извадил голям късмет. Всяко друго случайно събитие, като спукана гума, дефектна батерия на радиотелефона или пък внезапна буря, също можеше да провали операцията. А предимството му над другата страна беше, че е необходимо те да имат късмет през цялото време. О’Донъл се нуждаеше от късмет само веднъж. Обмисли видяното от телевизията и реши, че Райън не си струва труда.

„Не бива да обиждаме американците — помисли той и се изненада. — Защо? Нали и те са врагове? Патрик, момчето ми, сега разсъждаваш като ония идиоти в ИРА. Търпението е най-важното качество на истинския революционер. Човек трябва да издебне удобния момент и тогава да нанесе решителния удар.“

Чакаше следващите пратки информация.

 

 

Книжарницата за редки книги се намираше в Бърлингтънския безистен — едновековна уличка с магазинчета встрани от най-модната част на „Пикадили“. Тя беше свряна между един от лондонските шивачи, който работеше само по поръчка — шиеше за туристите, които използваха аркадата, за да се спасят от капризите на времето, — и един бижутер. Книжарницата бе пропита с онази особена миризма, привличаща библиофилите така, както ароматът на нектар привлича пчелата — застоялия мирис на прашна суха хартия и кожени подвързии. Собственикът продавач беше удивително млад мъж, облечен в костюм с прашни рамена. Започваше всеки ден, прокарвайки бърсалка с пера по рафтовете, защото книгите винаги бълваха нови количества прах. Това беше започнало да му харесва. Магазинът притежаваше атмосфера, която собственикът обичаше. В него се въртеше малък, но доходен бизнес. Оборотът му зависеше не толкова от туристите, колкото от известен брой дискретни редовни клиенти от висшата класа на лондонското общество. Собственикът, мистър Денис Кули, пътуваше много. Често летеше със самолет по спешност, за да участва в разпродажбата на библиотеката на починал джентълмен, и тогава оставяше книжарницата на грижите на една млада дама, която щеше да изглежда доста привлекателна, ако се грижеше малко повече за себе си. Днес Беатрис не беше на работа.

Мистър Кули имаше антично бюро от тиково дърво, което беше в тон с останалите мебели в книжарницата, а дори и въртящ се дървен стол с твърда седалка, за да е ясно на клиентите, че в магазина няма нищо съвременно. Даже счетоводната работа се извършваше на ръка. Тук нямаше електронни калкулатори. В оръфаната счетоводна книга, датираща от 1930 година, бяха отразени хиляди продажби, а каталогът на книгите се състоеше от обикновени картони, поставени в малки дървени кутии, като единият комплект описваше книгите по заглавие, а другият — по имената на авторите. Пишеше се само с писалката с позлатено перо. Единственото съвременно нещо беше надписът за забрана на пушенето. Миризмата на тютюн можеше да унищожи уникалния аромат на книжарницата. Канцеларските материали имаха печати с надписи „По поръчка на…“ от четирима членове на кралското семейство. Безистенът се намираше на десет минути път нагоре от Бъкингамския дворец. Стъклената врата имаше стогодишен сребърен звънец, окачен на горния праг. Той иззвъня.

— Добро утро, мистър Кули.

— И на вас, сър — отговори Денис на един от редовните си клиенти и се изправи. Акцентът му беше така неопределен, че клиентите му го смятаха за човек, идващ от три различни района. — Имам първото издание на Дефо. Онова, за което се обадихте в началото на седмицата. Пристигна едва вчера.

— Това книгата от колекцията в Корк, за която ми разказвахте, ли е?

— Не, сър. Вярвам, че първоначално тази книга е дошла от имението на сър Джон Клагет до Суофъм Прайър. Намерих я в книжарницата на Хостед в Кеймбридж.

— Първо издание ли е?

— Разбира се, сър. — Реакцията на книжаря не можеше да се долови. Паролата беше ту постоянна, ту променлива. Кули често пътуваше до Северна и Южна Ирландия, за да купува книги от именията на починали колекционери или книжари в тази страна. Когато купувачът споменеше някой окръг в Република Ирландия, той указваше направлението за своята информация. Когато запиташе за изданието на книгата, указваше важността на информацията. Кули издърпа книгата от рафта и я постави на бюрото си. Купувачът я разтвори внимателно, прокарвайки пръст по корицата.

