Том Кланси
Патриотични игри (23)

23.
Движение

— Получихме ги снощи. — Райън виждаше, че приоритетите в ЦРУ са се променили. Човекът, с когото разглеждаха снимките, имаше сивееща коса, носеше очила без рамки и папийонка. Може би едни ръкавели биха изглеждали на място. Марти стоеше в ъгъла и мълчеше. — Предполагаме, че това е един от тези лагери, така ли?

— Да. Другите са идентифицирани — кимна Райън, а след неговия отговор се чу изсумтяване.

— Така казваш ти, синко.

— Добре. Тези два са активни — този от миналата седмица, а другият от два дни.

— Ами лагер 20, лагера на „Пряко действие“? — попита Кантор.

— Закрит е, след като френските любовници отидоха в него. Видях записа. — Мъжът се усмихна с възхищение. — Както и да е, тук.

Това беше една от редките снимки, направени на дневна светлина и дори бе цветна. На стрелбището до лагера имаше шест души, застанали в редица. Ъгълът на снимане им пречеше да видят дали хората държат оръжие или не.

— Обучение по боравене с оръжие? — предпазливо попита Райън.

— Или това, или пикаят по ред на номерата. — Това беше смешно.

— Чакайте малко. Казахте, че тези снимки са дошли снощи.

— Погледни ъгъла на слънцето — подигравателно каза мъжът.

— О! Рано сутринта.

— Около полунощ наше време. Много добре — отбеляза мъжът. „Аматьори — помисли си той. — Всички смятат, че могат да разчитат снимки от разузнавателни спътници!“ — Не се виждат оръжията, но вижте тези точици светлина ето тук. Това може да бъде слънчева светлина, отразена от изхвърчащи гилзи. Добре. Имаме шест души. Вероятно са от Северна Европа, защото кожата им е толкова светла — вижте този тук със слънчевия загар, ръката му изглежда малко розова, нали? Изглежда, всички са мъже, ако се съди по късите коси и дрехите. Окей, сега въпросът е кои, по дяволите, са те?

— Не са „Пряко действие“ — отговори Марти.

— Откъде знаеш това? — попита Райън.

— Онези, дето бяха заловени, вече не са между нас. Бяха съдени от военен съд и екзекутирани преди две седмици.

— Господи! — Райън се обърна. — Не исках да зная това, Марти.

— Които са пожелали, са имали свещеник. Смятам, че това е правилно от страна на колегите ни. — Спря за миг, а след това продължи: — Оказва се, че френските закони допускат такъв вид съдебно дело при специални обстоятелства. Така че каквото и да сме си мислили през цялото време, всичко е било проведено според уставите. По-добре ли се чувстваш сега?

— Донякъде — призна след кратък размисъл Райън. Може за терористите да не е било много по-различно, но поне е спазен законът, а това беше едно от нещата, които означаваше понятието цивилизация.

— Добре. Двама от тях са пели като канарчета. DGSE са успели да заловят още двама извън Париж — това още не се е появило във вестниците — плюс пълна плевня с оръжие и експлозиви. Може и да не са обезвредени, но са наранени.

— Добре — призна мъжът с папийонката. — А това е човекът, който се е досетил за това?

— И всичко само защото обича да гледа цици от три хиляди мили разстояние — отговори Кантор.

— Защо досега никой не го е забелязал? — Райън би предпочел някой друг да е направил всичко това.

— Защото нямам достатъчно хора в отдела си. Току-що ми дадоха пълномощия за назначаване на още десет. Вече съм ги избрал. Това са хора, които излизат от военновъздушните сили. Професионалисти.

— Добре. Ами какво става с другия лагер?

— Ето. — Появи се нова снимка. — Почти същото. Виждат се двама души…

— Това е момиче — веднага каза Райън.

— Изглежда, има коса до раменете — съгласи се експертът по снимките. — Не означава непременно, че е момиче.

Джек помисли за това, като разглеждаше стойката на фигурата.

— Ако приемем, че е момиче, какво ни казва то?

— Ти ми кажи.

— Нямаме данни, че в АОЪ има жени, но знаем, че в ИРА има. Това е лагерът — помниш ли джипа, който се движеше от единия лагер и по-късно беше забелязан паркиран в този? — Райън замълча, преди да продължи. „О, майната му…“ Хвана снимката с шестимата души на стрелбището. — Това е лагерът.

— И на какво, по дяволите, се базираш? — попита експертът по разузнавателните снимки.

— Наречи го силно подозрение — отговори Райън.

— Отлично. Следващия път, когато ходя на хиподрума, ще те взема със себе си, за да ми избираш конете. Слушай, проблемът е тези снимки е, че това, което се вижда на тях, е всичко, с което разполагаш. Ако гадаеш прекалено много, започваш да грешиш. Големи грешки. Това тук са шест души, застанали в редица, и вероятно стрелят с автомати. Това е всичко.

— Друго? — попита Кантор.

— Ще имаме нощно прелитане към 22:00 местно време — следобед по нашето. Ще ти изпратя снимките веднага, щом ги получим.

— Много добре. Благодаря — каза Кантор. Мъжът излезе от стаята, за да се върне към любимото си фотооборудване.

— Предполагам, че на такива им викате емпирици — отбеляза Райън след малко.

Кантор се засмя.

