Том Кланси
Патриотични игри (11)

11.
Предупреждения

— Както виждате, дами и господа, решението, което Нелсън^[1] е взел в случая, окончателно е прекратило абсурдните тактически методи на Кралските военноморски сили. — Райън затвори папката със записките си. — Нищо не може да бъде по-добър урок от решителната победа. Въпроси?

Това беше първият ден на Джек в курса. В стаята имаше четиридесет студенти, до един курсанти трета степен (това звание имаха и шестте жени), или както ги наричаха в цивилния живот, второкурсници, които слушаха уводната лекция на Райън по военноморска история. Нямаше въпроси и той беше изненадан. Джек знаеше, че е добър преподавател, но не чак толкова. Един от студентите стана. Казваше се Джордж Уинтън, футболист от Питсбърг.

— Доктор Райън, помолиха ме да направя изявление от името на целия курс — колебливо каза той.

— Охо — отговори Райън и отстъпи малко назад, като гледаше към курса, и се престори, че очаква някаква заплаха.

Уинтън тръгна напред и извади малка кутия иззад гърба си. Отгоре й имаше лист, на който беше напечатано нещо. Младежът се изпъна.

— Мирно! Чета заповед: „За извънредна служба, надхвърляща задълженията на туриста, на макар и безмозъчен морски пехотинец, курсът награждава доктор Джон Райън с Ордена на Пурпурната мишена с надеждата, че следващия път ще залегне, освен ако не желае, вместо да преподава история, да стане част от нея.“

Уинтън отвори кутията и извади пурпурна панделка, широка седем сантиметра, със златист надпис „ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ“. На лентата беше закачена също толкова голяма месингова мишена. Курсантът я закачи на рамото на Райън, там, където беше прострелян. Курсантите станаха и изръкопляскаха, докато Райън стискаше ръката на говорителя им.

Джек опипа „ордена“ и вдигна поглед към курса.

— Жена ми ли ви даде тази идея?

Те започнаха да се трупат около него.

— Браво, докторе! — поздрави го един старателен подводничар.

— Semper fi!^[2] — отговори като ехо един бъдещ морски пехотинец.

Райън вдигна ръце. Все още не можеше да свикне с мисълта, че отново има лява ръка. Сега наистина използваше рамото си, но то го болеше. Хирургът от „Хопкинс“ му беше казал, че рамото постепенно ще се раздвижи и общото влошаване на работоспособността му няма да надхвърля пет процента.

— Благодаря ви, но въпреки всичко ще трябва да си вземете изпитите следващата седмица!

Избухна всеобщ смях, хлапетата започнаха да излизат от стаята и тръгнаха към кабинета за следващия час. Райън нямаше повече часове за деня. Събра книгите и записките си и си тръгна. Запъти се нагоре към кабинета си в Лийхи Хол.

Януари беше доста студен и по земята се белееше сняг. Джек внимаваше как ходи по тротоара, защото беше заледено. Мина покрай спалните помещения на военноморската академия, които представляваха красива гледка. Огромната четириъгълна площ, заобиколена от параклиса на юг, от Банкрофт Хол на изток и от сградите с класни стаи от другите две страни, наподобяваше блестящо бяло наметало, прорязано от пътеки. Хлапетата — Райън ги смяташе за хлапета — маршируваха наоколо както винаги — малко по-сериозно и старателно, отколкото ги харесваше. Запазваха усмивките си за места, на които не може да ги видят никакви външни хора. Обувките им бяха лъснати до блясък, движеха се с изправен гръб, с книги под лявата ръка, за да не пречат при отдаването на чест. Тук постоянно отдаваха чест. На върха на хълма, при портал 3, на пост стоеше морски пехотинец заедно с цивилна охрана. Джек си помисли, че това е като всеки нормален ден в службата. Беше приятно място за работа. Курсантите по нищо не отстъпваха на студентите от другите училища в страната — винаги заредени с въпроси и ако човек спечели доверието им, бяха готови за невероятни щуротии. Един външен човек никога не би могъл да предположи, че са способни на такива неща. Такова беше поведението на хлапетата.

Джек влезе в отопленото здание на Лийхи Хол и затича нагоре по стълбите към кабинета си, като се смееше на себе си заради абсурдната награда, която висеше на рамото му. Роби седеше срещу бюрото му.

— Какво, по дяволите, е това? — попита пилотът.

Джек обясни, докато слагаше книгите си на бюрото. Роби започна да се смее.

— Приятно е, че хлапетата могат да се поотпуснат малко и по време на изпитната сесия. Какво ново при теб? — попита приятеля си Джек.

— Е, отново съм шофьор на „Томкат“ — съобщи Роби. — Карах четири часа през уикенда. О, Господи! Джек, без майтап, накарах тоя самолет да проговори. Излетях над морето, ускорих до 1,4 max^[3], направих зареждане във въздуха, след това се върнах за няколко симулирани кацания на палуба и… страхотно беше, Джек — завърши пилотът. — Още два месеца и отново ще бъда там, където ми е мястото.

— Толкова много време, Роб?

— Пилотирането на такъв самолет не е лесно, в противен случай няма да се нуждаят от хора с моя калибър — сериозно обясни Джексън.

— Сигурно с много трудно човек да е скромен като теб.

Преди Роби да успее да отговори, на вратата се почука и някакъв човек надникна през вратата.

— Доктор Райън?

— Да, влезте.

— Аз съм Бил Шоу. От ФБР. — Мъжът влезе и показа личната си карта. Беше висок колкото Роби, слаб, на около четиридесет и пет години. Очите му бяха вдлъбнати като на енот — може би вследствие на шестнадесетчасови работни дни. Беше добре облечен и изглеждаше много сериозен. — Дан Мъри ме помоли да ви се обадя.

Райън стана, за да се ръкува с него.

— Това е майор Джексън.

— Здравейте — подаде ръка и Роби.

