Том Кланси
Патриотични игри (10)

10.
Планове и заплахи

— Не трябва да виниш себе си, Джими — каза Мъри. — И Боб ще се оправи. Това все пак е нещо.

— Разбира се — раздразнено отговори Оуенс. — Дори има шанс отново да проходи. Ами другите, Дан? Загинаха петима добри мъже и четирима цивилни.

— А може би и терористи — изтъкна Мъри.

— Ти не вярваш в това повече от мен, нали!

Бяха имали невероятен късмет. Кораб на Кралските военноморски сили за откриване на мини, който провеждаше изследвания в Ламанша, беше открил нов предмет на дъното и незабавно изпратил камера там. Видеокамерата показваше останките от десет метрова надуваема лодка тип „Зодиак“ с два извънбордови двигателя от по сто конски сили. Ясно беше, че е потънала в резултат на експлозия в близост до бензиновите резервоари, но нямаше следи от хората на борда, нито от оръжията им. Командирът на кораба незабавно схванал важността на откритието и информирал началниците си. В момента се подготвяше спасителен екип, за да извади останките.

— Възможно е. Някой от тях е оплескал нещо, лодката е избухнала, лошите са се топнали във водата…

— А телата им?

— Храна за рибите — самодоволно се усмихна Мъри. — Добра гледка, а?

— Много обичаш да залагаш, Дан. Колко процента от заплатата си би заложил за тази хипотеза? — Оуенс нямаше настроение за шеги. Мъри разбираше, че началникът на отдел Ц-13 все още възприемаше станалото като лично поражение.

— Не много — съгласи се представителят на ФБР. — Значи мислиш, че ги е взел някой кораб?

— Логично е да се предположи. Наблизо са се намирали девет търговски кораба и нищо чудно да са замесени. Имаме списъка им.

И Мъри го имаше. Вече беше изпратен за Вашингтон, където ФБР и ЦРУ щяха да работят по него.

— Но защо не са взели и лодката? — попита той.

— Не ти ли е ясно? Предполагам, че са се страхували да не ги видят от нашите хеликоптери. Може да не са могли заради времето. Или пък просто не са искали да се занимават. Имат доста пари, напи?

— Кога военноморските сили ще извадят останките?

— Ако времето се задържи така, вдругиден — отговори Оуенс. Това беше единственото радостно нещо. Щяха да имат фактически веществени доказателства. Всяка вещ — независимо къде е произведена — има марка и сериен номер. Все някъде този номер фигурира в документ за продажба. Това е водило до успех при много разследвания — благодарение само на една квитанция за продажба от някой магазин осъждаха най-опасни престъпници. От видеолентата извънбордовите двигатели приличаха на американските „Меркюри“. ФБР беше в готовност да проследи тази връзка веднага щом получи номерата на двигателите. Мъри вече беше открил, че „Меркюри“ са предпочитани по целия свят. Това щеше да усложни нещата, но все пак беше нещо. Ресурсите на лондонската полиция и на ФБР бяха предвидени за точно такива задачи.

— Има ли някакви новини за изтичането на информация? — попита Мъри. Напипа най-болното място.

— Тоя трябва да се моли да не го намерим — тихо каза Оуенс.

Такава възможност засега не съществуваше. Общо тридесет и един души знаеха часа и маршрута за прехвърлянето на затворника и петима от тях бяха мъртви — дори на шофьора на колата не бяха казали нищо предварително. Оставаха двадесет и шест — двама от отдел Ц-13, двама по-високопоставени служители в лондонската полиция, десет в Министерството на вътрешните работи, още няколко в службата за сигурност МИ-5 и различни други. Всеки от тях притежаваше разрешително от най-висша степен. „Не че разрешителното има някакво значение — помисли си Оуенс. — По правило именно такива мръсници с разрешително от най-висша степен предаваха информация.“

Но това беше различно. Това беше измяна — дори по-лошо. До миналата седмица и през ум не му беше минавало, че такова нещо е възможно. Този, който е издал информацията, е бил свързан и е нападението над кралското семейство. Предаването на тайни, свързани с националната сигурност, беше толкова потресаващо, че накара подполковника да мисли непрофесионално. Но нападението над кралското семейство беше толкова непонятно престъпление, че Оуенс го смяташе за невъзможно. Предполагаше, че това би направил само човек с психически отклонения, но и с интелект и изключително лицемерие, някой, който е изменил на личното и националното доверие. Някога такива хора са били наказвани със смърт чрез измъчване. Оуенс не се гордееше с този факт, но сега разбираше защо се е случвало, проумяваше колко лесно е човек да одобри подобно наказание. Кралското семейство служеше на интересите на Обединеното кралство и народът го обичаше и изведнъж някой, вероятно много приближен, го предава на банда терористи. Оуенс искаше да спипа този човек. Искаше да го види мъртъв, да го гледа как умира. За такова престъпление това беше единственото справедливо наказание.

