Умберто Еко
Името на розата (8)

Ден първи
СЛЕД ДЕВЕТИЯ ЧАС

Посещение в скриптория, запознанство с мнозина книжовници, преписвани и миниатюристи, както и с един сляп старец, който очаква пришествието на Антихриста

Докато се изкачвахме, забелязах, че моят учител оглежда прозорците, които осветяваха стълбата, и тозчас ми стана ясно, че разположението на прозорците трудно би позволило някому да стигне до тях. Пък и прозорците на трапезарията (единствените прозорци на първия етаж, които гледаха към пропастта) изглеждаха труднодостъпни, тъй като под тях нямаше никакви мебели.

Като стигнахме горния край на стълбата, влязохме през източната кула в скриптория, където не можах да се сдържа и възкликнах от удивление. Вторият етаж не беше разделен на две като първия и се ширна пред мен с цялото си огромно пространство. Сводовете — извити и не много високи, по-ниски, отколкото в църква, но по-високи, отколкото в други манастирски зали, които съм посещавал), опрени на яки колони, ограждаха пространството, залято от ярка светлина; на всяка от големите стени имаше по три големи прозореца, докато пет по-малки прозореца се очертаваха на всяка от петте външни стени на всяка кула; светлина струеше и през осемте високи тесни прозореца, които гледаха към вътрешния осмоъгълен двор.

Благодарение на многото прозорци голямата зала въпреки зимния следобед бе заляна от равномерна и разсеяна светлина. Стъклата не бяха оцветени като в църквите, оловните спойки съединяваха късове безцветно стъкло, за да може да прониква колкото е възможно повече светлина, непроменена от намесата на човека, и да служи на една цел — да подпомага труда на тия, дето четат и пишат. Виждал съм и друг път и другаде много скриптории, но никъде в потоците физическа светлина, заливащи залата, не съм виждал да сияе толкова ослепително духовният принцип, въплътен в светлината — claritas, — източник на всяка красота и знание, неотменна съставка от съразмерните пропорции на залата. Защото три са нещата, от чието съчетание се ражда красотата: на първо място целостта или съвършенството — нали затова смятаме за грозни недовършените неща; подир това пропорциите или съзвучието, и най-сетне яснотата и светлината — нали наричаме красиви всички неща с ясни багри. И тъй като съзерцанието на красотата води до покой, и нашите стремления също се укротяват в покоя, в доброто или в красивото, бях обзет от голяма утеха и си рекох колко ли ще е приятно човек да работи на това място.

Така, както се разкри пред очите ми в този следобеден час, това място ми се стори като сияйна ковачница на знания. По-късно в „Санкт Гален“ видях скрипторий със същите пропорции, отделен от библиотеката (другаде монасите работеха там, където се съхраняваха книгите), но не беше подреден така, както тукашния. Монаси, изучаващи древни ръкописи, преписвани, миниатюристи и учени седяха — всеки на своето писалище, по едно под всеки прозорец. И тъй като прозорците бяха четиридесет (истинско съвършено число, получено от умножаването на четириъгълника по десет, сякаш десетте Божи заповеди се възвеличаваха от четирите основни добродетели^[1]), тук можеха да работят едновременно четиридесет монаси, въпреки че в момента бяха едва трийсетина. Северин поясни, че монасите, които работят в скриптория, били освободени от службите в третия, шестия и деветия час, за да не прекъсват по светло; преставали да работят едва по залез, за вечерня.

Най-светлите места бяха отредени за тези, които изучаваха древни ръкописи, за най-опитните миниатюристи и за преписвачите. На всяко писалище имаше всичко необходимо за рисуване на миниатюри и за преписване — рогове за мастило, тънки пера, които някои монаси подостряха с тънки ножчета, пемза за изглаждане на пергамента, линии за нанасяне на редовете, по които щяха да пишат. До всеки преписван или на горния край на наклонената плоскост на всяко писалище имаше поставка, където лежеше книгата, която преписваха, а всяка страница беше покрита с изрезки, ограждащи реда, който биваше преписван в момента. Някои ползваха златни и разноцветни мастила, други само четяха книги и си вземаха бележки на личните си тетрадки или плочки.

