Том Кланси
Патриотични игри (22)

22.
Процедури

Същата вечер Робърт Нютон заведе агентите до каменоломната. На зазоряване следващия ден пълен екип от експерти преглеждаха всяка прашинка на мястото. Двама водолази влязоха в мътната вода и десет агенти застанаха по различни места, за да наблюдават за евентуална компания. Един екип откри и разпита хората, които също сечаха дърва тук. Други разговаряха с жителите на фермите в близост е пътя, който водеше в гората. Взети бяха проби от почвата, за да бъдат сравнени с откритите е прахосмукачка в микробуса. Следите от гуми бяха фотографирани за по-късна проверка.

Хората от балистичната лаборатория бяха провели нови изпитания на автомата. Изхвърлените гилзи бяха сравнени с тези от микробуса и от местопрестъплението. Белезите от изхвъргача и ударника идеално си съответстваха. Сигурността, че автоматът е свързан с престъплението и микробуса, сега беше повече от стопроцентова. Серийният номер беше сверен с фабриката в Сингапур и документите от продажбата — проверени, за да се види къде е бил изпратен автоматът. Имената на всички търговци на оръжие по света фигурираха в компютрите на ФБР.

Предназначението на ФБР като институция е да вземе отделна частица информация и да я разработи в цял криминален случай. Това, което не можеха да предотвратят, бе, че не можеха да се предпазят от чужди очи. Алекс Добенс минаваше по пътя край каменоломната всеки ден, когато ходеше на работа. Видя две коли да излизат на шосето от покритата с чакъл пътека. Въпреки че и колата, и микробусът от лабораторията на ФБР нямаха обозначения, те носеха федерални регистрационни номера, а на него му трябваше само толкова.

Добенс не беше от хората, които лесно се вълнуват. Професионалното обучение му позволяваше да гледа на света като верига от малки, дискретни проблеми, всеки от които имаше решение. Ако човек се справи с достатъчен брой от малките проблеми, то големите ще отпаднат също, един по един. Също така той беше педантичен човек. Всяка негова постъпка представляваше част от по-голям план, като и той беше част, макар и изолирана, от следващата планирана постъпка. Това беше нещо, което неговите хора проумяха много трудно, но не е лесно да се спори с човек, който има успехи, а всяко нещо, което Добенс правеше, бе успешно. Това му спечели уважение и подчинение от страна на хора, които някога бяха твърде пламенни за определената им от Алекс житейска мисия.

Добенс си помисли, че не е нормално две коли да излизат по едно и също време от този път. Извън областта на нормалните вероятности беше и фактът, че и двете трябва да имат федерални регистрационни номера. Следователно трябва да приеме, че по някакъв начин онези от ФБР са узнали, че той е използвал каменоломната за обучение в боравене е оръжие. Питаше се как ли се е разбрало това? Може някой ловец, от онези, селяните, които идват за катерици и птици, да е видял. Или пък от хората, които секат дърва тук. Или пък някое хлапе от съседна ферма. Колко ли е голям този проблем?

Беше водил хората си да стрелят там само четири пъти, като най-скорошният бе при идването на ирландците. „Хмм, какво ми говори това? — попита пътя пред колата си той. — Това беше преди четири седмици.“ Всеки път стреляха само сутрин по време на най-натовареното движение. Дори и така далеч от Вашингтон, по пътя имаше много коли и камиони сутрин и през късния следобед, а те създаваха доста шум наоколо. Следователно няма вероятност някой да ги е чул. Окей.

Всеки път, когато стреляха там, Алекс много взискателно беше събирал гилзите и проверяваше дали не са оставили нещо след себе си, дори и фасове, за да не може да се докаже, че са били на това място. Не можеха да избягнат следите от гумите, по една от причините Алекс да избере това място бе, че през почивните дни много хлапета паркираха колите си там — имаше доста следи от гуми.

Спомни си, че хвърлиха автомата там, но кой ли може да е открил това? Водата в каменоломната е дълбока повече от двадесет и пет метра — проверил беше това — и изглеждаше така неприветлива, както оризище е всичката мръсотия, която идваше отвън и се събираше по повърхността. Не беше място за плуване. Изхвърлили бяха само автомата, с който стреляха, но колкото и невероятно да изглеждаше, той трябваше да приеме, че са го намерили. За момента нямаше значение как е станало това. „Е, ще трябва да се отървем и от другите, и то веднага — помисли си Алекс. — Винаги могат да се купят нови.“

„Колко ли могат да научат полицаите?“ — питаше се той. Добре познаваше полицейските процедури. Струваше му се съвсем разумно да познава врага си и Алекс притежаваше няколко текста по методи на следователската работа, а и книгите, които се използваха за обучение на полицаи в различните академии, като труда на Снайдър „Разследвания на убийства“ и „Библия по обезпечаването на закона.“ Той и хората му ги изучаваха така внимателно, както бъдещите полицаи е млади, светнали лица…

На автомата не можеше да има отпечатъци. След престоя във водата кожните мазнини, които образуваха отпечатъците, отдавна са изчезнали. Алекс беше почистил автомата и не трябваше да се тревожи за това.