— В ерата на полуподвързаните книги с меки корици…

— Разбира се — кимна Кули. И двамата изпитваха неподправена любов към изкуството на подвързването. Всяка добра подвързия става даже по-истинска, отколкото очакват създателите й. — Кожата е в изключително добро състояние. — Клиентът му се съгласи със сумтене.

— Трябва да я имам. Колко струва?

Продавачът не отговори. Вместо това извади картата от кутията и я подаде. Купувачът прекара бегъл поглед върху нея.

— Дадено. — Той седна в единствения стол в магазина и отвори куфарчето си. — Имам още една задача за вас. Това е ранно издание на „Викарият от Уейкфийлд“[3]. Намерих го миналия месец в един магазин в Корнуол. — Той подаде книгата. Кули погледна бегло и това бе достатъчно, за да прецени състоянието й.

— Скандално.

— Може ли вашият човек да я възстанови?

— Не зная… — Кожата беше напукана, някои от страниците прегънати, а подвързията — разръфана до неузнаваемост.

— Страхувам се, че таванът, където са я намерили, е текъл — небрежно каза купувачът.

— О? — „Нима информацията е толкова важна!“ Кули вдигна поглед. — Трагична загуба.

— Как иначе можете да обясните състоянието й? — вдигна рамене мъжът.

— Ще видя какво мога да направя. Знаете, че той не е чудотворец. — „Толкова ли е важна?“

— Разбирам. Все пак опитайте да я поправите възможно най-добре. — „Да, толкова е важна.“

— Разбира се, сър. — Кули издърпа чекмеджето на бюрото си и извади кутията с парите.

Този клиент винаги плащаше в брой. Разбира се. Извади портфейла от сакото си и отброи банкноти по петдесет лири. Кули провери сумата, след това постави книгата в твърда картонена опаковка и я върза с конец. В тази книжарница не се използваха найлонови торбички. Продавачът и купувачът си стиснаха ръцете. Информацията беше предадена. Купувачът тръгна на юг към „Пикадили“, след това зави надясно и се отправи към парка „Грийн“ и надолу към двореца.

Кули взе плика, поставен в книгата, и го скри в едно чекмедже. Вписа покупката в счетоводната книга, а след това се обади на пътническия си агент, за да запази място в самолета за Корк, където щеше да се срещне със свой колега, търговец на редки книги, и да обядва с него в ресторанта „Олд бридж“, преди да вземе самолета обратно за дома. Беатрис ще трябва да управлява магазина утре. Не му и мина през ум да отвори плика. Това не влизаше в работата му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко уязвим щеше да бъде, ако го хванат. Кули беше обучен от професионалисти и първото нещо, което набиха в главата му, беше, че е нужно да умееш да събираш информация и не е необходимо да знаеш каква е тя.

 

 

— Здравейте, доктор Райън. — Гласът беше с американски акцент от южния залив на Бостън. Джек го помнеше от колежа. Звучеше добре. Мъжът беше на около четиридесет, с жилесто атлетично тяло и оредяла черна коса. Под ръката си носеше кутия с цветя. Който и да беше той, полицаят пред стаята беше отворил вратата вместо него.

— Здравейте. А кой сте вие?

— Дан Мъри. Аз съм аташе по правните въпроси към посолството. ФБР — обясни той. — Съжалявам, че не можах да дойда тук по-рано, но бях доста зает.

Мъри показа документите си на полицая, който седеше в стаята на Райън — Тони Уилсън не беше дежурен. Полицаят се извини и излезе. Мъри седна на неговото място.

— Добре изглеждате.

— Можехте да оставите цветята на гишето. — Райън махна с ръка из стаята. Въпреки че раздаде голяма част по другите стаи, стената почти не се виждаше от рози.

— Да. Разбрах. Как е кльопачката?

— Болничната храна си е болнична храна.

— И за това познах. — Мъри свали червената панделка и отвори кутията. — Какво ще кажете за двоен хамбургер и пържени картофи? Можете да избирате и между ванилов и шоколадов шейк.

Джек се засмя и грабна кутията.

