Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден първи
ШЕСТИ ЧАС

Когато Адсон се любува на портала на църквата, а Уилям се среща с Убертино от Казале

 

Църквата не беше величествена като други, каквито видях впоследствие в Страсбург, Шартр, Бамберг и Париж. Приличаше по-скоро на тия, дето вече бях виждал в Италия — не много склонни да се извисяват шеметно към небето, а стъпили здраво на земята, често по-широки, отколкото високи; над първото й ниво, като над крепост, се нижеха квадратни бойници, а над тях се издигаше втора постройка, приличаща не толкова на кула, колкото на втора яка църква, прорязана от строги прозорци и завършваща с островръх покрив. Една солидна манастирска църква като тия, дето са били изграждани в стари времена в Прованс и Лангдок, нямаща нищо общо със смелите хрумвания и прекомерните украси, присъщи на модерния стил; доколкото разбрах, съвсем наскоро тя е била разкрасена над хора с един шпил, смело устремен към небесния свод.

Две прави, гладки колони се издигаха пред входа, който на пръв поглед се очертаваше като голяма аркада; ала подир колоните следваха два скосени отвора, над които се редуваха други аркади, привличащи погледа, сякаш към дъното на бездна, към същинския портал, който се съзираше в полумрака; над него имаше голям тимпан, поддържан отстрани от две колонки, а по средата — от голям подпорен стълб, който пък разделяше входа на два отвора, препречени от обковани с желязо дъбови врати. По това време на деня слабото слънце грееше почти отвесно над покрива и светлината се плъзгаше по фасадата, без да огрява тимпана; затова, Щом отминахме двете колони, изведнъж — сякаш попаднали под свод от преплетени клони — се озовахме под следващите една след друга аркади, опрени на колоните, които пък укрепваха контрафорсите. А когато очите ми най-сетне привикнаха с полумрака, тозчас безмълвният разказ на изваяния камък — а той ставаше веднага Достъпен за погледа и въображението на всекиго (нали живописта е писмеността на невежите) — порази моя поглед и ме тласна към видение, за което и днес ми е трудно да разказвам.

Видях престол в небето и някой, седнал на него. Лицето на Седналия беше строго и непроницаемо, широките му святкащи очи гледаха към земните люде, стигнали до края на житейския си път, а величествената му коса и брада се спускаха по лицето и гърдите като водите на река на равни, симетрично разделени струйки. На главата си носеше корона, която сияеше от емайл и драгоценни камъни, около коленете му се диплеше на широки гънки императорска пурпурночервена туника, извезана със сребро и злато. Лявата ръка, застинала на коленете, придържаше скрепена с печати книга, а десницата му бе вдигната — не знам дали за благословия или заплаха. Лицето му бе осветено от смразяващата красота на кръстовиден, разцъфнал нимб, а над престола и главата на Седналия грееше смарагдена дъга. Пред престола, в краката на Седналия, имаше стъклено море, подобно на кристал, а около Седналия — над престола и около престола — зърнах четири страшни животни — страшни за мен, дето ги гледах, изпаднал в екстаз, но покорни и нежни към Седналия, на когото въздаваха слава безспир.

По-точно казано, не всички изглеждаха толкова страшни, защото мъжът вляво от мен (и вдясно от Седналия), който подаваше някаква книга, ми се стори красив и любезен. Но ми се стори ужасен орелът от другата страна — с разтворен клюн, с настръхнали, приличащи на броня пера, с могъщи нокти, разперил огромни криле. А под Седналия и под двете споменати фигури имаше още две — телец и лъв, и всеки един от тия два звяра държеше между ноктите и копитата си книга; те стояха гърбом към трона, но с глава, обърната към него, извърнали рамене и шии в някакъв жесток порив; с тръпнещи хълбоци, с лапи на агонизиращ звяр, с разтворена паст, с навити, усукани като змии опашки, от чиито краища излизаха огнени езици. И двете животни имаха криле, около главите им сияеха ореоли; въпреки страшния си вид те не бяха създания на ада, а небесни и изглеждаха страшни, защото ръмжаха от обожание към Единия, който ще дойде, за да съди и живите, и мъртвите.

Около престола, отстрани на четирите животни и под Седналия, сякаш прозираха под водите на кристалното море, изпълвайки почти цялото пространство на видението, разположени съгласно триъгълната структура на тимпана, най-долу, в основата, седмина, над тях още седмина, после трима и над тях още трима, после двамина и над тях още двамина, от двете страни на престола на двайсет и четири малки престола седяха двайсет и четирима старци, облечени с бели дрехи, а на главите си имаха златни венци. Някои държаха в ръка гусли, други — златни чаши с тамян, но свиреше само един; останалите, изпаднали в екстаз, бяха обърнали взор към Седналия и го възпяваха с хвалебствия; телата им бяха извърнати, също като на зверовете, за да могат всички те да виждат Седналия, но не по подобие на зверовете, а с движения, сякаш танцуваха, изпаднали в екстаз — както е танцувал Давид около ковчега[1], — така че очите на старците, където и да стояха те — ако и това да нарушаваше закона за пропорциите на тялото, — бяха обърнати към една и съща сияйна точка. Ах, каква хармония от нега и пориви, от неестествени и въпреки това изящни пози имаше в този мистичен език на телеса, отърсили се по чудо от теглото на плътската материя, белязана маса, пропита от нова субстанциална форма, сякаш това свято множество бе подложено на порива на буен вятър, полъх на живот, френетична наслада, хвалебствено ликуване, превърнало се по някакво чудо от звук — какъвто беше — в образ.

