Умберто Еко
Името на розата (46)

Ден шести
ШЕСТИ ЧАС

Когато бива възстановена историята на библиотекарите и излизат наяве още сведения за тайнствената книга

Уилям пожела да се качи отново в скриптория, откъдето току-що бе слязъл. Каза на Бенций, че иска да направи справка в каталога, и го запрелиства.

— Трябва да е някъде тук — повтаряше той, — зърнах го преди около час… — Стигна до една страница и рече: — Ето, прочети това заглавие.

Под едно-единствено обозначение („frnis Africae“!) имаше четири заглавия, а това означаваше, че става дума за том, съдържащ четири отделни текста. Прочетох:

I. ar. de dictis cujusdam stulti.

II. syr. libellus alchemicus aegypt.

III. Expositio Magistri Alkofribae de coena beati Cypriarti Cartagi nensis Episcopi.

IV. Liber acephalus de stupris virginum et meretricum amoribus^[1].

— За какво става дума? — запитах аз.

— Това е нашата книга — прошепна Уилям. — Ето какво ми подсказа твоят сън. Сега съм уверен, че е точно тя. Ето… — И прелистваше набързо предните и следващите страници. — Ето книгите, които имах предвид, събрани на едно място. Но не това исках да проверя. Чуй ме. Носиш ли със себе си твоята плочка? Добре, налага се да направим някои изчисления, опитай се да си припомниш точно както това, което ни каза онзи ден Алинардо, така и онова, което чухме тази сутрин от Никола. Така. Никола ни каза, че е дошъл тук преди трийсетина години, а по това време Абон вече е бил назначен за абат. Преди това абат е бил Паоло от Римини. Нали така? Да речем, че смяната е станала някъде около 1290, година повече, година по-малко, няма значение. После Никола каза, че когато пристигнал, заварил като библиотекар Роберто от Бобио, Нали така? След това той умрял и да кажем, някъде в началото на този век на този пост назначават Малахий. Запиши. Но преди Никола да пристигне, библиотекар е бил Паоло от Римини. Откога? Това не ни бе казано, бихме могли да проверим в книгите на манастира, но предполагам, че ги държи абатът, а засега не искам да го питам за това. Да предположим, че Паоло е бил избран за библиотекар преди шестдесет години, пиши. Защо Алинардо се оплаква, че преди около петдесет години вместо него за библиотекар е бил назначен друг? Дали нямаше предвид Паоло от Римини?

— Или пък Роберто от Бобио! — възкликнах аз.

— Може би. Но я погледни този каталог. Знаеш, че заглавията са вписани — както ни каза Малахий още първия ден — по реда на постъпването на книгите. А кой ги вписва в книгата? Библиотекарят. Следователно по промените на почерците на тези страници можем да определим и смяната на библиотекарите. А сега да погледнем каталога отзад напред; последният почерк е на Малахий, нали виждаш — той е подчертано готически. С него са запълнени малко страници. През последните трийсет години манастирът не е закупил много книги. Следват страници, изписани с трепереща ръка, изписани, това е съвсем ясно, от болния Роберто от Бобио. И тези страници не са много, Роберто сигурно не е заемал дълго време тази длъжност. А виж какво следва — много страници, изписани с друг почерк — прав и уверен, и цяла поредица от постъпили книги (между тях са и книгите, които разглеждах преди малко), и то във внушителен брой. Колко ли се е трудил Паоло от Римини! Сигурно доста, щом Никола ни каза, че станал абат съвсем млад. Да предположим, че този ненаситен читател е обогатил манастира с толкова много книги за кратко време… Но нали ни казаха, че го наричали „abbas agroficus“, защото имал странен недъг или болест, поради която не можел да пише? Тогава кой е вписвал книгите? Помощник-библиотекарят, бих казал аз. Но ако допуснем, че този помощник-библиотекар после е бил назначен за библиотекар, той би трябвало да продължава да вписва книгите и тогава щяхме да разберем защо толкова много страници са изписани с един и същ почерк. А това означава, че в такъв случай между Паоло и Роберто е имало друг библиотекар, издигнат на този пост преди около петдесет години; той е тайнственият конкурент на Алинардо, който като по-възрастен се е надявал да заеме мястото на Паоло. После тоя човек изчезва и по някакъв начин, противно на очакванията на Алинардо и на други, на неговото място бива назначен Малахий.

— Но защо сте толкова уверен в правилността на вашия анализ? Дори да предположим, че това е почеркът на безименния библиотекар, защо да не допуснем, че заглавията на предишните страници са вписани от Паоло?

— Защото сред тези постъпления са вписани и всички були и декреталии, а те са с точно обозначена дата. Искам да кажа, че ако намериш тук — както и намираш — Firma cautela на Бонифаций VII от 1296 година, ти знаеш, че този текст не е постъпил в манастира преди същата година и можеш да допуснеш, че не е постъпил много след това. Така че аз разполагам с нещо като километрични камъни, поставени с течение на годините; поради това, ако допусна, че Паоло от Римини е станал библиотекар през 1265, а абат — през 1275 година, а после установи, че неговият почерк или почеркът на някой друг, който не е Роберто от Бобио, продължава от 1265 до 1285, откривам разлика от цели десет години.

Моят учител бе наистина много прозорлив.

— До какви изводи стигате от това разкритие? — запитах го аз.

— До никакви — отвърна той. — Става дума само за предположения.

После стана и отиде да поговори с Бенций. Той пък седеше на мястото си, но изглеждаше твърде неуверен. Седеше край своята маса и все още не бе се осмелил да заеме мястото на Малахий при каталога. Уилям го подхвана отдалеч. Още не бяхме забравили неприятната случка от предната вечер.

