Умберто Еко
Името на розата (38)

Ден пети
ДЕВЕТИ ЧАС

Когато се раздава правосъдие и оставаме с угнетяващото чувство, че никой не е прав

 

Бернар Ги седна по средата на голямата орехова маса в заседателната зала. До него един доминиканец изпълняваше ролята на нотариус, а от двете му страни седнаха като съдии двамина прелати от папската делегация. Ключарят стоеше прав пред масата между двама стрелци.

Абатът прошепна на Уилям:

— Не съм сигурен дали процедурата е законна. В своя XXXVII канон Латеранският събор от 1215 година постановява, че никой не може да бъде призован да се яви пред съдии, чието местожителство се намира на повече от два пъти път от неговото местожителство. Тук положението може би е по-друго, тук съдията е този, който идва отдалеч, но…

— Инквизиторът стои над обичайната юрисдикция — отвърна Уилям — и не бива да спазва нормите на обичайното право. Той има специални привилегии и не е длъжен да изслушва и защитниците.

Погледнах ключаря. Ремиджо изглеждаше направо жалък. Озърташе се като изплашен звяр, сякаш предчувстваше, че го очаква литургия, от която се боеше. Сега знам, че той се боеше по две не по-малко страшни причини: първата бе, че бе заловен, както си личеше, на местопрестъплението, а втората — че още от предния ден, когато Бернар бе започнал следствието, като събираше разни слухове и намеци, той се опасяваше да не разкрият неговото минало; тревогата му бе нараснала още повече, след като видя как заловиха Салваторе.

Но ако клетият Ремиджо бе станал плячка на своите страхове, Бернар Ги владееше начините да превърне страховете на жертвите си в паника. Той не говореше; докато всички очакваха да започне разпитът, ръцете му шареха по листовете, които стояха пред него и които той се преструваше, че подрежда, но съвсем небрежно. А очите му бяха вперени в обвиняемия; това бе поглед, примесен с лицемерно снизхождение (сякаш искаше да каже: „Не се бой, ти си сред твои братя, които могат единствено да ти желаят доброто“), с ледена ирония (сякаш искаше да каже: „Ти все още не знаеш какво е добре за теб, но след малко ще ти кажа“), с безмилостна строгост (сякаш искаше да каже: „Така или иначе аз съм тук твой съдия, а ти ми принадлежиш“). Ключарят знаеше всичко това, но мълчанието и изчакването на съдията отново му го припомняха, сякаш за да го усети още по-осезателно, та вместо да го забрави, да се изплаши още повече, тревогата му да прерасне в отчаяние и той да се предаде изцяло на съдията и стане като мек восък в ръцете му.

Най-сетне Бернар наруши тишината. Изрече няколко обичайни формули, каза на съдиите, че пристъпва към разпита на обвиняемия, на когото се приписват две еднакво омразни престъпления, едното от които беше очевидно за всички, но не така непристойно като другото, защото всъщност обвиняемият бил заловен при извършване на убийство в момента, когато е бил търсен като престъпник еретик.

И млъкна. Ключарят захлупи лицето си с ръце, които движеше трудно, понеже бяха оковани във вериги. Бернар започна разпита.

— Кой си ти? — запита го той.

— Ремиджо от Вараджине. Роден съм преди петдесет и две години и още като дете постъпих в манастира на миноритите във Вараджине.

— А как стана така, че днес си в ордена на свети Бенедикт?

— Преди години, когато папата издаде булата Sancta Romana, тъй като се боях да не се заразя от ереста на просещите монаси… макар никога да не съм подкрепял техните проповеди… си рекох, че ще е по-добре за грешната ми душа да се измъкна от тая пълна със съблазни среда, и измолих да бъда приет сред монасите в този манастир, където повече от осем години работя като ключар.

— Измъкнал си се от съблазните на ереста — подметна Бернар — или по-точно си избегнал следствието на този, който е бил натоварен да разкрие ереста и да изкорени този вреден бурен, а добродушните клюнийски монаси са си рекли, че като приемат теб и други като теб, ще извършат едно милосърдно дело. Но не е достатъчно да смениш расото, за да заличиш от душата си низостта на еретичното извращение; затова ние сега сме дошли тук да разследваме какво се таи дълбоко в грешната ти душа, какво си вършел, преди да дойдеш в това свято място.

— Душата ми е невинна и аз не разбирам какво имате предвид, когато говорите за еретично извращение — възрази предпазливо ключарят.

— Виждате ли? — възкликна Бернар, като се обърна към другите съдии. — Тия си приличат като две капки вода! Когато някой от тях бъде задържан, явява се пред съда, сякаш съвестта му е спокойна и няма никакви угризения. А те не знаят, че това е най-очебийният признак на тяхната вина, защото праведникът, който се явява пред съда, е неспокоен! Я го попитайте знае ли защо съм наредил да го арестуват. Ти знаеш ли, Ремиджо?

— Господине — отвърна ключарят, — ще се радвам да го чуя от вас. Изненадах се; стори ми се, че ключарят отговаряше на протоколните въпроси със също така протоколни думи, сякаш познаваше много добре правилата на следствието и неговите уловки, като човек, отдавна научен да се справя с подобни неща.

— Ето — възкликна Бернар, — това е типичният отговор на дръзкия еретик! Хитри са като лисици, много е трудно да ги заловиш на местопрестъплението, защото тяхното братство им разрешава да лъжат, за да избегнат заслуженото наказание. Те си служат с лукави отговори, опитвайки се да измамят инквизитора, който при това трябва да понася и допира с такива презрени твари. Значи, брате Ремиджо, ти никога не си имал нищо общо с така наречените просещи монаси или монаси, привърженици на бедността, наречени още и бегарди?

— Бях сред миноритите, когато се водеха големи дискусии за бедността, но никога не съм бил в сектата на бегардите.

— Виждате ли? — рече Бернар. — Отрича, че е бил бегард, защото бегардите, макар и да са част от същата ерес на просещите монаси, ги смятат за изсъхнала издънка от францисканския орден, а себе си — за по-чисти и по-съвършени от тях. Но много от чертите, с които се отличават първите, са присъщи и на другите. Ремиджо, можеш ли да отречеш, че са те виждали да стоиш свит в църквата, с лице, обърнато към стената, или пък проснат на пода с глава, захлупена с качулката, вместо да стоиш на колене с ръце, скръстени за молитва, като всички останали люде?

