Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден пети
ВЕЧЕРНЯ

Когато Убертино побягва, Бенций започва да съблюдава законите, а Уилям размишлява за различните видове похотливост, с които се е сблъскал същия ден

 

Докато участниците в заседанието се изнизваха бавно от залата, Микеле се приближи към Уилям; към тях се присъедини и Убертино. Излязохме заедно навън и отидохме да поговорим във вътрешния двор, под закрилата на мъглата, която не даваше признаци, че ще се разсее — напротив, поради падащия мрак ни се стори още по-гъста.

— Не мисля, че е необходимо да коментираме станалото — рече Уилям. — Бернар ни нанесе поражение. Не ме питайте дали оня глупав долчинианец наистина е извършил всички тия престъпления. Доколкото можах да разбера, той няма никаква вина. Важното е, че не постигнахме нищо. Микеле, Йоан иска да отидеш сам в Авиньон, на днешната среща ти не получи гаранциите, към които се стремяхме. Напротив, станалото тук ти подсказва, че там могат да изопачат всяка твоя дума. От което според мен следва, че не трябва да ходиш там.

Микеле поклати глава:

— Не, ще отида. Не искам схизма. Уилям, ти днес говори съвсем ясно, каза какво искаш. Но то не е това, което аз искам; давам си сметка, че решенията на капитула в Перуджа са били използвани от имперските теолози с цели, неотговарящи на нашите. Искам папата да признае францисканския орден с неговите разбирания за бедността. Папата трябва да разбере, че еретичните издънки от нашия орден ще се влеят отново в него само ако той обяви бедността за свой идеал. Не мисля нито за събранието на народа, нито за правата на хората. Не бива да допусна орденът да се разпадне на групички от просещи монаси. Ще отида в Авиньон и ако е нужно, ще се подчиня на Йоан. Готов съм на всякакви компромиси, но няма да правя компромис с принципа на бедността.

— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.

— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.

Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?

Но ето че се отклоних за разни тъжни размисли. А трябва да разкажа как завърши този печален разговор. Микеле бе взел твърдо решение, никой не успя да го накара да се откаже. Но възникна и друг въпрос и Уилям го каза без недомлъвки: Убертино вече не беше в безопасност. Словата, които Бернар отправи към него, омразата, която папата изпитваше към него, обстоятелството, че докато все пак Микеле представляваше сила, с която трябваше да се преговаря, Убертино не представляваше никого освен себе си…

— Йоан иска Микеле да отиде в неговия двор, а Убертино — в ада. Доколкото познавам Бернар, до утре, под прикритието на мъглата, Убертино ще бъде убит. Ако някой се запита кой го е убил, манастирът ще понесе още едно престъпление, ще кажат, че е убит от дяволи, призовани от Ремиджо с черните му котки, или от някой оцелял долчинианец, който все още се спотайва между тези стени…

Убертино се разтревожи.

— Какво да направя? — запита той.

— Върви да поговориш с абата — отвърна Уилям. — Поискай да ти даде кон, храна, писмо до някой далечен манастир, ама отвъд Алпите. Възползвай се от мрака и от мъглата и тръгни веднага.

— Но нали стрелците са все още на стража край вратите?

— От манастира може да се излезе и през други места, абатът знае. Достатъчно е някой ратай да те чака с кон някъде в подножието; ще излезеш през някой проход в стената, ще повървиш малко през гората и готово. Но трябва да го сториш веднага, преди Бернар да се е съвзел от опиянението, обзело го, след като спечели. Аз трябва да се заловя с още нещо — имах две задачи, едната се провали, дано поне успея с другата. Искам да открия една книга и един човек. Ако ми потръгне, ти ще успееш да се измъкнеш оттук още преди да съм те потърсил отново. Затова сбогом. И разпери ръце.

Убертино го прегърна и се развълнува:

— Сбогом, Уилям, ти си луд и нахален англичанин, но имаш добро сърце. Ще се видим ли отново?

— Ще се видим — увери го Уилям. — Ако е рекъл Бог.