Но не ми остана време да понаблюдавам тяхната работа, защото към нас се приближи библиотекарят, който, както вече знаех, се казваше Малахий от Хилдерсхайм. Опитваше се да придаде на лицето си сърдечно изражение, за да ни приветства, но аз не се сдържах и изтръпнах — изглеждаше много особен. Беше висок на ръст и въпреки че беше много слаб, крайниците му бяха дълги и грубовати. Вървеше с широка крачка, загърнат в черните одежди на ордена; в целия му вид имаше нещо, внушаващо смут. Идваше отвън, качулката му бе все още вдигната и засенчваше бледото му лице, като придаваше нещо мъчително на големите му тъжни очи. Сякаш по лицето му бяха останали следи от много страсти, овладени от волята, но които като че ли бяха оформили тези черти и бяха престанали да ги одухотворяват. В чертите на лицето му преобладаваха смиреност и строгост, а очите му бяха толкова проницателни, че един поглед бе достатъчен, за да прониже сърцето на тогова, който разговаряше с него, и да прочете и най-съкровените му помисли; затова човек трудно можеше да устои на този изпитателен поглед и се изкушаваше да избегне втора среща с него.

Библиотекарят ни представи на мнозина от монасите, които работеха. Малахий ни поясни кой с какво се занимава и аз се възхитих от дълбоката преданост към знанието и изучаването на словото Божие, проявявана от всички. Така се запознах с Венанций от Салвемек, преводач от гръцки и арабски, почитател на Аристотел, несъмнено най-мъдрия от всички люде; с Бенций от Упсала, млад скандинавски монах, който се занимаваше с риторика; с Беренгарий от Арундел, помощник-библиотекаря; с Аймаро от Алесандрия, който преписваше ръкописи, заети на библиотеката само за няколко месеца; запознах се и с група миниатюристи от разни страни — Патрис от Клонмакноа, Рабано от Толедо, Магнус от Йона, Валдо от Хернфърд.

Разбира се, списъкът би могъл да бъде продължен, и няма нищо по-прекрасно от списъка — средство за чудесни хипотипози^[2]. Но аз трябва да се върна към темата на нашите дискусии, от която извлякохме голяма полза, за да доловим както смътната тревога, обзела монасите, така и недомлъвките, които тежаха над всички техни приказки.

Моят учител поведе разговор с Малахий, като хвалеше прекрасния скрипторий и това, което се вършеше тук, питаше го как върви работата, защото — поясни той съобразително — навсякъде чувал да се говори за тази библиотека и искал да разгледа много от книгите. Малахий каза същото, което чухме и от абата — че монахът се обръщал към библиотекаря за нужния ръкопис, а той, щом преценявал, че искането е правилно и благочестиво, отивал Да го вземе от шкафовете на горния етаж. Уилям попита как може да се запознае със заглавията на ръкописите, съхранявани в разположените горе шкафове; тогава Малахий му показа един обемист том със ситно изписани списъци, прикрепен към неговото писалище със златна верижка.

Уилям бръкна в расото на височина на гърдите, там, където то се отваряше, за да образува нещо като торбичка, и измъкна един предмет, който вече бях видял да държи в ръце или да слага на лицето си, докато пътувахме. Беше малка кобилица, направена така, че да се закрепи на носа на човек (и още по-здраво на неговия изпъкнал орлов нос) така, както конникът възсяда коня си или както птицата се залавя за клонче. От двете страни на кобилицата на височината на очите, бяха прикрепени два метални пръстена, обграждащи две бадемовидни стъклени късчета, дебели колкото дъното на чаша. Уилям ги слагаше на очите си и предпочиташе да чете през тях; твърдеше, че с тях виждал по-добре, отколкото с това, което го била дарила природата, и по-добре, отколкото позволявала напредналата му възраст, особено в часовете, когато дневната светлина намалявала. Не ги използваше, за да гледа надалеч — защото имаше орлов поглед, — а за да гледа отблизо. С тяхна помощ можеше да разчита ръкописи с най-ситни букви, които дори аз разчитах с мъка. Обясни ми, че когато човек преполови живота си, ако и да е имал винаги отлично зрение, окото се втвърдява и зеницата трудно се приспособява, затова мнозина учени, след като прехвърлели петдесетте, ставали съвсем безпомощни при четене и писане. А това е голяма беда за хора, които биха могли да дават най-доброто от своите знания и ум за още дълги години. Затова трябвало да благодарим на Бога, че някой е измислил и измайсторил този уред. Казваше ми това в подкрепа на мисълта на своя Роджър Бейкън, че една от целите на знанието е да продължи живота на човека.

