Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

ДЕН ПЕТИ

Ден пети
ПЪРВИ ЧАС

Когато става братска дискусия за бедността на Христа

 

Сутринта на петия ден се събудих със сърце, изпълнено от безброй терзания след снощната случка; биеше първият час, Уилям ме побутна грубовато и ми каза, че след малко предстои да се срещнат двете делегации. Погледнах през прозореца на килията и не видях нищо. Мъглата от предния ден се бе превърнала в млечнобяла пелена, захлупила цялото плато.

Щом излязох, видях манастира във вид, в който досега не го бях виждал; оттук като сенки сред сенките се очертаваха смътно само някои от по-големите постройки — църквата, Зданието, заседателната зала; всички останали сгради се забелязваха едва когато човек се приближеше на няколко крачки от тях. Очертанията на вещите и животните изникваха сякаш изведнъж, от нищото; хората се появяваха сред мъглата отначало сиви като призраци и едва след това можеха да бъдат разпознати, и то трудно.

Нали бях роден в северните краища, това явление не ми беше никак чуждо; при други обстоятелства то би ме накарало да си припомня с тъга равнината и замъка, където съм роден. Ала тази сутрин състоянието на времето ми се стори сходно до болка с моето душевно състояние, а тъжовното чувство, с което се бях събудил, нарастваше, колкото повече се доближавах до залата.

На няколко крачки от постройката зърнах Бернар Ги, който се разделяше с някакъв човек, когото не можах да разпозная изведнъж. А когато той мина край мен, видях, че беше Малахий. Озърташе се като човек, който не иска да бъде видян, докато извършва престъпление, ала вече споменах, че изражението на този мъж напомняше вида на човек, криещ — или опитващ се да скрие неизповядана тайна.

Той не ме позна и се отдалечи. Подтикнат от любопитство, продължих да наблюдавам Бернар; видях, че разглеждаше някакви документи, връчени му може би от Малахий. Пред входа на залата той повика с ръка капитана на стрелците, който се намираше наблизо, и му прошепна нещо. После влезе. А аз — след него.

За пръв път влизах в тази сграда; отвън тя изглеждаше със скромни размери и украса; забелязах, че е била построена наново върху основите на старата манастирска църква, унищожена отчасти може би от пожар.

За да влезе, човек трябваше да мине през портал, построен по новата мода — с аркада с остър свод, без декоративни елементи, а над портала имаше розетка. След това посетителят се озоваваше в преддверие, издигнато над останките на стара нартика. Отсреща се изпречваше друг портал, с аркада по старата мода, с прекрасно изваян тимпан във формата на полумесец. Сигурно беше порталът на старата разрушена църква.

Скулптурите по тимпана бяха не по-малко изящни, но будеха по-малко безпокойство, отколкото скулптурите на новата църква. И тук в тимпана властваше, седнал на престола, Христос; но край него, в различни пози и с различни вещи в ръце бяха разположени дванайсетте апостоли, на които той бе заръчал да тръгнат по света и да проповядват Евангелието. Над главата на Христа и под Христа, върху дъга, разделена на дванайсет пана, чрез безкрайна върволица от хора бяха изобразени народите от света, на които бе съдено да узнаят благата вест. По дрехите разпознах евреите, кападокийците, арабите, индийците, фригийците, византийците, арменците, скитите, римляните. Но смесени сред тях, в трийсет кръгли пана, разположени дъгообразно над арката с дванайсетте пана, бяха изобразени обитателите на непознатите светове, за които се споменава бегло във Физиолога и в неясните разкази на пътешествениците. Много от тях ми бяха неизвестни, други успях да разпозная; например звероподобните с по шест пръста на ръката, фавните, раждащи се от червеите, които се появяват между кората и сърцевината на дърветата, сирените с люспести опашки, които прелъстяват моряците, етиопците с черни като въглен тела, които копаят подземни пещери, за да се предпазват от палещите лъчи на слънцето, онокентаврите — хора над пъпа, магарета под него, еднооките циклопи, с око колкото щит, Сцила с глава и гърди на момиче, с корем на вълчица и опашка на делфин, косматите хора от Индия, които обитават блатата и река Епигмарида, песоглавците, които не могат да продумат дума, без да залаят, съществата, които бягат бързо с единствения си крак, а когато искат да се прикрият от слънцето, лягат и вдигат големия си крак също като чадър, астоматите от Гърция, лишени от уста, които дишат през ноздрите и живеят само с въздух, брадатите жени от Армения, пигмеите, епистигите от Гърция, които някои наричат блегми, дето се раждат без глави и устата им е на корема, а очите — на раменете; жените чудовища от Червено море, високи дванайсет стъпки, с коси, стигащи до петите, с волска опашка на края на гърба и камилски копита, и ония твари, чиито стъпала са обърнати обратно, та който ги преследва, като гледа следите, стига винаги там, откъдето идват, и никога там, накъдето са тръгнали; и още — триглавите хора, ония, чиито очи блещукат като лампи, и чудовищата от острова на Цирцея, с човешки тела и вратове и глави на най-различни зверове…

