Умберто Еко
Името на розата (50)

Ден седми
ПРЕЗ НОЩТА

Където, за да бъдат предадени накратко удивителните разкрития, за които става дума, заглавието би трябвало да е толкова дълго, колкото и главата, което пък е противно на общоприетите правила

 

Застанахме на прага на стая, подобна по форма на другите три слепи седмоъгълни стаи; лъхна ни дъх на спарен въздух и на книги, прогнили от влага. Държах светилника високо и осветих най-напред свода, после го свалих надолу и го раздвижих наляво и надясно; пламъкът хвърли слаби отблясъци по далечните шкафове, разположени край стените. Насред стаята зърнахме маса, отрупана с книги, а зад масата седеше човек, който сякаш ни очакваше в тъмното — стига, разбира се, да беше все още жив. Но още преди светлината да освети лицето му, Уилям изрече:

— Добра ти нощ, дълбокопочтени Хорхе. Очакваше ли ни?

Пристъпихме няколко крачки; светилникът освети лицето на стареца, който ни гледаше така, сякаш ни виждаше.

— Ти ли си, Уилям от Баскервил? — попита той. — Чакам те от следобед, отпреди вечерня, когато дойдох тук. Знаех, че ще дойдеш.

— А абатът? — запита Уилям. — Той ли блъска откъм тайната стълба?

Хорхе се поколеба за миг.

— Още ли е жив? — запита той. — Мислех, че вече се е задушил от липса на въздух.

— Преди да продължим нашия разговор — рече Уилям, — искам да го спася. Ти можеш да му отвориш оттук.

— Не — изрече уморено Хорхе, — вече не мога да го сторя. Механизмът се задвижва отдолу, трябва да се натисне каменната плоча, а тук изщраква лост, който пък отваря вратата там в дъното, зад онзи шкаф — и посочи зад гърба си. — До шкафа ще видиш колело с противотежести, което управлява механизма оттук. Но когато чух, че колелото се завъртя — а това означаваше, че Абон е влязъл отдолу, — аз дръпнах силно въжето, на което са окачени тежестите, и то се скъса. Сега проходът е затворен и откъм двата входа и ти няма да можеш да свържеш отново въжетата на механизма. Абатът е мъртъв.

— Защо го уби?

— Днес, когато прати да ме извикат, той ми каза, че благодарение на теб е разкрил всичко. Той все още не бе разбрал какво исках да запазя, никога не е имал точна представа нито за съкровищата, съхранявани в библиотеката, нито за нейните цели. Поиска да му обясня това, което не знаеше. Искаше да отворя „finis Africae“. Групата на италианците настоявала той да сложи край на това, което те наричат пазена от мен и от моите предшественици тайна. Вълнува ги ненаситният стремеж към нови неща…

— А ти сигурно си му обещал, че ще дойдеш тук и ще сложиш край на живота си така, както сложи край и на живота на другите, тъй че честта на манастира да бъде спасена и никой нищо да не узнае. После си му казал откъде може да мине, за да дойде по-късно и да провери. А всъщност си го чакал, за да го убиеш. Не допускаше ли, че ще може да влезе откъм огледалото?

— Не, Абон е нисък, сам не би могъл да стигне до стихчето. Посочих му този проход, единствен аз знаех за него. Използвал съм го в продължение на много години, защото е много по-лесен, в тъмното. Достатъчно бе да стигна до параклиса и после да вървя край костите на мъртъвците, до края на коридора.

— Значи нарочно си го накарал да дойде, за да го убиеш…

— Вече нямаше как да разчитам и на него. Беше се изплашил. Беше се прочул, загдето във Фосанова успя да спусне един труп по една виеща се стълба. А сега умря, защото не успя да стори така, че да изкачи горе своя.

— Използвал си го в продължение на четиридесет години. Когато си разбрал, че започваш да ослепяваш и че няма да можеш да надзираваш библиотеката, ти си постъпил предвидливо. Направил си така, чеда изберат за абат човек, на когото да можеш да се довериш, а за библиотекар да назначат първом Роберто от Бобио, когото си можел да напътстваш, както си искаш, а след него — Малахий, който пък се е нуждаел от твоята помощ и не е предприемал нищо, без да се посъветва с тебе. В продължение на четиридесет години си бил пълен господар на този манастир. Групата на италианците бе разбрала именно това, това повтаряше и Алинардо, но никой не му е вярвал, защото всички го смятат за изкуфял, нали така? Но ти очакваше и мен, нямаше да можеш да блокираш входа откъм огледалото, защото механизмът е зазидан. Защо ме чакаше, какво те караше да си уверен, че ще дойда? — Уилям задаваше въпроси, но от интонацията на гласа му стана ясно, че той вече е отгатнал отговора и го очакваше като награда за своето умение.