Фургонът, разбира се, беше изоставен. Първоначално беше краден, а след това променен от един от хората на Алекс и бяха използвали четири различни комплекта регистрационни номера. Номерата отдавна ги нямаше — намираха се под един телефонен и електропроводен стълб в Ан Аръндел Каунти. Ако нещо беше станало в резултат на това, той щеше да знае много по-отдавна. Самият фургон беше напълно почистен, всичко беше избърсано, мръсотията от пътя към каменоломната… това беше повод за размисъл, но фургонът все още не водеше доникъде. Не бяха оставили в него нищо, което да ги свърже с неговата група.

Не е ли говорил някой от хората му, може би някой с болна съвест, заради детето, което почти не загина? Но ако това беше се случило, той щеше да се събуди този следобед е пистолет и полицейска значка пред лицето си. Следователно това не е причината. Вероятно. Ще поговори с хората си за това, ще им напомни, че с никого не могат да споделят за стореното от тях.

Може ли да са видели лицето му? Алекс отново се укори, задето помаха на хеликоптера. Но тогава носеше шапка, слънчеви очила и брада, които сега бяха изчезнали заедно с якето, джинсите и обувките. Все още пазеше работните ръкавици, но те бяха толкова обикновени, че човек можеше да ги купи във всеки магазин. „Ами изхвърли ги и си купи друг чифт, заднико! — помисли си той. — Не забравяй да избереш същия цвят и си пази касовата бележка.“

Отново обмисли всичко. Може би реагира твърде прибързано. Федералните може да разследват нещо съвсем различно, но беше глупаво да поема ненужни рискове. Всяко нещо, използвано в каменоломната, ще бъде изхвърлено. Той ще направи пълен списък на възможните улики и ще елиминира всяка една от тях. Никога вече няма да се връщат там. Полицаите си имаха правила и процедури и той без колебание ги беше копирал, за да лиши опонентите си от предимствата им. Беше си определил собствени правила, след като видя до какви катастрофи се стига, ако нямаш никакви. Радикалните групи, около които се беше навъртал през младежките си години, бяха отмрели поради арогантността и глупостта си, заради подценяването на противника. В основата си те бяха отмрели, защото не бяха достойни за успех. „Победата идва само при онези, които са готови да я осъществят и да я вземат“ — мислеше Алекс. Той дори се въздържаше от поздрави към самия себе си за това, че видя федералните полицаи. Това беше елементарно благоразумие, а не гениалност. Беше избрал този маршрут, за да забелязва подобни неща. Вече беше открил ново обещаващо място за обучение в стрелба.

 

 

— Ерик Мартенс — тихо каза Райън. — Пак се срещаме.

Всички данни на ФБР бяха предоставени на работната група от ЦРУ часове след получаването им. Автоматът беше намерен. Райън се чудеше как е станало това. Видя, че той е бил произведен в Сингапур в завод, който произвеждаше и вариант на автомата „M-16“, какъвто беше носил в армията, а също и някои други видове оръжие от Запада и Изтока за продажба в страните от третия свят… а и на други заинтересовани. От работата си през миналото лято Райън знаеше, че има немалко подобни заводи, а и доста правителства, чиято единствена мярка за легитимността на купувача на оръжие беше само платежоспособността му. Дори и онези, които обръщаха внимание на неща като удостоверенията за краен получател, често пъти си правеха оглушки по отношение на купувачите, които никога не бяха доказали, че се намират от другата страна на сенчестата линия, разделяща честните от другите. Тъй като обикновено това решение се вземаше от правителството на търговеца, то към вече неправилното уравнение се добавяше още една променлива.

Такъв беше и случаят с мистър Мартенс. Той беше много компетентен в своята област, имаше изключителни връзки и беше работил с подкрепяните от ЦРУ въстаници на УНИТА в Ангола до установяването на по-редовен канал. Но най-ценното му качество беше способността му да намира разни неща за южноафриканското правителство. Последният му голям успех беше намирането на инструментите и матриците за производството на противотанковите ракети „Милан“, оръжие, което не можеше да бъде експедирано за южноафриканското правителство поради наложеното от Запада ембарго. След тримесечния творчески труд от негова страна правителствените оръжейни заводи щяха да си ги произвеждат сами. Райън знаеше, че несъмнено хонорарът му за това е бил астрономически, макар че ЦРУ не бяха успели да определят на колко точно възлиза той. Мартенс притежаваше собствен реактивен самолет „Груман“ с възможност за междуконтинентални пътувания. За да си подсигури възможност да лети където си пожелае, беше доставил оръжия за няколко африкански правителства, а дори и ракети за Аржентина. Можеше да отиде във всяко кътче на света и да намери правителство, което му беше задължено. Райън се усмихна на себе си, този човек би предизвикал сензация на „Уолстрийт“ или на всеки друг борсов пазар. Можеше да търгува с когото си пожелае, можеше да продава оръжия така, както хората от Чикаго продаваха опции за пшеница.

