Том Кланси
Патриотични игри (20)

20.
Данни

Лентата беше изненадващо скучна. Оуенс беше свикнал да чете полицейски доклади, записи от разпити и — най-лошото от всичко — разузнавателни документи, но лентата беше дори по-скучна. Микрофонът, който службата за сигурност бе монтирала в книжарницата на Кули, се задействаше от звук и беше достатъчно чувствителен, за да долови всякакви шумове. Фактът, че Кули си тананикаше много, караше Оуенс да съжалява за качеството на микрофона. Следователят, който имаше задачата да преслушва нередактираната лента, беше включил няколко минути от този ужасен, атонален звук, за да разбере шефът му какво трябва да изтърпява. Накрая се чу звънецът.

Оуенс слушаше тропането, добило метален звук през записващата система, дочу отварянето и затварянето на вратата, а след това и драскането по пода на въртящия се стол на Кули. Оуенс отбеляза, че, изглежда, някое от колелцата му е неизправно.

— Добро утро, сър. — Това беше гласът на Кули.

— Добро утро и на вас — отговори вторият глас. — Е, готова ли е книгата на Марлоу?

— Да.

— И каква е цената?

Кули не я каза, но Ашли беше предупредил Оуенс, че собственикът на книжарницата никога не обявява цените на глас. Подаваше я на клиентите, написана върху картонче от картотека. Оуенс си помисли, че това е единственият начин да се отърве човек от пазарлъците.

— Това е доста високо, да знаете — отбеляза гласът на Уоткинс.

— Бих могъл да получа и повече, но вие сте един от най-добрите ни клиенти — отговори Кули.

Въздишката се дочу много ясно.

— Е, добре, струва си.

Сделката беше извършена незабавно. Дочу се стържещото шумолене на отброяваните нови банкноти.

— Скоро може да имам нещо ново от една колекция в Кери^[1] — каза Кули.

— О? — В отговора се долови интерес.

— Да, подписано първо издание на „Големите надежди“. Видях го при последното си пътуване дотам. Това дали би ви заинтересувало?

— Подписано, а?

— Да, сър. Самия Боз^[2]. Зная, че викторианският период е доста по-късен, отколкото датират повечето от придобивките ви, но подписът на автора…

— Да. Разбира се, бих желал да я видя.

— Това може да се уреди.

— В този момент — каза Оуенс на Ашли — Уоткинс се е навел напред и нашият човек от бижутерийния магазин го е загубил от погледа си.

— Значи може да е предал съобщение.

— Вероятно. — Оуенс изключи магнетофона. Останалата част от разговора нямаше никакво значение.

— Последния път, когато е бил в Ирландия, Кули не е ходил в графство Кери. През цялото време е бил в Корк. Посетил е трима търговци на редки книги, прекарал е нощта в хотел и е изпил няколко бири в местната кръчма — докладва Ашли.

— Кръчма ли?

— Да. В Ирландия пие, но не и в Лондон.

— Срещал ли се е с някого там?

— Не може да се каже. Нашият човек не е бил достатъчно близо. Заповедта беше да е дискретен и успя да остане незабелязан. — За момент Ашли замълча, като се опита да се досети за нещо от лентата. — На мен ми звучеше, сякаш той заплати за книгата в брой.

— Така направи и това е необичайно. Както повечето от нас той използва чекове и кредитни карти за по-голямата част от сделките си, а за тази — не. Банковите му сметки не показват изплащани чекове в тази книжарница, въпреки че понякога тегли доста едри суми в брой. Те може да съвпадат или да не съвпадат с покупките му от тази книжарница.

— Колко странно — замисли се на глас Ашли. — Всички… е, все някой трябва да знае, че той ходи там.

— Чековете имат дати — предложи Оуенс.

— Може би. — Ашли не беше убеден, но бе провел достатъчно такива разследвания, за да знае, че човек никога не може да получи всички отговори. Някои подробности винаги оставаха неизяснени. — Снощи още веднъж разгледах служебното досие на Джеф. Знаеш ли, че когато е бил в Ирландия, е убил четирима от хората във взвода си?