— Но и в ордена на свети Бенедикт, когато трябва, се просват ничком…

— Аз не те питам какво си правил, когато е трябвало, а какво си правил, когато не е трябвало! Следователно ти не отричаш, че си заставал в едната или другата поза, типични за бегардите! Ах, да, ти каза, че не си бегард… Я ми кажи: в какво вярваш?

— Господине, вярвам във всичко, в което вярва всеки добър християнин…

— Свят отговор! А в какво вярва добрият християнин?

— В това, на което ни учи Светата църква.

— Но коя Света църква? Тази, смятана за свята от вярващите, които се наричат съвършени, от лъжеапостолите, от еретичните монаси просяци, или църквата, която те сравняват с блудницата от Вавилон и в която вярваме твърдо всички ние?

— Господине — отвърна смутен ключарят, — кажете ми коя според вас е истинската църква…

— За мен такава е единствената свята и апостолическа римска църква, ръководена от папата и от неговите епископил.

— И аз мисля така — рече ключарят.

— Хитрост, достойна за възхищение! — викна инквизиторът.

— Достойно за възхищение остроумие! Нали чухте: той иска да каже, че вярва, че аз вярвам в тази църква, и се измъква от задължението да каже в какво той вярва! Но ние познаваме много добре тия лисичи похвати! Да се върнем на същината на въпроса. Вярваш ли, че тайнствата са установени от нашия Господ бог, че за да измолиш опрощение на греховете си, трябва да се изповядаш пред божите служители, че римската църква е властна да развързва и свързва на земята това, което ще бъде развързано и свързано на небето?

— Нима не трябва да вярвам в това?

— Не те питам в какво трябва да вярваш, а в какво вярваш!

— Аз вярвам във всичко, в което ми нареждате да вярвам вие и другите добри учени — отвърна изплашеният ключар.

— Аха! Да не би добрите учени, за които намекваш, да са тия, дето ръководят твоята секта? Това ли имаше предвид, като спомена добрите учени? На тия ли извратени лъжци, дето се смятат за единствени наследници на апостолите, се опираш, за да знаеш в какво да вярваш? Ти искаш да кажеш, че ще ми повярваш само ако вярвам на това, което казват те, иначе ще вярваш само на тях!

— Не съм казвал подобно нещо, господине — измънка ключарят.

— Вие казвате, че съм го казал. Аз вярвам на вас, стига да ми сочите кое е доброто.

— Ама че наглост! — викна Бернар и удари с юмрук по масата.

— Ти повтаряш наизуст с ярост и твърдоглавие формулите, на които ви учат във вашата секта. Ти казваш, че ще ми вярваш само ако проповядвам това, което твоята секта смята за добро. Но така са отговаряли винаги лъжеапостолите, така ми отговаряш сега и ти, може би без да си даваш сметка, защото устните ти изговарят думи, на които си бил учен някога, за да мамиш инквизиторите. Така се самообвиняваш със собствените си слова; и аз бих паднал в клопката ти, ако нямах дълголетен опит като инквизитор… Но да се върнем към същността, извратени човече. Чувал ли си за Герардо Сегалели от Парма?

— Чувал съм — рече ключарят и пребледня, ако изобщо можеше да се каже това за разстроеното му лице.

— А чувал ли си за брат Долчино от Новара?

— Чувал съм.

— Срещал ли си го лично, разговарял ли си с него?

Ключарят помълча, сякаш искаше да прецени доколко ще му е изгодно да каже част от истината. Най-сетне се реши и промълви:

— Виждал съм го, разговарял съм с него.

— По-високо! — викна Бернар. — Та най-сетне да чуят истина, излязла от устата ти! Кога си разговарял с него?

— Господине — отвърна ключарят, — бях в един манастир край Новара, когато хората на Долчино се събраха там; минаха и край нашия манастир, отначало не ни беше ясно какви са…

— Лъжеш! Как е било възможно францисканец от Вараджине да бъде в манастир край Новара? Ти не си бил в манастира, ти си бил вече член на банда просещи монаси, която е обикаляла тия краища и е живеела от подаяния; ти си се присъединил към хората на Долчино!

— Как можете да твърдите подобни неща, господине? — рече, треперейки, ключарят.

— Ще ти кажа не как мога, а защо трябва да ги твърдя — отвърна Бернар и нареди да доведат Салваторе.

Като видях тоя клетник, който сигурно през нощта бе подлаган на разпит, и то не публичен, а много по-строг, сърцето ми се сви от състрадание. Вече казах, че Салваторе имаше ужасно лице. Но тази сутрин то приличаше още повече на мутра на звяр. По него нямаше следи от насилие, но начинът, по който окованото му във вериги тяло се гърчеше — с изкълчени крайници, почти неспособен да се движи, влачен от стрелците като привързана с въже маймуна, — говореше ясно как е бил воден жестокият разпит.

— Бернар го е изтезавал… — прошепнах на Уилям.

— Ни най-малко — отвърна Уилям. — Инквизиторът никога не изтезава. Грижите за тялото на обвиняемия се възлагат винаги на светските лица.

— Но то е все едно! — рекох.

— Нищо подобно. Не е така за инквизитора, който остава с чисти ръце, не е така и за инквизирания, който, щом се появи инквизиторът, вижда в него неочаквана подкрепа, облекчение за мъките си и се разкрива пред него.

Погледнах учителя си и му рекох смаян:

— Вие се шегувате.

— Нима мислиш, че човек може да се шегува с подобни неща? — отвърна Уилям.

Сега Бернар разпитваше Салваторе; моето перо не е в състояние да отбележи ония неясни, объркани думи, с които този вече съсипан, заприличал на маймуна човек отговаряше, разбиран с мъка от другите, макар и подпомаган от Бернар, който му задаваше въпросите така, че той да отговаря само с да или не, неспособен на каквато и да е лъжа. А читателят може да си представи много добре какво каза Салваторе. Той каза или призна, че е разказал през нощта част от историята, която аз вече бях възстановил: скитанията си като просешки монах, като пастир и лъжеапостол, как по времето на Долчино срещнал Ремиджо между неговите хора, как двамата се спасили след битката при връх Ребело и след много перипетии намерили приют в манастира в Казале. Добави, че преди да бъде разгромен и заловен, ересиархът Долчино дал на Ремиджо няколко писма, но той не знаел къде и на кого да ги отнесе. Ремиджо носел тези писма винаги със себе си, не смеел да ги предаде, а като пристигнали в манастира, тъй като го било страх да ги държи у себе си, а не искал да ги унищожи, ги предал на библиотекаря, да, на Малахий, за да ги скрие някъде из потайните места на Зданието.