Другите монаси изгледаха Уилям с голямо любопитство, но не се осмелиха да го разпитват. А аз забелязах, че този чудотворен уред още не бе проникнал в това място, отредено с такава ревност и гордост за четене и писане. И се почувствах горд, загдето придружавам човек, притежаващ нещо, с което да изуми други люде, прочули се в целия свят със своята мъдрост.

Като сложи този уред на очите си, Уилям се наведе над списъците от книгата. Погледнах и аз; и открихме заглавия на нечувани досега книги, както и на други много известни ръкописи, които бяха притежание на библиотеката.

— „De pentagono Salomonis“, „Ars loquendi et intelligenti in lingua hebraica“, „De rebus metallicis“ от Роджър от Хирфорд, „Algebra“ от Ал Хауаризми, „Puniche“ от Силий Италик, „Gesta francoram“, „De laudibus sanctae crucis“ от Рабано Maypo, „Flavii Claudii Giordani de aetate mundi et hominis reservatis singulis litteris per singulos libros ah А usque ad Z“^[3] — изчете моят учител. — Прекрасни творби. Но по какъв ред са записани? — После цитира от някакъв текст, който не знаех, но който сигурно бе познат на Малахий: — Habeat Librarius et registrum omnium librorum ordinatum secundum facultates et auctores, reponeatque eos separatim et ordmate cum signaturis per scripturam applicatis^[4]. Как можете да знаете мястото, където е поставена всяка книга?

Малахий му посочи анотациите встрани на всяко заглавие Прочетох: iii, IV gradus, V in prima graecorum; ii, V gradus, VII in tertia anglorum^[5], и така нататък. Досетих се, че първото число означен мястото на ръкописа на рафта или градус, обозначен с второто число, а третото число обозначава шкафа; разбрах също, че другите пояснения уточняват стая или коридор в библиотеката, и се осмелих да поискам по-подробни пояснения за последните обозначения. Малахий ме изгледа строго.

— Може би не знаете или пък сте забравили, че единствен библиотекарят има достъп до библиотеката. Затова е достатъчно — така и трябва да бъде — само библиотекарят да умее да разчита тези знаци.

— Но как са подредени книгите в този списък? — попита Уилям. — Доколкото разбирам, не тематично. — Той не спомена за подреждане на авторите по азбучен ред, защото този начин започна да се прилага едва през последните години; тогава се използваше все още много рядко.

— Библиотеката е създадена в дълбока древност — поясни Малахий — и книгите са записани по реда на придобиването, на дарението, според времето, когато са попаднали сред нашите стени.

— Сигурно не е лесно да се намерят — забеляза Уилям.

— Достатъчно е библиотекарят да ги знае наизуст и да знае коя книга кога е постъпила. А що се отнася до останалите монаси, те могат да се доверяват на паметта му. — Каза го, сякаш говореше за друг човек, а не за себе си; разбрах, че той имаше предвид длъжността, която в момента заемаше и която преди него е била заемана от стотици други, отдавна измрели, които си бяха предавали знанията един другиму.

— Ясно — рече Уилям. — Значи, ако ми е нужно нещо, без да знам точно какво, за Соломоновия петоъгълник, вие можете да ми посочите, че ръкописът, чието заглавие току-що прочетох, съществува и че можете да го намерите на горния етаж.

— Ако наистина трябва да научите нещо за Соломоновия петоъгълник — рече Малахий. — Но преди да ви дам тази книга, бих предпочел да се посъветвам с абата.

— Разбрах — рече Уилям, — че съвсем неотдавна е загинал един от най-способните ви миниатюристи. Абатът ми говори много за неговото умение. Бих ли могъл да видя ръкописите, които той разкрасяваше?

— Аделмо от Отранто — рече Малахий, поглеждайки с недоверие Уилям — се занимаваше само с полетата на ръкописите, тъй като беше много млад. Имаше богато въображение, от вече известни неща умееше да измисля неизвестни, смайващи рисунки, като например да свърже човешко тяло с конски врат. Неговите ръкописи са хей там. Никой още не се е докоснал до писалището му.

