Том Кланси
Патриотични игри (14)

14.
Втори удобен случай

„Понеделниците трябва да се забранят със закон“ — помисли си Райън. Денят започваше по възможно най-лошия начин. Той гледаше увисналата в ръката му скъсана връзка за обувки. Чудеше се къде ли са резервните. Не можеше да пита Кати, защото тя и Сали бяха тръгнали за „Джайънт Степс“ и „Хопкинс“ преди десет минути. Дявол да го вземе! Започна да рови из чекмеджетата на гардероба. Нищо. Кухнята! Слезе на долния етаж, прекоси къщата, отиде в кухнята и отвори чекмеджето, в което стоеше всичко, което нямаше точно определено място. Под бележниците, магнитите и ножиците намери резервен чифт връзки — не, оказа се бяла връзка за маратонка. Намираше се все по-близо до целта си. След няколко минути ровене намери подходящ чифт. Взе само едната. В края на краищата връзките за обувки не се късаха едновременно.

След това Джек трябваше да си избере вратовръзка за вечерта. Това винаги се оказваше трудно нещо, но сега поне жена му я нямаше, за да му казва, че не е избрал подходяща. Беше със сив костюм и избра тъмносиня вратовръзка на червени райета. Райън обичаше да носи бели, най-често памучни ризи. Човек трудно се разделя със старите навици. Сакото му беше точно по мярка. Това беше един от костюмите, които Кати купи в Англия. С болка трябваше да признае, че нейният вкус по отношение на дрехите бе далеч по-добър. А и лондонският шивач си го биваше. Преди да слезе по стълбите, се усмихна на отражението си в огледалото: „Красив си, дяволе!“ На масата във фоайето беше куфарът му, пълен е тестове, които щеше да раздава днес. Райън взе палтото си от гардероба, провери дали ключовете му са в джоба, вдигна куфара и излезе.

— Уф! — Отключи вратата и включи алармената инсталация, след което излезе.

 

 

Старшина Брекенридж ходеше пред строените в две редици морски пехотинци и опитните му очи не пропускаха нищо. Един от редниците имаше мъх по синьото си поло. Обувките на друг се нуждаеха от малко повече лъскане. И двама трябваше да се подстрижат, защото им бе поникнала коса около сантиметър и скалповете им почти не се виждаха. Нямаше от какво да бъде недоволен. Всеки от тях би минал на обикновен преглед, но постът не беше обикновен и важаха други правила. Брекенридж не крещеше. Минал беше този етап. Сега възраженията му звучаха някак бащински. Но въпреки това имаха силата на Божия заповед. Свърши прегледа и освободи наряда. Няколко от пехотинците тръгнаха с маршова стъпка към постовете си на портала. Други отидоха с джип до по-отдалечените постове, за да сменят часовите точно в осем часа. Всеки морски пехотинец носеше синята си униформа с бял колан за пистолета. Пистолетите им се съхраняваха на постовете. Мисията на морските пехотинци имаше мирен характер и затова пистолетите не бяха заредени, но поради характера на самите морски пехотинци наблизо винаги имаше пълнители с патрони 45-и калибър.

 

 

„Наистина ли исках това?“ Тази мисъл изчерпа всичката енергия на Райън. Но нямаше повече оправдания. В Лондон раните му не позволяваха да го прави. По същата причина не го прави и през първите няколко седмици в дома си. След това беше използвал сутрините, за да пътува до ЦРУ. Това беше и последното му оправдание. Вече нямаше.

„Рикоувър Хол — мислеше си. — Ще спра, когато стигна до Рикоувър Хол.“ Трябваше скоро да спре. Студеният въздух, идващ от реката, режеше дробовете като с нож. Усещаше носа и устните си грапави като шкурка, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Джек не беше тичал в продължение на месеци и сега плащаше дан на своята леност.

Рикоувър Хол му изглеждаше отдалечен на хиляда мили, макар да се намираше само на неколкостотин метра. До миналия октомври можеше да прави по три обиколки и си отиваше добре поизпотен. Сега се намираше едва по средата на първата си обиколка и смъртта му изглеждаше удивително привлекателна. Краката му вече се огъваха от умора като гумени, дори залиташе леко встрани — сигурен белег, че е изчерпал силите си докрай.

„Още сто метра. Още петнадесетина секунди“ — казваше си той. Всичкото време, което прекара легнал по гръб или седнал, всичките цигари, тайно изпушени в ЦРУ, сега си отмъщаваха. Тичането в Куантико беше много по-лесно от това. „Тогава ти беше много по-млад“ — натъжен си помисли Райън.

Погледна наляво и установи, че е достигнал източната стена на сградата. Изправи се и намали темпото. Започна да ходи с ръце, поставени на хълбоците. Гръдният му кош се вдигаше нагоре, за да поеме необходимия въздух.

— Добре ли сте, докторе? — спря се до него един курсант, за да го огледа, като продължаваше да бяга на място. Райън нямаше сили дори да изпита завист към него заради младостта и енергията му.

— Да. Просто ми липсва тренинг — успя да изпъшка Джек, задъхвайки се.

— Трябва да си върнете формата бавно, сър — каза двадесетгодишният младеж и се втурна напред, като остави преподавателя си да диша прахта на подметките му.

Джек започна да се смее на себе си, но от това се закашля. След малко го надмина едно момиче, също курсант. Усмивката й го накара да се почувства наистина зле.

„Недей да сядаш. Прави каквото искаш, но не сядай.“

Обърна се и се отдалечи от вълнолома. Краката му бяха омекнали и дори ходенето изискваше усилия. Взе кърпата, преметната на врата му, за да избърше потта от лицето си, преди да му стане много студено. Опъна кърпата с ръце и ги вдигна високо над главата си. Вече беше поуспокоил дишането си. Продължаваше да усеща краката си омекнали, но болката почти се загуби. Знаеше, че след малко умората също ще изчезне. След десетина минути щеше да се почувства много добре. Утре трябваше да стигне малко по-далече — до библиотеката „Нимиц“ Към месец май нямаше да позволява на курсантите да го надминават — е, поне на момичетата. Разликата във възрастта между него и курсантите беше най-малко десет години и можеше само да се увеличава. Джек вече беше прехвърлил тридесетте. Следващата спирка: четиридесет.

 

 

Кати Райън, облечена в зелените си лекарски дрехи, миеше ръцете си в специалната мивка извън хирургическия кабинет. Ластичният колан на панталона й беше вдигнат високо, над издутия й корем, и от това той изглеждаше твърде къс, като модерните през юношеските й години панталони до коленете — тип рибарски. Косата й беше прибрана под зеленото боне и тя се чудеше защо изобщо се затруднява да я реши всяка сутрин. Когато операцията свършеше, косата й щеше да прилича на змийските къдри на Медуза Горгона.

— Време е за игра — прошепна тя. Натисна с лакът бутона за отваряне на вратата, като държеше ръцете си вдигнати високо, както го правеха по филмите. Бърнис, сестрата, вече беше приготвила ръкавиците й и Кати протегна ръце и ги пъхна в тях, докато ръбовете им стигнаха до лактите й. Заради ръкавиците рядко можеше да носи годежния си пръстен, макар че обикновената халка не й създаваше никакви проблеми. — Благодаря.

— Как е бебето? — попита Бърнис. Тя имаше три деца.

— В момента се учи да тича — усмихна се зад маската си Кати. — Или може би вдига тежести.

— Имате хубава огърлица.

— Подарък от Джек за Коледа.

Доктор Тери Мичъл, анестезиологът, закачи различните монитори към пациентката и започна да работи, а хирурзите го наблюдаваха. Кати бързо огледа инструментите, но знаеше, че Лиза-Мари винаги подрежда нещата както трябва. Беше една от най-добрите сестри в болницата и проявяваше придирчивост към лекарите, с които работеше.

— Готово ли е всичко, докторе? — попита Кати. — Добре, хора. Да видим дали ще можем да спасим зрението на тази дама. — Погледна часовника. — Започваме в осем и четиридесет и една минута.

