Том Кланси
Патриотични игри (1)

1.
Един слънчев ден в Лондон

За половин час Райън на два пъти едва не загина. Остави таксито на няколко преки от целта си. Денят беше приятен и ясен, слънцето — вече слязло ниско в небето. След като бе седял с часове на различни дървени столове с прави облегалки, сега той искаше да се поразкърши. Движението по улиците и тротоарите беше сравнително слабо. Това го изненада, защото очакваше да види вечерния наплив. Явно тези улици не са подходящи за натоварено движение и беше сигурен, че следобедният хаос ще е интересна гледка. Според първото впечатление на Джек, Лондон беше приятен град за разходки и той крачеше с типичната си забързана походка, придобита по време на службата в морската пехота, като потупваше в такт ръба на „папката“ по крака си.

Когато наближи ъгъла, по улицата нямаше автомобили и той понечи да я пресече преди пешеходната пътека. Автоматично погледна наляво, после надясно, а след това отново наляво, както правеше още от детските си години, после слезе от бордюра… И за малко да го смаже някакъв двуетажен червен автобус, който изрева пронизително само на половин метър от него.

— Извинете, сър! — Райън се обърна и видя един полицай — припомни си, че тук го наричат констабъл — в пълна униформа и с шапка като саксия. — Моля ви, внимавайте и пресичайте на ъглите. Не забравяйте да обръщате внимание на надписите по настилката, които напомнят да се оглеждате надясно и наляво. Стараем се да опазим колкото се може повече туристи в битката им с транспорта.

— Откъде знаете, че съм турист? — Дори и да не знаеше, сега вече щеше да го разбере по акцента му.

Полицаят се усмихна търпеливо:

— Защото не погледнахте накъдето трябва, сър, пък и сте облечен като американец. Моля ви, бъдете внимателен, сър. Довиждане.

Полицаят си тръгна, кимайки приятелски, и остави Райън замислен за чисто новия си костюм с жилетка, по който личеше, че е американец.

Поомекнал, той тръгна към ъгъла. Буквите, написани с боя върху асфалта, напомняха да погледне НАДЯСНО, а за онези, които не разбират езика, имаше стрелка. Изчака светофарът да се смени и се постара да не се отклонява от линиите на пешеходната пътека. Джек си спомни, че трябва да обръща повече внимание на движението, особено когато наеме колата във вторник. Англия беше едно от малкото места с обратно движение. Сигурен беше, че ще му трябва известно време, докато свикне.

Но Джек си помисли, че тук правеха всичко останало достатъчно добре. За първи път беше във Великобритания и впечатленията му бяха само от един ден. Райън беше наблюдателен, а такъв човек лесно може да си направи заключения само от няколко погледа. Разхождаше се в район на бизнесмени и професионалисти. Другите хора по тротоара бяха облечени по-добре, отколкото биха били американските им колеги — като оставим пънковете с изправената оранжева и пурпурночервена коса. Сградите тук представляваха смесица от времето на Октавиан Август до Мис ван де Рое^[1], но повечето имаха онзи стар и приятен външен вид, който в Ню Йорк отдавна щеше да бъде заменен от редици нови бездушни стъклени кутии. И двете предимства на града приятно се съчетаваха с добрите обноски, които беше срещнал досега. За Райън това беше работна ваканция, но впечатленията му подсказваха, че независимо от това щеше да е много приятна.

Поразяваха го и някои несъответствия. Струваше му се, че твърде много хора носеха чадъри. Райън си беше направил труда да провери прогнозата за деня, преди да се впусне в пътешествието си с изследователска цел. Съвсем точно бяха предсказали хубав ден — всъщност бяха го нарекли горещ ден, въпреки че температурата не надминаваше петнадесети на градуса. За това време на годината денят беше топъл, разбира се, но чак пък „горещ“? Джек се зачуди дали тук на този сезон му викат циганско лято. Вероятно не. И все пак защо ли носят чадъри? Хората нямат ли доверие на местната метеорологична служба? „По това ли полицаят позна, че съм американец?“