Автоматите „Узи“ от Сингапур бяха дошли при него. Всеки обичаше „Узи“. Дори чехите се бяха опитали да ги копират, но без особен търговски успех. Израелците ги продаваха с хиляди на военните и на силите за сигурност по целия свят и винаги — поне повечето пъти — следваха правилата, за които САЩ настояваха. Райън прочете, че доста такива автомати бяха отишли за ЮАР, докато ембаргото не е затруднило това. „Не е ли това причината най-после да разрешат на някой да произвежда автомата по лиценз? — зачуди се Джек. — Нека друг да разширява пазара вместо теб, а ти само прибирай печалбите…“

Пратката е съдържала пет хиляди бройки… около два милиона долара на едро. Не е много, достатъчно, за да бъде въоръжена полицията в някой град или поделение десантници, в зависимост от ориентацията на правителството получател. Достатъчно голяма, за да покаже печалба за мистър Мартенс, и достатъчно малка, за да не привлича много внимание. Райън си помисли, че това е товар за един, а може би два камиона. Палетите или сандъците сигурно са скрити в някой ъгъл на неговия склад, който се охранява от правителствени войски, но вероятно е лична собственост на Мартенс…

„Точно това ми каза сър Базил Чарлстон на вечерята — припомни си Райън. — Не обърна достатъчно внимание на онзи южноафриканец.“ … Значи англичаните мислят, че той търгува с терористи… директно ли? Не, неговото правителство не би търпяло такова нещо. „Вероятно не би го търпяло“ — поправи се Райън. Автоматите може и да достигнат до Африканския национален конгрес, а това може да не е много добра новина за правителството, което те са се зарекли да унищожат. Значи сега Райън трябваше да намери посредника. Необходими му бяха тридесет минути, докато се добере до тази папка, като се наложи да се обажда и на Марти Кантор.

Папката беше отчайваща. Мартенс имаше осем известни и петнадесет предполагаеми агенти посредници… по един-двама във всяка страна, на която продаваше… разбира се! Райън набра номера на Кантор.

— Предполагам, че никога не сме разговаряли е Мартенс? — попита Райън.

— От няколко години — не. Вкарваше оръжие от нас за Ангола, но не ни хареса начинът, по който работи.

— Защо?

— Малко си пада мошеник — отговори Кантор. — Това не е ужасно необикновено в оръжейния бизнес, но се опитваме да избягваме този тип хора. Установихме си собствен капал, след като Конгресът сне забраната върху тези операции.

— Имам двадесет и три имена пред себе си — каза Райън.

— Да. Запознат съм с папката. Мислехме, че миналия ноември той е продал оръжие на една група, спонсорирана от Иран, но се оказа, че не е така. Трябваха ни два месеца, за да установим, че е чист. Щеше да бъде много по-лесно, ако можехме да говорим с него.

— Ами какво ще кажеш за англичаните? — попита Джек.

— Непробиваема стена — отговори Марти. — Всеки път, когато се опитат да разговарят с него, някой едър южноафрикански войник казва не. Човек не може да ги вини, щом Западът се отнася с тях като с парии, то е дяволски сигурно, че ще действат като такива. Другото, което трябва да не забравяме, е, че париите държат един за друг.

— Значи не знаем каквото трябва за този човек и няма да го узнаем.

— Не казах точно това.

— Може би ще изпратим малко хора да проверят някои неща? — обнадеждено попита Райън.

— И такова нещо не съм казвал.

— По дяволите, Марти!

— Джек, нямаш позволение да знаеш каквото и да е за полевите операции. Ако не си го забелязал, в никоя от папките не се посочва как информацията стига дотук.

Райън беше забелязал. Имената на информаторите не се споменаваха, не се уточняваха местата за срещи, както и методите, използвани за предаване на информацията, не се посочваха никъде.

— Добре. Мога ли съвсем безопасно да сметна, че по неизвестни начини ще получим повече информация за този джентълмен?

— Можеш съвсем безопасно да считаш, че този въпрос се обмисля.

— Той може да е най-добрата ни улика — изтъкна Джек.

— Зная.

— Понякога тази работа може да бъде толкова отчайваща, Марти — изказа болката си Райън.

