Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден трети
СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Убертино разказва на Адсон историята на Долчино; Адсон си припомня или чете в библиотеката за други случаи, след което се среща с някаква девойка, красива и страшна като стегната за бой войска

 

Видях Убертино при статуята на Богородица. Застанах мълчаливо до него и (признавам) за малко се престорих, че се моля. Подир това се осмелих да го заговоря.

— Отче свети — рекох, — мога ли да се обърна към вас за съвет и разяснение?

Убертино ме погледна, хвана ме за ръката, надигна се и ме отведе да седнем на една скамейка. Прегърна ме така, че усетих дъха му по лицето си.

— Драги ми синко — рече той, — този стар грешник ще стори с радост всичко, което е по силите му, за да помогне на душата ти. Какво те смущава? Пориви, нали? — запита, като се задъхваше. — Поривите на плътта, нали?

— Не — отвърнах и се изчервих, — по-скоро става дума за поривите на ума, който иска да разбере твърде много неща.

— Това не е хубаво. Единствен Бог знае всичко, а ние трябва да обожаваме неговото знание.

— Ала ние трябва да умеем да отличаваме доброто от злото и да разбираме страстите човешки. Аз съм послушник, но ще стана и монах, и свещеник. Затова трябва да науча къде е злото, как изглежда, та един ден да го разпозная и да уча и другите да го разпознават.

— Така е, момчето ми. Какво искаш да знаеш?

— Искам да науча повече за лошия бурен на ереста, отче — отвърнах уверено. После изрекох на един дъх: — Чувал съм да се говори за някакъв злосторник на име Долчино, който покварил и други.

Убертино замълча. После рече:

— Така е, ти чу, като говорехме онази вечер с брат Уилям. Ала това е грозна история, като говоря за нея, ми става болно, защото ни учи (да, ти трябва да я знаеш, именно за да извлечеш полезна поука), защото — както вече казах — тя ни учи как любовта към покаянието и желанието да бъде пречистен светът могат да родят кръв и изтребление. — Настани се по-удобно, отслаби прегръдката си, но едната му ръка остана на врата ми, като че ли искаше да ми предаде я мъдростта си, я своя плам — не можах да разбера какво. — Тази история започва още преди Долчино — рече той. — Преди повече от шейсет години. Тогава бях дете. Случи се в Парма. Там проповядваше някой си Герардо Сегалели: приканваше всички към покаяние, ходеше по улиците и викаше „Покаятелствувайте се!“; нали беше неук, говореше така вместо „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. Приканваше учениците си да подражават на апостолите и поиска сектата му да бъде наричана апостолски орден, искаше хората му да бродят по света като бедни просяци, да живеят само от подаяния…

— Като просещите монаси — рекох. — Не е ли такава заръката на Господа бог наш и на вашия Франциск?

— Да — въздъхна Убертино, като се поколеба. — Но Герардо попрекали. Той и хората му бяха обвинени, че не признават свещениците, църковните служби, изповедта, че скитат и безделничат.

— Но в същото са обвинявали и спиритуалите францисканци. Та нали днес миноритите твърдят, че не бива да признаваме авторитета на папата?

— Да, но не и на свещениците. Та ние също сме свещеници. Човек трудно се оправя в тия неща, момчето ми. Линията, която отделя доброто от злото, е толкова тънка… Така или иначе, Герардо сбърка и бе обвинен в ерес… Поиска да го приемат в ордена на миноритите, но нашите събратя се възпротивиха. Стоеше по цял ден в църквата на нашите монаси, видя там апостолите, изрисувани със сандали на краката, наметнати с мантии, пусна си дълга коса и брада, обу сандали, препаса се с въжето на миноритите, защото всеки, който иска да основе нов орден, все взема по нещо от ордена на блажения Франциск.

— Значи не е сгрешил…

— И все пак сгреши… Ходеше с бяла туника и бяло наметало, с дълга коса, та простолюдието започна да го смята за светец. Продаде къщичката си и като получи парите, взе, че се качи на един камък, откъдето произнасяли речи старите кметове; държеше в ръка кесията с парите и не ги хвърли, не ги раздаде на бедните, ами повика някакви негодници, дето играеха наблизо на комар, и им хвърли парите с думите „Който иска, да взема“; тия негодници грабнаха парите и отидоха да ги изиграят на зарове, като псуваха Бога, а той, дето бе дал, слушаше и не се червеше.

— Но нали и Франциск, нали и той е раздал всичко; днес пък чух от Уилям, че отишъл да проповядва на гарваните и ястребите, а така също и сред прокажените, тоест сред измета, който народът, наричащ се добродетелен, отритва колкото е възможно по-далеч от себе си.

— Да, но Герардо все пак сгреши. Франциск никога не се е сблъсквал със Светата църква, пък и в Евангелието е казано да се дава на бедните, а не на безделниците. Герардо даде, а в замяна не получи нищо, защото бе дал на негодници; започна лошо и свърши лошо, защото папа Григорий X не одобри неговата секта.

— Може би — възразих — той не е бил толкова далновиден, колкото папата, който разрешил ордена на Франциск…

— Да, но Герардо сгреши, докато Франциск е знаел много добре какво върши. А освен това, момчето ми, всички тия свинари и кравари, след като станаха изведнъж апостоли, искаха да си живеят най-безсрамно и най-блажено, без да се трудят, от подаянията на тия, дето бяха възпитани от миноритите с такъв труд, с такива героични примери за бедност! Но не е там работата — добави веднага той, — работата е в това, че за да приличат на апостолите, които били юдеи, Герардо ги накара да се обрежат, а това противоречи на онова, което Павел казал на галатяните, а нали знаеш, дето мнозина свети люде говорят, че Антихристът ще дойде от народа на обрязаните… Но Герардо извърши много по-лоши дела, събираше около себе си простите хорица и им говореше: „Елате с мен в лозето“, и тия, дето не го познаваха, отиваха с него в чуждото лозе, като мислеха, че е негово, и ядяха чуждото грозде…

— Но и миноритите, и те не защитават чуждата собственост — възразих непредпазливо.

Убертино ме изгледа строго.

— Миноритите искат да бъдат бедни, но никога не са искали и другите да бъдат бедни. Не можеш да посягаш безнаказано върху собствеността на добрите християни, защото добрите християни ще те сочат с пръст като разбойник. Така стана и с Герардо. За него разправяха също (имай предвид, че не знам дали е било така, но вярвам на брат Салимбене, който познаваше тия хора), че за да постави на изпитание волята си и способността да се въздържа, той спал с няколко жени, без да се сношава с тях, но след като неговите ученици рекли да му подражават, последиците били съвсем други… Ех, но това са неща, които едно момче не бива да слуша, жената е ладия на демона… Герардо продължаваше да вика „покаятелствавуйте се“, но един негов ученик, някой си Гуидо Путаджо, се опита да застане начело на сектата, започна да обикаля важен-важен, с много коне, харчеше сума ти пари и уреждаше банкети, също като кардиналите от римската църква. После се хванаха за косите кой да оглави сектата и станаха страшни работи. Въпреки всичко мнозина се стичаха при Герардо, и то не само селяни, ами и граждани, записани в цеховете; Герардо ги караше да се събличат голи, за да следват голи голия Христос, и ги пращаше да проповядват; поръча да му ушият бяла дреха от дебело платно, без ръкави, и като я облече, приличаше повече на шут, отколкото на църковно лице! Живееха под открито небе, но от време на време се качваха на амвоните в църквите, пречеха на вярващите да слушат литургиите и прогонваха проповедниците; веднъж дори сложиха някакво дете на трона на епископа в църквата „Сант Орсо“ в Равена. А твърдяха, че били продължители на учението на Йоахим Флорски…

— Но и францисканците, и Герардо от Борго Сан Донино, и вие! — възкликнах аз.

— Спокойно, момчето ми. Йоахим Флорски бе велик пророк; той пръв разбра, че Франциск означава начало на обновлението на църквата. А лъжеапостолите използваха учението му, за да оправдават щуротиите си; Сегалели мъкнеше със себе си някаква апостолка, някоя си Трипия или Рипия, която твърдеше, че притежавала пророчески дар. Една жена, представяш ли си?