С телеса и крайници, обитавани от Светия дух, озарени от откровението, със смаяни от удивление лица, с грейнали от възхита очи, с пламнали от обич страни, с разширени от блаженство зеници, кой поразен от нежно униние, кой изпаднал в смирена нежност, кой преобразен от смайване, кой подмладен от ликуването, всички пееха нова хвалебствена песен с изражението на лицата, с дошлите на туниките, с напрегнатите си застинали тела, с устни, полуразтворени в Усмивка на непрестанна възхвала. Под старците и над тях, над престола и над тетраморфната група, разположени в симетрични ивици, трудноразличими едно от друго — до такава степен умението на изкуството ги бе осъразмерило, еднакви в разнообразието и разнообразни в единството, уникални в различието и различни в единното им подреждане, с чудесни пропорции и приятни нежни багри, истинско чудо на съзвучие и съгласие от неприличащи си един на друг гласове, разположени по подобие на струните на цитра, сговорна и съзаклятничеща непрекъсната родствена връзка по силата на дълбока вътрешна сила, способна да доведе до единомислие в самите разногласия, украса и съжителство от непреклонни и преклонили се създания, плод на нежна връзка, подчиняваща се на едно небесно и едновременно с това светско правило (връзка и здраво звено на мир, любов, добродетел, режим, власт, ред, произход, живот, светлина, блясък, род и образ), едно многочислено равенство, сияещо от блясъка на формата над оразмерените форми на материята, — се сплитаха всички цветя, листа, филизи и гранки на всички растения, които красят земните и небесните градини — виолетка, жълт салкъм, серпила, лилия, лигустро, нарцис, колоказия, акант, малобатро, мирта и опобалсами.

Но докато душата ми, пленена от това съзвучие от земни прелести и величествени свръхестествени послания, се канеше да подеме ликуващо песнопение, погледът ми, следвайки равномерния Ритъм на разцъфналите розетки под маститите старци, се спря на сплетените фигури, слели се с централната колона, която крепеше тимпана. Какво представляваха, какво символично послание ни предаваха тези три двойки лъвове, оплетени в напреки разположен кръст, извити като дъги, опрели задните си лапи на земята, а предните — на гърба на другаря си, с гриви, настръхнали на змиевидни плетеници, ръмжейки застрашително с разтворена паст, придържани към колоната чрез плетеница от филизи? Но ето че на душата ми вдъхнаха покой две човешки фигури — поставени може би да укротят дяволската същност на лъвовете и да я превърнат в символичен намек за Божиите дела, — разположени от двете страни на колоната, неестествено дълги колкото колоната и сходни с две други фигури, разположени симетрично срещу тях от двете им страни, до външните краища на двете подпорни колонки, там, където бе рамката на всяка от двете дъбови врати; бяха фигурите на четирима достопочтени старци, по чиито черти се досетих, че са Петър и Павел, Йеремия и Исай[2]; и те бяха раздвижени, сякаш танцуваха, разперили като криле дългите си ръце с опънати пръсти; като криле се развяваха и брадите и косите им от порива на вятър-поличба, а гънките на предългите им дрехи се раздвижваха от прадългите им крака на вълнообразни дъги; те се противопоставяха на лъвовете, но бяха направени от същата материя, от която бяха и лъвовете. И докато заплененият ми поглед се отделяше от това загадъчно многогласие от свети телеса и нечестива плът, встрани от портала, под дълбоките сводове, кога по контрафорсите в промеждутъците между тънките колони, които ги крепяха и разкрасяваха, кога по гъстите растителни мотиви на капителите на всяка колона и оттам — пръснати към клонестия свод от многобройни аркади, зърнах други ужасни видения, чието присъствие на това място бе оправдано единствено от тяхната иносказателност или от нравствената поука, която носеха; зърнах някаква похотлива жена с изръфана плът, изгризвана от ужасни жаби, изсмуквана от змии, съвкупила се със сатир с бухнал корем, с крака на грифон, обрасли с четинеста козина, със зинало безсрамно гърло, който крещеше собственото си проклятие; видях и скъперник, вкочанен от вкочанилата го смърт на постелята с разкошни колони, беззащитна плячка на цяла кохорта демони — един от тях измъкваше от хъркащата му уста душата му, приела образа на новородено (но, уви, неродено за вечен живот); видях един горделивец, яхнат от демон, впил острите си нокти в очите му, докато други двама алчници се разкъсваха един друг, вкопчили се в гнусна схватка; видях и други твари, с кози глави, с лъвска козина, с паст на пантера, пленници на море от пламъци, чийто парещ полъх почти усещах. А около тях, сред тях, над тях и под тях други лица и други телеса, мъж и жена, сграбчили се за косите, две усойници, които изсмукваха очите на осъден на вечно проклятие хилещ се мъж, който разчекваше с кривите си ръце пастта на хидра, и всички зверове от зверилника на сатаната, събрани заедно, застанали на стража, заобиколили престола срещу тях, славословещи го чрез собственото си поражение, фавни, двуполови твари, ужасни твари с по шест пръста на ръцете, сирени, хипокентаври, горгони, харпии, драконтоподи, минотаври, рисове, леопарди, химери, песоглавци с кучешки муцуни, от чиито ноздри изригваше огън, тиранозаври, многоопашни, космати змии, саламандри, церасти, водни костенурки, смокове, двуглави със зъбести гърбове, хиени, видри, врани, крокодили, хидропи с назъбени рога, жаби, грифони, маймуни, кучеглави, леукроти, мартихори, лешояди, парандри, невестулки, дракони, упупи, кукумявки, змейове, престери, ипнали, спектафики, скорпиони, заври, морски бозайници, скитали, амфисбени, якули, дипсади, зелени гущери, ремори, полипи, мурени и костенурки. Сякаш всички обитатели на подземното царство — зловещ лес, отчайваща пустош на отритнати — си бяха дали среща, за да посрещнат появата на Седналия натимпана, неговия обещаващ и заплашителен поглед, те, победените в Армагедон[3], застанали срещу тоя, който ще дойде, за да отдели окончателно живите от мъртвите. И (почти) изпаднал в несвяст от това откровение, като не знаех вече дали съм на дружеско място или в долината на Страшния съд, аз се изумих, едва сдържах сълзите си и ми се стори, че чувам (а дали наистина не чух?) същия глас и виждам същите откровения, съпътствали юношеството ми на послушник, първите ми запознанства със светите книги и нощите, прекарани в бдение в хора в Мелкската обител, и в това сладостно бълнуване на слабите ми и отслабнали чувства дочух силен глас като от тръба, който казваше „И тъй, напиши, което видя“ (това правя сега), и видях седем златни светилника и сред светилниците Едного, подобен на син човечески, препасан до гърдите със златен пояс, главата и космите му бяха бели като бяла вълна, като сняг и очите му — като огнен пламък; нозете му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежена, и гласът му — като шум от много води; той държеше в дясната си ръка седем звезди, а от устата му излизаше двуостър меч. След това погледнах и видях врата, отворена на небето, и Онзи, който седеше, ми заприлича на камък яспис и сардоникс, а около престола имаше и дъга, и от престола излизаха светкавици и гръмотевици. Седналият взе остър сърп и викна: „Прати сърпа си и пожъни, защото дойде ти часът за жътва; жътвата на земята е узряла.“ И Седналият хвърли сърпа си, и земята биде пожъната.

