Том Кланси
Патриотични игри (18)

18.
Светлини

Ашли влезе в книжарницата в четири следобед. Като истински библиофил той се спря на вратата, за да се наслади на мириса на книги.

— Мистър Кули днес на работа ли е? — попита той момичето.

— Не, сър — отговори Беатрис. — Замина по работа зад граница. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Дочух, че сте се сдобили с някои нови неща.

— О, да. Казаха ли ви за първото издание на пиесите на Марлоу? — Беатрис поразително приличаше на мишка. Косата й имаше същия мръснокафяв оттенък и беше зле поддържана. Лицето й — подпухнало от твърде много храна или пиене, Ашли не можеше да определи точно от какво. Очите й се криеха зад очила с дебели стъкла. Обличаше се по начин, който напълно подхождаше на магазина — всичките й дрехи бяха стари и демоде. Ашли си спомни времето, когато купи за жена си книгата на Бронте, и се зачуди дали двете тъжни сестри не са приличали на това момиче. Жалко. С малко повече усилия тя би могла да изглежда привлекателна.

— Марлоу? — попита човекът от „Петицата“. — Първо издание ли казахте?

— Да, сър, от колекцията на покойния граф на Кръндейл. Както знаете, пиесите на Марлоу не са били печатани до четиридесетата година от смъртта му. — Тя продължи обясненията, показвайки една скрита част от себе си, която външността й не предполагаше. Ашли слушаше с уважение. Мишката разбираше от работата си толкова добре, колкото и професорите от Оксфорд.

— Как откривате тези неща? — попита Ашли, когато тя свърши разказа си.

Момичето се усмихна.

— Мистър. Денис ги надушва. Винаги пътува и работи с други търговци, адвокати и подобни. Например днес е в Ирландия. Учудващо е колко много книги успява да намери там. Тези ужасни хора имат най-добрите колекции. — Беатрис не одобряваше ирландците.

— Разбира се — отбеляза Дейвид Ашли. Изобщо не реагира на тези новини. Или поне не външно, но в съзнанието му щракна един прекъсвач. — Е, това е едно от нещата, които нашите задморски приятели са дали на света. Няколко изключително добри писатели и уиски.

— И бомбаджии — отбеляза Беатрис. — Аз не бих желала да пътувам толкова много там.

— О, аз често пъти ходя там на почивка. Риболовът е толкова хубав.

— Така мисли и лорд Луи Маунтбатън — отбеляза продавачката.

— Денис често ли ходи там?

— Най-малко веднъж месечно.

— Е, за този Марлоу, мога ли да видя книгата? — попита Ашли с ентусиазъм, само частично престорен.

— Разбира се. — Момичето сне книгата от една лавица и я отвори много внимателно. — Както виждате, въпреки че корицата е в лошо състояние, листата са удивително добре запазени.

Ашли се наведе над книгата и плъзна поглед по отворената страница.

— Разбира се, запазени са. Колко струва тази книга?

— Мистър Денис още не е определил цената й. Вярвам, че и друг клиент се интересува от нея.

— Знаете ли кой е той?

— Не, сър, не зная, пък и не бих могла да разкрия името му. Ние уважаваме доверието на клиентите си — предвзето каза Беатрис.

— Разбира се. Точно така трябва — съгласи се Ашли. — Та кога ще се върне мистър Кули? Искам да разговарям с него за тази книга.

— Утре следобед.

— Вие ще бъдете ли? — попита Ашли е чаровна усмивка.

— Не, ще бъда на другото си работно място.

— Жалко. Е, благодаря, че ми показахте книгата. — Ашли се отправи към вратата.

— За мен беше удоволствие, сър.

Офицерът от службата за сигурност излезе на улицата и зави надясно. Изчака следобедното движение да намалее, преди да пресече улицата. Реши да се разходи до Скотланд Ярд, вместо да взима такси, и тръгна надолу по улица „Сейнт Джеймс“, зави наляво, за да заобиколи двореца от източната му страна, и след това се насочи по „Марлборо роуд“ към пътя за двореца.

„Случи се точно тук — мислеше той. — Колата е завила тук и е из чезнала. Засадата е била само на сто метра от мястото, където съм сега.“ — Спря и се огледа за няколко секунди, като си спомняше.

Офицерите от службите за сигурност по целия свят си приличат. Не вярват в съвпаденията, въпреки че вярват в случайностите. Когато става дума за работата им, те губят абсолютно всякакво чувство за хумор. Това е така поради опасността и най-доверените хора да се окажат предатели. Преди да предадат родината си, те трябва да предадат онези, които имат доверие в тях. Под чаровната си външност Ашли беше човек, който мразеше предателите най-силно от всичко, подозираше всички и не се доверяваше на никого.