— Надявам се, че не прекъсвам важен разговор.

— Съвсем не — и двамата приключихме с преподаването за днес. Сядайте. С какво мога да ви бъда полезен?

Шоу погледна към Джексън, но не каза нищо.

— Е, щом трябва да си поговорите, мога да се разкарам. Ще отскоча до офицерския клуб…

— Спокойно, Роб. Мистър Шоу, намирате се между приятели. Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. — Агентът от ФБР дръпна стола до вратата. — Работя в групата за борба с тероризма към централата на ФБР. Дан ме помоли да… е, нали знаете, че АОЪ измъкнаха своя човек Милър от ръцете на полицията.

Сега Райън стана напълно сериозен.

— Да, чух това по телевизията. Имате ли някаква представа къде може да са го завели?

Шоу поклати глава.

— Те просто изчезнаха.

— Голяма операция — отбеляза Роби. — Избягаха в морето, нали? Може би някой кораб ги е взел? — Забележката му привлече един остър поглед. — Виждате ли униформата ми, мистър Шоу? Изкарвам си хляба там, във водата.

— Не сме сигурни, но това е една от възможностите.

— Какви кораби е имало там по това време? — попита Джексън. Вълнуваше го не толкова дали са нарушени законите, а липсата на морска етика.

— В момента този въпрос се обсъжда.

Джексън и Райън се спогледаха. Роби измъкна една пура и я запали.

— Миналата седмица ми се обади Дан. Той с малко… е, определено само малко загрижен за това, че АОЪ могат да… е, нямат много основания да ви обичат, доктор Райън.

— Дан казваше, че нито една от тези групи не е действала тук — предпазливо каза Райън.

— Точно така — кимна Шоу. — Не се е случвало подобно нещо тук. Предполагам, Дан ви е обяснил защо. За съжаление ИРА-Извънредни продължава да получава пари оттук, не много, но получава. Снабдяват ги с оръжие. Имаме основания да смятаме, че разполагат с ракети земя-въздух…

— Какво? Дявол да го вземе! — рязко завъртя глава Джексън.

— Станаха няколко кражби на ракети „Редай“ — онези преносимите, дето сега излизат от въоръжение в армията. Откраднати бяха от две хранилища на Националната гвардия. Това не с нищо ново. Ирландската полиция е залавяла картечници M-60, които са стигнали до Ълстър по същия начин. Били са или откраднати, или закупени от някои продажни сержанти снабдители. Осъдихме няколко от тях миналата година. Армията възприе нова система за контрол над тези неща. Открита е само една ракета. Хората на ИРА опитали да свалят един хеликоптер на британската армия. Тук вестниците не писаха за случая, и то най-вече защото онези не улучили, и англичаните успяха да го потулят. Но както и да е — продължи Шоу, — ако се опитат да проведат истинска терористична акция тук, местните им източници на пари и оръжия вероятно доста ще пресъхнат. ИРА знае това, логично е и АОЪ да го знае.

— Добре — каза Джек. — Те никога не са действали тук, но Мъри ви е помолил да ме предупредите. Защо?

— Няма никакви основания. Ако не беше Дан, аз нямаше да бъда тук, но той е много опитен агент и искаше да сподели опасенията си с вас. Дори по-скоро това е застраховане, нещо като проверка на гумите на колата преди дълъг път.

— Тогава какво, по дяволите, ми разправяте? — сопна се Райън.

— АОЪ се потопиха — разбира се, това още нищо не означава. Странен е начинът, по който изчезнаха. Проведоха доста смела операция и — той щракна с пръсти — се скриха.

— Разузнаване — промърмори Джек.

— Какво искате да кажете? — попита Шоу.

— Станало е отново. Акцията, на която попречих в Лондон, беше организирана в резултат на много добра разузнавателна информация. И сега е така, нали? Преместването на Милър е било пазено в тайна, но лошите са пробили охраната, нали?

— Честно казано, не зная подробностите, но вие сякаш доста добре сте схванали ситуацията — съгласи се Шоу.

Джек взе един молив и започна да го върти с пръстите на лявата си ръка.

— Знаем ли с кого бихме си имали работа тук?

— Те са професионалисти. Това е в минус за англичаните и за ирландската полиция, разбира се, но е голямо предимство за вас.

— Как така? — попита Роби.

— Разногласието им е мистър Райън е повече или по-малко на лична основа. Предприемането на действия срещу него би било непрофесионално.

— С други думи — каза пилотът, — като казвате на Джек, че няма основания истински да се притеснява, вие залагате на „професионалното“ поведение на терористите.

— Може и така да се каже, майоре. Имаме дългогодишен опит в работата с такъв тип хора.

— Ъхъ. — Роби угаси пурата си. — В математиката това се нарича индуктивен метод. Заключение, направено, без да се изхожда от конкретни данни. В машиностроенето му викаме майтап.

— Майтап ли? — поклати глава Шоу.

— Маймунска тактика при предположенията. — Джексън се обърна и впери поглед в очите на човека от ФБР. — Както с повечето разузнавателни доклади — човек не може да разбере кой е добър и кой не, докато не стане твърде късно. Извинете ме, мистър Шоу, но се боя, че ние, операторите, невинаги сме възхитени от информацията на разузнавачите.

— Знаех, че идването ми тук ще е грешка — отбеляза Шоу. — Вижте, Дан ми каза по телефона, че не би трябвало да се очаква нещо необичайно. За два дни разгледах информацията, която имаме за онези, и наистина няма сериозни основания за притеснение. Той реагира инстинктивно. Всеки полицай добива този навик.

Роби кимна в знак на съгласие. Пилотите също се доверяват на инстинкта си, а и неговият инстинкт му подсказваше нещо.

— Е — облегна се Джек, — какво трябва да правя?