— Още първия ден разбрах, че ще проумееш всичко. По гласа ти, по начина, по който ме накара да разсъждавам за това, за което не желаех да се говори. Ти си по-умен от другите; така или иначе, щеше да разбереш всичко. Нали знаеш, достатъчно е да поразмислиш и да си представиш какво мисли другият. Пък и чух, че задаваше въпроси и на другите монаси, и всичките ти въпроси бяха правилни. Но никога не задаваше въпроси за библиотеката, сякаш вече знаеше всичките й тайни. Една нощ почуках на вратата на твоята килия, нямаше те. Сигурно си бил тук. А от един слуга чух, че от кухнята били изчезнали два светилника. А когато онзи ден Северин дойде в нартиката, за да ти каже нещо за книгата, аз се уверих, че си по следите ми.

— Но ти успя да ми я измъкнеш. Отишъл си при Малахий, който дотогава не бе разбрал нищо. Изгарящ от ревност, този глупак е продължавал да си мисли, че Аделмо му е отмъкнал любимия Беренгарий, който пък е ламтял за плът, по-млада от неговата. Не му е било ясно какво общо има с тая работа Венанций, а ти си го объркал още повече. Казал си му, че Беренгарий е имал сношения със Северин и че в отплата му е дал някаква книга от „finis Africae“. Не знам какво точно си му казал. Полудял от ревност, Малахий отива при Северин и го убива. Но после не е имал време да потърси описаната му от теб книга, защото е пристигнал ключарят. Така ли е?

— Горе-долу.

— Но ти не си искал Малахий да умре. Той сигурно никога не е и виждал книгите във „finis Africae“, вярвал ти е, подчинявал се е на твоите забрани. Вечер само е слагал тревите, за да сплашва тези, които биха проявили любопитство. Тревите му е давал Северин. Именно за това онзи ден Северин е пуснал Малахий в болницата; както всеки ден той е дошъл да вземе пресните треви, които Северин е приготвил по нареждане на абата. Отгатнах ли?

— Отгатна. Не исках Малахий да умре. Казах му да намери книгата, каквото ще да става, и да я върне тук, без да я отваря. Казах му, че тази книга е опасна колкото хиляда скорпиона. Но тоя клетник за пръв път бе решил да действа самостоятелно. Не желаех да умре, той бе верен изпълнител. Но престани да ми повтаряш какво знаеш; знам, че знаеш. Не искам да подхранвам твоята гордост, ти сам се грижиш за това. Тази сутрин чух как разпитваше в скриптория Бенций за „Coena Cypriani“. Беше много близко до истината. Не знам как си разкрил тайната на огледалото, но когато чух от абата, че ти си му намекнал за „finis Africae“, бях уверен, че скоро ще се озовеш тук. Ето защо те очаквах. А сега кажи ми, какво искаш?

— Искам да видя — отвърна Уилям — последния ръкопис от подвързания том, който съдържа един арабски и един сирийски текст и едно тълкувание или препис на „Вечерята“. Искам да видя този препис на гръцки, направен по всяка вероятност от арабин или испанец, който ти си намерил, когато, с помощта на Паоло от Римини, си издействал да те пратят в твоята страна, за да събереш най-хубавите ръкописи на Апокалипсиса в Леон и Кастилия — дело, с което си спечелил и слава, и почит тук, в манастира, и благодарение на което си бил назначен за библиотекар, длъжност, която се е полагала на Алинардо, който е десет години по-възрастен от теб. Искам да видя този препис, направен върху парцалена хартия, която по това време е била голяма рядкост; произвеждали я в Силос, край Бургос, твоето родно място. Искам да видя книгата, която ти си измъкнал оттам, след като си я прочел, и тъй като не си искал други да я четат, си скрил тук, пазейки я много добре, без да я унищожиш, защото човек като теб не може да унищожи книга; той я съхранява и взема мерки никой да не се докосва до нея. Искам да видя втората книга от Поетиката на Аристотел, тази, която всички смятат за изгубена или че изобщо не е писана и от която може би ти съхраняваш единствения препис.

— Ех, Уилям, какъв чудесен библиотекар можеше да стане от теб — отвърна Хорхе с тон, в който прозираше и възхита, и съжаление. — Значи ти знаеш всичко. Ела, мисля, че там, от другата страна на масата, при теб има столче. Седни, ето ти наградата.

Уилям седна; аз му подадох светилника, той го сложи на масата и освети отдолу лицето на Хорхе. Старецът посегна към книгата, която лежеше пред него, и я подаде на Уилям. Познах подвързията — беше същата книга, която бях разтворил в болницата, мислейки, че е някакъв арабски ръкопис.

— Хайде, чети, прелиствай, Уилям — рече Хорхе. — Ти спечели.

Уилям погледна книгата, но не се докосна до нея. Измъкна изпод расото си чифт ръкавици, но не своите, с отрязани върхове на пръстите, а ръкавиците, които носеше Северин, когато го намерихме вече мъртъв. Отвори бавно олизаната и крехка подвързия. Аз се доближих и се наведох над рамото му. С острия си слух Хорхе долови шума, който вдигнах, и рече:

— А, момче, и ти ли си тук? И на теб ще го покажа, но после…

Уилям прегледа набързо първите страници.