След няколко секунди се отърси от мрачните си мисли и започна да гледа по-професионално на нещата. „Не можем да пипнем гадовете само с пожелания да умрат. Да го намерим означава, че трябва да проведем полицейска операция — внимателно, прилежно, изчерпателно разследване.“ А Оуенс знаеше как да направи това. Нито той, нито елитната група, заета с разследването, щяха да намерят покой, докато не успеят. И никой не се съмняваше в крайния изход.

— Дотук имаш два провала, Джими — каза Мъри, сякаш знаеше за какво мисли. Не му беше трудно да го каже. И двамата бяха работили по тежки случаи, а полицаите, независимо откъде са, не се различават много.

— Разбира се — каза Оуенс и почти се усмихна. — Те не трябваше да показват картите си. На всяка цена трябваше да запазят източника на информация. Можем да сравним двата списъка — на тези, които са знаели за пристигането на Негово Височество онзи следобед, и тези, които са знаели, че младият мистър Милър отива за Лимингтън.

— И телефонистките, които са направили връзката — напомни му Мъри. — И секретарките, и сътрудниците, които може да са дочули нещо, и приятелите, и приятелките, до които също може нещо да е дошло по време на някой разговор.

— Много благодаря за това, Дан. Човек наистина има нужда от кураж в такъв момент. — Англичанинът отиде до шкафа на Мъри и намери шише уиски — коледен подарък, който все още не беше отворен в навечерието на Нова година.

— Прав си. Трябвало е да осигурят защита на източника си на информация. Зная, че ще го хванеш, Джими. Обзалагам се за това.

Оуенс наля напитките. С удоволствие забеляза, че най-после американецът се е научил да пие уискито си както трябва. През изминалата година Оуенс беше научил Мъри да не слага лед навсякъде. Срамота беше да осквернява малцово шотландско уиски. Една натрапчива мисъл го накара да се намръщи.

— Какво ни става ясно от това за Шон Милър?

Мъри протегна ръце.

— То вероятно е по-важно, отколкото си мислел. Сигурно са се страхували, че ще успееш да измъкнеш информация от него. Или просто са искали да поддържат отличната си репутация. Може да е и нещо друго, а?

Оуенс кимна. Между Скотланд Ярд и ФБР съществуваше тясно сътрудничество, но освен това той ценеше мнението на колегата си. Въпреки че и двамата бяха опитни полицаи, можеше да се смята, че Мъри има малко по-различно отношение към нещата. Преди две години Оуенс с изненада беше установил колко ценно може да бъде това нещо. Макар и да не знаеше, Мъри също беше използвал неговия мозък на няколко пъти.

— Е, според теб какъв е Милър? — попита Оуенс.

— Кой знае? Може би завеждащ оперативната дейност? — махна с ръката, в която държеше чашата си, Мъри.

— Твърде млад е за това.

— Джими, човекът, който хвърли атомната бомба над Хирошима, беше полковник от военновъздушните сили само на двадесет и девет години. По дяволите, на колко ли е този тип О’Донъл?

— Така мисли и Боб Хайланд. — Оуенс се загледа в чашата си и пак се намръщи.

— Боб е умен мъж. Господи, надявам се, че ще се оправи.

— Ако ли не, все ще го използваме в канцеларията — с категоричен тон каза подполковник Оуенс. — Мозъкът му работи отлично и ще се справи със следователската работа — той е умен човек, когото не бива да губим. Е, трябва да тръгвам. Нова година е, Дан. За какво ще пием?

— То е ясно. Успех при разследването. Джими, ти ще заловиш този източник на информация и той ще ти каже всичко, което ти е нужно. — Мъри вдигна чашата си. — За крайния успех.