Приближихме се до работното място на Аделмо; там се намираха все още листовете от един богато изрисуван псалтир. Бяха листове от най-фин пергамент, последният стоеше все още прикрепен към писалището. Той бе вече изтъркан с пемза и омекотен с гипс, после бе добре изгладен, а подир това с едва забележими точици, избодени по краищата с тънка игла, бяха отбелязани всички линии, които трябваше да следва ръката на художника. Първата половина беше вече изписана и монахът бе започнал да нахвърля по полетата различни фигури. Но другите листове бяха довършени и като ги огледахме, и аз, и Уилям не можахме да се сдържим и възкликнахме от възхищение. Това беше псалтир, по чиито полета се очертаваше свят, обърнат наопаки по отношение на този, към който са ни привикнали нашите възприятия. Сякаш като въведение към разказ, който по своята същност е разказ за истината, се водеше друг — дълбоко свързан с него посредством чудесни загадъчни алюзии — лъжовен разказ за едно обърнато с главата надолу мироздание, където кучетата бягат, подгонени от зайците, а елените гонят лъва. Малки глави, изрисувани като птичи крак, зверове с човешки ръце на гърба си, глави с буйни коси, от които стърчаха крака, шарени като зебри змейове, четириноги със змийски шии, увиващи се в безброй преплетени възли, маймуни с еленови рога, птицеобразни сирени с ципести криле на гърба, безръки люде, от чийто гръб се подаваха други човешки тела, образуващи нещо като гърбица, фигури с назъбена уста на корема, люде с конски глави и коне с човешки крака, риби с птичи криле и птици с риби опашки, двуглави еднотели или едноглави двутели чудовища, крави с петльови опашки и пеперудени криле, жени с люспести глави като гръб на риба, двуглави химери, сплетени с водни кончета с муцуни на гущери, кентаври, змейове, слонове мартихори, грифони, чиито опашки се превръщаха в стрелци с лъкове в бойни доспехи, дяволски твари с безкрайни шии, поредици от човекообразни животни и зооморфни джуджета се свързваха, понякога на същата страница, за да изобразят сцени от селския живот, където бяха представени толкова живо, та човек можеше да си помисли, че всички тия фигури са надъхани с живот, че са представени всички полски работи — орачи, плодоберачи, жътвари, предачки, сеячи, наред с лисици в рисове, въоръжени с балисти, които се катереха по ограден с кули град, отбраняван от маймуни. Тук някаква начална буква се извиваше като „L“ и от долната й част се раждаше дракон, там от някое главно „V“, с което започваше думата „verba“^[6], се изнизваше змия, усукана на безброй спирали, а от нея излизаха други змии, подобни на филизи и корени.

До псалтира лежеше прекрасен молитвеник, явно довършен скоро, с такива малки размери, че човек можеше да го обхване в дланта си. Писмото беше съвсем ситно, а миниатюрите по полетата се забелязваха едва-едва от пръв поглед, та човек трябваше да ги гледа отблизо, за да ги види в цялото им изящество (и да се запита с какъв ли чудодеен прибор художникът ги бе изписвал, за да получи такова живо изображение на това малко пространство). Всички полета на ръкописа бяха осеяни с дребни фигурки, които бяха естествено продължение на крайните извивки на прекрасно изписаните букви: морски сирени, бягащи елени, химери, безръки човешки торсове, които се подаваха като червеи от самите стихчета. На едно място като продължение на трите „Свят, свят, свят“, повтарящи се на три отделни реда, се виждаха три животински фигури с човешки глави; две от тях се извиваха — едната надолу, другата нагоре, — за да се съединят в целувка, която без колебание бих нарекъл безсрамна, ако не бях убеден, че това изображение, поставено на това място, сигурно е оправдано от някакъв дълбок, макар и смътен духовен смисъл.

Прелиствах страниците ту с възхищение, ту ми идеше да се разсмея, защото тия фигури будеха смях, ако и да коментираха такива свети страници. Брат Уилям ги разглеждаше с усмивка и рече:

— Babewyn, така ги наричат на моите острови.

— Бабуени, както ги наричат в Галия — рече Малахий. — Защото Аделмо е изучил изкуството си във вашата страна, въпреки че след това е учил и във Франция. Бабуини, или африкански маймуни. Образи от един обърнат наопаки свят, където къщите се крепят на върха на шпил, а земята виси над небето.