— Според каталога това трябва да е арабски ръкопис за афоризмите на някакъв безумец — рече той. — За какво става дума?

— О, това са някакви несериозни предания на неверниците, в които се споменава, че безумците казват остроумни неща, които смайват собствените им свещенослужители и предизвикват възторг у халифите…

— Вторият ръкопис е сирийски, според каталога трябва да е някаква египетска книга по алхимия. Как е попаднал тук?

— Това е египетски ръкопис от третия век от нашата ера. Написан е в духа на следващата творба, но не е така опасен. Никой няма да се повлияе от брътвежите на един африкански алхимик. Той приписва сътворението на света на смеха Господен. — Изправи глава и започна да рецитира с невероятната памет на читател, който вече четиридесет години припомняше на себе си неща, прочетени по времето, когато все още е можел да вижда: „Щом Господ се засмя, се появиха седмина богове, които започнаха да управляват света; когато избухна в смях, се появи светлината, при второто изсмиване се появи водата, а на седмия ден, откакто бе започнал да се смее, се появи душата…“ Глупости. Такъв е и следващият ръкопис, дело на някой от безчетните глупаци, заели се да тълкуват „Вечерята“… Но ти не се интересуваш от това.

И наистина Уилям прелисти набързо тези страници и стигна до гръцкия текст. Той забеляза веднага, че листовете бяха от друга, по-мека материя; първият лист бе почти разкъсан, част от края му липсваше, листът бе осеян с белезникави петна — същите, които времето и влагата оставят върху други книги. Уилям прочете началните редове, отначало на гръцки, после ги преведе на латински и продължи на този език, така че и аз да мога да разбера как започваше тази прочута книга.

 

„В първата книга ние се занимахме с трагедията и с това как тя, възбуждайки състрадание и страх, извършва очистване от подобни чувства. Както бяхме обещали, сега ще се занимаем с комедията (а така също и със сатирата и мима) и с това как, предизвиквайки удоволствие от смешното, тя довежда до пречистването на тази страст. Доколко тази страст заслужава внимание, вече споменахме в книгата за душата, тъй като човекът — единствен от животните — може да се смее. И така, ние ще определим на какви постъпки комедията е подражание, след това ще разгледаме начините, по които комедията възбужда смях, а тези начини са действията и езикът. Ще покажем как смешното в действията се поражда от асимилацията от по-доброто към по-лошото и обратно, от изненадата посредством лъжата, от невъзможното и от нарушаването на природните закони, от незначителното и от непоследователното, от принизяването на действащите лица, от използването на смешните и вулгарни пантомими, от дисхармонията, от избора на най-недостойните неща. След това ще покажем как смешното в речта се поражда от двусмислиците при сходни думи за различни неща и при различни думи за едни и същи неща, от многословието и от повторението, от играта на думи, от умалителните, от грешките на произношението и от варваризмите…“

 

Уилям превеждаше трудно, търсеше точните думи, от време на време спираше. Превеждаше и се подсмиваше, сякаш срещаше неща, които очакваше да намери. Прочете на глас първата страница, после спря, сякаш не се интересуваше какво има по-нататък, и започна да прелиства следващите страници; но след малко бе принуден да спре, защото и в горния си край, и встрани листовете се бяха слепили; така става, когато, след като се навлажни и похаби, хартията се превръща в лепкав клей. Хорхе усети, че шумоленето от прелистваните страници секна и подкани Уилям:

— Хайде, чети, прелиствай. Книгата е в ръцете ти, ти я заслужи.

Уилям се изсмя, изглежда, му беше забавно:

— Хорхе, но това означава, че не ме смяташ за чак толкова умен! Ти не виждаш, но аз съм с ръкавици. Те ми пречат, с тях не мога да отлепя листовете. Би трябвало да работя с голи ръце, да наплюнчвам пръсти с език, както сторих тази сутрин, докато четях в скриптория — така че изведнъж си изясних и тази тайна, — и ще трябва да продължа да прелиствам така, докато не вкарам в устата си достатъчно отрова. Имам предвид отровата, която преди време си откраднал от лабораторията на Северин; може би още тогава си се разтревожил, защото си чул в скриптория някой да проявява любопитство към „finis Africae“, я към изгубената книга на Аристотел или и към двете. Предполагам, че си пазил продължително време стъкленицата с отровата, решил си да я използваш, щом усетиш, че става опасно. Доловил си опасността преди няколко дни, когато Венанций стигна много близо до темата на тази книга, докато Беренгарий — от лекомислие, тщеславие, за да направи впечатление на Аделмо — противно на очакванията ти, е станал по-словоохотлив. Тогава си дошъл тук да поставиш капана. И тъкмо навреме, защото няколко нощи по-късно Венанций е влязъл тук, взел е книгата и е започнал да я прелиства жадно, почти с физическа алчност. Малко след това му става зле и той изтичва за помощ в кухнята. Където умира. Или греша?

— Не, продължавай.