Другото нещо, което го впечатли, беше изобилието от ролс-ройси по улиците. През целия си живот беше виждал само няколко и въпреки че улиците тук не бяха претъпкани с тях, имаше доста. Самият той обикновено караше петгодишния си „Фолксваген Рабит“. Спря се пред будка за вестници, за да си купи „Икономист“, и няколко секунди се бори с рестото от таксито, за да плати на търпеливия продавач, който, без съмнение, беше разбрал, че е американец. Вървеше надолу по улицата и вместо да гледа къде ходи, започна да разлиства списанието. В един момент установи, че се намира на половин пресечка по-надолу от мястото, към което беше тръгнал. Закова се и започна да си припомня картата на града, която беше разгледал, преди да излезе от хотела. Едното от нещата, на които Джек не можа да се научи, беше да запомня имената на улиците, но пък имаше фотографска памет за карти. Отиде до пресечката, зави наляво, продължи още две преки надолу, сви вдясно и ето — озова се в парк „Сейнт Джеймс“. Погледна часовника си — беше пристигнал петнадесет минути по-рано. Улицата слизаше надолу покрай паметника на Йоркския херцог. Джек пресече близо до дълга класическа сграда от бял мрамор.

Другото чудесно нещо в Лондон беше изобилието на озеленени площи. Паркът изглеждаше голям и Райън виждаше, че тревата се поддържа грижливо. Есента тук трябва да е била нетипично топла. По дърветата все още имаше много листа. Наоколо не се виждаха много хора. Е, какво пък, вдигна рамене той. Сряда е. Средата на седмицата. Всички деца са на училище и това си е един нормален работен ден. Толкова по-добре. Нарочно беше дошъл тук след туристическия сезон. Не обичаше тълпите. Морската пехота го беше научила и на това.

— Татееее! — Райън рязко извърна глава и видя малката си дъщеря, която тичаше към него иззад едно дърво и, естествено не мислеше за безопасността си. Сали стигна до него и се блъсна в крака му, както често правеше. След нея се появи и Кати Райън, която никога не можеше да догони този малък смерч. Съпругата на Джек наистина приличаше на турист. Фотоапаратът „Канон-35 мм“ беше преметнат през рамото й заедно с калъфа, който й служеше за свръхголямо портмоне по време на ваканция.

— Как мина, Джек?

Райън целуна жена си и в същия момент си помисли, че може би англичаните не правят това на открито.

— Отлично, скъпа. Отнасяха се с мен като със собственик. Всичките записки са скътани тук. — И той потупа „папката“. — Ти нищо ли не купи?

Кати се засмя:

— Тук в магазините има всичко. — След това се усмихна недвусмислено и той разбра, че се е разделила с доста голяма част от парите, определени за пазаруване. — Взех нещо наистина хубаво за Сали.

— О? — Джек се наведе, за да погледне дъщеря си в очите. — И какво ли е то?

— Изненада, тате. — Малкото момиченце се завъртя и започна да хихика като истинско четиригодишно дете. Посочи към парка: — Тате, там има езеро с лебеди и пекалини.

— Пеликани — поправи я Джек.

— Големи и бели! — Сали обожаваше пеликаните.

— Ъ-хъ — измънка Райън, а после се обърна към жена си: — Засне ли нещо интересно?

Кати потупа фотоапарата.

— О, разбира се. Лондон вече е „увековечен“ — или може би предпочиташ да прекараме целия ден в пазаруване? — Фотографията беше единственото хоби на Кати, а и нея си я биваше.

— Ха! — Райън погледна надолу по улицата. Настилката беше червеникава, а не черна, и около пътя имаше дървета, подобни на брези. Сигурно това беше пътят към двореца. Не можеше да си спомни, но нямаше да пита жена си, посещавала Лондон много пъти. Дворецът беше на около триста метра от тях, скрит зад някакъв мраморен паметник, и представляваше мрачна постройка, по-голяма от очакванията му. Малкото коли наоколо се движеха бързо.

— Какво ще правим за вечеря?

— Ще вземем такси и ще се върнем в хотела. — Тя погледна часовника си. — Или пък можем да се разходим дотам.

— Трябва да имат хубав ресторант. Но е още рано. На такива цивилизовани места човек трябва да чака до осем или девет часа.

Видя още един ролс-ройс, който се движеше в посока към двореца. Очакваше вечерята, но не смяташе, че Сали трябва да бъде с тях. Четиригодишните деца и ресторантите с четири звезди не се връзваха много. Вляво от него изпищяха спирачки. Зачуди се дали в хотела има детегледач…

БУУМ!