— Тук съм вече три години — каза Мъри. — От време на време прескачам до заведенията за бърза закуска, за да се подсещам откъде съм. На човек му писва от агнешко. Но пък местната бира е доста добра. Бих ви донесъл няколко, но… е, нали знаете как е.

— Мистър Мъри, току-що си спечелихте приятел за цял живот дори и без бира.

— Казвам се Дан.

— Джек. — Райън се изкушаваше да изгълта хамбургера набързо, защото се боеше, че ще влезе някоя сестра и ще се паникьоса. „Не — реши той. — Ще се наслаждавам.“ Избра ваниловия шейк. — Местните казват, че сте счупили рекордите, за да ме идентифицирате.

— Не беше кой знае какво. — Мъри пъхна сламката в шоколадовия си шейк. — Между другото, нося ти поздрави от посланика — той искаше да дойде тук, но довечера ще има парти с важни клечки. Приятелите ми от коридора на моя етаж също ти изпращат поздрави.

— Кой от коридора?

— Хората, за които никога не си работил. — Агентът от ФБР повдигна вежди.

— О! — Джек преглътна два картофа. — Кой, по дяволите, раздуха тази работа?

— Вашингтон. Някакъв репортер обядвал с помощника на някого си — няма голямо значение на кого, нали? Те всички дрънкат твърде много. Очевидно си е спомнил името ти от новините и не е могъл да си затвори плювалника. От Ленгли поднасят извинения. Казаха да ти предам. Видях репортажа по телевизията. Измъкна се доста ловко.

— Аз казах истината — почти. Всичките ми хонорарни чекове идваха през корпорация „Майтър“. Имаше някакви счетоводни работи, пък и корпорацията беше сключила договора за консултации.

— Разбирам, че цялото си време си прекарал в Ленгли.

— Да. В малка бърлога на третия етаж е бюро, компютърен терминал и тефтер. Бил ли си там някога?

Мъри се усмихна.

— Веднъж-два пъти. Аз също се занимавам с тероризма… Обаче бюрото има много по-добър декоратор. Полезно е, че разполагаме с отдел за връзки с обществеността. — Мъри започна насмешливо да имитира лондонския акцент. — Видях копие от доклада. Добре беше направен. Каква част от него написа сам?

— По-голямата. Не беше много трудно. Просто погледнах нещата от друг ъгъл.

— Предаден е на англичаните. Искам да кажа, че пристигна тук преди два месеца, за да го разгледа тайната им разузнавателна служба. Разбрах, че са го харесали.

— Значи техните ченгета знаят.

— Не съм сигурен. Е, може да се приеме, че знаят. Оуенс напълно е запознат с тези неща.

— И Ашли.

— Той си пада малко надут, но е страхотно умен. От Петицата е.

— Какво? — не разбра Райън.

— МИ-5 — службата за сигурност. Ние просто я наричаме „Петицата“. Човек се чувства някак си по-вътрешен по този начин — усмихна се Мъри.

— Мислех си, че е нещо такова. Другите двама ми се сториха улични полицаи. Личи им.

— На много хора им се стори любопитно, че човекът, който написа „Агенти и агенции“, се оказва в средата на терористична операция. Затова дойде Ашли. — Мъри поклати глава. — Няма да повярваш за всичките съвпадения, с които се сблъскваме в моя бизнес. Например аз и ти.

— Зная, че си от Нова Англия. В колежа в Бостън ли си учил?

— Е, аз винаги съм желал да работя за ФБР. Трябваше или да уча в колежа в Бостън, или в „Светия кръст“[4]. — Мъри се усмихна. Тази шега на служителите на ФБР датираше отпреди две поколения, и то не без известна доза истина. Райън се облегна назад и започна да смуче вейка си през сламката. Имаше прекрасен вкус.

— Какво знаем за онези от АОЪ? — попита Джек. — Не съм виждал много неща за тях в Ленгли.