— Не ми разправяй — засмя се Райън. — Чакай, докато се заемеш с нещо наистина важно — извинявай, но знаеш какво имам предвид. Като например какво мислят хората от Политбюро за нещо или колко мощни и точни са ракетите им, или дали имат някого в тази сграда.

— Давай проблемите един по един.

— Да, това трябва да е приятно, да имаш само по един проблем.

— Кога мога да очаквам новини за Мартенс? — попита Райън.

— Ще разбереш, когато пристигнат — обеща Кантор. — Довиждане.

— Чудесно. — Джек прекара останалата част на деня и част от следващия в ровене из списъка на хората, с които Мартенс беше правил сделки. С облекчение мислеше, че трябва да ходи да преподава в класа през следващите два дни, но намери една възможна връзка. Двигателите „Меркюри“, открити на лодките „Зодиак“, които вероятно използва АОЪ — счетоводството се прекъсваше някъде из Европа, — бяха преминали през един търговец от Малта, с когото Мартенс е работил известно време.

 

 

Добрата новина от пролетта беше, че Ърни се учеше бързо. Кучето научи трика да ходи и да се облекчава навън още през първите две седмици, което спаси Райън от съобщението от страна на дъщеря си: „Таааате, има малък проблеееем…“, след което непременно идваше и въпросът на жена му: „Развличаш ли се, Джек?“ Всъщност дори и жена му призна, че кучето се развива добре. Ърни можеше да бъде отделен от дъщеря им само с рязко дърпане на каишката. Сега спеше в леглото й, освен когато патрулираше около къщата през няколко часа. Някак си беше изнервящо да виждаш кучето — по-скоро да виждаш черната маса, по-тъмна от нощта, застанала на няколко сантиметра от лицето ти, — когато Ърни, изглежда, докладваше, че всичко е наред, преди да отиде в стаята на Сали за още два часа покровителствен сън. Той все още си беше кученце с невъзможно дълги крака и масивни лапи, и все още обичаше да дъвче разни неща. Когато сред тях попадна и кракът на една от куклите Барби, резултатът беше жестока караница от страна на Сали, която приключи, след като кучето започна да облизва лицето й в израз на разкаяние.

Най-после състоянието на Сали се беше нормализирало. Както лекарите бяха обещали на нейните родители, краката й бяха напълно оздравели и тя тичаше наоколо както и преди. На този ден щеше да бъде отбелязано връщането й в „Джайънт Степс“. Начинът, по който събаряше чашите от масите, когато минаваше тичешком край тях, беше знак, че нещата отново са предишните, и родителите й бяха прекалено радостни от това, за да се скарат на детето, задето не се държи като дама. От своя страна Сали получаваше непрекъснато спонтанни прегръдки, които не разбираше съвсем. Беше болна и сега е добре. Джек със закъснение разбра, че тя не знаеше, че са били нападнати. На няколко пъти, когато беше говорила за това, винаги казваше „оня път, когато колата се счупи“. Все още трябваше да ходи при лекарите за тестове. Тя мразеше и се боеше от тези тестове, но децата се адаптират към промените далеч по-бързо от родителите си.

Една от тези промени беше майка й. Бебето сега растеше наистина бързо. Малкото тяло на Кати изглеждаше зле пригодено за този товар. След всеки сутрешен душ тя се гледаше съвсем гола в голямото огледало, окачено от вътрешната страна на вратата на гардероба, и излизаше оттам е гордо и в същото време печално изражение, докато ръцете й проследяваха настъпилите промени през деня.

— Ще стане още по-зле — каза съпругът й, като излезе от душа.

— Благодаря, Джек. Наистина имах нужда да чуя това.

— Виждаш ли краката си? — усмихнат я попита той.

— Не, но ги усещам. — Те се подуваха около глезените.

— Изглеждаш много добре, мила. — Джек застана зад нея и протегна ръце, за да прегърне издутия й корем. Облегна буза на главата й. — Обичам те.

— Лесно ти е да го кажеш. — Тя все още се гледаше в огледалото. Джек видя лицето й, на което имаше лека усмивка. Това не е ли покана? Той вдигна ръце нагоре, за да разбере. — Ох! Боли.

— Извинявай. — Отпусна дланите си дотолкова, че само да бъдат като опора. — Хммм. Не се ли е променило нещо тук?

— Толкова време ли ти трябваше, за да забележиш? — Усмивката й се разшири малко. — Срамота е да трябва да премина през всичките тези неща, за да се променят.

— Чула ли си да се оплаквам някога? Всичко в теб винаги е било като за шест плюс. Предполагам, че бременността те снижава до пет минус. Но само по един предмет — добави той.

— Много дълго сте преподавали, професоре. — Сега показваше зъбите си. Кати се облегна назад и потърка глава в окосмените гърди на съпруга си. По някаква причина обичаше да прави това.

— Красива си — каза той. — Грееш.