Десет минути по-късно Ашли премина покрай поста в Скотланд Ярд и се качи на асансьора за канцеларията на Джеймс Оуенс.

— Оня тип, Кули — каза той.

— Кули? — За миг Оуенс беше озадачен. — О, търговецът на книги, когото Уоткинс е посетил вчера. Ти там ли беше?

— Магазинчето е чудесно. Собственикът му днес е в Ирландия — отговори с безизразно лице Ашли.

Подполковник Оуенс кимна замислен. Само една дума превръщаше незначителните неща във важни. За няколко минути Ашли описа каквото е разбрал. Това все още не беше реална улика, но си струваше да се разгледа. Никой от двамата не каза колко важно може да се окаже това — бяха проверявали прекалено много подобни неща и всичките ги изправяха пред задънена улица. Много от тези улици бяха проверени в най-малките възможни подробности. Разследването не беше замряло. Хората все още бяха навън, за да събират информация, но нито една част от нея не беше полезна за разплитането на случая. Тази следа беше нова. Не беше нищо повече от следа, но за момента им стигаше.

 

 

Беше единадесет предобед в Ленгли. Не допуснаха Райън на срещите между хората от ЦРУ и ФБР за координиране на информацията по случая. Марти Кантор беше му обяснил, че ФБР може да не се чувстват много удобно, ако той е там. На Джек му беше все едно. Щеше да получи сведенията в резюмиран вид следобед, а за момента това му стигаше. Кантор щеше да приеме информацията от ФБР плюс мислите и идеите на главните следователи. Райън не искаше всичко това. Предпочиташе да разгледа необработени данни. Непредубедеността му на външен човек беше свършила работа преди. Мислеше, надяваше се, че ще проработи и сега.

„Прекрасният свят на международния тероризъм“ — му беше казал Мъри пред Олд Бейли. Джек мислеше, че не е много прекрасен, но пък беше доста пълен свят, за който важеше всичко, което древните гърци и римляни са смятали, че е присъщо на цивилизацията. В момента разглеждаше данни от разузнавателни спътници. Подвързаният доклад, който в момента четеше, съдържаше шестнадесет карти. В допълнение към градовете и пътищата на тях бяха показани малки червени триъгълничета, обозначаващи предполагаеми лагери за обучение на терористи в четири страни. Тези лагери се снимаха почти ежедневно от спътниците за фоторазузнаване, обикалящи земното кълбо (Джек не получи позволение да узнае колко на брой са те). Съсредоточи вниманието си върху лагерите в Либия. От доклада на един италиански агент научиха, че Шон Милър е бил забелязан да слиза от товарен кораб на пристанището в Бенгази. Товарният кораб имал кипърска регистрация. Принадлежал на мрежа корпорации, която беше достатъчно оплетена, за да не се интересуват от нея, защото корабът беше преотстъпен на друга, също толкова сложна мрежа. Американски ескадрен миноносец заснел кораба при уж случайна среща около Сицилия. Корабът беше стар, но изненадващо добре поддържан, с модерно радарно и радиооборудване. Редовно извършваше рейсове от пристанища на източноевропейските страни към Либия и Сирия и се знаеше, че превозва оръжие и военно оборудване от държавите от Източния блок към страни от Средиземноморието. Тези данни вече бяха отделени за бъдещо ползване.

Райън установи, че ЦРУ и Националната разузнавателна служба разглеждат няколко лагера в Северноафриканската пустиня. Една проста графика съпътстваше обозначените с дати снимки на всеки лагер и Райън търсеше онзи, чиято населеност се е променила в деня, когато корабът на Милър беше пристигнал в пристанището в Бенгази. С разочарование откри, че четири лагера са се оживили. За един от тях се знаеше, че се използва от ИРА — тези данни ги бяха получили от арестуван бомбаджия. Другите три бяха неизвестни. Хората в тях — с изключение на персонала за поддръжката, който беше от либийските въоръжени сили — от снимките можеха да бъдат определени като европейци, ако се съди по светлата кожа, но това беше всичко. Джек с разочарование установи, че от тези снимки не беше възможно да бъдат разпознати лицата на хората, а само цветът на кожата им, а ако слънцето беше подходящо — и цветът на косата. Можеше също да бъде определена и марката на леките коли и камионите, но не и регистрационните им номера. Странно, но снимките, направени през нощта, бяха по-ясни. По-хладният нощен въздух не размиваше и не смущаваше образите така, както правеше трептящата жега на деня.