Тези и други чудесии бяха изобразени на този портал. Но те не будеха тревога, защото не изобразяваха злините по тази земя или мъките в пъкъла, а свидетелстваха, че благата вест бе обходила всички познати краища от земята и се разпростира и към непознатите; поради това порталът звучеше като радостно обещание за съгласие, за постигнато единство в словото Христово, на блестящо съжителство.

Добро знамение, рекох си аз, за срещата, която ще стане отвъд този праг, на която хора, станали врагове един на друг поради противоположни тълкувания на Евангелието, днес може би ще се съберат, за да разрешат своите спорове. Рекох си също, че съм слаб грешник, вълнуващ се от личните си дела, докато в същото време тук предстоеше да стават събития от такова значение за историята на християнския свят. Съпоставих нищожните си страдания с величественото обещание за мир и ведрина, скрепено върху камъка на тимпана. Помолих Бога да ми прости слабостта и прекрачих по-спокоен прага.

Още щом влязох, видях двете делегации в пълен състав, седяха една срещу друга на наредени в полукръг столове, разделени от маса, зад която бяха седнали абатът и кардинал Бертрандо.

Тръгнах с Уилям, за да водя бележки; той ме заведе при миноритите, където седяха Микеле със своите хора и други францисканци от папския двор в Авиньон; срещата не биваше да изглежда като дуел между италианци и французи, а като диспут между привържениците на францисканските правила и техните критици, и едните, и другите обединени от здрава католическа вярност към папския двор.

Заедно с Микеле Чезена бяха брат Арналдо от Аквитания, брат Хю от Нюкасъл и брат Уилям Ануик, които бяха взели участие в капитула в Перуджа; а освен това до тях се намираха епископът на Кафа и Беренгарий Талони, Бонаграций Бергамски и други минорити от авиньонския двор. На отсрещната страна седяха бакалавърът от Авиньон Лоран Декоалкон, епископът на Падуа и Жан д’Ано, доктор по теология в Париж. До мълчаливия и замислен Бернар Ги седеше доминиканецът Жан дьо Бон, когото в Италия наричаха Джовани Далбена. Този човек, ми обясни Уилям, преди години бил инквизитор в Нарбон, където осъдил мнозина бегарди и монаси просяци; но тъй като бил обявил за ерес не друго, а съждение, отнасящо се до бедността на Христос, срещу него се надигнал Беренгарий Талони, който бил лектор в тамошния манастир и писал на папата. По онова време Йоан още не бил взел решение по този въпрос и повикал и двамата, за да разискват, но без да се стигне до някакво решение. Така че малко по-късно на капитула в Перуджа францисканците застанали на становището, за което вече споменах. Имаше и още хора от Авиньон, между тях и епископът на Албореа.