— Какво? Това го прави идеален кандидат за нашето разследване. — Оуенс не смяташе, че това е добра вест.

— И аз си мислех това — съгласи се Ашли. — Накарах един от нашите хора в Германия — в момента неговият бивш полк с разпределен в Британската армия на Рейн — да разговаря с един от приятелите на Уоткинс. Бил е командир на взвод в същата рота. Сега е подполковник. Казал е, че Джеф много тежко е приел разпределението си и гласовито е изказвал мнението си, че се намират не където трябва и вършат не това, което трябва, като междувременно губят хора. Това поставя нещата в различна светлина, нали?

— Поредният лейтенант с разрешение на проблемите — изсумтя Ашли.

— Да. Да се махаме и да оставим проклетите ирландци да се оправят. Това чувство не е рядкост в армията.

Подполковник Оуенс знаеше, че не е рядкост в цяла Англия.

— Но дори и в този случай това не е основателен мотив за такова престъпление, нали?

— Но е по-добре от нищо.

Полицаят изсумтя и се съгласи.

— Какво друго е казал подполковникът на твоя човек?

— Очевидно Джеф е имал много натоварен график в района около Белфаст. Той и хората му са видели доста. Били са там, когато армията е била посрещната с „добре дошли“ от католиците, а също и после, когато нещата са се обърнали. За всички е било неприятно време — добави без нужда Ашли.

— И все пак не е достатъчно. Имаме бивш младши офицер, сега в състава на онези е лампазите, който не е харесвал престоя си в Северна Ирландия. По някаква случайност той купува редки книги от човек, който е израснал там и сега върти напълно законен бизнес в центъра на Лондон. Знаеш ли какво би казал всеки адвокат? Чисто съвпадение. Нямаме нищо, което може да има и най-далечна връзка с веществено доказателство. Миналото и на двамата е достатъчно чисто, за да могат да се кандидатират за светци.

— Това са хората, които търсим — настоя Ашли.

— Зная. — Оуенс почти се изненада, когато за първи път каза това. Професионализмът му казваше, че бърка, но инстинктите му говореха друго. Това усещане не беше нещо ново за командира на Ц-13, но то винаги го караше да се чувства неспокоен. Ако инстинктите му грешат, то той гледа не където трябва, подозира хора, които не трябва. Но инстинктите му почти никога не го подвеждаха.

— Знаеш правилата на играта и според тях аз нямам нищо, с което да отида при главния прокурор. Той ще ме изрита от канцеларията си и ще бъде прав. Нямаме нищо, освен неподкрепени подозрения. — Двамата се гледаха в продължение на няколко секунди.

— Никога не съм искал да бъда полицай — усмихна се Ашли и поклати глава.

— И моето желание не се сбъдна. Когато бях шестгодишен, исках да съм локомотивен машинист, но баща ми каза, че в семейството има достатъчно железничари. Така че станах полицай. — И двамата се засмяха. Не им оставаше нищо друго.

— Ще трябва да ги чакаме да сбъркат. Рано или късно всеки прави грешка.

— Но дали ще го направят достатъчно скоро? — Това беше въпросът.

 

 

— Ето — каза Алекс.

— Как се сдоби с тези неща? — попита изуменият Милър.

— Всичко е рутина, човече. Електроснабдителните фирми правят въздушни снимки на териториите си през цялото време. Това помага да планираме изследванията си. А тук — бръкна в куфара си той — има топографска карта. Ето я целта ти, момче. — Алекс му подаде увеличителна лупа, заета от фирмата. Снимката беше цветна, направена през ясен слънчев ден. Човек можеше да познае марките на колите. Трябва да е била направена предишната зима — тревата тъкмо е била окосена.

— Колко висока е канарата?

— Достатъчно, за да не ти се иска да паднеш от нея. И е доста опасна. Не зная от какво се състои, пясъчник или нещо ронливо, но трябва да внимаваш с нея. Виждаш ли тази ограда тук? Човекът знае, че трябва да стои далеч от ръба. Имаме такъв проблем на един от реакторите си в Калверт клиф. Със същата геологична структура е и доста труд отиде за направата на стабилен фундамент за реактора.