Снимките в тежката папка, която ангажираше вниманието на Джек, бяха на лагерите 11-0-04, 11-5-18 и 11-5-20. Джек не знаеше как са били измислени тези номера, но и не го интересуваше много. Лагерите бяха почти еднакви, само разстоянието между колибите ги отличаваше един от друг.

Джек почти час разглежда снимките и установи, че това чудо на съвременната техника му даваше всякакви безполезни технически сведения. Който и да беше собственикът на тези лагери, беше достатъчно предвидлив, за да кара хората да се крият, когато разузнавателният спътник минава над лагера. Изключение правеха за един спътник, за който не им беше известно, че може да снима. Но дори и тогава броят на фиксираните хора почти никога не беше един и същ — следователно населеността на всеки лагер се основаваше на несигурна оценка. Това беше доста разочароващо.

Райън се облегна назад и запали нова цигара с ниско съдържание на никотин, закупена от барчето на долния етаж. Тя му вървеше добре с кафето, което пиеше, за да се поддържа бодър. Беше изправен пред поредната стена. Това го накара да си спомни игрите, които понякога играеше на компютъра си, когато беше уморен от писане — „Зорк“ и „Ултима“. Анализите на разузнавателните данни често наподобяваха тези „умствени гимнастики“. Трябваше да се досещаш за нещата, но никога не знаеш какво точно е това, за което се досещаш. Щампите, които трябваше да откриеш, биха могли много да се различават от нещата, с които човек нормално си има работа, а разликата може да бъде важна или пък случайна.

Два от предполагаемите лагери на АОЪ се намираха на четиридесет мили от един от постовете на ИРА. „По-малко от един час път — помисли си Джек. — Ако знаеха само.“ Той би се съгласил да подскажат на ИРА и те да унищожат АОЪ, както очевидно им се искаше. Имаше някои признаци за това, че англичаните замислят подобни неща. Райън се запита какво ли мисли мистър Оуенс по този въпрос и заключи, че вероятно не знае нищо. Изненада се от мисълта, че разполага с информация, която опитни играчи вероятно нямаха. Отново се върна към снимките.

На една от тях, направена седмица след като Милър беше забелязан в Бенгази, се виждаше лека кола — приличаше на „Тойота Ландкрузър“ — на около миля от 11-5-18, като се отдалечаваше от него. Райън се зачуди къде ли отива. Записа си датата и часа в дъното на снимката и ги провери в справочната таблица в предната част на папката. Десет минути по-късно откри същата кола, снимана на следващия ден в 11-5-09, лагер на ИРА, на четиридесет мили от 11-5-18.

Джек си казваше, че не трябва да се вълнува прекалено силно. 11-5-18 може би принадлежи на западногерманската фракция „Червена армия“, на италианските възродили се „Червени бригади“ или на много други организации, с които ИРА си взаимодействаше. Въпреки всичко той си записа някои неща. Това си бяха данни, които си струваше да провери.

След това разгледа графиката за населеността на лагера. На нея се виждаха няколко заети помещения през нощта и съдържаше сведения отпреди повече от две години. Сравни ги със списък от известни акции на ИРА и отначало не откри нищо. Дните, в които броят на заетите помещения нарастваше, не съвпадаха с известните акции на организацията… Но видя, че има някакъв шаблон.

„Какво е то?“ — запита се Джек. На всеки три месеца населеността нарастваше с едно помещение. Независимо от броя на хората в лагера броят на използваните помещения нарастваше с едно за период от три дни. Райън изруга, когато видя, че тази зависимост не беше постоянна. Два пъти през тези две години заетостта не се беше променила. — „И какво ли означава това?“

— Намираш се в лабиринт с преплетени проходи, които си приличат до един — мърмореше си Джек. Това беше реплика от една от компютърните му игри. Разпознаването на поведенчески шаблони не беше от силните му страни. Джек напусна стаята, за да си вземе кутия кола, но всъщност желаеше да прочисти главата си. Върна се след пет минути.

Извади графиките за заетостта на трите „неизвестни“ лагера, за да сравни съответните нива на активност. Необходимо му беше да направи ксерокопия на графиките, но ЦРУ имаше строги разпоредби за използването на копирните машини. Снимането щеше да отнеме време, което той не можеше да си позволи да загуби. В другите два лагера не се виждаха никакви характерни щампи на заетостта, докато лагер 18, изглежда, имаше такива. Прекара един час, зает с тези неща. Към края беше запаметил трите графики. Трябваше да спре. Райън пъхна графиките на местата им и се върна към снимките.