Но Бог не рече. Както вече споменах, Убертино умря — две години по-късно той бе тайнствено убит. Този борбен, пламенен старец бе имал тежък и бурен живот. Може и да не е бил светец, но се надявам, че Бог е възнаградил увереността му, че е бил такъв. Колкото по остарявам, толкова повече се оставям на волята Божия, все по-малко ценя ума, който се стреми към знание, и волята, която се стреми към действие; за единствено спасение признавам вярата, която умее да изчаква търпеливо, без да си задава много въпроси. А Убертино сигурно имаше дълбока вяра в кръвта и страданието на нашия разпнат Бог.

Може би още тогава трябва да съм мислел за тия неща, та този проницателен старец или забеляза, или съумя да отгатне, че един ден ще се отдам на подобни размисли. Усмихна ми се нежно и ме прегърна, но не така пламенно, както понякога вършеше това предните дни. Прегърна ме както дядото прегръща внука си; отвърнах му по същия начин. После тръгна с Микеле да търси абата.

— А сега? — обърнах се към Уилям.

— Сега ще се върнем към престъпленията, които ни занимават.

— Учителю — рекох аз, — днес станаха събития, които ще имат сериозни последици за християнския свят, не успя и вашата мисия. И все пак виждам, че вие проявявате по-голям интерес към разкриването на тази тайна, отколкото към сблъсъка между папата и императора.

— Адсон, лудите и децата винаги казват истината. Възможно е моят приятел Марсилий да е по-добър от мен като съветник на императора, но като инквизитор аз съм по-добър от него. И да ме прости Господ — по-добър съм дори от Бернар Ги. Защото Бернар не се стреми да разкрива виновните, а да праща на кладата обвиняемите. Аз пък изпитвам най-възвишена наслада, когато трябва да разплитам трудно, заплетено кълбо. Може би и затова, че в мига, в който като философ започвам да се съмнявам, че светът е устроен по определен ред, за мен е утеха да открия ако не някакъв ред, то поне поредица от незначителни връзки между нещата от този свят. Може би има още една причина — може би защото в цялата тази история на карта са поставени много по-големи и по-важни неща, отколкото борбата между Йоан и Лудвиг…

— Но това е история на кражби и отмъщения на недостойни монаси! — възкликнах аз, обзет от съмнения.

— Но е свързана с една забранена книга, Адсон, с една забранена книга — отвърна Уилям.

 

Монасите отиваха на вечеря. Бяхме преполовили ястията, когато до нас седна Микеле Чезена и ни съобщи, че Убертино е заминал. Уилям въздъхна с облекчение.

След вечеря ние се постарахме да избегнем абата, който разговаряше с Бернар, и зърнахме Бенций, който ни видя, усмихна ни се за поздрав и забърза към вратата. Уилям го настигна и го принуди да ни последва в един ъгъл на кухнята.

— Бенций — запита го Уилям, — къде е книгата?

— Каква книга?

— Бенций, нито ти, нито аз сме глупци. Имам предвид книгата, която търсехме днес при Северин, която аз не разпознах, но която ти си разпознал много добре и си се върнал да прибереш…

— Защо мислите, че съм я взел аз?

— Мисля, и ти мислиш същото. Къде е?

— Не мога да кажа.

— Бенций, ако не ми кажеш, ще уведомя абата.

— Не мога да кажа по нареждане на абата — отвърна смирено Бенций. — Днес, след като се видяхме, стана нещо, за което ще ви уведомя. След смъртта на Беренгарий беше нужен помощник-библиотекар. Следобед Малахий ми предложи да заема това място. Точно преди половин час абатът се съгласи, та се надявам, че от утре сутрин ще бъда посветен в тайните на библиотеката. Истина е, взех книгата тази сутрин, после я скрих в сламеника на моята килия, без да я погледна, защото знаех, че Малахий ме наблюдава. Изведнъж Малахий ми направи предложението, за което ви споменах. Тогава постъпих така, както трябва да постъпи един помощник-библиотекар — предадох му книгата.