— Нещо такова. Работи при нас, откакто Ю-2 започна да прелита над Русия. Истински експерт е. Важното е, че не казва, че е сигурен в нещо, докато наистина не се убеди. Прав беше, че лесно можеш да видиш твърде много неща в тези снимки.

— Добре, но ти си съгласен с мен.

— Да. — Кантор седна на съседното бюро до Райън и разгледа снимката през лупа.

Шестимата, застанали в редица на стрелбището, не се виждаха съвсем ясно. Поради горещите въздушни вълни над пустинята, независимо от ранния час изображението на снимката не беше достатъчно ясно. Почти както да гледаш през трептящата мараня на равно шосе. Спътниковата камера имаше много висока скорост на затвора на обектива — всъщност фотоприемниците бяха електронни — и това не допускаше много изкривявания, но все пак имаха лошо фокусирано изображение, направено от висок ъгъл, на което се виждаха човешки форми. Можеше да се различи, че са облечени в светлокафяви ризи с къси ръкави и панталони, а и цветът на косата им се виждаше съвсем определено. На китката на един от тях блестеше нещо — часовник или гривна. Лицето на единия мъж беше по-тъмно от нормалното — непокритата до лакътя ръка бе доста бледа — и това вероятно означаваше, че има къса брада. „Милър сега има брада“ — припомни си Райън.

— По дяволите, ех, ако тази снимка беше малко по-добра…

— Да — съгласи се Марти. — Но това, което виждаш, е резултатът от тридесетгодишна работа и бог знае колко пари. В районите с по-студен климат излизат по-ясни, но не може да се разпознаят лицата.

— Това е лагерът, Марти. Това е. Трябва да имаме нещо, което го потвърждава, или поне нещо друго.

— Боя се, че не е възможно. Френските ни колеги са питали заловените от тях хора. Получили са отговор, че лагерите са напълно изолирани един от друг. Групите се срещат винаги на неутрална територия. Те дори не са знаели със сигурност, че там има лагер.

— Това говори много!

— Джипът ли имаш предвид? Може да е бил някой от армията. Може би човекът, който наблюдава охраната. Не трябва непременно този, който е откарал джипа от този лагер до лагера на ИРА, да бъде някой от играчите. Всъщност има много причини да вярваме, че той не е бил от тях. Разделянето е логична мярка за сигурност. Разумно е лагерите да бъдат изолирани. Тези хора знаят колко е важна секретността, а ако не са го знаели преди, то акцията на французите им го е напомнила по блестящ начин.

Райън не беше мислил за това. Нападението на лагера на „Пряко действие“ трябваше да има ефект и над останалите.

— Искаш да кажеш, че се простреляхме в крака ли?

— Не, изпратихме послание, което си струва да бъде изпратено. Доколкото можем да определим, никой не знае какво точно се е случило там. Имаме причина да вярваме, че съществуват подозрения за нападение от съперническа групировка — не всички тези групи се обичат. Така че ако не друго, то поне сме предизвикали известна подозрителност между самите групи, а и към домакините. Такова нещо може да доведе до изпускане на малко информация в наша полза, но ще трябва време, за да разберем какво става.

— Както и да е, сега, след като знаем, че може би този лагер е това, което ни трябва, какво ще правим?

— Работим по въпроса. Повече не мога да ти кажа.

— Добре. — Райън махна с ръка към бюрото си. — Искаш ли кафе, Марти?

Кантор погледна любопитно.

— Не, забранено ми е за известно време.

Кантор не каза, че се подготвя голяма акция. Нормално беше само няколко от участниците да знаят какво става. Една бойна група на самолетоносача „Саратога“ трябваше да отплава на запад от Средиземно море и след няколко дни да мине на север покрай залива Сидра. Както си беше в реда на нещата, те бяха следени от съветски кораб — рибарски траулер, ловящ електронна разузнавателна информация вместо скумрия, — който даваше информация на либийците. Когато в полунощ самолетоносачът се озове право на север от Триполи и започне провеждането на нощни полети, агент на французите ще прекрати електрозахранването на някои от радарните инсталации. Очакваше се това да развълнува някои хора, макар командирът на самолетоносача да нямаше никаква представа, че ще провежда нещо друго, освен рутинни нощни полети. Надяваха се, че същата група френски командоси, които бяха нападнали лагер 20, ще могат да се прокраднат и в лагер 18. Марти не биваше да казва нищо за това на Райън, но можеше да се съди за силата на нанесения удар над „Пряко действие“, след като французите желаеха да сътрудничат на американците по този начин. Макар това да не беше първият пример на международно сътрудничество, то беше една от първите три подобни акции, увенчали се с успех. ЦРУ бе помогнало да бъде отмъстено за убийството на приятел на френския президент. Независимо от различията между страните дълговете на честта все още се изплащаха докрай. Това допадаше на чувството за коректност на Кантор, но беше факт, известен само на двадесет души в ЦРУ. Акцията трябваше да се проведе след четири дни. Един старши офицер от Дирекция „Операции“ в момента работеше с френските десантници, които според доклада му имаха желанието да демонстрират уменията си още веднъж. Ако късметът не изневери, терористичната група, имала наглостта да извърши убийства в Съединените щати и Великобритания, щеше да бъде ударена от войски на друга страна. Ако успееше, това начинание щеше да бъде ценен принос в борбата срещу тероризма.