Заседанието бе открито от Абон, който сметна за нужно да припомни в общи линии последните събития. Той спомена, че в лето Господне 1322 капитулът на миноритите, станал в Перуджа под ръководството на Микеле Чезена, бе постановил със зряло и мъдро решение, че Христос, за да даде пример на съвършен живот, и апостолите, за да се съобразят с неговото учение, никога не са притежавали нищо, било като собственост, било като владение, и че тази истина била предмет на здрава католическа вяра, както се вижда от цитатите от каноническите книги. Поради това отказът от собственост върху всичко бил нещо свято, към това правило за светост са се придържали първите членове на воюващата църква. Към тази истина се придържал през 1312 година и съборът във Виен и самият папа през 1317 г., в главата за статута на миноритите, с която започва Quorundam exigit, определил решенията на споменатия събор като съставени в дух на светост — ясни, здрави и зрели. Поради което капитулът в Перуджа, решавайки, че това, което е било винаги одобрявано от Светия престол като здрава доктрина, трябва да се смята прието веднъж завинаги и че по никакъв начин не трябва да се отклоняваме от него, не бил направил друго, освен да потвърди това решение на събора, скрепено с подписа на учители по свещената теология, като брат Уилям от Англия, брат Хенрих от Германия, брат Арналдо от Аквитания, от провинциали и министри; и с печата на брат Николас, министър на Франция, на бакалавъра брат Уилям Блок, на генералния министър и на четирима провинциални министри, брат Томазо от Болоня, брат Пиетро от провинцията на свети Франциск, брат Фернандо от Кастело и брат Симоне от Турония. Но, добави Абон, на следната година папата издаде декреталията Ad conditorem canonum, против която се обяви брат Бонаграций Бергамски, смятайки я за противоречаща на интересите на своя орден. Тогава папата откачи тази декреталия от вратите на катедралата в Авиньон, където бе окачена, и я поправи на няколко места. Но всъщност я направи още по-рязка; доказателство на това е, че брат Бонаграций бе държан цяла година в затвора. За строгостта на папата не можело да има никакво съмнение, защото същата година той издаде известната на всички Cum inter nonnullos, с която осъди окончателно тезисите на капитула в Перуджа.

Тук, като прекъсна учтиво Абон, думата взе кардинал Бертрандо; той каза, че е нужно да се напомни следното: през 1324 година, като усложнил нещата и раздразнил папата, се намесил Лудвиг Баварски с декларацията от Заксенхуазен, подкрепяща без достатъчно добри основания тезисите от Перуджа (пък и не можело да се разбере, подчерта Бертрандо с лукава усмивка, защо императорът приветства с такъв възторг една бедност, която той изобщо не спазва); с това той застанал против Негово Светейшество папата, наричайки го враг на мира, с намерение да предизвика скандали и разпри, и накрая го нарича еретик, нещо повече — ересиарх.

— Не точно така — опита се да посредничи Абон.

— По същество е така — отвърна рязко Бертрандо. И добави, че именно за да противодейства на неуместната намеса на императора, папата бил принуден да издаде декреталията Quia quorundam и че накрая поканил най-строго Микеле Чезена да се яви при него. Микеле изпратил писма, в които се извинявал, че бил болен, нещо, в което никой не се съмнявал, и изпратил брат Йоан Фиданца и брат Умиле Кустодио от Перуджа. Но стана така, продължи кардиналът, че гвелфите[1] от Перуджа уведомиха папата, че брат Микеле не само не е болен, ами поддържа връзка с Лудвиг Баварски. Така или иначе, било каквото било, сега брат Микеле изглеждал здрав и бодър, затова го очаквали в Авиньон. Пък и било по-добре, съгласи се кардиналът, да се обсъди предварително — както става сега — пред разумни люде и от двете страни това, което Микеле ще каже на папата, тъй като в края на краищата целта на всички е да не се изострят конфликтите и да се уреди по братски един спор, който не трябва да има място между един любещ баща и преданите му чада, спор, разпалван единствено поради намесата на светски лица, били те императори или викарии, които нямат нищо общо с проблемите на Светата църква майка.