— Само един път за достъп — отбеляза Милър.

— Да, и при това е без изход. Това е проблем. Имаме и тези дерета тук и тук. Обърни внимание на електропровода, който минава от този път насам. Изглежда, тук има стар път, свързан с другия, но е изоставен. Това ще ни бъде от полза.

— Как? Никой не може да го използва.

— Ще ти кажа по-късно. В петък отиваме на риба.

— Какво? — изненадан вдигна поглед Милър.

— Искаш да скиваш канарата, нали така? Освен това сега леферът се движи на ята. Обожавам лефер.

 

 

Най-после Брекенридж беше поставил силуетните мишени. Сега Джек идваше на стрелбището по-рядко, най-вече сутрин, преди часовете. Ако не друго, то случката пред портала беше уверила охраната от морски пехотинци и цивилни, че работата им е важна. Двама морски пехотинци и един цивилен също тренираха със служебните си пистолети. Сега не стреляха просто за да защитят квалификациите си. Всички гонеха точки. Джек натисна бутона, за да изтегли мишената при себе си. Попаденията му бяха струпани в центъра.

— Много добре, докторе. — Старшината стоеше зад него. — Ако искате, можем да направим състезание. Предполагам, че вече ще се класирате за медал.

Райън поклати глава. Все още не беше взел душ след сутрешното бягане.

— Не правя това за точки, Патлак.

— Кога ще се прибере момиченцето?

— Надявам се, следващата сряда.

— Това е добре, сър. Кой ще се грижи за нея?

— Кати си взема неколкоседмичен отпуск.

— Жена ми пита дали ще се нуждаете от помощ — каза Брекенридж.

Джек се обърна изненадан:

— Сиси… съпругата на майор Джексън ще бъде при нас през по-голямата част от времето. Моля те, Патлак, благодари на жена си от наше име. Страшно е любезна.

— Нищо особено. Имате ли някакъв късмет с издирването на тези копелета? — Ежедневните прескачания на Райън до ЦРУ не бяха голяма тайна.

— Все още не.

 

 

— Добро утро, Алекс — каза участъковият ръководител. — Останал си повечко. Мога ли да ти помогна с нещо? — Бърт Грифин винаги пристигаше малко по-рано, но рядко виждаше Добенс, който си отиваше всяка сутрин в седем.

— Разглеждах техническите данни на онзи нов трансформатор „Уестингхаус“.

— Скучно ли става нощем? — усмихнато попита Грифин. Този период беше сравнително лек за фирма като тяхната. Разбира се, през лятото, когато всички климатични инсталации ще бъдат изправни и включени, нещата щяха да се променят. Пролетта беше сезон за нови идеи.

— Мисля, че сме готови да го опитаме.

— Изгладил ли си неизправностите?

— Смятам, достатъчно за полево изпитание.

— Окей. — Грифин се облегна в стола си. — Разкажи ми.

— Най-вече, сър, притесняват ме старите агрегати. Проблемът ще се влоши, когато започнем да ги бракуваме. Нали се напатихме с онова разливане на химикали миналия месец…

— О, да. — Грифин вдигна очи. Повечето от използваните агрегати съдържаха полибромидни бифенилни вещества, които служеха като охладители в трансформаторите. Тези вещества бяха вредни за техниците, които трябваше да носят защитно облекло, но независимо от правилниците на фирмата често пъти не си правеха този труд. Полибромидните вещества представляваха сериозен проблем за хората. И което беше по-лошо, периодично фирмата трябваше да изхвърля отровната течност. Това беше скъпо и съпроводено с опасност от разливания, за които бумащината после отнемаше толкова време, колкото беше нужно и за ядрените реактори на фирмата. „Уестингхаус“ експериментираха с трансформатор, в който се използваха напълно инертни химикали вместо полибромидните бифенили. Въпреки че беше скъп, трансформаторът обещаваше дългосрочни икономии — и щеше да им помогне да се отърват от онези с околната среда, което беше дори по-привлекателно, отколкото пестенето на пари.