 

 

Денис Кули пишеше в счетоводната книга. Беше рано. Книжарницата все още не работеше с клиенти и по това време той оправяше сметките. Не беше никак трудно, защото продажбите не бяха толкова много. Той си тананикаше, без да осъзнава, че този навик дразни човека, който подслушваше от поставения зад една от лавиците микрофон. Внезапно тананикането спря и той вдигна глава. Какво ставаше…?

Дребният човечец почти подскочи в стола си, като надуши лютивия дим. Огледа стаята за няколко секунди и вдигна очи. Димът идваше от лампата на тавана. Изтича до стената и плесна с ръка ключа. Оттам избухна синя светкавица и силен електрически шок вцепени ръката му до лакътя. Изненадан погледна ръката си, започна да раздвижва пръстите си и да наблюдава дима, който, изглежда, се разсейваше. Изчака да види дали ще спре да излиза. Кули имаше пожарогасител в задната стаичка. Взе го и се върна, изтегли щифта и го насочи към ключа. Вече не излизаше никакъв дим. След това застана на стола си, за да погледне по-отблизо лампата, но димът вече почти се беше разсеял. Мирисът остана. Кули стоя на мърдащия стол повече от минута с разтреперани колене, държеше пожарогасителя и се опитваше да реши какво да прави. Дали да извика пожарната команда? Но нали няма огън? Всичките тези ценни книги… Обучен беше в много неща, но не и да гаси пожари. Дишаше тежко, почти изпаднал в паника, докато накрая реши, че няма за какво да се притеснява. Обърна се и видя, че трима души любопитно надничат през прозореца.

Свали пожарогасителя със засрамена усмивка и направи комичен жест към зяпачите. Лампата беше изключена. Ключът за лампата — също. Огънят, ако това можеше да се нарече огън, беше угаснал. Ще трябва да повика електротехника на сградата. Кули отвори вратата, за да обясни проблема на колегите си от съседните магазини. Един от тях му каза, че електроинсталациите тук са ужасно остарели. Кули никога не беше мислил за това. Електричеството си е електричество. Натискаш ключа, лампата светва и толкова. Раздразни се, че нещо, което беше смятал за толкова надеждно, не се оказа такова. След минута повика управителя на сградата, който обеща, че ще осигури електротехник след половин час.

Мъжът пристигна след четиридесет минути, като се извини, че е закъснял поради натовареното движение. Застана за миг, за да се възхити на лавиците с книги.

— Мирише, сякаш е горяла жица — отсъди след това той. — Късметлия сте, сър. Това често пъти води до пожар.

— Трудно ли ще бъде да се оправи?

— Предполагам, че ще се наложи да заменя инсталацията. Трябвало е да се направи преди години. Това старо помещение… е, службата за ремонт на електроинсталации е по-възрастна от мен, което значи, че е много стара — усмихна се той.

Кули го заведе до таблото е бушоните в задната стаичка и мъжът започна работа. Денис не желаеше да използва настолната си лампа и седна в полумрака, докато човекът работеше.

Електротехникът изключи външния главен прекъсвач и разгледа таблото с бушоните. На него все още стоеше оригиналният етикет за проведена инспекция и когато той почисти прахта, прочете датата: 1919 г. Мъжът удивен поклати глава. Почти седемдесет проклети години! Трябваше да размести някои неща, за да се добере до стената, и с изненада забеляза наскоро поставения гипс. Това място беше не по-лошо за започване от всяко друго. Не желаеше да разваля стената повече, отколкото трябва. Откърти гипса с длето и чук и видя жицата…

Стори му се, че тя не е която трябва. Имаше пластмасова изолация, а не онази гутаперча, използвана по времето на дядо му. Пък и не се намираше точно където трябва. Реши, че това е странно. Дръпна жицата и я измъкна леко.

— Мистър Кули? — извика той. Собственикът на книжарницата се появи след миг. — Знаете ли какво е това?

 

 

— По дяволите! — изруга детективът в стаята на горния етаж. — Мамицата му! — обърна се към колегата си шокиран. — Повикай подполковник Оуенс!

 

 

— Никога не съм виждал подобно нещо. — Откъсна единия край на жицата и я подаде. Електротехникът не разбираше защо Кули е така блед.

Кули също не разбираше, но знаеше какво е това. На края на кабела нямаше нищо, там просто спираше изолацията и не се виждаше медната сърцевина, която има всеки кабел за електроинсталация. В края на кабела се криеше чувствителен микрофон. Собственикът на книжарницата се успокои след миг, макар гласът му да стържеше.

— Нямам представа. Продължавайте.

— Да, сър. — Електротехникът започна отново да търси инсталацията.

Кули вече беше вдигнал телефона и набра един номер.

— Ало?

— Беатрис?

— Добро утро, мистър Денис. Как сте днес?

— Можеш ли да дойдеш в магазина днес предобед? Спешно е.

— Разбира се. — Тя живееше само на една пряка от станция „Холоуей роуд“ на метрото. Маршрутът „Пикадили лайн“ вървеше почти право към магазина. — Ще бъда там след петнадесет минути.