Но ето, че взе думата Абон и каза, че макар да е духовно лице и абат от орден, на който църквата дължи толкова много (шепот, израз на почит и уважение, премина и от двете страни на полукръга), той — поради много причини, на които по-късно щял да се спре брат Уилям от Баскервил — все пак смята, че императорът не трябва да остане настрана от тези въпроси. Но, продължи Абон, въпреки това било правилно първата част от дискусията да стане между папските пратеници и представителите на онези чада на свети Франциск, които със самия факт, че са дошли на тази среща, показват, че са най-предани чада на папата. След това прикани брат Микеле или някой от негово име да изложи становището, което той възнамерява да поддържа в Авиньон.

Микеле каза, че за негова голяма радост и вълнение сред тях тази сутрин е и Убертино от Казале, от когото самият папа през 1322 година бил поискал обосновано изложение по въпроса за бедността. Затова именно Убертино можел да изложи накратко с яснота, фудиция и страстна вяра — качества, призната му от всички — основните точки от непоклатимите схващания на францисканския орден.

Убертино се надигна; щом заговори, разбрах защо е предизвиквал такъв възторг и като проповедник, и като човек от двора. Със страстни жестове, с убедителен глас, с очарователна усмивка, с ясна и последователна мисъл той прикова вниманието на слушателите през цялото време, докато говореше. Започна с високо ерудирано изложение за причините, подкрепящи тезисите от Перуджа. Най-напред — каза той — трябва да се признае, че Христос и неговите апостоли имали двояко положение, защото са били прелати на църквата на Новия завет и по този начин притежавали власт да разпределят и отсъждат, за да дават на бедните и на служителите на църквата, както е записано в четвъртата глава от Деянията на Светите апостоли, и това не се оспорва от никого. Но освен това Христос и апостолите трябва да бъдат разглеждани и като отделни личности, основа за всяко религиозно съвършенство, напълно презиращи светските неща. В тази връзка съществуват два начина на притежание; единият от тях е граждански и светски, който имперските закони определят с думите bonis nostris[2], защото наши са тези блага, които са поставени под защита и за които, ако ни бъдат отнети, имаме правото да претендираме. Ето защо едно е да защитаваме граждански и светски собствените блага от този, който иска да ни ги отнеме, като се обърнем към имперския съдия (а да се твърди, че Христос и апостолите са притежавали блага по този начин, е ерес, защото, както казва Матей в V глава, на тоя, дето поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; същото казва и Лука в VI глава със словата, с които Христос отхвърля от себе си всяка собственост и господство и налага същото и на своите апостоли; нека видим и Матея, глава XIX, където Петър казва на Господа, че са оставили всичко и са го последвали); но, от друга страна, все пак могат да бъдат притежавани и светски неща от гледна точка на общото братско милосърдие; по този начин Христос и неговите ученици са притежавали блага съгласно естественото право, което от някои се нарича ius poli, тоест небесно право, като изхождат от природата, която, без да бъде устроена от човека, е в съзвучие със справедливото право; докато ius fori[3] е власт, която зависи от спогодба между хората. Преди първата подялба на нещата, те по отношение на притежанието били такива, каквито са сега нещата, които не са включени между благата на никого и биват давани на който ги заема, и са били в известен смисъл общо притежание на всички люде; едва след прегрешението нашите прародители започнали да си поделят собствеността и оттогава започнали светските владения, както са известни днес. Но Христос и апостолите са притежавали нещата по първия начин; така са притежавали и дрехите, и хлябовете, и рибите и както казва Павел в първото си послание до Тимотея[4], като имаме прехрана и облекло, нека бъдем доволни. Поради което Христос и неговите ученици не са притежавали тези неща като собственост, а за ползване и са били напълно бедни. Това вече било признато от папа Николай II в декреталията Exiit qui seminat.