Аз си припомних няколко стиха, които бях чул на езика на моя край, и не можах да се сдържа да не ги кажа:

Aller Wunder si geswigen,

das herde himel hat uberstigen,

das sult ir vur ein Wunder Wigen.

А Малахий продължи, цитирайки същия текст:

Erd ob un himel unter

das sult ir han besunder

Vur alier Wunder ein Wunder.^[7]

— Браво, Адсон — продължи библиотекарят. — Тези образи наистина ни говорят за оня край, където можеш да отидеш, яхнал синя гъска, където соколи ловят риба в поток, мечки преследват ястреби в небето, раци летят с гълъбите и където има трима исполини, хванати в капан, хапани от петел.

Устните му просветнаха в смътна усмивка. Тогава другите монаси, които слушаха смирено разговора ни, се разсмяха от сърце, сякаш чакаха съгласието на библиотекаря. А той се навъси, докато те продължаваха да се смеят, хвалеха умението на Аделмо и си сочеха един другиму най-невероятните фигури. И докато всички се смееха, зад нас прокънтя тържествен строг глас:

— Не изричай празни или предизвикващи смях слова!

Обърнахме се. Гласът принадлежеше на прегърбен от тежестта на годините монах, побелял като сняг — нямам предвид само косата, но и лицето, и зениците му. Беше сляп. Гласът му звучеше все още величествено, тялото му беше яко, макар и огънато от тежестта на годините. Беше се втренчил в нас, сякаш ни виждаше; и по-късно ми направи впечатление, че той се движеше и говореше така, сякаш все още можеше да вижда. Но гласът му беше като глас на човек, притежаващ единствено дарбата да пророкува.

— Уважаваният мъж и по възраст, и по знание, когото виждате пред себе си — рече Малахий на Уилям, посочвайки му новодошлия, — е Хорхе от Бургос. Той е най-стар от всички, живеещи в манастира, с изключение на Алинардо от Гротаферата; това е човекът, на когото мнозина от монасите доверяват бремето на греховете си под тайната на изповедта. — После добави, обръщайки се към стареца: — А този, който стои пред вас, е монахът Уилям от Баскервил, наш гост.

— Надявам се, че това, което казах, не ви е разгневило — рече рязко старецът. — Чух хора, които се смееха на неща, заслужаващи насмешка, и им припомних един от принципите на нашето правило. Както казва псалмопевецът, щом монахът трябва да се въздържа от благочестиви разговори поради дадения обет да мълчи, с още по-голямо основание трябва да избягва неблагочестивите разговори. А както има неблагочестиви разговори, има и неблагочестиви образи. Именно те изопачават формата на сътворението и показват света обърнат наопаки, а не такъв, какъвто трябва да е, какъвто винаги е бил и ще бъде винаги през вековете, докато изтлее времето. Ала вие идвате от друг орден, където, чувал съм, гледат благосклонно и на най-неуместната проява на веселие. — Той намекваше за приказките сред бенедиктинците за своенравието на свети Франциск Асизки, а може би и за своенравията, приписвани на просещите монаси и на спиритуалите — най-свежите и всяващи смут кълнове на францисканския орден. Но брат Уилям се престори, че не е разбрал намека.

— Изображенията по полетата често будят усмивка, но с възпитателна цел — отвърна той. — Както при проповедите, за да поразим въображението на простолюдието, се налага да вмъкваме примери, при това често остроумни, така и целта, която преследват тези образи, трябва да оправдава приумиците. Нали за всяка добродетел, за всяко прегрешение има примери, извлечени от бестиариите, и животните олицетворяват човеците.

— Разбира се — рече подигравателно старецът, без да се усмихне.

— Всеки образ може да подтиква към добродетелен живот, стига съвършеното творение, обърнато с главата надолу, да стане за присмех. Така словото Божие се проявява чрез магарето, което дрънка на лира, чрез совата, която оре с щит, чрез воловете, които се впрягат сами в ралото, чрез реките, връщащи се срещу течението, чрез горящото море, чрез вълка, който става отшелник! Ловете зайци с волове, учете граматика от кукумявките, нека кучетата хапят бълхите, кьоравите да гледат немите, а немите да искат хляб, мравката да ражда теле, нека летят печените пилета, нека по покривите растат питки, папагалите да преподават риторика, кокошките да оплождат петлите, впрягайте колата пред воловете, сложете кучето да спи в постелята и нека всички тръгнат с главата надолу! Какво целят всички тия приумици? Един друг свят, обратен на света, предопределен от Бога, под претекст, че проповядват Божите напътствия!