Райън подскочи от звука на експлозията на тридесетина метра от тях. „Граната“ — премина през съзнанието му. Дочу свистенето на парчетата във въздуха, а миг след това — тракането на стрелба от автоматично оръжие. Завъртя се и видя ролс-ройса, завъртян косо на улицата. Предницата му изглеждаше по-ниска, отколкото би трябвало, а пътят му беше пресечен от някаква черна кола. Зад десния й калник беше застанал човек и стреляше с автомат АК-47 в предницата на ролс-ройса, докато друг бягаше отляво към задницата му.

„Залегни!“ Райън сграбчи дъщеря си за рамото и я натисна към земята зад едно дърво, като в същото време грубо дръпна и жена си до детето. Зад ролс-ройса бяха спрели безразборно няколко коли, но нито една от тях не се намираше на повече от петнадесет метра и точно тези коли прикриваха семейството му от стрелбата. Отдясно движението беше блокирано от черната кола. Стрелецът експлоатираше докрай възможностите на автомата и обсипваше ролс-ройса с куршуми.

— Копеле мръсно! — Райън държеше главата си вдигната и не можеше да повярва на очите си. — Това е проклетата ИРА^[2] и убиват някого…

Тръгна наляво. С периферното си зрение видя лицата на хората нагоре и надолу по улицата — по всички се виждаха очертанията на зейнала от шока уста. „Това е истина! — помисли си той. — Право пред мен, просто така, просто като в някакъв гангстерски филм за Чикаго. Две копелета извършват убийство. Точно тук. Точно сега. Просто така.“

— Кучи син!

Райън се придвижи още по-наляво, където една спряла кола го скриваше. Клекнал зад десния й калник, той виждаше някакъв мъж, застанал отляво до задната част на ролс-ройса. Просто си стоеше, а ръката с пистолета беше протегната напред, сякаш очакваше някой да изскочи от вратата на пътника. Купето на ролс-ройса криеше Райън от стрелеца с автомата, който беше коленичил, за да контролира оръжието си. Човекът с пистолета се намираше с гръб към Райън. Беше на не повече от петнадесетина метра. Стоеше, без да мърда, концентрирал вниманието си върху вратата на автомобила. Все още беше обърнат с гръб. По-късно Райън не можеше да си спомни да е вземал някакво съзнателно решение.

Той заобиколи спрялата кола, като се движеше с ниско приведена глава, без да се изправя, и бързо набираше скорост. Беше съсредоточил поглед върху целта — кръста на мъжа — така, както го бяха учили в часовете по футбол в гимназията. Измина разстоянието само за няколко секунди и сякаш искаше да внуши на човека да стои така още малко. На около метър и половина Райън наведе рамо и се оттласна с двата си крака. Треньорът му би се гордял с него.

Ударът отзад изненада човека. Гърбът му се изви като лък и Райън дочу изпращяване на чупещи се кости, когато жертвата му отхвръкна напред и надолу. Приятно за ухото издрънчаване му даде да разбере, че главата му е отскочила от бронята на колата при падането върху тротоара. Райън стана веднага задъхан, но възбуден — и клекна до тялото. Пистолетът беше изпаднал от ръката на мъжа и лежеше до него. Райън го взе. Беше автоматичен пистолет, какъвто никога не беше виждал. Приличаше на деветмилиметров „Макаров“ или някакъв друг военен модел от блока на източноевропейските страни. Ударникът беше изтеглен назад, а предпазителят — спуснат. Внимателно намести пистолета в дясната си ръка — лявата не беше както трябва, но той не й обърна внимание. Погледна към човека, когото току-що беше съборил, и стреля веднъж в бедрото му. След това вдигна пистолета на нивото на очите си и отиде до десния заден ъгъл на ролс-ройса. Сниши се още повече и надникна иззад купето.

Автоматът на другия стрелец лежеше на улицата и той стреляше в колата със собствения си пистолет, а в другата си ръка държеше нещо. Райън пое дълбоко дъх, излезе иззад колата и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Стрелецът най-напред обърна глава, а след това, като загуби равновесие, се извъртя, за да насочи своя пистолет. И двамата стреляха едновременно. Райън усети парещ удар в лявото рамо и видя как неговият изстрел улучи мъжа в гърдите. Девет милиметровият куршум отхвърли жертвата назад като при нанесен силен удар. Райън наведе отскочилия от изстрела пистолет и стреля още веднъж. Вторият куршум улучи мъжа под брадата и изби от тила му в мокър розов облак. Той се строполи на тротоара, без да помръдне, като марионетка, на която са отрязали конците. Райън задържа пистолета насочен към гърдите на мъжа, докато гледаше какво става с главата му.

— О, господи!