 

 

Милър сглобяваше автомата бавно. Разполагаше с много време. Оръжието беше внимателно почистено и смазано, след като предишната нощ беше пробвано в една каменоломна на двадесет мили северно от Вашингтон. Това щеше да бъде личното му оръжие. Вече беше започнал да го харесва — идеално балансирано, в разтворено положение сгъващият се приклад създаваше усещане за стабилност. Мерникът се използваше лесно, а при автоматична стрелба автоматът беше доста стабилен. В крайна сметка това малко, смъртоносно оръжие имаше много добри качества. Дръпна с длан затвора и натисна спусъка, за да почувства по-добре къде се задейства. Автоматът тежеше около пет килограма и половина — идеално, нито много тежък, нито много лек. Милър остави затвора с незареден в цевта патрон и пъхна пълнителя с тридесет 9-милиметрови патрона. След това сгъна приклада и изпробва куката за закачане от вътрешната страна на палтото си. Беше „Узи“ и позволяваше притежателят му да го носи скрит. Едва ли щеше да се наложи, но Милър обичаше да предвижда всичко. Имаше горчив опит в това отношение.

— Нед?

— Да, Шон? — Иймън Кларк, известен като Нед, откакто пристигна в Америка, непрекъснато разглеждаше снимките и картите. Той беше сред най-опитните убийци в Ирландия и един от тези, които преди една година АОЪ беше измъкнала от затвора в Лонг Кеш. Красивият мъж Кларк беше прекарал предишния ден в обиколки из военноморската академия. Носеше фотоапарат и снимаше статуята на Текумсе^[1] и внимателно разглеждаше портал 3. Райън щеше да се движи с колата си нагоре по улицата и Кларк щеше да разполага с около петнадесет секунди да се приготви. Трябваше да прояви бдителност, но Нед беше зареден е нужното търпение. Освен това те познаваха разписанието на жертвата. Последният му час свършваше в три часа следобед и излизаше от портала малко след това. Сега Алекс паркираше колата, с която щеше да избяга по улица „Крал Джордж“. Кларк имаше някои опасения, но ги пазеше за себе си. Шон Милър беше замислил бягството от затвора, което го направи отново свободен човек. Сега провеждаше първата си истинска акция с АОЪ. Кларк реши, че е длъжен да ги подкрепи. Освен това охраната на академията не го впечатли особено. Нед Кларк знаеше, че не е най-умният мъж на света, но имаха нужда от човек, способен да работи самостоятелно, а той знаеше как да прави това. Беше го доказал седем пъти.

Пред къщата стояха три автомобила — микробусът и две комбита. Микробусът щеше да бъде използван за втората частна акцията, а когато всичко приключеше, комбитата щяха да ги закарат до аерогарата.

Милър седна на една твърда седалка и прехвърли мислено цялата акция. Както винаги затвори очи и си представи всичко, а след това включи и някои променливи. Какво би станало, ако движението е прекалено натоварено или пък необикновено облекчено? Ами ако…

Един от хората на Алекс влезе през предната врата. Хвърли фотоапарат „Полароид“ към Милър.

— Навреме ли беше? — попита Шон Милър.

— Да.

На снимката се виждаше Кати Райън, която водеше за ръката дъщеря си към… Как се казваше онова място? О, да, „Джайънт Степс“.^[2] Милър се усмихна. Днес наистина щяха да направят една гигантска крачка. Отново се облегна и затвори очи, за да си представи всичко.

 

 

— Но не е имало заплаха — възрази един курсант.

— Така е. Всъщност знаем това сега. Но как се е чувствал Спруънс^[3]? Той е знаел, че японската флота има кораби наблизо. Ами какво е щяло да стане, ако бяха тръгнали на изток, ако не е била издадена заповед да се върнат? — Джек посочи схемата, която беше нарисувал на черната дъска. — Щяло е да има стълкновение около тринадесет часа. Кой според вас е щял да спечели тази битка, мистър?

— Но той е пропилял шанса си за добра въздушна атака на следващия ден — настояваше курсантът.

— Атака с какво? Нека разгледаме загубите във въздушните групи. След като всичките му торпедоносци са били унищожени, какви загуби смятате, че би могъл да нанесе? — попита Джек.

— Но…

— Помните ли онази песен на Кени Роджърс: „Трябва да знаеш кога да си тръгнеш спокойно и кога да побегнеш.“ Ловната треска е лошо нещо за ловеца. За един адмирал, командващ цяла флота, тя може да бъде фатална. Спруънс е разгледал информацията си, преценил е възможностите си и е решил да спре. Но следващото му разсъждение е било… какво?

— Да прикрие Мидуей^[4]? — запита друг курсант.

— Правилно. Какво е щяло да стане, ако са продължили атаката си? Това беше отиграно веднъж в Нюпорт^[5] и атаката е била успешна. Моля да отбележите, че това е пример за логика, победила реалността, но е била и възможност, която Спруънс не е могъл да си позволи да пропусне. Първостепенната му цел е била да нанесе вреда на превъзхождащата го японска флота. Второстепенната — да предотврати окупирането на Мидуей. Тази военна операция, при която той постига равновесие в силите, е уникално явление… — Райън замълча за момент. Какво каза преди малко? „Логика, победила реалността.“ Не беше ли стигнал до логическото заключение, че АОЪ няма да… не, не, ситуацията е напълно различна. Отърси се от тези мисли и продължи с битката за Мидуей. Беше ентусиазирал курса и идеите се раждаха със светкавична бързина.

 

 

— Идеално — каза Кати, като свали марлята си. Стана от стола и протегна ръце над главата си. — Добра работа, хора.

Закараха пациента в стаята за възстановяване, докато Лиза-Мари проверяваше за последен път инструментите. Кати Райън сне маската и потърка носа си. След това ръцете й се спуснаха надолу към корема. Хлапето риташе много силно.

— Футболист ли е? — попита Бърнис.

— Според мен е цял футболен отбор. Сали не беше толкова буйна. Мисля, че ще е момче — прецени Кати, макар да знаеше, че по това не може да се познае. Достатъчно е, че бебето е много активно. Това винаги е положителен знак. Усмихна се — най-вече на себе си и на чудото и вълшебството на майчинството. Тук, вътре в нея, имаше едно човешко същество, което чакаше да се роди, и по всичко личеше, че е доста нетърпеливо. — Е, аз трябва да разговарям със семейството.

Излезе от операционната зала, без да се затормозва да сменя дрехите си. Винаги беше по-вълнуващо да се появи така. Чакалнята се намираше само на петнадесет метра. Семейство Джефърс — бащата и една от дъщерите — чакаха, седнали на канапето, вперили погледи в списания, без да ги четат. Когато тя се показа на вратата, те скочиха на крака. Дари ги с най-добрата си усмивка — така веднага се разбираше какви са новините.

— Наред ли е? — попита съпругът, който излъчваше нетърпение, осезаемо като нещо, което човек може да докосне.

— Всичко мина идеално — отговори Кати. — Нямаше никакви проблеми. Ще се оправи.

— Кога ще може да…

— След седмица. Трябва да имаме търпение. Ще можете да я видите след около час и половина. Сега защо не хапнете нещо? Какъв е смисълът да имаме здрав пациент, а семейството му да се поболее…

— Доктор Райън! — чу се глас от радиоточката. — Доктор Каролайн Райън!

— Изчакайте за минутка. — Кати отиде до стаята на сестрата и вдигна телефона. — Доктор Райън на телефона.

— Кати, обажда се Джийн от залата за спешни случаи. Имам човек с много сериозна травма. Десетгодишен, чернокож. Разбил с колелото си витрината на някакъв магазин. — Гласът беше напрегнат. — Окото му е разкъсано много лошо.

— Изпрати го в шеста зала. — Кати затвори телефона и се върна при семейство Джефърс. — Трябва да ви оставя. Имам спешен случай. Жена ви ще се оправи. Ще се видим утре. — Кати тръгна бързо към операционната.

— Горе главите. Имаме спешен случай от „Бърза помощ“.

Лиза-Мари вече се суетеше из стаята. Кати отиде до телефона на стената и набра номера на стаята на хирурзите.

— Обажда се Райън от зала шест на института „Уилмър“. Къде е Бърни?

— Сега ще го повикам.

След миг лекарят се обади:

— Доктор Кац на телефона.

— Бърни, в зала шест идва пациент със сериозно нараняване на окото. Джийн Уд от „Бърза помощ“ казва, че е много зле.

Кати се обърна към останалите:

— Идва.

— Тери?

— Всичко е наред — увери я анестезиологът.

— Трябват ми още две минутки — заяви Лиза-Мари.

Кати влезе в умивалнята, за да измие отново ръцете си. Още не беше започнала, когато се появи Бърни Кац. Той изглеждаше като някакъв пропаднал тип. Беше с два сантиметра по-висок от Кати, имаше дълга коса и мустаци като на Бисмарк. Освен това беше и един от най-добрите хирурзи на болницата „Хопкинс“.