— Е, трябва да грея по пътя до работата си. — Джек не отдръпна прегръдката си. — Трябва да се обличам, Джек.

— Колко те обичам, нека преброя… — промълви във влажната й коса той. — Едно… две… три…

— Не сега, развратнико!

— Защо? — Ръцете му се движеха съвсем нежно.

— Защото трябва да оперирам след три часа, а ти трябва да идеш в шпионското градче. — Въпреки това тя не се помръдна. Нямаха чак толкова много моменти, когато можеха да бъдат сами.

— Днес няма да ходя там. Имам семинар в академията. Боя се, че отделът ми е малко сърдит.

Той продължаваше да гледа в огледалото. Очите й бяха затворени. „Майната му на отдела…“

— Господи, колко те обичам!

— Довечера, Джек.

— Обещаваш ли?

— Накара ме да се запаля от идеята. Сега аз… — Тя вдигна ръце, хвана неговите, дръпна ги надолу и ги притисна към изопнатата кожа на корема си.

Той — бебето определено беше той, защото досега го бяха наричали така — беше съвсем буден и се търкаляше и риташе, като буташе тъмната обвивка, която очертаваше неговия свят.

— Леле — отбеляза баща му. Ръцете на Кати се намираха върху неговите, като през няколко секунди ги местеше, за да следва движенията на бебето. — Как го чувстваш?

Главата й се наклони малко назад.

— Приятно е, с изключение на случаите, когато се опитвам да заспя или когато ме ритне в пикочния мехур по време на операция.

— Сали толкова… силна ли беше?

— Мисля, че не. — Тя не каза, че това не са неща, които се запомнят по силата. Това беше просто странното усещане, че бебето е живо и здраво, нещо, което никой мъж няма да разбере. Дори и Джек. Кати Райън беше горда жена. Знаеше, че е една от най-добрите очни хирурзи. Знаеше, че е привлекателна, и полагаше големи усилия да остане такава. Дори и сега, когато беше обезформена от бременността, тя знаеше, че изглеждаше добре. Можеше да се досети за това по реакцията на мъжа, която усещаше в кръста си. Но освен това знаеше, че тя прави нещо, което той не би могъл нито да повтори, нито да разбере напълно. „Е — каза си тя, — Джек прави неща, които и аз не разбирам напълно.“

— Трябва да се обличам.

— Добре. — Джек я целуна по врата. Този път не бързаше. Тази целувка трябваше да трае до вечерта. — Стигнах до единадесет.

Тя се обърна.

— Какво дванадесет?

— Броя начините — засмя се Джек.

— Пуяк! — Тя замахна към него със сутиена си. — Само единадесет?

— Рано е. Мозъкът ми още не функционира правилно.

— Познава се, че кръвоснабдяването му е понижено. — Тя си помисли, че е смешно, дето Джек смяташе, че не изглежда добре. Кати харесваше силната му челюст освен в случаите, когато забравяше да я обръсне, харесваше и добрите му, любещи очи. Погледна белезите на рамото му и си спомни ужаса, когато гледаше съпруга си да се навира точно в опасността, а после и гордостта от това, което постигна. Кати знаеше, че Сали за малко не умря в резултат на всичко, но Джек нямаше как да може да предвиди това. Мислеше, че и тя имаше вина, и си обеща Сали никога вече да не си играе със закопчалката на колана. Всеки от тях бе заплатил за обратите в живота си. Сали почти се беше възстановила от своя обрат, както и самата тя. Кати знаеше, че това не беше вярно за съпруга й, който будуваше през цялото време, когато тя спеше.

„Когато това се случи, аз поне имах, щастието да бъда в безсъзнание. Джек трябваше да преживее всичко. Той още плаща цената за това — помисли си тя. — Сега работи на две места, лицето му винаги е застинало, концентрирано върху нещо, за което не може да говори.“ Тя не знаеше какво точно прави той, но беше сигурно, че то все още не е доведено докрай.

Неочаквано за нея медицинската професия й беше дала вяра в съдбата. На някои хора просто им изтичаше времето. Ако все още това време не беше дошло, шансът или добрият хирург можеха да спасят въпросния живот, но ако времето беше настъпило, всичките умеещи хора по света не биха могли да го променят. Каролайн Райън разбираше, че това е странен начин на мислене за лекар, и уравновесяваше вярата с професионалната сигурност, че тя е инструментът, който осуетява силата, управляваща света. Беше си избрала поле, в което рядко животът и смъртта се бореха. Само тя знаеше това. Нейна близка приятелка избра педиатрична онкология, лечението на деца, болни от рак. Това беше областта, която имаше крещяща нужда от най-добрите хора медици, и тя се изкушаваше, но знаеше, че изпитанието за човечността й щеше да бъде непоносимо. Как би могла да носи дете в себе си, докато гледа как умират други деца? Как би могла да сътворява живот, след като знае, че не може да предотврати загубата му? Нейната вяра в съдбата никога не би могла да помогне на въображението й да направи този скок и страхът от това, което би могло да стане с психиката й, я накара да се насочи в област, която беше взискателна по друг начин. Едно беше да заложиш живота си и съвсем друго — да рискуваш душата си.