— Но, отче — опитах се да възразя, — нали сам вие онази вечер ни казахте какви светици били Киара от Монтефалко и Анджела от Фолиньо…

— Ама те наистина бяха светици! Живееха смирено, признаваха властта на църквата, никога не са твърдели, че притежават пророчески дар! А лъжеапостолите проповядваха, че и жените можели да ходят от град в град да проповядват по подобие на мнозина други еретици. Не правеха разлика между женени и неженени, не признаваха никакви обети. Нейсе, за да не те отегчавам с разни печални случки — пък и ти не ще можеш да доловиш нюансите в тях, — ще ти кажа, че накрая пармският епископ Обицо нареди да сложат пранги на Герардо. Но ето че се случи нещо странно, което ще ти подскаже колко е слаба човешката природа и колко е опасен буренът на ереста. Накрая епископът освободи Герардо, почна да го кани на масата си, забавляваше се с неговите приказки, държеше го край себе си като шут.

— Защо?

— Не знам или по-точно подозирам защо. Епископът бе от благородно коляно, та не обичаше градските търговци и занаятчии. Пък и може да е бил доволен, че проповядвайки да се живее в бедност, Герардо говореше против тях и призоваваше привържениците си да преминат от подаяния към грабежи. Най-сетне се намеси папата, епископът бе принуден да вземе строги мерки и Герардо свърши на кладата като заклет еретик. Това се случи в началото на века.

— Но какво общо има с това Долчино?

— Има, и това ни напомня, че ереста надживява изтреблението на еретиците. Този Долчино бил незаконен син на някакъв свещеник от епархията Новара, в този край на Италия, само че малко по на север. Някои разправяха, че бил роден другаде, в долината на Осола или в Романяно. Но няма значение. Бил младеж с жив ум, бил и образован, но обрал свещеника, който се грижел за него, и избягал на изток, в град Тренто. Там продължил проповедите на Герардо и станал още по-яростен еретик, защото твърдял, че бил единственият истински Божи апостол, че всичко в любовта трябвало да бъде общо, че човек можел да ляга с всички жени, поради което никой не бивало да бъде обвиняван в незаконно съжителство, дори да ляга и с жена си, и с дъщеря си…

— Наистина ли е проповядвал това, или пък са го обвинявали, че го е вършел? Защото съм чувал, че и спиритуалите, както и ония монаси от Монтефалко, и те били обвинявани в подобни престъпления…

— Достатъчно по този въпрос — прекъсна ме рязко Убертино. — Ония не бяха монаси. Бяха еретици. И то прелъстени от Долчино. Слушай внимателно: достатъчно е да чуеш какво започна да върши Долчино след това, за да разбереш, че е бил злосторник. Не знам как се е запознал с учението на лъжеапостолите. Може на младини да е минал през Парма и да е слушал Герардо. Известно е, че след гибелта на Сегалели той поддържаше връзка с еретиците в Болонската област. Знае се със сигурност, че започнал да проповядва в Тренто. Там прелъстил една красавица от благороден произход на име Маргерита, а може и тя да го е съблазнила, така както Елоиза е прелъстила Абелар, защото не бива да забравяш, че демонът прониква в сърцето на мъжа с помощта на жената! Точно тогава епископът на Тренто го изгонил от своята епархия; Долчино по това време събрал около хиляда последователи и тръгнал на дълъг поход, който го отвел в родния му край. По пътя към него се присъединявали други заблудени, прелъстени от словото му; възможно е към него да са се присъединили и други еретици — валденси, които обитавали планините, където минавал, възможно е сам той да е искал да се присъедини към валденсите от този северен край. Като стигнал в областта Новара, Долчино намерил обстановка, благоприятна за неговия бунт, защото васалите, които управлявали Гатинара от името на епископа на Верчели, били прогонени от населението, което посрещнало разбойниците на Долчино като свои съюзници.

— Какво били сторили васалите на епископа?

— Не знам, пък и не ми е работа да ги съдя. Но както виждаш, често ереста се съюзява с бунта срещу благородниците и властниците; еретикът започва да проповядва бедност, а после изпада в плен на всички изкушения на властта, на войната и на насилието. По същото време в град Верчели се бореха помежду си няколко богати семейства; лъжеапостолите се възползваха от това, а пък семействата използваха бъркотията, причинена от лъжеапостолите. Феодалите събираха наемници да грабят гражданите, а гражданите се обърнаха за закрила към епископа на Новара.

— Ама че бъркотия. На чия страна застана Долчино?

— Не знам; той си гледаше интереса, намеси се в тия спорове и ги използваше, за да проповядва борба против чуждата собственост в името на бедността. По това време Долчино бе вече събрал три хиляди сподвижници и вдигна стан на един връх край Новара, наричан Голата стена; там си направиха укрепления и хижи и Долчино оглавяваше всички тия мъже и жени, които живееха в най-безсрамно смешение. Той изпращаше оттам писма до верните си сподвижници, за да им разяснява еретичното си учение. Говореше и пишеше, че бедността била техният идеал, че те не били обвързани от никакви връзки на подчинение и че той, Долчино, бил пратен от Бога, за да смъкне печатите на пророчествата и да изтълкува Стария и Новия завет. Наричаше духовниците, проповедниците и миноритите министри на дявола и освобождаваше всички от задължението да им се подчиняват. Твърдеше, че в живота на християнския народ имало четири ери; първата била ерата на Стария завет, на патриарсите и пророците, преди появата на Христа, когато бракът бил необходим, защото населението трябвало да се размножава; втората била ерата на Христос и апостолите — и това била ерата на светостта и непорочността. После настъпила третата ера, когато папите отначало трябвало да приемат земните богатства, за да могат да управляват народа, но когато хората започнали да се отдалечават от любовта към Бога, се появил Бенедикт, който се обявил против всякаква светска собственост. Но след като и монасите на Бенедикт започнали да трупат богатства, дошли монасите на свети Франциск и на свети Доминик[1], които били още по-резки от Бенедикт в проповедта си против светското господство и богатство. Сега, когато начинът на живот на толкова много прелати отново изпаднал в противоречие с всички тези добри учения, настъпвал краят на третата ера и всички трябвало да се върнат към напътствията на апостолите.

— Значи Долчино е проповядвал същото, което са проповядвали францисканците и най-вече спиритуалите, пък и сам вие, отче!

— Да, да, но той извличаше от всичко един коварен силогизъм! Твърдеше, че за да се сложи край на тази трета ера на поквара, всички свещеници и монаси трябвало да бъдат избити най-жестоко; твърдеше, че всички прелати, клирици, монахини, монаси и всички, които са от ордените на проповедниците и миноритите, отшелниците, пък и самият папа Бонифаций, трябвало да бъдат изтребени от избрания от него, от Долчино, император; този император трябвало да бъде Фридрих, кралят на Сицилия.

— Та нали именно Фридрих прие благосклонно в Сицилия изгонените от Умбрия спиритуали, нали именно миноритите настояват императорът — ако и да става дума за Лудвиг — да премахне светската власт на папите и кардиналите?

— На ереста или на безумието е присъщо да изопачава и най-правдивата мисъл и да я насочва към последици, противоречащи на Божиите и хорските закони. Миноритите никога не са искали императорът да избива други духовници.

Сега знам, че той се заблуждаваше. Защото, когато няколко месеца по-късно Лудвиг Баварски въведе свой ред в Рим, Марсилий и други минорити сториха с верните на папата духовници същото, за което настояваше и Долчино. С това не искам да кажа, че Долчино е бил прав, а по-скоро, че може би Марсилий не е бил прав. Но особено след следобедния ми разговор с Уилям започнах да се питам как така простите хорица са правели разлика между обещанията на спиритуалите и начина, по който Долчино ги е изпълнявал. Ами ако е бил виновен, че е прилагал на дело онова, което хора, смятани за ортодоксални, са проповядвали по чисто мистичен път? А може би разликата се състоеше именно в това, може би светостта се изразяваше в това да изчакваме Бог да ни дари обещаното от неговите светии и да не се стремим да го получим по земни пътища? Сега знам, че е така, знам къде беше сгрешил Долчино; подредбата на нещата не бива да се изменя, дори и да се надяваме пламенно, че тя трябва да бъде променена. Ала тогава бях изпаднал в плен на противоречиви мисли.