Видя, че на една от снимките на лагер 11-5-20 се виждаше момиче. Или някой, който имаше бански костюм от две части. Джек гледа изображението в продължение на две секунди, а след това обърна снимката с отвращение. Правеше се на воайор, опитващ се да разгледа фигурата на някой, който може би е терорист. В лагери 05 и 18 нямаше подобни отвличащи вниманието неща и той се замисли върху значението на този факт, но се досети, че само един спътник осигуряваше дневни снимки с хора на тях. Райън реши да прерови библиотеката в академията за книги по космическа механика. Реши, че е необходимо да знае колко пъти денем преминава един спътник над определена точка.

— Доникъде не стигаш — каза на глас той.

— Както всички останали — обади се Марти Кантор. Райън се извърна.

— Как влезе тук? — попита Джек.

— Мога да кажа едно, Джек. Когато искаш, ти наистина се концентрираш. Стоя тук от пет минути. — Кантор се усмихна.

— Харесва ми енергията ти, но ако искаш мнението ми, знай, че се напъваш малко повече от необходимото.

— Ще оцелея.

— Ти го казваш — отговори със съмнение в гласа Кантор.

— Харесва ли ти нашият фотоалбум?

— Хората, които правят това на пълно работно време, сигурно откачат.

— Някои откачат — съгласи се Кантор.

— Мисля, че имам нещо, което си струва да се провери — каза Джек и обясни подозренията си относно лагер 18.

— Не е лошо. Между другото, 20 може би е лагер на „Пряко действие“, френската група, която се проявява напоследък. Френските разузнавателни служби смятат, че са по следите им.

— О, това може би обяснява една от снимките. — Райън обърна на съответната страница.

— Слава богу, че Иван не знае на какво е способна тази птица — кимна Кантор. — От тези снимки може и да успеем да идентифицираме хората.

— Как? — попита Джек. — Не се различава лицето й.

— Можеш приблизително да определиш дължината на косата й. Можеш и да определиш размера на циците й. — Кантор се ухили до уши.

— Какво?

— Момчетата от отдела за тълкуване на снимките са… е, работят с много технически подробности. За да може да се вижда цепката между гърдите й на тази снимка, момичето трябва да има бюст от големите размери — или поне така ми казаха веднъж. Не се шегувам, Джек. Един даже разработи и математическа формула, защото може да се определи самоличността на хората, ако се изгради комбинация от фактори като цвят и дължина на косата и големина на бюста. В „Пряко действие“ има много жени. На френските ни колеги това може да се стори интересно. „Ако желаят да се сработим“ — помисли си той.

— Какво ще кажеш за лагер 18?

— Не зная. Никога не сме се опитвали да установим чий е. Но тая история с колата може да е в разрез с идеята ти.

— Не забравяй, че АОЪ са проникнали в ИРА — каза Джек.

— Ти още ли си на тази вълна? Добре, това трябва да бъде разгледано — съгласи се Кантор. — Ами какво ще кажеш за онези шаблони, за които говореше?

— Все още нямам нищо, върху което да привлека вниманието ти — призна си Джек.

— Дай да разгледаме графиката.

Джек я извади и разгъна от края на папката.

— На всяко тримесечие или през повечето населеността му се повишава.

За момент Кантор се намръщи пред графиката. След това разгледа фотографиите. Имаха дневна снимка, на която се виждаше нещо само от този ден. Във всеки от лагерите имаше място, приличащо на стрелбище. На снимката, която Кантор избра, се виждаха трима мъже, застанали до него.

— Може би си попаднал на нещо, Джек.

— Какво? — Райън беше гледал снимката, но без да открие нищо.

— Каква е отличителната черта на АОЪ?

— Техният професионализъм — отговори Райън.

— В последния ти доклад се казва, че са организирани като военни в по-голяма степен, отколкото някои от другите, нали помниш? Доколкото знаем, всеки един от тях е опитен с огнестрелните оръжия.

— Е?

— Помисли! — сопна му се Кантор. Райън го погледна с неразбиращи очи. — Може би периодични опреснителни тренировки по стрелба.