— Да. — Двамата мъже пиха до дъно.

— Джими, стори едно добро на себе си — остави всичко за една вечер. Отърси се и започни със свежи сили на сутринта.

Оуенс се усмихна.

— Ще се опитам. — Взе палтото си и тръгна към вратата. — Един последен въпрос. Досетих се, когато идвах насам. Тези типове от АОЪ нарушиха всички правила, нали?

— Така е — отговори Мъри, заключвайки папките си.

— Не са нарушили само едно.

Мъри се обърна:

— О? Кое е то?

— Не са правили нищо в Щатите.

— Никой от тях не го прави. — Мъри отхвърли тази мисъл.

— Никой от тях не е имал достатъчно причини.

— Е, и?

— Дан, АОЪ трябва сега да имат причина — и никога не са се колебали да нарушат някое правило. Това просто е едно предчувствие, нищо повече. — Оуенс вдигна рамене. — Е, лека нощ и ти желая весела Нова година, специален агент Мъри.

Стиснаха си ръцете церемониално.

— И на теб, подполковник Оуенс. Поздрави Емили.

Дан го изпрати до вратата, заключи я и се върна в канцеларията си, за да се убеди, че всичките му папки са под ключ както трябва. Навън беше тъмно като в рог. Погледна часовника си — беше шест без петнадесет.

— Джими, защо каза това? — попита Мъри в тъмнината. Облегна се във въртящия стол.

Никоя ирландска терористична група не е действала в Съединените щати. Разбира се, там те събираха пари — в кръчмите в ирландските квартали на Бостън и Ню Йорк изнасяха програмни речи за бъдещето на свободна и обединена Ирландия, без да си правеха труда да обясняват, че като заклети маркс-ленинисти виждаха Ирландия като една нова Куба. Винаги бяха достатъчно проницателни, за да знаят, че на американските ирландци може и да не им допада тази малка подробност. Не споменаваха нищо за търговията с оръжие. Тя до голяма степен беше минало. Повечето от оръжията си набавяха от открития световен пазар. Говореше се, че някои от хората им са били обучени в съветски военни лагери — от спътниковата снимка не може да се определи националността, нито да се разпознае лицето. Тези сведения никога не се потвърждаваха в достатъчна степен, за да се публикуват в пресата. Там се обучаваха някакви хора — белокожи, — но кои бяха те? Разузнаването спираше дотук. Европейските терористи бяха различни. Заловените араби често пъти пееха като канарчета, но от заловените членове на ИРА, ИНА, фракцията „Червена армия“ и на френската „Пряко действие“, както и от всички останали съмнителни групи, беше далеч по-трудно да се изкопчи някаква информация. Това може би е въпрос на среда или просто са сигурни, че при разпита няма да бъдат използвани методите, характерни за Близкия изток. Всички те, израснали в условията на демократични закони, с точност знаеха слабостите на обществата, които искаха да съборят. Мъри мислеше точно обратното, но отчиташе и неудобствата, които демокрацията създаваше на пазителите на закона…

В края на краищата ИРА и ИНА никога не бяха извършвали свирепо престъпление в Америка. Никога. Нито веднъж.

„Но Джими е прав. АОЪ никога не се е бояла да нарушава правилата. Кралското семейство беше забранена територия за всички други, но не и за АОЪ. ИРА и ИНА не са се колебали да демонстрират операциите си — всяка терористична група застава зад действията си. Но не и АОЪ.“ Мъри поклати глава. Нямаше признаци, които да подскажат, че те ще нарушат това правило. Това все още не бяха направили… все още. Не съществуваше дори и сламка, за която да се хванат, за да започне разследване.

— Но какво са намислили? — запита се гласно той. Никой не знае. Дори и името им беше една аномалия. Защо се наричат Армия за освобождение на Ълстър? Националистичното движение винаги е акцентирало върху ирландската си принадлежност, то беше ирландско националистическо движение, но името на АОЪ изразяваше териториална принадлежност. „Ълстър“ се появяваше неизбежно в имената на реакционните протестантски групи. Терористите не трябва да осмислят кой знае колко постъпките си, но все пак е нужен някакъв разум. Всичко около АОЪ беше просто аномалия. Вършеха неща, които никой друг не би направил.

