Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il nome della rosa, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Никола Иванов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Философски роман
- Характеристика
-
- Екранизирано
- Католицизъм
- Линеен сюжет с отклонения
- Мистификация
- Постмодернизъм
- Религиозна тематика
- Средновековие
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Християнство
- Оценка
- 5,3 (× 151 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване
- sir_Ivanhoe (2008)
- Корекция
- NomaD (2008)
- Сканиране
- ?
Издание:
Автор: Умберто Еко
Заглавие: Името на розата
Преводач: Никола Иванов
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
Излязла от печат: октомври 1985 г.
Редактор: Бояна Петрова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Никола Иванов
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Ана Тодорова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Името на розата | |
| Il nome della rosa | |
 Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано | |
| Автор | Умберто Еко |
|---|---|
| Създаден | Италия |
| Първо издание | 1980 г. Италия |
| Издателство | Бомпиани |
| Оригинален език | италиански |
| Жанр | исторически роман, криминален роман |
| Страници | 534 |
| Начало | ON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842). |
| Името на розата в Общомедия | |
„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.
Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.
Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.
Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
I ден
Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.
В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.
Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.
II ден
По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.
Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.
Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.
Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.
III ден
_20140903_1.jpg)
В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.
Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.
На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.
IV ден
Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.
Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.
В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.
Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.
Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.
V ден
Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.
В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.
Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.
VI ден
По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.
Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.
VII ден
В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.
Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.
Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.
Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...
Издания на български
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
- Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.
Българска рецепция
- Още преди българския превод критичен текст за романа като представител на постмодерната литература пише Никола Георгиев („Окървавени раса и...“ – сп. Пламък, 1983, 2).
- Знеполски И., У. Еко и Уханието на розата, София: Наука и изкуство, 1987 (с подзаглавие: „семиотичен поглед към романизиране на семиотиката“)
- В началото на 90-те години на ХХ век в Софийския университет се провежда семинар, посветен на прочит на романа в контекста на средновековната философия. Ръководител на семинара е проф. Цочо Бояджиев.
Вижте също
Външни препратки
- „Името на розата“ на сайта
„Моята библиотека“
|
ДЕН ШЕСТИ
Ден шести
УТРЕНЯ
Когато князете сядат, а Малахий се строполява на земята
Слязохме за утреня. Нощта си отиваше, за да отстъпи място на новия ден, но мъглата още не се бе вдигнала. Докато прекосявах вътрешния двор, усещах как влагата ме пронизва до кости, чувствах се като пребит от неспокойния сън. Въпреки че в църквата бе студено, коленичих с въздишка на облекчение под нейните сводове; намирах се под покрив, съгря ме топлината на другите тела, ревностната молитва.
Малко след като започнаха псалмите, Уилям ми показа едно празно място в редицата тронове срещу нас — между Хорхе и Пачифико от Тиволи. Това беше мястото на Малахий — той винаги сядаше до слепеца. Не само ние бяхме забелязали неговото отсъствие. Зърнах как абатът хвърляше нататък тревожни погледи; той знаеше много добре, че подобни отсъствия са предвестници на лоши вести. Освен това забелязах, че старият Хорхе бе необичайно развълнуван. Три четвърти от лицето му, от което обикновено не можеше да се разбере нищо поради изгасналите му, лишени от блясък белезникави очи, тънеше в мрака, но ръцете му бяха нервни, неспокойни. На няколко пъти той опипа трона до себе си, сякаш искаше да провери дали е зает. Вършеше го на равни промеждутъци, сякаш се надяваше, че отсъстващият ще се появи всеки миг, но и сякаш се боеше, че той няма да дойде.
— Къде може да е библиотекарят? — прошепнах на Уилям.
— Сега вече единствен Малахий притежава книгата — отвърна Уилям. — Ако той няма никаква вина за престъпленията, това значи, че може и да не знае за опасностите, свързани с тази книга…
Нямаше какво повече да говорим, Не ни оставаше друго, освен да изчакаме. Чакахме — ние, абатът, вперил очи в празния трон, Хорхе, който не преставаше да разпитва мрака с ръце.