— Алекс, ако можеш да пуснеш един от тези хубавци в действие, лично аз ще ти взема нова служебна кола!

— Е, искам да изпробвам един. „Уестингхаус“ ще ни го заемат безплатно.

— Това наистина започва да ми звучи добре — отбеляза Грифин. — Но наистина ли вече са отстранили проблемите?

— Така казват, с изключение на някои временни колебания в напрежението. Не са сигурни каква е причината за тях и искат да проведат някои работни изпитания.

— Колко големи са тези колебания?

— Незначителни. — Алекс извади един бележник и прочете числата. — Май че е свързано с околната среда. Изглежда, това става само когато околната температура рязко се променя. Ако това е истинската причина, не мисля, че ще е трудно да се справят с нея.

Грифин помисли няколко секунди.

— Добре. Къде искаш да го поставиш?

— Избрал съм едно място в Ан Аръндел Каунти, на юг от Анаполис.

— Доста далече е. Защо там?

— Това е крайна линия. Ако трансформаторът се повреди, няма да пострадат много къщи. Другата причина е, че един от екипите ми е само на двадесет мили, а аз съм ги обучавал по новия агрегат. Ще нагласим пробните прибори и мога да ги карам да проверяват всеки ден през първите няколко месеца. Ако мине добре, можем да направим поръчка за закупуване през есента и да започнем монтажа следващата пролет.

— Окей. Къде точно е това място?

Добенс разтвори картата на масата на Грифин.

— Тук.

— Скъп район — каза със съмнение ръководителят.

— О, хайде, шефе! — изсумтя Алекс. — Как ще изглеждат нещата във вестниците, ако започнем да провеждаме всичките си експерименти в райони, населени с бедни хора? Освен това — усмихна се той — всичките тези идиоти по опазването на околната среда са богати, нали?

Добенс внимателно беше подбрал забележката си. Една от любимите теми на Грифин беше „Защитникът на околната среда от Парк авеню“. Той притежаваше малка ферма и не обичаше някой дилетант с апартамент да му обяснява за природата.

— Добре. Можеш да го направиш. Кога смяташ да го монтираш?

— „Уестингхаус“ могат да ни предоставят агрегата в края на идната седмица. Мога да го инсталирам и да го пусна в действие три дни след това. Искам екипът ми да провери линиите — всъщност самият аз ще слизам там, за да го монтирам, ако не възразяваш.

Грифин кимна одобрително.

— Ти си моят тип инженер, синко. Повечето от стажантите, които ни изпращат сега, се боят да си изцапат ръчичките. Ще ме държиш ли в течение?

— Да, сър.

— Продължавай в този дух, Алекс. Говорил съм на ръководството някои неща за теб.

— Благодаря ви, мистър Грифин.

Добенс излезе от сградата и тръгна към дома си с двегодишния си служебен плимут. По-голямата част от движението в пиковия час се насочваше насам, а той излизаше от района. Прибра се у дома си след по-малко от час. Шон Милър тъкмо се събуждаше, беше си налял чай и гледаше телевизия. Алекс се чудеше как е възможно да започне човек деня си с чай. Направи си нескафе.

— Е? — попита Милър.

— Няма проблеми — усмихна се Алекс, а след това спря. Мина му през ума, че ще му липсва работата. След всичките разговори в колежа за даването на власт на народа, след като започна работа за „БГ & Е“, с изненада откри, че един инженер от общественополезна фирма като тази вършеше точно това.^[3] По доста особен начин сега служеше на обикновените хора, въпреки че не изглеждаше много значим. Добенс реши, че това е добра подготовка за бъдещите му амбиции. Помнеше, че дори онези, които са служили скромно, все още служат. Това е важен урок занапред.

— Хайде. Ще говорим за това в лодката.