Едва сега проумях, че Откровението говореше не за друго, а за това, което ставаше в манастира и което бяхме доловили от недомлъвките на абата — и колко пъти през следващите дни отново и отново се взирах в портала, уверен, че ще изживея същото, което той разказваше. И разбрах, че се бяхме изкачили тук, за да станем свидетели на голямо, небесно клане.

Изтръпнах като наквасен от леден зимен дъжд. И чух още един глас, но сега откъм гърба ми, и това бе друг глас, защото идеше от земята, а не от ослепителното зрелище на моето откровение; по-точно този глас прекъсна откровението, защото и Уилям (сега забелязах, че и той стоеше тук), и той, досега унесен в съзерцание, се обърна заедно с мен.

 

Съществото зад нас приличаше на монах, въпреки че с мръсното си и раздърпано расо изглеждаше по-скоро като скитник, а лицето му не се различаваше от лицата на чудовищата, които бях току-що видял по капителите. Никога не ми се е случвало приживе — за разлика от станалото с мнозина мои събратя — да бъда известен от дявола, но си мисля, че ако все някой ден ми се яви — нали по Божията воля той не може да се прикрие изцяло, дори когато рече да стане човекоподобен, — той не би имал черти, различни от тези на нашия събеседник. Беше с бръсната глава, но не от покаяние, а заради последиците от прилепчива екзема, с толкова ниско чело, че ако имаше коса на главата си, тя щеше да се слива с веждите (те бяха гъсти и несресани), с кръгли очи, с малки подвижни зеници, с поглед, в който навремени проблясваха искрици — не можах да разбера дали на добродушие или лукавство, а може би и на едното, и на другото. Носът му можеше да бъде уподобен на такъв само защото сред очите му изникваше кост, но едва изпъкнала от лицето, тя веднага се връщаше обратно, образувайки две тъмни пещери — две широки ноздри с гора от косми. Устата, свързана с ноздрите от някакъв белег, беше широка и грозна, по-широка надясно, отколкото наляво, а между несъществуващата горна бърна и долната — издадена напред и месеста — надникваха неправилни, черни и остри като на куче зъби.

Човекът се усмихна (така поне ми се стори) и вдигайки показалеца си сякаш за предупреждение, изрече:

— Покаятелствувайте се! Видях, когато дявол ще дойде да гризе душата ти! Смъртта е над нас! Моли се да дойде Светият папа да освободи ни от злото на всички грехове! Ха, ха, нали ви харесва тази магия на нашия бог Иисус Христос! И радостта е мъка, и удоволствието е болка… Пази се от дявола! Все ме дебне зад някой ъгъл, за да ме захапе по задника! Но Салваторе не е балама! Манастирът е добър, тук се яде и се моли на Господа наш! А всичко останало тури му пепел. Амин. Нали?