— Благодаря ти, Беатрис. Ти си съкровище — добави той, преди да затвори телефона, а мозъкът му вече работеше със свръхзвукова скорост. Нито в магазина, нито в дома му имаше нещо, което да го уличи в престъпление. Отново вдигна телефона, но се поколеба. Инструкциите за момент като този бяха да се обади на номер, който беше запомнил — но след като в книжарницата му имаше микрофон, то телефонът му… а и домашният му телефон… Кули сега се потеше, независимо от ниската температура. Наложи си да се отпусне. Никога не беше казвал нещо компрометиращо по телефона. Дали? Въпреки всичкия си опит и дисциплинираност Кули никога не се беше изправял лице в лице с опасност и започваше да изпада в паника. Необходима му беше максимална концентрация, за да може да обмисли действията си, като използва знанията и опита си от години. Кули си мислеше, че никога не се е отклонявал от тях. Нито веднъж. Сигурен беше в това. Когато спря да трепери, се чу звънецът.

Видя, че е Беатрис. Кули грабна палтото си.

— Ще се върнете ли по-късно?

— Не съм сигурен. Ще ти се обадя. — Излезе и остави жената да гледа озадачено след него.

 

 

Необходими бяха десет минути, за да бъде намерен Джеймс Оуенс, който беше заминал е колата си на юг от Лондон. Подполковникът даде незабавна заповед да бъде проследен Кули и арестуван, ако се окаже, че се опитва да напусне страната. Двама души вече наблюдаваха колата му и бяха готови да го проследят. Други двама бяха изпратени в книжарницата, но пристигнаха точно когато той излезе от нея и се намираха от другата страна на улицата. Един от тях изскочи от колата и го последва, като се надяваше, че той ще свие по улица „Бъркли“, за да отиде при пътническия си агент. Вместо това Кули се шмугна в станцията на метрото. Това изненада полицая и той влезе във входа откъм тази страна на улицата, по която вървеше. Поради тълпата пътници практически беше невъзможно за него да забележи дребния човек. След по-малко от минута офицерът беше сигурен, че жертвата му е хванала някой влак, до който той не е имал възможност да се добере. Кули се беше измъкнал.

Детективът изтича обратно до колата и се обади по радиотелефона, за да предупреди полицията в летището „Хийтроу“, където свършваше тази линия на метрото — когато не пътуваше с колата си, Кули летеше, — и да изпратят коли до всички станции по маршрута „Пикадили лайн“. Просто нямаше достатъчно време.

Кули слезе на следващата спирка, както го бяха обучавали, и взе такси до станцията „Ватерло“. Оттам се обади до телефона.

— Пет-пет-две-девет — отговори му един глас.

— О, извинете ме, опитвах се да набера шест-шест-три-нула. Извинете.

Човекът от другата страна на линията се поколеба за около две секунди.

— О, няма нищо — увери го гласът с тон, който показваше, че съвсем не е така.

Кули постави телефона обратно и отиде към влака. Полагаше всички възможни усилия да не се оглежда назад.

— Джефри Уоткинс на телефона — каза той, като вдигна слушалката.

— О, извинете, опитвах се да се свържа с мистър Тайтъс. Шест-две-девет-едно ли е?

„Всички контакти са прекратени до нови нареждания — му каза този номер. — Не е известно дали сте в опасност. Ще ви се обадим, ако е възможно.“

— Не, тук е шест-две-едно-девет. „Разбрано.“ Уоткинс постави слушалката на мястото й и погледна през прозореца. Имаше чувството, че в стомаха му има топка студено олово. Преглътна два пъти, а след това посегна към чая си. Беше му трудно да се концентрира върху бялата книга, която чете през остатъка от сутринта. Необходими му бяха две напитки и обяд, за да се успокои.

 

 

Към обяд Кули се намираше в Дувър, на борда на ферибот, извършващ курсове през Ламанша. Сега беше съвсем нащрек, седеше в един ъгъл и надничаше над вестника, за да види дали някой не го наблюдава. Почти се беше качил на кораба на въздушна възглавница до Кале, но в последния момент реши да се откаже. Имаше достатъчно пари за билет с ферибота по маршрута „Дувър-Дюнкерк“. Не че корабът на въздушна възглавница бе по-скъп, а не искаше да оставя следи от документи. Пък и часът беше само два и петнадесет. Отиде ли във Франция, може да се качи на влак, а след това да вземе и самолет. Почувства се сигурен за първи път от няколко часа насам, но лесно успя да потисне това чувство. Кули не беше изпитвал такъв страх досега. Това го озлобяваше. Тихата омраза, натрупана в него с течение на годините, сега го разяждаше като киселина. Те го бяха накарали да бяга. Бяха го шпионирали! След цялото обучение и предпазните мерки, които старателно спазваше, Кули никога не беше допускал възможността да го открият. Смяташе, че е достатъчно ловък, за да допусне такова нещо. Сега разбираше, че греши, и това го разяри. За първи път в живота си изпита желание да се удари. Загубил беше книжарницата си заедно с всичките книги, които обичаше, и това му беше отнето от проклетите англичани! Ловко сви вестника и го постави в скута си, когато фериботът влезе в Ламанша, спокоен и огрян от лятното слънце. Безизразното му лице беше обърнато към водата и гледаше със спокойния поглед на човек, замислен за градината си, а всъщност виждаше картини, пълни с кръв и смърт.