— Най-добрата защита срещу терористите — така обучават и в школите по охрана за бизнесмени — е да се избягват шаблоните. Отивайте на работа всеки ден по различни маршрути. Тръгвайте си по различно време. Когато се прибирате, поглеждайте в огледалото. Ако видите една и съща кола в продължение на няколко дни, запишете си номера й и ми се обадете. С радост ще я вкарам в компютъра. Няма да ме затрудни. Вероятно не е нищо сериозно, просто бъдете малко по-бдителен. Ако имаме късмет, след няколко дни ще можем да ви се обадим и да ви кажем да забравите всичко. Аз просто ви тревожа, без да е необходимо, но знаете златното правило, че е по-добре човек да бъде предпазлив, отколкото злочест.

— А ако получите информация с обратен смисъл? — попита Джек.

— Пет минути по-късно ще ви се обадя по телефона. Бюрото не харесва идеята тук да действат терористи. Полагаме дяволски сериозни усилия да предотвратим такива неща и досега успяваме.

— Успехите на късмет ли се дължат? — попита Роби.

— Не толкова, колкото си мислите — отговори Шоу. — Е, доктор Райън, наистина съжалявам, че ви разтревожих. Може би няма причини за тревога. Ето визитната ми картичка. Ако има нещо, с което можем да пи помогнем, не се притеснявайте, обадете ми се.

— Благодаря ви, мистър Шоу.

Джек взе картичката и проследи с поглед излизащия мъж. Мълча в продължение на няколко секунди. След това отвори бележника си с телефонните номера и набра 011-44-1-499-9000. Необходими бяха няколко секунди, за да се свърже с телефона отвъд океана.

— Американското посолство — отговориха му след първото позвъняване.

— Свържете ме е аташето по правните въпроси, ако обичате.

— Благодаря. Моля, почакайте. — Джек почака. Телефонистката се обади отново след петнадесет секунди. — Номерът не отговаря. Мистър Мъри си е у дома… не, извинете, ще бъде извън града до края на седмицата. Да му оставя някакво съобщение?

Джек се намръщи.

— Не, благодаря ви. Ще позвъня следващата седмица.

Роби наблюдаваше как приятелят му затваря телефона.

Джек барабанеше с пръсти по телефона и отново си припомни лицето на Шон Милър. „Той е на три хиляди мили разстояние. Джек“ — помисли си Райън и след миг въздъхна:

— Може би.

— А?

— Май никога не съм ти разправял за онзи, когото… хванах?

— Оня, когото освободиха ли? Когото видяхме по телевизията?

— Роб, виждал ли си някога… Как да го кажа? Виждал ли си някога човек, от когото автоматично изпитваш страх?

— Мисля, че те разбирам — каза Роби, за да избегне въпроса. Не знаеше как да му отговори. Като пилот много пъти беше изпитвал страх, по винаги разчиташе на знанията и опита си. Нямаше на света човек, от когото да се е боял.

— На процеса го погледнах и разбрах, че…

— Той е терорист и убива хора. Това би притеснило и мен. — Джексън стана и погледна през прозореца. — Господи! И ги наричат професионалисти! Аз съм професионалист. Имам свой начин на поведение, уча се, практикувам, придържам се към стандарти и принципи.

— Наистина ги бива в работата им — тихо каза Джек. — Затова са опасни. А пък тези от АОЪ са непредсказуеми. Това ми каза Дан Мъри. — Джексън се извърна от прозореца.

— Хайде да идем да видим един човек.

— Кого?

— Просто ела с мен, момче. — Когато искаше, Джексън можеше да бъде властен. Небрежно постави бялата фуражка на главата си.

Слязоха по стълбите и тръгнаха на изток, минаха покрай параклиса и масивната, подобна на затвор сграда на Банкрофт Хол. Райън харесваше всичко в района на спалните помещения на академията, с изключение на тази сграда. Предполагаше, че е необходимо всички курсанти да се почувстват като част от колектива, по Джек не би искал да живее по този начин, ако е студент. Минаващите покрай тях курсанти отдаваха чест на Роби, който наперено отговаряше на поздравите им и продължаваше да крачи мълчаливо, а Джек се опитваше да не изостава. Райън долавяше мислите, въртящи се из главата на пилота. Нужни им бяха пет минути, за да стигнат до новата пристройка от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Холси.

Голямата страда от стъкло и мрамор контрастираше със сивата каменна стена на Банкрофт Хол. Военноморската академия на САЩ беше правителствен комплекс и следователно лишена от обичайните изисквания за добър архитектурен вкус. Влязоха на приземния етаж и се разминаха с група курсанти в анцузи за крос. Роби го поведе надолу по стълбите към мазето. Джек не беше идвал тук. Озоваха се в слабо осветен коридор, чиито бетонни стени водеха до задънен край. На Райън му се стори, че чува пукането на малокалибрен пистолет, и това се потвърди, когато отвориха тежката стоманена врата на новото пистолетно стрелбище на академията. Видяха фигурата на човек, застанал на централния коридор, който държеше в изопнатата си дясна ръка автоматичен пистолет 22-и калибър.