По-нататък, докато трае моят разказ, аз ще трябва — и то често — да споменавам тази твар и да отбелязвам казаното от нея. Признавам, не ми е никак лесно, защото и сега — както изобщо не успях да разбера и тогава — не бих могъл да определя на какъв език говореше той. Не беше латинският, с който си служехме ние, учените в манастира, не беше и простонародният език от този край, нито пък някакъв друг простонароден език, който бях чувал. Мисля, че успях да дам макар и бегла представа за това как той говореше, посочвайки (така, както ги запомних) първите слова, които чух от него. Когато по-късно научих за бурния му живот и за различните краища, където бе живял, без никъде да пусне корен, аз си дадох сметка, че Салваторе говореше и на всички езици, и нито на един. Или по-точно казано, беше си измислил някакъв свой език, като използваше отделни слова от езиците, с които бе влязъл в допир; дори веднъж си рекох, че това не ще да е езикът от адамово време, на който е говорело щастливото човечество, обединено от един език — от сътворението на света до Вавилонската кула, нито пък някой от езиците, възникнал след гибелното им разделяне, а именно вавилонският език от първия ден след Божието наказание, езикът на първия хаос. От друга страна, не бих могъл да назова език брътвежите на Салваторе, защото всеки човешки език си има правила и всеки термин съгласно един общоприет неизменен закон означава нещо; нали човек не може да нарича кучето веднъж куче, а друг път котка, нито да произнася звуци, на които хората по всеобщо съгласие все още не са придали определен смисъл, както би се случило с този, който би изрекъл думата „блитири“. И все пак, кога добре, кога зле, аз разбирах какво искаше да каже Салваторе; така беше и с другите. Това означаваше, че той говореше не един, а всички езици; но нито на един не говореше както трябва, а вземаше думи ту от един, ту от друг. По-късно забелязах също, че той наричаше нещо ту по латински, ту по провансалски, и си дадох сметка, че той не измисляше фразите си, а използваше откъснато части от други фрази, които бе чувал някога, според положението и това, което искаше да каже; например удаваше му се да говори за определено ястие само със словата на хората, при които бе ял това ястие, и да изразява радостта си — когато изпитваше радост — със съждения, които бе чул от възрадвани люде. Сякаш приказката му приличаше на лицето му, сглобено от части на чужди лица, или както съм виждал понякога скъпоценни урни с мощи — ако е възможно големите неща да се сравняват с дребните, или Божиите дела с тези на сатаната, — останки от други свети вещи. В момента, когато го зърнах за пръв път, Салваторе — и по външния си вид, и по начина, по който говореше — ми се стори твар, подобна на косматите и ноктести кръстоски, които току-що бях видял под портала. По-късно забелязах, че този човек имаше добро сърце и беше остроумен. Още по-късно… Но да карам подред. Пък и веднага след като проговори, моят учител го заразпитва с голямо любопитство.

— Защо каза „покаятелствувайте“? — попита той.

— Преподобни господин отче — отвърна Салваторе с нещо като поклон. — Иисус дойде и хората трябва да правят покаяния, нали?

Уилям го изгледа втренчено.

— Да не би да си дошъл тук от някой манастир на минорити?

— Не разбирам.

— Питам дали си живял сред монасите на свети Франциск, питам те дали познаваш така наречените апостоли…

Салваторе пребледня или по-точно животинското му, обгоряло лице посивя. Направи дълбок поклон, прошепна „махни се“, прекръсти се и побягна, като от време на време извръщаше глава.

— Какво го запитахте? — обърнах се към Уилям. Той се позамисли.

— Няма значение, ще ти обясня после. Хайде да влезем. Искам да видя Убертино.

Беше малко след шестия час. Бледото слънце проникваше от запад — а това означаваше през малко на брой тесни прозорци — в църквата. Тясна ивица светлина се плъзгаше все още по главния олтар, чийто горен край сякаш бе увенчан със златисто сияние. Страничните кораби бяха потънали в полумрак.

В левия кораб, до последния параклис преди олтара, се издигаше тънка колона, на която бе поставена изваяна от камък Богородица в модерен стил, с очарователна усмивка, с изпъкнал корем, с детето в ръце, облечена в изящна дреха, с тънък корсет. Под Богородица, почти проснат на пода, се молеше човек, облечен в одеждите на клюнийския орден[4].

Доближихме се. Като чу шума от стъпките ни, мъжът надигна глава. Беше плешив старец с бръснато лице, с големи сини очи, с тънки червени устни, с белоснежна кожа, с кокалеста глава, по която кожата прилепваше така, сякаш бе мумия, запазена в мляко. Ръцете му бяха бели, с дълги тънки пръсти. Приличаше на девойка, увехнала от преждевременна смърт. Погледна ни първом замаян, сякаш го бяхме откъснали от някакво видение, после лицето му се озари от радост.

— Уилям! — възкликна той. — Скъпи мой братко! — Надигна се с усилие и се втурна към моя учител, като го прегърна и целуна по устата. — Уилям! — рече отново той и очите му се напълниха със сълзи. — Колко време мина! Но все пак те познах! Колко време мина, какво ли не изживяхме! Колко изпитания ни наложи Господ! — Заплака. Уилям в отговор го прегърна; той бе явно трогнат. Пред нас беше Убертино от Казале.

За него бях чувал да говорят, и то много, още преди да дойда в Италия и най-вече от францисканците в императорския двор. Някой дори ми беше казал, че най-големият поет от това време, Данте Алигиери от Флоренция, умрял преди няколко години, бил написал поема (която аз не можах да прочета, понеже бе писана на тоскански простонароден език), в която бяха намерили място и небето, и земята, и че много стихове в нея не били друго освен парафраза на откъси, писани от Убертино в неговата „Arbor vitae cruxifixae“[5]. Това не бе единствената заслуга на този прочут човек. Но за да може читателят да разбере по-добре значението на тази среща, ще трябва да се опитам да припомня събитията през ония години така, както ги бях доловил от отделни думи на моя учител и по време на краткия ми престой в Средна Италия и слушайки многобройните разговори, които Уилям водеше с абати и монаси по време на нашето пътешествие.

Ще се опитам да разкажа какво бях разбрал, макар и да не съм уверен, че ще го обясня правилно. Моите учители в Мелк често ми казваха, че за един северняк е много трудно да има ясна представа за религиозния и политическия живот в Италия.