Адреналинът се стопи така бързо, както беше нахлул. Времето забави хода си и тръгна с нормално темпо и изведнъж Райън се почувства замаян и изтощен. Устата му зееше и той се задъхваше. Силата, която държеше тялото му изправено, каквато и да беше тя, сякаш го напускаше, като го оставяше слаб — на границата на припадъка. Черната кола измина няколко метра на заден ход, а след това, набирайки скорост, профуча край него и зави в една странична улица. И през ум не му мина, че трябва да запомни номера. Беше зашеметен от светкавичното развитие на нещата, все още не можеше да ги проумее.

Ясно беше, че човекът, когото простреля, е мъртъв. Очите му бяха отворени и сякаш учудени от сполетялата го съдба, а под главата му се червенееше тридесетсантиметрова локва кръв. Райън с ужас забеляза, че в лявата си ръка, на която беше сложена ръкавица, убитият държеше граната. Наведе се, за да се убеди, че предпазният щифт е на мястото си в дървената дръжка, а след това се изправи бавно и с болка. Погледна към ролс-ройса.

Първата граната беше разбила предницата на парчета. Предните колела стояха разкривени, а гумите им бяха спукани. Шофьорът беше мъртъв. На седалката до него лежеше свлечено надолу тяло. Дебелото предно стъкло беше пръснато на парчета. Лицето на шофьора беше… изчезнало, превърнало се в кървава пореста каша. На стъклената преграда, разделяща седалката на шофьора от отделението за пътници, имаше кърваво петно. Джек заобиколи колата и погледна отзад. Видя човек, легнал на пода, а отдолу се подаваше ръбът на женска рокля. Почука по стъклото с дръжката на пистолета. Мъжът се размърда, а след това се вцепени. Беше жив.

Райън погледна пистолета си. Беше празен — цевта стоеше заключена в задно положение, което означаваше празен пълнител. Джек дишаше на пресекулки. Краката му се огъваха, ръцете му трепереха конвулсивно и кратки, остри вълни от силна болка прииждаха в раненото рамо. Огледа се и зърна гледка, която го накара да забрави болката…

Към него тичаше един войник, следван на няколко метра от полицай. Джек предположи, че той е от охраната на двореца. Войникът беше загубил мечешкия си калпак, но автоматичната пушка с половинметровия щик на цевта все още беше у него. Райън се запита дали пушката е заредена, но реши, че ще му струва много скъпо да разбере това. Този е от охраната, професионален войник от добър полк, и е трябвало да докаже, че е смелчага, преди да го пратят да изкара школата, от която излизаха механичните играчки, по които зяпаха туристите. Може би е добър като морски пехотинец. Как стигна толкова бързо?

Бавно и внимателно Райън протегна пистолета на една ръка разстояние. Натисна бутона за освобождаване на пълнителя и той изтрополи на улицата. След това завъртя пистолета, за да може войникът да види, че е празен. Постави го на тротоара и отстъпи назад. Опита се да вдигне ръце, но лявата отказваше да се движи. През цялото време младежът действаше хитро — с вдигната глава, а очите му се местеха натам-насам, но не изпускаха Райън нито за миг. Спря се на три метра от него, като държеше пушката свалена ниско, с щик, насочен към гърлото на Джек — точно според устава. Гръдният кош на войника се повдигаше, но лицето му представляваше безизразна маска. Полицаят беше изостанал. Лицето му беше разкървено и той крещеше в някакво малко радио.

— Спокойно, войнико — каза колкото е възможно по-твърдо Райън. Не успя да му направи впечатление. — Двама от лошите са повалени. Аз не съм от тях.

Лицето на войника дори не трепна. Момчето си беше професионалист. Райън можеше да прочете мислите му и да разбере намерението му — как по-лесно да забие щика така, че да го изкара през гърба на жертвата си. Джек не беше в състояние да избегне такъв удар.

— Татее, татее, татее! — Райън обърна глава и видя малката си дъщеричка, която тичаше към него покрай спрелите автомобили. Четиригодишното дете спря на няколко метра от него с ужасени очи. Засили се, обви с две ръце крака на баща си и изкрещя:

— Да не си посмял да нараниш моя татко!

Удивен, войникът премести поглед от бащата към дъщерята, а в това време към тях се приближи и Кати — по-внимателна и е разтворени ръце.

— Войнико — каза тя като човек, свикнал да дава нареждания, — аз съм лекар и ще прегледам тази рана. Ето защо можете да свалите пушката. Веднага!

