Умберто Еко
Името на розата (43)

Ден шести
ПЪРВИ ЧАС

Когато Никола разказва много неща по време на посещението в криптата със съкровището

Поел новата си длъжност на ключар, Никола от Моримондо даваше нарежданията си на готвачите, а те от своя страна го осведомяваха за реда в кухнята. Уилям искаше да поговори с него, но той ни помоли да почакаме. Добави, че след това трябвало да слезе в криптата — в съкровищницата, за да провери как върви работата по почистването на мощехранителниците, — за която все още отговарял; там можел да ни отдели повече време за разговор.

След малко ни покани да го последваме, влезе в църквата, мина зад главния олтар (в кораба монасите слагаха една катафалка, за да будуват над тялото на Малахий), после слязохме по една стълбичка и се озовахме в помещение с ниски сводове, опиращи се на дебели колони от недялан камък. Намирахме се в криптата, където се съхраняваха съкровищата на манастира — място, пазено ревниво от абата, където се допускаха само високопоставени гости, и то при изключителни обстоятелства.

Наоколо беше пълно с мощехранителници с най-различна големина; в тях на светлината на факлите (запалени от двамина верни помощници на Никола) заблестяваха различни предмети с приказна красота. Позлатени одежди, осеяни със скъпоценни камъни корони, кутии от различни метали, украсени с разни фигури, почернени или инкрустирани със слонова кост. Изпаднал в унес, Никола ни показа евангелиарий с подвързия, покрита със симетрично подредени емайлови плочки, разделени от златни филиграни и прикрепени със скъпоценни камъни като с гвоздеи. Посочи ни една изящна ниша с две колони от лазулит и злато; те обрамчваха едно сваляне на Христа от кръста, изобразено с изящен сребърен барелеф, а над него на фон от пъстър оникс се издигаше златен кръст, осеян с тринайсет диаманта; малкият фронтон беше изваян от ахат и рубини. След това видях диптих от злато и слонова кост, разделен на пет части, представляващи пет епизода от живота на Христа, а в средата се открояваше мистичен агнец, изработен от позлатени сребърни килийки, запълнени със стъклена паста — единственият многобагрен образ на този студен бял фон.

Никола явно се гордееше с нещата, които ни показваше — гордост сияеше по лицето му, гордост личеше и в жестовете му. Уилям похвали това, което бе видял, после попита Никола що за човек е бил Малахий.

— Чуден въпрос — отвърна Никола. — Та ти го познаваше по-добре от мен.

— Да, но не достатъчно. Никога не можах да разбера какво мисли… и… — като се поколеба да изказва мнение за един починал наскоро човек, добави — …дали изобщо мислеше.

Никола наплюнчи пръст, прекара го по една не съвсем добре почистена кристална повърхност, поусмихна се и отвърна, без да погледне Уилям:

— Виждаш ли, че няма защо да ме питаш… Така е; според мнозина Малахий само си даваше вид, че мисли, а всъщност беше доста простоват човек. Алинардо го смяташе за глупак.

— Алинардо още е сърдит на някого, и то отдавна, когато са му отказали да го удостоят с длъжността библиотекар.