На полуострова, където могъществото на духовенството биеше на очи повече откъдето и да е другаде, където повече от която и да е друга страна духовенството имаше и сила, и богатство, най-малко отпреди два века се бяха зародили движения на хора, стремящи се към по-беден живот в противовес на покварените свещеници, от които отказваха дори да приемат църковните тайнства; те образуваха самостоятелни братства, гледани с лошо око и от благородниците, и от империята, и от градските власти.

После се бе появил свети Франциск и бе започнал да призовава към бедност, която не противоречеше на учението на църквата; благодарение на него църквата бе откликнала на призива за строгост на нравите, присъщ на тези стари движения, и ги бе пречистила от съдържащите се в тях елементи, подтикващи към безредици. След всичко това би трябвало да настане време на благочестиви и свети дела, но тъй като францисканският орден се разраствал и привличал най-добрите, той започнал да става твърде могъщ и да се свързва със земните дела; затова мнозина францисканци бяха пожелали да го върнат към чистотата от неговото начало. Твърде трудна задача за орден, който до времето, когато бях в манастира, наброяваше повече от трийсет хиляди членове, пръснати из целия свят. Но така си беше и мнозина от монасите францисканци се противопоставяха на положението, което орденът си беше създал, като твърдяха, че орденът е заприличал на същите църковни институции, за чието обновление бе създаден. И че това било станало още приживе на свети Франциск, че то означавало измяна на неговите проповеди и намерения. Тогава мнозина от тях открили наново книгата на един цистерциански монах на име Йоахим[6], написана в началото на XII век от нашата ера, на когото приписвали пророчески дар. И наистина, той предсказвал, че ще настъпи нова ера, когато духът на Христос, отдавна изопачен от неговите лъжеапостоли, отново щял да зацари на земята. При това той оповестявал такива срокове, та всички си помислили, че макар и без да знаел, имал предвид именно францисканците. Мнозина францисканци се възрадвали доста, дори повече, отколкото трябвало, та към средата на века учените от Сорбоната в Париж осъдили проповедите на абат Йоахим; но, изглежда, постъпили така, защото францисканците (и доминиканците) започвали да стават и твърде силни, и твърде знаещи във френския университет, та се наканили да ги премахнат като еретици. Но това не било сторено и било много добре за църквата, защото позволило да се разпространяват съчиненията на Тома Аквински и на Бонавентура от Баньореджо[7], които в никакъв случай не били еретици. От което става ясно, че и в Париж царяло голямо объркване или пък че някой искал да го причини за собствени цели. Ето каква злина носи ереста за християнския народ — причинява объркване и кара всички да станат инквизитори заради лични облаги. Пък и това, което видях по-късно в манастира (и за което ще разкажа по-нататък), ме накара да мисля, че често именно инквизиторите създават еретиците. И то не само в смисъл, че си ги измислят, когато няма такива, ами преследват с такава ярост еретичната язва, че принуждават мнозина от омраза към тях да станат съпричастни на нея. Същински дяволски кръг, Бог да ни е на помощ.

Но думата беше за йоахимитската ерес (ако наистина е била такава). В Тоскана един францискански монах, Джерардо от Борго Сан Донино, започнал да разгласява предсказанията на Йоахим, които намерили широк отклик сред миноритите. Така мнозина измежду тях започнали да поддържат старите правила на ордена и се обявили против преустройството му, което се опитал да извърши Бонавентура, който по-късно станал генерал на ордена. През последното тридесетилетие на миналия век, след като Лионският събор, защищавайки францисканския орден срещу тези, които искали той да бъде разпуснат, утвърдил правото му на собственост над всички блага, които използвал, както вече станало закон за по-старите ордени, неколцина монаси от провинцията Марке се възбунтували, защото смятали, че това означавало окончателна измяна на духа на правилата — нали францисканците не трябвало да притежават нищо — нито лично, нито като членове на манастирите, нито като орден. Осъдили ги на доживотен затвор. Не мисля, че са проповядвали неща, противоречащи на Евангелието, но когато става дума за притежание на земните блага, хората трудно могат да отсъждат справедливо. Разправяха ми, че години след това новият генерал на ордена, Раймондо Гауфреди, открил тези затворници в Анкона, пуснал ги на свобода и им казал: „Де Бог да бе пожелал всички ние и целият орден да се опетним с подобна вина.“ Това показва, че не всичко, което говорят еретиците, е вярно и че в църквата все още се срещат люде с големи добродетели.

Сред освободените затворници бил и Анджело Кларено, който по-късно срещнал един монах от Прованс, на име Пиер Оливи, проповядващ предсказанията на Йоахим; после се срещнал и с Убертино от Казале и така възникнало движението на спиритуалите По това време на папския престол се възкачил един свят отшелник Пиетро Мороне, станал папа под името Целестин V; спиритуалите посрещнали неговия избор с облекчение; нали било казано: „Ще се появи светец и ще спазва учението Христово, и ще води ангелски живот; треперете, покварени свещенослужители.“

Или Целестин е водел прекалено нравствен живот, или духовниците около него са били прекомерно покварени, или той не е могъл да издържи на напрежението от продължителната война с императора и другите европейски крале, но, така или иначе, Целестин се отказал от сана си и станал отшелник. За краткия му престой на Светия престол обаче — по-малко от година — всички очаквания на спиритуалите били задоволени; те отишли при Целестин, който заедно с тях основал братството, наречено с името „Монаси и бедни отшелници на Целестин“. От друга страна, докато папата трябвало да посредничи между най-могъщите римски кардинали, неколцина от тях, като Колона и Орсини, подкрепяли тайно новите стремежи към бедност; едно твърде любопитно становище на могъщи люде, живеещи в прекомерно охолство и разкош, и аз така и не можах да разбера дали те са използвали спиритуалите за своите стремежи към власт, или пък са смятали, че като подкрепят духовни стремежи, изкупват плътския си живот, съдейки от малкото, което знам за нравите в Италия, възможно е да е било вярно и едното, и другото. Но за да дам пример, ще кажа, че кардинал Орсини приел при себе си като капелан Убертино именно в момента, когато над този човек — станал най-известен от спиритуалите — надвиснала опасност да бъде обвинен в ерес. А кардиналът го защитил в Авиньон.