— Искам да ти кажа — продължи Убертино, — че ереста винаги се съпровожда от надменност. През 1303 година, във второто си писмо, Долчино се самообяви за върховен ръководител на конгрегацията на апостолските братя, издигна за свои помощници коварната Маргерита (една жена!), Лонджино от Бергамо, Федерико от Новара, Алберто Карентино и Валдерико от Бреша. И започна да бълнува за някаква поредица от бъдещи папи — двамина добри (първият и последният) и двамина лоши (вторият и третият). Първият бил Целестин, вторият — Бонифаций VIII, за когото пророците казвали: „Горделивото ти сърце те опозори, тебе, дето обитаваш дупките в скалите,“ Третият папа не е назован, но за него Йеремия бил казал „като лъв“. И — какво безобразие — Долчино твърдеше, че лъвът бил Фридрих, кралят на Сицилия. Долчино казваше, че все още не знаел кой ще е четвъртият папа, но това щял да бъде светият папа, ангелският папа, за когото говорел абат Йоахим. Той щял да бъде посочен от Бога и тогава Долчино и всички негови сподвижници (а по това време те наброяваха вече четири хиляди души) щели да бъдат осенени от Светия Дух и щели да обновят църквата чак до края на света. Но до появата на този папа оставали три години и дотогава трябвало да се сложи край на всички злини. Долчино се стремеше да прави именно това, като разпалваше навсякъде война. А четвъртият папа — тук вече можеш да видиш как демонът се подиграва с жертвите си — бе именно Климент V, който вдигна кръстоносен поход против Долчино. И бе правилно, защото в ония краища Долчино проповядваше учения, които бяха несъвместими с правата вяра. Той твърдеше, че римската църква била блудница, че не трябвало да се слушат свещениците, че всяка духовна власт била вече преминала към сектата на апостолските братя, че единствено те представлявали новата църква, че апостолските братя можели да разтрогват брака, че никой нямало да се спаси, ако не влезе в сектата, че нито един папа не можел да опрощава греховете, че не бивало да се плаща десятък, че да се живее, без да се дава обет, означавало да се води по-съвършен живот, отколкото, ако се даде обет, че нямало разлика дали се молиш в осветена църква, или обор, че Христос можел да бъде почитан и в горите, и в църквите.

— Наистина ли е говорил такива работи?

— Да, разбира се, така е; писал ги е. Но той направи още по-лоши неща. Когато отиде на Голата стена, започна да плячкосва селата в долините, вършеше набези, за да се снабдява; с една дума, поведе истинска война против съседните селища.

— Всички ли са били против него?

— Не се знае. Възможно е някои да са го подкрепяли, нали ти казах, че той успя да се замеси в бъркотията от местни крамоли. Междувременно през зимата на 1305 година, една от най-суровите зими през последните десетилетия, настана голям глад. Долчино написа трето писмо до своите сподвижници, при него продължаваха да се стичат мнозина, но там, в планината, бе невъзможно да се живее; налегна ги такъв глад, че започнаха да ядат конско месо и месо от други животни, както и сготвено сено. Мнозина пукнаха от глад.

— Но против кого се е сражавал?

— Епископът на Верчели се обърна към Климент V и той обяви кръстоносен поход против еретиците. Оповестено бе, че ще бъдат опростени греховете на всички, които ще вземат участие в него, подканени бяха да се присъединят и Людовик Савойски, и ломбардските инквизитори, и архиепископът на Милано. Мнозина грабнаха кръстовете в подкрепа на жителите на Верчели и Новара; дойдоха от Савоя, от Прованс, от Франция, а верчелският епископ бе назначен за върховен ръководител. Челните отряди на двете страни имаха непрекъснати сблъсквания, но укрепленията на Долчино бяха непревзимаеми и тия разбойници все получаваха помощи.

— От кого?

— Вероятно от други злосторници, които се радееха на това огнище на безредици. Но към края на 1306 година ересиархът бе принуден да напусне Голата стена, като остави там болните и ранените; той отиде към Триверо и там се укрепи на един връх, който тогава се наричаше Дзубело, а после започнаха да го наричат Рубело или Ребело, на името на разбунтувалите се против църквата. Не мога да ти разкажа всичко, каквото се случи, но станаха страшни кланета. Накрая бунтовниците бяха принудени да се предадат. Долчино и хората му бяха заловени и както и заслужаваха, свършиха на кладата.

— А хубавицата Маргерита? И тя ли?

Убертино ме погледна.

— Аха, ти си спомни, че била хубавица, а? Разправяха, че била хубавица, че мнозина местни благородници се опитали да я вземат за съпруга, за да я спасят от кладата. Ала тя не пожела, умря дръзко със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон[2] и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.

— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…

— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…

— Какво искате да кажете?

— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.

— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.

— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa[3]… Какво изпитваш пред това нежно видение?

Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:

— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.

— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.

— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…

— Това ли е правилната любов?

Убертино ме погали по главата; погледнах го и видях, че очите му се бяха изпълнили със сълзи.

— Да, това най-сетне е правилната любов. — Свали ръка от рамото ми и добави: — Но колко е трудно, колко е трудно да я различиш от другата. Понякога, когато душата ти бива изкушавана от демоните, ти се чувстваш като обесен човек, който с ръце, вързани отзад, и вързани очи остава да виси на бесилото и продължава да живее, без никаква подкрепа, без никаква опора, без да може да си помогне, и се рее в бездната…

Сега лицето му бе овлажнено не само от сълзите, но и от бликналата пот.

— А сега си върви — рече ми той, — казах ти каквото искаше да знаеш. От едната страна — ангелски хор, от другата — бездната на ада. Върви, да бъде благословен Бог. — Просна се пред статуята на Богородица и захлипа. Той се молеше.

 

Не излязох от църквата. Разговорът с Убертино бе разпалил дълбоко в душата ми някакъв особен плам, някакво неизразимо безпокойство. Затова може би се поддадох на непослушанието и реших да отида сам в библиотеката. Не знаех какво да търся. Исках да разгледам сам това тайнствено място, подтикваше ме мисълта да се ориентирам в него сам, без помощта на моя учител. И се качих горе така, както Долчино се беше изкачил на връх Рубело.

Носех със себе си светилника (Защо ли го бях взел? Може би бях набелязал в подсъзнанието си този тайнствен план?) и влязох в костницата с притворени очи. Скоро стигнах в скриптория. Мисля, че това бе съдбоносна вечер, защото, докато оглеждах писалищата, зърнах на едно от тях някакъв ръкопис, преписван очевидно от монах. Заглавието ме привлече веднага: „Historia fratris Dulcini Heresiarchae“[4]. Сигурно беше писалището на Пиетро от Сант Албано; бяха ми разказали, че той пишел подробна история на еретическите движения (разбира се, след това, което стана в манастира, той не успя да я завърши; но нека не изпреварваме събитията). Затова нямаше нищо чудно, че този ръкопис се намираше тук и че до него лежаха и други на подобни теми — за флагелантите[5] и патарените. Но аз приех това като свръхестествена — и до днес не знам дали Божия, или дяволска — поличба и зачетох жадно ръкописа. Не беше много дълъг, в първата част се разказваше с много повече подробности — които вече съм забравил — това, което чух от Убертино. Споменаваше се и за многото престъпления, извършени по време на войната от сподвижниците на Долчино, както и за обсадата. И за последната битка, която била страшна и кръвопролитна. Но се натъкнах и на неща, за които Убертино не спомена; това очевидно бе разказ на очевидец, разказ, написан с разпалено въображение.

Така научих, че през март 1307 година — на Великата събота — Долчино, Маргерита и Лонджино, след като били заловени, били откарани в град Биела. Предали ги на епископа, който решил да изчака какво ще нареди папата. Щом научил новината, папата уведомил веднага френския крал Филип Хубави, като му писал следното: „Съобщиха ни извънредно приятни новини, които ни изпълват с радост и ликуване, защото онзи чумав демон, синът на Белиал[6], отвратителният ересиарх Долчино, след много опасности, трудности, кланета и чести битки най-сетне попадна в нашия затвор заедно със своите привърженици благодарение на нашия уважаван брат Раниеро, епископа на Верчели; той бе заловен точно в деня на Тайната вечеря на нашия Господ бог и многобройните люде, които бяха с него, заразени от неговата ерес, бяха избити същия ден.“ Папата е бил безмилостен с пленниците и наредил на епископа да ги изтреби. През юли същата година, на първия ден от месеца, еретиците били предадени на светските власти. Натоварили ги на една кола, заобиколена от палачите, следвана от войници, а всички камбани в града биели непрекъснато; така прекосили целия град, като на всяко кръстовище палачите късали месата на злосторниците с нажежени клещи. Маргерита била изгорена първа, пред Долчино, а той дори не трепнал, както и не издал нито звук, докато късали месата му с клещите. После колата продължила, а палачите продължавали да пъхат клещите в съдове, пълни с пламтяща жарава. Долчино бил подложен и на други мъчения, но не проронил дума; само когато му откъснали носа, посвил рамене, а когато му откъснали члена, въздъхнал дълбоко и въздишката му приличала на продължително мучене. Последните му слова прозвучали като богохулство — казал, че щял да възкръсне на третия ден. После бил изгорен и прахът му бил пръснат във всички посоки.