Вършеха неща, които никой друг не би направил. Мъри знаеше, че това притеснява Джими. Защо действат по такъв начин? Трябва да има причина. Въпреки безумието си според собствените си разбирания терористите бяха разумни. Колкото и изкривено да изглеждаше мисленето им, то съдържаше своята вътрешна логика. ИРА и ИНА подчиняваха действията си на някаква логика. Те бяха намерили оправдание за съществуването си и действаха според целите си: да направят Северна Ирландия неуправляема. Ако успеят, на англичаните най-накрая ще им омръзне и ще си отидат. Следователно, тяхната цел беше да поддържат конфликта на ниско ниво и да изчакват противникът да си отиде. Това схващане имаше някакъв смисъл.

„Но АОЪ никога не са казали за какво се борят. Защо? Защо пазят целите си в тайна? По дяволите, защо съществуването на терористична група е тайна — ако те провеждат операции, как могат да ги потулят и защо никога не обявяват съществуването си извън периметъра на ИРА и ИНА? Това не може да бъде съвсем лишено от смисъл. Не може да работят напълно безразсъдно и все така да успяват.“

— По дяволите! — Отговорът беше някъде наблизо. Мъри усещаше, че той се върти в крайчеца на съзнанието му, но не можеше да стигне дотам. Агентът напусна канцеларията си. Морските пехотинци вече патрулираха по коридорите и проверяваха дали вратите са заключени. Дан им махна на път за асансьора и все още се опитваше да подреди парчетата в едно цяло. Щеше му се Оуенс да поостане. Искаше да говори с него. Може би двамата ще могат да проумеят нещата. Не, защо „може би“. Ще намерят отговора. Той е тук и остава само да бъде намерен.

„Обзалагам се, че Милър го е знаел“ — помисли си Мъри.

 

 

— Какво отвратително място — каза Милър. Залезът беше великолепен, почти като морски. На хоризонта не се съзираха никакви градове и далечните дюни очертаваха ясна, макар и начупена линия, зад която слънцето щеше да се скрие. Странен беше температурният диапазон. По обед беше тридесет и пет градуса — а за местните хора това беше студен ден, — но сега, когато слънцето се скриваше, задуха хладен вятър и скоро температурата щеше да спадне до точката на замръзване. Пясъкът не можеше да задържа топлината и при наличието на такъв чист и сух въздух тя просто щеше да отлети нагоре към звездите.

Милър се чувстваше изморен. Отвратителен ден: занимаваха се е опреснителни тренировки. Не се беше докосвал до оръжие почти два месеца. Реакциите му бяха забавени, стрелбата — ужасяващо слаба, но физическото му състояние се беше подобрило. Всъщност в затвора беше наддал няколко килограма и това беше доста изненадващо. За седмица щеше да свали излишното тегло. Пустинята беше подходящо място. Както повечето хора, родени в по-северните географски ширини, на Милър този климат не му понасяше. Натоварваше се физически и от това ожадняваше, но откри, че в такава жега не може да се храни. Затова пиеше вода и остави тялото си само да се настрои. Доста бързо щеше да нормализира теглото си и да заякне. Независимо от всичко пустинята не му харесваше.

Освен него тук бяха още четирима души от спасителния отряд, а останалите веднага отлетяха за дома през Рим и Брюксел, за което щяха да се сдобият с цяла нова серия печати в „туристическите“ си паспорти.

— Тук не е Ирландия — съгласи се О’Донъл. Миризмата на прах и на собствената му пот го накара да сбръчка нос. Не е като у дома. Липсваше им мъглата, пропита е аромата на торфените полета, въглищата в камината, а също и алкохолната атмосфера на местната кръчма.

Неприятно и дразнещо беше, че нямат алкохол. Местните, след като бяха получили поредната доза религия, бяха решили, че дори братята от международния революционен комитет не могат да нарушават закона на Аллах. „Що за идиотщина!“

Лагерът не представляваше нищо особено. Шест постройки, едната от тях — гараж. Неизползвана площадка за кацане на хеликоптери, път, засипан наполовина с пясък от последната буря. Дълбок кладенец за вода. Стрелбище. Нищо друго. Някога тук е имало най-много до петдесет души. Сега обаче лагерът принадлежеше на АОЪ и беше отдалечен от базите на другите групи. Всички знаеха колко е важно опазването на тайната. На една черна дъска в барака №1 се намираше график, предоставен от други светлокожи приятели, с часовете на прелитане на американските разузнавателни спътници. Всички знаеха кога трябва да се скрият, а колите бяха вкарани под покрив.