— По-добре ти да ръководиш тази операция — каза му тя. — Аз от доста време не съм оперирала тежки случаи.

— Няма проблеми. Как е бебето?

— Чудесно. — Изведнъж се чуха силните писъци на дете в агония. Лекарите го закараха в операционната зала. Гледаха безстрастно, докато двама санитари завързваха детето с коланите. „Защо не си седял в училище?“ — попита го мислено Кати. Лявата страна на лицето му беше обезобразена. Специалистите по пластичните операции ще трябва да поработят доста, но не беше сега моментът. Най-важни бяха очите. Детето се опитваше да се държи смело, но болката беше твърде силна. Тери му би инжекция, докато двамата санитари държаха ръката му. Кати и Бърни започнаха да се суетят над лицето му.

— Ръкавици! — нареди Кати. Бърни ги донесе. — Какво е станало?

— Карал си колелото по тротоара на Монумент стрийт — отговори санитарят. — Ударил се в нещо и влетял през витрината на магазина за кухненски прибори.

— Защо не е бил в училище? — попита Кати, като отново погледна към лявото око на детето. Разбра, че я очакват доста часове работа с несигурен изход.

— Днес са във ваканция, докторе — отговори единият санитар.

— О, да. — Тя погледна към Бърни Кац. Въпреки маската гримасата му се виждаше съвсем ясно.

— Не зная, Кати. — Той разглеждаше окото през поставената на главата му лупа. — Стъклото трябва да е било доста долнопробно — има много парченца. Дотук преброих пет разкъсвания. Господи, виж това парче как се е забило в роговицата. Да почваме.

 

 

Шевролетът влезе в един от многоетажните гаражи на болницата „Хопкинс“. От последния етаж шофьорът можеше да вижда вратата, водеща от болницата към служебния паркинг. Разбира се, гаражът се охраняваше, но там постоянно влизаха и излизаха автомобили и не беше неестествено някой да чака в колата си, докато спътникът му е на посещение при някой от семейството. Облегна се, запали цигара и се заслуша в музиката от радиото.

 

 

Райън постави парче ростбиф на питката и си взе чай с лед. Офицерският и университетският клуб имаха много необичайна система за плащане: той постави подноса си на един кантар и касиерката му определи цената. Джек плати два долара и десет цента. Не можеше да се каже, че цената за обяда е прекалено висока, но начинът на определянето й му изглеждаше малко особен. Седна до Роби Джексън в едно сепаре в ъгъла.

— Скапани понеделници! — отбеляза той.

— Шегуваш ли се? Днес мога да си почивам. Летях в събота и неделя.

— Мислех, че обичаш да го правиш.

— Обичам — увери го Роби. — Но и двата дни излитах преди седем. Всъщност спях до шест сутринта. Имам нужда от тези два допълнителни часа. Как е семейството ти?

— Добре. Кати днес има голяма операция — трябваше да отиде на работа рано. Едно нещо е сигурно, когато си женен за хирург — винаги започват рано. Понякога на Сали й е трудно.

— Да, рано лягай, рано ставай — по-добре е човек да си умре — съгласи се Роби. — Как е бебето?

— Супер — усмихна се Джек. — Доста буен дребосък е. Не мога да разбера как жените търпят това. Искам да кажа, че детето рита и се върти.

— Имате ли нещо против да седна до вас? — Скип Тайлър се вмъкна в сепарето.

— Как са близнаците? — веднага попита Джек.

Тайлър изстена, а тъмните кръгове под очите му бяха красноречив отговор:

— Номерът е да накараш и двамата да заспят. Тъкмо усмириш единия, и веднага другият започва да реве като противопожарна сирена. Не зная как Джийн се оправя. Разбира се — усмихна се Тайлър, — тя може да се разхожда с тях. А аз само тропам из къщата с този крак и ги събуждам.

Тримата се засмяха. Скип Тайлър никога не се засягаше от такива шеги.

— Как е Джийн? — попита Роби.

— Няма проблеми — спи, когато децата спят, а аз трябва да върша цялата къщна работа.

— Така ти се пада, пуяк такъв — отбеляза Райън. — А защо не си починеш?

— Какво да правя, като съм с гореща кръв? — попита Скип.

— Да, но чувството ти за синхрон е отвратително — отговори Роби.

— Чувството ми за синхрон ли? — попита Тайлър, повдигайки вежди в недоумение. — То е отлично.

— Да предположим — съгласи се Джек.

— Чух, че сутринта си тичал — смени темата Тайлър.

— И аз — засмя се Роби.

— Все още съм жив, момчета.

— Един от курсантите ми каза, че ще те следват с линейка, просто за всеки случай — засмя се Скип. — Предполагам ще е добре да знаеш, че повечето от хлапетата ми владеят методите за спасяване чрез изкуствено дишане и стимулиране на сърдечната дейност.

— Защо всички понеделници са такива? — попита Джек.

 

 

Алекс и Шон Милър минаха за последен път по шосе №50. Внимаваха да спазват ограничението за скоростта. Днес неизвестно по каква причина автомобилите с радари бяха на пътя. Алекс увери колегата си, че ще приключат към 4:30. В пиковите часове на пътя имаше твърде много коли, за да може полицията да бъде ефективна. Други двама мъже седяха в задната част на микробуса с оръжията си.

— Смятам, че е добре да го направим тук някъде — каза Милър.

— Да. Това е най-подходящото място — съгласи се Алекс.

— Маршрутът за бягство — каза Шон и включи един хронометър.

— Окей. — Алекс мина в другата лента и продължи да се движи на запад. — Не забравяй, че довечера ще се движим по-бавно.

Милър кимна. Стомахът му се беше свил както обикновено преди акция. Седеше отпред на дясната седалка и гледаше как колите се натрупват на отклоненията от магистралата. Обмисли плана и се опитваше да предвиди всички неочаквани ситуации. Пътят беше далеч по-хубав от пътищата в Ирландия, караха от обратната страна, но шофьорите бяха много по-добри от тези в Европа. Особено от френските и италианските… Отърси се от тези мисли и съсредоточи вниманието си върху предстоящата акция.

След като извършат нападението, за по-малко от десет минути трябваше да стигнат до колите за бягство. Нед Кларк щеше да ги чака. Милър престана да размишлява, доволен, че макар и прибързан, планът му е добър.

 

 

— Подранили сте — каза Брекенридж.

— Да. Е, двама курсанти ще дойдат при мен следобед, за да разгледаме тестовете за изпитите. Има ли някакъв проблем? — Джек извади пистолета от куфарчето си.

Старшината взе една кутия с деветмилиметрови патрони.

— Никакъв проблем. Понеделниците по принцип са шибани.

Райън застана на трети коридор и извади пистолета от кобура. Най-напред изтегли празния пълнител и дръпна затвора назад. След това провери дали цевта е чиста. Разбира се, знаеше, че оръжието му е в отлично състояние, но Брекенридж не допускаше нарушаване на правилата за безопасност на стрелбището. Това се отнасяше дори и за директора на академията.

— Окей, Патлак.

— Днес смятам да опитаме бърза стрелба. — Старшината закачи подходяща мишена на релсата, макарата се завъртя и мишената се отдалечи на петдесет метра от тях. Райън зареди пет патрона в пълнителя.

— Поставете си наушниците, лейтенант. — Брекенридж подхвърли един чифт. Райън ги сложи. Пъхна пълнителя в дръжката на пистолета и натисна с палец лостчето за освобождаване на затвора. Оръжието беше в готовност за стрелба. Райън го насочи към мишената и зачака. След миг светлината над мишената се включи. Джек вдигна пистолета така, че черният кръг се намираше точно над предната мушка, преди да натисне спусъка. Според правилата за бърза стрелба той имаше само по една секунда. Това беше повече време, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Изстреля първия куршум с малко закъснение, но повечето хора правеха така. Пистолетът изхвърли празната гилза и Райън го наведе за следващия изстрел, като се концентрира над мишената и мерника. Преброи до пет, затворът се заключи в отворено положение. Джек свали наушниците си.

— Ставате все по-добър, лейтенант — каза Брекенридж, докато гледаше през телескопа. — Всичките са в черния сектор: една деветка, четири десетки, една от които е в пръстена между двете. Хайде още веднъж.