— И аз съм чувал за това, но то е стара работа, най-малко отпреди петдесетина години. Когато дойдох тук, библиотекар беше Роберто от Бобио и старите говореха, че били постъпили несправедливо с Алинардо. Тогава не пожелах да разпитвам за подробности, защото ми се струваше, че ще бъде проява на неуважение към по-възрастните, пък и не исках да се поддавам на слухове. Роберто имаше помощник, той умря; замести го Малахий, който по това време бе много млад. Мнозина твърдяха, че нямал никакви заслуги; разправял, че знае гръцки и арабски, но това не било вярно; бил само добър подражател — умеел да преписва с красив почерк ръкописите на тези езици, но без да разбира какво преписва. Твърдяха, че един библиотекар трябва да бъде много образован. Алинардо, който по това време беше все още в разцвета на силите си, изрече много горчиви слова по повод това назначение. Подхвърли, че Малахий бил назначен на тази длъжност, за да угодят на неговия враг, но не можах да разбера кого има предвид. Това е всичко. Непрекъснато се говореше, че Малахий пази библиотеката като куче, но без да знае точно какво пази. Когато Малахий избра за свой помощник Беренгарий, започнаха да говорят и против него. Разправяха, че и той не падал по-долу от своя учител, че бил само интригант и нищо повече. Говореше се… но и ти сигурно знаеш за тия приказки… че между Малахий и него имало някакви особени отношения… Стари работи, а ти знаеш, че се приказваше и за Беренгарий и Аделмо, а младите писари твърдяха, че Малахий се измъчвал мълчаливо от жестока ревност… Говореше се и за връзката между Малахий и Хорхе, но не в този смисъл… никой никога не е поставял под съмнение добродетелността на Хорхе! Но по традиция Малахий, като библиотекар, трябваше да се изповядва пред абата, докато всички останали се изповядват пред Хорхе (или пред Алинардо, но старецът вече е почти изкуфял)… Та разправяха, че въпреки всичко Малахий твърде често разговарял насаме с Хорхе, сякаш абатът е имал власт над душата му, но в замяна на това Хорхе е управлявал тялото му, неговите постъпки, неговата работа. Пък и нали знаеш, сигурно сам си видял — когато някой искаше сведения за някаква забравена стара книга, той не се обръщаше към Малахий, а към Хорхе. Малахий съхраняваше каталога и се качваше в библиотеката, но Хорхе знае какво съдържа всяко заглавие…

— Защо Хорхе знае толкова много за библиотеката?

— След Алинардо той е най-възрастният, тук е още от младини. Хорхе трябва да е прехвърлил осемдесетте, говори се, че е ослепял най-малко преди четиридесет години, а може и по-рано…

— Как така е успял да научи толкова много неща, преди да ослепее?

— Ах, за него се разправят легенди. Казват, че още като дете бил осенен от Божието благоволение, че още като дете започнал да чете в Кастилия книгите на арабите и на гръцките мъдреци. Но и след като ослепя, и сега прекарва дълго време в библиотеката, нарежда да му носят книги и някой послушник му чете на глас в продължение на часове. Той запомня всичко, не е изкуфял като Алинардо. Но защо ме питаш за всичко това?

— Сега, след смъртта на Малахий и Беренгарий, кой е посветен в тайните на библиотеката?

— Абатът, и абатът ще трябва да ги предаде на Бенций… ако пожелае…

— Защо ако пожелае?

— Защото Бенций е млад, той беше назначен за помощник, докато Малахий беше още жив, едно е да си помощник-библиотекар, друго е да си библиотекар. По традиция след това библиотекарят става абат…

— Така значи… Затова постът библиотекар е толкова желан. Значи и Абон е бил библиотекар, така ли?

— Не, Абон не е бил библиотекар. Той е бил назначен за абат, преди да дойда тук, тоест преди тридесет години. Преди това абат е бил Паоло от Римини, един много особен човек, за когото разказват разни чудновати истории — четял много, знаел наизуст всички книги в библиотеката, но страдал от някаква особена болест — не можел да пише; затова го наричали Abbas agraficus^[1]… Когато станал абат, бил много млад, разправяха, че бил подкрепян от Алжирдас Клюнийски, така наречения Doctor Quadratus. Но това са стари клюки на монасите. С една дума, Паоло станал абат, Роберто от Бобио заел мястото му на библиотекар, но страдал от някаква болест, всички знаели, че той нямало да може да ръководи манастира, и когато Паоло от Римини изчезнал…

— Умрял ли е?

— Не, изчезнал, не знам как; един ден тръгнал на път и не се завърнал, може и да е бил убит от разбойници, докато е бил на път… Та след като Паоло изчезнал, Роберто не можел да стане абат и започнали някакви големи машинации. Разправят, че Абон бил извънбрачен син на властелина на този район, бил израснал в манастира Фосанова, разправяха, че като юноша помагал на свети Тома, когато той умрял там, и че се заел със свалянето на великия покойник по стълбите на една кула, където трупът изобщо не можел да мине… такива били заслугите му, подмятаха злобарите… Така или иначе, той бил избран за абат, ако и да не е бил библиотекар, а някой — май Роберто — го посветил в тайните на библиотеката.

