Том Кланси
Патриотични игри (15)

15.
Шок и травма

Ако Джек изобщо бе имал съмнения, че Роби Джексън е наистина добър летец, то сега те отпаднаха. Личната играчка на Джексън беше един двегодишен „Шевролет Корвет“, боядисан в ябълковочервен цвят, и той го караше с усещането за неуязвимост. Пилотът изхвърча през западния портал на академията, зави наляво и тръгна към булевард „Роу“. Проблемите с движението по шосе 50 бяха валидни и тук, но Роби премина в другото платно, за да се отправи на изток. След минута префуча по моста на река Севърн. Джек беше твърде унесен в собствените си мисли, за да забелязва нещо, но Роби зърна остатъците от кола, подобна на порше, от другата страна на пътя. Извърна погледа си смразен. Опита се да се отърси от мислите си и да се концентрира върху шофирането. Колата вече се движеше с над сто и тридесет километра в час. Имаше твърде много полицаи от другата страна на пътя, за да се притеснява, че някой може да засича скоростта и да го глоби. След минута се насочи по изходния път за Ричи и зави на север към Балтимор. Движението в пиковия час беше натоварено, въпреки че повечето коли се движеха в обратна посока. По тази причина имаше празнини, които той се опитваше да използва. Постоянно сменяше скоростите и рядко докосваше спирачния педал.

Вдясно от него Джек се беше втренчил напред с невиждащ поглед. Успя да изохка, когато Роби забави зад два влекача, които се движеха един до друг, а след това префуча помежду им, на косъм разстояние. Воят на клаксоните на двата дизелови автомобила остана някъде зад фучащата кола и Джек отново потъна във вакуума на мислите си.

 

 

Брекенридж остави капитан Майк Питърс да се оправя със ситуацията. Старшината мислеше, че той е доста добър и благоразумен офицер, за да чака старшините и сержантите му да движат нещата. Беше успял да стигне до караулното две минути преди полицията на град Анаполис, което даде възможност на Брекенридж и Къмингс да му обяснят случая.

— Е, какво става, господа? — попита приятелски настроеният полицай. Капитан Питърс подкани с глава Брекенридж да говори.

— Сър, сержант Къмингс забелязал, че това лице стои на ъгъла от другата страна на улицата. Не му изглеждал да е някой от живеещите тук, затова го наблюдавахме. Накрая аз и Къмингс излязохме и го попитахме дали можем да му помогнем с нещо. Той се опита да извади ето това — Патлака вдигна пистолета, като внимаваше да не повреди пръстовите отпечатъци по него, — а в джоба си държеше и този нож. Носенето на скрито оръжие е нарушение според местните закони, затова ние с Къмингс го арестувахме и ви повикахме. Този тип няма документи и отказва да говори с нас.

— Какъв е пистолетът? — попита полицаят.

— Деветмилиметров „FN“ — отговори Брекенридж. — Същият като браунинг „Хай пауър“, но е с друга производствена марка и има пълнител с тринадесет патрона. Оръжието беше заредено и в цевта беше вкаран патрон. Предпазителят беше свален. Ножът е евтин боклук. Нож за боклуци.

— Кажете ми името си, моля — обърна се полицаят към Иймън Кларк. „Заподозряното лице“ просто седеше и го гледаше.

— Сър, имате няколко конституционни права, които ще ви прочета, но законът не ви позволява да криете самоличността си. Трябва да ми кажете името си.

Полицаят продължи да гледа в Кларк още минута. Накрая сви рамене и извади едно картонче от джоба си.

— Сър, имате правото да не казвате нищо… — зачете напевно той. — Наясно ли сте с правата си?

Кларк пак не отговори. Полицаят започваше да се дразни. Погледна към другите трима мъже в стаята.

— Господа, вие ще свидетелствате, че съм прочел правата на това лице, нали?

— Разбира се — отговори капитан Питърс.

— Мога ли да предложа нещо, сър? — попита Брекенридж.

— Може би няма да е зле да поискате и ФБР да провери този човек.

— Защо?

— Говори по особен начин — обясни старшината. — Не е оттук.

— Великолепно. Двама луди в един ден.

— Какво искате да кажете? — попита Брекенридж.

— Преди малко една кола е била обстрелвана на шосе 50. Изглежда, е заради наркотици. Няколко минути по-късно същите типове са убили един полицай и са се измъкнали. — Той се наведе, за да огледа лицето на Кларк. — Ти по-добре проговори, господинчо, защото полицаите в този град не са в добро настроение точно тази вечер. Това, което искам да ти кажа, приятел, е, че нямаме желание да се занимаваме с допълнителни глупости. Разбираш ли?