Старшина Ноуа Брекенридж беше типичен представител на сержантския състав във военноморските сили. Метър и деветдесет висок, единствените тлъстини в деветдесеткилограмовото му тяло се намираха в хотдозите, които ядеше за обяд в съседната сграда Дагрен Хол. Носеше риза с къси ръкави в цвят каки. Райън го беше виждал, но не го познаваше лично, въпреки че Брекенридж се ползваше с особен авторитет. За двадесет и осем години в морската пехота той беше ходил навсякъде, където може да отиде морски пехотинец, беше вършил всичко, което вършат морските пехотинци. Неговият иконостас с отличия се състоеше от пет равни реда, като най-отгоре се намираше Кръст на военноморските сили, който беше заслужил като снайперист във Виетнам, участващ в първа разузнавателна група. Под лентичките се намираха медалите му за добра стрелба „Стрелящата ютия“, най-незначителният от които беше със степен „Експерт“. Брекенридж беше известен с познанията си по оръжията. Всяка година ходеше на националния шампионат в Кемп Пери, Охайо, и на два пъти през миналите пет години беше спечелил Купата на президента за своето майсторство с автоматичен „Колт“ 45-и калибър. Обувките му бяха излъскани идеално и лъщяха така, че много трудно можеше да се определи цветът на кожата. Месинговите му декорации блестяха като неръждаема стомана и косата му беше толкова ниско подстригана, че сивите косми не можеха да бъдат забелязани без внимателно вглеждане. Беше започнал кариерата си като обикновен стрелец пехотинец, по-късно станал охрана в посолство и пехотинец на кораб. Учил се е да стреля в школата за снайперисти, бил е строеви инструктор в Парис Айлънд и офицерски инструктор в Куантико.

Когато подразделението от морски пехотинци в академията било увеличено, Брекенридж станал дивизионен старшина в Кемп Лежън и се говореше, че когато напусне Анаполис, ще завърши тридесетгодишния си път като армейски старшина и ще има канцелария в съседство с тази на коменданта. Присъствието му в Анаполис не беше случайно. Когато ходеше из района на спалните помещения, Брекенридж представляваше красноречиво и мълчаливо предизвикателство за всеки курсант, който все още се колебае относно кариерата си: „Дори и не мисли, че можеш да бъдеш морски пехотинец, ако не си в състояние да командваш мъж като този.“ Това беше предизвикателство, на което малко курсанти не отговаряха. Военноморската охрана, която подпомагаше цивилната, формално се командваше от един капитан. Всъщност, както често пъти ставаше в армията, капитанът беше проявил благоразумието да остави на Брекенридж тези неща. Традициите в армията не се предаваха от офицерите, а от сержантите.

Райън и Джексън видяха как старшината извади нов пистолет от някаква картонена кутия и пъхна в него пачка с патрони. Изстреля два куршума, а след това провери мишената през телескоп. Намръщен, извади малка отвертка от джоба на ризата си и коригира мерника. Още два изстрела, проверка, нова корекция. Сега пистолетът беше идеално настроен и той го върна в кутията.

— Как е, Патлак? — попита Роби.

— Добър ден, майоре — отговори с приятен глас Брекенридж. Акцентът му от южните краища на щата Мисисипи отекна по голия циментов под. — А вие как сте, сър?

— Не се оплаквам. Искам да те запозная с един човек — Джек Райън.

Стиснаха си ръце. За разлика от Скип Тайлър Брекенридж усещаше и контролираше силата си.

— Здравейте. Вие сте човекът, за когото писаха във вестниците. — Брекенридж разглеждаше Джек като новобранец.

— Точно така.

— Радвам се да се запознаем, сър. Познавам командира ви от Куантико.

Райън се засмя.

— И как е Синът на Конг?

— Сега Уили е пенсионер. Има магазин за спортни стоки в Роаноук. Спомня си за вас. Казва, че за колежанче сте били доста умен, и предполагам, че си спомняте повечето от нещата, на които ви е учил. — Брекенридж изгледа Джек със задоволство, сякаш действията на Райън представляваха ново доказателство, че всичко, което казват и вършат във военноморските сили, всичко, на което беше посветил живота си, наистина означава нещо. Той в никакъв случай не би се усъмнил в това, но подобни примери укрепваха вярата му в армията. — Ако вестниците не лъжат, вие сте постъпили точно както трябва, лейтенант.

— Е, не беше съвсем както трябва, старшина…

— Патлак — поправи го Брекенридж. — Всички ми викат Патлака.

— След като всичко свърши — продължи Райън, — аз треперех като бебешка дрънкулка.

Брекенридж се развесели.

— По дяволите, сър, та всички сме така. Важното е да се свърши работата. Какво става след това, няма никакво значение. Е, с какво мога да ви бъда полезен, господа? Искате ли да се поупражнявате в стрелба е малокалибрен пистолет?

Джексън обясни какво беше казал агентът от ФБР. Лицето на старшината помръкна и той стисна зъби. След миг тръсна глава.

— Притеснявате ли се? Не мога да кажа, че ви обвинявам за това, лейтенант. Терористи! — изръмжа той. — Терористът е един боклук с автомат. Само тона — добре въоръжен боклук. Не се иска много, за да застреляш някого в гърба или да изпотрепеш хората в чакалнята на някое летище. Е, лейтенант, вие ще искате нещо, с което да се защитавате, така ли? Може би и нещо за вкъщи.

— Не зная… но смятам, че сте човекът, който ми трябва. — Райън не беше мислил за нищо такова, но му стана ясно, че Роби го е сторил вместо него.

— Как се справяхте в Куантико?

— Издържах изпитите си с автоматичен пистолет 45-и калибър и с автомат M-16. Нищо вълнуващо, но получих квалификация.

— Сега занимавате ли се със стрелба, сър? — намръщено попита Брекенридж. Подобна квалификация не беше показателна за опитния стрелец.

— Обикновено застрелвам полагащите ми се диви патици и гъски. Но пропуснах този сезон — призна Джек.

— Убивате ли друг дивеч?

— През септември прекарах два хубави следобеда в стрелба по гълъби. Доста добре стрелям по птици, Патлак. Използвам 12-калиброва автоматична пушка „Ремингтън 1100“.

Брекенридж кимна.