— Господин библиотекарю, надявам се, че все пак ще благоволиш да ми дадеш едно пояснение, ако и да си станал толкова могъщ. Онази сутрин, когато Аделмо и другите са разисквали тук за остроумните загадки и Беренгарий за първи път е споменал за „finis Africae“, някой да е споменавал и за „Coena Cypriani“?

— Да — отвърна Бенций, — не ти ли казах? Още преди да заговорим за енигмите на Симфозий, именно Венанций спомена за „Вечерята“, а Малахий се разгневи и каза, че това било непристойна творба, и припомни, че абатът бил забранил да бъде давана за прочит…

— Абатът, така ли? — рече Уилям. — Много интересно. Благодаря ти, Бенций.

— Почакайте — обади се Бенций. — Искам да поговоря с вас. — И ни даде знак да го последваме извън скриптория, на стълбите към кухнята, та другите да не го чуят. Устните му трепереха.

— Уилям, страх ме е — рече той. — Убиха и Малахий. Сега знам много неща. А освен това италианците ме ненавиждат… Не искат повече чужденец да бъде библиотекар… Мисля, че другите бяха премахнати именно поради тази причина… Никога не съм ви говорил за омразата, която Алинардо изпитваше към Малахий, за неговото недоволство…

— Тогава кой преди толкова години му е попречил да заеме този пост?

— Не знам, сам той говори за това твърде неопределено, пък и става дума за далечното минало. Всички трябва да са измрели. Но групата италианци около Алинардо често говорят… често говореха, че Малахий бил подставено лице на някой друг, със съучастничеството на абата… аз, без да си дам сметка… се забърках в играта на две враждуващи групи… Това ми стана ясно едва тази сутрин… Италия е страна на заговори, тук отравят папи, та мен ли няма да отровят, един несретник… Вчера още не го бях разбрал, мислех си, че всичко е свързано с онази книга, но сега не съм вече така уверен, книгата е била само повод; нали виждате, книгата бе намерена и въпреки това Малахий умря… Аз трябва… искам… искам да избягам. Какво ще ме посъветвате?

— Да се успокоиш. Сега искаш съвети, така ли? А снощи се държеше като господар на целия свят. Глупак. Ако вчера ми беше помогнал, щяхме да предотвратим последното престъпление. Ти си дал на Малахий книгата, която го е пратила на онзи свят. Я ми кажи поне едно нещо. Ти нали си държал в ръцете си тази книга, нали си я докосвал, нали си я чел? Тогава защо не умря?

— Не знам. Кълна се, не съм се докосвал до нея или по-точно докосвах я в лабораторията, за да я взема, скрих я под расото и отидох да я сложа в килията си под сламеника. Знаех, че Малахий ме наблюдава, и се върнах веднага в скриптория. А после, когато Малахий ми предложи да му стана помощник, аз го заведох в килията си и му предадох книгата. Това е всичко.

— Само не ми казвай, че не си я и разтварял.

— Да, разтворих я, преди да я скрия, за да се уверя, че става наистина дума за книгата, която и вие търсите. Започваше с някакъв ръкопис на арабски, следваше нещо, мисля на сирийски, после имаше текст на латински и накрая — един на гръцки…

Сетих се за сиглите, които бяхме видели в каталога. Първите две заглавия бяха отбелязани като ar и syr. Беше точно тази книга! Но Уилям продължи:

— Значи си я пипал и не си умрял. Значи този, който се докосне до нея, не умира. А какво ще ми кажеш за гръцкия текст? Разгледа ли го?

— Съвсем за малко, колкото да разбера, че нямаше заглавие, започваше така, сякаш липсваше някаква част…

— Liber acephalus^[2] — избъбра Уилям.

— …опитах се да разчета първата страница, но не знам добре гръцки, щеше да ми е нужно много повече време. Накрая вниманието ми бе привлечено от друга подробност, и то именно в гръцкия текст. Не я прелистих изцяло, защото не успях. Отделните листа бяха като просмукани от влага, не се отделяха добре един от друг. Защото пергаментът изглеждаше много особен… беше по-мек от другите пергаментови листа, първата страница беше разядена, аха да се разпадне, с една дума… беше особен.

— Особен, същото казваше и Северин — рече Уилям.

— Пергаментът не приличаше на пергамент… Приличаше на платно, ама тънко… — продължи Бенций.

— Хартия от ленени парцали или пергамент от тъкани — поясни Уилям. — Никога ли не си виждал такава хартия?

— Разказвали са ми, но май не съм виждал. Разправят, че била много скъпа и крехка. Затова я използвали много рядко. Произвеждат я арабите, нали?

— Първи те са я произвели. Но я произвеждат и тук, в Италия, във Фабриано. А така също… Но разбира се, така е! — Очите на Уилям заблестяха. — Какво прекрасно, интересно разкритие, браво, Бенций, благодаря ти! Да, тук, в библиотеката, тази хартия сигурно е рядкост, защото не сте получавали кой знае колко нови ръкописи. Пък и мнозина се боят, че тя не трае толкова, колкото трае пергаментът, и може би наистина е така. Да допуснем, че тук са искали нещо, което да не е по-трайно от бронза… Пергамент от тъкани, така значи, а? Добре. Сбогом. И бъди спокоен. Теб нищо не те заплашва.

— Наистина ли е така, Уилям?

— Наистина. Ако си стоиш на мястото. И без това забърка доста каши.

Излязохме от скриптория и се разделихме с Бенций, който, макар и да не се бе съвсем успокоил, поне не се тревожеше толкова.

— Глупак! — процеди през зъби Уилям, докато излизахме. — Ако не се беше забъркал, досега щяхме да изясним всичко.

Намерихме абата в трапезарията. Уилям отиде при него и поиска да разговарят. Абон нямаше как да увърта и ни покани да отидем след малко в покоите му.