Райън зареди отново с усмивка. Беше забравил колко приятна може да бъде стрелбата с пистолет. Чисто физическо умение, което доставяше същото удовлетворение, каквото и един отличен удар при голфа. Той контролираше механизъм, от който изпращаше деветмилиметров куршум в точно определено място. Това изискваше координация на погледа и ръцете. Беше досущ като стрелбата с ловна или бойна пушка. С пистолет се стреляше много по-трудно и точният удар носеше почти интелектуално удоволствие, което можеше да разбере само човек, който го е изпитал. Следващите пет куршума попаднаха в десетката. Опита и разкрачен, хванал пистолета с две ръце. Вкара четири куршума в малкия кръг на десетката, по който на състезания при равен резултат се определяше победителят.

— Не е лошо като за цивилен — каза Брекенридж. — Кафе?

— Благодаря, Патлак. — Райън пое чашката.

— Искам да се концентрираш малко повече върху втория куршум. Биеш малко вдясно. Бързаш. — Райън знаеше, че на петдесет метра разстояние отклонението беше едва пет сантиметра. Брекенридж беше върл максималист. Осъзна, че старшината и Кати доста си приличат — според тях нещата или се правят точно както трябва, или са напълно погрешни.

— Докторе, жалко че сте се наранили. От вас е щяло да излезе добър офицер, ако сте имали подходящ старшина да ви обучи — разбира се, всички офицери се нуждаят от подходящи старшини.

— Знаеш ли, Патлак? В Лондон се запознах с двама, в които ти просто би се влюбил. — Джек пъхна пълнителя в пистолета.

 

 

— Райън е доста умен човек, нали? — Оуенс върна документа на Мъри.

— Тук няма нищо ново — призна Дан, — но поне е добре организирано. Ето и другото, което искаше.

— О, нашите приятели в Бостън. Как е Пади О’Нийл? — Оуенс беше не просто раздразнен от това. Падриг О’Нийл, избран да представлява ИРА, беше обида за британската парламентарна система. Но в продължение на десет години колкото и силно да се стараеха, нито отделът на Оуенс за борба с тероризма, нито кралската полиция в Ълстър бяха успели да го свържат с някое незаконно действие.

— Пие много бира, разговаря с много хора и събира малко пари — както винаги. — Мъри отпи от портвайна си. — Наши агенти го следват. Разбира се, той знае, че са там. Ако се изплюе на тротоара, ще го качим на следващия самолет за дома му. Знае и това. Не е нарушил нито един закон. Нито пък шофьорът му. Абсолютен трезвеник е. Не ми е приятно да го казвам, Джими, но той с чист и печели по точки.

— О, да. Пади е чаровник. — Оуенс прелисти страницата и вдигна поглед. — Дай пак да видя онова нещо, което е направил Райън.

— Момчетата в Петицата взеха твоето копие. Предполагам, че ще ти го дадат утре.

Оуенс прелисти резюмето на последните страници и изръмжа:

— Ето го… свети Боже в небесата!

— Какво? — Мъри се наведе рязко напред.

— Връзката. Проклетата връзка е точно тук!

— За какво говориш, Джими? Чел съм това нещо два пъти.

— „Персоналът на АОЪ, изглежда, е набиран почти изцяло от «революционните» елементи на самата ИРА — започна да чете на глас той. — Значението на това не е установено при наличната информация. Изглежда, след като членовете на АОЪ са набирани по този начин, някои от агентите на АОЪ са останали в ИРА и служат като източници на информация за организацията, към която реално принадлежат. Следователно, освен очевидната си контраразузнавателна стойност тази информация може да има оперативен характер.“ Оперативен — тихо каза Оуенс. — Винаги сме приемали, че О’Донъл просто се опитва да се защитава… но може би играе съвсем различна игра.

— Все още не разбирам за какво говориш, Джими. — Мъри сложи чашата на бюрото си и се намръщи. — О, Морийн Дуайър. Не можа да проумееш какво стана около нея, нали?

Оуенс мислеше за друг случай, но забележката на Мъри го стресна. Детективът за момент просто наблюдаваше американския си колега, а мисълта му трескаво работеше върху цял куп идеи.

— Но защо? — попита Мъри. — Какво печелят?

— Те могат сериозно да смутят ръководството им. Да провалят акциите им.

— Но какво би спечелила АОЪ? О’Донъл е твърде добър професионалист, за да прави мръсно на бившите си колеги просто така. ИНА може и да го правят, но те са просто група глупаци. АОЪ са твърде изтънчени, за да се занимават с подобни глупости.

— Да. Тъкмо преодоляхме една стена, но се намерихме пред друга. И все пак сме се придвижили малко напред. Това ни дава и материал за въпроси към младата мис Дуайър, нали?

— Да, идеята е добра. АОЪ е проникнала в ИРА и понякога ви подава информация, за да изглежда, че ИРА с лошата. — Мъри поклати глава. „Аз ли казах, че една терористична организация се опитва да направи така, че друга да изглежда лошата?“ — Имаш ли достатъчно сведения, за да докажеш това?

— Мога да ти кажа три случая от миналата година, когато анонимни обаждания предадоха хора от ИРА, фигуриращи на първите места в списъците ни. И в трите случая не можахме да разберем кой е източникът на информацията.

— Но ако ИРА подозира… о, забрави го. Те искат О’Донъл и това си е чисто отмъщение за всички от организацията, които той е очистил. Добре, може би да злепоставят ръководството на ИРА — в случай че О’Донъл се опитва да вербува нови хора. Но ти вече отхвърли това предположение.

Оуенс изпсува тихо. Често пъти казваше, че криминалните разследвания са като картинките за сглобяване, но без да има всички части и без да са известни формите им. Но да казваш това на подчинените си и да го изпиташ на собствен гръб не е едно и също. Ех, ако не бяха изпуснали Шон Милър. Може би сега щяха да са измъкнали нещо от него. Инстинктът му подсказваше, че само един малък, но съществено важен факт би подредил пълна картина от всичкия боклук, който сега ровеше. Разумът му подсказваше, че без този факт всичко, което си мислеше, че знае, е просто хипотеза. Но една мисъл непрекъснато изплуваше в мисълта му:

— Дан, ако искаш да компрометираш ръководството на ИРА политически, в коя страна би го направил?

 

 

— Ало, доктор Райън е на телефона.

— Обажда се Бърнис Уилсън от „Джон Хопкинс“. Жена ти ме помоли да ти предам, че се намира в залата за спешни операции и тази вечер ще закъснее с около половин час.

— Добре. Благодаря ти. — Джек затвори телефона. „Понеделници“ — помисли си той. Върна се към семестриалните проекти, които обсъждаха с двамата курсанти. Часовникът на бюрото му показваше четири следобед. Е, нямаше закъде да бърза, нали?

 

 

Караулът на портал 3 се смени. Цивилният постови се казваше Боб Ригс. Той беше пенсиониран старши оръжейник, петдесетгодишен, с бирено коремче, от което трудно виждаше обувките си. Студът му се отразяваше зле и прекарваше колкото може повече време в караулната кабина. Не забеляза как някакъв човек на около двадесет години се приближи и влезе през вратата. Не го видя и сержант Том Къмингс от охраната от военноморската пехота, който проверяваше някакви книжа малко след смяната на предишния постови. Академията беше приятно място за дежурство за младия сержант от морската пехота. Съвсем наблизо имаше няколко добри бара, а също и много свободни жени. Но дежурството в Анаполис беше доста скучно, а Къмингс беше твърде млад, за да се стреми към бездействие. Денят беше типичен понеделник. Предишните хора от охраната бяха написали три глоби за паркиране и той вече се прозяваше.

На петдесет метра от него някаква възрастна жена се доближи до входа на блока си. Изненада се, когато видя младия красив мъж, който стоеше до вратата, и изпусна чантата си, докато търсеше ключовете си.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — учтиво попита той. Жената реши, че акцентът му звучи особено, но и доста приятно. Той държа чантата й, докато тя си отключваше вратата.

— Боя се, че съм подранил. Чакам приятелката си — обясни чаровно усмихнат той. — Извинете, че ви стреснах, мадам, просто се крия от вятъра.

— Желаете ли да чакате от вътрешната страна на вратата? — предложи му тя.

— Много сте любезна, мадам, но не, благодаря. Може да я изпусна, а искам да я изненадам, разбирате ли? Желая ви всичко хубаво. — Отпусна дръжката на ножа, който стискаше в джоба на палтото си.