— Но Ареопагитът^[8] учи — възрази смирено Уилям, — че Бог може да бъде споменаван само чрез най-уродливите неща. А Хуго от Сен Виктор^[9] ни напомняше, че колкото сходството става по-несходно, толкова повече истината ни бива разкрита под булото на ужасни и неприлични образи, толкова по-малко въображението намира покой в плътските наслади и е принудено да долавя тайните, които се крият под непристойността на образите.

— Този довод ми е познат! Признавам със срам, че това бе основният довод на нашия орден, когато клюнийските абати се бореха срещу цистерцианите. Но свети Бернар^[10] беше прав: постепенно човекът, който изобразява чудовища и природни чудесии, за да разкрива Божите работи чрез образи и загадки, започва да харесва същността на чудовищните изображения, които създава, и се забавлява с тях и чрез тях и започва да вижда само чрез тях. Достатъчно е вие, дето сте още зрящи, да погледнете капителите във вашия манастирски двор. — И посочи с ръка към прозореца, към църквата. — Какво означават тези смешни чудовищни образи, тези уродливи форми, тези изпълнени с плът уроди? Тези гадни маймуни? Всички тия лъвове, кентаври, тия получовешки същества с уста на корема, еднокраки, с уши като платна? Тия петнисти тигри, тия биещи се воини, тия надуващи роговете ловци и тия едноглави многотели и многоглави еднотели? Четирикраки със змийска опашка, риби с глави на четириноги, тук някакъв звяр, който отпред прилича на кон, а отзад — на пръч, там кон с рога и така нататък; за монасите стана по-приятно да разчитат мрамора вместо ръкописите и да се възхищават от сътвореното от човека, вместо да размишляват за Божия закон. Засрамете се заради похотливостта на вашите погледи и заради вашите усмивки!

Старецът млъкна, като се задъхваше. Аз се възхитих от свежата му памет, която — въпреки че може би бе отдавна ослепял съживяваше у него образите, за чиято непристойност ни говореше. Рекох си, че щом все още бе в състояние да ги описва толкова страстно, навремето, когато ги е разглеждал, сигурно са го тласкали в голямо изкушение. Често ми се е случвало да откривам най-изкушаващи описания за греховността именно в страниците, писани от люде с неподкупни добродетели, осъждащи нейния р и последици. А това показва, че тия люде са подтиквани от такъв плам да удостоверят истината, че от любов към Бога не се разколебават да опишат злото с всички изкушения, с които то се прикрива, та хората да знаят по-добре с какви средства ги примамва нечестивият. И наистина словата на Хорхе събудиха у мен голямо желание да видя тигрите и маймуните във вътрешния двор, които все още не бях разгледал. Но Хорхе прекъсна моите мисли, защото продължи да говори, но сега по-спокойно.

— Господ бог наш не се е нуждаел от подобни глупости, за да ни сочи правилния път. В неговите притчи няма нищо, което да ни подтиква към смях или боязън. А Аделмо, когото сега оплаквате, понеже е мъртъв, изпитваше такава наслада от чудовищата, които рисуваше, че се беше откъснал от основното, на което тези образи трябваше да бъдат материален израз. И той измина всички, казвам всички — тук неговият глас прокънтя тържествено и заплашително пътеки на чудовищността. А Бог умее да наказва.

Настана гробна тишина. Венанций от Салвемек се осмели да я наруши.