Тя знаеше, че Джек има смелостта да посрещне такова предизвикателство. Това също имаше своята цена. Болката, която понякога виждаше в него, можеше да бъде само по този въпрос. Тя беше сигурна, че несподелената му работа в ЦРУ беше насочена към намирането и убиването на хората, които я бяха нападнали. Смяташе, че това е необходимо, и нямаше да пролее нито сълза за хората, които почти бяха убили детето й, но като лекар тя не можеше да обмисля подобна задача. Ясно беше, че на мъжа й никак не му е лесно. Преди няколко дни нещо се беше случило. Той се бореше с него, каквото и да беше то, но не можеше да го обсъжда с никого, като се опитваше да запази останалата част от света в нормален вид, опитваше се да обича семейството си, докато се трудеше за… да причини смъртта на други? Не може да е понесъл това с лекота. Съпругът й беше истински добър човек, идеален в толкова много отношения. „Поне за мен“ — помисли си тя. Беше се влюбил в нея при първата им среща и тя можеше да си спомни всяка стъпка по време на ухажването. Помиеше неловкото му — а като си помисли сега, страхотно смешно — предложение за женитба, ужаса в очите му, когато тя се беше поколебала над отговора, сякаш почувства, че не я заслужава, идиотът. Най-силно си спомняше лицето му, когато се роди Сали. Мъжът, който беше обърнал гръб на безскрупулния свят на инвестициите — света, който след смъртта на майка й бе превърнал баща й в агресивен, нещастен мъж, — който се беше върнал към обучението на ентусиазираните млади хора, сега беше хванат в нещо, което не харесваше. Но тя беше сигурна, че той полага всички усилия, а тя знаеше колко е старателен. Тя току-що го беше изпитала. Кати искаше да може да сподели проблема, както той понякога трябваше да сподели нейната депресия след неуспешна операция. Тя беше имала нужда от него преди няколко седмици, изпълнени с болка, а сега той се нуждаеше от нея по същия начин.

— Какво те притеснява? Мога ли да ти помогна?

— Не мога да разговарям за това — каза Джек, като завързваше връзката си. — То бе точно каквото трябваше да се направи, но няма да ти хареса много.

— Хората, които…

— Не, не тях. Ако бяха те… — Обърна се с лице към жена си.

— Ако бяха те, аз щях да съм целият в усмивки. Има пробив. ФБР — не трябва да ти казвам това и то си остава в тази стая — са намерили автомата. Това може да е важно, но все още не сме сигурни. Другото — е, за него не мога да говоря. Съжалявам. Иска ми се да мога.

— Не си направил нищо лошо, нали? — Лицето му се изопна при този въпрос.

— Не. Мислих за това през последните няколко дни. Помниш ли, когато трябваше да извадиш окото на онази дама? Необходимо беше, но ти все още се чувстваше доста зле заради това. Същото нещо. — Той погледна към огледалото. „Донякъде същото.“

— Джек, обичам те и вярвам в теб. Зная, че ще направиш каквото трябва.

— Радвам се, мила, защото понякога не съм сигурен. — Той протегна ръце и тя дойде при него. Помисли си, че в една френска военна база друга млада жена изживяваше нещо различно от любеща прегръдка. „Кой е виновен за това? Едно е сигурно, тя не е същата като жена ми. Не е като моето момиче.“

Той я усети до себе си, отново почувства бебето да се движи и най-накрая се убеди. Както неговата жена трябваше да бъде закриляна, така трябваше да бъдат защитавани и другите жени, и всички деца, и всички хора, които терористите, обучаващи се в този лагер, смятаха просто за абстрактни вещи. Тъй като не бяха абстрактни предмети, те бяха реални. Самите терористи бяха изхвърлили себе си от цивилизованото общество и трябваше по един или друг начин да бъдат намерени. „Ако можем да го правим по цивилизован начин, добре — ако ли не, тогава трябва да направим каквото можем и да разчитаме на съвестта си да не ни накара да откачим.“ Помисли, че може да се довери на съвестта си. Държеше я в ръцете си. Джек нежно целуна жена си по бузата.

— Благодаря. Станаха дванадесет.