Кларк не разбираше. В Ирландия носенето на скрито оръжие беше сериозно наказуемо престъпление. В Америка не беше толкова сериозно, защото много хора притежаваха пистолети. Ако беше казал, че чака някого и носи пистолет, защото се бои от уличните престъпници, може би щеше да се измъкне още преди опознавателните процедури. Вместо това упоритостта му само разгневяваше полицая и означаваше, че ще проведат най-изчерпателни разследвания за определяне на самоличността му, преди да го изправят пред съда.

Капитан Питърс и старшина Брекенридж си размениха многозначителни погледи.

— Господин офицер — обади се капитанът. — Препоръчвам ви да проверите самоличността на този тип във ФБР. Ние, ъъ, ние получихме преди няколко седмици неофициално предупреждение за евентуални терористични действия. Разбира се, вие сте този, който решава какво да прави, защото е заловен във вашия район, но…

— Разбирам, капитане — отговори полицаят. Помисли малко и реши, че тук се крие нещо много по-голямо, отколкото се вижда на пръв поглед. — Ако желаете да ме придружите до участъка, господа, ще можем да разберем кой всъщност е нашият мистър Хикс.

 

 

Райън се втурна през входа на Центъра за лечение на шокове и травми към рецепцията. Администраторката го упъти за чакалнята и с твърд глас му каза, че при първа възможност ще му съобщят какво става. Внезапното преминаване от състояние на активност към бездействие силно обърка Джек. Стоя на входа на чакалнята в продължение на няколко минути, като не можеше да измисли никакъв начин за действие в тази ситуация. Когато Роби, който остана да паркира колата, дойде, намери приятеля си седнал на дивана от напукана изкуствена кожа, загледан в някаква брошура, чиято хартия беше омекнала като гюдерия от безброй ръце на родители, съпруги, съпрузи и приятели на пациентите, преминали през тази сграда.

В бюрократичен стил брошурата разясняваше, че Институтът за спешна медицинска помощ в Мериленд е първото и най-добро здравно заведение, специализирано в най-сложните случаи на травми. Райън знаеше всичко това. Болницата „Джон Хопкинс“ ръководеше наскоро построената педиатрична клиника и предоставяше повечето хирурзи за лекуване на очни травми. Кати беше прекарала два месеца тук — два напрегнати месеца, които тя с радост остави зад себе си. Джек се питаше дали не я лекува някой бивш колега. „Ще я познае ли? Пък и какво значение има?“

Центърът за шокове и травми — всички освен данъчните служби го знаеха с това име беше започнат като мечтата на един много умен и изключително арогантен сърдечен хирург, който си беше пробил път през бюрократичната империя и успял да построи тази сграда за бърза помощ от XXI век.

Успехът беше ослепителен и легендарен. Тук се прилагаха водещите технологии в оказването на бърза помощ. В центъра вече бяха разработени много методи за помощ в критични случаи и отхвърлени много от традиционните схващания на обикновената медицина — факт, който не направи основателя му приятен на събратята си медици. Така би станало и във всяка друга област, а и в случая основателят на института не беше помогнал много с бруталността на мненията си. Разбира се, най-голямото му, но непризнато престъпление беше, че излезе прав в почти всичко. И макар този пророк да не се ползваше с почестите на новатор в професията си, по-младите й членове можеха лесно да бъдат спечелени на негова страна. Институтът за шокове и травми привличаше най-талантливите млади хирурзи от целия свят, а от тях избираха само най-добрите.

„А дали са наистина най-добрите?“ — запита се Райън.

Загуби представа за времето. Чакаше и се боеше да погледне часовника си, боеше се да мисли за това как текат минутите. Останал напълно сам в своя собствен свят, той размишляваше, че Бог му е дал жена, която обичаше, и дете, което ценеше повече от собствения си живот, че най-важното му задължение като съпруг и баща е да ги защитава от този понякога враждебен свят, че не беше успял да го направи, защото животът им в момента се намираше в ръцете на други. Всичките му познания и умения сега бяха безполезни. Това беше по-лошо от безсилие и някаква зла част от съзнанието постоянно повтаряше тези мисли, от които той потръпваше и изпадаше в пълно вцепенение. В продължение на няколко часа гледа в пода, след това в стената, без дори да е в състояние да се моли, докато съзнанието му търсеше спокойствие в празнотата.

Джексън седеше до приятеля си, мълчалив и потънал в себе си. Като летец от военноморските сили беше виждал как негови добри приятели загиват поради дребна грешка или механична засечка — или пък без очевидна причина. Преди по-малко от година и той беше почувствал на рамото си ледената ръка на смъртта. Но един зрял мъж, който доброволно е избрал опасна професия, не можеше да се страхува от нея. Сега в опасност се намираше животът на една жена и малко дете. Той не можеше да се шегува с тока, че черен гологан не се губи. Изобщо не знаеше какво да каже и как да го окуражи. Можеше само да седи тук и макар Джек да не го показваше, Роби беше сигурен, че до себе си има приятел.