— Лесно е да отгатнем какво става по-нататък. Беренгарий намира трупа на Венанций в кухнята, изплашва се, че ще почне разследване — нали Венанций успява да се промъкне през нощта в Зданието благодарение на направеното преди това от него разкритие пред Аделмо. Колебае се как да постъпи, нарамва трупа и го хвърля в делвата с кръвта, убеден, че всички ще повярват на удавянето.

— Откъде знаеш, че е станало именно така?

— И ти знаеш, че е станало така, нали те видях как реагира, като чу, че в килията на Беренгарий са намерили изцапана с кръв кърпа. Тоя глупак си е избърсал с нея ръцете, след като е потопил трупа на Венанций в кръвта. Но Беренгарий бе изчезнал, а това значеше, че е изчезнал заедно с книгата, събудила интерес и у него. А ти си очаквал да намерят и него някъде, но не окървавен, а отровен. Другото е ясно. Северин намира книгата, защото отначало Беренгарий се скрива в болницата, за да я прочете, без да го видят. Ти подбуждаш Малахий да убие Северин, а той умира, след като се връща тук и се опитва да разбере какво толкова забранено има в книгата, заради която е извършил убийство. Ето че разполагаме с обяснение за всички тия трупове… Ама че глупак…

— Кой?

— Аз. От думите, изречени от Алинардо, се бях убедил, че веригата от престъпления следва нишката на седемте тръби от Апокалипсиса. Градушката за Аделмо, а се оказа, че е самоубийство. Кръвта за Венанций, а се оказа приумица на Беренгарий; водата — за Беренгарий, а се оказа чиста случайност, третата част от небето за Северин, а Малахий го е ударил с армилярната сфера — с първата попаднала му подръка вещ. И най-сетне скорпионите — за Малахий… Защо си му казал, че книгата е опасна като хиляда скорпиона?

— Причината е у теб. Алинардо сподели с мен какво мисли по въпроса, а по-късно някой ми каза, че и ти си сметнал доводите му за убедителни… Така се убедих, че смъртта е сполетяла тия хора по Божията воля и че аз нямам никаква вина. Затова казах на Малахий, че ако прояви любопитство, и той ще загине по волята Божия, както и стана.

— Значи… аз набелязах един погрешен план, за да си обясня ходовете на виновника, а виновникът се е съобразил с него. Но именно този погрешен план ме насочи към теб. Днес всички са повлияни от кошмарите в книгата на Йоан, но аз реших, че ти най-много от всички размишляваш за тях, и то не толкова, загдето споменаваш така често Антихриста, а защото идваш от страната, където са правени най-блестящите издания на Апокалипсиса. Някой ми бе казал, че най-хубавите преписи от тази книга, намиращи се в библиотеката, били донесени от теб. Един ден Алинардо намекна за някакъв свой тайнствен враг, отишъл да търси книги в Силос (направиха ми впечатление думите му, че този негов враг се озовал преждевременно в царството на мрака; тогава изтълкувах това като намек, че този човек е умрял на младини, а той имаше предвид твоята слепота). Силос се намира недалеч от Бургос, а тази сутрин в каталога видях отбелязани редица постъпления на книги, отнасящи се до всички испански Апокалипсиси, по времето, когато вече си бил заел мястото на Паоло от Римини или си се канел да го заемеш. В каталога бе нанесена и тази книга. Но аз се уверих в правилността на моите изводи едва когато разбрах, че откраднатата книга е от парцалена хартия. Тогава си спомних за Силос и се уверих, че съм прав. Разбира се, колкото повече се утвърждаваше убеждението ми за тази книга и гибелното действие на нейната отрова, толкова повече избледняваше апокалиптичната схема; и въпреки това не можех да проумея защо и книгата, и тръбите от Апокалипсиса ме насочваха към теб, но аз можах да проумея съвсем ясно ролята на книгата именно защото, подтикван от редуването на тръбите, просто нямаше как да не мисля за теб и за твоята дискусия за смеха. Ето на, снощи, когато вече не вярвах на апокалиптичната схема, настоявах да проверим оборите, където очаквах да прозвучи шестата тръба, и точно при оборите, съвсем случайно, Адсон ми помогна да проумея как може да се влезе във „finis Africae“.

— Не те разбирам — рече Хорхе. — Гордееш се с това как, следвайки своя разум, си стигнал до мен, а твърдиш, че си стигнал до мен, следвайки погрешни заключения. Какво искаш да кажеш?

— На теб нищо. Просто съм изненадан, това е. Но няма значение. Аз стигнах до теб.

— Господ бог тръбеше със седемте тръби, й ти, макар и да си грешал, си чул смътния отклик на този тръбен зов.

— Повтаряш това, което каза в снощната си проповед. Опитваш се да убедиш себе си, че всичко е ставало по Божия помисъл, за да скриеш от себе си, че си убиец.

— Не съм убивал никого. Всеки един от тези хора загина, сполетян от съдбата, предопределена от неговите грехове. Аз бях само оръдие.