Затворих ръкописа с треперещи ръце. Бяха ми казали, че Долчино е извършил страшни престъпления, но е бил жестоко изгорен. А на кладата се държал… как? С твърдостта на мъчениците или с дързостта на прокълнатите? Докато се изкачвах, олюлявайки се, по стълбите към библиотеката, разбрах защо съм толкова смутен. Сетих се изведнъж за една случка, на която станах свидетел няколко месеца преди това, когато пристигнах в Тоскана. Дори почнах да се питам как съм могъл да я забравя, сякаш болната ми душа искаше да заличи спомен, който й тежеше като кошмар. Но всъщност не я бях забравил, защото всеки път, когато ставаше дума за просещите монаси, в паметта ми изникваха отделни моменти от тази случка, но аз бързах да ги върна в бездната на моя дух, сякаш беше грях, че съм бил свидетел на целия този ужас.

За пръв път чух да се говори за просещите монаси във Флоренция в деня, когато видях да изгарят един от тях на кладата. Това се случи малко преди да срещна в Пиза брат Уилям. Той се бе забавил, та баща ми разреши да посетя Флоренция, чиито прекрасни църкви всички хвалеха. Обиколих Тоскана, за да понауча простонародния език, подир което се отбих за една седмица във Флоренция, защото бях чувал да говорят много за този град и исках да го разгледам.

Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).

Стигнах до църквата „Сан Салваторе“, където се водеше процесът, но не можах да вляза вътре, защото пред нея се беше струпал много народ. Неколцина се бяха покатерили на прозорците, държаха се за решетките, гледаха, слушаха какво става и разказваха на тия, които стояха под прозорците. В тоя момент четяха признанията на брат Микеле от предния ден, в които той твърдеше, че Христос и неговите апостоли „не са притежавали нищо, нито като лична, нито като обща собственост“, но Микеле протестираше, загдето нотариусът бил прибавил „много неверни неща“, и викаше (чух го, като стоях отвън): „За това ще ви се търси сметка в деня на Страшния съд!“ Но инквизиторите изчетоха признанията така, както ги бяха написали, и накрая го запитаха дали не иска най-смирено да съблюдава мнението на църквата и на цялото население на града. Чух Микеле да вика колкото му глас държи, че той иска да се придържа към това, в което вярва, и по-точно, че „продължава да смята Христос за разпнат на кръст бедняк, а папа Йоан XXII за еретик, защото твърди обратното“. Последва оживен спор, по време на който инквизиторите — между които имаше голям брой францисканци — искаха да му внушат, че това, което твърдеше той, не е отбелязано в Светото писание; той ги обвиняваше, че се отричали от правилата на собствения си орден, а ония се нахвърлиха срещу него и го питаха наистина ли мисли, че може да тълкува Светото писание по-добре от тях, дето го познавали до съвършенство. А брат Микеле, който беше много упорит, им оспорваше това право, затова те продължиха да се нахвърлят срещу него с предизвикателства от рода на: „Щом е така, искаме да заявиш, че смяташ Христос за собственик, а папа Йоан за католик и свят.“ Микеле не се огъваше и отговаряше: „Не, за еретик.“ Ония викаха, че не били виждали човек да проявява такова упорство в своята нечестивост. Но чух как мнозина от тълпата пред църквата мълвяха, че Микеле бил също като Христос сред фарисеите; забелязах, че мнозина от народа смятаха брат Микеле за свят човек.

Най-сетне хората на епископа го изведоха и го откараха в затвора, окован във вериги. Вечерта ми казаха, че мнозина от монасите, приближени на епископа, отишли да го хулят и настоявали да се отрече от думите си, но той отговарял като човек, убеден в своята правота. Повтарял всекиму, че Христос бил беден, че същото били казали и свети Франциск, и свети Доминик и че ако заради това, че изповядва това правилно мнение, трябва да бъде осъден на изгаряне, толкоз по-добре, защото скоро щял да види онова, за което се говори в Светото писание — двайсет и четиримата старци от Апокалипсиса и Иисус Христос, и свети Франциск, и славните мъченици. Разправяха, че бил казал: „След като четем с такъв плам ученията на някои свети абати, с още по-голям плам и радост трябва да искаме да бъдем сред тях.“ След тия негови слова инквизиторите излизаха навъсени от затвора и викаха (аз ги чух): „Тоя човек е полудял!“

На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

 

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

 

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

 

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

 

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей[7] и Антоний[8].“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.

На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много грубо, оковаха го във вериги и го отведоха в затвора, а той викаше на тълпата: „Ще умрем за Господа бога.“ Казаха ми, че щели да го качат на кладата едва на следния ден. Тогава отишли отново при него и го попитали дали иска да се изповяда и да приеме светото причастие. А той отказал да съгреши, като приеме тайнствата от грешници. Мисля, че не направи добре, защото доказа, че е покварен от ереста на патарените.

Настъпи денят на мъчението; дойде да го вземе един гонфалониер[9], който ми се стори дружески настроен, защото го запита защо е такъв човек, защо проявява такъв инат, когато беше достатъчно да каже това, което поддържаше цялото население, и да се съгласи с мнението на Светата църква майка. Но Микеле продължи да упорства и рече: „Вярвам в Христа, разпънат на кръст като бедняк.“ Гонфалониерът разпери ръце и си отиде. Тогава дойдоха капитанът и войниците и отведоха Микеле в двора, където викарият на епископа му прочете отново признанията и присъдата; Микеле отново почна да оспорва неверните неща, които му се приписваха; ставаше дума за такива тънкости, че аз не си ги спомням, а тогава не можах да ги разбера. Но въз основа на тях бяха решили Микеле да бъде убит, решаваше се и въпросът с преследването на просещите монаси. Аз не можех да проумея защо духовниците и светските власти се нахвърляха с такава ярост срещу хора, които искаха да живеят в бедност и смятаха, че Христос не е притежавал земни блага. Защото, казвах си аз, те би трябвало по-скоро да се боят от хора, които искат да живеят богато и да измъкват пари от другите, да въвлекат църквата в грях и да практикуват симонията. Споделих това с един, който стоеше до мен, защото не можах да мълча повече. А той се ухили насмешливо и рече, че когато един монах започне да живее в бедност, започва да дава лош пример на народа, който след това не може да приема монасите, които не живеят в бедност. Добави, че проповедите за бедност предизвиквали лоши мисли у населението, защото щяло да започне да се гордее със своята бедност, а гордостта може да доведе до много горделиви постъпки. Добави, че би трябвало да зная следното: и на него не му било ясно защо, но когато монасите проповядвали бедност, това означавало, че са на страната на императора, а тая работа не се харесвала на папата. Стори ми се, че става дума за разумни основания, макар и да бяха изречени от недотам учен човек. С изключение на това, че не можех да проумея защо брат Микеле искаше да умре от такава ужасна смърт — за да достави удоволствие на императора, или за да допринесе за уреждането на спор между религиозни ордени. Защото някои от присъстващите казваха: „Той не е светия, пратен е от Лудвиг, за да сее раздори между гражданите; просещите монаси са тосканци, но зад тях стоят пратеници на империята.“ Други твърдяха: „Ама той е луд, у него се е вселил сатаната, надул се е от гордост, мъчението му доставя удоволствие — плод на дяволска надменност, тия монаси четат твърде много жития на светии, по-добре ще бъде, ако се женят!“ Трети пък казваха: „Не, всички християни би трябвало да са такива, такива хора ни трябват, готови да доказват вярата си, както по времето на езичеството.“ Докато слушах тия гласове и не знаех какво повече да мисля, случи се така, че можах да зърна отново осъдения, когото тълпата пред мен понякога скриваше. Видях лицето на човек, обърнал взор към нещо, което не е от тая земя, също като изпадналите в захлас лица на статуите на светиите, каквито виждах понякога. Стана ми ясно, че този човек, независимо от това дали беше луд, или ясновидец, искаше съвсем съзнателно да умре, защото беше убеден, че като умре, ще разгроми своя враг, който и да е той. Разбрах, че неговият пример щеше да накара и други да отидат на смърт. Но тази твърдост ме смая, защото и днес все още не знам дали у тези хора взема връх гордостта и обичта към истината, в която вярват, или пък някакво горделиво желание да умрат, което ги тласка да дават свидетелства за своята истина, каквато и да е тя. И бях съкрушен от възхищение и страх.

Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.

Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.

При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.

Като потеглиха към Портата на правосъдието, мнозина му казваха: „Отречи, отречи, недей да отиваш на смърт“, а той рече: „Христос умря за нас.“ А те: „Но ти не си Христос, не бива да умираш заради нас!“, а той: „Но аз искам да умра в негово име.“ На Поляната на правосъдието някой го запита защо не постъпи като някакъв монах, негов ръководител, който се бил отрекъл, но Микеле отвърна, че това не било вярно; видях, че мнозина от насъбралите се потвърдиха думите му и го подканяха да бъде твърд. Затова аз, както и други разбрахме, че това бяха негови хора, и побързахме да се отдалечим от тях.

Най-сетне излязохме през портата и пред нас се появи кладата, или колибката, както я наричаха там, защото дървата бяха подредени като колиба; колибката бе обградена от стражи, та хората да не се доближават много. Привързаха брат Микеле към стълба. Чух как някой му викна: „За какво искаш да умреш?“, а той отвърна: „За една истина, която живее у мен и която не може да бъде доказана иначе освен чрез смъртта.“ Запалиха кладата. Брат Микеле, който отначало запя „Credo“, сега подхвана „Te Deum“. Изпя около осем стиха, после изведнъж наклони глава, като да искаше да кихне, и се строполи на земята — въжетата бяха прегорели. Беше мъртъв, защото още преди тялото да изгори напълно, човек умира от голямата горещина, от която се пръска сърцето, и от дима, който прониква в гърдите.

После кладата изгоря напълно, като факел, изригна силен пламък и ако не беше овъгленият труп на клетия Микеле, който се мяркаше сред пламтящите главни, бих казал, че пред мен гори трънак. И за малко да имам видение, защото (както си спомних сега, докато се изкачвах към библиотеката) започнах да мълвя един откъс за изпадането в екстаз, който бях прочел в книгите на света Хилдегард[10]: „Пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря.“

Припомних си и някои мисли на Убертино за любовта. Образът на Микеле на кладата се сля с образа на Долчино, образът на Долчино — с образа на красавицата Маргерита. И отново бях обзет от същото безпокойство, както и в църквата.

 

Опитах се да не мисля за това и закрачих решително към лабиринта.

За пръв път влизах тук сам и продълговатите сенки, които светилникът хвърляше по пода, ме караха да изпадам в ужас, също като виденията от предните нощи. Боях се, че всеки миг ще се натъкна на друго огледало, защото такава е магията на огледалата — те все всяват смут у човека, ако и да знае, че става дума за огледала.

Не се опитвах да се ориентирам, нито да избегна стаята с благовонията, предизвикващи видения. Крачех като трескав, не знаех дори къде искам да отида. Не бях се отдалечил много от мястото, откъдето бях тръгнал, защото след малко се озовах отново в седмоъгълната зала, където излизаше стълбата. Тук на една маса видях няколко книги, които май не забелязах предната вечер. Досетих се, че са книги, които Малахий бе прибрал от скриптория, но не бе върнал на определените им места. Не можех да разбера дали съм далеч от стаята с благовонията, защото се чувствам като замаян; това можеше да се дължи както на някоя струя, достигаща дотук, така и на онова, което бях премислил, докато идвах насам. Разтворих един богато изписан том и стилът на неговите миниатюри ме наведе на мисълта, че може би е донесен от манастирите на последната Туле[11].

На страницата, където започваше светото Евангелие на апостол Марко, ме порази изображението на един лъв. Несъмнено бе лъв, въпреки че дотогава не бях виждал подобен звяр жив, но миниатюристьт го бе възпроизвел точно и вярно, като вероятно бе използвал за образец лъвовете на Хиберния, земя на чудовищни твари; убедих се, че този звяр, както се изтъква и във „Физиолога“[12], е събрал в себе си всички черти, присъщи и на най-ужасяващото, и на най-величественото. Затова неговият образ събуждаше у мен и образа на врага, и образа на нашия Господ бог Христос; пък и не знаех как да го тълкувам, та се разтреперих като лист — и от страх, и от вятъра, който проникваше през отворите в стените.

Лъвът, който видях, имаше паст с настръхнали остри зъби, а главата му бе изрисувана с изящни люспи, също като на змиите; козината на огромното му тяло, опиращо се на четири лапи с остри, хищни нокти, приличаше на ориенталските килими, които видях по-късно — бе на червени и изумрудени люспи, върху които се виеха жълти като чумата, всяващи страх фризове от кости. Жълта беше и опашката, която се извиваше от задната част чак до главата и завършваше с кичур бели и черни косми.

Лъвът ми направи поразяващо впечатление (дотолкова, че неведнъж извръщах глава, сякаш очаквах, че от мрака всеки миг може да се появи подобен звяр); но ето че реших да разгледам и другите страници и погледът ми се спря на образа на мъж, изобразен в началото на Евангелието на Матея. Не знам защо, но този образ ме изплаши повече от лъва; лицето беше лице на човек, но мъжът бе облечен в броня, приличаща на дреха — тя стигаше до краката му и тази дреха или броня бе обсипана с твърди червени и жълти камъни. Загадъчната глава, която се подаваше от цял замък от рубини и топази, ми се стори (ето до какво богохулство ме доведе ужасът!), че е главата на тайнствения убиец, по чиито неуловими следи вървяхме. После разбрах защо виждах такава тясна връзка между звяра, облечения в броня мъж и лабиринта — защото и двамата, както всички фигури, изобразени в книгата, изникваха от същинско валмо от сплетени лабиринти, чиито ониксови и смарагдови линии, златистозеленикави нишки и сиви ленти напомняха за плетеницата от зали и коридори, в която се намирах. Реейки се по страницата, погледът ми се губеше из тия сияйни пътеки, така както нозете ми се объркваха в будещата безпокойство поредица от помещения в библиотеката; виждах как на тия пергаментови листове бе изобразено моето бродене, това ме изпълни с безпокойство и ме убеди, че всяка една от тия книги разказваше с тайнствени, насмешливи намеци за моите преживявания в момента. „De te fabula narratur“[13], рекох си аз и се запитах дали на тези страници не е изписано и бъдещето, което ме очакваше.

Разтворих още една книга — стори ми се, че е от испанската школа. Цветовете бяха ярки, червените багри напомняха кръв или огън. Беше книга за откровението на апостола и отново, както предната вечер, попаднах на страницата на жената, облечена в слънце. Но не беше същата книга, миниатюрата беше друга, тук художникът бе обърнал по-голямо внимание на образа на жената. Сравних нейното лице, гърди и гъвкави бедра с тия на статуята на Богородица, която бях видял с Убертино. Щрихите бяха различни, но и тази жена ми се стори прекрасна. Реших, че не бива да мисля за това, и прелистих няколко страници. Натъкнах се на още една жена, но това беше блудницата Вавилон. Не ме порази толкова нейният вид, колкото мисълта, че и тя бе жена като другата, и все пак тази беше ладия на всички пороци, докато другата беше средище на всички добродетели. Но и в двата случая изображенията бяха женствени, та по едно време престанах да разбирам по какво се различават. Отново изпитах дълбоко вълнение, образът на Богородица от църквата потули образа на красавицата Маргерита. „Аз съм прокълнат! — помислих си аз. — Или съм луд!“ И реших, че повече не мога да остана в библиотеката.

За щастие бях близо до стълбата. Хукнах надолу, рискувайки да се спъна и да изгася светилника. Озовах се под широките сводове на скриптория, но и тук не спрях и забързах по стълбата, която водеше в трапезарията.