— Не много. Шефът им се казва Кевин О’Донъл. Беше в ИРА. Започнал е с хвърляне на камъни по улиците и се е издигнал до главен шеф на контраразузнаването им. В ИРА са много добри в тази област. Трябва да бъдат. Англичаните постоянно се опитват да проникнат в организацията им. Говори се, че О’Донъл се поувлякъл да прочиства редиците им и едва се измъкнал, преди да му причинят цепещо главоболие номер 357[5]. Просто изчезна и оттогава никой не го е виждал. Има някои доклади — бил видян в Либия, май отново е в Ълстър с ново лице, изглежда, има много пари за харчене — познай откъде. Единственото нещо, което знаем със сигурност, е, че е долен кучи син.

— В организацията му — продължи Мъри, като сложи вейка си на масичката, — изглежда, има малко хора, вероятно по-малко от тридесет. Смятаме, че има пръст в бягството от затвора в Лонг Кеш през миналото лято. Измъкнаха се единадесет закоравели терористи от ИРА. Два дни по-късно полицията в Ълстър спипа единия и той казал, че шестима от тях са отишли на юг, вероятно при Кевин. Заловеният бил много ядосан. Трябвало да се върнат в лоното на ИРА, но някой ги убедил да опитат нещо различно. Много лоши момчета — на съвестта им тежаха общо петнадесет убийства. Оттогава насам се е показал само онзи, когото ти уби.

— Толкова ли са добри? — попита Райън.

— Еее, ИРА са най-добрите терористи в света, освен ако не смятаме онези гадове в Ливан, но те са предимно семейни групи. Що за ужасно описание, нали? Но тези са най-добрите. Добре организирани, добре обучени и вярват, ако се сещаш какво искам да кажа. Отнасят се наистина сериозно към това, което правят. Трябва да видиш как изцяло са се отдали на каузата си, за да го повярваш.

— Ти си се запознал с тези неща, а?

— Донякъде. Имал съм възможност да наблюдавам разпити — скрит зад огледалната стена. Един от онези не искаше да говори — дори не си каза името! — в продължение на седмица. Просто седеше като сфинкс. Е, преследвал съм и касоразбивачи, бандити, шпиони — всякакви. Тези хора са истински професионалисти — и това е ИРА, има може би петстотин действителни членове, по-малка е дори от мафиотска фамилия от Ню Йорк, а Кралската полиция на Ълстър, местните ченгета, са щастливи, ако осъдят шепа хора в годината. Имат закон omerta[6], който би впечатлил сицилианците от старото поколение. Но поне полицаите знаят кои са тези копелета. Що се отнася до АОЪ — за тях имаме само няколко имена и снимки, и това е всичко. Почти като ислямските задници от „Джихад“. За тях може да се научи само от действията им.

— От действията им? — попита Райън.

— Изглежда, специализират в рискови и сложни операции. Повече от година беше необходима, за да докажем, че изобщо съществуват; мислехме, че са група за специални операции към ИРА. Те са аномалия в бранша на терористите. Не пускат изявления в пресата, не обявяват действията си пред обществеността. Занимават се с големи работи и прикриват следите си невероятно добре. За това са необходими средства. Някой ги финансира наистина солидно. Установили сме, че стоят зад девет операции, и се съмняваме за още две. Само три от операциите им са се провалили — доста добро досие. Не успяха да убият един съдия в Лондондери, защото реактивната им граната се оказала неизправна — но тя все пак успя да убие охраната му. Миналия февруари опитаха да нападнат полицейския участък. Някой ги видял, когато нагласявали оръжията си, и се обадил по телефона. Но копелетата трябва да са подслушвали полицейското радио. Измъкнали се, преди да пристигне полицията. Полицаите намерили една осемдесет и два милиметрова минохвъргачка и сандък с мини — силно експлозивни и с бял фосфор, ако трябва да бъда точен. А ти се изпречи при последната им неуспешна операция. Тези нещастници стават наистина дръзки — каза Мъри. — Но, от друга страна, сега спипахме един от тях.

— Ние ли? — любопитно попита Райън. — Това не е наша война.