 

 

Никой не беше виждал Оуенс толкова разярен. Досега следенето на Кули беше толкова лесно, но това не можеше да служи като извинение на хората му. Безобидният малък педераст, както го беше нарекъл Ашли, се беше измъкнал така ловко от преследвачите си, както човек, обучаван в самия център в Москва. По всички международни летища във Великобритания стояха хора, стиснали снимката на Кули в ръка, а ако използваше кредитната си карта, за да купи нещо, компютрите веднага щяха да уведомят Скотланд Ярд. Обаче Оуенс имаше гадното чувство, че човекът вече е извън страната. Командирът на отдел Ц-13 освободи хората си.

Ашли също присъстваше в стаята и хората му бяха също така изненадани. Той и Оуенс си размениха погледи, пълни с гняв и отчаяние.

Един детектив беше донесъл лентата със записа на телефонно обаждане до Джефри Уоткинс, направен по-малко от час от изчезването на Кули. Ашли пусна записа. Продължителността му беше двадесет секунди. Не беше гласът на Кули. Ако беше той, щяха да арестуват Уоткинс на място. Въпреки всичките си усилия все още нямаха никакво доказателство срещу Джефри Уоткинс.

— В сградата има човек с това име. Гласът даже съобщи верния му номер. Може да е било просто грешно обаждане.

— Не, разбира се, че не е било.

— Така става, нали знаеш. Подготвяш предварително съобщение, така че да звучи напълно безобидно. Който и да е обучавал тези хора, е знаел какво прави. Какво става с книжарницата?

— Момичето Беатрис не знае абсолютно нищо. В момента наши хора претърсват магазина, но не са намерили нищо, освен проклетите стари книги. В апартамента му също. — Оуенс се изправи и продължи да говори с глас, изпълнен с перверзно учудване: — Електротехник… съсипва работа от месеци насам, защото дръпва не тази жица, която трябва.

— Ще се появи. Не може да е имал много пари в себе си. Трябва да използва кредитната си карта.

— Вече е извън страната. Не казвай, че не е. Ако има достатъчно мозък за нещата, които знаем, че е извършил…

— Да — каза Ашли. — Човек не може само да печели, Джеймс.

— Колко ми е приятно да чуя това! — сопна се в отговор Оуенс. — Ония копелета през цялото време се досещаха за всяка наша стъпка. Министърът ще ме пита как стана така, че не можахме да размърдаме задниците си навреме, а аз нямам отговор на този въпрос.

— И каква е следващата ни стъпка?

— Поне знаем как изглежда. Ние… ние споделяме каквото знаем с американците, всичко. Довечера имам определена среща с Мъри. Намекна ми, че имат нещо, за което не може да говори. Несъмнено става дума за някаква операция на ЦРУ.

— Дадено. Тук ли ще се срещате или там?

— Там. — Оуенс замълча. — От това място почва да ми писва.

— Подполковник — каза Ашли, — трябва да измервате успехите си на фона на неуспехите. Вие сте най-добрият в тази канцелария от години.

Оуенс само изръмжа нещо след тази забележка. Знаеше, че това е вярно. Под негово ръководство отдел Ц-13 беше постигнал големи успехи в борбата с ИРА. Но в неговата работа, както и в много други висшестоящите питаха: „Какво постигна днес?“ Вчерашният ден беше история.

 

 

— Подозираният контакт на Уоткинс е изчезнал — обяви той три часа по-късно.

— Какво стана? — Докато слушаше обяснението му, Мъри притвори очи и тъжно поклати глава. — И ние имахме същия случай — каза той, след като Оуенс свърши. — Един офицер, който е изменил на ЦРУ. Наблюдавахме жилището му и оставихме нещата да се развиват сами. И изведнъж — хоп! Прецака наблюдаващия го екип. Появи се в Москва след седмица. Случва се, Джими.

— Не на мен — почти изръмжа Оуенс. — Искам да кажа, не досега.

— Как изглежда?

Оуенс плъзна колекция снимки на бюрото. Мъри ги разлисти.

— Дребно копеле, прилича на мишка, нали? Почти плешив. — Агентът на ФБР обмисли това за момент, а след това вдигна телефона и набра един номер. — Фред? Дан се обажда. Искаш ли да слезеш за малко в канцеларията ми?

Човекът пристигна след минута. Мъри не го представи като служител на ЦРУ, а и Оуенс не попита. Не беше необходимо. Беше предоставил по две копия на всяка снимка.

Фред, един от хората, „работещи по-навътре в коридора“, взе снимките и ги разгледа.

— Кой е този?

Оуенс обясни накратко и завърши с думите:

— Вероятно сега е извън страната.

— Е, ако се появи в някоя от мрежите ни, ще ви се обадим — обеща Фред и излезе.

— Знаеш ли какво са замислили? — попита Мъри Оуенс.

— Не. Обаче нещо става. ФБР и ЦРУ са създали смесена тактическа група, но те работят по неща от друга категория и все още не е необходимо да зная всичко.

— Вашите хора имаха ли пръст в нападението над „Пряко действие“?

— Не зная за какво говориш — отговори с набожен глас Мъри. „Откъде, по дяволите, научи това, Джими?“

— Така си и мислех — отговори Оуенс. „Проклети мерки за сигурност!“ — Дан, тук става въпрос за личната безопасност на…

Мъри вдигна ръце като човек, притиснат до стената.

— Зная, зная. И ти имаш право. Трябва да уведомим хората ви за това. Лично ще се обадя на директора.

Телефонът иззвъня. Беше за Оуенс.