Полицаят сграбчи рамото на войника и му каза нещо, което Райън не можа да разбере. Пушката промени незначително ъгъла си и момчето се отпусна едва забележимо. Райън видя още полицаи, които бягаха насам, и някаква бяла кола с виеща сирена. Ситуацията, каквато и да е тя, беше овладяна.

— Лунатик такъв! — Кати огледа раната безстрастно. На рамото си Райън имаше тъмно петно, от което сивият вълнен плат на новия му костюм ставаше пурпурночервен. Сега цялото му тяло се тресеше. Едва стоеше, а тежестта на Сали, увиснала върху крака му, го караше да се клатушка. Кати хвана дясната му ръка и му помогна да седне на асфалта, като го подпря на колата. Отдръпна сакото от раната и леко опипа рамото. Само че не му се стори никак леко. Кати протегна ръка и извади от задния му джоб кърпичка, която притисна отгоре.

— Не изглежда никак добре — отбеляза тя, без да се обръща към някого.

— Тате, целият си в кръв! — Сали стоеше на един дъх разстояние от него и ръцете й пърхаха като крилцата на малка птичка. Джек искаше да я приласкае, да й каже, че всичко е наред, но не можеше да я достигне, сякаш тя беше на хиляди мили от него, а и рамото му даваше да разбере, че нещата съвсем не бяха наред.

Сега около колата се суетяха десетина задъхани полицаи. Трима с пистолети в ръце оглеждаха събиращата се тълпа. От западната страна на улицата се появиха още двама войници в червени униформи. Приближи се един сержант от полицията. Кати не му даде възможност да каже нищо, защото рязко нареди:

— Повикайте линейка. Незабавно!

— Линейката е на път, мадам — отговори сержантът с неочаквано мек тон. — Защо не ни позволите да се погрижим за тези неща?

— Аз съм лекар — отсече тя. — Имате ли нож?

Сержантът се обърна, свали щика от пушката на войника и се наведе, за да помага. Кати вдигна сакото и жилетката, за да може той да ги среже, а след това му помогна да разрежат и ризата и да освободят рамото. Тя захвърли настрани кърпичката, която вече беше просмукана с кръв. Джек започна да протестира.

— Млъкни, Джек! — Кати погледна сержанта и кимна към Сали: — Махнете я оттук!

Сержантът махна на един от войниците. Редникът пое Сали и нежно я притисна към гърдите си. Джек видя малката си дъщеричка разплакана жално, но всичко му изглеждаше някак си отдалечено. Почувства кожата си студена и мокра — шок ли е това?

— По дяволите! — изруга кисело Кати. Сержантът й подаде дебела превръзка. Притисна я към раната, но докато се опитваше да я завърже, тя почервеня. Райън изпъшка. Изпитваше болка, сякаш някой е забил брадва в рамото му.

— Джек, какво се опитваше да направиш, дявол да го вземе? — запита тя през зъби, докато оправяше превръзката.

— Не се опитвах, а го направих, мамицата му! — изруга в отговор Райън, а внезапно обзелият го гняв притъпи болката. За да изговори всичко това, изчерпа почти всичките си сили.

— Аха — изпъшка Кати. — Е, Джек, кървиш като заклано прасе.

От другата страна на улицата прииждаха тичешком още хора. Изглежда, сто коли със сирени се бяха събрали тук и от тях изскачаха мъже — някои униформени, а други цивилни, — за да се присъединят. Един полицай с по-богато украсени пагони започна да крещи и да нарежда на останалите. Сцената беше впечатляваща. Една отделна, независима част от мозъка на Райън отбеляза всичко това. Ето, той седеше тук е накисната риза, сякаш върху нея са изливали кръв от кана. Кати, чиито ръце бяха покрити с кръвта му, все още се опитваше да нагласи превръзката както трябва. Дъщеря му се задавяше в собствените си сълзи в ръцете на едрия войник, който, изглежда, й пееше песен на непознат за Райън език. Очите на Сали, пълни с отчаяние и мъка, бяха приковани върху него. Независимата част на съзнанието му реши, че всичко това е много забавно, но нова вълна от болка внезапно го върна в реалността.

Полицаят, очевидно взел нещата в свои ръце, се приближи до тях, след като беше огледал района.

— Сержант, преместете го.

Кати го погледна и отговори гневно:

— Отворете вратата от другата страна, по дяволите, аз се боря с кървяща рана!