— Добре е като начало. Такава пушка имате вкъщи. Нищо не може да се сравни с пушка със сачми от близко разстояние — освен огнехвъргачка, разбира се. — Старшината се усмихна. — Имате ли цев за елени? Не? Е, ще трябва да си купите. Тя е около петдесет сантиметра, е цилиндричен отвор и мерник като на бойна пушка. Пъхате пълнителя и можете да изстреляте пет куршума. Повечето хора ще ви посъветват да използвате куршуми за елени две нули, но аз харесвам повече номер четири. Имат повече сачми и далекобойността не се губи. Все още можете да улучите цел на седемдесет-осемдесет метра, а на вас не ви трябва повече. Важното е, че каквото и да ударите със сачма за елен, пада, и точка. — Той млъкна. — Всъщност мога да опитам да ви взема няколко патрона със стреловидни сачми.

— Какво е това? — попита Райън.

— Едни експериментални нещица, с които си играят в Куантико. Използват се от военната полиция, а може би и в посолствата. Вместо оловни сачми човек изстрелва шестдесетина стрелички около трети калибър — като малки копия. Трябва да видите какво правят тези дребосъци, за да повярвате. Направо е гадно. Така че това решава въпроса за сигурността на дома. Сега ще трябва да носите пистолет със себе си.

Райън се замисли. Това означава, че ще се наложи да си извади разрешително. Помисли си, че би могъл да подаде заявление за него в щатската полиция… или в някоя федерална агенция. Този въпрос вече беше започнал да тревожи съзнанието му.

— Може би — накрая каза той.

— Окей, нека направим малък експеримент. — Брекенридж влезе в канцеларията си. След минута се завърна с картонена кутия.

— Лейтенант, това тук е пистолет за стрелба по мишена 22-и калибър, монтиран на рамката на „Колт 45“. — Старшината му го подаде. Райън го пое, извади пълнителя и изтегли затвора, за да се убеди, че пистолетът наистина не е зареден. Брекенридж наблюдаваше и кимна одобрително. Джек беше обучен по техниката на безопасност на стрелбищата от баща си преди двадесет години. След това хвана оръжието в ръка и се прицели към мишената, за да привикне с усещането. Всеки пистолет се различава по малко. Този беше за стрелба по мишена, добре балансиран и с много хубав мерник.

— Чувствам го много добре — каза Райън. — Малко по-лек е от „Колт“.

— Това ще го направи по-тежък. — Брекенридж подаде зареден пълнител. — Тук има пет патрона. Поставете пълнителя в оръжието, по не вкарвайте патрон в цевта, докато не ви кажа, сър. — Старшината беше свикнал да заповядва на офицери и знаеше как да прави това учтиво. — Пристъпете на четвърти коридор. Отпуснете се. Помислете си, че сте в парка в един прекрасен ден, нали?

— Да. Така започна цялата тази каша — кисело отбеляза Райън.

Патлака отиде до електротаблото и изключи повечето от лампите в залата.

— Окей, лейтенант. Нека сега държим оръжието към мишената и насочено към пода. Вкарайте първия куршум в цевта и се отпуснете.

Джек издърпа затвора с лявата си ръка, след това го пусна и той се върна напред. Не се огледа. Помисли си, че трябва да се отпусне и да играе играта. Дочу щракването на запалка. Може би Роби палеше пура.

— Видях снимката на дъщеря ви във вестника, лейтенант. Тя е просто красавица.

— Благодаря, Патлак. И аз съм виждал една от дъщерите ти из академията. Красавица, но по-голяма. Чувам, че е сгодена за един курсант.

— Да, сър. Това е най-малката — каза Брекенридж с глас вече на баща, а не на морски пехотинец. — Последната от трите ми дъщери. Ще се жени на…

Райън почти подскочи от изненада, когато в краката му започнаха да експлодират бомбички. Понечи да се обърне, но Брекенридж му изкрещя:

— Ето, ето я мишената!

Една лампа светна и озари мишена на петдесетина метра с формата на силует. Някъде дълбоко в себе си Джек знаеше, че това е изпитание, но му беше все едно. Пистолетът се вдигна леко и сякаш сам се насочи към хартиената мишена. Той изпразни в нея всичките пет куршума за по-малко от три секунди. Все още в ушите му кънтеше шумът от изстрелите, когато с разтреперани ръце постави пистолета на масата.

— Господи, старшина! — Райън почти извика.

Включиха се и останалите лампи. Стаята смърдеше на барут и по пода бяха разхвърляни хартии от бомбичките. Джек видя, че Роби стои в безопасност до вратата, а Брекенридж се намираше зад него, готов да грабне ръката на Райън, в случай че се опита да направи някоя глупост.

— Освен всичко друго работя и като инструктор за градската полиция в Анаполис. Знаете ли колко трудно се симулира на стреса от бойна ситуация. Аз съм измислил този номер. Е, нека видим мишената. — Брекенридж натисна бутона и невидим електродвигател завъртя макарата за коридор 4.

— По дяволите! — изръмжа Райън, като видя мишената.

— Не е лошо — отсъди Брекенридж. — Имаме четири попадения в хартията. Две са в бялото, две в черното и две в гърдите. Вашата мишена е повалена, лейтенант, и е ранена лошо.

— Два куршума от общо пет — трябва да са били последните два. При тях се успокоих и оставих малко повече време.

— Забелязах — кимна Брекенридж. — Първият ви куршум беше насочен високо нагоре и вляво и пропусна мишената. Следващите два попаднаха тук и тук. Но последните два бяха точно където трябва. Не е зле, лейтенант.

— В Лондон се справих доста по-добре. — Не беше съвсем убеден в думите си. Двете дупки извън черния сектор му се присмиваха, а един куршум дори не беше намерил целта…

— В Лондон, ако телевизията е представила нещата вярно, сте имали една или две секунди, за да прецените нещата. Това време е важно, защото сте могли да премислите. Убиват толкова много полицаи, защото те не разполагат именно е това малко време, за да помислят, а убийците вече са го сторили. Секундата ви позволява да разберете какво става, да изберете целта си и да решите какво ще нравите. Аз ви накарах просто да преминете през всичките тези три етапа наведнъж. Първият ви куршум отиде встрани. Вторият и третият бяха по-добри, а последните два са толкова добри, че повалиха целта на земята. Не е зле, синко. Постигнахме резултата на един добре обучен полицай, но трябва да станете още по-добър.