— Да? — Командирът на Ц-13 слуша в продължение на минута, преди да затвори телефона. — Благодаря. Дан — въздъхна той, — сега оня определено е в континентална Европа. Използвал е кредитна карта, за да си купи билет за влак от Дюнкерк до Париж преди три часа.

— Накарахте ли французите да го приберат?

— Твърде късно е. Влакът е пристигнал преди двадесет минути. Сега е напълно изчезнал. Освен това нямаме за какво да го арестуваме, нали?

— И Уоткинс е бил предупреден.

— Освен ако това не е бил наистина грешен номер, в което се съмнявам, но опитай се да го докажеш в съд!

— Да. — Съдиите не признаваха никакви инстинкти, освен своите.

— И не ми разправяй, че с тях не се излиза наглава! Плащат ми да правя точно това. — Оуенс погледна килима, а след това отново вдигна поглед. — Извини ме за това.

— А, нищо — махна с ръка Мъри. — И преди си имал лоши дни. Аз също. То е част от работата, която вършим. В подобни моменти двамата имаме нужда от бира. Хайде да слезем долу да те почерпя един хамбургер.

— Кога ще се обадиш на директора си?

— Сега там е обяд. Винаги има заседания около обяд. Ще изчакаме няколко часа.

 

 

Този ден Райън обядва с Кантор в кафенето на ЦРУ. Обстановката беше като във всяко друго правителствено здание в страната. Храната също не беше нещо особено. Райън реши да опита лазанята, но Марти си взе както обикновено плодова салата и торта. Според Джек това беше доста странна диета, защото видя как лапна една таблетка. Преглътна я с мляко.

— Язва ли, Марти?

— Какво те кара да казваш това?

— Не забравяй, че съм женен за доктор. Ти току-що взе таблетка „Тагамет“. Тя е за язва.

— Това място влияе след известно време — обясни Кантор. — Стомахът започна да ми прави номера миналата година и не се е оправил оттогава. В семейството ми всеки заболява от язва рано или късно. Предполагам, че става въпрос за лоши гени. Лекарството помага, но докторът казва, че се нуждая от по-безобидно обкръжение. — Това беше придружено от изсумтяване.

— Ти наистина работиш прекалено дълго — отбеляза Райън.

— Както и да е. Предложиха на жена ми преподавателско място в университета в Тексас — тя е математик. А за да направят нещата още по-приятни, ме канят в катедрата за политически науки. И заплатата е по-добра. Тук съм от дванадесет години — тихо каза той. — Дълго време.

— В такъв случай защо се чувстваш зле? Преподаването е велика работа. Обожавам го, а и ти ще бъдеш добър преподавател. Ще можеш да гледаш и силен отбор по футбол.

— Да. Е, жена ми вече е там, а аз ще замина след няколко седмици. Това място ще ми липсва.

— Ще ти мине. Представи си какво е да влизаш в някоя сграда без разрешение от компютър. И аз се махнах от първата си работа.

— Но тази е важна. — Кантор допи млякото си и погледна през масата. — Какво ще правиш?

— Питай ме, като се роди бебето. — Райън не желаеше да разисква този въпрос.

— ЦРУ има нужда от хора като теб, Джек. Ти усещаш нещата. Не мислиш и не действаш като бюрократ. Казваш каквото мислиш. Никой в тази сграда не го прави и затова адмиралът те харесва.

— Но аз не съм разговарял с него от…

— Той знае какво правиш — усмихна се Кантор.

— О — разбра Райън, — значи такава е работата.

— Точно така. Старецът наистина те иска, Джек. Ти все още не знаеш колко важна е онази снимка, на която се препъна, нали?

— Аз само ти я показах, Марти — възпротиви се Райън. — Ти си човекът, който направи връзката.

— Ти направи точно каквото трябваше, точно каквото трябва да прави един аналитик. В това нещо използва повече мозък, отколкото можеш да си представиш. Имаш дарба за този вид работа. Ако не можеш да го проумееш, то аз мога.

Кантор погледна към лазанята и изохка. Как е възможно някой да яде тази мазна отрова?

— След две години, считано от днес, ще бъдеш готов за моята работа.

— Нека минаваме мостовете един по един, Марти. — Прекратиха разговора.

Един час по-късно Райън седеше в канцеларията си. Кантор влезе.

— Още ли разговори за повишаване на самочувствието? — усмихна се Джек. „Време е за представителите на пресата…“

— Получихме снимката на един заподозрян член на АОЪ, направена само преди седмица. Дойде от Лондон преди два часа.

— Денис Кули. — Райън разгледа снимката и се засмя. — Изглежда като истински идиот. Какво става?

Кантор обясни.

— Англичаните не са имали късмет, но може би ние ще имаме. Погледни отново снимката и ми кажи нещо важно.

— Искаш да кажеш… той е загубил повечето от косата си. О! Можем да го разпознаем, ако се появи в някой от лагерите.

— Правилно. А шефът току-що издаде разрешение да видиш нещо. За лагер 18 е подготвена акция.

— Каква?

— Като онази, която наблюдава преди. Това още ли те притеснява?

— Не, не съвсем. — „Тревожи ме това, че не се тревожа — помисли си Райън. — Може би трябва да ме притеснява…“ — Не и когато става дума за тези типове. Кога?

— Не мога да ти кажа това, но е скоро.

— Тогава защо ми каза… хубав номер, Марти. Но не е много тънък. Толкова силно ли адмиралът иска да остана?