Не можах да се сдържа и се намесих възмутен:

— Но, Бенций, та нали вчера, нали онзи ден ти… вие твърдяхте, че изгаряте от желание да знаете, че не искате библиотеката да бъде повече пазителка на тайни, че един ученик трябва да знае…

Бенций поруменя, мълчеше, но Уилям ме прекъсна:

— Адсон, от няколко часа насам Бенций мина на другата страна. Сега той е пазител на тайните, които искаше да узнае, и докато ги пази, ще разполага с колкото време иска, за да се запознае с тях.

— Ами другите? — запитах аз. — Нали Бенций говореше от името на всички учени?

— Така говореше преди — рече Уилям. После ме поведе със себе си; Бенций бе много объркан.

— Бенций — каза ми по-късно Уилям — е жертва на голяма похотливост, но не на похотливостта на Беренгарий или на ключаря. Подобно на мнозина учени той изпитва похотливост към знанието. Към знанието като такова. Тъй като нямаше достъп до част от него, той искаше да сложи ръка върху тази част. Сега го стори. Малахий си знае работата и е използвал най-доброто средство, за да си върне книгата и да затвори устата на Бенций. Ще ме попиташ има ли смисъл човек да упражнява надзор над такъв извор на знания, след като приема да не го поставя на разположение на всички останали. Именно поради това ти говорих за похотливост. Жаждата за знания на Роджър Бейкън не беше похотливост, защото той искаше да използва науката, за да направи християните по-щастливи, следователно не се стремеше към знание заради самото знание. А у Бенций тя е само ненаситно любопитство, гордост на интелекта, средство като всяко друго за един монах да пренасочи и укроти плътските си помисли или плама, който превръща други във войници на вярата или на ереста. Не съществува само плътска похотливост. Похотливост е това, което изпитва Бернар Ги — извратена похотливост за справедливост, която се отъждествява с похот за власт. Похот към богатството е това, което изпитва нашият свети и вече не римски папа. На младини ключарят е изпитвал похот към удостоверяване, преобразуване, покаяние и смърт. А у Бенций става дума за похотливост към книгите. Като всяка похотливост, подобна на похотливостта на Онан[1], който пръскал семето си по земята, тя е безплодна и няма нищо общо с любовта, дори с плътската любов…

 

 

— Знам — измърморих против волята си. Уилям се престори, че не чува. Но сякаш продължавайки мисълта си, каза:

— Истинската любов си поставя за цел благото на любимия.

— Ами ако Бенций желае само добро за своите книги (нали те вече са и негови) и си мисли, че доброто за тях означава да останат недосегаеми за алчни ръце? — запитах аз.

— Доброто за една книга е тя да бъде четена. Книгата е съставена от знаци, които говорят за други знаци, а те от своя страна говорят за нещата. Няма ли око, което да я чете, една книга си остава носителка на знаци, които не дават понятия, следователно тя е няма. Може би тази библиотека е била създадена, за да спаси книгите, които съдържа, но сега живее, за да ги погребе. Затова се е превърнала в извор на грехове. Ключарят каза, че е изменил. Така постъпи и Бенций. И той измени. Ах, какъв лош ден, мили ми Адсон! Ден, изпълнен с кръв и разруха. Затова за днес ми стига. Хайде да отидем на повечерие, а после да лягаме.

На излизане от кухнята срещнахме Аймаро. Попита ни вярно ли е това, дето се говорело, че Малахий предложил Бенций за свой помощник. Не ни оставаше друго, освен да потвърдим.

— Тоя Малахий днес натвори какви ли не работи — рече Аймаро с обичайната си усмивка, която изразяваше и презрение, и прошка. — Ако има правда, дяволът ще дойде да го прибере още тази нощ.

Бележки

[1] Онан — библейска личност, син на Юда, родоначалника на едно от дванадесетте колена на еврейския народ. По закона на левиратния брак трябвало да възстанови потомството на покойния си брат от вдовицата му Тамар, но Онан при полово сношение с нея „изливал семето си на земята“, тъй като не желаел да създава потомство, което няма да е негово (Битие, 38,1–10). Оттук ще е понятието онанизъм.