 

 

Сержант Къмингс приключи с разглеждането на документите и излезе навън. Едва сега забеляза човека пред входната врата. Сержантът реши, че чака някого и се опитва да се скрие от студения вятър. Поне така изглеждаше. Провери часовника си. Беше четири и петнадесет.

 

 

— Мисля, че приключихме — каза Бърни Кац.

— Справихме се — съгласи се Кати Райън.

Всички в операционната зала се усмихваха. Операцията беше продължила повече от пет часа, но окото на младежа отново беше цяло. Можеше да се наложи още една операция и неминуемо щеше да носи очила до края на живота си, но все пак това беше по-добре, отколкото да остане едноок.

— Като се има предвид, че не си оперирала цели четири месеца, ти се справи добре, Кати. Това хлапе ще вижда и с двете си очи. Искаш ли да го кажеш на семейството му? Аз трябва да ида до тоалетната.

Майката на момчето чакаше на същото място, където бяха седели и семейство Джеферсън, и лицето й изглеждаше също така напрегнато. До нея стоеше човек с фотоапарат.

— Спасихме окото — бързо каза Кати.

Фотографът седна до жената, беше казал, че е от вестник „Балтимор сън“, щрака с апарата си в продължение на няколко минути. Кати обясни процедурата на майката, като се опитваше да я успокои. Не беше никак лесно, но тя имаше голям опит.

Пристигна човек от общественото осигуряване, а Кати използва момента да стане и се отправи към съблекалнята си. Свали лекарското си облекло и го метна в коша за пране. Бърни Кац седеше на пейката и разтриваше врата си.

— И аз имам нужда от почивка — отбеляза Кати. Стоеше по бельо марка „Гучи“. Протегна се. Кац се обърна, за да се наслади на гледката.

— Наедряваш, Кати. Как е кръстът?

— Схванат. Същото беше и със Сали. Отклони погледа си, докторе. Ти си семеен човек.

— Какво да правя, като бременните жени изглеждат секси?

— Радвам се, че поне изглеждам така, защото съвсем сигурно не се чувствам по този начин. — Седна на пейката пред шкафчето си. — Мислех, че няма да се справим с това око, Бърни.

— Имахме късмет — призна Кац. — За щастие Господ пази глупаците, пияниците и малките деца. Е, понякога.

Кати отвори шкафа си. Погледна се в огледалото, което държеше вътре, и видя, че прическата й наистина напомняше Медузата. Направи гримаса на отражението си.

— Нуждая се от още отпуска.

— Но тя току-що ти свърши — отбеляза Кац.

— Точно така — изсумтя доктор Райън. Нахлузи панталона си и протегна ръка към блузата.

— Когато бебето реши да излезе, ще имаш отпуск. Беше дошъл ред на якето.

— Бърни, ако беше акушер-гинеколог и плещеше такива неща, пациентките ти щяха да те убият.

— О, каква загуба за медицината щеше да бъде това — отговори Кац.

Кати се засмя.

— Добре, Бърни. Целуни Ани от мен.

— Разбира се, а ти я карай по-полека, защото ще кажа на Мадж Норт да ти се скара.

— Ще се видя с нея в петък, Бърни. Казва, че съм наред.

Кати се втурна навън. Махна с ръка на сестрите и отново ги поздрави за отличната работа в операционната. Отиде в асансьора. Вече държеше ключовете си в ръка.

Зеленото порше я чакаше. Кати отключи вратата и захвърли чантата си зад седалката, преди да се настани на шофьорското място. Шестцилиндровият двигател заработи веднага, стрелката на оборотомера се помести на мястото за минималните обороти. Тя остави двигателя да загрее за една минута, като през това време закопча колана си и отпусна ръчната спирачка. Гърленото ръмжене кънтеше по бетонните стени на паркинга. Когато стрелката за температурата започна да се мести, Кати включи задната скорост. След малко премести скоростния лост на първа и тръгна към Бродуей. Провери часовника на арматурното табло и изохка — трябваше да се отбие и в магазина на път за дома си. Е, поне имаше поршето, с което можеше да играе на гоненица.

— Целта се движи — обади се един глас три етажа по-нагоре. Съобщението беше предадено по телефона в скривалището на Алекс, а след това — отново по радиото.

 

 

— Мамицата му, време беше — пет минути по-късно изръмжа Милър. — Дяволите да я вземат, защо закъснява? — Отминалият час го беше вбесил. Бяха там тридесет минути по-рано, а и тя закъсняваше с още толкова. Трябваше да се успокои. Може би е в детската градина, за да си вземе детето.

— Тя е лекар. Случва се — каза Алекс. — Да тръгваме. Пикапът тръгна, последван от микробуса. Фордът щеше да бъде пред супермаркета срещу „Джайънт Степс“ точно след тридесет минути.

 

 

— Тоя сигурно чака някое много красиво момиче — каза Ригс, когато се върна в будката на постовия.

— Още ли е там? — изненада се Къмингс. Преди три седмици старшина Брекенридж беше предупредил охранителния взвод за възможна заплаха срещу доктор Райън. Къмингс знаеше, че преподавателят по история винаги излизаше през този портал, но днес закъсняваше. Сержантът виждаше, че кабинетът му още свети. Дежурствата тук бяха скучни, но Къмингс гледаше сериозно на тях. Трите месеца, прекарани в Бейрут, го бяха научили на всичко това. Излезе и застана от другата страна на улицата.

Къмингс гледаше тръгващите коли. Повечето шофьори бяха цивилни. Той отдаваше чест на онези, които бяха офицери от военноморските сили, според уставите. Вятърът ставаше все по-студен. Сержантът беше облечен с памучен потник под блузата си и той му топлеше, но ръкавиците от козя кожа към синята му униформа бяха напълно безполезни. Започна да пляска с ръце и да се върти натам-насам. Не гледаше към жилищния блок и с нищо не показваше, че знае, че там има човек. Стъмваше се и вече беше трудно да го види.

 

 

— Пристигна бързо — каза човекът в пикапа. Погледна часовника си. Тя беше пристигнала с пет минути по-бързо от обикновеното. „По дяволите — помисли си той. — Сигурно е хубаво човек да има едно такова малко порше.“ Погледна номера: CR-SRGN. Да, това беше тя. Взе радиото и каза:

— Здравей, мамо! Аз съм у дома.

— Крайно време — отговори мъжки глас. Микробусът беше спрял на улица „Джойс“ на половин миля оттук, западно от шосето за Ричи.

След по-малко от две минути видя как жената излиза от детската градина. Бързаше.

— Търкаля се.

— Добре — беше отговорът.

 

 

— Хайде, Сали, закъсняваме. Закопчай се. — Кати Райън мразеше да закъснява. Запали колата. Не беше закъснявала толкова от един месец, но ако бърза, все още можеше да се прибере преди Джек.

В пиковия час движението беше в разгара си, но поршето беше малко, бързо и пъргаво. След минута излезе от паркинга и се движеше със сто и десет километра, промъквайки се между колите като състезател от Дейтона^[6].

 

 

Въпреки всичките приготовления Алекс за малко не я изпусна. Един голям камион пълзеше нагоре по дясното платно, когато зеленото порше се появи до него. Той натисна газта докрай и изскочи на пътя, а шофьорът на съседната кола удари спирачките и в същото време натисна клаксона. Алекс не се обърна назад. Милър стана от предната дясна седалка и отиде до остъклената плъзгаща се врата.

— Хей, дамата наистина бърза тази вечер!

— Можеш ли да я настигнеш? — попита Милър.

Алекс се усмихна.

— Гледай.

 

 

— По дяволите, гледай онова порше! — Полицаят Сам Уейвърли се прибираше с полицейската си кола с номер J-30 след дълъг работен ден — бяха провеждали хайка с радари на шосе №50. Той и Лари Фонтана със своя автомобил J-19 караха към гаража на полицията в Анаполис, намиращ се до булевард „Роу“. Видяха как зелената спортна кола се насочва по входния път на шосето за Ричи. И двамата караха с около сто километра в час — привилегия само за полицията. Колите им бяха без маркировка и радарите им се забелязваха твърде късно. Обикновено работеха по двойки — единият засичаше с радара си, а другият стоеше четвърт миля по-надолу по пътя и спираше нарушителите, за да ги глобява.