Когато службата свърши, абатът припомни на монасите и на послушниците, че трябва да се подготвят за голямата коледна литургия; затова, както бе прието, до изобразителни цялото братство трябваше да репетира някои от химните, предвидени от церемонията. Тези предани Богу люде бяха настроени в съзвучие като един човек, като един глас, пееха заедно от дълги години и подхванеха ли песен, тя ги обединяваше, като да бяха една душа.
Абатът прикани да запеят химна „Sederunt“.
Sederunt principes
et adversus me
loquebantur, iniqui.
Persecuti sunt me.
Adjuva me, Domine,
Deus meus salvum me
fac propter magnam misericordiam tuam.[1]
Запитах се дали абатът не бе решил този химн да бъде изпят тази нощ нарочно, когато на службата присъстваха пратениците на властелините, за да припомни, че от векове нашият орден е винаги готов да се съпротивлява срещу преследванията на властелините благодарение на привилегированите си връзки с Господа, Бог на войнствата. Началото на песента бе внушителна проява на мощ.
С първата сричка „se“ бе подхванато бавно и тържествено хорово изпълнение от десетки гласове, чието басово звучене отекна под сводовете и затрептя над главите ни и въпреки това ни се струваше, че иде някъде отдън земя. То не секна, защото, докато други гласове започнаха да изплитат върху тази дълбока, непрекъсната мелодия поредица от вокализи и мелизми, тя — подобно на тътен — продължаваше да властва и звучеше през цялото време, необходимо на четеца с отмерен и бавен глас да повтори дванайсет пъти молитвата „Аве Мария“. И сякаш отърсили се от всякаква боязън благодарение на увереността, която тази упорита сричка, алегория на дълговечността, вдъхваше на молещите се, останалите гласове (и най-вече гласовете на послушниците), опирайки се на тази гранитна, непоклатима основа, въздигаха шпилове, колони, върхове от нежни, разтапящи се невми. И докато сърцето ми замираше от сладост, щом проехтеше някой climacus или porrectus, на някой forculus или salicus[2], струваше ми се, че тези гласове идеха да ми напомнят, че душата (на молещите се и моята), като не можеше да издържи на изблика от чувства, с тяхна помощ се разтваряше, за да изрази чрез поривите на нежна звучност и радостта, и мъката, и възхвалата, и любовта. А през това време упоритото преливане на хтоничните гласове не секваше, сякаш застрашителното присъствие на враговете, на властелините, които преследваха поданиците на Бога, все още не бе отстранено. И така, докато този властен екот на една-единствена нота най-сетне като че ли бе надмогнат или поне увлечен и въвлечен от хвалебственото ликуване на тези, които му противостояха, и всичко се сля в един съвършен, величествен акорд, в една стихваща невма.
След като бе изречена с почти непреодолима мъка думата sederunt, с безкрайно, ангелско спокойствие се разнесе principes. Престанах да се питам кои бяха властелините, говорещи против мен (против нас); сянката на този седящ, надвиснал над нас призрак беше изчезнала, беше се стопила.
И тогава си рекох, че в същия миг се стопяваха и други призраци, защото, поглеждайки отново към трона на Малахий, след като вниманието ми бе погълнато от песента, зърнах фигурата на библиотекаря сред останалите молещи се; седеше така, сякаш изобщо не бе отсъствал. Погледнах Уилям и долових в погледа му отсянка на облекчение; същото долових отдалеч и в очите на абата. А що се отнася до Хорхе, той отново протегна ръце и щом се докосна до съседа си, побърза да ги отдръпне. Но не бих могъл да кажа какви чувства го вълнуваха.