Докато Салваторе говореше, ключарят го гледаше с омраза; по едно време не се стърпя и му викна:

— Змия, сладострастна маймуна, бях ти като баща, приятел, защитник, така ли ми се отплащаш!

Салваторе погледна своя защитник, който сега сам се нуждаеше от закрила, и изфъфли:

— Господин Ремиджо, докато можеше, бях твой. И ми беше много скъп. Но ти знаеш какви са палачите. Който няма кон, да ходи пеша…

— Ти си луд! — викна му Ремиджо. — Нима се надяваш да се спасиш? Не знаеш ли, че и ти ще умреш като еретик? Кажи, че си признал, защото са те измъчвали, кажи, че си измислил всичко!

— Господине, отде да знам какви имена имат всички тези ереси… Патарени, гадзези, леонисти, арналдисти, сперонисти, обрязани… Аз съм неук, грешах неволно, негово преосвещенство господин Бернар знае това и аз се надявам на неговата милост в името на Отца и Сина и Светаго Духа…

— Ще бъдем милостиви дотолкова, доколкото позволява службата ни — рече инквизиторът, — и ще преценим с бащинско състрадание доброто желание, с което разкри пред нас душата си. Върви, върни се да размишляваш в килията си и се надявай на състраданието Божие. А сега трябва да разискваме съвсем друга работа. И така, Ремиджо, ти си носил със себе си писма на Долчино и си ги дал на твоя събрат, който отговаря за библиотеката…

— Не е вярно, не е вярно! — викна ключарят, сякаш можеше все още да има полза от такава защита. С право Бернар го прекъсна:

— Не искаме потвърждение от теб, а от Малахий от Хилдесхайм. Нареди да повикат библиотекаря, но той не се намираше сред присъстващите. Знаех, че беше в скриптория или някъде около болницата, търсеше Бенций и книгата. Отидоха да го викнат, а когато влезе, смутен, избягвайки да погледне хората в очите, Уилям прошепна недоволен:

— Сега Бенций ще прави каквото си ще.

Но сбърка, защото видях Бенций да надзърта зад гърбовете на други монаси, които се бяха скупчили при вратите на залата, за да слушат разпита. Посочих го на Уилям. Рекохме си, че любопитството към това, което ставаше тук, се е оказало по-силно от интереса му към книгата После научихме, че по това време той бе вече сключил мръсната си сделка.

И така Малахий застана пред съдиите, без да погледне нито за миг ключаря.

— Малахий — рече Бернар, — тази сутрин, след направените нощес признания от Салваторе, ви запитах дали този обвиняем ви е дал някакви писма…

— Малахий! — викна ключарят. — Преди малко ми се закле, че няма да правиш нищо против мен!

Малахий се извърна едва забележимо към обвиняемия — стоеше с гръб към него — и изрече тихо, така че едва го чух:

— Не съм клетвопрестъпник. Направих за теб каквото можах. Писмата бяха предадени на господин Бернар тази сутрин, преди да убиеш Северин…

— Но ти знаеш, ти трябва да знаеш, че не съм убил Северин! Ти знаеш, защото те заварих там!

— Аз ли? — запита Малахий. — Влязох там, след като те заловиха.

— И така да е — прекъсна го Бернар. — Ремиджо, какво търсеше при Северин?

Ключарят се обърна, погледна уплашено Уилям, после погледна Малахий, погледна и Бернар.

— Но аз… аз тази сутрин чух как брат Уилям, който е тук, казваше на Северин, че имал някакви документи… от снощи, след като хванаха Салваторе, се уплаших да не стане дума за тия писма…

— Значи ти все пак знаеш за тия писма! — възкликна тържествуващ Бернар.

Ключарят се хвана в капана. Беше притиснат от две належащи нужди — да се защити срещу обвинението в ерес и да отхвърли подозрението, че е убил. Може би инстинктивно бе решил да се справи с второто обвинение, защото вече действаше наслуки, без да разсъждава.

— Ще кажа за писмата… после ще обясня… ще кажа как останаха У мене… Но нека ви обясня какво се случи тази сутрин. Знаех си, че Ще стане дума за тия писма, след като видях, че Салваторе бе заловен от господин Бернар, мисълта за тия писма ме мъчи от години… Като чух Уилям и Северин да говорят за някакви документи… не знам, изплаших се, рекох си, че Малахий е искал да се отърве от тях и ги е Дал на Северин… исках да ги унищожа и затова отидох при Северин… вратата беше отворена, заварих Северин мъртъв, започнах да се ровя във вещите му, да търся писмата… само се боях…

Уилям ми прошепна на ухото:

— Клетият глупак, изплашен от една опасност, се завря, без да Мисли, в друга…

— Да допуснем, че ти казваш почти — казвам почти — истината — прекъсна го Бернар. — Мислел си, че писмата са у Северин, и си ги търсел при него. Защо ти е минало през ума, че може да са у него? А защо преди това си убил и други събратя? Или може би си мислил, че тия писма от дълго време обикалят от ръка на ръка? Или в този манастир има обичай да събират мощите на изгорените еретици?

Видях как абатът трепна. Нямаше нищо по-опасно от обвинението да се събират мощи от еретици; Бернар много ловко свързваше престъпленията с ереста, а всичко това — с живота в манастира. Моите мисли бяха прекъснати от ключаря, който се развика, че нямал нищо общо с другите престъпления. Бернар го успокои снизходително; сега не обсъждаха тоя въпрос, него го разпитваха за престъплението, че е еретик, затова нека не се опитва (тук гласът му прозвуча рязко) да отвлича вниманието от еретичното си минало, като говори за Северин или като се опитва да хвърли подозрение върху Малахий. Затова нека се върнат на писмата.

— Малахий от Хилдесхайм — обърна се той към свидетеля, — вие не сте тук като обвиняем. Тази сутрин вие отговорихте на моите въпроси и на моето искане, без да се опитате да скриете нещо. Сега повторете какво ми казахте тази сутрин; няма от какво да се боите.