— Вчера ти каза, че и Юда е бил оръдие. Но това не попречи той да бъде прокълнат.

— Приемам риска да бъда прокълнат. Бог ще ми прости, защото знае, че съм действал за негова прослава. Мой дълг беше да закрилям библиотеката.

— Допреди малко ти се канеше да убиеш и мен, и това момче…

— Ти си по-прозорлив от другите, но не си по-добър от тях.

— А сега, след като предотвратих опасността, какво ще стане?

— Ще видим — отвърна Хорхе. — Не желая на всяка цена да умреш. Може би ще успея да те убедя. Но я ми кажи — как успя да отгатнеш, че става дума за втората книга на Аристотел?

— Нямаше да успея, ако разчитах само на твоите анатеми против смеха или на малкото, което научих за твоя спор с другите монаси. Помогнаха ми някои от бележките, оставени от Венанций. Отначало не можах да разбера какво означават. Но имаше намеци за някакъв посрамен камък, който се търкалял из равнината, за щурците, които ще пеят изпод земята, за почитаемите смокини. Тези неща ми се сториха познати — бях ги чел някъде и взех, че проверих. Това са примери, които Аристотел посочва още в първата книга на „Поетиката“ и в „Риториката“. После си спомних, че Исидор Севилски определя комедията като нещо, което разказва за изнасилване на девици и за прелюбодейна любов… Така постепенно втората книга се открои в представите ми такава, каквато би трябвало да бъде. Бих могъл да ти я разкажа почти изцяло, без да чета страниците, които трябва да ме отровят. Комедията се ражда в „комите“, сиреч в селищата на селяните, проява на веселба след пир или празненство. Тя разказва не за прочути или могъщи люде, а за простовати и смешни — но не злонравни, люде и не завършва със смъртта на действащите лица. Тя предизвиква смях, като разкрива недостатъците и пороците на обикновените хора. Тук Аристотел смята предразположението към смях като добра сила, която може да има и познавателна стойност, когато посредством остроумни гатанки и неочаквани метафори — макар и да ни представя нещата различни от това, каквито са всъщност, уж в невярна светлина — на практика ни кара да се вгледаме по-добре в тях и да си кажем: ето каква била работата, а аз не знаех. Истината, постигната, като хората и светът се показват за по-лоши от това, което са, или за по-лоши, отколкото ги мислим; във всеки случай в по-лоша светлина от тази, в която ни ги показват героичните поеми, трагедиите, житията на светците. Така ли е?

— Почти. И си я възстановил, прочитайки други книги, така ли?

— С много от тях се занимаваше Венанций. Според мен Венанций е търсел отдавна тази книга. Сигурно е намерил в каталога поясненията, на които се натъкнах и аз, и се е убедил, че именно това е книгата, която е търсел. Но не е знаел как да проникне във „finis Africae“. А когато е чул обясненията, давани от Беренгарий на Аделмо, е хукнал като куче по следите на заек.

— Точно така е станало, веднага го разбрах. И си рекох, че е дошло време да защитавам библиотеката със зъби и нокти…

— И си намазал книгата с мехлема. Сигурно ти е било доста трудно да работиш… на тъмно.

— Ръцете ми виждат по-добре от твоите очи. А от Северин измъкнах и четка. И аз използвах ръкавици. Добре го бях измислил, нали? А ти не се досети толкова лесно…

— Да, мислех си за нещо по-сложно, за намазан с отрова бодил или нещо подобно. Признавам, че измисленият от теб способ бе съвършен, жертвата се е отравяла сама, четейки…

Изтръпнах; разбрах, че в този миг тия двама мъже, изправили се един срещу друг в смъртоносна схватка, се възхищаваха един от друг, сякаш всеки един от тях е действал, за да спечели признанието на другия. В ума ми се прокрадна мисълта, че уловките, към които бе прибягнал Беренгарий, за да прелъсти Аделмо, и простият съвсем естествен начин, по който момичето бе разпалило моята страст и желание, като хитрост и изтънчено умение за обладаване на желания човек, не бяха нищо пред опита за прелъстяване, който ставаше сега пред очите ми и който бе продължил в течение на седем дни, като всеки един от двамата събеседници определяше, така да се каже, тайнствени срещи на другия и всеки тайно се стремеше да спечели одобрението на другия, от когото се боеше и когото ненавиждаше.

— Кажи ми — запита Уилям, — защо? Защо се стремеше да пазиш именно тази книга, и то повече, отколкото много други? Защо прикриваше — разбира се, не с цената на престъпление — трактати за черна магия, книги, съдържащи може би богохулни слова, а за тези страници осъди на проклятие и твоите събратя, и себе си? Толкова много други книги говорят за комедията, толкова много книги възхваляват смеха. Защо се боеше толкова именно от тази?