 

 

Сряда беше особен ден. Райън, който отсъстваше и от двете си служби, носеше мечката, а Кати изкара количката с дъщеря им от болницата. Мечката беше подарък от курсантите, на които преподаваше история, и представляваше огромно чудовище, което тежеше към тридесет килограма и беше високо почти метър и петдесет, на главата си имаше шапка като на мечока Смоуки^[4] — всъщност шапката принадлежеше на един инструктор по строева подготовка от морската пехота и беше предоставена по настояване на Брекенридж и охранителния взвод. Един офицер от полицията отвори вратата, за да може процесията да мине. Беше ветровит мартенски ден, но семейното комби беше паркирано пред вратата. Джек взе дъщеря си на ръце, докато Кати благодареше на сестрите. Постави я в седалката й и сам закопча колана. Мечката трябваше да отиде отзад.

— Готова ли си да се прибереш у дома, Сали?

— Да. — Гласът й беше вял. Сестрите казваха, че тя още вика в съня си. Най-сетне краката й бяха напълно заздравели. Отново можеше да ходи, макар лошо и тромаво, но ходеше. С изключение на загубения далак тя отново беше цяла. Косата й беше ниско подстригана, за да замаскира обръснатото място, но и там щеше да порасте отново. Хирургът казваше, че дори и белезите ще изчезнат, а педиатрите го уверяваха, че след няколко месеца от кошмарите няма да има и следа. Джек се обърна, за да погали малкото личице, и получи усмивка в замяна. Това не беше усмивката, която беше свикнал да вижда. Зад неговата бушуваше гняв, но си каза, че сега не е време за това. Сега Сали имаше нужда от баща, а не от отмъстител.

— Приготвили сме ти една изненада — каза той.

— Каква?

— Ако ти кажа, то няма да бъде изненада — изтъкна баща й.

— Тате! — за момент малкото му момиченце стана такова, каквото беше преди.

— Чакай и ще видиш.

— За какво става дума? — попита Кати, когато се настани в колата.

— Изненадата.

— Каква изненада?

— Виждаш ли? — каза Джек на дъщеря си. — Дори и мама не знае.

— Джек, какво става?

— Миналата седмица разговаряхме с доктор Шенк — само каза Райън. Освободи ръчната спирачка и навлезе по „Бродуей“.

— Искам си мечока — каза Сали.

— Той е много голям, за да може да седне до теб, мила — отговори Кати.

— Но можеш да носиш шапката му. Той каза, че няма нищо против. — Джек подаде шапката. Широкополата шапка се захлупи на главата й.

— Благодари ли на хората за мечката? — попита Кати.

— Разбира се. — Райън се замисли за момент. — Тоя срок всички ще преминат. Но не казвай на никого. — Джек имаше славата на човек, при който трудно се изкарват оценки. „По дяволите принципите“ — помисли той. Курсантите, на които преподаваше, изпращаха за Сали непрекъснат поток от цветя, играчки, игри и картички, които бяха развличали малкото му момиченце, а след това тръгваха из отделението и правеха деня по-светъл за още петдесетина болни деца. Мечокът беше най-големият подарък. Сестрите казаха на Кати, че той наистина буди възхищение у Сали. Чудовищната играчка често пъти се намираше на леглото на Сали и тя се притискаше здраво до него. Щеше да бъде трудно да прави същото вкъщи, но Джек беше решил въпроса. Скип Тайлър вземаше окончателните мерки.

Джек не бързаше. Караше така, сякаш вози напукани яйца. Копнееше за цигара, което беше един от неотдавна придобитите навици в ЦРУ, но знаеше, че трябва да спре да пуши сега, след като Кати си беше вкъщи през цялото време. Внимаваше да не тръгне по маршрута, по който Кати беше карала през онзи ден, в който… Ръцете му се свиха около волана, както правеха от няколко седмици насам. Знаеше, че трябва да спре да мисли толкова много за това. Тези мисли бяха се превърнали в мания и не му помагаха много.

Гледката се беше променила от… катастрофата. Оголените тогава дървета вече имаха зелени пъпки и листа, с които почваше пролетта. Конете и кравите бяха пуснати по фермите. Виждаха се телета, жребчета и Сали притискаше нос към стъклото, докато гледаше към тях. Райън си мислеше, че както всяка година, и сега животът се подновяваше. Семейството му беше цяло и той щеше да го пази. Накрая стигнаха до последния завой по Нес Фолкънс роуд. Джек забеляза, че камионите на електрокомпанията все още са тук, и като зави към гаража си, се запита какво правят.