— Другата врата е заяла, мадам. Позволете да ви помогна.

Райън дочу друга сирена, докато тримата се навеждаха над него. Отместиха го на тридесетина сантиметра встрани и старшият офицер се опита да отвори вратата на колата. Не го бяха преместили достатъчно далеч. Когато вратата се отвори и завъртя, ръбът й удари рамото на Райън. Последното нещо, което си спомни, преди да припадне, беше пълният с болка вик.

Очите на Райън дойдоха бавно на фокус, но съзнанието му беше все още замъглено и в него изплуваха несвързани мисли. За момент му се стори, че се вози в кола. Поклащането встрани, докато колата се движеше, предизвикваше болка в гърдите му, а и далечината се чуваше някакъв атонален звук, който всъщност не беше чак толкова далеч. Стори му се, че видя две познати лица. И Кати беше там — не, имаше някакви хора в зелени дрехи. Всичко беше притъпено, освен парещата болка в рамото и гърдите, но като премигна, откри, че всички си бяха отишли. Пак дойде в съзнание, но вече на ново място.

На пръв поглед таванът беше бял и почти еднообразен. По особен начин Райън усещаше, че е под въздействието на наркотик. Разбираше чувствата си, но не можеше да си припомни защо. Необходими му бяха няколко минути, прекарани в лениво концентриране, за да установи, че таванът е направен от акустични плочки, монтирани на бели метални рамки. Някои от плочките имаха петна от вода и му служеха за ориентири. Други пък бяха направени от прозрачна пластмаса за мекото луминесцентно осветление. Нещо беше вързано под носа му и след малко усети някакъв хладен газ да минава през ноздрите му — дали не е кислород? Едно след друго останалите му сетива започнаха да възприемат. В посока от главата надолу по тялото те започнаха да го обследват и с нежелание пращаха сигнали към мозъка. Някакви невидими неща бяха прикрепени е лепенки към гърдите. Усещаше ги на космите си, с които Кати обичаше да си играе, когато беше пийнала. Чувстваше лявото си рамо като… никак не го чувстваше. Тялото му беше прекалено тежко, за да може да го помести дори и на сантиметър.

„Болница — реши той след няколко минути. — Защо съм в болница?…“ Съсредоточи се за известно време, за да се досети защо се намира тук. Добре беше, че когато си спомни, че е отнел човешки живот, омаята на наркотика му помогна да го понесе по-леко.

„Застреляха ме, нали?“ Райън бавно завъртя глава надясно. Една банка с вътрешновенозна течност висеше на метална стойка до леглото, а гумените маркучета се криеха под чаршафа, където беше привързана ръката му. Опита се да открие къде е забодена иглата, която трябваше да се намира от вътрешната страна на лакътя, но не можа. Устата му беше суха — сякаш пълна с памук.

„Не ме простреляха отдясно…“ Опита се да завърти глава наляво. Пречеше му нещо меко, но много устойчиво. Райън не беше в състояние да се тревожи за това. Не прояви и особено любопитство за положението си. По неизвестна причина всичко наоколо му изглеждаше много по-интересно от собственото му тяло. Погледна право нагоре и видя прибор, наподобяващ телевизионен екран, заедно с някакви електронни уреди, които не можа да разпознае, тъй като ги виждаше под остър ъгъл. „Това електрокардиограф ли е? Нещо такова трябва да е“ — реши той. Всичко дойде на мястото си. Намираше се в реанимация след хирургическа операция, обвързан с жици като космонавт, а персоналът правеше изводи дали ще оживее или не. Наркотикът му помагаше да обмисля нещата е удивителна обективност.

— Будни ли сме? — Гласът не беше приглушен като от радиоточка. Райън наведе брадичката си и видя сестра на около петдесет. Лицето й беше сбръчкано от години, прекарани в мръщене — приличаше на Бети Дейвис^[3].

Опита се да й каже нещо, но устата му беше като залепена. Това, което успя да произнесе, беше нещо средно между стържене и грачене. Сестрата изчезна, преди Джек да успее да определи точно на какво приличаше звукът.

След около минута се появи мъж, също на около петдесет години, висок и сух, облечен в зелена престилка на хирург. На врата му висеше слушалка и носеше нещо, което Райън не можа да види добре. Изглеждаше доста уморен, но на лицето му играеше самодоволна усмивка.

— Е — каза той, — значи сме будни. Как се чувстваме?