— Защото е написана от Философа. Всяка книга на този човек подронва част от знанието, натрупано от християнството в течение на векове. Теолозите бяха вече казали всичко, което трябва да се знае за силата на Словото, но достатъчно бе Боеций да коментира Философа, за да се превърне Божието тайнство за Словото в човешката пародия на категориите и силогизмите. В книгата Битие е казано всичко, каквото трябва да се знае за състава на Вселената, но достатъчно бе да се открият отново физическите трактати на Философа, за да почнат да гледат на Вселената като на мрачна и лепкава материя, а арабинът Авероес почти да убеди всички, че светът е вечен. Знаехме всичко за божествените имена, а погребаният от Абон доминиканец — прелъстен от Философа — ги преразгледа, следейки надменните пътеки на естествения разум. Така Вселената, която според Ареопагита се разкрива на този, който съумее да зърне във висините сияйните струи на образцовата първопричина, се превърна в резерват от земни белези, от които изхождат, за да говорят за някаква абстрактна ефективност. По-рано гледахме към небето, удостоявайки с навъсен поглед тинята на материята, а сега гледаме към земята и вярваме в небето, изхождайки от свидетелствата на земята. Всяка дума на Философа, в името на когото вече се кълнат и светиите и папите, обръща наопаки представата за земята. Но той не съумя да изопачи представата за Бога. Ако тази книга стане… ако бе станала предмет на открито тълкувание, щяхме да прекрачим и последния праг…

— Но какво толкова те е изплашило от тези отнасящи се до смеха слова? Премахвайки тази книга, ти не ще премахнеш смеха.

— Не, разбира се. Смехът — това е слабостта, покварата, невежеството на нашата плът. Той е развлечение за селянина, разпуснатост за пийналия; и църквата със своята мъдрост допуска празненствата, карнавалите, панаирите — тази дневна полюция, която разтоварва лоши настроения и обуздава други помисли и други амбиции… Но така смехът си остава нещо долно, защита за простите хорица, развенчано за простолюдието тайнство. Нали и апостолът казваше: женете се, вместо да се разпалвате. Вместо да се бунтувате срещу установения от Бога ред, смейте се и се веселете с вашите нечисти пародии на реда, след като се нахраните, след като сте изпразнили стомните и шишетата. Избирайте царя на глупците, унасяйте се в литургия на магарето и свинята, играйте си да представяте вашите сатурналии с главата надолу… Но тук, тук — Хорхе започна да удря с пръст по масата, до книгата, която Уилям бе поставил пред себе си, — тук функцията на смеха е представена в друга светлина, въздигната е в изкуство, проправя й се път към света на учените, става обект на философия и на коварна теология… Вчера ти видя как простите хорица могат да замислят и прилагат най-зловещите ереси, като не признават нито Божиите закони, нито законите на природата. Но църквата може да търпи ереста на простите хора, които се осъждат сами и стават жертва на собственото си невежество. Невежото безумие на Долчино и на хората като него никога не ще постави в опасност установения от Бога ред. Ще проповядва насилие и ще загине от насилие, няма да остави следа, ще изтлее така, както изтлява карнавалът и няма никакво значение, ако по време на празненството на земята, и то за кратко, стане епифанията на обърнатия наопаки свят. Стига постъпката да не прерасне в план, стига този простонароден език да не срещне един латински език, който да го преведе. Смехът освобождава селянина от страха от дявола, защото по време на празненствата на невежите и дяволът бива представян като беден и невежа, а това значи, че може да бъде обуздан. Но тази книга би могла да учи, че освобождаването от страха от дявола е цяла наука. Когато се смее, докато виното гъргори в гърлото му, селянинът се чувства господар, защото е обърнал наопаки връзката на подчинение; но тази книга би могла да подскаже на учените остроумните — ставащи от този момент възвишени — начини за узаконяване на този обрат. Тогава това, което в неосъзнатите действия на простия човек за щастие е все още подбудено от стомаха действие, ще се превърне в действие на ума. Това, че смехът е присъщ на човека, е белег за нашата ограниченост като грешници. Но колко покварени умове като твоя биха могли да извлекат от тази книга крайния силогизъм, че смехът е цел на човека! Смехът отвлича за известно време простия човек от страха. Но законът се налага чрез страха, чието истинско име е страх от Бога. А от тази книга би могла да излезе сатанинската искра, която да подпали в целия свят един нов пожар; и смехът ще се очертае като ново, неизвестно дори на Прометей, средство за премахване на страха. Докато се смее, простият човек не се бои от смъртта; но след като тази негова свобода се изчерпи, ето че литургията, съгласно Божията воля, отново му налага страха от смъртта. А от тази книга би могъл да се породи нов разрушителен стремеж за преодоляване на смъртта чрез освобождаване от страха. Какво ще стане с нас, грешни създания, без страха, този може би най-мъдър и най-мил от всички Божи дарове? В продължение на векове богословите и светците са извличали благоуханни есенции от знанието Божие, та чрез мисълта за възвишеното да изкупят духовната нищета и лъстта на долното. А тази книга, утвърждавайки комедията, сатирата и мима като някакъв чудодеен лек, способен да доведе до пречистване от страстите чрез изобразяване на недостатъците, на пороците и на слабостите, може да накара лъжеучените да се опитат да изкупят (чрез пъклен обрат) възвишеното, утвърждавайки долното. Тази книга би могла да подскаже мисълта човек да пожелае на земята (както подсказваше и твоят Бейкън във връзка с естествената магия) да бъде постигнато изобилието, царящо в страната Куканя. Но именно това нито трябва, нито можем да притежаваме. Погледни тия монахчета, дето вършат такива срамотии в тази шутовска пародия, наречена „Coena Cypriani“. Какво пъклено изопачение на Светото писание. Вършат го, съзнавайки, че е неправилно. Но в деня, в който словото на Философа би имало възможност да утвърждава страничните игри на разюзданото въображение, ах, тогава наистина онова, което дотогава е било странично, ще стане основно, а основното ще бъде заличено. Християнството ще се превърне в сборище от чудовища, избълвани от глъбините на незнайната земя, и тогава периферията на познатата ни земя ще се превърне в средище на християнската империя, аримаспите ще се качат на престола на Петър, блегмите^[1] ще изпълнят манастирите, а джуджетата с големи кореми и огромни глави ще застанат на стража на библиотеката! Слугите ще издават закони, а ние (но и ти) ще трябва да се подчиняваме на липсата на всякаква законност. Един гръцки философ (цитиран тук от Аристотел, съучастнически и нечестив авторитет) е казал, че трябва да си служим със смеха, за да преодолеем сериозността на противниците, и да се противопоставяме на смеха посредством сериозността. Нашите отци са били разумни и са направили своя избор: щом смехът е наслада за простолюдието, нека разпуснатостта на простолюдието бъде обуздана, унижавана и сдържана посредством строгостта. Простолюдието не разполага със средства, за да изтънчи своя смях дотам, че да го превърне в оръдие против сериозността на пастирите, които трябва да го отведат до вечния живот и да го избавят от изкушенията на стомаха, на срамните му органи, на яденето, на присъщите му долни пориви. Но ако един ден някой, цитирайки словата на Философа и следователно действайки като философ, издигне изкуството да се смеем на равнището на изтънченото оръжие, ако риториката на убеждението бъде заменена с риториката на осмиването, ако учението за търпеливото и спасително изграждане на представите за спасението бъде заменено с учението за нетърпеливото разрушение и заличаването на всички най-свети и най-достойни за почит образи — ах, този ден и ти, Уилям, и цялото твое знание ще бъдете пометени!