Но както става в подобни случаи, от една страна, Анджело и Убертино проповядвали съгласно учението, а от друга — мнозина най-обикновени монаси подемали техните проповеди и се пръскали из страната, изплъзвайки се от всякакъв контрол. Така Италия била наводнена от тези монаси бедняци или просяци, които на мнозина се сторили опасни. Започнало да става все по-трудно да отличават учителите спиритуали, които поддържали връзка с църковните власти, от техните по-прости следовници, които на практика не били свързани с ордена, просели и живеели ден за ден от собствения си труд, без да притежават нищо. Именно тези хора, които не се различавали от френските бигарди и се позовавали на Пиер Оливи, започнали да наричат просещи монаси.

На мястото на Целестин V дошъл Бонифаций VIII, който побързал да прояви нетърпимостта си към спиритуалите и просещите монаси. Към края на века той подписал булата Firma cautela, с която осъждал всички и просяците, и францисканците, които обикаляли и събирали дарения, и самите спиритуали, — тоест всички, които отказвали да следват правилата на ордена и ставали отшелници.

По-късно спиритуалите се опитали да спечелят подкрепата на други папи, като Климент V, за да могат да се отделят мирно и тихо от ордена. Според мен те са щели да успеят, ала възкачването на Йоан XXII на Светия престол им отнело всякаква надежда. След като бил избран през 1316 г., Йоан XXII писал на краля на Сицилия да изгони от кралството си тия монаси, защото мнозина от тях се били приютили именно там; после хвърлил в окови Анджело Кларено и спиритуалите от Прованс.

Това не ще да е станало толкова лесно, защото мнозина от курията се противопоставяли. Факт е, че Убертино и Кларено успели да си извоюват правото да излязат от ордена, като единият бил приет от бенедиктинците, а другият — от целестинците. Но Йоан бил безмилостен към тия, които продължили свободния си живот, наредил да бъдат преследвани от Инквизицията и мнозина от тях били изгорени на кладите.

Ала той проумял, че за да изтръгне от корен бурена на просешките ордени, които подронвали из основи властта на църквата, било необходимо да се осъдят и основните положения от тяхната вяра. Те поддържали, че Христос и апостолите не притежавали никаква собственост — нито лична, нито обща, — и папата осъдил това като ерес. Решение, достойно за учудване, защото не е понятно как е възможно един папа да тълкува като неправилно твърдението, че Христос е бил беден; но там е работата, че година преди това в Перуджа бил свикан капитулът на францисканците, който подкрепил това твърдение; като осъдил спиритуалите, папата осъдил и решението на капитула. Както вече споменах, капитулът нанасял голяма вреда на борбата му срещу императора — ето каква била работата. И така, оттогава мнозина просещи монаси, които си нямали понятие нито от империята, нито от Перуджа, били изгорени на кладите.

 

Ето за какво си мислех, докато наблюдавах Убертино — този легендарен човек. Моят учител ме представи и старецът ме погали по бузата с топлата си, почти пареща ръка. При докосването на тази ръка разбрах много от онова, което бях чувал за този свят човек, и много от онова, което бях чел в „Arbor vitae“; разбрах защо е бил обзет от такъв мистичен плам още на младини, когато, докато учел в Париж, се бе отказал от теологичните размисли и си бе въобразил, че се е превърнал в каещата се Магдалина[8]; разбрах защо е имал толкова тесни връзки със света Анджела от Фолиньо, която го бе въвела в съкровищницата на мистичния живот и в обожанието на кръста; и разбрах защо най-сетне неговите ръководители, обезпокоени от пламенната му проповед, го бяха пратили в отшелничество във Верна.

Оглеждах нежните черти на лицето му, също като чертите на светицата, с която е бил свързан от братската връзка на най-духовни и чисти чувства. Долавях, че това лице е могло да изглежда много по-сурово, когато през 1311 година съборът във Виен с декреталията Exivi de paradiso бе елиминирал висшите францискански духовници, противници на спиритуалите, но бе наложил на последните да живеят мирно и тихо в рамките на ордена; но този сторонник на лишенията не бе приел споменатия далновиден компромис и бе повел борба за учредяването на независим орден, който да се отличава с най-голяма скромност и строгост. Този голям боец беше загубил своята битка, защото по същото време Йоан XXII призовал към кръстоносен поход против последователите на Пиер Оливи (сред които бил и самият той) и осъдил монасите от Нарбон и Безиер. Но Убертино не се поколебал да защити пред папата паметта на своя приятел, и папата, покорен от неговата светост, не посмял да го осъди (въпреки че след това осъдил другите). Нещо повече — тогава му посочил изход да се спаси, като отначало го посъветвал, а след това му наредил да влезе в клюнийския орден. Убертино (наглед толкова беззащитен и крехък), който сигурно е умеел да печели закрила и съюзници в папския двор, се съгласил да постъпи в манастира „Гемблах“ във Фландрия, но аз мисля, че изобщо не е стъпвал там, а е останал в Авиньон като служител на кардинал Орсини, за да защитава каузата на францисканците.