— Още един! — каза по радиото Фонтана. Някакъв микробус навлезе в лявото платно на шосето и принуди шофьора на един понтиак да натисне спирачка. — Хайде да ги спипаме. — Те бяха млади офицери и въпреки че щатската полиция не определяше норми за глоби на служителите си, в което хората се съмняваха, един от сигурните начини за повишение е човек да пише много фишове. По този начин се осигуряваше безопасността по пътищата, а това беше целта на щатските полицаи. И двамата не се радваха да пишат фишове, но далеч по-малко обичаха да се занимават с тежки катастрофи.

— Добре, аз вземам поршето.

— Винаги ти се падат най-интересните неща — отбеляза Фонтана. Беше успял да зърне лицето на шофьора.

Оказа се далеч по-трудно, отколкото може да си представи човек. Най-напред трябваше да засекат скоростта на колите, за да определят с колко над допустимата скорост се движат — разбира се, колкото по-голямо беше нарушението, толкова по-голяма щеше да бъде глобата, — след това да ги настигнат, да включат светлините и да ги накарат да спрат. И двете коли бяха на около двеста метра пред тях.

 

 

Кати отново погледна часовника си. Беше успяла да съкрати почти десет минути от времето си за пътуване. След това провери задното огледало за полицейски коли. Не искаше да я глобяват. Не се виждаше нищо подобно на полицейска кола — само обикновени леки коли и камиони. Намали скоростта, когато приближи към моста над река Севърн, където движението беше по-натоварено. Позамисли се дали да се премести в лявото платно, но се отказа. Понякога й беше трудно да се върне в дясното поле навреме, за да се отклони по изхода за шосе 2. До нея Сали протягаше врат както винаги, за да вижда над таблото, и играеше със закопчалката на колана. Този път Кати не й каза нищо, а огледа околните коли и отпусна газта.

 

 

Милър отвори вратата на микробуса само два сантиметра. Другият човек хвана вратата, а той клекна и дръпна затвора на оръжието си.

 

 

Полицай Уейвърли отбеляза с огорчение, че вече не може да я спре за превишена скорост, защото тя беше намалила, преди той да успее да я засече. Намираше се на стотина метра зад нея. Но Фонтана можеше да глоби шофьора на микробуса за неправилното преминаване в другото платно и все пак щяха да глобят поне единия от двамата. Уейвърли погледна в огледалото. J-19 го настигаше и почти се изравни с него. Видя, че нещо не беше наред със синия микробус. Страничната врата сякаш не беше както трябва.

 

 

— Сега! — извика Алекс.

Кати Райън забеляза, че някакъв микробус се изравнява с нея отдясно. Хвърли му небрежен поглед и забеляза, че страничната врата се плъзга назад. Вътре беше клекнал някакъв мъж и държеше нещо. Ужасена, тя разбра. Заби спирачката миг преди да види белия пламък.

 

 

— Какво! — Уейвърли видя тридесетсантиметров пламък отстрани на микробуса. Предното стъкло на поршето стана матово и колата се занесе настрани, изправи се, а след това се удари в бетонния мост със скорост над осемдесет километра в час. Колите и в двете платна веднага спряха. Микробусът продължи да се движи.

— Лари, изстрели, изстрели от микробуса! Стреляха в поршето! — Уейвърли включи светлините и рязко натисна спирачката. Колата се занесе и за малко не се блъсна странично в разбитото порше. — Настигни микробуса, настигни микробуса!

— Преследвам го — отговори Фонтана. Изведнъж осъзна — пламъкът означава само, че стрелят с някакъв автомат. „Майчице!“ — помисли си той.

Уейвърли гледаше към поршето. От задния капак, където се намираше двигателят, се вдигаше пара.

— Тук J-30, Анаполис, офицер докладва за стрелба, изглежда, с автомат и нещастен случай с нараняване. На запад по шосе №50 на моста на река Севърн. Нараняването е сериозно. J-19 преследва другата кола. Очаквам отговор.

— Прието — обади се диспечерът. „Какво по дяволите…“ Уейвърли грабна пожарогасителя си и изтича до разбитата кола. Навсякъде бяха пръснати стъкла и парчета метал. Двигателят, слава богу, не гореше. Провери пътниците.

— О, Господи! — Върна се тичешком обратно при колата си. — J-30, Анаполис. Повикайте пожарната. Офицер иска хеликоптер. Сериозно нараняване, две жертви, бяла пълнолетна жена и бяло момиченце. Повтарям — сериозно нараняване в западна посока по шосе №50 на източната страна на моста на река Севърн. Офицер иска хеликоптер, отговорете.

— J-19, Анаполис — обади се след него и Фонтана. — Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер Х-шест-седем-седем-две. Движа се в западна посока по шосе №50 след моста на река Севърн. От тази кола стреляха. Офицер иска подкрепа — спокойно каза той. За момента реши да не включва светлините. „Мамицата му…“

 

 

— Улучи ли я? — извика Алекс.

Милър дишаше тежко. Не беше сигурен. Не беше сигурен дали я улучи. Поршето беше изостанало точно когато той натисна спусъка, но видя, че колата се удари в моста и подскочи във въздуха като играчка. Нямаше начин да се отърват от този удар. Сигурен беше.

— Да.

— Окей, време е да изчезваме. — Алекс не допускаше чувствата да пречат на работата му. За тази акция неговото движение щеше да получи пари и оръжие. Жалко за жената и детето, но той не беше виновен, че си бяха създали такива врагове.

 

 

Диспечерът в Анаполис вече разговаряше по радиото с хеликоптера на щатската полиция. Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър II“ тъкмо излиташе от международното летище „Балтимор“ във Вашингтон, където беше кацнал, за да зареди гориво.

— Разбрано — отговори пилотът на хеликоптера, зави на юг и премести лоста за газта на пълна мощност. Лекарят, който седеше на лявата седалка, се наведе напред, за да смени честотата от 1200 на 5101. По този начин пътната полиция щеше да знае, че хеликоптерът е тръгнал по спешност да спасява някого.

— Полицай J-30, движим се към вас. Пристигаме след около четири минути.

Уейвърли не отговори. Той и двама цивилни разбиваха стъклото на вратата на шофьора с щанга за гуми. Шофьорът и пътникът бяха в безсъзнание, а колата отвътре — опръскана с кръв навсякъде. Уейвърли си помисли, че тя вероятно е красива жена, след като погледна към нея, но главата й беше цялата в кръв. Детето лежеше като счупена кукла наполовина на седалката и на пода. Усещаше стомаха си свит като студена топка. „Още едно мъртво дете — мислеше си той. — Моля те, Господи, не позволявай да умре още едно дете.“

 

 

— „Полицай-2“, Анаполис — чу следващото повикване диспечерът.

— Анаполис, „Полицай-2“, къде сте?

— Над Майо Бийч, караме на север. Чух повикването ви за медицинска помощ. С мен са губернаторът и щатският прокурор.

Диспечерът бързо взе решение. „Полицай-1“ щеше да пристигне на мястото на нещастния случай след около три минути. J-19 се нуждаеше от спешна подкрепа. Това беше истински късмет. Вече шест коли на щатската полиция се намираха в района и още три идваха от полицейския участък в Ан Аръндел при Еджуотър.

— „Полицай-2“, свържете се с J-19.

 

 

— „Полицай-2“, J-19, моля съобщете местонахождението си — изграчи гласът от радиото в колата на Фонтана.

— Западна посока по шосе №50, тъкмо отминаваме булевард „Роу“. Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер. J-30 и аз видяхме как се стреля с автоматично оръжие от тази кола. Повтарям, стрелба с автоматично оръжие. Нуждая се от помощ. От хора.

 

 

Не беше трудно да ги забележи. Сержантът, управляващ „Полицай-2“, видя другия хеликоптер, който беше на изток от него и кръжеше над мястото на катастрофата. На запад от това място чак до булевард „Роу“ по шосе №50 почти нямаше никакви коли. Полицейската кола и микробусът се движеха на опашката на автомобилния поток.

— Какво става? — попита губернаторът от задната седалка. Лекарят ги осведоми, докато пилотът продължаваше да търси с поглед… ето ги! „Добре, нещастници…“

— J-19, обажда се „Полицай-2“, виждам теб и другата кола. — Пилотът се спусна на около сто и петдесет метра. — „Полицай-2“ до Анаполис, виждам ги. Черен или може би син микробус се движи в западна посока по шосе №50, а след него немаркирана лека кола.

 

 

Алекс се чудеше каква е тази кола. Нямаше маркировки, но беше евтина, с матова едноцветна боя. „Я виж ти!“

— Този зад нас е полицай! — извика той.