— Скип вкъщи ли е? — попита Кати.

— Така изглежда — отговори Джек, като потисна усмивката си.

 

 

— Пристигнаха — каза Алекс.

— Да — отбеляза Луис. — Двамата бяха застанали на стълба и поставяха нови проводници, за да свържат експерименталния трансформатор. — Знаеш ли, след като свършихме оная работа — каза мъжът, — снимката на жената беше поместена във вестниците. Едно хлапе се ударило в някаква витрина и си нарязало лицето. Той е бил малък наш брат, Алекс. Жената е спасила очите му.

— Спомням си, Луис. — Алекс вдигна фотоапарата си и направи няколко снимки.

— Хей, не обичам да се занимавам с деца — каза Луис. — Ченгетата са друго нещо — добави в защита той. Не трябваше да казва, че и бащата на детето беше друго нещо. Това беше делова работа. Както и Алекс, той все още имаше някакви скрупули и нараняването на деца не беше от нещата, които можеше да върши без вътрешен смут.

— Може би всички имахме късмет. — Алекс беше наясно, че това е глупав начин на мислене за един революционер. Сантименталността нямаше място в делата му, тя пречеше на това, което трябваше да направи, и удължаваше работата, като предизвикваше и смъртта на повече хора. Също така знаеше, че забраната за нараняване на децата е генетично дълбоко закодирана във всяко човешко същество. Човечеството не беше напреднало в познанията си от времето на Маркс и Ленин. Така че, когато беше възможно, той щеше да избягва да жертва деца. Мислеше, че това ще привлече повече симпатии в обществото, което смяташе да освободи.

— Да.

— Е, какво видя?

— Имат прислужница — разбира се, чернокожа. Много хубава жена. Кара шевролет. Вътре има и още един човек. Бял е, едър мъж и ходи особено.

— Добре — Алекс си записа за жената, но пропусна мъжа. Вероятно той е семеен приятел.

— Ченгетата, щатските ченгета, са там минимум през два часа. Вчера следобед един от тях ме пита какво правим. Наглеждат мястото. В къщата има допълнителна телефонна линия — трябва да е алармена инсталация. Значи имат аларма и полицаите винаги са наоколо.

— Добре. Дръж си очите отворени, но не се издавай.

— Дадено.

 

 

— Ето ни у дома — пое си дъх Райън. Спря колата, излезе и заобиколи до вратата на Сали. Видя, че малкото момиченце не си беше играло със закопчалката. Той я откопча, взе детето на ръце и го извади от колата. Тя обви с ръце врата му и за миг животът за Райън отново стана прекрасен. Понесе Сали към предната врата, като я притискаше с ръце към гърдите си.

— Добре дошли — Скип вече беше отворил вратата.

— Къде ми е изненадата? — попита Сали.

— Изненада ли? — Тайлър беше озадачен. — Не зная за никаква изненада.

— Тате! — Баща й получи един обвинителен поглед.

— Хайде, влизайте — каза Тайлър.

Мисис Хакет също беше там. Приготвила беше обяд за всички. Самотна майка на двама синове, тя работеше, за да ги издържа. Райън остави дъщеря си на пода и тя отиде в кухнята. Скип Тайлър и баща й гледаха как скованите й крака преодоляват разстоянието.

— Господи, не е ли удивително колко бързо оздравяват децата! — отбеляза Тайлър.

— Какво? — изненадано запита Джек.

— Веднъж, когато играех футбол, си счупих крак. Проклет да бъда, ако се възстанових така бързо. Хайде. — Тайлър подкани Джек с глава да излязат. Най-напред погледна мечката в колата. — Чух, че е голям мечок. Трябва да е играл в отбора на Чикаго^[5]!

След това отидоха в горичката на север от къщата на Райън. Тук намериха изненадата, завързана за едно дърво. Джек освободи верижката и го вдигна във въздуха.