 

Спрях се задъхан. Нощта беше светла, лунната светлина проникваше през прозорците, почти не се нуждаех повече от светилника, който беше нужен за килиите и проходите на библиотеката. Въпреки това не го загасих, сякаш търсех в него опора. Все още се задъхвах и си рекох, че ще трябва да пийна вода, за да се успокоя. Тъй като кухнята беше близо, прекосих трапезарията и отворих една от вратите, която водеше към втората половина от приземния етаж на Зданието.

В същия миг уплахата ми, вместо да намалее, нарасна. Защото забелязах веднага, че в кухнята до пещта за хляба има някой, или поточно забелязах, че там гореше светилник; изплаших се и побързах да загася моя. Бях изтръпнал от страх, но и аз всях страх, защото другият (или другите) побързаха да загасят техния. Но напразно, защото лунната светлина осветяваше достатъчно кухнята, за да забележа пред себе си една или повече смътни сенки, които се очертаваха на пода.

Стоях като вкаменен, не смеех нито да се оттегля, нито да пристъпя напред. Долових шепот, стори ми се, че чувам приглушен женски глас. После от безформената група, която се очертаваше край пещта, се отдели някаква тъмна валчеста сянка и хукна към външната врата — която очевидно беше притворена — и я хлопна след себе си.

Останахме аз, на прага между трапезарията и кухнята, и нещо смътно, което продължаваше да стои край пещта. Нещо смътно и — как да се изразя? — мучащо. От сянката долиташе нещо като стон, като сподавен плач, като ритмично хълцане, дължащо се на страх.

Нищо не вдъхва по-голяма смелост у страхливия от чуждия страх, но не пристъпих към сянката, подтикван от смелост. По-скоро бих казал, че ме подтикваше някакво опиянение, което не се различаваше от опиянението, обзело ме при виденията. В кухнята се носеше миризма, напомняща благовонията, които предния ден ме бяха изненадали в библиотеката. Може би не бяха същите вещества, но въздействието им върху превъзбудените ми нерви бе същото. Долавях воня от стипца и винен камък, които готвачите използваха, за да ароматизират виното. А може би — както научих по-късно — тъкмо приготвяха бира (която в този северен край на полуострова се ползваше с известно име), като я произвеждаха, както бе прието в моя край, с калуна, блатна мирта и див блатен розмарин. Всички тези ухания замаяха не толкова ноздрите, колкото главата ми.

И докато рационалният ми инстинкт ме караше да викна „Махни се!“ и да се отдалеча от стенещото нещо, което сигурно беше някаква примамка, пратена ми от нечестивия, моята любознателност ме накара да пристъпя нататък, сякаш исках да стана участник в някакво чудо.

И така, аз се приближих към сянката, докато благодарение на светлината, която проникваше през прозорците, видях, че беше една трепереща жена, която придържаше с ръка към гърдите си вързоп и се отдръпваше, плачейки, към пещта.

А сега нека Бог, светата Богородица и всички светии от рая бдят над мен, докато ви разказвам какво ми се случи. Срамът, достойнството на моя сан (нали вече съм стар монах в тази прекрасна Мелкска обител, средище на покой и на ведър размисъл) биха ми препоръчали да бъда крайно предпазлив. Би трябвало да кажа, че стана нещо лошо, но че няма да е пристойно да повторя какво се случи, та да не причиня смут нито на себе си, нито на моя читател.

Но аз се зарекох да разкажа цялата истина за онези далечни събития, а истината е неделима, тя блести със собствената си необорима чистота и не допуска да бъде прикривана от нашите интереси и от нашия срам. Въпросът по-скоро е да разкажа случилото се не така, както го виждам и си го припомням сега (въпреки че все още помня всичко с безмилостна яснота и не знам дали последвалото разкаяние не допринесе случилото се и мислите да се запечатат толкова ярко в паметта ми, или пък това се дължи на недостатъчното ми покаяние, нещо, което продължава да ме измъчва, като съживява в нажалената ми памет и най-малката отсянка на моя позор), а така, както го видях и изживях тогава. Мога да го сторя с достоверността на летописец, защото затворя ли очи, мога да повторя не само всичко, което извърших, но и което ми мина през главата в онези мигове, все едно, че преписвам написан тогава пергамент. Следователно трябва да постъпя именно така и нека свети Архангел Михаил ме закриля, защото за поука на бъдещите читатели и за да се самобичувам заради моя грях, искам да разкажа как млад човек може да се поддаде на уловките на нечестивия и те да станат ясни и очевидни, та който попадне в тях, да може да ги превъзмогне.

И така, беше жена. Какво ти — девойка. Тъй като дотогава (а слава Богу, и оттогава насам) не съм имал много вземане-даване със същества от този пол, не мога да кажа на колко години беше. Знам, че беше млада, почти девойка, трябва да беше на шестнайсет или осемнайсет, най-много двайсет години; порази ме усещането за човешка плът, което се излъчваше от тази фигура. Не беше видение, във всеки случай ми се стори, че беше твърде хубава. Може би защото трепереше като птиче през зимата, плачеше и се боеше от мен.

Затова, бидейки убеден, че всеки добър християнин е длъжен да помага на ближния си, пристъпих внимателно към нея и й казах на чист латински език, че не бива да се бои от мен, защото съм приятел, във всеки случай не враг, не и врагът, от който тя се страхува.

Може би благодарение на кротостта, излъчвана от моя поглед, момичето се успокои и пристъпи към мен. Стана ми ясно, че тя не разбираше моя латински, затова инстинктивно й заговорих на моя простонароден немски език; но това я изплаши страшно — не знам дали поради резките звуци, необичайни за хората от този край, или пък защото тези звуци й напомняха за друг допир с войници от моите земи. Тогава се усмихнах — реших, че езикът на жестовете и на израза на лицето е по-универсален от говоримия, и тя се успокои, усмихна ми се и изрече няколко думи.

Знаех твърде слабо нейния простонароден език, във всеки случай той се различаваше от езика, който бях понаучил в Пиза; и все пак по интонацията долових, че тя ми говореше нежни слова, че ми казваше нещо от рода на: „Ти си млад, ти си красив…“ Рядко се случва на послушник, прекарал детството си в манастир, да чуе да му говорят за неговата красота; напротив, прието е да ни предупреждават, че плътската красота е преходна и не трябва да й обръщаме внимание; ала уловките на нечестивия са безбройни и признавам, че този намек за моята хубост, колкото и да беше лъжовен, ми прозвуча като безкрайно нежна милувка и ми причини неудържимо вълнение. Още повече че изричайки тези слова, момичето протегна ръка и прекара върха на пръстите си по моята буза, която по онова време не бе обрасла дори с мъх. Постъпката й ми причини дълбока наслада, но в момента не можах да доловя и сянка от грях в сърцето си. Ето на какво е способен сатаната, когато иска да ни подложи на изпитание и да заличи в душата ни и най-малката следа от милостта Божия.

Какво изпитах? Какво видях? Помня само, че така и не съумях да определя вълнението, което ме обзе първоначално, тъй като моят език и моят ум не бяха научени да изразяват със слова подобни чувства. Докато от подсъзнанието ми не изплуваха други слова, чути по друго време и другаде, сигурно изречени с други намерения, но които ми се сториха в чудно съзвучие с обзелото ме ликуване, сякаш бяха се появили нарочно, за да го изразят. Слова, скупчили се в глъбините на паметта ми, стигнаха до моите (онемели) устни, а аз забравих, че са били използвани в светите писания или житията на светиите, за да изразят много по-сияйни неща. Но дали наистина имаше разлика между блаженството, за което споменават светиите, и насладата, която развълнуваната ми душа изпитваше в този миг? В този миг у мен изчезна бдящият усет към отликата. А именно това според мен е белег за унес в бездната на самопознанието.

Изведнъж девойката ми заприлича на черната, но прекрасна девица, за която се споменава в Песен на песните[14]. Облечена бе в олизана дреха от грубо платно, разтворена доста непристойно на гърдите, а на шията си носеше гердан от разноцветни — и мисля — съвсем евтини камъни. Но главата й се издигаше гордо на шия, бяла като кула от слонова кост, очите й бяха прозрачни като езерата на Есевон[15], носът й приличаше на ливанска кула, къдрите й — на пурпурна мантия. Да, косите й ми напомниха стадо кози, а зъбите й — стадо току-що изкъпали се овце, пристъпващи две по две, така че никоя не изпреварва другата. И „колко си хубава, моя любима, колко си хубава“ ми се дощя да замълвя, „косата ти е като стадо овце, които слизат от планините на Галаад, устните ти са като пурпурна лента, бузата ти — като нар, а шията ти — като кулата на Давид, на която са окачени хиляда щита“. И се питах със страх и унес коя беше тази, дето засияваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска.