— О, за това не бях мислил. Как така никой досега не…

— Знаеш ли колко снимки минават оттук? Не мога да кажа с точност, но спокойно приеми, че броят е много голям, хиляди бройки месечно. Представи си, че са необходими минимално пет минути, за да изследваш всяка от тях. Ние най-вече се интересуваме от руснаците — ракетни силози, заводи, движения на войските, танкове и какво ли не още. Точно там изпращаме повечето от аналитиците си, а те не могат да смогват на всичко, което идва. Хората, които се занимават с неща като твоето, са техници, а не аналитици. — Кантор замълча. — Лагер 18 изглежда достатъчно интересен, за да се опитаме да намерим начин да видим кой живее там. Не е лошо.

 

 

— Той е нарушил разпоредбите за сигурността — каза вместо поздрав Кевин О’Донъл. Каза го достатъчно тихо, за да не може да го чуе никой в шумната кръчма.

— Вероятно това си струва — отговори Кули. — Искам инструкции.

— Кога се връщаш?

— Утре сутринта, с ранния полет.

О’Донъл кимна и довърши напитката си. Излезе от кръчмата и се отправи към колата си. Двадесет минути по-късно беше у дома си. След десет минути завеждащите акциите и разузнаването бяха при него.

— Шон, хареса ли ти да работиш с организацията на Алекс?

— Те са като нас. Малко са, но са професионалисти. Алекс е много акуратен техник, но е арогантен. Не е карал някакво обучение. Умен е, много умен. И както казват там, е много гладен. Иска да се наложи.

— Е, може и да има възможността да го стори идното лято. — О’Донъл замълча, като вдигна писмото, което Кули беше донесъл. — Изглежда, негово височество ще посети Америка през идното лято. Изложбата на хазната с имала такъв успех, че ще организират нова. Почти деветдесет процента от творбите на Леонардо да Винчи принадлежат на кралското семейство. Ще ги изпратят в Америка, за да съберат пари за някакви благотворителни дейности. Изложбата ще бъде отворена във Вашингтон на първи август и уелският принц ще отиде там, за да я открие. Тя няма да бъде обявявана до юли месец, но тук се съдържа маршрутът му заедно с предложените мерки за сигурност. Още не е решено дали прекрасната му съпруга ще съпровожда негово височество, но ще предположим, че ще го придружи.

— А детето? — попита Шон Милър.

— Подозирам, че няма да го вземат, но ще допуснем и тази възможност. — Той подаде писмото на Майкъл Маккени. Офицерът от разузнаването на АОЪ разгледа данните.

— Охраната на официалните церемонии ще бъде непробиваема. Американците са имали някои неприятности и са се поучили от тях — каза Маккени. Както всички офицери от разузнаването, той разглеждаше потенциалните си противници като изключително силни. — Но ако решат да направят това…

— Да — каза О’Донъл. — Искам вие двамата да работите заедно по този въпрос. Имаме много време и ще го използваме изцяло. — Той взе писмото и го прочете още веднъж, преди да го даде на Милър. След като двамата излязоха, той написа инструкциите за агента си в Лондон.

 

 

Следващата сутрин на летището Кули видя човека, с когото трябваше да се срещне, и влезе в кафенето. Беше дошъл рано като редовен пътник и си взе чаша кафе в очакване да обявят полета. Когато приключи с кафето, излезе навън. Човекът, който трябваше да се срещне с него, тъкмо влизаше. Двамата мъже се допряха на разминаване и съобщението беше предадено така ловко, както се учи във всяко шпионско училище по света.

 

 

— Той пътува доста — отбеляза Ашли. Детективите на Оуенс намериха за по-малко от час агента, уреждащ пътуванията на Кули, и получиха сведения за маршрутите му от последните три години. Други двама агенти събираха биографични данни за него. Работата беше строго рутинна. Оуенс и хората му имаха достатъчен опит, за да не се разпалват от тази нова нишка. Ентусиазмът много често пречеше на обективността. Колата му, паркирана на летище „Гатуик“, беше навъртяла доста километри за възрастта си и това се обясняваше с факта, че пътува много, за да купува книги. Толкова бяха данните, събрани през последните осемнадесет часа. Щяха търпеливо да чакат за още.

— Колко често пътува за Ирландия?

— Доста често, но върти бизнес с книги, написани на английски език, а ние сме двете страни в Европа, които говорят английски език, нали така? — Ашли също умееше да се контролира.

— Ходи ли до Америка? — попита Оуенс.

— Изглежда, пътува веднъж в годината. Предполагам, че посещава годишна изложба на книги. Мога да проверя това.

— Те също говорят английски език.