Два часа по-късно Джексън излезе тихо от чакалнята, за да се обади на жена си и да направи дискретна проверка на гишето. Администраторката потърси имената, а след това даде следната информация: „От женски пол, русокоса, на възраст около тридесет години, смазан гръден кош.“ Пилотът изпита желание да я удуши заради студенината й, но се въздържа и се отдалечи, без да каже пито дума. След малко се върна при Райън и като него се втренчи в стената. Отвън заваля студен дъжд, който идеално пасваше на настроението им.

 

 

Специален агент Шоу прекрачваше прага на дома си, когато телефонът иззвъня. Дъщеря му го вдигна и го подаде, без да каже пито дума. Това съвсем не беше нещо необичайно.

— Шоу на телефона.

— Мистър Шоу, обажда се Ник Капитано от бюрото в Анаполис. Градската полиция е задържала мъж с пистолет и нож, но без документи. Отказва да говори, но преди да бъде заловен, е разговарял с двама морски пехотинци и е забелязан акцентът му.

— Това, че има акцент, е много приятно. Какъв по-точно е акцентът му? — раздразнено попита Шоу.

— Може би ирландски — отговори Капитано. — Задържали са го пред портал 3 на Военноморската академия. При мен има един морски пехотинец, който твърди, че при тях работи преподавател на име Райън и че същият е получил някакво предупреждение от Отдела за борба с тероризма.

„По дяволите!“

— Успяхте ли да идентифицирате заподозрения?

— Не, сър. Местните полицаи са взели отпечатъци от пръстите му. Изпратиха ни копие от тях и снимка. Заподозреният отказва да говори. Той просто не проронва нито дума.

— Добре. — Шоу се замисли. „Дотук с обяда“ — Ще бъда в канцеларията си след тридесет минути. Нека ми изпратят копие от отпечатъците и снимката. Вие не предприемайте нищо. Накарайте някой да намери доктор Райън и да остане с него.

— Разбрано.

Шоу затвори телефона и набра номера на канцеларията си в бюрото.

— Дейв? Обажда се Бил. Позвъни в Лондон и кажи на Дан Мъри, че искам да бъде в канцеларията си след половин час. Тук, изглежда, става нещо.

— Чао, тате — обади се дъщеря му. Шоу не беше имал време дори да свали палтото си.

Двадесет и седем минути по-късно той седеше пред бюрото си. Най-напред позвъни на Ник Капитано в Анаполис.

— Нещо ново?

— Не, сър. Хората от службата за сигурност в Анаполис не могат да намерят този Райън. Колата му е паркирана в академията. Изпратили са хора да го търсят. Помолих кола от полицейския участък в Аръндел да провери дали не си е у дома. Някой сигурно го е закарал, защото може колата му да се е повредила или пък по друга причина. В момента тук нещата са малко объркани. Случи се нещо шантаво по същото време, когато задържаха оня с пищова. Една кола е била обстрелвана с автомат в близост до града.

— Какво, по дяволите, е това?

— Щатската полиция се занимава с този случай. Нас не са ни потърсили — обясни Капитано.

— Прати някой от хората си — веднага каза Шоу. Секретарката влезе в канцеларията и му подаде някаква папка. В нея имаше снимка на задържания. Беше сниман в профил и анфас.

— Стой! — Секретарката се спря точно преди да затвори вратата. — Искам това незабавно да бъде изпратено до Лондон.

— Да, сър.

Шоу набра директния телефон на посолството в Лондон.

— Тъкмо заспивах — обади се един глас след първото позвъняване.

— Здрасти, Дан. Аз току-що изпуснах обяда. Не е лесно. В момента ти изпращат една снимка по факса. — Шоу обясни на Мъри какво става.

— О, Господи! — Мъри отпи от кафето си. — Къде е Райън?

— Не знаем. Вероятно се мотае някъде. Колата му все още е в Анаполис — в академията. Хората от службите за сигурност го търсят. Би трябвало всичко с него да е наред, Дан. Ако разбирам написаното, то задържаният в Анаполис вероятно е чакал него.

Снимката на Иймън Кларк вече се намираше в посолството. Комуникационната апаратура на бюрото използваше същата спътникова мрежа, както и разузнавателните служби. Всъщност хората, занимаващи се с тази апаратура, бяха служители на Агенцията за национална сигурност, която винаги беше нащрек. Факсимилето беше излъчено с обозначение „Светкавично. Изключително важно“ и един куриер изтича до канцеларията на аташето по правните въпроси. Но вратата беше заключена. Мъри трябваше да остави слушалката, за да стане и да отвори.