 

 

След семинара оставаха последните две седмици преподаване, после идваха окончателните изпити и накрая седмицата, през която се даваха званията: поредният клас курсанти завършваше, за да се присъедини към флотата и армията. Новобранците вече не бяха зайци и можеха да се усмихват веднъж или два пъти дневно на обществени места. Училището стана почти тихо, тъй като курсантите от по-ниските курсове си заминаха у дома за кратка ваканция, преди да заминат на плаване с флотата и да се подготвят за новобранското лято — грубото посвещаване на нов клас курсанти от средните курсове. Райън по най-нелеп начин беше хванат в капана на истинската си работа в продължение на седмица, като обработи цяла планина от хартии. Сега нито отделът по история на академията, ни го ЦРУ бяха много доволни от него. Опитът му да работи за двама господари не се увенча с пълен успех. Разбираше, че и двете работи бяха пострадали, и знаеше, че ще трябва да избере едната от тях. Той съзнателно се опитваше да избегне това решение, докато купчината доказателства за необходимостта от него растеше.

— Хей, Джек! — Роби влезе, облечен в неофициалната си бяла униформа.

— Сядай, майоре. Как е летенето?

— Няма оплаквания. Хлапакът отново е на седлото — каза Джексън, като седна. — Трябваше да бъдеш с мен в оня „Томкат“ миналата седмица. Ех, човече, сега най-после отново съм на линия. Боричках се е един в самолет „А-4“, който се правеше на агресор, съсипах го. Беше толкова добре. — Хилеше се като лъв, наблюдаващ стадо куци антилопи. — Готов съм!

— Кога тръгваш?

— Трябва да докладвам за явяването си на служба на 5 август. Предполагам, че ще тръгна оттук на първи.

— Не преди ти и Сиси да вечеряте с нас. — Джек провери календара си. — Тридесети е петък. Седем часа, става ли?

— Тъй вярно, сър.

— Сиси какво ще прави там?

— Ами имат една малка симфония в Норфолк. Ще им бъде втори солист на пиано, като освен това ще преподава.

— Знаеш ли, че там имат и център за извънматочно забременяване? Може би най-после ще можете да имате дете.

— Да. Кати й е казала за това. Мислим да го направим, но… знаеш ли, Сиси имаше много разочарования?

— Искаш ли да накараме Кати да поговори с нея за тези неща?

Роби помисли малко:

— Да. Тя знае как. Как се оправя с новото?

— Много мърмори за фигурата си — засмя се Джек. — Защо никога не могат да разберат колко красиви изглеждат, когато са бременни?

— Да. — Роби се усмихна в знак на съгласие, като се чудеше дали някога Сиси също би му изглеждала така. Джек се почувства виновен за това, че докосна оголен нерв, и смени темата.

— Между другото, какво става с тези патрулни катери? Тази сутрин видях два паркирани в пристанището.

— Казва се закотвени, глупако — поправи приятеля си Роби. — Сменят им кнехтовете във военноморската база от другата страна на реката. Предполага се, че ще им трябват два месеца. Нещо се е объркало със старите — уплътнителите не си вършели работата или някакви подобни глупости. Обичайното осиране от страна на правителството и доставчика. Не е нищо особено. Предполага се, че работата ще бъде привършена за следващата учебна година — не че ме интересува това, разбира се. По това време, момчето ми, аз ще прекарвам утрото си на седем хиляди и петстотин метра над земята, където ми е мястото. А ти какво ще правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, ти или ще бъдеш тук, или в Ленгли, нали така?

Райън погледна през прозореца.

— Проклет да бъда, ако знам. Роб, имаме бебе, а и няколко други неща, за които трябва да мислим.

— Още ли не си ги открил?

Джек поклати глава.

— Смятахме, че сме направили пробив, но не се получи. Тези типове са професионалисти, Роби.

Джексън реагира изненадващо разгорещен:

— Глупости, човече! Професионалистите не нараняват деца. Те искат да стрелят срещу войници или полицаи, добре, това го разбирам — не е правилно, но го разбирам, така ли е? Войниците и полицаите имат пушки, с които могат да отговорят на стрелбата, и са обучени. Така че те са равностоен противник. Изненада от едната страна и процедури от другата и ето ти честна игра. Но след като се хвърлят на цивилни, то те са обикновени улични хулигани, Джек. Може би са умни, но, по дяволите, не са професионалисти. Професионалистите са смели. Професионалистите играят наистина.

Джек поклати глава. Роби грешеше, но той не знаеше никакъв начин да го накара да мисли другояче. Неговият кодекс на поведение беше този на воина, който трябва да живее според правилата на цивилизования свят. Правило номер едно беше: Не може умишлено да нараняваш безпомощни хора. Достатъчно неприятно беше, когато това станеше по случайност. Да го сториш нарочно беше признак на страх, който не е достоен дори за презрение. Онези, които го правеха, заслужаваха само смърт. Те не се побираха в разбиранията на обществото.