— Ще повторя каквото казах тази сутрин — рече Малахий. — Малко след като пристигна тук, Ремиджо започна да се занимава с кухните и ние се срещахме често по работа… аз като библиотекар съм натоварен със задачата да затварям нощем пялото Здание, а следователно и кухните… няма защо да крия — станахме близки приятели, пък и нямах причини да го подозирам в нещо. Той ми разказа, че имал някакви тайни документи, поверени му при изповед, които не бивало да попаднат в нечестиви ръце, а той не смеел да ги държи при себе си. Тъй като аз съм пазител на единственото място в манастира, достъпът до което е забранен за другите, той ме помоли да съхранявам тези писма далеч от любопитни погледи и аз се съгласих, тъй като не предполагах, че става дума за еретически документи; дори не ги и прочетох, ами ги поставих… поставих ги в най-закътания ъгъл на библиотеката; бях забравил тази случка и се сетих едва тази сутрин, когато за тия писма ми намекна господин инквизиторът; тогава отидох да ги потърся и му ги предадох…

Абатът се навъси и го запита:

— Защо не си ме уведомил за това твое споразумение с ключаря? Библиотеката не съхранява неща, собственост на монасите! — Абатът подчерта, че манастирът няма нищо общо с цялата работа.

— Господине — отвърна смутен Малахий, — стори ми се съвсем дребна работа. Сгрешил съм неволно.

— Разбира се, разбира се — рече любезно Бернар, — ние всички сме убедени, че библиотекарят е действал без умисъл; доказателство за това е искреността, с която сътрудничи на съда. Моля най-сърдечно Ваше Преподобие да не му търсите отговорност за тази непредпазливост. Ние вярваме на Малахий. Искаме от него едно — да ни потвърди под клетва, че писмата, които ще му покажа, са същите, които ми даде тази сутрин, че са същите, които му е дал преди години Ремиджо от Вараджине, след като е дошъл в манастира. — И показа два пергаментови листа, които взе от листата, сложени на масата. Малахий ги погледна и изрече спокойно:

— Заклевам се във всемогъщия Бог отец, в Пресветата Дева и във всички светии, че е така и че така е било.

— Достатъчно — рече Бернар. — Малахий от Хилдесхайм, вие сте свободен.

Докато Малахий вървеше с наведена глава, малко преди да стигне до вратата, откъм групата любопитни, струпали се в дъното на залата, долетя глас:

— Ти му криеше писмата, а той ти показваше задниците на послушниците в кухнята!

Неколцина прихнаха да се смеят. Малахий забърза, като блъскаше с лакти наляво и надясно; готов съм да се закълна, че гласът беше на Аймаро, но тия думи бяха изречени с фалцет. Абатът пламна като божур, викна да пазят тишина, заплаши всички с най-строги наказания, като нареди монасите да напуснат залата. Бернар се усмихваше най-нахално, в единия ъгъл на залата кардинал Бертрандо се наведе към Жан д’Ано и му каза нещо, а той закри устата си с ръка и закима с глава, сякаш кашляше. Уилям ми каза:

— Ключарят е грешал плътски не само за свое удоволствие, ами е бил и сводник. Но за Бернар това няма никакво значение; или има значение дотолкова, доколкото поставя в неудобно положение императорския посредник Абон…

Но думите му бяха прекъснати именно от Бернар, който го запита:

— Бих искал да знам от вас, брат Уилям, за какви писма сте разговаряли тази сутрин със Северин, когато ключарят ви е чул и се е подлъгал.

Уилям не трепна от погледа му.

— Точно така, подлъга се. Ние разговаряхме за един екземпляр от трактата на Аюб ал Рухави за кучешкия бяс, една чудесна научна книга, която вие сигурно познавате и която сигурно често ви е била много полезна… Бесът, казва Аюб, може да бъде разпознат по двайсет и пет очевидни признака…

Бернар, който принадлежеше към ордена на „Dominicanes“^[1], не сметна за уместно да поведе още една битка.

— Значи е ставало дума за неща, които нямат нищо общо с нашия въпрос — побърза да каже той и продължи следствието.

— Да се заловим отново с теб, брате минорит Ремиджо, дето си много по-опасен от бясно куче. Ако тия дни брат Уилям бе обръщал по-голямо внимание на пяната на еретиците, отколкото на пяната по устата на кучетата, може би и той щеше да открие каква змия се е свивала в манастира. Да се върнем на писмата. Сега знаем със сигурност, че те са били у теб и че си взел мерки да ги скриеш, сякаш са били отровни неща, и че дори си убил… — Вдигна ръка, за да предотврати опит за отричане. — …Но за убийството ще говорим по-късно… и си убил, казах, за да не попаднат в ръцете ми. Признаващ ли, че тия писма са твои?

Ключарят не отговори, но мълчанието му беше доста красноречиво. Поради това Бернар продължи:

— Какво представляват тези писма? Това са два листа, изписани собственоръчно от ересиарха Долчино малко преди да бъде заловен, и които той връчил на свой довереник, за да ги предаде на другите му сподвижници, пръснати из цяла Италия. Бих могъл да ви прочета всичко, казано в тях, да чуете как Долчино, предчувствайки предстоящия си край, възлага своите надежди — така казва на своите събратя — на демона! Утешава ги, като ги уведомява, че макар оповестените в тези писма дати да не съвпадат с датите, посочени от него в предишните му писма — в които той обещавал, че през 1305 година всички свещеници щели да бъдат изтребени от император Фридрих, — все пак това изтребление не било далеч. Но ересиархът отново лъже, защото оттогава са минали повече от двайсет години и нито едно от пагубните му пророчества не се е сбъднало. Но ние не трябва да обсъждаме това достойно за присмех нахалство, а обстоятелството, че Ремиджо е носел тези писма. Все още ли ще твърдиш, еретични и дръзки монахо, че не си имал нищо общо със сектата на лъжеапостолите?

Ключарят не можеше повече да отрича.