— Върнах се — каза Мъри. Отвори папката. Снимката беше претърпяла някои промени заради това, че два пъти е била надробявана на електронни сигнали и излъчвана, но въпреки всичко образът беше ясен. — Познат ми е. Не мога да ти кажа как му е името, но е от лошите.

— За колко време ще можеш да разбереш кой е?

— Ще позвъня на Джими Оуенс. Ти в канцеларията си ли ще бъдеш?

— Да — отвърна Шоу.

— Ще ти се обадя. — Мъри натисна някакъв бутон на телефона си. Не помнеше домашния номер на Оуенс и трябваше да го потърси.

— Да?

— Здрасти, Джими. Обажда се Дан. — Всъщност гласът на Мъри вече звучеше по-живо. „Каква изненада имам за теб!“

Оуенс още не знаеше, че има изненада.

— Знаеш ли колко е часът?

— Нашите хора са задържали един, който може би те интересува.

— Кой? — попита Оуенс.

— Имам снимката му, но не и името. Арестували го в Анаполис, пред Военноморската академия…

— Райън?

— Може би. — Мъри се тревожеше за него.

— Чакай ме в Скотланд Ярд — каза Оуенс.

— Тръгвам. — Мъри се отправи към колата си.

На Оуенс му беше по-лесно. Къщата му винаги се наблюдаваше от въоръжени полицаи с кола. Трябваше само да се покаже от вратата, да махне с ръка и ланд ровърът веднага спираше пред вратата. Изпревари Мъри с пет минути. Когато агентът на ФБР пристигна. Оуенс вече беше изпил чаша чай. Наля още две.

— Този ми изглежда познат — каза агентът на ФБР и му подхвърли снимката. Очите на Оуенс се разшириха.

— Нед Кларк — каза той, като си пое дъх. — В Америка ли каза?

— Помислих си, че изглежда познат. Задържали са го в Анаполис.

— Това е един от хората, които избягаха от Лонг Кеш. Много лош тип с няколко убийства зад гърба си. Благодаря ти, мистър Мъри.

— Благодари на морските пехотинци. — Мъри взе едната чаша чай. Наистина имаше нужда от кофеин. — Мога ли да позвъня оттук? — След минутка отново се свърза с централата на ФБР. Високоговорителят на телефона беше включен, за да може Оуенс да чува.

— Бил, заподозреният е човек на име Нед Кларк, убиец с присъда, който миналата година е избягал от затвора. От елитните убийци на ИРА е.

— Имам лоши новини, Дан — отговори Шоу. — Изглежда, е имало нападение над семейството на Райън. Щатската полиция разследва въоръжено нападение на кола, принадлежаща на доктор Каролайн Райън. Нападателите са били в един фургон и са се измъкнали, след като убили служител на пътната полиция.

— Къде е Джек Райън?

— Още не знаем. Видели са го да напуска академията в колата на свой приятел. Полицаите сега търсят тази кола.

— Какво става със семейството му? — обади се Оуенс.

— Откарали са ги с хеликоптер в Центъра за лечение на шокове и травми в Балтимор. Местната полиция има указания да наблюдава мястото, но то и без това е охранявано. Щом намерим Райън, ще му дадем и охрана. Добре, а този Нед Кларк ще го съобщя на федералните власти утре сутринта. Предполагам, че мистър Оуенс желае да му го върнат.

— Да — Оуенс се облегна в стола си. Сега той трябваше да се обади по телефона. Както често се случваше в полицейската работа, добрите новини бяха съпътствани от лоши.

 

 

— Мистър Райън? — Човекът, който го извика, беше лекар. Може би лекар. Носеше нещо като нощница от розова материя, наподобяваща хартия, и странни розови галоши върху маратонки. Нощницата му беше изцапана с кръв. Райън прецени, че не е по-възрастен от тридесет години. Лицето му беше уморено и мрачно. От картончето на гърдите му се виждаше, че се казва доктор Бари Шапиро, заместник-ръководител на Центъра за лечение на шокове и травми. Райън опита да се изправи, но установи, че краката му не се подчиняват. Лекарят му махна с ръка да не става. Приближи се бавно и се строполи в креслото до дивана.

„Какви лоши вести носите?“ — помисли си Райън. Съзнанието му копнееше за новините и в същото време се боеше да узнае какво е станало със семейството му.

— Казвам се Бари Шапиро. Занимавах се с дъщеря ви — бързо заговори той. Имаше особен акцент, който Райън забеляза, но реши, че това не е толкова важно. — Е, жена ви е добре. Горната част на лявата ръка е счупена и разкъсана, и главата й е порязана много зле. Когато лекарят от хеликоптера видял раната на главата — главите кървят много, — решил да я доведе тук за всеки случай. Проведохме пълни изследвания и установихме, че с наред. Леко сътресение, но не е нещо сериозно. Ще се оправи.