— Сам си прави изводи.

Един час по-късно експертът по снимките отново беше при тях. Друг спътник беше прелетял над лагера в 22:08 часа местно време. Инфрачервеното изображение показваше осем души, застанали на стрелбището. Ярки огнени пламъци отбелязваха две от фигурите. Стреляха нощем и сега бяха осем души.

 

 

— Какво стана? — попита О’Донъл. Той посрещна Кули на летището. Бяха разбрали, че Кули е избягал, по причината за бягството му трябваше да чака досега.

— В книжарницата ми имаше микрофон.

— Сигурен ли си? — попита О’Донъл.

Кули му я подаде. Жицата беше в джоба му в продължение на тридесет часа. О’Донъл спря тойотата, за да я разгледа.

— „Маркони“ правят тези за разузнаването. Много чувствителни са. Колко ли време е бил там?

Кули не можеше да си спомни да е позволил на някого да отиде сам в задната стаичка.

— Нямам представа.

О’Донъл включи на скорост и се отправи към пустинята. Мисли над този въпрос в продължение на минута. Нещо се беше объркало, но какво?

— Някога изпитвал ли си чувството, че те преследват?

— Никога.

— Добре ли провери всичко, Денис?

Кули се поколеба, преди да отговори, и О’Донъл реши, че това е отговорът му.

— Денис, някога нарушавал ли си принципите на нашата работа. Когато и да е?

— Не, Кевин, разбира се, че не. Не е възможно да… за бога, Кевин, минаха седмици, откакто бях във връзка с Уоткинс.

— От последното ти пътуване до Корк. — О’Донъл присви очи на яркото слънце.

— Да, точно така. Тогава ти изпрати свой човек да ме наблюдава. Следял ли ме е някой?

— Ако е имало, то той трябва да е бил страшно умен, пък и не би могъл да се приближи твърде много…

Естествено, О’Донъл обмисляше и друга възможност — Кули може да е станал предател. „Но ако е станал, той няма да дойде тук, нали? — мислеше шефът на АОЪ. — Той ме познава. Знае къде живея, познава Маккени, познава Шон Милър, знае за риболовния флот в Дъндалк.“ О’Донъл осъзна, че Кули знаеше твърде много. Не, ако той е станал предател, сега нямаше да бъде тук. Кули се потеше независимо от климатичната инсталация в колата. Денис нямаше нерви да рискува живота си по този начин. Виждаше се.

— Е, Денис, какво да правим с теб?

Сърцето на Кули моментално промени ритъма си, но той каза уверено:

— Искам да участвам в следващата акция.

— Моля? — Изненадан, О’Донъл извърна глава.

— Шибаните англичани… Кевин, те подгониха мен!

— Това е нещо като професионален риск, нали знаеш?

— Сериозно говоря — настоя Кули.

„Няма да ни навреди да имаме още един човек.“

— Във форма ли си за това?

— Ще бъда.

Шефът взе решение.

— В такъв случай можеш да започнеш още този следобед.

— И каква е акцията?

О’Донъл обясни.

 

 

— Изглежда, предчувствието ви е било правилно, доктор Райън — каза на следващия ден следобед мъжът с очилата без рамки. — Може би наистина ще ви взема на хиподрума.

Той стоеше до една от колибите — дундест дребен мъж с плешиво теме, което светеше от слънцето. Лагер 18 беше техният.

— Отлично — отбеляза Кантор. — Този път английските ни приятели наистина печелят точки. Благодаря ти — каза той на фотографа експерт.

— Кога ще се проведе акцията? — попита Райън, след като той излезе.

— Рано сутринта вдругиден. Мисля, че е към осем часа наше време.

— Може ли да наблюдавам в реално време?

— Може би.

— Това е трудна за опазване тайна — каза той.

— Повечето са такива — съгласи се Кантор. — Но…

— Да, зная. — Джек облече палтото си и заключи папките. — Кажи на адмирала, че съм му длъжник.

По пътя към дома си Райън мислеше за това, което може би ще се случи. Осъзна, че нетърпението му не се различаваше много от… коледното? Не, не можеше да мисли по този начин за тази работа. Чудеше се как се е чувствал баща му преди провеждането на големи арести след продължителни разследвания. Никога не го беше питал за това. Направи следващото най-уместно нещо. Забрави за това, както трябваше да забрави всичко, което виждаше в Ленгли.

Когато стигна до дома си, зад почти готовия плувен басейн беше паркирана непозната кола. Разгледа я по-отблизо и видя, че имаше дипломатически регистрационен номер. Влезе в стаята и завари трима души да разговарят с жена му. Позна единия, но не можа да си спомни името му.

— Здравейте, доктор Райън, аз съм Джефри Бенет от посолството на Великобритания. Срещали сме се и преди в…

— Да, сега си спомням. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Техни кралски височества ще посетят Съединените щати след няколко седмици. Разбрах, че сте им предложили да ви посетят, когато дойдат, и искам да проверя дали поканата остава.

— Майтап ли си правите?

— Не си правят майтап, Джек. И аз вече казах „да“ — осведоми го жена му. Дори Ърни махаше опашка в очакване.

— Разбира се. Моля ви да им предадете, че за нас ще бъде чест да ги посрещнем тук. Ще останат ли през нощта?

— Вероятно не. Надяваха се, че ще могат да дойдат вечер.

— За вечеря? Чудесно. Кой ден?