— Господине — отвърна той, — младостта ми бе изпълнена с грешки — от пагубни по-пагубни. Когато научих за проповедите на Долчино, тъй като вече бях прелъстен от грешките на монасите, отдали се на беден живот, повярвах на словата му и се присъединих към неговата банда. Да, аз бях с тях край Бреша и край Бергамо, бях с тях в Комо и Валсезия, с тях потърсих убежище на Голата стена и в долината Раса и накрая на връх Ребело. Но не съм участвал в нито едно злодеяние, а когато те вършеха грабежи и насилия, аз все още носех у себе си кротостта, присъща на чадата на Франциск, и именно на връх Ребело казах на Долчино, че нямам сили да участвам повече в тяхната борба; той ми разреши да си отида, защото — заяви той — не желаел да води със себе си малодушни. Единствено ме помоли да отнеса тия писма в Болоня…

— На кого? — запита кардинал Бертрандо.

— На неколцина от неговата секта, мисля, че още помня имената им, и щом си ги спомня, ще ви ги кажа, господине — побърза да го увери Ремиджо. И изреди няколко имена, които кардинал Бертрандо очевидно знаеше, защото се усмихна доволен, като кимна съучастнически на Бернар.

— Много добре — рече Бернар и записа имената. После запита Ремиджо: — А защо сега ни издаваш приятелите си?

— Господине, те не са мои приятели; доказателство за това е, че аз изобщо не им връчих писмата. Сторих дори нещо повече — казвам го сега, след като толкова години се опитвах да го забравя; за да мога да напусна онези места, без да бъда заловен от войската на епископа на Верчели, която ни чакаше в равнината, аз успях да вляза във връзка с някои от неговите хора и срещу пропуск, който ми дадоха, им посочих откъде трябва да минат, за да нападнат укрепленията на Долчино. Така че част от успеха на силите на църквата се дължи на моето сътрудничество…

— Много интересно. Това ни уверява, че ти не само си бил еретик, ами и подлец и предател. Но това не променя твоето положение. Днес, за да се спасиш, се опита да обвиниш Малахий, въпреки че ти е сторил услуга; по същия начин тогава, за да се спасиш, си предал другарите си по грях на правосъдието. Предал си техните тела, но никога не си изменял на тяхното учение, запазил си тия писма като реликви, надявайки се някой ден да имаш и смелостта, и възможността да ги връчиш, без да се излагаш на опасности, за да бъдеш отново приет с добро око от лъжеапостолите.

— Не, господине, не — повтаряше ключарят, целият плувнал в пот, с треперещи ръце. — Не, кълна ви се, че…

— Клетва! — рече Бернар. — Ето още едно доказателство за твоето лукавство! Искаш да се закълнеш, защото знаеш, че аз знам, че еретиците вадденси са готови на всякакви хитрости, готови са дори да умрат, но да не се закълнат. А ако са подтиквани от страх, се преструват, че се заклеват, и мълвят лъжеклетви! Но аз знам много добре, че ти, проклета лисицо, не си от сектата на лионските бедняци и се опитваш да ме убедиш, че не си това, което не си, за да не кажа, че си това, което си! Заклеваш се, така ли? Заклеваш се, за да бъдеш оправдан, но една клетва не ми е достатъчна, така да знаеш! Мога да поискам да се закълнеш един, два, три, сто пъти, колкото поискам. Знам много добре, че вие, лъжеапостолите, прощавате на тия, дето се заклеват и лъжат, за да не изменят на сектата! Затова всяка твоя клетва ще бъде още едно доказателство за твоята вина!

— Но какво трябва да направя? — викна ключарят и коленичи.

— Не се просвай като бегард! Нищо не бива да правиш. Аз вече знам какво трябва да се направи — рече Бернар с усмивка, която всяваше ужас. — Ти трябва само да си признаеш. Ще бъдеш прокълнат и осъден, ако признаеш, и ще бъдеш прокълнат и осъден, ако не признаеш, защото ще бъдеш наказан като клетвопрестьшшк. Затова признай си ако не за друго, то поне за да съкратим този мъчителен разпит, който смущава нашата съвест и нашето чувство за милосърдие и състрадание!

— Какво трябва да призная?

— Два гряха. Че си бил в сектата на Долчино, че си споделял еретичните му становища, че си подкрепял техните нрави и обидите, които са нанасяли на достойнството на епископите и на градските управи, че продължаваш дръзко да подкрепяш лъжите и техните илюзии и след като ересиархът бе убит, а сектата ви — разбита, макар и да не бе изтребена и премахната из корен. И че с дълбоко покварена душа от това, което си научил от действията на тази мръсна секта, ти си виновен за смутовете против Бога и хората, разпалени в този манастир, по причини, които все още ми са неясни, но които не бива и да бъдат изяснени докрай, след като бъде доказано (нещо, което правим сега), че ереста на тия, които проповядваха и проповядват бедност противно на това, на което ни учат папата и неговите були, може да доведе единствено до престъпни деяния. Това трябва да разберат вярващите, това ще ми бъде достатъчно. Признавай.

Сега вече стана ясно към какво се стремеше Бернар. Той изобщо не се интересуваше кой е убил другите монаси; той искаше да докаже само, че така или иначе Ремиджо споделя становищата на теолозите на императора. След като докажеше връзката между тези становища, които бяха становища и на капитула в Перуджа, и схващанията на просещите монаси и на хората на Долчино, след като докажеше, че един-единствен човек в този манастир участваше във всички тези ереси, като при това бе извършил редица престъпления, той щеше да нанесе наистина смъртоносен удар на своите противници. Погледнах Уилям и разбрах, че той също бе разбрал всичко, но беше безсилен да се противопостави, ако и да го беше предвидил. Погледнах абата — беше помръкнал; макар и късно, той си даваше сметка, че и той е попаднал в клопка, че сега, след като излизаше като глава на манастир, където си бяха дали среща всички нечестиви дела на века, авторитетът му на посредник беше подронен. А колкото до ключаря, той вече не знаеше срещу кое обвинение да се оправдава. Но може би в този миг той не можеше да преценява; викът, който се изтръгна от устата му, бе вик, изтръгнал се дълбоко от душата му, в който и с който той се разтоварваше от стаени в продължение на години дълбоки, потискани угризения. Или пък след цял един живот, протекъл в колебания, възторзи и разочарования, подлости и измени, изправен пред необратимия си провал, той бе решил да изповяда вярата на своята младост, без да се запита дали е била правилна, или погрешна, сякаш за да докаже на себе си, че все още може да изповядва някаква вяра.