— Защо? Ще се боря, ще си служа с моето остроумие срещу остроумието на другите. Това ще бъде свят, по-добър от този, в който огънят и нажеженото желязо на Бернар Ги смазват огъня и нажеженото желязо на Долчино.

— Това ще означава, че и ти си попаднал в капана на демона. Това означава, че ти ще се сражаваш от другата страна на Армагедон, където ще трябва да стане последната схватка. Но и тогава църквата трябва да съумее да наложи още веднъж правилото за конфликта. Не се боим от богохулството, защото и в проклинането на Господа ние съзираме извратения образ на гнева на Йехова^[2], който проклина разбунтувалите се ангели. Не се боим от насилието на тези, които убиват пастирите в името на някакви мечти за обновление, защото това е същото насилие на князете, опитали се да унищожат народа Израилев. Не се боим от строгостта на донатистите, от самоубийственото безумие на циркумцелиона^[3], от сластолюбието на богомилите, от надменната чистота на албигойците^[4], от жаждата за кръв на флагеланта, от замаяния от злото брат на свободния дух; познаваме ги всички, познаваме корена на техните грехове, който е и корен на нашата светост. Не се боим от тях и най-вече знаем как да ги разгромим или по-точно как да ги оставим да се разгромяват сами, като извисяват най-дръзко до зенита стремежа към смърт, който се ражда от бездните на техния надир. Нещо повече — ще кажа, че тяхното присъствие е ценно за нас, то се включва в Божиите предначертания, защото техните грехове насърчават нашите добродетели, тяхното богохулство насърчава нашата хвалебствена песен, тяхното разюздано покаяние поддържа нашите предпочитания към саможертвата, тяхната престъпност подчертава нашето състрадание така, както и властелинът на мрака с неговия бунт и отчаяние бе необходим, та да изпъкне по-добре славата Господна, начало и край на всяка надежда. Но ако един ден — при това вече не като изключение, присъщо на простолюдието, а като теория на учения, утвърдена чрез незаличимото свидетелство на писмената — изкуството да се смеем стане допустимо и се утвърди като благородно и либерално и престане да бъде нещо машинално, ако един ден някой би имал възможността да каже (и да бъде чут): аз се смея на въплъщението… Тогава не ще имаме оръжия, за да възпрем това богохулство, защото то ще призове всички тъмни сили на плътската материя, ония, които се изразяват чрез пръднята и оригването, и пръднята и оригването ще си присвоят едно право, което е присъщо единствено на духа — да се насочва там, където пожелае!

— Ликург^[5] бе наредил да издигнат статуя на смеха.