Но ето, от противната страна се надигна Жан д’Ано и каза, че според него становището на Убертино е в противоречие с правото и с правилното тълкуване на писанията. Тъй като що се отнася до благата, които изчезват в употребата, като хляба и рибите, не може да се говори за обикновено право за употреба, нито пък може да се говори за фактическа употреба, а само за прекаляване; всичко, което вярващите притежавали общо в първата църква, както следва от втората и третата глава на Деяния, са го притежавали под формата на същия вид притежание, каквото са имали и преди покръстването; апостолите, след слизането на Светия Дух, са имали имоти в Юдея; обетът да се живее без собственост не се разпространява върху това, от което човек се нуждае, за да живее, и когато Петър заявява, че се бил отрекъл от всичко, това не означава, че се бил отказал от собствеността; Адам е имал и власт, и собственост върху нещата; слугата, който взема пари от своя господар, нито ги използва, нито злоупотребява с тях; думите от Exiit qui seminat, на които миноритите винаги се позовават и според които миноритите могат само да използват това, с което си служат, без да имат над него нито власт, нито собственост, трябва да се отнасят само до благата, които не се изчерпват с тяхната употреба, защото, ако декреталията Exiit qui seminat включваше и развалящите се блага, тя щеше да поддържа нещо, което е невъзможно; фактическото използване не може да се разграничи от юридическото притежание; всяко човешко право, въз основа на което се притежават материални блага, се съдържа в кралските закони; Христос, като смъртен човек, още от мига на своето зачатие е бил собственик на всички земни блага, а като Бог е получил от Отца всеобщо владение над всичко; той е бил собственик на дрехи, храна, пари от дарения на вярващите и ако е бил беден, е бил такъв не защото не е притежавал собственост, а защото не е получавал плодовете от нея, тъй като самото юридическо владеене, отделено от получаването на печалбите, не обогатява този, който има такова владение; пък и дори ако в декреталията са били казани различни неща, римският папа, що се отнася до вярата и моралните въпроси, може да отмени решенията на своите предшественици и да изкаже противно на тях мнение.

Но ето, че рипна брат Джироламо, епископът на Кафа; брадата му трепереше от ярост, макар да се опитваше словата му да звучат примирително. Започна с доводи, които ми се сториха твърде объркани:

— Онова, което ще искам да кажа на Светия отец, подчинявам още отсега на това, с което той ще ме поправи, тъй като наистина съм убеден, че Йоан е наместник на Христа, и поради това признание аз бях заловен от сарацините. Ще започна, цитирайки факт, отбелязан от голям учен, за спора, възникнал веднъж между монаси за това кой е бащата на Мелхиседек[5]. Тогава абатът Копес, запитан по този въпрос, се удари по главата и рече: горко ти, Копес, защото търсиш само онова, което Бог не ти нарежда да търсиш, и се отнасяш пренебрежително към нещата, които той ти нарежда да търсиш. Ето, както следва неопровержимо от моя пример, става от ясно по-ясно, че Христос, пресвета Богородица и апостолите не са притежавали нищо нито лично, нито общо; и много по-малко ясно ще е да признаем, че Иисус е бил човек и в същото време и Бог, затова ми се струва, че който отрича първия очевиден факт, след това би трябвало да отрече втория!

Изрече го с тържествен тон, а аз видях как Уилям вдигна очи към небето. Подозирам, че смяташе силогизма на Джироламо за доста нелогичен, и аз не мога да го упрекна; но още по-неубедителни ми се сториха гневните възражения на Джовани Далбена; той заяви, че който твърди нещо за бедността на Христа, твърди нещо, което се вижда (или не се вижда) с око, но неговата човечност и божественост се определят от вярата, поради което двете съждения не могат да бъдат равнозначни. Отговорът на Джироламо обаче бе по-остроумен от отговора на неговия противник.

— А, не, скъпи братко — рече той, — според мен вярно е тъкмо обратното, защото във всички Евангелия е казано, че Христос е бил човек и е пиел и ядял, а поради повече от очевидните си чудеса е бил и Господ; именно това се набива в окото!

— Но и магьосниците, и гадателите са вършели чудеса — рече важно Далбена.