— Да, така е — викна той, — бях с Долчино и участвах в неговите престъпления и произволи, може би бях обезумял, бърках любовта към Господа наш Иисуса Христа с жаждата за свобода и омразата против епископите; вярно е, сгреших, но нямам никаква вина за това, което се случи в манастира, заклевам се!

— Най-после постигнахме нещо — рече Бернар. — Значи ти признаваш, че си изповядвал ереста на Долчино, на вещицата Маргерита и на неговите сподвижници. Признаваш ли, че си бил с тях, когато край Триверо са бесели мнозина верни на Христа, сред които и едно невинно десетгодишно дете? А така също, когато са окачвали на въжето други хора в присъствието на техните жени и родители, защото не са искали да се подчинят на произволите на тези кучета? Защо, заслепени от вашата ярост и надменност, смятахте, че никой, който не принадлежи на вашата общност, не може да се спаси? Говори!

— Да, вярвах в тия неща, вършех ги!

— Беше ли там, когато заловиха неколцина верни привърженици на епископите, като оставиха някои да измрат от глад в затвора, а на една бременна жена отрязаха цялата й ръка и дланта на другата и след това я оставиха да роди дете, което умря веднага, без свето кръщение? Беше ли с тях, когато сринаха със земята и подпалиха селата Мосо, Триверо, Косила и Флекня и много други селища около Крепакорио, и много къщи в Мортилиано и Куорино и запалиха църквата в Триверо, като първом омърсиха светите икони, свалиха плочите от олтарите, счупиха едната ръка на статуята на Дева Мария, плячкосаха потирите, украсата и книгите, разрушиха камбанарията, изпочупиха камбаните, сложиха ръка на всички съдове на братството и на имуществото на свещеника?

— Да, да, там бях; никой вече не знаеше какво върши, искахме да изпреварим мига на наказанието, бяхме челните отреди на посочения от небето император и на светия папа, трябваше да ускорим идването на филаделфийския ангел; тогава всички щяха да бъдат осенени от милостта на Светия Дух и църквата щеше да се обнови, а след изтреблението на всички покварени щяха да зацаруват само съвършените!

Ключарят изглеждаше едновременно и прехласнат, и осенен, като че ли стената на мълчанието и симулацията се беше пропукала и той си припомняше миналото не само с думи, но и с образи, сякаш отново изпитваше вълненията, които го бяха вдъхновявали тогава.

— Значи — продължи Бернар — ти признаваш, че сте почитали като мъченик Герардо Сегалели, че сте отричали авторитета на римската църква, че според вас нито папата, нито никой не е властен да ви нарежда да живеете по начин, различен от вашия, че никой няма право да ви отлъчва от църквата, че от времето на свети Силвестър всички църковни прелати са били мошеници и прелъстители с изключение на Пиетро Мороне, че миряните не са длъжни да плащат десятък на свещениците, които не водят съвършен и беден живот по подобие на първите апостоли, че затова трябвало да плащат десятък само на вас, единствените апостоли и бедняци Христови, че е все едно дали се молиш Богу в осветена църква, или в обор, че сте обикаляли селата и прелъстявали хората, викайки „покаятелствувайте се“, пеейки „Салве Ретина“, за да привличате с измама хората, че сте се представяли за разкайващи се, водейки съвършен живот колкото за пред хората, а после сте си позволявали всякакви слободии и похотливи деяния, защото не вярвате в тайнството на брака, нито в другите тайнства, и че смятайки се за по-чисти от другите, сте могли да си позволявате всякакви мръсотии и осквернявания на вашата и чуждата плът? Говори!

— Да, да, признавам, че изповядвах истинската вяра, на която бях повярвал с цялата си душа, признавам, че се отрекохме от нашите одеяния в знак на бедност, че се отказахме от цялото си имущество, докато вие, кучета недни, няма да се откажете никога, че оттогава не сме приемали от никого пари, нито пък сме носели пари със себе си, че живеехме от подаяния и не отделяхме нищо за утрешния ден, а когато ни даваха подслон и ни слагаха да ядем, ние се хранехме, но като си тръгвахме, оставяхме на трапезата това, което беше останало…

— И палехте и грабехте, за да сложите ръка на имуществото на добрите християни!

— Палехме и плячкосвахме, защото бяхме провъзгласили бедността за всемирен закон и имахме правото да си присвояваме незаконно придобитите богатства на другите, искахме да нанесем смъртоносен удар на мрежата от алчност, която се простираше от енория до енория, но никога не сме грабили, за да присвояваме, нито сме убивали, за да грабим; убивахме, за да наказваме, за да пречистим нечистите с кръв, може би изпитвахме прекалено голяма жажда за справедливост; човек греши и от прекалена любов към Господа, поради прекалено съвършенство, ние бяхме истинската духовна конгрегация, пратена от Бога и съдена да се прослави в последно време, търсехме нашата награда в рая, ускорявайки вашето изтребление, само ние бяхме апостолите Христови, всички други му бяха изменили, а Герардо Сегалели беше Божие дръвче, фиданка Господна, пуснала корени във вярата; нашите правила ни бяха определени направо от Господа, а не от вас, проклети кучета, лъжовни проповедници, дето пръскате около себе си воня на сяра, а не ухание на тамян, подли псета, смрадливи мърши, гарвани, слуги на авиньонската блудница, обречени на гибел! Тогава вярвах, беше се освободила и нашата плът, ние бяхме мечът Божи, налагаше се да избиваме невинни, за да можем да избием всички ви колкото е възможно по-скоро. Ние искахме един по-добър свят, в който да царят мир, нежност и щастие за всички, искахме да убием войната, която вие носехте с вашата алчност; защо ни укорявате за това, че за да установим справедливост и щастие, се е налагало да пролеем малко кръв… там е работата… че ни беше нужна много кръв, за да избързаме, имаше защо да почервенее цялата вода на Карнаско, тогава при Ставело; но това беше и наша кръв, ние не жалехме себе си, наша и ваша кръв, много, много, и то веднага, сроковете за пророчеството на Долчино бяха кратки, трябваше да ускорим хода на събитията…

Целият трепереше и току търкаше ръце по расото, сякаш искаше да ги избърше от кръвта, за която припомняше.

— Лакомецът стана отново чист — рече Уилям.