— Прочел си го в пасквила на Клориций, който се опитва да оправдае мимовете от обвинението в кощунство и разказва как някакъв болен бил излекуван от лекар, помогнал му да се смее. Защо е трябвало този човек да бъде изцерен, щом Бог е постановил, че дните му са преброени?

— Не вярвам, че го е излекувал от болестта. Научил го е да се смее на злото.

— Злото не се прогонва. То се разгромява.

— С тялото на болния.

— Ако е необходимо.

— Ти си олицетворение на дявола — отсъди Уилям.

Хорхе като че ли не го разбра. Ако можеше да вижда, щях да кажа, че е погледнал смаяно своя събеседник.

— Аз ли? — запита той.

— Да, излъгали са те. Дяволът не е властелин на материята, дяволът — това е арогантността на духа, вяра без усмивка, истината, която никога не бива обзета от съмнение. Дяволът е мрачен, защото знае накъде се е запътил и като върви, отива винаги нататък, откъдето е дошъл. Ти си дяволът и като дявола живееш в мрака. Не успя да ме убедиш, ако изобщо си имал такива намерения. Мразя те, Хорхе, ако можех, щях да те подкарам надолу по платото, гол, със заврени в задника ти птичи пера, с лице, изрисувано като на жонгльорите или шутовете, та да станеш за присмех на целия манастир и никой да не се страхува от теб. Бих искал да те намажа с мед и да те овалям в перушина, да те вържа с въженце, да те разкарвам по панаирите и да казвам на всички: този ви говореше за истината и ви казваше, че истината има вкуса на смъртта, но вие не вярвахте на словата му, а на зловещия му вид. А аз ви казвам, че в безкрайния въртоп на възможните неща Бог ви разрешава да си представите и свят, в който този мним тълкувател на истината е само един смешен кос, повтарящ слова, които е научил много отдавна.

— Минорите, ти си по-лош и от дявола — възрази Хорхе. — Ти си шут като светията, който ви създаде. Ти си като твоя Франциск, който „de toto corpore fecerat linguam“^[6], който проповядваше и даваше представления като палячовците, който объркваше скъперника, като му пъхаше в ръцете златни монети, който принизяваше предаността на монахините, като рецитираше „Miserere“^[7] вместо проповед, който просеше на френски и подражаваше с късче дърво на свирача на цигулка, който се преобличаше като скитник, за да обърка лакомите монаси, който лягаше гол на снега, разговаряше с животните и тревите, превръщаше тайнството на рождеството в селско представление, призоваваше витлеемския агнец, подражавайки на блеенето на овца… Хубава школа, няма що… Не беше ли минорит и оня монах Диотисалви от Флоренция?

— Да — усмихна се Уилям. — Онзи, дето отишъл в манастира на проповедниците и казал, че няма да приеме храна, докато не му дадат късче от расото на брат Йоан, за да го запази като мощи, а след като му дали, си избърсал с него задника, хвърлил парчето в нужника, грабнал една върлина, започнал да го мачка в лайната и викнал: помогнете ми, братя, защото мощите от светията паднаха в нужника!

— Виждам, че тази случка те забавлява. Може би ще пожелаеш да ми разкажеш и за оня минорит, брат Паоло Милемоске, дето веднъж се проснал на леда, а неговите съграждани се смеели и един от тях го запитал дали не иска да си подложи нещо по-хубаво; тогава миноритът отвърнал: да, жена ти… Ето как търсехте истината.

— Така Франциск учеше хората да гледат нещата от друга гледна точка.

— Но ние ви вкарахме в ред. Нали видя вчера какво направиха твоите събратя. Те са отново в нашите редици, не говорят повече като простите хора. Простолюдието не трябва да говори. А тази книга можеше да утвърди мисълта, че езикът на простолюдието е носител на някаква мъдрост Ето какво трябваше да предотвратим, ето какво сторих аз. Ти твърдиш, че аз съм дяволът; не е вярно, аз бях десницата Божия.

— Десницата Божия сътворява, тя не крие.

— Има предели, които не бива да се прекрачват. Бог е пожелал на някои карти да бъде написано: hie sunt leones.

— Бог е създал и чудовищата. И теб, И иска да се говори за всичко.

Хорхе протегна треперещите си ръце и придърпа книгата към себе си. Държеше я разтворена, като я обърна така, че Уилям да може да я вижда както бе разтворена.

— Но защо — рече той, — Бог е позволил тази книга да се загуби в продължение на векове, като от нея бъде запазен само един препис и преписът от този препис, попаднал кой знае къде, да остане погребан в продължение на години в ръцете на неверник, който не знаел гръцки, а после да попадне в една стара библиотека, където аз — не ти, — именно аз бях призван от провидението да открия този препис и да го взема и да продължавам да го крия в течение на още много години? Знам, знам, сякаш виждам, че е написано с рубинени букви, с моите очи, които виждат неща, които ти не виждаш, знам, че такава е била волята Божия, и аз действах по нейна повеля. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.