Ашли се усмихна:

— Шекспир не е живял или печатал книги там. Няма достатъчно архаични свидетелства за американска печатарска дейност, които да развълнуват човек като Кули. Може би купува наши книги, които са се оказали отвъд океана, но по-вероятно е да търси купувачи. Не, Ирландия пасва идеално с прикритието му — извинете ме, — ако това наистина е прикритие. Търговците на книги, от които аз купувам, също ходят там често… но не чак толкова — допълни той.

— Може би ще разберем някои неща от биографията му — отбеляза Оуенс.

— Да се надяваме. — Ашли търсеше светлинка в края, но виждаше само, че тунелът продължава.

 

 

— Всичко е наред, Джек — каза Кати.

Райън кимна. Знаеше, че жена му е права. Сестрата стажантка грееше, когато им каза новината. Сали се оправяше бързо, както става при здравите деца. Процесът на възстановяване вече беше започнал.

И все пак имаше разлика между това, което знаеше мисълта, и това, което тревожеше сърцето. Този път Сали беше будна. Разбира се, не можеше да говори заради респираторната тръбичка в устата си, по звуците, които се опитваха да излязат през устата й, можеха да означават само едно: „Боли.“ Раните по тялото на детето му не изглеждаха по-малко ужасяващи, дори и да знаеше, че ще заздравеят. Ако не друго, то сега, когато тя от време на време беше в съзнание, нараняванията изглеждаха по-тежки. Постепенно болката щеше да изчезне, но малкото му момиченце я изпитваше сега. Кати може би се успокоява с мисълта, че само живите усещат болка, че това е положителен признак, независимо от неприятностите, които създаваше. Джек не можеше да се успокои. Стояха, докато тя отново заспа. Изведе жена си навън.

— Как си? — попита я той.

— По-добре. Можеш да ме заведеш у дома утре вечерта.

Джек поклати глава. Не беше се сещал за това. Помисли си, че беше постъпил глупаво. Беше решил, че Кати ще стои тук, при Сали.

— Без теб къщата е празна, мила — каза той след малко.

— Ще бъде празна без нея — отговори жена му и сълзите й отново потекоха. Тя зарови глава в рамото на мъжа си. — Толкова е малка…

— Да. — Джек се замисли за лицето на Сали, за двете сини очи, заобиколени от море от белези, за болката, която се четеше в тях, за страданието. — Тя ще се оправи, скъпа, и повече не искам да слушам глупости като „вината е моя“.

— Но тя е!

— Не, не е. Знаеш ли какъв късмет имам, че и двете сте живи. Днес гледах данните от ФБР. Ако не беше натиснала спирачката тогава, сега и двете щяхте да бъдете мъртви. — Предполагаше се, че това е изместило целта на Милър с няколко сантиметра. Специалистът по съдебна медицина каза, че най-малко два куршума са минали на косъм от главата на Сали. Джек можеше да затвори очи и да издекламира цялата информация дума по дума. — Ти спаси живота й, спаси и своя, защото си умна.

На Кати й беше необходим само миг, за да реагира:

— Ти как разбра това?

— От ЦРУ. Сътрудничат си с ФБР по този случай. Помолих да участвам в екипа им и те приеха.

— Но…

— Много хора работят по този случай, скъпа. Аз съм един от тях — тихо каза Джек. — Сега единственото важно нещо е тези хора да бъдат намерени.

— Мислиш ли…

— Да, мисля. „Рано или късно“

 

 

Бил Шоу нямаше такива надежди на този етап. Най-добрата потенциална следа, която имаха, беше самоличността на чернокожия, който беше карал микробуса. Криеха това сведение от средствата за масова информация. За вестниците и телевизията всички терористи бяха бели. ФБР ме беше излъгало пресата, просто допусна тя да направи погрешни изводи от непълно изложените сведения, както достатъчно често се случваше. По този начин нямаше да плашат заподозрения. Единственият човек, видял го отблизо, беше служителката от пазарния център. Тя беше прекарала няколко часа в разглеждане на снимки на чернокожи, за които се смяташе, че са членове на революционни групи, и се спря на три възможни лица. Двама от тях се намираха в затвора, единият за обир на банка, а другият — за превозване на експлозиви по междущатското шосе. Третият се беше изгубил от погледа преди седем години. За ФБР той представляваше само една снимка. Беше се отделил от бившите си приятели — умен ход, тъй като повечето от тях бяха арестувани и съдени за различни криминални престъпления — и просто беше изчезнал. Шоу си мислеше, че вероятно най-хубавото, което може да му се е случило, е сега да е част от обществото, да живее нормален живот и действията му от миналото да са само спомен.