— Това ли е чистотата? — запитах ужасен.

— Може да има и друг вид чистота — отвърна Уилям, — но каквато и да бъде, винаги ми всява страх.

— Какво ви ужасява най-много в чистотата? — запитах го аз.

— Привързаността — отвърна Уилям.

— Стига, стига — рече Бернар, — от теб искахме да признаеш, а не да призоваваш за клане. Ясно, не само си бил еретик, ти си все още такъв. Не само си бил убиец, ти си убивал и по-късно. Затова разкажи как си убил твоите братя в манастира и защо.

Ключарят престана да трепери и се озърна, сякаш идваше на себе си след сън.

— Не — рече той, — нямам нищо общо с престъпленията в манастира. Признах всичко, дето съм вършил, не ме карайте да признавам неща, дето не съм вършил…

— Но остава ли нещо, което ти да не си извършил? Да не искаш да се изкараш невинен? Какво агънце, какъв образец на кротост! Чухте ли го, ръцете му са потънали в кръв, а сега бил невинен! Може би сме сбъркали, може би Ремиджо от Вараджине е образец на добродетелност, верен син на църквата, враг на враговете Христови, зачитал е винаги реда, който бдящата ръка на църквата се е грижила да налага в градове и села, зачитал е мирните сделки, работилниците на занаятчиите, съкровищата на църквите. Той е невинен, не е сторил нищо, ела да те прегърна, брате Ремиджо, за да те утеша след обвиненията, които злосторници са отправили срещу теб!

И докато Ремиджо го гледаше със замаяни очи, сякаш бе повярвал изведнъж, че ще бъде оправдан, Бернар се обърна към капитана на стрелците и му рече със строг глас:

— Неприятно ми е да прибягвам до средства, които църквата винаги е критикувала, когато се прилагат от светските власти. Но има един закон, който стои над личните ми чувства и ги ръководи. Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза, както твърдяха лъжеапостолите, правосъдието Божие разполага с векове. И действайте бавно, постепенно. И най-вече не забравяйте това, дето ви е казвано неведнъж: да не се стига до осакатяване и смърт. Едно от благата, които тази процедура дава на престъпника, е той да предвкусва и очаква смъртта, но тя да не го споходи преди пълното му, доброволно и пречистващо го признание.

Стрелците се наведоха, за да повдигнат ключаря, но той им се опъна и даде знак, че иска да говори. Разрешиха му; той заговори, но отронваше думите трудно, речта му приличаше на говор на пияница, в нея имате нещо непристойно. Постепенно обаче се съвзе и си възвърна енергията, с която преди малко бе правил своите признания и в която имаше нещо диво.

— Не, господине. Не искам да ме изтезават. Аз съм подлец. Станах предател, в продължение на единайсет години в този манастир аз се бях отрекъл от тогавашната си вяра, събирах десятък от лозарите и селяните, надзиравах оборите и кочините, за да процъфтяват и носят богатства на абата, помагах доброволно за управлението на тази сграда на Антихриста. Беше ми добре, бях забравил дните на бунта, угаждах и на стомаха си, и на други апетити. Аз съм подлец. Днес продадох бившите си събратя от Болоня, а тогава продадох Долчино. Като подлец, преоблечен като участник в кръстоносния поход, аз присъствах при залавянето на Долчино и Маргерита, когато онази велика събота ги откараха в замъка Буджело. В продължение на три месеца се навъртах около Верчели, докато пристигна писмото на папа Климент с присъдата. Видях как направиха на парчета Маргерита пред Долчино и тя, както я разкъсваха, викаше — нещастна плът, до която една нощ се докоснах и аз… А докато изтерзаното й тяло гореше, те се нахвърлиха върху Долчино и му откъснаха носа и тестикулите с нажежени клещи; и не е вярно това, дето разправяха после, че не бил издал нито звук. Долчино беше висок и як, имаше дълга дяволска брада и дълги червени коси, които падаха на къдри по раменете му, беше красив и силен, когато ни водеше с широкополата си шапка с перо, препасал сабя върху расото. Долчино всяваше страх у мъжете и караше жените да викат от удоволствие… Но когато го изтезаваха, той също крещеше от болка като жена, като теле, докато го разкарваха от ъгъл до ъгъл, от раните му течеше кръв, а те продължаваха да му нанасят рани, ама леки, за да покажат колко дълго може да живее един пратеник на демона; той искаше да умре, викаше им да го убият, но умря късно, едва когато стигна до кладата и беше само купчина кървящо месо. Аз вървях след него и се радвах за себе си, че съм се отървал от този ужас, гордеех се с хитростта си, а оня дърдорко Салваторе беше с мен и ми казваше: Братко Ремиджо, колко добре сторихме, че постъпихме като разумни люде, няма нищо по-лошо от изтезанията! В тоя ден бях готов да се отрека от безброй религии. Вече толкова, толкова години си казвам какъв подлец излязох тогава и колко бях щастлив, че постъпих подло, но все пак се надявах да докажа на себе си, че не съм бил чак такъв подлец. Днес, господин Бернар, ти ми вдъхна тази сила, за мен ти стана това, което императорите езичници са били за най-малодушните мъченици. Ти ми вдъхна смелост да призная това, в което вярвах с цялата си душа, докато тялото ми се противеше. Но не ме карай да бъда по-смел от това, което може да изтърпи тленното ми тяло. Не искам да ме изтезават. Ще кажа всичко, което искаш; по-добре веднага на кладата, човек умира от задушаване, преди да изгори. Но да ме изтезават като Долчино — не. На теб ти е нужен труп, за да го имаш, е нужно да поема вината за други трупове. Така или иначе скоро ще бъда труп. Затова ти давам каквото искаш. Убих Аделмо от Отранто, защото го мразех заради младостта му и за умението му да си играе с чудовища, подобни на мен — стар, дебел, дребен и невежа. Убих Венанций от Салвемек, защото беше много учен и четеше книги, които аз не разбирах. Убих Беренгарий от Арундел, защото мразех неговата библиотека, аз, дето изучавах теологията, като пердашех дебелите енорийски свещеници. Убих Северин от Санкт Емеран… защо? Защото събираше билки и треви, а аз, докато бях на връх Ребело, заедно с всички ядях тревите, без да се питам за техните целебни свойства. Можех да убия и другите, включително и нашия абат: на страната на папата или на императора, той е винаги на страната на моите врагове; винаги съм го ненавиждал и тогава, когато ми даваше да ям, защото му давах да яде. Стига ли ти? Аха, не, ти искаш да знаеш как съм убил всички тия хора… Убих ги… как… Като призовавах силите на пъкъла, с помощта на безброй пълчища, поставени на мое разпореждане с магията, на която ме научи Салваторе. За да убиете някого, не е нужно да му нанесете удар; вместо вас това ще стори дяволът, стига да умеете да му заповядвате.