— Тя е бременна, док…

— Забелязахме това — усмихна се Шапиро. — Няма никакви проблеми. Нищо опасно за бременността й.

— Тя е хирург. Ще има ли някакво трайно увреждане?

— О? Не знаех това. Ние не обръщаме голямо внимание на самоличността на пациентите — обясни Шапиро. — Не, не би трябвало да има проблеми. Раната на ръката е голяма, но не е нещо сериозно. Ще заздравее напълно.

Райън кимна, но не смееше да зададе следващия въпрос. Лекарят направи пауза, преди да продължи. „Сега на лошите новини ли идва ред…“

— Дъщеря ви е много болно момиченце.

Джек за малко не се задави. Железният юмрук, който стягаше стомаха му, се поотпусна с един милиметър. „Поне е жива. Сали е жива!“

— Очевидно не си е поставила колана. Когато колата се е блъснала, тя е изхвърчала напред. Много силно. — Джек кимна. Сали обичаше да си играе със закопчалката на колана. „Мислехме си, че е толкова интересна“, с горчивина си припомни Райън. — Е, на двата й крака са счупени пищялките, както и лявата бедрена кост. Всичките ребра отляво и шест отдясно са счупени — класически случай на смачкан гръден кош. Тя не може да диша сама, на респиратор е и с това няма проблем. Пристигна с големи вътрешни наранявания и силни кръвоизливи, сериозни наранявания на жлъчката и далака, както и на дебелото черво. Сърдечната й дейност спря точно когато я докараха тук, вероятно — или почти сигурно — поради липсата на кръв. Веднага възстановихме работата на сърцето и започнахме кръвопреливане, за да компенсираме загубената кръв — бързо продължи Шапиро. — Този проблем също е под контрол. Доктор Кинтър и аз работим върху нея почти от пет часа. Трябваше да махнем далака — това не е проблем. Живее се и без далак. — Шапиро не каза, че далакът е важен за инфекциозната защита на организма. — Черният дроб имаше средно голямо звездообразно разкъсване и нараняване на главната артерия, която подава кръв в него. Трябваше да махнем около една четвърт от черния дроб. Това също не е проблем. Мисля, че отстранихме и проблема с разкъсаната артерия. Смятам, че тя е трайно възстановена. Черният дроб е важен орган. Образуването на кръвни телца и биохимическият баланс до голяма степен зависят от него. Без черен дроб не може да се живее. Ако функциите на черния й дроб се възстановят… тя може би ще оцелее. Лесно оправихме дебелото черво. Отрязахме около тридесет сантиметра от него. Краката й са обездвижени. Ще ги оправим по-късно. Ребрата… е, това ще боли, но не заплашва живота й. Нараняването на черепа е минимално. Предполагам, че гръдният й кош е поел основния удар. Получила е сътресение, но няма признаци за вътрешночерепни кръвоизливи. — Шапиро прекара дланите си по брадясалото си лице.

— Всичко зависи от функциите на черния й дроб. Ако черният дроб продължи да работи, тя вероятно ще се възстанови напълно. Наблюдаваме състава на кръвта й и ще знаем със сигурност какво ще стане след около осем или девет часа.

— Нищо ли не се знае дотогава? — Лицето на Райън се сгърчи в агонизираща гримаса. Железният юмрук отново стегна хватката си. „Тя все още може да умре…“

— Мистър Райън — бавно каза Шапиро. — Зная какво изживявате. Ако дъщеря ви не беше докарана с хеликоптера, то сега щях да ви кажа, че е мъртва. Още пет минути забавяне, и тя нямаше да оцелее. Толкова близо до смъртта се намираше. Но тя е жива и искам да ви уверя, че правим всичко по силите си, за да я запазим. А това, което вършим тук, е най-доброто. Моят екип от лекари и сестри е най-добрият в света и точка. Никой не може да ни излезе насреща. Ако има начин, ще го намерим. „А ако няма — помисли си той, — няма да го намерим“

— Мога ли да ги видя?

— Не — поклати глава Шапиро. — В момента и двете се намират в реанимационната зала. Там е чисто като в операционна. И най-малката инфекция може да бъде смъртоносна за един пациент с травма. Съжалявам, но това може да бъде твърде опасно. При тях има опитна сестра всяка секунда, а само на пет метра от стаите им дежури екип от лекари и санитари.

— Добре — каза Джек, като почти изохка. Облегна главата си на стената и затвори очи. „Още осем часа? Но нямаш никакъв избор. Трябва да чакаш. Трябва да правиш каквото ти кажат.“ — Добре.