— А защо е бил избран Роберто?

— Не знам. Винаги съм се старал да не се задълбочавам много в тия работи; нашите манастири са свети обители, но стане ли дума за длъжността абат, понякога се вършат страшни машинации. Аз си гледах моите стъкла и моите мощехранителници, не исках да се забърквам в тия истории. Нали разбираш защо не мога да ти кажа дали абатът ще посвети Бенций в тайните на библиотеката; това ще бъде равносилно да го посочи за свой наследник — а става дума за един неразумен младеж, един граматик, почти варварин, от далечния Север; какво може да знае той за тази страна, за манастира, за отношенията му с местните властелини…

— Но и Малахий, и Беренгарий не бяха италианци и въпреки това са били назначавани в библиотеката.

— Това е тъмна работа. Монасите разправят, че от половин век насам манастирът е престанал да следва своите традиции… Затова още преди петдесет години, а може би и още по-рано, Алинардо се е стремял да стане библиотекар. Библиотекарите са били винаги италианци, тази земя ражда умни хора. Виж какво… — Тук Никола се поколеба, сякаш не искаше да изрече това, което се канеше да каже, — виж какво, може би Малахий и Беренгарий умряха, за да не станат абати.

Изведнъж трепна, размаха ръка пред лицето си, сякаш да пропъди тези непристойни мисли, и се прекръсти.

— Какви ги говоря! Виждаш ли, от доста време насам в тази страна — и в манастирите, и в папския двор, и в църквите — стават срамни неща… Борби за домогване до властта, обвинения в ерес, за да се отнемат нечии облаги… Страшно е, започвам да губя доверие в човешкия род, навсякъде ми се привиждат заговори и дворцови съзаклятия. Дотам ли трябваше да стигне и този манастир — под въздействието на някаква черна магия в това хранилище на свети мощи да се появи цяло змийско гнездо. Погледни само какво минало има този манастир!

Сочеше ни пръснатите наоколо съкровища и без да обръща внимание на кръстовете и на другите вещи, ни поведе да видим мощехранителниците, с които се славеше манастирът.

— Вижте — възкликна той, — това е острието на копието, проболо гърдите на Спасителя! — В златна кутия със стъклен похлупак на пурпурна възглавничка бе поставено триъгълно парче желязо, доста разядено от ръжда, но излъскано след упорита обработка със зехтин и восък. Но това беше дребна работа. Защото в друга сребърна кутия, обсипана с аметисти, с прозрачна задна стена, видях късче дърво от светия кръст, донесено в манастира лично от майката на император Константин, царица Елена, след като отишла да се поклони на Светите места — където била разкопала хълма Голгота и Божия гроб и издигнала на това място катедрала.

После Никола ни показа и други неща, но не бих могъл да ви разкажа за всички — толкова бяха многобройни и особени. В една кутия, обсипана с аквамарини, бе положен гвоздей от кръста. В стъкленица, поставена върху подложка от дребни засъхнали рози, имаше късче от трънения венец, а в друга кутия — и тя върху постеля от сухи цветя — видях пожълтяло късче от покривката на масата от Тайната вечеря. Показа ни и кесията на свети Матей, изплетена от сребро, а в един цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента и запечатан със златен печат, бе поставена кост от ръката на света Ана. И — истинско вълшебство сред тия вълшебства — видях къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавница, обшита с перли и покрита със стъклен похлупак; видях и късче от пурпурната туника на свети Йоан Евангелист, две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим, черепа на свети Адалберт, меча на свети Стефан, кост от крака на света Маргарита, пръст на свети Виталий, ребро от света София, брадичката на свети Еобан, горната част от лопатката на свети Йоан Златоуст, годежния пръстен на свети Йосиф, зъб от Кръстителя, тоягата на Мойсей, късче крехка и раздрана дантела от сватбената дреха на Богородица.