Този път Райън успя да изграчи истински. Лекарят направи знак на сестрата. Тя пристъпи и даде на Райън глътка вода със стъклена сламка.

— Благодаря — той изжабури водата в устата си. Тя не беше достатъчно, за да може да я глътне. Тъканите му, изглежда, я попиха веднага. — Къде се намирам?

— В отделението за реанимация след хирургически операции на болницата „Сейнт Томас“. Претърпяхте операция на горната част на лявата ръка и рамото. Аз съм вашият хирург. С екипа ми работихме над вас в продължение на… на около шест часа и по всяка вероятност ще живеете — добави мъдро той. Изглежда, считаше Райън за успешен случай.

Бавно и някак си вяло Джек си помисли, че чувството за хумор на англичаните, колкото и да е забележително, е твърде неприложимо в случай като този. Мъчеше се да намери отговор, когато видя пред себе си Кати. Сестрата, която приличаше на Бети Дейвис, се опита да препречи пътя й.

— Съжалявам, мисис Райън, но само медицински лица…

— Аз съм лекар. — Тя вдигна пластмасовата си идентификационна карта. Мъжът я пое.

— Институт за очни болести „Уилмър“, болница „Джон Хопкинс“. — Хирургът протегна ръка към Кати и й се усмихна приятелски, като на колега. — Здравейте, докторе. Казвам се доктор Скот.

— Точно така — потвърди замаяният Райън. — Тя е докторът медик, а аз съм докторът историк.

Не му обърнаха внимание.

— Сър Чарлс Скот? Професор Скот?

— Същият. — По лицето на хирурга се разля блага усмивка.

„Всеки обича да го зачитат“ — помисли си Райън, като го гледаше.

— Един от шефовете ми ви познава — професор Ноулс.

— О, как е Денис?

— Добре е, докторе. Сега е и доцент по ортопедия. — Кати плавно излавира, връщайки се към темата. — Имате ли рентгеновите снимки?

— Заповядайте. — Скот взе един кафяв плик и извади от него голяма черна снимка. — Тази я направихме, преди да влезем в операционната.

— По дяволите! — Носът на Кати се сбърчи. Сложи си очилата с половин стъкла, които използваше за работа отблизо и които Джек мразеше. Той наблюдаваше как главата й се поклаща бавно встрани. — Не предполагах, че е така зле.

Професор Скот кимна.

— Да. Според нас ключицата е била счупена, преди да го прострелят, а куршумът е преминал оттук — на косъм от нервния сплит на ръката, така че може би нервите не са сериозно засегнати — и е предизвикал цялото това разкъсване. — Хирургът прокара химикалката си по снимката. Райън не виждаше нищо от леглото си. — После е причинил ето това в горната част на раменната кост и е спрял тук. Мощни са тези деветмилиметрови куршуми. Както виждате, увреждането е било доста сериозно. Поизмъчихме се, докато намерим всички костици и ги сглобим на мястото им, но… успяхме да се справим. Ето. — Скот вдигна втората снимка и я приближи до първата. В продължение на няколко секунди Кати мълчеше и леко поклащаше глава напред-назад.

— Справили сте се много добре, докторе!

Усмивката на сър Чарлс се разтегли още малко.

— След като го казва хирург от болницата „Джон Хопкинс“ — да, мисля, че мога да приема похвалата. Тези два винта са постоянни, а боя се, че този тук също, но всичко друго ще заздравее доста добре. Както виждате, всички големи парчета са там, където им е мястото. Имаме всички основания да очакваме пълно възстановяване.

— Каква е степента на трайното увреждане?

Въпросът беше зададен безпристрастно. Кати можеше да бъде влудяващо неемоционална, когато ставаше дума за работата й.

— Още не знаем със сигурност — бавно отговори Скот. — Вероятно има известно увреждане, но не би трябвало да е много сериозно. Не можем да гарантираме пълно възстановяване — разкъсванията бяха твърде широки и не ни позволяват да прогнозираме.

— Имате ли нещо против да обясните на мен? — Райън се опита да запита с гневен глас, но някак си не се получи.

— Това, което искам да кажа, мистър Райън, е, че вероятно ще остане трайна загуба на функциите на дясната ръка — все още не можем да кажем с точност до каква степен — но отсега нататък ще разполагате с вграден барометър. Ще разбирате преди другите кога времето ще се влоши.

— Колко време ще трябва да прекара в този гипс? — запита Кати.