На хоризонта заблестяха два фара, насочени към лагера. О’Донъл забеляза появата им, но не каза нищо. Хоризонтът се намираше много далеч. Пъхна длани в ръкавите на якето си, за да ги предпази от настъпващия студ. Наблюдаваше лъкатушещите натам-насам фарове, чиито конични лъчи светлина се плъзгаха по дюните. Кевин установи, че шофьорът не бърза. Светлините не подскачаха. Климатът не позволяваше човек да се насилва. Каквото има да се прави, ще стане утре. Insh’ Allah^[1] му беше казал веднъж негов колега латиноамериканец, е същото както manana^[2] — но още по-бавно.

Колата беше „Тойота Ланд круизър“. Автомобилът с четворно предаване, изместил почти навсякъде ланд роверите. Шофьорът го вкара направо в гаража, преди да слезе. О’Донъл погледна часовника си. До следващото прелитане на спътника имаше тридесет минути. Съвсем малко време им оставаше. Стана и влезе в барака №3. Милър го последва, като махна с ръка на току-що пристигналия мъж. Един униформен войник от постоянната охрана на лагера затвори вратата на гаража, без да им обърне никакво внимание.

— Радвам се да видя, че си се измъкнал, Шон — каза мъжът. Носеше малка торбичка.

— Благодаря ти, Шеймъс.

О’Донъл отвори вратата. Не беше от тези, които държат на церемониалности.

— Благодаря ти, Кевин.

— Пристигаш точно за вечеря — каза шефът на АОЪ.

— Е, човек понякога има късмет — отговори Шеймъс Падриг Коноли. Огледа бараката. — Тук няма ли чернилки?

— Не и в колибата — увери го О’Донъл.

— Добре. — Коноли разтвори торбичката и извади две бутилки. — Помислих си, че може би сте зажаднели за капка чисто уиски.

— Как успя да се промъкнеш покрай онези копелета? — попита Милър.

— Чух за новото разпореждане. Разбира се, казах им, че вкарвам пушка. — Засмяха се, а Милър донесе три чаши и лед. Тук винаги използваха лед.

— Кога трябва да пристигнеш в лагера? — О’Донъл имаше предвид базата на шестдесет километра оттук, използвана от ИРА.

— Имам проблеми с колата и прекарвам нощта при униформените си приятели. Лошото е, че са ми конфискували уискито.

— Проклети езичници! — засмя се Милър. Тримата мъже се чукнаха.

— Как беше там вътре, Шон? — попита Коноли. Чашите им вече бяха празни.

— Не чак толкова лошо. Имах неприятности с едни главорези седмица преди Кевин да дойде за мен. Разбира се, ченгетата ги подкокоросаха и те се повеселиха доста. Гадни педерасти! Но като оставим това, е толкова забавно да седиш и да гледаш как бъбрят ли, бъбрят като бабички.

— Не си и предполагал, че Шон ще проговори, нали? — с укор запита О’Донъл. Усмивката прикриваше чувствата му — разбира се, всички се бяха тревожили за това. Най-вече се притесняваха, ако го пипнат онези от ИРА и ИНА в затвора „Пакхърст“.

— Добро момче е! — Коноли напълни чашите.

— Е, какво ново от Белфаст? — попита шефът.

— Джони Дойл не е много радостен от загубата на Морийн. Хората стават неспокойни — не много, но се носят слухове. Шон, сигурно не знаеш, но операцията ти в Лондон стана повод да се вдигат чаши в цяла Ирландия. — Фактът, че повечето граждани на Северна Ирландия бяха отвратени от тази операция, не значеше нищо за Коноли. Малкото му обкръжение от революционери за него беше всичко.

— Човек не пие за неуспехите си — кисело отбеляза Милър. „Ах, това копеле Райън!“

— Но опитът беше прекрасен. Достатъчно ясно е, че просто нямаше късмет, а всички ние сме играчки в ръцете на съдбата.

О’Донъл се намръщи. Гостът му беше твърде поетичен, за да пасва на начина му на мислене, въпреки че, както Коноли обичаше да изтъква, дори Мао е писал поезия.

— Ще се опитат ли да освободят Морийн?