— Да — възрази Джироламо, — но с магьоснически действия. Нима искаш да сравниш чудесата Христови с изкуството на магията?

— Присъстващите измърмориха с възмущение, че не желаят. — И накрая — продължи Джироламо, който вече предвкусваше победата си, — кардинал Поджето би искал да определи като еретична вярата в бедността на Христа, а върху това почиват правилата на орден като францисканския — такъв орден, че няма царство, където неговите чада да не са отишли да проповядват и да проливат кръвта си — от Мароко, та чак до Индия.

— Света душа на Педро Испански — измърмори Уилям, — ела ни на помощ.

— Скъпи братко — викна Далбена, като пристъпи крачка напред, — говори си за кръвта на твоите монаси, но не забравяй, че същата дан е била плащана и от монасите от други ордени…

— Моите почитания на господин кардинала — викна Джироламо, — но нито един доминиканец не е загивал сред неверниците, докато само по мое време деветима минорити станаха мъченици!

Тогава, целият поруменял, се надигна доминиканецът, епископ на Албореа:

— Щом е така, аз мога да докажа, че преди миноритите да отидат в Татария, папа Инокентий изпрати там трима доминиканци!

— Така ли! — захили се Джироламо. — Аз пък знам, че миноритите са в Татария от четиридесет години и имат четиридесет църкви в цялата страна, докато доминиканците — всичко на всичко петнайсетина монаси — имат само пет църкви по крайбрежието. С това въпросът е решен!

— Нищо подобно! — викна епископът на Албореа. — Защото тези минорити, дето раждат просяци така, както кучките раждат кученца, приписват всички заслуги на себе си, хвалят се с разни мъченици, а си имат хубави църкви, разкошни одеяния и купуват и продават като всички други духовници!

— Не, господине мой, не — възрази Джироламо, — самите те нито продават, нито купуват, а вършат това чрез прокураторите на апостолическия престол и прокураторите имат право на владение, докато миноритите само ползват.

— Наистина ли? — ухили се епископът на Албореа. — Я ми кажи, колко пъти си продавал без помощта на прокураторите? Аз знам за някои имоти, които…

— Ако съм постъпил така, съм сбъркал — побърза да го прекъсне Джироламо, — не приписвай на ордена нищо, което е било моя слабост!

— Но, почитаеми братя — намеси се Абон, — нашият проблем не е дали миноритите са бедни, а дали нашият Господ бог е бил беден.

— Добре — обади се отново Джироламо, — по този въпрос имам един довод, който реже като бръснач…

— Свети Франциск, пази чадата си… — промълви отчаяният Уилям.

— Доводът — продължи Джироламо — е, че ориенталците и гърците, които са по-запознати от нас с учението на светите отци, смятат бедността на Христа за нещо неопровержимо. След като тези еретици и схизматици подкрепят толкова категорично една очевидна истина, нима ние ще бъдем по-големи еретици и схизматици от тях, за да я отричаме? Тези ориенталци, ако чуят някои от нас да проповядват против тази истина, ще ги пребият с камъни!

— Какви ги разправяш — подигра му се епископът на Албореа, — защо тогава не пребиват с камъни доминиканците, които проповядват именно против това?

— Доминиканците ли? Та там никога не съм виждал доминиканец!

Епископът на Албореа почервеня като домат и възрази, че брат Джироламо сигурно е бил в Гърция петнайсетина години, докато той бил там още от детска възраст. Джироламо възрази, че той, доминиканецът Албореа, може и да е бил в Гърция, но за да води лек живот в прекрасните дворци на епископите, докато той, францисканецът, е прекарал там не петнайсет, а цели двайсет и две години и бил проповядвал и пред императора в Константинопол. Тогава епископът на Албореа, след като нямаше повече никакви доводи, се опита да съкрати разстоянието, което го отделяше от миноритите, като оповестяваше високо с думи, които не се осмелявам да цитирам, твърдото си намерение да оскубе брадата на епископа на Кафа, като поставяше под съмнение неговата мъжественост, и следвайки логиката на противоречието, искаше да го накаже, като използва брадата му за бич.