— Най-малко месец. — Хирургът говореше така, сякаш се извиняваше. — Неприятно е, зная, но рамото трябва да е напълно обездвижено минимум за такъв срок. След това ще трябва отново да прегледаме раната и може би ще е възможно да използваме нормална превръзка за още… може би още един месец. Предполагам, че заздравява бързо и че не е алергичен. Изглежда, общото му физическо състояние е добро.

— Джек се радва на добро здраве, с изключение на няколко разхлопани дъски в главата — кимна в знак на съгласие Кати, а в уморения й глас прозвуча остра нотка. — Той тича. Няма никакви алергии и оздравява бързо.

— Да — потвърди Райън. — Белезите от зъбите й обикновено изчезват за седмица. — Според него това беше страхотно смешно, но никой не се засмя.

— Добре — заяви сър Чарлс. — Докторе, виждате, че съпругът ви е в добри ръце. Ще ви оставя заедно за пет минути. След това той трябва да си почива, а и вие, изглежда, имате нужда от същото. — Хирургът си тръгна, а след него и Бети Дейвис.

Кати се приближи, изражението й се промени. Професионалистът се преобрази в загрижена съпруга. Може би за милионен път Райън си помисли какъв късметлия беше да има това момиче. Каролайн Райън имаше малко, кръгло лице, къса пясъчноруса коса и най-красивите сини очи на света. Зад тези очи се криеше личност с интелект най-малкото равен на неговия. Той я обичаше толкова много, колкото е способен да обича един мъж. Никога нямаше да разбере как я беше спечелил. Райън осъзнаваше с болка, че дори и когато изглежда най-добре, недодяланите му черти — тежката брада и голямата челюст — го правеха да наподобява чернокоса версия на Дъдли Праволинейния^[4]. На фона на котешката й грация той изглеждаше като гарга. Джек се опита да хване ръката й, но някакви ремъци му попречиха. Кати стисна дланта му.

— Обичам те — тихо каза той.

— О, Джек. — Кати се опита да го прегърне. Не успя, заради гипса, който Райън не можеше да види. — Джек, за какъв дявол ти трябваше да правиш това?

Той вече беше решил как да отговори на този въпрос:

— Всичко е свършено и все още съм жив, нали? Как е Сали?

— Мисля, че най-после е успяла да заспи. Долу е с един полицай. — Кати изглеждаше уморена. — Ти как мислиш, че е тя, Джек? Господи! Тя видя как за малко не те убиха. Уплаши и двама ни до смърт. — Около сините й очи имаше червени кръгове и косата й изглеждаше ужасно. Е, тя никога не можеше да направи кой знае какво с нея — хирургическата шапка винаги я съсипваше.

— Да, зная. Но както и да е. Изглежда, вече няма да мога да правя така за известно време — изръмжа той. — Всъщност, изглежда, няма да мога да правя нищо за известно време.

Това я накара да се усмихне. Радваше се, че може да я види усмихната.

— Добре. Сега трябва да пазиш силите си. Може би това ще ти послужи за урок — и не ми разправяй, че всичките тези хотелски легла не струват нищо. — Тя стисна ръката му. Усмивката й стана дяволита. — Вероятно ще разберем нещо след няколко седмици. Как изглеждам?

— Ужасно — засмя се тихо Джек. — Предполагам, че докторът беше голяма клечка.

Видя как жена му се поотпусна.

— Може и така да се каже. Сър Чарлс Скот е един от най-добрите ортопеди в света. Той е обучавал професор Ноулс — свършил си е превъзходно работата върху теб. Късметлия си, че изобщо ръката ти остана… Господи!

— Спокойно, мила. Нали знаеш, че ще живея?

— Зная, зная.

— Ще ме боли, нали?

Кати се усмихна отново.

— Само малко. Е, аз трябва да сложа Сали да спи. Ще се върна утре. — Наведе се да го целуне. След наркотиците, кислородните тръби, сухотата в устата и всичко останало, целувката му се стори приятна. „Господи — помисли си той, — как обичам това момиче.“ Кати стисна ръката му още веднъж и излезе.

Сестрата, двойник на Бети Дейвис, се върна. Смяната на компанията не беше сполучлива.

— И аз съм „доктор Райън“ — уморено каза Джек.

— Много добре, докторе. Време е да си починете. Аз ще бъда тук, за да ви наглеждам през нощта. Сега спете, доктор Райън.

След тази забележка Джек затвори очи. Утрешният ден щеше да бъде отвратителен, сигурен беше в това. И не само утрешният.