Шапиро си тръгна и Джексън го последва, като го спря до асансьора.

— Докторе, не може ли Джек да види дъщеричката си? Тя…

— Не може. — Шапиро залитна към стената и почти се свлече, като изпусна дълга въздишка. — Вижте, точно сега момиченцето, впрочем как се казва то?

— Сали.

— Да. Точно сега се намира в леглото си, съблечена чисто гола със закачени в двете й ръце и в единия крак системи с вътрешновенозна течност. Част от главата й е обръсната. Вързана е към половин дузина монитори и диша с помощта на респираторен апарат „Енгстрьом“. Краката й са бинтовани. Тя е просто една голяма рана от бедрата до главата. — Шапиро погледна пилота. Беше твърде уморен, за да може лицето му да изрази някакви чувства. — Вижте какво, тя може и да умре. Аз не мисля, че това ще стане, но не можем да бъдем сигурни. При нараняване на черния дроб не се знае, докато не дойдат резултатите от изследванията на кръвта. Просто не може. Ако тя почине, желаете ли приятелят ви да я види така? Желаете ли той да я помни така до края на живота си?

— Не — тихо каза Джексън, изненадан от силното си желание това момиченце да оживее. Жена му не можеше да има деца и Сали беше станала нещо като тяхно собствено дете. — Какви са шансовете й?

— Не обичам да прогнозирам и да цитирам цифри. Те не означават нищо в случай като този. Съжалявам, но тя или ще се оправи, или ще почине. Вижте, аз не говорих тези неща просто така на… Джек ли казахте? Това е най-доброто място, където може да попадне човек. — Очите на Шапиро се спряха на гърдите на Джексън. Той бутна с пръст значката с позлатени крилца. — Вие пилот ли сте?

— Да. На изтребител.

— Фантом ли?

— Не. На Ф-14 „Томкат“.

— И аз летя — усмихна се Шапиро. — Във военновъздушните сили бях лекар в санитарен самолет. Минатата година си купих безмоторен самолет. Горе е много приятно и спокойно. Когато успея да се измъкна от тази лудница, се качвам там при първа възможност. Няма телефони. Няма тичане. Просто оставам сам е облаците. — Лекарят не говореше толкова на Джексън, колкото на себе си. Роби хвана лекаря за ръката.

— Докторе, вижте какво, ако спасите това момиченце, аз ще ви уредя един полет на какъвто искате самолет. Летял ли сте някога в Т-38?

— Какво представлява? — Шапиро беше твърде изтощен, за да си спомни дали е виждал такъв самолет.

— Един страхотен малък свръхзвуков тренировъчен самолет. Две седалки, двойно управление и се кара като сън с полюции. Мога да ви маскирам като някой от нашите хора и да ви вдигна във въздуха без никакви проблеми. Някога возили ли сте се със свръхзвукова скорост?

— Не. Можете ли да правите акробатични номера? — Шапиро се усмихна като уморено момченце.

— Да, докторе — усмихна се Джексън, защото знаеше, че може да прави такива маневри, от които и най-опитният летец би получил световъртеж и гадене.

— Съгласен съм. Ние работим върху пациентите си по един и същи начин, но съм съгласен. Наглеждайте приятеля си. Изглежда доста разтърсен. Това е нормално. Тези неща могат да се понесат по-трудно от членовете на семейството, отколкото от самия пострадал. Ако не се посъвземе, обадете се на администраторката. Имаме психолог, който специализира в работа с… другите жертви, както ги нарича той. Една от новаторските идеи на Центъра за лечение на шокове и травми беше назначаването на специалист за работа с нараняванията на семейните и приятелите.

— За ръката на Кати. Тя е очен хирург — много тънка работа, нали се сещате? Сигурен ли сте, че няма да има проблеми с това?

Шапиро поклати глава.

— Нищо й няма. Просто счупване на раменната кост. Трябва да е улучена от куршум с метална обвивка. Влязъл е и е излязъл, без да разкъсва. Голям късмет наистина.

Дланта на Роби се впи в ръката на лекаря, когато дойде асансьорът.

— Куршум ли?

— Не ви ли казах това? Господи, трябва да съм по-изморен, отколкото си мисля. Да, това е огнестрелна рана, но е много чиста. Може би куршумът е деветмилиметров или около този размер. Трябва да се връщам към работата си. — Лекарят влезе в асансьора.

— Мамка му! — каза на стената Джексън. Обърна се, когато дочу английски акцент — оказаха се двама души, които администраторката упъти към чакалнята. Роби ги последва.

По-високият от двамата приближи до Райън и попита:

— Сър Джон?