— Достопочтени Хорхе — рече той, — вашата добродетелност ви кара да сте несправедлив. Два дни преди Аделмо да умре, вие бяхте свидетел на научна дискусия, която се състоя тук, в скриптория. Аделмо държеше неговото изкуство, въпреки че изобразява чудати и невероятни същества, да бъде разбирано като изкуство, прославящо Бога, средство за опознаване на небесните дела. Преди малко брат Уилям цитираше Ареопагита относно познанието чрез уродливостта. А същия ден Аделмо цитира друг голям авторитет — учителя Аквински, заявявайки, че е по-подходящо Божите работи да бъдат изобразени чрез уродливи образи, отколкото чрез благородни образи. Първо, защото така човешката душа се предпазва по-добре от грешка; защото е ясно, че някои свойства не могат да бъдат приписвани на небесните твари; ако тези свойства бъдат изобразени чрез благородни образи, това ще събуди съмнения. На второ място, защото този начин на изобразяване е по-подходящ за познанието за Бога, което имаме на земята: нали той се проявява пред нас повече чрез това, което не е, отколкото чрез това, което е; затова образите на тези неща, които се отдалечават най-много от Бога, ни карат да имаме — точна представа за него, защото по този начин знаем, че той стои над това, което казваме и мислим. И трето — защото по този начин Божиите дела стават по-недостъпни за недостойните люде, кратко, тогава ставаше дума да разберем как истината може да бъде разкрита посредством смайващи, остроумни и загадъчни образи. А аз му припомних, че в творбите на великия Аристотел съм намерил много ясни мисли по този въпрос…

— Не си спомням — прекъсна го рязко Хорхе. — Много съм стар. Не помня. Може би бях прекалено строг. А сега е късно, трябва да вървя.

— Чудно е, дето сте забравили — настоя Венанций. — Това беше прекрасна научна дискусия, в която взеха участие и Бенций, и Беренгарий. Въпросът беше да разберем дали метафорите, игрословиците и загадките, които на пръв поглед поетите създават за удоволствие, не ни карат да гледаме на нещата по нов, необичаен начин, а аз твърдях, че и това е добродетел, която е нужно да притежава един мъдрец… Присъстваше и Малахий.

— Щом достопочтеният Хорхе не си спомня, уважавай възрастта му и изморената му памет… която е запазила своята свежест — обади се един от монасите, които слушаха спора.

Тия думи бяха произнесени с вълнение, поне отначало, защото този, който се обади, като забеляза, че приканвайки за уважене към стареца, всъщност подчертаваше една негова слабост, бе смекчил тона на словата си, които накрая прозвучаха почти като прошепнато извинение. Беше се обадил помощник-библиотекарят Беренгарий от Арундел. Беше младеж с бледо лице и докато го наблюдавах, си спомних как Убертино беше охарактеризирал Аделмо: очите му приличаха на очи на сладострастна жена. Смутен от това, че всички го гледаха, той бе сплел пръсти като човек, който иска да потисне голямо напрежение.

Венанций реагира по много особен начин: изгледа Беренгарий така, че тоя наведе очи.

— Добре, братко — рече той, — ако паметта е дар Божи, то и способността да се забравя не е грях и трябва да бъде зачитана. Аз я зачитам във възрастния събрат, на когото говорех. Но очаквах, че ти ще си спомниш по-ярко това, което стана, когато бяхме тук заедно с един твой скъп приятел…

Не мога да кажа дали Венанций натърти на думата „скъп“. Но факт е, че сред присъстващите настана голямо смущение. Всички започнаха да гледат настрани, никой не поглеждаше Беренгарий, който бе пламнал като божур. Малахий се намеси веднага и каза властно:

— Елате, брате Уилям. Ще ви покажа други интересни книги.

Групата се разпръсна. Забелязах как Беренгарий хвърли гневен поглед към Венанций, който му отвърна със същото, като някакво нямо предизвикателство. А аз, като видях, че старият Хорхе си тръгва, подтикнат от смирена почит, се наведох да му целуна ръка. Старецът ми позволи да я целуна, после сложи ръка на главата ми и ме попита кой съм. Когато му казах името си, лицето му просветна.

— Ти носиш велико, прекрасно име — рече той. — Знаеш ли кой е бил Адсон от Монтие ан Дер? — попита ме той. Аз си признах, че не знам.

Затова Хорхе добави: — Той е автор на една голяма и страшна книга, „Libellus de Antichristo“^[11], в която прозря неща, които предстои да станат, но не се вслушаха достатъчно в словата му.

— Книгата е била написана, преди да изтече хилядолетието — обади се Уилям, — и ония неща не се сбъднаха.

— За този, който няма очи да гледа — рече слепецът. — Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи. Той идва, когато ние не го очакваме, и то не защото пресмятанията на апостола са погрешни, а защото не притежаваме неговите способности. — После викна колкото му глас държи, обърнат към залата, и гласът му проехтя под сводовете на скриптория: — Той идва! Не пропилявайте последните дни, като се смеете на разни чудовища с петниста козина и усукана опашка! Не пропилявайте последните седем дни!