Агентът отново провери папката. Псевдонимът му е бил Константин Дапънс. Сведенията от информатора бяха, че в двата случая, когато е приказвал, говорил като начетен човек. Вероятно е образован. Движел се е в групата, която ФБР наблюдаваше, но никога не е бил част от нея. Никога не е участвал в самостоятелно незаконно действие и се е отстранил, когато предводителите на малката банда започнали да говорят за обиране на банки и вкарване на наркотици, за да се издържат. Шоу си помисли, че може би е дилетант, студент с радикални разбирания, който, след като е опознал членовете на групата, е разбрал какво представляват: негодни тъпаци, улични разбойници, натъпкани с малко марксистки глупости или псевдохитлеризъм.

Няколко дребни групировки успяваха понякога да взривят по някоя бомба, но тези случаи бяха толкова редки, че американският народ почти не знаеше, че такива неща се случват. Когато някоя група нападнеше банка или бронирана кола, за да се издържа, обществеността си спомняше, че за да обере банка, човек не се води непременно от политически подбуди. Алчността беше достатъчна. От петдесет и едно терористични нападения през 1982 година броят им беше сведен до седем през 1985. ФБР беше успяло да залови много от тези аматьорски групи, като само миналата година беше предотвратило над двадесет инцидента благодарение на доброто си разузнаване, последвано от бързи действия. В основата си малките клетки от ненормални типове бяха се издали поради собственото си аматьорство.

В Америка нямаше терористични групи с идеологическа мотивация или попе не в европейския смисъл. Съществуваха арменските групи, чиято главна цел беше убиването на турските дипломати, имаше и групи от северозапада, поддържащи превъзходството на белите, но и в двата случая единствената идеология беше омразата — към турците, чернокожите, евреите или всякакви други. Това бяха свирепи групи, но не истински опасни за обществото, защото другите хора не споделяха политическата им цел. За да бъдат наистина ефективни, членовете на подобна група трябваше да вярват в нещо повече, отколкото в омразата. Разбира се, най-опасните терористи бяха идеалистите, но Америка не беше мястото, в което можеше да се види ползата от марксизма или нацизма. След като дори семействата, живеещи от социални помощи, имаха цветни телевизори, доколко привлекателен би могъл да е колективизмът? След като в страната нямаше класово разделение, коя група би могъл убедено да мрази човек? По тази причина повечето малки групи откриваха, че са партизани, плуващи не в морето на омразата, а на безразличието. Нито една група не беше успяла да проумее този факт, преди ФБР да проникне в нея и да я унищожи. Научаваха само, че са обречени на забрава, ако се изключат няколкото колони на единадесета страница и неотпечатаният им предизвикателен манифест. Анонимните редактори решаваха, че те не представляват никаква новина. В много случаи това беше най-добрият край на делата за терористичните групи.

В този смисъл ФБР беше жертва на собствения си успех. Работата беше така добре свършена, че вероятността за терористични действия в Америка не беше въпрос, който вълнува всички. Дори и „Случаят Райън“, както сега го наричаха, беше сметнат за обикновено мръсно престъпление, а не предвестник на нещо ново за Америка. За Шоу то беше и двете неща. ФБР разглеждаше тероризма като престъпление без никакви политически измерения, които да придадат някаква перверзна порядъчност на извършителите. Значението на това разграничаване не беше просто семантично. Тъй като по природа терористите удрят основите на цивилизованото общество, да им се приписва дори най-малка порядъчност, би било равносилно на самоубийство, Но ФБР разбираше, че това не са обикновени престъпници, преследващи само парите. Целта им беше далеч по-опасна. По тази причина престъпленията, които обикновено биха фигурирали в списъците на местните полицейски участъци, незабавно се поемаха от федералното правителство.

Шоу се върна към снимката на Константин Дапънс. Би било прекалено да се очаква от една служителка в магазин да си спомня едно лице измежду стотиците, които виждаше всеки ден, и то толкова добре, че да избере снимка отпреди години. Тя наистина се беше опитала да помогне и се съгласи да не казва на никого какво е правила. Притежаваха описание на дрехите на заподозрения, почти сигурно изгорени, както и на микробуса, който бяха намерили. Сега го разглобяваха парче по парче недалеч от канцеларията на Шоу. За момента това беше всичко, с което разполагаха. Инспектор Бил Шоу можеше само да чака агентите му да се върнат с нещо ново. Някой платен информатор може да дочуе нещо, може да се появят нови свидетели или специалистите по съдебна медицина да открият нещо неочаквано във фургона. Шоу си казваше, че трябва да бъде търпелив. Въпреки двадесет и двете години, прекарани във ФБР, търпението беше нещо, което все още трябваше да си налага.