Едва напоследък (слуховете, които чувах, бяха доста смътни) щастието му бе изменило в папския двор и му се бе наложило да напусне Авиньон, докато папата бе наредил да преследват като еретик този неукротим мъж, който бродеше по света като скитник. Разправяха, че изобщо не знаели къде е. Но същия следобед от разговора между Уилям и абата разбрах, че се криеше в манастира, А сега беше пред мен. Той казваше:

— Уилям, знаеш ли, канеха се да ме убият. Наложи се да бягам посред нощ.

— Кой искаше да те убие? Йоан ли?

— Не. Йоан никога не ме е обичал, но винаги ме е уважавал. Та нали той преди десет години измисли как да избегна процеса, като ми наложи да вляза в ордена на бенедиктинците, с което затвори устата на моите врагове. Те дълго приказваха, надсмиваха се, че такъв защитник на бедността е приел да постъпи в такъв богат орден и да живее сред свитата на кардинал Орсини… Уилям, ти знаеш много Добре колко ме интересуват земните работи! Но това беше начин да остана в Авиньон и да защитавам моите събратя. Папата се бои от Орсини, и косъм нямаше да падне от главата ми. Преди три години ме изпрати с мисия при Арагонския крал.

— Тогава кой ти е желаел злото?

— Всички. Курията. На два пъти се опитаха да ме убият. Опитаха се да ме накарат да млъкна. Знаеш какво стана преди пет години. Бяха изминали две години, откакто осъдиха бигардите от Нарбона, а Беренгарий Талони, който при това беше съдия, се беше обърнал към папата. Бяха трудни времена, Йоан вече бе издал две були против спиритуалите и самият Микеле Чезена бе отстъпил — добре, че стана дума, кога ще пристигне?

— Ще бъде тук след два дни.

— Микеле… Колко отдавна не съм го виждал. Сега се оправи, разбрал е какво искахме тогава, капитулът в Перуджа ни подкрепи. Но тогава, през 1318 година, той отстъпи пред папата и му предаде петима спиритуали от Прованс, които не искаха да се подчинят. Те бяха изгорени, Уилям… Страшна работа! — И захлупи лицето си с ръце.

— Какво точно стана след призива на Талони? — попита Уилям.

— Йоан трябваше да поднови дискусията, разбираш ли? Трябваше, защото и в курията имаше хора, които се съмняваха, и францисканците от курията — тия фарисеи, тия варосани гробници, дето са готови да се продадат за някаква облага, и те бяха обзети от съмнение. Тогава Йоан поиска да напиша една паметна бележка за бедността. Стана много хубава, Уилям, Бог да ми прости самохвалството…

— Четох я, Микеле ми я показа.

— Някои от нашите се колебаеха, като например ръководителя на ордена от провинция Аахен, кардинал Сан Витале, епископа на Кафа…

— Той бе глупак — прекъсна го Уилям.

— Мир на праха му, отлетя при Господ преди две години.

— Бог не е чак толкоз милостив. Това бе лъжлива вест, дошла от Константинопол. Той е още жив, казаха ми, че щял да бъде в делегацията. Бог да ни е на помощ!

— Но той подкрепяше капитула в Перуджа — рече Убертино.

— Точно така. Той е от тия хора, дето подкрепят най-енергично собствените си противници.

— Вярно е — каза Убертино, — че и тогава той не ни помогна кой знае колко. На практика нищо не излезе, но поне бе установено, че идеите ни не са еретични, а това бе от значение. Затова другите никога няма да ми простят. Опитаха се да ми навредят с какво ли не, разправяха, че преди три години, когато Лудвиг обяви папата за еретик, аз съм бил в Заксенхаузен. А всички знаеха много добре, че през месец юли бях в Авиньон при Орсини… Били установили, че някои откъси от декларацията на императора били отражение на моите идеи. Каква лудост!

— Не съвсем — рече Уилям. — Аз му бях подсказал някои мисли, като ги извлякох от твоята декларация от Авиньон и от някои писания на Оливи.

— Ти ли? — възкликна Убертино, смаян и радостен. — Значи си съгласен с мен!

Уилям се почувствува неудобно и възрази уклончиво:

— В този момент тия мисли бяха изгодни за императора.

Убертино го изгледа с недоверие.

— Значи всъщност ти не си убеден в правотата ми, така ли?

— Я разкажи как се спаси от тия кучета — каза Уилям.

— Кучета са те, бесни кучета, Уилям. Трябваше да се боря със самия Бонаграций, знаеш ли?

— Но Бонаграций Бергамски е с нас!

— Но сега, след като разговарях с него надълго и нашироко. Едва след това той се убеди и протестира против декреталията Ad conditorem canonum. Папата го хвърли за една година в затвора.

— Чух, че станал близък с един мой приятел, Уилям Окам, който е в курията.

— Не го познавам добре. Не ми харесва. Човек без плам, само ум, без сърце.

— Но главата му си я бива.

— Възможно е, но ще го отведе в ада.

— Значи ще го срещна отново там и ще разискваме за логика.

— Млъкни, Уилям — рече Убертино, като се усмихна сърдечно. — Ти си по-добър от твоите философи. Стига да бе пожелал…

— Какво?