— Говорим за терористи, Джек. Всеки ги търси. Всеки ден си разменяме информация със Скотланд Ярд. Както и да е. Ще продължават да говорят на оня, който сега е в пандиза. Здраво са го притиснали. АОЪ е отцепническа група. Той ще бъде „кофти“ и знае това. Колегите му от ИРА и ИНА няма да го защитават. Ще бъде изпратен в затвор с максимална сигурност, може би на онзи на остров Уайт, където отиват наистина лоши момчета. Не всички от тях са политически, а обикновените касоразбивачи и убийци са… е, странно е колко патриотично настроени са такива като тях. Шпионите например си прекарват толкова приятно в затвора, колкото и типовете, които мърсуват с деца. Този тип е посегнал на кралското семейство, единственото нещо, което тук всички обичат. Хлапето ще има сериозни проблеми. Да не мислиш, че охраната ще си съдере задника от старание да му осигури благоденствие? Ще трябва да изучи един нов спорт. Нарича се оцеляване. След като вкуси всичко това, хората ще поговорят с него. Рано или късно това хлапе ще трябва да реши до каква степен се е обрекло. Просто може да се попречупи. Някои са се пречупили. Това е и целта ни. Лошите проявяват инициатива, а от нас — организацията и процедурите по разследването. Ако сбъркат, ни дават възможност, от която се възползваме.

Райън кимна:

— Да, всичко се свежда до информацията.

— Точно така. Без добрата информация сме като сакати. Можем само да се тътрим и да се надяваме някой да се пречупи. Но дай ни само един неоспорим факт, и ще стоварим целия свят върху тях. То е, като да разграждаш тухлена стена. Трудното е да разхлабиш първата тухла.

— А те откъде се сдобиват с информация?

— Казаха ми, че си се спрял на този въпрос — с усмивка отбеляза Мъри.

— Това не беше случайна среща. Някой трябва да ги е информирал. Нападат движеща се цел, която е на неофициално пътуване.

— Откъде, по дяволите, разбра това? — попита агентът.

— Няма значение, нали? Хората говорят. Кой е знаел, че те идват?

— Разглеждаме този въпрос. Интересното е закъде бяха тръгнали. Принцът, както и кралицата получават информация по въпроси на националната сигурност. Нещо се е случило в Ирландия, нещо във връзка с преговорите между Лондон и Дъблин. Мога само да ти кажа, че той идваше точно за тази информация.

— Хей, ако ме проверяваш, знаеш, че съм чист — подсмръкна Райън.

Мъри се усмихна.

— Добре, шампионе. Ако не беше проверен на най-секретно равнище, нямаше да ти кажа толкова много. Ние все още не знаем нищо за това. Както ти казах, може да е било съвпадение, но ти си прав за най-важното. Пътуването беше неофициално, някой е разказал за него и са направили засадата. Не може да е станало по друг начин. Считай това за поверителна информация, доктор Райън. Не трябва да излиза извън тази стая.

Мъри се държеше приятелски, но явно гледаше много сериозно на работата си.

Джек поклати глава:

— Няма проблеми. Но нали това беше опит за отвличане?

Агентът от ФБР направи гримаса и кимна:

— Работил съм по дванадесет отвличания и всички са завършвали е присъда. Загубихме само един заложник — хлапе, което убиха още първия ден. Двамата ги екзекутираха. Ходих да видя екзекуцията — студено каза Мъри. — Отвличането е престъпление с големи рискове от начало до край. Те трябва да отидат на точно определено място, за да си получат парите — обикновено тогава ги хващаме. Можем да издирваме хора по невероятни начини, за които няма да повярваш, и да пускаме в действие кавалерията бързо и силно. В този случай… става дума за впечатляващ подкуп и той няма да се изразява в прехвърляне на пари — освобождаването на някой „политически“ затворник е очевидна цел. Уликите също сочат натам, само дето тези типове никога не са правили такова нещо. В този случай процедурата по бягството става много по-сложна, но типовете от АОЪ винаги са имали добре планирани предварителни маршрути за бягство. Бих казал, че може би си прав, но нещата не са така ясни, както си мислиш. Оуенс и Тейлър не са напълно сигурни, а нашият приятел не говори, което не е голяма изненада.

— Казваш, че не са поели отговорност? Може би това трябваше да бъде навлизането им в голямата игра, първото им появяване на сцената — и защо да не го направят грандиозно? — каза Райън замислено.