Другите минорити се втурнаха в защита на своя събрат, авиньонците сметнаха за нужно да подкрепят доминиканеца; последва (Господи, смили се над най-добрите измежду твоите чада!) разпра, която абатът и кардиналът напразно се опитаха да прекратят. В последвалата бъркотия миноритите и доминиканците си отправиха взаимно такива тежки обвинения, сякаш всеки от тях беше християнин, който се бори със сарацините. Единствените, които останаха по местата си, бяха, от едната страна Уилям, а от другата — Бернар Ги. Уилям изглеждаше натъжен, докато Бернар изглеждаше доволен, ако белег за подобно доволство можеше да се смята сдържаната усмивка, която разтягаше устните на инквизитора.

— Няма ли по-подходящи доводи — запитах аз моя учител, докато епископът на Албореа скубеше брадата на епископа на Кафа, — за да се докаже или отрече бедността на Христа?

— Добри ми Адсон — рече Уилям, — ти можеш да твърдиш и двете неща; но никога, изхождайки от Евангелието, не ще успееш да установиш дали и до каква степен Христос е смятал за своя собственост дрехата, която е носел и която после може да е хвърлял, след като се е похабявала. Ако искаш да знаеш, учението на Тома Аквински за собствеността е по-смело от нашето — на миноритите — учение. Ние заявяваме: не притежаваме нищо: всичко ни е дадено за ползване. А той твърдеше: смятайте се за притежатели, стига да разрешавате на някой, който няма нещо от това, което вие притежавате, да го ползва, и то по задължение, а не по милост. Но въпросът не е дали Христос е бил беден, а дали църквата трябва да бъде бедна. А да бъде бедна, не означава толкова да притежава или не някой дворец, а да притежава или да се откаже от правото да законодателства по земните работи.

— Значи затова — рекох аз — императорът държи толкова много на проповедите на миноритите за бедността.

— Така е. Миноритите подпомагат императора против папата. Но за Марсилий и за мен играта е двойна; бихме искали линията на империята да следва нашата линия и да служи на нашите разбирания за управлението на хората.

— Ще кажете ли това, когато вземете думата?

— Ако го кажа, ще изпълня моята мисия — да изразя становището на имперските теолози. Но кажа ли го, моята мисия ще пропадне, защото аз би трябвало да направя така, че да последва втора среща в Авиньон, а не мисля, че Йоан ще се съгласи да отида там и да приказвам тия неща.

— Тогава?

— Тогава значи, че съм в плен на двете противоречащи си сили, като магаре, което не знае от кой от двата чувала сено трябва да яде. Там е работата, че условията още не са назрели. Марсилий бленува за преустройство, което сега е невъзможно, а Лудвиг не е по-добър от своите предшественици, въпреки че сега-засега е единствената опора срещу такъв негодник като Йоан. Може би ще се наложи да говоря, стига тия да не се изпотрепят взаимно. За всеки случай, Адсон, ти пиши, та поне да остане някаква следа от това, което става днес.

— А Микеле?

— Боя се, че си губи времето. Кардиналът знае, че папата не търси посредничество, Бернар Ги знае, че ще трябва да направи така, че срещата да се провали; а Микеле знае, че ще отиде в Авиньон, каквото и да стане, защото не иска орденът да скъса отношенията си с папата. И ще рискува живота си.

Докато разговаряхме така — и аз не знам как можехме да се чуваме, — разпрата бе достигнала своя връх. По знак на Бернар Ги стрелците се намесиха, за да разтърват двете групи. Но подобно на обсаждащи и обсадени от двете страни на стените на крепост, те си отправяха взаимно възражения и обиди, които отбелязвам наслуки, без да мога да кажа кой ги изричаше; пък и трябва да знаете, че тези фрази не се произнасяха една след друга, както би станало по време на спор в моите краища, а по средиземноморския обичай: едни думи покриваха другите като вълни в разбунено море.