— Благодаря ти, че го докара.

— Нищо работа. Радвам се да я видя у дома й, приятелю.

Двамата мъже се върнаха в къщата. Джек погледна иззад ъгъла и видя, че Сали унищожава един сандвич с фъстъчено масло.

— Сали… — каза той. Жена му вече го гледаше с отворена уста. Главата на дъщеря му се завъртя, когато той слагаше кученцето на пода.

Беше черен лабрадор, тъкмо отбит от майка си. Кученцето се нуждаеше само от един поглед, за да разбере на кого принадлежи. Затича странично по пода и диво размаха опашка. Сали седна на пода и сграбчи кучето. След миг то облизваше лицето й.

— Тя е твърде малка за куче — каза Кати.

— Добре, можеш да го върнеш още този следобед — тихо каза Джек. Получи гневен поглед. Дъщеря му изпищя, когато кучето започна да дъвче тока на едната й обувка. — Не е достатъчно голяма за пони, но смятам, че това нещо е точно каквото й трябва.

— Ти си го обучавай!

— Това ще бъде лесно. От добро потекло е. Баща му е Виктор Юго Блек, шампионът на Чесапийк, представяш ли си? Лабрадорите имат меки уста и обичат децата — продължи Джек. — Вече съм го записал на курс за обучение.

— Курс за какво? — Сега Кати наистина беше объркана.

— Породата се казва Лабрадорско куче донасяч — обясни Джек.

— Колко голямо става?

— О, може би тридесет килограма.

— То ще е по-голямо от нея!

— Да. Те обичат и да плуват. Той може да се грижи за нея и в басейна.

— Ние нямаме басейн.

— Започват го след три седмици — отново се усмихна Джек. — Доктор Шенк каза, че плуването е добра терапия за такъв вид нараняване.

— Не си си губил времето — отбеляза жена му. Сега се усмихваше.

— Щях да взема нюфаундлендска порода, но са прекалено големи — около метър. — Джек не каза, че първото му желание беше да си вземе достатъчно голямо куче, което да може да откъсне главата на всеки, който се приближи до дъщеря му, но благоразумието надделя.

— Е, ето я и първата ти работа — посочи Кати. Джек взе една салфетка, за да почисти локвата на плочките. Преди да успее да го стори, дъщеря му почти го удуши с дива прегръдка. Употреби всичките си сили, за да може да се удържи, но го направи. Сали не би разбрала защо баща й плаче. Светът се беше върнал в предишния си вид. „Сега ако можем да го опазим такъв.“

 

 

— Утре ще имам снимките. Исках да станат готови, преди дърветата да се разлистят. Когато се зашумят, къщата няма да се вижда добре от пътя. — Така Алекс представи накратко резултатите от разузнаването си.

— Ами алармената инсталация?

Алекс прочете сведенията от бележника си.

— Как, по дяволите, се добра до тези данни?

Добенс се засмя, като си отвори една бира.

— Лесно е. Ако ти трябват данните за някаква алармена инсталация, просто трябва да се обадиш до фирмата, която я е направила, и да им кажеш, че работиш за застрахователна компания. Казваш им някакъв номер на полица — разбира се, измисляш си го, — и те ти дават цялата необходима информация. Райън има гранична система и дублираща система за сигнализация при влизане в къщата, което означава, че и във фирмата, инсталирала системата, имат ключове. Пуснали са инфрачервени лъчи някъде в имението. Вероятно е поставен на пътя между дърветата. Този човек не е тъп, Шон.

— Това няма значение.

— Добре де, само ти казвам. Още нещо.

— Да?

— Този път хлапето няма да пострада, също и майката, ако можем да го допуснем.

— Това не е част от плана — увери го Милър. „Проклет глупак. — Шон беше научил този израз в Америка. — За какъв революционер се смяташ?“

— Това е искане на моите хора — продължи Алекс, като не каза цялата истина. — Трябва да разбереш, Шон, нападението над деца тук е много лошо нещо. Не искаме да имаме такъв имидж, загряваш ли?