Коноли се засмя:

— След това, което направи с Шон ли? Няма никаква вероятност. Как успя да сториш това, Кевин?

— Има си начини — приключи темата О’Донъл. Източникът му на информация беше получил строги разпореждания да не прави нищо в продължение на два месеца. Що се отнася до него, магазинът на Денис беше затворен. Не беше никак лесно да се вземе решението да го използват за информацията по спасителната операция. Преподавателите му бяха набивали в главата, че добрите сведения винаги създават такъв проблем. Истински ценната информация представлява риск за самия източник. В това се състоеше парадоксът. Най-полезният материал често пъти става твърде опасен, за да може да бъде използван. В същото време разузнавателна информация, която не може да се използва, няма абсолютно никаква стойност.

— Е, привлече вниманието на всички. Аз съм тук, за да разяснявам на нашите момчета твоята операция.

— Така ли? — засмя се Кевин. — И какво мисли за нас мистър Дойл?

Посетителят насочи пръст с шеговито обвинение.

— Ти си контрареволюционер, който има за цел да разруши движението. Операцията при двореца е предизвикала силен отзвук от другата страна на Атлантическия океан. Ние ще… извинете, те ще изпратят някои от хората си в Бостън след около месец, за да изгладят нещата, като обяснят на янките, че нямат нищо общо е тази работа — каза Коноли.

— Пари! Не ни трябват проклетите им пари! — възпротиви се Милър. — И нека заврат моралната си подкрепа в…

О’Донъл вдигна чашата си за тост.

— Да вървят по дяволите проклетите американци!

Като изпи последната глътка от второто си уиски, Милър облещи очи така рязко, че очните му ябълки щяха да изскочат.

— Кевин, за известно време няма да предприемаме нищо в Англия…

— Не и в Ирландия. По-добре да си кротуваме. За момента ще съсредоточим усилията си в тренировките и ще чакаме следващия удобен момент.

— Шеймъс, колко ефективни могат да бъдат хората на Дойл в Бостън?

Коноли вдигна рамене.

— Напий ги и ще повярват във всичко, което им кажеш. И както винаги пак ще хвърлят доларите си в шапката.

Милър се усмихна и сам напълни чашата си, докато двамата разговаряха. В главата му започна да се оформя план.

 

 

По време на дългогодишната си служба във ФБР Мъри беше заемал няколко длъжности. Започна от младши агент, преследващ обирджии на банки, за да стигне до инструктор по следствените процедури в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Едно от нещата, на които винаги наблягаше пред студентите, беше значението на интуицията. Прилагането на закона беше все още колкото наука, толкова и изкуство. Бюрото притежаваше огромни научни средства, за да обработва сведенията, имаше написани процедури за всяко нещо, но като се позамисли човек, нищо не можеше да замести опитния агент. Мъри знаеше, че опитът е решаващ, за да се свържат уликите; за да почувстваш какво крие в себе си човекът срещу теб, за да предвидиш следващия му ход. Но интуицията стоеше пред опита. Двете качества се използват заедно, докато човек не се научи да ги разграничава.

„Това е трудното — казваше си Мъри, докато се прибираше с колата си от посолството. — Защото, ако няма достатъчно сведения, за които да се хване човек, интуицията може да направи чудеса.“

— Ще се довериш на инстинкта си — казваше на насрещното движение Мъри, цитирайки запаметените си лекции. — Инстинктът никога не може да бъде заместител, но е много полезно средство за адаптирането на уликите и процедурите едни към други — О, Дан, от теб ще стане страхотен интригант — засмя се сам на себе си, без да забелязва с какъв поглед го наблюдават от колата вдясно.

„Какво те притеснява? Всичко е толкова забавно!“

Инстинктът на Мъри плахо, но настоятелно му казваше нещо. Защо Джими беше казал това? Очевидно и той беше разтревожен, но какво, по дяволите, го тревожи?

Проблемът беше там, че тревогата беше предизвикана от много неща. Вече разбираше това. Нещата бяха няколко, свързани помежду си като някаква триизмерна кръстословица. Не знаеше колко празни квадратчета има в нея, не знаеше и какви думи трябва да се впишат в тях. Само обща представа как се съчетават. Това все пак беше нещо и ако има време, може да се окаже достатъчно, но…

— По дяволите! — Ръцете му стиснаха здраво кормилото, а доброто му настроение отстъпи пред чувството на безпомощност. Утре или вдругиден може да разговаря за това с Оуенс, но инстинктът му подсказваше, че нещата са по-спешни.