Гледаше околните съучастнически, като се смееше. Но това беше смехът на обезумял човек, въпреки че, както ми напомни после Уилям, този обезумял човек бе имал съобразителността да повлече след себе си и Салваторе, за да си отмъсти за неговото доносничество.

— Как така можеше да заповядваш на дявола? — настоя Бернар, за когото това бълнуване означаваше пълно признание.

— И ти знаеш как, човек не може да си има работа толкова години с тия, у които се е вселил дяволът, без да придобие техните навици! Знаеш, знаеш, палач на апостоли неден! Вземаш черна котка, нали така, която да няма бял косъм (и ти го знаеш), и връзваш четирите й лапи; в полунощ я отнасяш на някое кръстовище и викваш колкото ти глас държи: Велики Луцифере, императоре на пъкъла, аз те вземам и те вселявам в тялото на моя враг така, както държа сега в ръцете си тази котка, и ако ти причиниш смъртта на моя враг, на следния ден в полунощ, на същото това място аз ще ти принеса в жертва тази котка и ти ще сториш това, което ти заповядвам със силата на магията, която сега упражнявам според тайната книга на свети Киприан, в името на всички предводители на несметните пълчища на пъкъла — Адрамелех, Аластор и Азазел, които аз сега моля заедно с всички техни събратя… — Устните му трепереха, очите му аха да изхвръкнат от орбитите и започна да се моли или по-точно сякаш се молеше, но отправяше призивите си към всички предводители на адските пълчища… — Абигоре, съгреши за нас… Амон, смили се над нас… Самаел, освободи ни от доброто… Белиал елейсон… Фокалор, тласни ме към моята поквара… Хаборим, да кълнем Господа… Заебос, разтвори ми ануса… Леонардо^[2], поръси ме с твоята сперма и…

— Стига, стига! — викаха присъстващите и се кръстеха. И добавяха: — Прости ни, Господи!

Ключарят замлъкна. След като изрече имената на всички тия дяволи, той се простря ничком, а от разкривената му уста през скърцащите му зъби се стичаше белезникава пяна. Макар и оковани във вериги, ръцете му се разтваряха и свиваха конвулсивно, от време на време подритваше с крака. Като видя, че започвам да тръпна от ужас, Уилям сложи ръка на главата ми, после ме стисна за врата и ме успокои:

— Учи се — рече той. — Подложен на изтезания или заплашен с изтезания, човек казва не само това, което е извършил, но и това, което би искал да стори, макар и да не го е съзнавал. Сега Ремиджо желае с цялата си душа да умре.

Стрелците отведоха ключаря, който продължаваше да се гърчи. Бернар събра документите си. После огледа присъстващите, които стояха като вцепенени от смущение.

— Разпитът приключи. Обвиняемият, който призна своите престъпления, ще бъде отведен в Авиньон, където ще се състои окончателният процес при строго спазване на истината и на справедливостта; едва след този редовен процес той ще бъде изгорен. Абон, той не принадлежи вече на вас, не принадлежи и на мен, аз бях само един най-обикновен инструмент за установяване на истината. Инструментът на правосъдието е другаде, пастирите изпълниха дълга си, сега е ред на кучетата да отделят заразената овца от стадото и да я пречистят с огън. Жалкият епизод с този човек, виновен за толкова жестоки престъпления, приключи. Нека сега манастирът живее в мир. Но светът… — Тук той повиши глас и се обърна към пратениците. — Светът още не живее в мир, светът е раздран от ереста, която намира приют дори в залите на императорските дворци! Нека моите братя помнят следното: нечестива нишка свързва извратените членове на сектата на Долчино с уважаваните учители от капитула в Перуджа. Нека не забравяме, че в очите на Бога бълнуванията на тоя нещастник, когото току-що предадохме на правосъдието, не се различават от тия на учителите, които ядат и пият на масата на отлъчения от църквата германец в Бавария. Струята мръсотии на еретиците извира от много проповеди, вършени и от почтени люде, проповеди, които още не са наказани. Тежка работа и смирена голгота е делото на човек като мен, скромния грешник, призован от Господа да разкрива змията на ереста навсякъде, където се е свила. Но вършейки това свято дело, човек се учи, че не само този, който изповядва ереста открито, е еретик. Поддръжниците на ереста могат да бъдат разкрити благодарение на пет неопровержими улики. Първо — това са тези, които посещават скришом ония, дето са в затвора; второ — това са тези, които са били техни близки приятели и съжаляват, че са заловени (защото е трудно човек, който е дружал продължително време с еретик, да не знае за неговата дейност); трето — това са тези, които твърдят, че еретиците биват осъждани неправилно, и тогава, когато вината им е доказана; четвърто — това са тези, които гледат с лошо око и критикуват хората, които преследват еретиците и проповядват успешно против тях; това може да се заключи по очите, по носа, по изражението, което се опитват да прикрият, проявявайки омраза към тия, към които изпитват лоши чувства, и обич към тия, чието нещастие им причинява такава болка. И накрая петата улика е налице тогава, когато събират изпепелените кости на изгорелите еретици и ги превръщат във вещ, която почитат… Но аз придавам извънредно голямо значение и на една шеста улика и смятам за явни приятели на еретиците тези, в чиито книги (макар те да не са насочени открито против правата вяра) еретиците са намерили предпоставки, за да разсъждават по присъщия им извратен начин.

Докато говореше, Бернар гледаше Убертино. Цялата францисканска делегация разбра намека му. Срещата се беше провалила и никой нямаше да се осмели да поднови сутрешната дискусия, защото знаеше, че всяка дума щеше да бъде приета в светлината на последните злощастни събития. И ако Бернар бе изпратен от папата, за да попречи на уреждането на спора между двете групи, той бе успял да го постигне.