Един от хората на Милър погледна през стъклото. Те идваха от страна, където немаркираните коли не бяха новост.

— Разкарайте го! — изръмжа Алекс.

 

 

Фонтана караше на петдесет метра от микробуса. Смяташе, че се намира достатъчно далеч и е в безопасност. Полицаят слушаше непрекъснатите обаждания и разбираше, че нови коли отговарят на повикването. Видя, че вратата на микробуса се отваря, но радиото отвлече вниманието му и той закъсня с една секунда. Пребледня и натисна спирачката.

 

 

Милър се зае и с тази кола. Щом вратата се отвори, той вдигна автомата си и изстреля десет куршума към нея. Уплашеният шофьор се опита да спре, по не успя. Милър видя как предницата се накланя, а после колата се завъртя настрани и се преметна. Беше твърде възбуден, за да може дори да се усмихне, макар вътрешно да преливаше от радост. Вратата отново се затвори, когато Алекс смени платното.

 

 

Фонтана усети как куршумът удря в гърдите му, а миг след това видя как предното стъкло на колата се пръсва и парчетата падат около него. Дръпна волана рязко с дясната си ръка и колата зави моментално надясно. Задните колела блокираха и тя се понесе настрани. Една от гумите се спука и автомобилът се преметна. Фонтана усещаше хипнотизиран как светът около него се завърта, а след малко покривът над главата му се смачка. Както повечето полицаи, той никога не си правеше труд да си слага колан, падна на врата си, който се счупи от смачкания покрив. Това беше без значение. Колата, движеща се след него, се блъсна в неговата и довърши работата, започната от автомата на Милър.

 

 

— Мамицата му! — изруга пилотът на „Полицай-2“. — „Полицай-2“ до Анаполис, J-19 се разби със сериозно нараняване на шосе №50, на запад от изхода за шосе 2. Къде са другите коли, дяволите да ги вземат!

— „Полицай-2“, уведомете ни за състоянието на J-19.

— Мъртъв е, човече. Преследвам тоя шибан микробус. Къде е проклетата подкрепа?

— „Полицай-2“, уведомяваме ви, че единадесет коли се приближават. В момента блокираме шосе №50 при пътя за Южен Хейвън. Три автомобила се движат в западна посока по шосето на около половин миля зад вас, а други две — в източна посока към изхода за главното шосе.

— Разбрано. Аз преследвам микробуса — отговори пилотът.

 

 

— Давай, Алекс! — извика Милър.

— Почти стигнахме — отговори чернокожият, като се изнесе в дясното платно към изхода от шосето. На около една миля пред себе си видя сините и червени светлини на две движещи се към него полицейски коли, но тук нямаше никакъв изход в източна посока. „Нямате късмет, ченгета!“ Не беше много щастлив от това, че очистиха хората в поршето, но един мъртъв полицай винаги беше повод да се почувства доволен. — Ето сега!

 

 

— Анаполис, тук „Полицай-2“ — извика пилотът. — Микробусът се отклонява на север от шосе 50. — Трябваше малко време, за да може диспечерът да схване положението.

— О, не! — Той издаде кратка заповед. Движещите се в източна посока полицейски коли намалиха скоростта си, а след това прекосиха затревената разделителна ивица и навлязоха в платната за движение в западна посока. Те бяха чисти, защото движението беше блокирано заради друга катастрофа, но разделителната ивица беше неравна. Едната кола затъна в мократа трева и тинята, докато другата изскочи на настилката и се засили в насрещна посока към изхода.

 

 

Алекс улучи зелената светлина на светофара, когато пресече „Уест стрийт“, и се отправи на запад. С периферното си зрение забеляза полицейската кола, закъсала между колите на двеста метра вдясно от него, въпреки че светлините и сирената й бяха включени. „Твърде късно е, ченге.“ Продължи още двеста метра напред и сви наляво.

 

 

Сержантът, който пилотираше „Полицай-2“, започна да псува, забравил за губернатора и прокурора на задната седалка. Гледаше как микробусът влиза в големия паркинг около пазарния център в Анаполис. После продължи към вътрешния кръг с места за паркиране. Три преследващи коли завиха от „Уест стрийт“.

— Кучи син! — Натисна кормилото и се спусна над паркинга.

 

 

Алекс паркира микробуса на място за инвалидни коли. Щом като колата спря, пътниците отвориха вратите. Тръгнаха бавно и с нормална походка към входа на пазарния център. Шофьорът с изненада вдигна поглед, когато дочу свистенето и ударите на перките на хеликоптера. Той кръжеше на стотина метра над тях. Алекс притисна шапката си и махна за поздрав, а след това влезе през вратата.

 

 

Пилотът на хеликоптера погледна лекаря, който яростно стискаше с ръка револвера в раменния кобур.

— Изчезнаха — тихо каза в разговорната уредба лекарят.

— Какво искате да кажете? — попита прокурорът.

Под тях коли от щатската и областната полиция спряха със свирещи спирачки пред входа. Но вътре, зад тези врати, имаше около три хиляди пазаруващи, а те не знаеха как изглеждат заподозрените. Офицерите стояха пред входа с пистолети в ръце и не знаеха какво да правят.

 

 

Алекс и групата му се намираха в тоалетната. Двама от членовете на организацията ги чакаха с две пазарски чанти. Всеки от хората в микробуса получи по едно ново палто. Разделиха се на двойки, излязоха в магазина и тръгнаха към западния изход. Не бързаха. Нямаше причини.

 

 

— Той ни махна — каза губернаторът. — Направете нещо!

— Какво? — попита пилотът. — Какво искате да направим? Кого да спрем? Те изчезнаха, вече може да са и в Калифорния.

Губернаторът загряваше бавно, макар да беше по-схватлив от прокурора, който все още бърбореше нещо. Рутинното събрание на неговата партия се беше превърнало във вълнуващо преследване, но с изключително неприятен край. Един от полицаите беше убит пред очите му и нито той, нито хората му можеха да направят нещо. Накрая губернаторът изпсува. Избирателите биха останали шокирани от езика му.

 

 

„Полицай-1“ се намираше на моста на река Севърн, като перките му се въртяха бързо, за да го държат над бетонните перила. Лекарят, полицаят Уейвърли и един шофьор, който се оказа доброволен пожарникар, слагаха двете жертви на носилки. Другият шофьор, който беше помагал, сега стоеше до полицейската кола в центъра на локва от собственото си повръщано. Приближи се и една пожарна кола. Други двама полицаи подготвяха пътя, за да пропуснат спрените коли веднага щом хеликоптерът се вдигне. Шосето вече беше задръстено — най-малко на четири мили оттук. Докато се приготвяха за регулирането на движението, дочуха по радиоапаратите си какво се е случило с кола J-19 и нейния шофьор. Двамата полицаи се спогледаха, без да кажат нищо. Думите щяха да бъдат изговорени по-късно.

В качеството си на първи офицер, пристигнал на мястото на произшествието, Уейвърли взе чантата на жената и започна да търси документи. Предстоеше му да попълни много формуляри и да уведомява много хора. В чантата намери някаква картина, рисувана с пръсти. Погледна към носилката на момиченцето, което поставяха в горния рафт на отделението за пътниците. Лекарят влезе след нея. След по-малко от тридесет секунди Уейвърли почувства по лицето си камъчетата, които вятърът от перките на хеликоптера разхвърля наоколо. Гледаше как хеликоптерът се вдига във въздуха и тихо промълви една молитва за момичето, което беше нарисувало нещо подобно на синя крава. „Хващай се за работа“ — помисли си той. В чантата намери червено тефтерче с адреси. Отвори шофьорската книжка, за да види с коя буква започва името, а след това разгърна и тефтерчето на същата буква. Някой на име Джек, но не беше написана фамилията му. До един от телефонните номера имаше думата „служебен“. Вероятно това е съпругът й. Някой трябва да му се обади.

 

 

— „Балтимор“, тук „Полицай-1“. Движа се към „Балтимор“ с евакуирани пострадали на борда.

— „Полицай-1“, разбрано. Разрешавам директно приближаване, преминете наляво на курс три-четири-седем и поддържайте същата височина — отговори диспечерът на международното летище „Балтимор“ във Вашингтон. Цифрата 1501 се виждаше ясно на дисплея пред него, а спешните случаи се ползваха с безусловно предимство.