Райън вдигна поглед. „Сър Джон?“ — помисли си Роби. Англичанинът застана мирно и продължи с отсечен глас:

— Казвам се Джефри Бенет. Временен посланик в английското посолство. — Измъкна един плик от джоба си и го подаде на Райън. — Наредено ми е от нейно кралско величество да ви предам лично това писмо и да чакам отговора ви.

Джек примигна няколко пъти, а след това разкъса плика и извади телеграма върху жълта бланка. Телеграмата беше кратка, любезна и лаконична. „Колко ли е часът там? — зачуди се Райън. — Два сутринта? Три? Там някъде е.“ Това значи, че вероятно са я събудили, за да й предадат тази новина, и тя е била толкова внимателна и загрижена, за да изпрати лично съобщение. И сега очакваше отговор.

Виж ти.

Райън затвори очи и си каза, че е време да се осъзнае. Беше твърде изтощен от неизплаканите сълзи. Преглътна няколко пъти, разтърка лицето си и стана.

— Моля да предадете на нейно величество, че благодаря за загрижеността й. Очаква се съпругата ми да се възстанови напълно, но дъщеря ми се намира в критично състояние и положението й няма да е ясно още осем или девет часа. Моля да предадете на нейно величество, че съм дълбоко трогнат от вниманието и високо ценя приятелските й чувства.

— Благодаря ви, сър Джон. — Бенет си записа нещо. — Незабавно ще изпратя телеграма с отговора ви. Ако не възразявате, ще оставя един от членовете на персонала на посолството с вас. — Джек кимна озадачен и Бенет си тръгна.

Роби прие всичко това с високо вдигнати вежди и дузина незададени въпроси. „Кой е този?“ Той се представи като Едуард Уейсън и седна в ъгъла така, че можеше да наблюдава входа. Погледна Джексън, Очите им се срещнаха за момент, като всеки изучаваше другия. Уейсън притежаваше хладни, безгрижни очи и в ъглите на устните му играеше тънка усмивка. Роби го огледа по-отблизо. Под лявата му ръка се забелязваше подутина. Уейсън се преструваше, че чете книга с меки корици, която държеше в лявата си ръка, но през няколко секунди очите му поглеждаха към вратата, а дясната му ръка лежеше свободна в скута. Забеляза погледа на Джексън и му кимна. Роби заключи, че той е от контрашпионажа или най-малкото е офицер от службите за сигурност. „Значи затова е целият този шум.“ Мигновеното прозрение му подейства като внезапен полъх на студен вятър. Ръцете на пилота се свиха в юмруци, когато помисли какъв тип човек се бе опитал предумишлено да убие една жена и детето й.

Пет минути по-късно влязоха трима офицери от щатската полиция. Говориха с Райън в продължение на пет минути. Джексън наблюдаваше с интерес и видя как лицето на приятеля му побледня от гняв, докато отговаряше със заекване на многобройните въпроси. Уейсън не гледаше към тях, но дочу всичко.

 

 

— Ти беше прав, Джими — каза Мъри. Стоеше до прозореца и наблюдаваше как първите коли в ранната утрин завиват на ъгъла на улиците „Бродуей“ и „Виктория“.

— Пади О’Нийл в Бостън обича да разказва колко приятни хора са онези от „Шин Фейн“ — замислено каза Оуенс. — И нашият приятел О’Донъл решава да му създаде притеснения. Нямаше как да знаем това, Дан. Подозрението не е веществено доказателство и ти го знаеш. Всъщност нямаше причина да им отправиш по-сериозно предупреждение. А ти го направи, Дан…

— Тя беше такова хубаво момиченце. Преди да отлетят за дома, тя ме целуна. — Мъри погледна часовника си и пресметна пет часа по-назад. — Джими, понякога има моменти… Преди петнадесет години арестувахме един… един човек, който нападаше деца, момчета. Аз го разпитвах. Пееше като канарче и не можеше да се нарадва на себе си. Призна си за шест случая и ми даде всички сведения с голяма нагла лайнена усмивка. Това се случи точно когато Върховният съд отмени всички закони за смъртните присъди, така че на онзи му беше известно, че ще доживее до дълбоки старини. Знаеш ли колко малко ми оставаше, за да го… — Той спря за момент, преди отново да продължи: — Понякога сме прекалено цивилизовани.

— Изходът, Дан, е да станем като тях.

— Зная, че не става, Джими, но не ми харесва и сегашното положение.

 

 

Когато Бари Шапиро погледна часовника си за втори път, вече беше пет часът сутринта. „Не се изненадвам, че съм така изморен — помисли той. — Двадесетчасово дежурство. Твърде стар съм за тези неща“ Предполагаше се, че ще се съобразява с това.