— В Евангелието е казано, че Христос е имал кесия?

— Я не говори за тази кесия, която вие изписвате дори и по разпятията! Какво ще кажеш за това, че когато нашият Господ е бил в Ерусалим, всяка вечер се е прибирал във Витания[6]?

— Добре де, ако Господ е искал да спи във Витания, кой си ти, че съдиш за неговото решение?

— Не, стар пръч такъв, Господ се е връщал във Витания, защото не е имал пари за странноприемница в Ерусалим!

— Ти си пръч, Бонаграций! А какво е ял Господ в Ерусалим?

— А ти би ли казал, че конят, който получава сено от стопанина си, за да живее, е собственик на сеното?

— Я го виж, седнал да сравнява Христа с кон…

— Не, ти оприличаваш Христа на прелат, занимаващ се със симония, от твоя двор, дето е като сметище!

— Така ли? Ами колко пъти сее налагало Светият престол да води процеси, за да защитава вашите имоти?

— Имотите на църквата, не нашите! Ние само ги използвахме!

— Използвахте ги, за да ги ядете, да си правите хубави църкви със златни статуи, лицемери недни, носители на зараза, варосани гробници, огнища на пороци!

Знаете много добре, че именно милосърдието, а не бедността е основният принцип на съвършения живот!

— Това го е казал онзи лакомия, вашият Тома!

— Внимавай какво говориш, глупако! Тоя, когото наричаш лакомия, е светец на Светата римска църква!

— Ами, хубав светец, канонизиран от Йоан, за да направи напук на францисканците! Вашият папа не може да канонизира светии, защото е еретик! Нещо повече, той е ересиарх!

— Това определение ни е отдавна известно! То се съдържа в декларацията на баварската марионетка от Заксенхаузен, подготвена от вашия Убертино!

— Внимавай какво говориш, свиня такава, син на блудницата Вавилон и на още много други пачаври! Знаеш много добре, че тогава Убертино не беше при императора, а в Авиньон на служба при кардинал Орсини, а папата се готвеше да го прати с мисия в Арагон!

— Знам, знам, че даваше обет за бедност на софрата на кардинала, както го дава и сега в най-богатия манастир на полуострова! Убертино, щом ти не си бил там, кой е подсказал на Лудвиг да използва твоите писания?

— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!

— Аз ли съм неграмотен? Нима вашият Франциск, дето разговарял с гъските, е бил грамотен?

— Ти богохулстваш!

— Ти богохулстваш, пияница такъв!

— Никога не съм бил пияница!

— Ами, така правеше с твоите монаси, когато се вмъкваше в постелята на Киара от Монтефалко!

— Бог да те порази! По това време бях инквизитор, а Киара бе предала Богу дух, и то като светица!

— Абе тя може да е ухаела на светица, ама ти си душел други ухания, когато си пял утринната молитва на монахините!

— Карай, карай, гневът Господен ще те порази, както ще порази и твоя господар, дал подслон на двама еретици като острогота Екхарт[7] и оня английски магьосник, когото наричате Бранучертон.

— Почитаеми братя! Почитаеми братя! — викаха кардинал Бертрандо и абатът.

Бележки

[1] Гвелфи — членове на средновековна партия в Италия (XII-XIV в.), поддържаща папата. Техни противници били гибелните, привърженици на императора.

[2] „За нашите блага“.

[3] „Небесно право“ и „обществено право“.

[4] Първо послание до Тимотей — книга в новозаветния дял на Библията, едно от двете послания на апостол Павел, писани до неговия ученик Тимотей, епископ на град Ефес, Мала Азия.

[5] Мелхиседек — цар на Салим в Ханаан (Палестина); в библейския разказ за него не се споменава чий син е и затова се смята като персонаж без родословие.

[6] Витания — село в Палестина.

[7] Екхарт (1260–1328) — немски мистик, доминиканец. Някои пунктове от учението му били осъдени от католическата църква.