— Те играят една проклета игра, Джек — продължи пилотът. — Дори има и песен за това. Чух я в „Риордънс“ на Деня на свети Патрик. „Научих кои са всичките мои герои и исках същото и аз. Исках да опитам късмета си в патриотичната игра.“ Нещо такова. — Джексън поклати глава с отвращение. — Войната не е игра, а професия. Те играят малките си игрички и се наричат патриоти, а излизат, за да убиват деца. Гадове. Джек, когато съм на самолетоносача, когато си карам моя „Томкат“, ние играем нашите игрички с руснаците. Никой не е убит, защото и от двете страни стоят професионалисти. Не харесвам руснаците, но момчетата, които карат самолетите им, си знаят работата. Ние си знаем нашата и двете страни взаимно се уважават. Има правила и двете страни играят според тях. Така трябва да бъде.

— Светът не е така прост, Роби — тихо каза Джек.

— Е, по дяволите, трябва да бъде! — Джек се изненада от разгорещеността на приятеля си. — Ти кажи на онези от ЦРУ да ги намерят, след това да накарат някой да даде заповедта и аз ще поведа нападението.

— Последните два пъти, когато правихме това, загубихме хора — изтъкна Райън.

— Поемаме рискове. За това ни плащат, Джек.

— Да, но преди отново да хвърлиш заровете, искаме да дойдеш у дома на вечеря.

Роби се усмихна неловко.

— Обещавам ти, че няма да си донасям трибуната за речи. Официално ли трябва да сме облечени?

— Роби, аз някога обличам ли се официално?

 

 

— Казах им, че не трябва да бъдат официално облечени — каза Джек по-късно.

— Добре — съгласи се Кати.

— Помислих си, че ще кажеш това. — Вдигна поглед към жена си, чиято кожа беше осветена от лунната светлина. — Ти наистина си красива.

— Продължавай да казваш това и…

— Не мърдай. Просто стой както си. — Той прокара ръка по хълбока й.

— Защо?

— Каза, че този път е последният за известно време. Не искам още да свърши.

— Следващият път можеш да бъдеш отгоре — обеща тя. — Ще си струва чакането, но няма да си толкова красива, колкото сега.

— В момента не се чувствам красива.

— Кати, разговаряш с експерт — каза съпругът й. — Аз съм единственият човек в къщата, който може да направи безпристрастна оценка за красотата на всяко човешко същество от женски род, живо или мъртво, и аз казвам, че ти си красива. Край на спора.

Кати Райън възприе собствената си оценка. Коремът й беше обезформен от ужасните белези от разтягането, гърдите й бяха надути и я боляха, стъпалата и глезените й — отекли и краката й се схващаха от позицията, в която се намираше.

— Джек, ти си глупак.

— Тя никога не слуша какво й се говори — каза на тавана той.

— Това са просто феромони — обясни тя. — Бременните жени миришат по различен начин и миризмата, изглежда, гъделичка въображението ти по някакъв начин.

— Тогава как става така, че си хубава, когато носът ми е запушен? Отговори ми.

Тя протегна ръка и вплете пръсти в космите на гърдите му. Джек започна да се гърчи. Гъделичкаше го.

— Любовта е сляпа.

— Когато те целувам, очите ми винаги са отворени.

— Не знаех това.

— Аз зная — тихо каза Джек. — Твоите очи винаги са затворени. Може би твоята любов е сляпа. Моята не е. — Той прокара пръсти по корема й. Той все още беше мазен от бебешкия крем, с който го мажеше, за да овлажнява кожата си. Джек намираше това за леко перверзно. Пръстите му рисуваха кръгчета по изопнатата гладка повърхност.

— Ти си отживелица. Нещо останало от филмите от тридесетте години. — Сега тя започна да се гърчи. — Спри това.

— Еръл Флин^[1] никога не е правил това във филмите — отбеляза Джек, без да спира.

— Тогава са имали цензори.

— Само са разваляли нещата. Някои хора просто не могат да бъдат интересни. — Ръцете му разшириха кръга. Следващата цел беше основата на врата й. Трябваше да протегне ръце надалеч, но си струваше усилието. Сега тя се тресеше.

— Сега аз, с другата ръка…

— Ммммм.

— Така си и мислех.

— Охо, той отново се събуди.

Джек го усети почти веднага. Той — тя — то се въртеше. Джек се чудеше как може едно бебе да прави това, без да има нищо за опора, по беше очевидно. Ръцете му усещаха движещата се буца. Буцата беше главата на детето му или другият му край. Движеше се. Живо. В очакване да се роди. Погледна към жена си, която му се усмихваше, защото знаеше какво изпитва.

— Ти си красива и аз много те обичам. Може и да не ти харесва. — Изненада се, като видя сълзи в очите й. Още повече се изненада от думите й:

— И аз те обичам, Джек — искаш ли пак?

— Може би в края на краищата това не беше последният път?