Първият признак беше, че оставаше на дежурство прекалено дълго време, поемаше твърде много лични отговорности, проявяваше прекалено голям интерес към пациентите, чиито случаи в крайна сметка се оказваха просто натъртвания или разкъсвания. Някои от тях умираха. Независимо от уменията му, от фината техника и от усилията на екипа някои пациенти щяха да умират. А когато човек се измори до такава степен, той не може да спи. Раните им и още по-лошо лицата им оставаха твърде пресни в съзнанието му, бяха прекалено страшни и не си отиваха. Лекарите се нуждаят от сън повече, отколкото останалите хора. Постоянната загуба на съня беше последното и най-опасно предупреждение. Това беше момент, когато човек трябва да се махне или да рискува да си докара нервно разстройство, както често пъти се случваше на служителите на Центъра за лечение за шокове и травми.

В този дух беше и най-мрачната им служебна шега: пациентите им пристигаха с изпочупени тела и повечето от тях си отиваха възстановени, но лекарите и сестрите, които идваха тук на работа с огромна енергия и високи лични идеали, често пъти си тръгваха отпаднали духом. Голямата ирония в професията му беше, че успехите пораждат очаквания за още по-големи успехи; неуспехът в тази изтощителна медицинска специалност можеше да навреди на лекаря почти толкова, колкото и на пациента. Шапиро беше достатъчно циничен, за да проумее хумора в това.

Хирургът прочете за втори път листа, който апаратът за анализ на кръвта беше изплюл преди минутка, и го върна на сестрата стажантка. Тя го прикачи към картона с диагнозата на детето и седна, като приглади сплъстената коса, подаваща се над кислородната маска.

— Баща й е долу. Намери някой да те смени тук и слез да му кажеш. Аз се качвам горе да изпуша една цигара. — Шапиро напусна интензивното отделение, взе си палтото и започна да рови в джобовете му за цигари.

Бавно отиде до пожарното стълбище в дъното на коридора и уморено изкачи шестте етажа до покрива. „Господи — мислеше той, — колко съм скапан само!“ Покривът беше равен, покрит е асфалт и чакъл, с накацали ултракъсовълнови антени за комуникационната мрежа. Имаше и няколко изхода за кондензаторите на климатичната инсталация. Шапиро запали цигарата на завет под стълбището, като се наруга, че не може да се откаже от този отвратителен навик. Замисли се, че и той, както повечето му колеги, никога не виждаха вредните последици от тютюнопушенето. Повечето от пациентите им бяха твърде млади, за да страдат от хронични заболявания. Нараняванията им бяха в резултат на чудесата на технократското общество: автомобили, мотоциклети, огнестрелни оръжия и промишлени машини.

Шапиро отиде до ръба на покрива, облегна крак на парапета, сякаш е релса в някой бар, и издуха дима във въздуха на ранното утро. Лекият ветрец го поде и разсея, докато стигне до покривните светлини. Лекарят протегна врата и уморените си ръце. Нощният дъжд беше отмил от небето обикновената пушилка и в тъмното се виждаха предутринните звезди.

Особения акцент Шапиро имаше от миналото си. Беше прекарал ранното си детство в района Уилямсбърг на Ню Йорк. Беше син на равин, който отведе семейството си в Южна Каролина. Бари беше учил в добри частни училища, но когато завърши, говореше със смесица от южняшкия провлечен говор и нюйоркската насмешлива интонация. Акцентът му се влоши още и от прерийното наречие на Тексас, където следва медицина в университета в Бейлър. Баща му беше начетен човек, който често пъти изнасяше лекции в университета на щата Южна Каролина в град Колумбия. Специалност на експерта по американска литература от XIX век беше Едгар Алън По. Бари Шапиро ненавиждаше По. Писателят на смъртта и перверзните, така го наричаше, когато станеше дума за него. С изненада беше узнал, че По е починал в Балтимор преди много години, след като заспал пиян в една канавка, и че домът му се намира само на няколко пресечки от университетския болничен комплекс и представлява нещо като храм на местните литератори.

Струваше му се, че всичко, свързано с По, е мрачно и извратено, вечно чакащо неизбежната смърт, която беше личният враг на Шапиро. Започнал беше да мисли за По като олицетворението на този враг, понякога победен, понякога не. Шапиро не говореше за това с болничния психоаналитик, който също наблюдаваше отблизо персонала, но сега, когато беше сам, гледаше на север към къщата на По.

— Кучи син — прошепна той. Каза го на себе си. На По. На никого. — Кучи син! Този път няма да стане. Не и сега. Този път хората ще се върнат у дома.

Хвърли цигарата и проследи как оранжевата светлина на връхчето й пада към блестящата празна улица. Тръгна към стълбите. Време беше да се прибере и да спи.