— Какво искате да кажете?

— Задачата на полицая е да пази реда. Вашата е да останете жив, а то е малко по-лесно. Това е добрата страна. Лошата е, че онези няма да ви дадат две секунди за размисъл, освен ако вие не ги накарате или ако не сте истински късметлия. — Брекенридж покани двамата да го последват в канцеларията му. Старшината се строполи на евтиния въртящ се стол. И той като Джексън пушеше пури. Запали. Беше по-добра от пурите на Джексън, но и тя усмърдя стаята.

— Трябва да правите две неща. Първо: искам да ви виждам тук всеки ден и да изстрелвате по една кутия патрони 22-и калибър; става въпрос за всеки божи ден през месеца, лейтенант. Трябва да се научите да стреляте по-добре. Стрелбата е като голфа. Ако човек иска да го играе добре, трябва да го прави всеки ден. Вие трябва да се упражнявате и ви е нужен добър преподавател — усмихна се Патлака. — Това не е проблем. Аз ще ви стана. Второ: трябва да печелите време, ако лошите дойдат.

— От ФБР Му казаха да кара колата си като онези от посолството — обади се Джексън.

— Да, добре е като начало. Същото като във Виетнам — човек не работи по шаблон. А какво ще стане, ако се опитат да ви нападнат у дома?

— Много затънтено място е, Патлак — обади се Роби.

— Имате ли алармена инсталация? — попита Брекенридж.

— Не, по лесно мога да си поставя — отговори Райън.

— Не е лошо. Не знам каква е къщата ви, но ако можете да си извоювате няколко секунди време и ако вземете онази пушка, лейтенант, вие можете да ги накарате да мечтаят никога да не са ви навестявали или най-малкото да ги държите настрана, докато дойде полицията. Както ви казах, играта е: „Да останеш жив.“ А сега разкажете ми за семейството си!

— Жена ми е лекар и е бременна. Малката ми дъщеря… е, предполагам, че сте я видели по телевизията.

— Жена ви умее ли да стреля?

— Мисля, че никога през живота си не е докосвала пистолет.

— Водя и курс по безопасно боравене с огнестрелни оръжия за жени — част от работата ми с местната полиция.

Райън се зачуди как би реагирала Кати на всичко това. Реши да не го мисли сега.

— Според вас какъв пистолет трябва да взема?

— Ако наминете утре, ще ви пробвам с два модела. На вас преди всичко ви е нужно нещо, с което да се чувствате удобно. Не си купувайте „Магнум 44“. Самият аз харесвам автоматичните пистолети. Пружините поемат голяма част от отката, така че с тях по-лесно се свиква. Вие трябва да си вземете нещо, с което е приятно да се стреля, а не да ви бие по ръката и китката. Ако питате мен, аз харесвам „Колт 45“, но съм стрелял с такъв в продължение на двадесет и няколко години. — Брекенридж хвана ръката на Райън и я изви грубо. — Мисля, че ще започна да ви уча с 9-милиметров „Браунинг“. Ръката ви изглежда достатъчно голяма, за да може да го държи както трябва. Пълнителят му е с тринадесет патрона, но с вашата длан можете да го контролирате. И е безопасен. Щом имате дете, лейтенант, трябва да помислите и за безопасността.

— Няма проблеми. Ще го държа на място, където тя не може да стигне. Имаме голям гардероб и ще го съхранявам в него на два метра от земята. Мога ли тук да стрелям и с едрокалибрена пушка?

Старшината се засмя.

— Задната ни стена за спиране на куршумите е от бронирания корпус на тежковъоръжен крайцер. Основно стреляме с куршуми 22-и калибър, но охраната се упражнява с 45-и. Струва ми се, че доста добре познавате стрелбата с ловни пушки. Научите ли се да го правите и е пистолет, ще можете да стреляте с всякакво оръжие. Повярвайте ми, сър, от това си изкарвам хляба.

— Кога искате да идвам?

— Да кажем, към четири следобед.

Райън кимна.

— Добре.

— А за жена ви? Доведете я тук някоя събота. Ще седнем и ще поговорим за пистолети. Много жени просто се боят от шума. Пък и всичките тези глупости по телевизията. Най-малкото можем да я приучим да свикне със стрелбата. Казвате, че е лекар, значи трябва да е доста умна. По дяволите, може дори да й хареса. Ще се изненадате, като разберете колко много от момичетата, които съм обучавал, стават добри стрелци.

Райън поклати глава. Кати никога не се беше докосвала до пушката му и когато той я чистеше, извеждаше Сали от стаята. Джек не се беше замислял много върху това, но нямаше нищо против Сали да не му се пречка. Малките деца и огнестрелните оръжия не са удачна комбинация. Обикновено държеше своя „Ремингтън“ разглобен, а патроните криеше в мазето. Как ли щеше да реагира Кати, ако държи заредена пушка в къщата си?

„Ами ако започнеш да носиш пистолет? Как ще реагира на това? Ами ако онези искат да нападнат и тях?…“

— Зная за какво мислите, лейтенант — каза Брекенридж. — Хей, майорът каза, че според човека от ФБР нищо няма да се случи, нали?

— Да.

— Значи вие просто трябва да се застраховате?

— Каза и това — отговори Райън.

— Вижте, сър, разполагаме с разузнавателни доклади. Така е. Откакто онези рокери се вмъкнаха тук, получаваме данни от полицията и от ФБР, а и от някои други места — дори от бреговата охрана. Някои от техните хора идват тук, за да се обуча ват в стрелба. Заради наркотиците. Аз ще се ослушвам — увери го Брекенридж.