Това създание се приближи още към мен, захвърли в ъгъла тъмния вързоп, който притискаше до гърдите си, отново протегна ръка, за да ме погали по лицето, и повтори словата, които бях чул. И докато не знаех дали да се отдръпна, или да се доближа още повече, докато главата ми се тресеше така, сякаш тръбите на Иисус щяха всеки миг да сринат стените на Йерихон[16], и в същото време хем изгарях от желание, хем се боях да я докосна, на лицето й грейна радостна усмивка, тя измуча тихо като разнежена коза, развърза ширита, който придържаше дрехата на гърдите й, смъкна я като туника и застана пред мен така, както трябва да се е появила Ева пред Адама в градината на Едема. „Pulchra sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice“, прошепнах аз, повтаряйки думите, които бях чул от Убертино, защото гърдите й ми заприличаха на сърни, на газели близначки, излезли на паша сред лилии, пъпът й заприлича на кръгла чаша, винаги пълна с омайно вино, а коремът й — на купчина жито сред венец от полски цветя.

— О sidus clarum puellaram — възкликнах аз, — о porta clausa fons hortorum, cella custos unguentorum, cella pigmentaria![17] — и — без да разбера как — се озовах прилепен до тялото й, усещайки и топлината му, и острото ухание на непознати мазила. Спомних си: „Чада мои, дойде ли безумната любов, човек нищо не може да стори!“ И разбрах: вече не можех да сторя нищо, за да се възпротивя на порива, който ме подтикваше — бил той уловка на нечестивия или небесен дар; викнах „Oh, langueo, causa languoris video nec caveo!“[18]; пък и от устните й ухаеше на рози, хубави бяха обутите й в сандали стъпала, краката й приличаха на колони, като колони бяха и извивките на бедрата, творение на ръката на художник. Ах, любов, чадо на насладата, в примката ти попадна крал, шепнех си аз; озовах се в нейните обятия и се проснахме заедно на голия под на кухнята, и не знам дали по моя воля, или с нейна намеса се оказах без моето расо на послушник, не почувствахме срам от голите си тела и всичко беше чудесно.

Устните й ме обсипаха с целувки, ласките й бяха по-омайни от вино, омайно бе уханието и на нейните благовония, прекрасна беше шията й сред бисерите, прекрасни — бузите сред обиците, „колко си хубава, любов моя, колко си хубава — мълвях аз, — очите ти са гълъби; дай да погледна лицето ти, искам да чуя гласа ти, защото гласът ти е нежен, лицето ти — чаровно, ти ме подлуди от любов, сестрице моя, подлуди ме с един-единствен поглед, с едно украшение на шията си, устните ти са като килийка от пчелна пита, езикът ти е мед и мляко, дъхът ти ухае на ябълка, гърдите ти ухаят на грозде, те са като чепки грозде, езикът ти е като омайно вино, което се стича в моята любов и се разлива по устните и зъбите ми.“ Градински фонтан, нард и шафран, канела и кинамон, мира и алое, аз ядях от моята пчелна пита и от моя мед, коя беше, коя беше тази, дето засилваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска?

О, Боже, изпадне ли душата в унес, единствената добродетел е да обичаш това, което виждаш (нали така?), върховното щастие — да притежаваш това, което имаш; тук пиеш направо от извора на блажения живот (нали така е казано?), тук се наслаждаваш на истинския живот, който след този смъртен живот ни е отреден да живеем във вечността, до ангелите… Ето какво си мислех и ми се струваше, че пророчествата най-сетне се сбъдват, докато девойката ме даряваше с неописуеми ласки и се чувствам така, сякаш цялото ми тяло — и отпред, и отзад — се бе превърнало в око и виждаше всичко, което ме заобикаляше. И усещах, че от това — а то е любовта — се пораждат едновременно и единството, и нежността, и доброто, и целувката, и съвкуплението, така, както бях чувал да говорят, мислейки, че става дума за друго. И само за миг, докато радостта ми стигаше своя апогей, си рекох, че може би изпитвах, и то нощем, какво значи да си обладан от демона, осъден най-сетне да се разкрие пред душата такъв, какъвто е, а тя, изпаднала в екстаз, да пита „Кой си ти?“ — него, който знае как да примами душата и да залъже плътта. Ала веднага се убедих, че ако имаше нещо дяволско, това бяха моите колебания, защото нищо не можеше да бъде по-правилно, по-хубаво, по-свято от това, което изпитвах и чиято наслада растеше с всеки изминал миг. Както капчица вода, паднала във виното, се разтваря и приема цвета и дъха на виното, както нажеженото до червено желязо заприличва на огъня, загубвайки първоначалната си форма, както въздухът, залят от слънчевата светлина, придобива нейния блясък и нейната яснота, тъй че престава да бъде осветен и заприличва на самата светлина, така и аз усещах, че умирам, стопявайки се от нежност, и ми останаха сили само за да промълвя словата от псалома: „Ето, гърдите ми са като младо вино, което разкъсва нови мехове.“ И тозчас бях заслепен от сияйна светлина и сред нея видях някаква форма с цвят на сапфир, обгърната от пламъците на ослепителен и нежен огън, и тази сияйна светлина се разпространи из целия ослепителен огън, а ослепителният огън — из бляскавата форма, а сияйната светлина и ослепителният огън — по цялата форма.

Докато се просвах почти в несвяст над тялото, с което се бях съвкупил, разбрах с последния полъх на жизненост, че пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря. После усетих бездната и другите бездни, към които тя водеше.

Сега, когато пиша тези редове с трепереща ръка (и не знам дали тя трепери от ужас заради греха, за който разказвам, или от греховна носталгия по случката, която припомням), си давам сметка, че за да опиша недостойния екстаз, обзел ме тогава, си послужих със същите слова, до които прибягнах няколко страници по-горе, за да опиша огъня, който изгаряше мъченическото тяло на просещия монах Микеле. И неслучайно ръката ми, покорна изпълнителка на повелите на душата, прибягна до един и същ израз за две толкова различни една от друга случки; предполагам, че и тогава, когато ги изживях, и преди малко, когато се опитвах да опиша и двете на пергаментовия лист, съм ги изстрадал по един и същи начин.

По силата на някаква тайнствена мъдрост различни едно от друго явления могат да бъдат назовани с аналогични думи; това е същата мъдрост, съгласно която небесните неща могат да бъдат назовани със земни думи, и използвайки грешни символи, Бог може да бъде наречен лъв или леопард, смъртта — рана, радостта — пламък, пламъкът — смърт, смъртта — бездна, бездната — гибел, гибелта — изпадане в несвяст, а изпадането в несвяст — страст.

Защо аз като юноша наричах смъртния екстаз, който ме бе поразил у мъченика Микеле, със словата, с които светицата бе нарекла жизнения (Божествен) унес, а не можех със същите слова да не нарека екстаза (греховен и преходен) от земната наслада, който пък от своя страна веднага след това ми се стори като чувство за смърт и унищожение? Сега се опитвам да разсъждавам и за начина, по който изстрадах две случки — и двете възбуждащи и мъчителни, станали на няколко месеца една от друга, и за начина, по който онази нощ в манастира си припомних първата и само няколко часа по-късно изживях чувствено втората, и още за начина, по който ги изживявах едновременно сега, пишейки тези редове, за това как и в трите случая ги разказвам със словата, отнасящи се до съвсем различната случка с една света душа, разтапяща се от видението на Божественото. Или може би съм богохулствувал (тогава ли, сега ли)? Какво сходно имаше в желанието на Микеле да умре, в унеса, в който изпаднах, гледайки как го обгарят пламъците, в изпитания с девойката порив на плътско съвкупление, в мистичния свян, с който го предавах иносказателно, и в ликуващия порив, тласкащ светицата да умре заради обичта си, за да живее по-дълго във вечността? Нима е възможно толкова разнородни неща да бъдат изказани по един и същи начин? И все пак като че ли такова е напътствието, завещано ни от най-изтъкнатите мъдреци: Omnis ergo figura tanto evidentius veritatem damonstrat quanto apertius per dissimilem similitudinem figuram se esse et non veritatem probat[19]. Но щом любовта на пламъка и любовта на бездната са образ на обичта Божия, могат ли те да бъдат образ и на любовта на смъртта, и на греховната любов? Да, така както лъвът и змията са едновременно образи и на Христа, и на демона. Там е работата, че правилното тълкуване може да бъде определено единствено от авторитета на отците, а в случая, който ме измъчва, няма авторитет, към който да се обърне покорната ми мисъл, затова се терзая от съмнения (и пак образът на огъня се намесва, за да очертае липсата на истина и наличието на грешката — на това, което ме съкрушава!). Господи, какво ли става в душата ми сега, след като се оставям да ме влече въртопът на спомените и едновременно с това сливам различни по време случки, сякаш се каня да разбъркам подредбата на небесните светила и реда на тяхното движение в небето? Сигурно прехвърлям границите на моя греховен и болен ум. Но хайде, нека се върна към онова, което бях набелязал най-смирено. Разказвах за случилото се тогава, за бездънната несвяст, в която изпаднах. И така, поясних какво си бях припомнил по този повод и нека безсилното ми перо на верен и достоверен летописец се ограничи с това.