— И искаш да се измъкнеш заедно с нас?

Добенс кимна.

— Може да се наложи.

— Мисля, че това можем да го избегнем. Просто искам да кажа, че трябва да елиминираме всички хора, които видят лицето ти.

„Безчувствен дребен минетчия“ — помисли си Добенс, макар че думите бяха съвсем разумни. Мъртъвците не говореха.

— Много добре. Сега само трябва да намерим начин да накараме хората от охраната да се поотпуснат малко — каза ирландецът. — Предпочитам да избегнем използването на брутална сила.

— Мислих по този въпрос. — Алекс замълча, преди отново да проговори. — Как успяват армиите?

— Какво искаш да кажеш? — попита Милър.

— Имам предвид големите планове, онези, дето наистина вършат работа. Те успяват, защото показваш на другия нещо, което той наистина желае да види, така ли е? Караш го да тръгне по фалшивата следа, но тя трябва да е много добра. Трябва да ги накараме да търсят нещо не където трябва и те трябва да кажат и на другите.

— И как ще направим това? — След двеминутно мълчание се обади пак: — А?

Няколко минути по-късно Алекс се оттегли в спалнята си, като остави Милър пред телевизора, за да разгледа материалите. Пътуването беше много полезно. Планът вече започваше да добива някакъв вид. Щяха да трябват много хора, но това се очакваше.

Любопитно, но уважението му към Алекс сега беше спаднало. Той беше компетентен, разбира се, дори отличен при плана си за отклоняване на вниманието… но тази абсурдна сантименталност! Не че Милър живееше с мисълта да убива деца, но ако революцията го изискваше, значи това беше необходима цена. Още повече то привличаше вниманието на хората. Показваше им, че той и организацията му са сериозни. Докато Алекс не преодолее тези неща, никога няма да има успех. Но това не беше проблем на Милър. Част първа от акцията беше оформена в съзнанието му. Част втора веднъж беше начертана и после изоставена. „Но не и този път“ — обеща пред себе си Милър.

По обед на следващия ден Алекс му предаде снимките и го откара до една крайна станция на вашингтонското метро. Милър взе метрото за националното летище, за да се качи на първия от четирите самолета, които щяха да го закарат до дома.

 

 

Джек влезе в спалнята на Сали малко преди единадесет часа. Кучето — дъщеря му го беше нарекла Ърни — представляваше неразличима форма в ъгъла. Това беше едно от най-умните неща, които някога Джек бе правил. Сали беше прекалено силно влюбена в Ърни, за да мисли за раните си, и тя тичаше след него толкова бързо, колкото позволяваха отслабналите й крака. Това беше достатъчно, за да накара баща й да не обръща внимание на сдъвканите обувки и случайните грешки на кучето, което цапаше къщата. След няколко седмици тя щеше да се възстанови. Преди да излезе от стаята, Джек пооправи завивките. Кати вече беше в леглото, когато той се върна при нея.

— Добре ли е тя?

— Спи като ангел — отговори Джек, като се пъхна до нея.

— А Ърни?

— И той е там някъде. Чух как опашката му удряше в стената. — Той я прегърна с двете ся ръце. Вече беше трудно да се доближи до нея. Прокара ръка по корема й, като опипваше формите на нероденото им дете. — Как е следващото?

— Най-после се укроти. Господи, колко е активен. Не го събуждай.

На Джек му се стори странно, че бебетата могат да бъдат будни, преди да се родят, но не може да се спори с лекари.

— Него ли?

— Така казва Мадж.

— А какво казва тя за теб? — опипа ребрата й. Изпъкваха твърде много. Жена му винаги е била слаба, но това беше прекалено.

— Възвръщам си теглото — отговори Кати. — Не трябва да се тревожиш. Всичко е наред.

— Добре. — Той я целуна.

— Само това ли ще получа? — дочу в тъмното той.

— Смяташ ли, че ще можеш да издържиш на повече?

— Джек, утре не съм на работа — изтъкна тя.

— Но някои от нас са — възпротиви се той, но скоро откри, че не е съгласен.