Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден четвърти
ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Салваторе разказва за някаква чудодейна магия

 

На делегациите бе дадена чудесна вечеря. Абатът явно познаваше много добре и човешките слабости, и обичаите в папския двор (които, трябва да кажа, се понравиха и на миноритите на брат Микеле). Готвачът ни каза, че от току-що закланите свине трябвало да приготвят и поднесат кървавици а ла Монтекасино. Но поради злочестия край на Венанций се наложило да изхвърлят събраната от свинете кръв и трябвало да изчакат, докато заколят друга. Пък и мисля, че тия дни никому не се искаше да лишава от живот Божи твари. Така или иначе, поднесоха ни рагу от гълъби с местно вино, пълнен заек на шиш, хлебчета „Света Киара“, ориз с бадеми от тукашните планини или белия сладкиш, който се яде пред големи празници, препечени питки, пълнени маслини, панирано сирене, овче месо със сос от чушки, бяла бакла с чудесни сладкиши — сладкиши „Свети Бернар“, пасти „Свети Никола“, кръгли сладки, наричани „Очите на света Лучия“, и какви ли не вина и ликьори от билки, които развеселиха дори обикновено твърде сдържания Бернар Ги: ликьор от маточина, ликьор от орехи, вино против подагра и вино от тинтява. И ако всяка глътка или всеки залък не бяха съпровождани от благоговейни слова, човек би помислил, че присъства на среща на лакомници.

Накрая всички станаха в прекрасно настроение и някои, за да не слизат за повечерие, намекнаха, че не се чувствали добре. Но абатът не се обиди. Не всички имат привилегиите и задълженията, присъщи на тези, които са се посветили на нашия орден.

Докато монасите излизаха, аз се повъртях от любопитство из кухнята; подреждаха я, преди да я затворят за през нощта. Зърнах Салваторе, който се измъкваше крадешком към градината с вързоп в ръка. Последвах го и го викнах. Отначало направи опит да се измъкне, но после обясни, че носел във вързопа (който шаваше, сякаш вътре имаше живо същество) един базилиск.

— Пази се от базилиска! Той е цар на змиите, така е натъпкан с отрова, че тя избива и по кожата му! Какво ти, тая отрова вони така, че ще те убие! Ще те отрови… Има бели петна по гърба си, главата му е като на петел, върви наполовина изправен, наполовина пълзи като другите змии. Убива го невестулката…

— Невестулката ли?

— Да! Тя е малко животинче, по-дълго от мишка, но мишката много я мрази. Мразят я и змията, и жабите. А когато те я ухапят, невестулката тича, хапва си малко кисел трън или копър и нищо й няма. Разправят, че зачева през очите, но повечето твърдят, че не било вярно…

Попитах го за какво му е този базилиск, а той отвърна, че си било негова работа. Но тъй като изгарях от любопитство, рекох му, че сега, при всички тия мъртъвци, тайна не можеше да има и го заплаших, че ще уведомя Уилям. Тогава Салваторе започна да ме увещава да мълча, развърза вързопа и ми показа една черна котка. Дръпна ме към себе си, ухили се най-нахално и рече, че не можел да търпи повече ключаря и мене — единия, защото имал власт, а мене, защото съм бил млад и хубавец — да се любим с момичетата от селото, а той да не може, защото бил беден и грозен. Каза, че знаел някаква чудодейна магия, за да накара всяка жена да се влюби в него. Трябвало да убие черна котка и да й извади очите, после да постави очите в две яйца от черна кокошка — едното око в едното яйце, другото — в другото (и ми показа две яйца, които бил взел точно от такива кокошки, каквито трябвало). После трябвало да сложи яйцата да гният в купчина конски тор (бил приготвил такава купчина в градината, на място, където никой не минавал); от всяко яйце щяло да се измъти по черно дяволче, после тези дяволчета щели да почнат да му служат и да му доставят най-прелестните наслади на тоя свят. Но уви, рече той, за да стане магията, трябвало жената, с която иска да се люби, да плюе върху яйцата, преди те да бъдат заровени в тора, и това много го измъчвало, защото тая жена трябвало да бъде край него именно тази нощ и трябвало да я накара да свърши тая работа, без да знае за какво е нужно.

Пламнах изведнъж целият, пламна ми лицето, пялото ми тяло и го запитах с треперлив глас дали няма намерение да прекара през оградата момичето от предната нощ. Той се изсмя, почна да ми се подиграва и ми каза, че съм обзет от бясно желание (не, възразих аз, питам ей така, от любопитство); после добави, че в селото имало много жени, че щял да доведе тук друга, много по-красива от тази, която аз харесвам. Рекох си, че ме лъже, за да се отърве от мен. Но какво ли можех да сторя? Да го следя цяла нощ, след като Уилям ме чакаше за съвсем други начинания? Да видя отново тази (при положение, че ставаше дума именно за нея), към която ме тласкаше плътското ми желание, докато разумът ми ме караше да не мисля за нея, и която не биваше да виждам, въпреки че непрекъснато ми се искаше да я зърна отново. Не, разбира се. Затова убедих себе си, че Салваторе — що се отнася до жената — говореше истината. А може и да ме лъжеше, навярно магията, за която говореше, бе плод на наивния му и суеверен ум и той нямаше да стори нищо.

Ядосах се, нагрубих го, рекох му, че ще бъде по-добре, ако отиде да спи, защото стрелците обикалят из двора. Той отвърна, че познавал манастира по-добре от стрелците и че в тая мъгла никой нямало да забележи никого.

— Виж какво — рече ми той, — сега ще избягам, дори и ти не ще можеш да ме зърнеш, ако ще да се забавлявам на две крачки от теб с твоето момиче.

Той изрече други, много по-неприлични думи, но аз предавам смисъла на казаното от него. Тръгнах си възмутен, защото един благородник и послушник като мен не биваше да слиза на равнището на такова говедо.

Отидох при Уилям и постъпихме така, както трябваше. Сиреч отидохме на повечерие, но застанахме в дъното на кораба, та щом службата свърши, вече бяхме готови да предприемем нашето второ пътешествие (за мен трето) в недрата на лабиринта.