Лежах не знам колко време, момичето лежеше до мен. Само ръката й продължаваше да се плъзга леко по плувналото ми в пот тяло. Изпитвах някаква вътрешна наслада; не беше покой, а нещо като последните приглушени проблясъци на огън, който все още не загасва, след като пламъкът е стихнал. Не бих се поколебал да нарека блажен всекиго, комуто би се удало (шепнех като насън) да изживее, макар и рядко, подобно нещо през земния си живот (аз го изпитах един-единствен път — тогава), макар и за кратко време, за един-единствен миг. Сякаш човек престава да съществува, сякаш не усеща себе си, сякаш се е провалил, сякаш се е превърнал в нищо; и ако някой смъртен (казвах си аз) може да се наслади светкавично, за миг, на същото, от което бях изпитал наслада, щеше да погледне с лошо око този извратен свят, щеше да се смути от коварството на всекидневието, щеше да усети бремето на смъртното тяло… Нали така ме бяха учили? Тази подкана към духа ми да потъне в безпаметно блаженство беше всъщност (сега го разбирах) излъчването на вечното Слънце, а радостта, породена от духа, вдъхва на човек и сила, и мощ, той израства, ненаситната паст, която човек носи у себе си, вече не може да бъде затворена толкова лесно; такава е раната, която любовта нанася с пронизващия си меч, и тук, на Земята, няма нищо по-сладостно и страшно. Но такова е правото на слънцето, то жегва ранения със своите стрели и раните се разширяват, самият човек се разкрива и разширява, вените му — и те се отварят, а силите му престават да се подчиняват на разума и следват единствено поривите на желанието, духът се изпепелява, потъвайки в бездната на това, до което се докосва в момента, виждайки как и неговото желание, в неговата истина биват надхвърлени от онова, което е изживял и изживява в действителност Така човек става смаян свидетел на собствената си несвяст.

И се унесох в сън, потънал в подобни неизразими сладостни усещания.

 

След време отворих отново очи; луната, може би забулена от облак, хвърляше много по-слаба светлина. Протегнах ръка, но не усетих до себе си тялото на девойката. Извърнах глава — нямаше я. Отсъствието на тази, която бе възбудила моите желания и бе утолила жаждата ми, ме накара да усетя изведнъж и суетата на това желание, и порочността на тази жажда. Omne animal triste post coitum.[20] Осъзнах, че съм съгрешил. Сега, когато са изминали толкова години, докато оплаквам горчиво грешката си, не мога да забравя, че онази вечер бях изпитал голяма наслада и бих обидил Всевишния, сътворил всичко с добри и чисти намерения, ако не заявя, че и в случилото се тогава между двама грешници имаше нещо, което само по себе си, естествено, беше и хубаво, и чисто. Но може би именно загдето сега съм вече стар, разглеждам виновно като хубаво и чисто всичко, което е било присъщо на младостта ми. А би трябвало да мисля за наближаващата смърт. Тогава, когато бях млад, не помислих за смъртта, а плаках много и искрено заради сторения от мен грях.

Надигнах се, треперейки, защото бях лежал дълго на ледените плочи в кухнята и тялото ми се беше вдървило. Облякох се, почти обзет от треска. Зърнах в един ъгъл вързопа, захвърлен от момичето, докато бягаше. Наведох се и го огледах; беше нещо като пакет, загърнат в платно, което като че ли бях виждал в кухнята, разгърнах вързопа и било поради слабата светлина, било поради безформените очертания на съдържанието отначало не можах да разбера какво е. После видях: между съсирени от кръв и късчета белезникаво меко месо пред погледа ми се очерта голямо сърце, вече мъртво, но все още тръпнещо с тръпките на мъртвите вътрешности, прорязано със синкави нишки.

Черно було се спусна над очите ми, устата ми се изпълни с горчива слюнка. Извиках и се строполих, както пада мъртво тяло.

Бележки

[1] Свети Доминик (1170–1221) — испански духовник, основател на Доминиканския орден (1216) като общество от проповедници и изповедници.

[2] Блудницата Вавилон — апокалиптичен образ от книга Откровение (гл. 17), донякъде напомнящ и на Рим; олицетворява антихристиянските сили.

[3] „Наистина хубави са гърдите, които се повдигат малко нагоре и умерено се издуват, не увисват свободно, а са леко прибрани; пристегнати са, но не притиснати…“

[4] „История на ересиарха брат Долчино“.

[5] Флагеланти — (самобичуващи се, от лат. flagellum — бич) ексцентрична религиозна секта, чиито привърженици проповядвали скорошния свършек на света, бичували се сами или се подлагали на бичуване и други изтезания за изкупване на греховете си. Зародила се в XIII в., тя прераснала в широко движение, особено по време на чумната епидемия от 1349 г., когато огромни процесии от самоизтезаващи се хора кръстосвали западноевропейските страни. През XIV в. католическата църква ги преследвала системно.

[6] Белиал — библейско название на тъмната сила, олицетворяваща всяко беззаконие. Самата еврейска дума означава „княз на всяко зло“.

[7] Вартоломей — апостол Вартоломей, проповядвал християнството в различни страни на Близкия изток и загинал мъченически.

[8] Антоний (IV в.) — сирийски мъченик, убит заради построената от него църква.

[9] Гонфалониер — началник на изпълнителната власт в средновековните италиански републики.

[10] Света Хилдегард (1098–1179) — монахиня от Бенедиктинския орден; била в непрекъснато екстатично състояние. Написала (по-точно продиктувала) множество писма и мистически писания в стил откровения.

[11] Последната Туле — в древността наричали така един северен остров, смятан за най-северен (последен) от познатите тогава земи; оттук и изразът „последната Туле“. Предполага се, че става дума за Норвегия или за Исландия, или за някои от Шетландските острови. Днес това име носи селище в Гренландия.

[12] „Физиолога“ — Физиологичен сборник от съпоставителни изследвания върху животни и минерали, съставен на гръцки език през II-III в. в Египет от няколко автори християни. Сборникът е преведен рано на старобългарски (X в.), а през XIII в. се превежда и на националните езици в Западна Европа; известен е и с името „Бестиарий“ поради различните животни и митически зверове, описани в него.

[13] „За тебе става дума.“

[14] Песен на песните — поетична книга от старозаветния дял на Библията. Сравненията и цитатите по-надолу са от тази книга.

[15] Есевон — столица на аморейския цар Сихон, завладяна от евреите. Развалините и днес личат северно от Мъртво море; съхранили са се и някои от прочутите й езера.

[16] Йерихон — богат и силно укрепен ханаански град, според Библията превзет от евреите с помощта на чудо; стените на града се сринали от тръбния звук на войските на еврейския пълководец Иисус Навин.

[17] „О, светло съзвездие на девици, о, затворена врата, вода за градините, съсъд, съхраняващ благовония, кутийка за мазила“ (из хвалебни песни за света Богородица).

[18] „О, премалявам, виждам причина за премала и не се боя!“

[19] „Прочее всеки образ толкова по-очевидно показва истината, колкото по-открито сочи чрез различно подобие, че е образ, а не самата истина.“

[20] „Всяко животно е тъжно след съвкупление.“