„Защо, по дяволите, е толкова спешно? Няма доказателства за нищо, което да ме кара да се вълнувам толкова.“

Мъри си спомни, че първият случай, който до голяма степен беше разрешил сам десет месеца след като излезе на улицата като специален агент, беше започнал е подобно усещане. Уликите бяха съвсем очевидни, ако се погледне от правилния ъгъл, но никой не се беше досетил да погледне нещата така. А за самия Мъри всичко беше започнало е подобна главоблъсканица, каквато усещаше в момента. Сега беше истински ядосан на себе си.

Факт — АОЪ наруши всички правила. Факт: нито една ирландска терористична организация не е провеждала операция в Америка… Е, несъмнено са ядосани на Райън, но не се бяха опитали да го нападнат тук, където щеше да им е много по-лесно, отколкото, ако организират операция в САЩ. Ами ако Милър наистина е техният командир по операциите. Не! Не е възможно, обикновено терористите не се занимават с лични отмъщения. Непрофесионално е, а тези гадове са професионалисти. За подобно нещо би им трябвало по-добро основание.

„Ти не знаеш какво е основанието, Дани, но това не значи, че го нямат.“ Мъри откри, че се тревожи дали с възрастта инстинктът му не се е превърнал в параноя. „Ами ако имат повече основания да го направят?“

Ето ти една мисъл — каза си той. Едно основание може да служи като извинение за друго — но какво точно искат да сторят? Вън всички наръчници по полицейски процедури пишеше, че основното, което трябва да се търси, е мотивът. Мъри нямаше никаква представа за техните мотиви. — Ако продължавам така, може да откача.

Мъри се отклони наляво от „Кенсингтън роуд“ и се отправи към луксозния район, където живееше. Както винаги паркирането му създаде проблеми. Дори когато го назначиха в секцията по контрашпионажа в нюйоркската служба, не му беше толкова трудно да паркира. Намери място, по-дълго с около петдесет сантиметра от колата, и цели пет минути прави опити да я вкара там.

Мъри окачи палтото си на закачалката до вратата и влезе в хола вдясно. Жена му го забеляза, когато вече набираше някакъв телефонен номер със злобно изражение на лицето. Тя се зачуди какво има.

Необходими му бяха няколко секунди, докато се свърже с канцеларията отвъд океана.

— Бил, обажда се Дан Мъри… добре сме — чу го да казва жена му. — Искам да направиш нещо. Познаваш ли онзи човек — Джек Райън? Да, той. Кажи му… по дяволите, как да се изразя? Кажи му да внимава… Зная това, Бил… Не мога да кажа, нещо ме тревожи и не мога… Нещо такова, да… Зная, че досега не са го правили, Бил, но въпреки това се тревожа… Не, нямам нищо конкретно, но Джими Оуенс заговори за това и сега съм истински разтревожен. О, вече си получил доклада? Добре, значи разбираш какво искам да кажа.

Мъри се облегна на стената и се загледа в тавана.

— Наречи го усещане или инстинкт — наречи го каквото искаш, но ме тревожи. Искам някой да направи нещо по този въпрос… Браво. Как е семейството ти? О, така ли? Страхотно! Е, предполагам, че ще прекараш чудесно Нова година. Окей. Пази се. Довиждане. — Той постави слушалката на телефона. — Е, сега се чувствам малко по-добре — каза си тихо Мъри.

— Партито започва в девет часа — обади се жена му. Тя беше привикнала с навика му да работи и вкъщи. Той пък беше свикнал с подсещанията й за светските им задължения.

— В такъв случай трябва да се обличам, нали? — Мъри стана и целуна жена си. Сега се чувстваше по-добре. Беше направил нещо — може би нищо особено, може би хората в бюрото щяха да се питат какво му е, но това не го притесняваше. — Най-голямата дъщеря на Бил е сгодена. Ще я жени за един млад агент от офиса ни в Ню Йорк.

— Познаваме ли го?

— Нов е.

— Трябва да тръгваме.

— Добре, добре. — Отиде в спалнята и започна да се облича за голямото парти в посолството.