В този миг хорът поде с радост adjuva me, като ясно произнасяното „а“ се носеше ликуващо из църквата, докато звукът „и“ вече не звучеше мрачно, като същия звук в sederunt, а беше изпълнен със свещена енергия. Спазвайки правилата на песнопеенето, монасите и послушниците пееха с изправено тяло, с широко отворено гърло, с вдигната нагоре глава, държаха книгата почти на височината на раменете, та да могат да четат, без да навеждат глава, което би им попречило да пеят с пълен глас. Но бе все още нощ и въпреки екота на ликуващите тръби булото на съня надвисваше над мнозина от певците, които, унесени в изпълнението на една продължителна нота, доверявайки се на ритъма на химна, понякога почваха да климат, унасяйки се в дрямка. Тогава бдящите монаси оглеждаха лицата им с помощта на светилниците едно по едно, за да ги върнат към бдение — и телесно, и душевно.
Именно един от бдящите монаси пръв забеляза, че Малахий се полюшна по особен начин — започна да се олюлява, сякаш изведнъж бе погълнат от кимерийския мрак[3] на съня, който по всяка вероятност тази нощ не бе имал възможност да изкара. Монахът се доближи до него със светилника, като освети лицето му и с това привлече и моето внимание. Библиотекарят не реагира. Монахът го побутна и Малахий падна от мястото си. Монахът едва успя да го задържи, преди да тупне на пода.
Песента започна да стихва, гласовете заглъхнаха, настана кратка суматоха. Уилям скочи веднага и се втурна към мястото, където Пачифико от Тиволи и бдящият монах слагаха на пода издъхващия Малахий.
Стигнахме почти едновременно с абата и видяхме осветеното от светилника лице на клетия монах. Вече описах как изглеждаше Малахий, но тази нощ, в тая светлина, лицето му беше олицетворение на самата смърт. Носът му бе изтънял, очите — хлътнали, слепоочията — вдлъбнати, ушите бяха побелели и се бяха свили, с щръкнали навън краища, кожата по лицето му бе изпъната и съсухрена, бузите му бяха пожълтели и потъмнели. Очите му бяха още отворени, устните — изпръхнали, дишаше тежко. Отвори уста, аз се наведох над Уилям, който пък се бе навел над него, и видях как сред зъбите му шаваше вече почернелият му език. Уилям го подхвана през раменете, повдигна го, после избърса с ръка студената пот, избила по челото. Малахий усети, че някой го докосва, че някой е край него, втренчи очи пред себе си — сигурно без да вижда, без да разпознава човека, изправен пред него. Вдигна трепереща ръка, сграбчи Уилям за гърдите, придърпа го така, че лицата им почти се допряха, после прошепна дрезгаво:
— Той ме предупреди… наистина… има силата на хиляда скорпиона…
— Кой ти каза? — запита го Уилям. — Кой?
Малахий отново се опита да каже нещо. После се разтрепери, изметна глава назад. Лицето му застина, изгуби всякакви признаци на живот. Беше мъртъв.
Уилям се надигна. Видя край себе си абата, но не му каза нищо. А зад абата зърна Бернар Ги.
— Господин Бернар — запита Уилям, — кой е убил този човек, след като вие успяхте така умело да заловите и затворите убийците?
— Не питайте мен — отвърна Бернар. — Никога не съм казвал, че съм успял да предам на правосъдието всички престъпници, които шарят из този манастир. Ако можех, щях да го сторя с най-голямо удоволствие, — И погледна Уилям. — А сега оставям другите на строгостта… или на прекаленото милосърдие на господин абата.
— При тези думи абатът си замълча, но пребледня. Бернар си отиде.
В този миг чухме хълцане, подобно на писукане на пиле. Беше Хорхе, беше коленичил, придържан от монах, който сигурно му беше обяснил какво става.
— Няма да има край… — изрече той с пресеклив глас. — Господи, прости ни!
Уилям отново се наведе над трупа. Хвана ръцете за китките и обърна дланите към светлината. Възглавничките на първите три пръста на дясната ръка бяха почернели.