— Петък, 30 юли.

— Добре.

— Отлично. Надявам се, че няма да имате против нашите хора — освен хората от вашите служби за сигурност — да прегледат района през следващата седмица.

— И трябва ли да отсъствам от работа за това?

— Аз мога да го направя, Джек. Нали знаеш, че не ходя на работа?

— О, разбира се — каза Бенет. — Кога очаквате бебето?

— През първата седмица на август. Това може да бъде проблем — със закъснение разбра Кати.

— Можете да бъдете напълно сигурни, че ако се случи нещо неочаквано, техни кралски височества ще разберат. Още нещо. Това е частно посещение, а не е обществена проява по време на пребиваването им. Ще ви помолим да го пазите в пълна тайна.

— Да, разбирам — каза Райън.

— Ако останат тук за вечеря, има ли нещо, което не трябва да сервираме? — попита Кати.

— Какво искате да кажете? — реагира Бенет.

— Ами някои хора са алергични към риба например.

— О, разбирам. Не. Не зная нищо такова.

— Добре. Основна вечеря в стил „семейство Райън“ — каза Джек. — Аз… хммм.

— Какво има? — попита Бенет.

— Имаме гости същата вечер.

— О! — кимна Кати. — Роби и Сиси.

— Не можете ли да я отложите?

— Ще бъде прощална вечер. Роби е пилот на изтребител от военноморските сили. И двамата преподаваме в академията, а сега се връща във флотата. Ще имат ли нещо против?

— Доктор Райън, негово височество…

— Негово височество е добър човек. Роби също. Той беше там същата вечер, когато се запознахме с вас. Не мога да отложа вечерята, мистър Бенет. Той ми е приятел. Мисля, че негово височество ще го хареса. Той е карал самолети, нали?

— Е, да, но…

— Помните ли онази нощ, когато се запознахме? Без Роби може би нямаше да успея да преживея всичко. Вижте, този човек е майор във Военноморската флота на САЩ и по една случайност кара изтребител за четиридесет милиона долара. Той вероятно не представлява опасност за сигурността. Жена му свири дяволски добре на пиано. — Райън разбра, че все още не е успял да ги убеди. — Мистър Бенет, проверете Роби чрез вашия аташе и попитайте негово височество дали може да присъства.

— И ако той не желае?

— Няма. Аз го познавам. Мисля, че той е по-добър, отколкото вие го изкарвате — отбеляза Джек. „Няма да има против, тъпако. Ония миризливци от охраната ще припаднат.“

— Е. — Тази забележка го изненада. — Не мога да ви виня за чувството ви за лоялност, докторе. Ще предам това в канцеларията на негово височество. Но съм задължен да настоя да не казвате нищо на майор Джексън.

— Имате думата ми. — Джек за малко не се засмя. Нямаше търпение да види израза на лицето на Роби. Най-после щяха да бъдат квит след онази среща по кендо.

 

 

— Контракцията расте до максимум — каза Джек. Практикуваха упражнения по дишане за подготовка за раждането. Жена му започна да диша усилено. Джек знаеше, че това е сериозно нещо. То само изглеждаше смешно. Провери цифрите на дигиталния си часовник. — Контракцията спира. Дълбоко, пречистващо вдишване. Предлагам стек на грила, печени картофи и пресни царевици с хубава салата.

— Прекалено обикновено е — възпротиви се Кати.

— Тук навсякъде, където отидат, ще ги обсипват с ония префърцунени френски боклуци. Някой трябва да им предложи едно хубаво американско ястие. Знаеш, че мога да готвя страхотен стек на грила, а твоята салата със спанак е известна от нас до другата страна на улицата.

— Добре — засмя се Кати, макар че й ставаше все по-трудно да го прави. — И без това, ако стоя над печка повече от няколко минути, ми прилошава.

— Изглежда, не е лесно да бъдеш бременна.

— Трябва да го опиташ — предложи тя.

Съпругът й продължи:

— Разбира се, това е единственото трудно нещо, което жените трябва да правят.

— Какво? — Очите на Кати за малко не изскочиха от орбитите си.

— Погледни историята? Кой трябва да излезе и да убие бивола? Мъжът. Кой трябва да занесе бивола вкъщи? Мъжът. Кой трябва да прогони мечката? Мъжът. Ние вършим всичките трудни неща. Аз трябва да изхвърлям боклука всяка нощ! Но да си ме чула да се оплаквам? — Чу смеха й. Правилно беше разбрал настроението й. Тя не се нуждаеше от съчувствие. Беше прекалено горда, за да допусне такова нещо.

— Бих те фраснала по главата, но не си струва да чупя хубавата палка за голф в нещо толкова евтино.

— Освен това аз бях тук миналия път и не ми изглеждаше толкова трудно.

— Ако можех да се движа, Джек, щях да те убия за тези думи.

Той се премести до жена си.

— Не, не мисля така. Искам да си представиш една картина.

— Каква?

— Лицето на Роби, когато дойде тук за вечеря. Ще преместя малко часовника.

— Предполагам, че Сиси ще се овладее по-бързо от него.

— С колко минути да го преместя?

— Двадесет.

— Дадено. — Погледна часовника си. — Контракцията започва. Дълбоко вдишване.

Една минута по-късно Джек е удивление откри, че диша по същия начин като жена си. Това накара и двамата да се засмеят.