 

 

— Жалко, брадата ти беше започнала да ми харесва — каза колегата му.

— Проклетото нещо сърбеше прекалено много. — Александър Константин Добенс отново беше на работа. — Половината време прекарвах в чесане на лицето си.

— Да, същото ставаше и с мен, когато служех в подводниците — съгласи се колегата му. — Но е по-различно, когато си млад.

— Говори за себе си, дядо! — засмя се Добенс. — Дърт женен пуяк такъв. Това, че си вързан, не значи и аз да бъда.

— Трябва да се задомиш, Алекс.

— Светът с пълен с интересни неща, а аз все още не съм опитал всичко. — „Съвсем не.“ Той беше инженер в „Балтимор газ енд електрик къмпани“ и обикновено работеше нощем. Работата му налагаше да прекарва много от времето си в пътуване и проверки на оборудването, както и да наглежда екипите за обслужване на далекопроводните линии. Алекс беше известен човек, който не се боеше да си оцапа ръцете и всъщност обичаше физическия труд, избягван от много от прекалено гордите инженери. Наричаше себе си народен човек. Симпатиите му към професионалните синдикати бяха извор на раздразнение за ръководството, но той беше добър инженер, а и това, че е чернокож, не беше лошо. Един добър инженер, популярен между хората си, а при това и чернокож, беше неотразим. Беше привлякъл на ниски длъжности доста хора, някои от които бяха много добри работници. Други имаха поразклатено минало, но Алекс ги беше накарал да се стегнат.

Работата нощем често пъти беше спокойна и както обикновено Алекс взе първото издание на „Балтимор Сън“. Случаят вече беше снет от първите страници и сега се появяваше само в колоната с местните новини. Прочете, че ФБР и щатската полиция продължават разследването. Все още се учудваше, че детето и жената бяха оцелели, което свидетелстваше за ползата от обезопасителните колани, да не говорим за работата на инженерите от фирмата „Порше“.

„Е — реши той, — всичко е наред“ Да убиеш малко дете и бременна жена не беше нещо, с което човек може да се хвали. Бяха очистили полицая и на него това му стигаше. Но Добенс продължаваше да се тревожи от залавянето на Кларк. „Казвах на оня тъпак, че човекът му е твърде открит там, но не, искаше да очисти цялото семейство наведнъж.“ Алекс знаеше защо стана така, но гледаше на нещата като на пример за разпаленост, взела връх над реализма. „Проклетите специалисти по политически науки смятат, че човек може да накара нещо да стане, ако го желае достатъчно силно.“ Инженерите знаеха, че това не е така.

Добенс се успокояваше от факта, че всичките заподозрени лица бяха бели. Махането с ръка към хеликоптера беше грешка. Перченето нямаше място в работата на революционера. Това беше урок, от който самият той трябваше да се поучи, но не беше навредил на никого. Ръкавиците и шапките не бяха позволили на ченгетата да направят описание. Най-интересното нещо беше, че независимо от всичките гафове акцията беше преминала успешно. Оня нещастник от ИРА, О’някой си, беше изритан от Бостън с подвита опашка. Най-малкото акцията имаше политически смисъл. Казваше си, че това е истинската мярка за успеха.

От негова гледна точка успехът означаваше и навлизане в света на големите. Хората му и той бяха осигурили експертно съдействие на доказана революционна група. Сега можеше да се обърне към африканските си приятели за финансови средства. Според него те не бяха африканци, но предпочитаха да се наричат такива. Имаше начини Америка да бъде наранена, да бъде привлечено вниманието по начин, по който никоя друга революционна група не беше успяла. Ами какво ще стане, ако например изключи осветлението в петнадесет щата? Алекс Добенс знаеше как да направи това. Революционерът трябва да открие как да удари хората там, където живеят, а има ли по-добър начин от този да направиш така, че онова, което смятат за даденост, да се превърне в нещо, на което не може да се разчита? Ако покаже, че корумпираното правителство дори не може да поддържа осветлението както трябва, какви ли не съмнения може да вкара в главите на хората след това. Знаеше, че Америка е общество на вещите. Но какво ще стане, ако тези неща спрат да работят? Какво ще си помислят хората тогава? Не знаеше отговора на този въпрос, но усещаше, че нещо ще се промени, а той търсеше точно това.