— Може да се предположи — кимна Мъри. — Това със сигурност би ги направило известни. Но нали ти казах, че имаме твърде малко информация за тях, почти цялата е от втора ръка и пристига до нас чрез ИРА — всъщност това е причината да смятаме, че те имат пръст в тая история. Още не сме установили какво точно искат. Всяка тяхна операция има… как да го кажа? Изглежда, има някаква последователност, но още никой не е успял да я разгадае. Действат така, сякаш политическото напрежение изобщо не е насочено към нас, но в това няма никакъв смисъл. Не че непременно трябва да има смисъл — изпъшка агентът. — Не е лесно да вникнеш в психиката на терориста.

— Мислиш ли, че ще решат да ми отмъстят или?…

Мъри поклати глава отрицателно.

— Малко вероятно е, а и охраната е твърде сериозна. Знаеш ли кой развежда жена ти и детето?

— Специалните сили — аз се интересувах.

— Оня младок е в олимпийския им отбор по стрелба, а дочувам, че има и известен полеви опит, който никога не е стигал до пресата. Ескортът от полицейския отдел за охрана също е от неговата класа, а и винаги с тях ще има и придружаващ автомобил. Твоята охрана също е доста внушителна. От безопасността ти са заинтересовани доста авторитетни лица. Можеш да бъдеш спокоен. А след като се прибереш у дома, всичко ще свърши. Никоя от тези групировки не е действала в САЩ. Доста важни сме за тях. За тях NORAID[7] е важна повече от психологична, отколкото от финансова гледна точка. Когато отлетят за Бостън, се чувстват като в майчината си утроба — хората ги черпят с бира и затова ирландците се считат за добри. Не. Ако започнат да създават главоболия от другата страна на океана… мисля, че не могат да понесат да бъдат обявени за персона нон грата в Бостън. Това е единствената слабост на ИРА и останалите, но за нещастие не можем да се възползваме от нея.

Ограничихме до голяма степен каналите им за снабдяване с оръжие, но, по дяволите, сега вземат оръжията си от отвъдната страна. Или пък си ги правят сами. Например експлозивите. Нужна е само торбичка амониева селитра, и човек може да направи достойна за уважение бомба. Не можеш да арестуваш фермер за това, че превозва торове, нали? Не е така секси, както хубавите пластични експлозиви, но е дяволски лесно да се намери. А за автоматите и по-тежките оръжия — всеки може да се сдобие с автомат „Калашников“ или с реактивни гранати, навсякъде ги има. Не, те разчитат на нашата морална подкрепа, но са много малко хората, които я дават, дори и в Конгреса. Помниш ли борбата около договореността за екстрадиране? Смайващо нещо. Тия гадове убиват хора.

— И двете страни — продължи след кратко мълчание Мъри. — Ония откачени протестанти не са по-добри. ИРА очиства някой протестант. След това доброволците от Ълстър[8] изпращат кола в някой католически квартал и поразяват първата удобна цел. Голяма част от убийствата са чисто произволни. Може би една трета от убитите са хора, разхождащи се по улицата. Процесът се самовъзпроизвежда. Изглежда, нищо не може да ги спре. Освен това и ирландските полицаи също бяха считани за убийци, но на тези глупости вече не се дава ухо. Законът трябва да бъде закон за всеки — само че това се забравя твърде лесно, както при Мисисипи през 60-те години. Така е станало и в Северна Ирландия. Сър Джек Хърмън се опитва да превърне ирландската полиция в професионална. Има много хора, останали от лошото старо време, а сега идва и войската. Необходимо е. Полицаите понасят загуби от двете страни — последният е убит от протестанти. Хвърлили в къщата му запалителна бомба. — Мъри поклати глава. — Колко странно е. Аз бях там само преди две седмици. Моралът им е страхотен. Особено на младите хлапета. Не зная как го правят — впрочем знам. И те си имат своята мисия. Полицията и съдилищата трябва да възстановят правосъдието и хората трябва да видят, че те наистина го правят. За тази страна те са единствената надежда, както и някои от църковните водачи. Може би един ден разумът ще надделее, но не се надявай да стане скоро. Необходимо е дълго време. Да благодарим на Бога за Том Джеферсън[9] и Джим Мадисън[10], приятел. Понякога си мисля колко близо бяхме стигнали до такова сектантство. То е като война на мафиоти, в която могат да участват всички.