„Информация. Всичко е борба за информация. Човек трябва да знае какво става, ако иска да направи нещо.“ Джек се обърна и погледна към Джексън, докато вземаше решението, което се беше опитвал да избегне след завръщането си от Англия. Все още пазеше телефонния номер в канцеларията си.

— А какво ще стане, ако ви кажат, че онези рокери се връщат? — с усмивка попита Райън.

— Ще им се иска никога да не са си го помисляли — сериозно отговори старшината. — Това с територия на Американските военноморски сили, охранявана от морската пехота на САЩ.

„Така се казва и онази мелодия“ — помисли си Райън.

— Е, благодаря ти, Патлак. Няма да ти се пречкам повече.

Брекенридж ги изпрати до вратата.

— Утре в шестнадесет часа, лейтенант. А вие, майор Джексън?

— Предпочитам ракетите и оръдията, Патлак. По-безопасно е. Довиждане.

— Довиждане, сър.

Роби отиде с Джек до канцеларията му. Щяха да пропуснат ежедневното си питие. Джексън трябваше да напазарува някои неща на път за вкъщи. След като приятелят му си тръгна, Джек гледа телефона си в продължение на няколко минути. Въпреки желанието си да се добере до информация за АОЪ, беше избягвал това обаждане. Но вече не ставаше дума само за любопитство. Райън отвори бележника с телефонните номера и обърна на буква Г. Можеше да се свърже директно. Пръстите му с нежелание натискаха всеки бутон.

— Мисис Къмингс на телефона — отговори един глас след първото иззвъняване. Джек пое дълбоко дъх.

— Здравей, Нанси, обажда се доктор Райън. Шефът там ли е?

— Ще проверя. Можете ли да почакате за момент?

— Да.

Телефонът им нямаше музикална пауза и Райън чуваше само приглушеното пращене в слушалката. „Дали не греша?“ — питаше се той. Не знаеше.

— Джек? — обади се познат глас.

— Здравейте, адмирале.

— Как е семейството?

— Благодаря, добре, сър.

— Отминаха ли всичките вълнения?

— Да, сър.

— Разбрах, че жена ти очаква бебе. Честито.

„И как разбрахте това, адмирале?“ — помисли си Райън. Не беше нужно да пита. Директорът на разузнаването трябваше да знае всичко и имаше най-малко един милион начина да разбере това.

— Благодаря ви, сър.

— Е, с какво мога да ти бъда полезен?

— Адмирале, аз… — Джек се поколеба. — Искам да разгледам материали за онези от АОЪ.

— Да, очаквах това. На бюрото ми има доклад на групата за борба с тероризма към ФБР, а напоследък координираме дейностите си и със Специалните сили на Англия. Ще се радвам да те видя тук, Джек. Може би дори за по-дълго. Мислил ли си върху нашето предложение след разговора ни? — невинно попита Гриър.

— Да, сър, мислих, но… е, зает съм до края на учебната година. — Джек се опитваше да печели време. Не желаеше да отговаря на този въпрос. Ако се наложеше, щеше да отговори отрицателно, а е това унищожаваше шанса си да проникне в Ленгли.

— Разбирам. Не бързай. Кога искаш да наминеш?

„Защо ме улесняваш толкова?“

— Мога ли да дойда утре сутрин? Първият ми час започва чак в два следобед.

— Няма проблеми. Ще те очакват на главния вход в осем сутринта. До утре.

— Довиждане, сър. — Джек затвори телефона.

„Е, оказа се лесно. Твърде лесно. Какво ли е намислил?“ Отхвърли тази мисъл. Искаше да види с какво разполага ЦРУ. Може да имат материали, които ФБР не притежават; или най-малкото щеше да събере повече данни.

Въпреки всичко пътуването до дома му беше изпълнено с тревоги. Джек гледаше в огледалото си за обратно виждане, защото си спомни, че напусна академията по обичайния път. Най-неприятното беше, че наистина виждаше познати коли — проблемът за пътуването до работа всеки ден по едно и също време. Разпозна най-малко двадесетина коли. Видя дамата, която караше своя форд „Камаро Z-28“. Може би беше секретарка, твърде добре се обличаше. След това и онзи млад адвокат с беемвето — Райън смяташе, че по колата можеше да се съди, че е адвокат. Питаше се, как е определил какви са хората, с които пътува по едно и също време? „Ами ако се появи нова кола? — помисли си той. — Ще познаеш ли кой е терорист?“ Нямаше да може, знаеше го. Милър, независимо от заплахата, изписана на лицето му, би изглеждал съвсем обикновен, ако си сложи вратовръзка и сако: просто държавен служител, пробиващ си път по шосе 2 към Анаполис.

— Параноя, всичко това е параноя — измърмори Райън. Още малко, и ще започне да проверява задната седалка, преди да се качи в колата, за да види дали някой не се крие там е пистолет и примка, както е по телевизията! Чудеше се дали всичко това не е едно глупаво, налудничаво губене на време. Ами ако Дан Мъри само си внушава или просто е решил да бъде предпазлив? Вероятно бюрото учеше хората си да внимават с такива неща. Дали беше необходимо да стряска Кати? Ами ако няма нищо?

„Ами ако има?“

„Затова утре отивам в Ленгли“ — каза си Райън.

 

 

Изпратиха Сали да си легне в осем и половина, облечена в памучната нощница със заека, и е чорапи, за да й е топло през нощта. Джек смяташе, че е вече голяма за такива неща, но жена му настояваше, защото тя имаше навик нощем да изритва завивките на пода.

— Как мина денят ти? — попита жена му.

— Курсантите ми връчиха медал — отговори той и й разказа. Накрая извади Ордена на Пурпурната мишена от куфара си. Кати се развесели, но усмивката й угасна, когато чу за посещението на Шоу от ФБР. Джек внимаваше да не се изпусне.

— Значи той смята, че няма да има проблеми? — обнадеждена запита тя.

— Не можем обаче да го пренебрегнем.