Видях и други неща, които не бяха мощи, но все пак бяха свидетелства за чудеса и за незнайни същества от далечни краища, донесени в манастира от монаси, пътували до най-отдалечените краища на света — един препариран базилиск и една препарирана хидра, рог от ликорна, яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце, късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята, зъб от кит, кокосов орех, раменна кост от допотопно животно, бивник от слон, ребро от делфин. И още други мощи, които не успях да разпозная от кого са и чиито мощехранителници може би бяха по-ценни от тях (някои от тези мощи, съдейки по фактурата на кутиите от почернено сребро) трябва да бяха прастари — една безкрайна поредица от късчета кости, парчета плат, дърво, метал, стъкло. И стъкленици с черен прах: научих, че една от тях съдържала пепел от изгорения град Содом, а друга — хоросан от стените на Йерихон. Все неща, за които — дори за най-невзрачните измежду тях — някой император би дал цял феод, че и повече, и които носеха не само огромен авторитет на манастира, който ни бе дал подслон, но и бяха извор на истинско материално богатство.

Продължавах да обикалям като замаян, докато Никола бе престанал да ни описва различните предмети, пък и беше излишно — над всеки имаше подробно описание; можех да се разхождам свободно, почти накъдето ми хрумне, сред това обилие от неоценими богатства, като понякога им се възхищавах на ярка светлина, а понякога ги зървах в полумрака, когато помощниците на Никола се местеха от едно място на друго в криптата с факли в ръце. Бях просто очарован от тия пожълтели — мистични и в същото време отблъскващи — сухожилия, прозрачни и тайнствени, от тия късчета дрехи от незапомнени времена, избелели, разнищени, понякога навити в стъкленицата като избелял ръкопис, от тези раздърпани тъкани, които се сливаха с плата, постлан под тях, свети останки от духовен (и рационален) живот, а сега положени в стъклени или метални съдове, подражаващи с малките си размери на смелото възвисяване на каменните катедрали с техните кули и шпилове, сякаш и те се бяха превърнали в някакво минерално вещество. Нима така погребаните тела на светиите очакват възкръсването на плътта? Нима от тези отломки щяха да се възродят онези организми, които в блясъка на Божието видение, придобивайки отново всяко от своите естествени сетива, щяха да долавят, както пише Пиперно^[2], и най-малките разлики в миризмите?

Но ето, че Уилям ме отклони от моите размишления, докосна ме по рамото и рече:

— Аз тръгвам. Ще се кача в скриптория, трябва да проверя нещо…

— Но не ще можем да получим книги — рекох аз, — нали на Бенций му наредиха…

— Трябва само да прегледам книгите, които четох онзи ден, книгите, дето все още са на масата на Венанций. Ако искаш, остани тук. Тази крипта е чудесно обобщение на дискусията за бедността, на която ти бе свидетел тези дни. Сега вече знаеш защо тези твои събратя почват да си вадят един другиму очите, когато се стремят да бъдат избрани за абати.

— Нима вярвате на това, което подхвърли Никола? Нима престъпленията са свързани с борбата за получаване на този сан?

— Вече ти казах, че засега не искам да правя предположения на глас. Никола ни каза доста неща. Някои ми се сториха интересни. Сега искам да проверя още една следа. Може би предишната, но искам да я огледам от другата страна. А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.

— Учителю! — възкликнах възмутен.

— Така е, Адсон. Има още по-богати съкровища. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.

— Наистина ли? — възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. — Но той е бил убит много по-късно!

— Другият череп сигурно се съхранява другаде — отвърна сериозно Уилям.

Никога не успявах да разбера кога се шегуваше. В моя край, когато някой се шегува, казва нещо и после се изсмива шумно, така че всички да могат да вземат участие в шегата. А Уилям се смееше само когато говореше сериозни неща, но се държеше най-сериозно, когато вероятно се шегуваше.