 

 

— Е, съдия? — Адмирал Джеймс Гриър натисна бутона за изключване върху дистанционното управление, докато новините от кабелната телевизия сменяха темите.

Директорът на ЦРУ изтърси пепелта от пурата си в стъкления пепелник.

— Знаем, че е умен, Джеймс, и, изглежда, усеща как да се държи пред репортери, но е прибързан — отговори съдията Артър Мур.

— Хайде, Артър! Той е млад. Искам тук млад човек със свежи идеи. Може би ще ми кажеш, че не си харесал доклада му? За първи път се захваща и излиза нещо толкова добро!

Съдията Мур се подсмихна иззад пурата. Намираха се в канцеларията на заместник-директора по разузнаването на седмия етаж в сградата на ЦРУ. Навън ръмеше дъжд. Хълмовете по долината на река Потомак не му позволяваха да я зърне. Виждаха се възвишенията, намиращи се на миля-две от другата страна на реката. Изгледът беше далеч по-хубав от този към паркинга.

— Какво излезе, след като проверихте миналото му?

— Все още не сме извършили задълбочена проверка, но се обзалагам на бутилка от любимия ти бърбън, че ще бъде чист.

— Никакви басове, Джеймс! — Мур вече беше видял досието на Джек от военноморските сили. Освен това той не беше идвал в управлението. Те бяха отишли при него и той им отказа още при първото предложение. — Да не мислиш, че той може да се справи?

— Наистина трябва да се срещнеш с него. Разбрах що за човек е още през първите десет минути, когато беше тук миналия юли.

— Ти ли уреди изтичането на информация?

— Аз? Изтичане на информация? — засмя се адмирал Гриър. — Но е добре да знаем, че може да се оправя сам, нали? Хлапакът се отнася съвсем сериозно към това, което знае, и — Гриър вдигна телекса от Лондон — задава хубави въпроси. Емил казва, че и неговият човек, Мъри, бил много впечатлен. Срамота е да се пилее и да преподава история.

— Дори и в твоята алма-матер ли?

Гриър се усмихна:

— Да. Това ми причинява болка. Искам го, Артър. Искам да го обуча, да го обработя. Той е от нашия тип хора.

— Но той, изглежда, не мисли така.

— Ще започне — каза тихо Гриър с уверена нотка в гласа си.

— Окей, Джеймс. Как искаш да го подхванеш?

— Без да бързаме. Първо искам много изчерпателна проверка. Кой знае? Може би той сам ще дойде при нас.

— Не се надявай — изсумтя съдията Мур.

— Ще дойде при нас, за да поиска информация за оная тълпа от АОЪ — отговори Гриър.

Съдията помисли по този въпрос. Мур реши, че Гриър може да вижда нещата, сякаш са направени от кристал.

— Това е доста смислен довод.

— И още как. Ще мине малко време — аташето каза, че трябва да остане за съдебното дело и всичко останало, — но две седмици след като се върне, ще седи в тази канцелария и ще иска разрешение да потърси сведения за ония от АОЪ. Ако го стори, аз ще му направя предложението — с твое съгласие, Артър. Искам да говоря и с Емил Джейкъбс от ФБР, за да сверим информацията за тия типове от АОЪ.

— Окей.

После заговориха за други неща.

Бележки

[1] Магазин, който е символ на високо социално положение. — Б.пр.

[2] Ирландският национален празник. — Б.пр.

[3] Роман от Томас Харди. — Б.пр.

[4] Духовно училище. — Б.пр.

[5] Намек за куршум от „Колт-357“. — Б.пр.

[6] Закон на италианската мафия за пазене на тайна и за вярност, чието нарушаване се наказва със смърт (итал.). — Б.пр.

[7] Организация, събираща пари в САЩ за подпомагане на Република Ирландия. — Б.пр.

[8] Асоциация за защита на Ълстър — фанатизирана протестантска група, която държи на принадлежността към британската корона. — Б.пр.

[9] Томас Джеферсън (1743–1826) — американски президент, един от съставителите на Декларацията за независимостта. — Б.пр.

[10] Джеймс Мадисън (1751–1836) — американски президент, участвал в създаването на конституцията и Хартата за човешките права. — Б.пр.