— Болница „Хопкинс“, „Бърза помощ“, тук е „Полицай-1“, приближаващ с белокожо дете от женски пол, пострадало при катастрофа.

— „Полицай-1“, тук „Хопкинс“. Отклонете се към университета, тук е претъпкано.

— Разбрано. Университет, тук „Полицай-1“, чувате ли? Край.

— „Полицай-1“, тук университетът, чуваме и сме готови да ви приемем.

— Разбрано. Пристигаме след около пет минути.

 

 

— Патлак, обажда се Къмингс от портал 3 — каза сержантът по телефона.

— Какво има, сержант? — попита Брекенридж.

— Някакъв тип стои на ъгъла от другата страна на улицата вече четиридесет и пет минути. Странно е. Той не е на територията на академията, но все пак някак странно е.

— Повика ли полицаите? — попита старшината.

— Защо? — попита с основание Къмингс. — Той дори не се е изплюл на улицата.

— Добре, ще ида при него. — Брекенридж се изправи. Пък и му беше скучно. Нахлупи шапката си, излезе от сградата и тръгна на север през района на спалните помещения. Това му отне пет минути, през които отдаде чест на петима офицери и отговори на поздравите на доста повече курсанти. Не понасяше студа. Не помнеше като дете да е прекарвал подобна зима във фермата в Мисисипи. Но пролетта идваше. Пресичайки улицата, поглеждаше крадешком към портала, така че да не бие на очи.

Намери Къмингс, застанал зад вратата в караулната къщичка. Добър сержант беше Къмингс. Морски пехотинец от нов тип. Брекенридж беше добре сложен — с класически тип тяло, като на Джон Уейн. Къмингс беше чернокожо хлапе, бегач, с тяло като на Франк Шортър^[7]. Той можеше да тича цял ден, нещо, което Патлака никога не беше могъл. Но преди всичко Къмингс беше човек, отдал живота си на армията. Разбираше какви са идеите на морската пехота. Брекенридж беше взел младежа под крилото си, предавайки му някои важни уроци. Старшината знаеше, че скоро ще стане част от миналото на морската пехота. Но беше спокоен за бъдещето на армията, защото Къмингс беше това бъдеще.

— Хей, Патлак — поздрави го сержантът.

— Оня във входа ли е?

— Застана там малко след четири часа. Не живее там. — Замълча. В края на краищата той беше само начинаещ сержант без много опит и разговаряше с човек, когото генералите поздравяваха с уважение. — Странно е.

— Е, ще му дадем няколко минути — размишляваше на глас Брекенридж.

 

 

— Господи, как мразя да оценявам тестове.

— В такъв случай не бъди строг с момченцата и момиченцата — засмя се Роби.

— Като теб ли? — попита Райън.

— Преподавам труден, технически предмет. Аз трябва да давам тестове.

— Инженери! Ако можехте да четете и пишете така добре, както умножавате.

— Изглежда, си пил някакво хапче за кофти настроение този следобед, Джек.

— Е, да… — Телефонът иззвъня. Джек вдигна слушалката. — Доктор Райън на телефона. Да… кой? — Лицето му се промени, гласът му стана сдържан. — Да, точно така.

Роби видя как приятелят му се вцепени.

— Сигурен ли сте? Те къде са сега? Добре, добре, благодаря ви… ъъ, благодаря ви. — Джек гледа телефона в продължение на една-две секунди и после затвори.

— Какво има, Джек? — попита Роби.

Трябваше му малко време, преди да може да отговори.

— Обадиха се от полицията. Станала е катастрофа.

— Къде са те? — незабавно запита Роби.

— Откарали са ги с хеликоптер… откарали са ги в Балтимор. — Джек се изправи несигурно. — Трябва да отида там. — Погледна към приятеля си. — Господи, Роби…

Джексън вече беше на крака.

— Хайде. Ще те закарам.

— Не, аз ще…

— Стига, Джек. Аз ще карам. — Роби взе палтото си и подхвърли палтото на Джек над бюрото. — Хайде, мърдай, момче!

— Закарали са ги с хеликоптер…

— Къде? Къде, Джек?

— В университета.

— Я се стегни, Джек. — Роби го хвана за ръката. — Успокой се. — Пилотът поведе приятеля си към стълбите и излязоха от сградата. Червеният му шевролет корвет беше паркиран на стотина метра.

 

 

— Още е там — докладва цивилният постови, когато се върна.

— Добре — каза Брекенридж и се изправи. Погледна закачения в ъгъла кобур с пистолета, но реши да не го взема. — Ето какво ще направим.

 

 

Нед Кларк не харесваше мисията си още от самото начало. Шон беше прекалено нетърпелив. Но Нед не каза нищо за това. Шон беше измислил бягството от затвора, с което го направи свободен човек. Ако не друго, то Нед Кларк оставаше верен на каузата. Но тук беше незащитен и това го притесняваше. По време на инструктажа му бяха казали, че охраната на портала на академията е небрежна, а и той сам виждаше, че постовите не са въоръжени. Нямаха и никакви пълномощия извън района на учебното заведение.

Но мина толкова много време. Целта му закъсняваше с тридесет минути. Кларк не пушеше, не правеше нищо, за да не бъде забелязан, но всъщност знаеше, че трудно може да привлече вниманието на някого. Вратата на стария жилищен блок нямаше осветление — предишната вечер един от хората на Алекс се беше погрижил за това със сачмен пистолет.

„Трябва да прекъсна акцията“ — каза си Кларк. Но всъщност не искаше да го стори. За да не изневерява на Шон. Видя двама мъже да напускат академията. Двама проклети морски пехотинци в парадни униформи. Изглеждаха така красиви без оръжие, така уязвими.

— Значи капитанът разправя: „Махни проклетия идиот от хеликоптера ми!“ — говореше шумно едрият. Другият започна да се смее.

— Страхотен виц!

— Какво ще кажеш да изпием по една бира? — попита едрият. Прекосиха улицата и се насочиха към входа на сградата.

— Нямам нищо против, Патлак. Ти ли черпиш?

— Мой ред е, нали? Най-напред трябва да взема малко пари. — Едрият бръкна в джоба си, за да потърси ключове, и се обърна към Кларк:

— Извинете, сър, мога ли да ви помогна?

Извади ръката си от джоба, но в нея нямаше ключове.

Кларк реагира бързо, но не достатъчно. Дясната ръка, пъхната под палтото му, започна да се движи нагоре, но Брекенридж я стисна като с менгеме.

— Попитах дали мога да ви помогна с нещо — каза с приятен глас старшината. — Какво държите в тази ръка? — Кларк се опита да мръдне, но Брекенридж го притисна до тухлената стена.

— Внимавай, Том! — предупреди Брекенридж.

Къмингс пусна ръката си надолу и напипа пистолет.

— Пистолет! — каза той рязко.

— По-добре е този пистолет да не стреля — съобщи старшината, а лявата му ръка беше обвита около гърлото на Кларк. — Позволи човекът да го вземе, синко. Бъди много внимателен.

Кларк беше изненадан от глупостта, си да позволи на тези двамата да се доближат толкова близо до него. Завъртя глава, за да погледне към улицата, но човекът, който го чакаше в колата, беше вече зад ъгъла. Докато мислеше какво да каже, чернокожият го беше обезоръжил и претърсваше джобовете му. Къмингс взе ножа му.

— Говори! — каза Брекенридж. Кларк не отговори и той плъзна длан по гърлото му. — Моля ви, сър, говорете!

— Свали си проклетите ръце! За какъв се мислиш бе?

— Откъде си, момчето ми? — Брекенридж не се нуждаеше от отговор. Сержантът издърпа ръката на Кларк от джоба и я изви зад гърба му.

— Добре, синко. Сега ще влезем през онази врата и ще седнеш. Ще бъдеш добро момче, а ние ще повикаме полицията. Ако създаваш неприятности, ще ти откъсна тази ръка и ще ти я натикам в задника. Да тръгваме, момчето ми.

Шофьорът, който чакаше Кларк, стоеше до ъгъла на блока. Видя какво става и отиде до колата. Две минути по-късно се намираше в друг квартал.

Къмингс завърза с белезниците мъжа към стола, докато Брекенридж безуспешно търсеше някакви документи, макар че пистолетът сам по себе си беше достатъчен. Най-напред се обади на капитана, а след това повика полицията от Анаполис. Всичко започна тук и макар и старшината да не знаеше това, щеше да свърши пак тук.