Кати се извърна за момент. Не знаеше какво да мисли при тази нова информация.

„Разбира се — помисли си съпругът й, — аз също не зная.“

— Какво ще правим? — попита накрая тя.

— Най-напред ще се обадя до фирма за алармени инсталации, за да монтират една в къщата. Освен това вече сглобих пушката и е заредена…

— Не, Джек, не в тази къща, не, когато Сали е тук — прекъсна го Кати.

— Пушката се намира на горния рафт на гардероба ми. Заредена е, по в цевта няма патрон. Тя не може да стигне до нея дори и да се качи на стол. Пушката ще си остане заредена, Кати. Ще започна да се упражнявам с нея, а може да си взема и пистолет. И… — Той се поколеба. — Искам и ти да започнеш да стреляш.

— Не, Джек. Аз съм лекар. Не използвам оръжие.

— То не хапе — търпеливо каза Джек. — Просто искам да се запознаеш с един човек, който учи жени да стрелят. Само се запознай с него.

— Не. — Кати беше категорична. Джек пое дълбоко дъх. Ще бъде нужен сигурно час, за да я убеди. Обикновено толкова време му беше необходимо, за да я накара да преодолее предубежденията си. Проблемът беше там, че той не искаше да прекара цял час в разговори на тази тема.

— Значи утре ще се обадиш на фирмата за алармени инсталации? — попита тя.

— Трябва да ида на едно място.

— Къде? Имаш часове чак следобед.

Райън пое дълбоко дъх.

— Отивам до Ленгли.

— Какво има в Ленгли?

— ЦРУ — кратко отговори Райън.

— Какво?

— Помниш ли онова лято, когато ми платиха за консултации от корпорация „Майтър“?

— Да.

— Цялата работа се проведе в централата на ЦРУ.

— Но в Англия каза, че никога не си…

— Чековете дойдоха от „Майтър“. Но работех в ЦРУ.

— Ти си излъгал? — Кати беше поразена. — В съда ти си излъгал?

— Не. Казах, че никога не съм бил служител на ЦРУ, и това е вярно.

— Но не си ми го казвал никога.

— Не беше необходимо — отговори Джек. „Знаех си, че не постъпих правилно…“

— Аз съм ти жена, по дяволите! Какво прави там?

— Участвах в академична група. През няколко години викат външни хора, за да разгледат някои данни. Просто проверка на хората, които работят там. Не съм шпионин или нещо такова. Цялата работа вършех на малко бюро в малка стая на третия етаж. Написах доклад и това беше всичко. — Нямаше смисъл да й обяснява останалото.

— За какво ставаше дума в доклада?

— Това не мога да ти кажа.

— Джек! — Тя беше истински разгневена.

— Виж какво, мила. Подписах споразумение, че никога няма да обсъждам това с хора, които не притежават съответното разрешително. Кати, дал съм думата си. — Това я поуспокои. Знаеше, че съпругът й държи на думата си. Едно от качествата му, заради които го обичаше. Разбира се, подразни се, че сега той използва това за защита, но знаеше, че тази стена не може да се разруши. Опита друго.

— И защо се връщаш там?

— Искам да разгледам информацията, с която разполагат. Можеш да се досетиш за какво става дума.

— Предполагам, за онези хора от АОЪ.

— Е, в момента не ме притесняват китайците.

— Ти наистина ли си притеснен? — Най-сетне и тя започваше да се тревожи.

— Да.

— Но защо? Нали спомена, че от ФБР са казали, че те не са…

— Не зная! По дяволите! Знам. Онова копеле Милър — оня, дето го съдиха. Той иска да ме убие. — Райън погледна към пода. За първи път беше казал това на глас.

— Откъде знаеш това?

— Видях лицето му, Кати. Видях го и ме е страх. И не само за мен.

— Но Сали и аз…

— Наистина ли мислиш, че това би го спряло? — сопна се Райън. — Тези мръсници убиват хора, които не познават. Правят го почти за развлечение. Искат светът да стане такъв, какъвто им харесва, и хич не ги е грижа кой стои на пътя им. Просто им е все едно.

— А защо трябва да ходиш в ЦРУ? Те могат ли да те предпазят? Искам да кажа, нас…

— Опитвам се да разбера какво представляват онези.

— Но ФБР нали знае?

— Искам сам да видя информацията. Справих се много добре, когато работих там — обясни Джек. — Дори ме поканиха да… е, да започна постоянна работа там. Отказах им.

— Никога не си ми казвал тези неща — нацупи се Кати.

— Сега знаеш. — Джек продължи да говори още няколко минути и обясни какво му е казал Шоу. Кати трябва да внимава, когато отива с колата на работа и когато се връща. Най-после тя отново започнала се усмихва. Караше едно шестцилиндрово порше 911 — истинска бомба. Съпругът й винаги се чудеше как не я глобяват за превишена скорост. Може би защото външният й вид беше приятен за окото, а и вероятно винаги показваше картата си от болницата „Хопкинс“ и обясняваше, че бърза за спешна операция. Както и да е, тя караше кола, която можеше да вдига повече от 195 километра в час и имаше маневреността на заек. Карала е поршета от шестнадесетия си рожден ден и Джек признаваше, че тя знае как да накара малката кола да литне по тесните провинциални пътища — достатъчно бързо, за да го принуди да се държи здраво. Райън си помисли, че вероятно това с по-добра защита, отколкото да носи пистолет.

— Значи смяташ, че няма да забравиш да правиш това нещо?

— Наистина ли трябва?

— Съжалявам, че натиках всички ни в тази бъркотия. Не съм знаел, изобщо не съм знаел, че може да стане така. Може би просто трябваше да не се намесвам.

Кати прокара ръка по врата му.

— Вече не можеш да промениш нищо. Може би грешиш. Както сам каза, може би просто всичко е параноя.

— Да.