— Кога се видяхме за последен път в Умбрия? Помниш ли? Бях се току-що изцерил от моите страдания благодарение на намесата на тази прекрасна жена… Киара от Монтефалко — прошепна той с грейнало лице. — Киара… Когато жената, която по природа е толкова перверзна, се пречисти в светия живот, тя може да стане най-висш проводник на Божията милост. Уилям, ти знаеш, че целият ми живот е най-чиста непорочност (и го сграбчи тръпнещ за ръката), знаеш с каква жестока — да, точно така, — с каква жестока жажда за покаяние се стремях да потъпча у себе си плътските пориви, за да се отдам чист на любовта към разпнатия на кръст Христос… В моя живот три жени са били за мен посланици на небето. Анджела от Фолиньо, Маргерита от Чита ди Кастело (която ми предсказа как ще завърша книгата си по времето, когато бях написал едва една трета от нея), и накрая Киара от Монтефалко. Небето ме възнагради за това, че аз, именно аз, се заех да разяснявам нейните чудотворства и да я провъзглася за светица пред тълпите, преди да се размърда светата църква майка. Ти беше там, Уилям, можеше да ми помогнеш в това свето начинание, а не пожела…

— Но светото начинание, към което ме приканваше тогава, бе да пратя на кладата Бентивенга, Якомо и Джованучо — възрази тихо Уилям.

— С перверзните си слова те петняха паметта й, а ти беше Инквизитор!

— Именно тогава поисках да бъда освободен от тази длъжност. Онази работа никак не ми харесваше. Ще бъда откровен: не ми хареса и начинът, по който ти принуди Бентивенга да признае своите грешки. Ти се престори, че искаш да влезеш в неговата секта, ако изобщо беше секта, изтръгна всичките му тайни и нареди да го задържат.

— Така трябва да се постъпва с враговете на Христа! Те бяха еретици, бяха лъжеапостоли, воняха на сярата на Долчино[9]!

— Но бяха приятели на Киара.

— Не, Уилям, не хвърляй сянка върху паметта на Киара!

— Но те бяха в нейната група…

— Бяха минорити, наричаха се спиритуали, а бяха монаси от общността! Не знаеш ли, че при следствието се изясни следното: Бентивенга от Губио се провъзгласявал за апостол, а след това с Джованучо от Беваня прелъстявали монахините, като им казвали, че адът не съществува, че човек може да задоволява плътските си помисли, без да обижда Бога, че човек може да приеме тялото Христово (прости ми, Господи), след като легне с монахиня, че Господ бил по-благосклонен към Магдалина, отколкото към девицата Агнеса[10], че това, което народът нарича демон, е самият Бог, защото демонът — това е знанието, а Господ е знанието! Самата света Киара, след като бе чула тия приказки, има видението, в което сам Бог й бе казал, че ония били престъпни следовници на Свободния дух!

— Те бяха минорити, умовете им бяха в плен на същите видения на Киара, а често пъти крачката, която отделя екстазното видение от порива към прегрешение, е много малка — възрази Уилям.

Убертино го хвана за ръцете и очите му се изпълниха със сълзи.

— Не говори така, Уилям. Как е възможно да бъркаш момента на екстазната любов, която те изгаря с тамянови благовония, с разпусната чувственост, която вони на сяра? Бентивенга подканяше да опипват голотата на тялото, твърдеше, че само така човек може да се освободи от властта на чувствеността, гол мъж лежеше с гола жена…

— Et non commiscebantur ad invicem…[11]

— Лъжа! Те търсеха удоволствието; при плътското желание те не смятаха за грях, ако — за да укротят това желание — мъжът и жената легнат заедно и се опипват и целуват един друг навсякъде, а мъжът да допре голия си корем до голия корем на жената!

Признавам, че начинът, по който Убертино порицаваше чуждите пороци, не будеше у мен добродетелни помисли. Като че ли моят учител забеляза, че съм смутен, и прекъсна светия мъж:

— Убертино, ти целият гориш — и от обич към Бога, и от омраза против злото. Аз исках да кажа, че няма кой знае каква разлика между пламенността на серафимите и пламенния порив на Луцифер, защото те винаги са дело на разпалено докрай желание.

— Има, има разлика, знам я! — възкликна страстно Убертино. — Ти искаш да кажеш, че крачката между желанието към доброто и желанието към злото е много малка, защото винаги става дума за насочване на една и съща воля. Това е така. Но разликата е в обекта, а обектът може да бъде разпознат много добре. От едната страна е Господ, а от другата — дяволът.

— А пък аз се боя, че не мога вече да правя разлика, Убертино. Та нали именно твоята Анджела от Фолиньо разказваше за деня, когато, изпаднала в екстаз, се оказала в гробницата на Христос? Нали разказваше как първом го целунала по гърдите и той лежал със затворени очи, после го целунала по устата и доловила как от устните му заизлизало неописуемо ухание от нежности, а когато малко по-късно допряла бузата си до бузата на Христос, той допрял ръката си до бузата й и я притиснал до себе си, и тя — това са нейни думи — била обзета от възвишена наслада?

— Че какво общо има това с порива на чувствеността? — запита Убертино. — Това е било мистично състояние, а тялото е било на нашия Господ бог.

— Може би съм повлиян от Оксфорд — рече Уилям, — където мистицизмът беше съвсем друг…

— Чрез ума — усмихна се Убертино.

— Или чрез очите. Бог, усетен като светлина, в слънчевите лъчи, в образите на огледалата, в плъзгането на багрите по формите на организираната материя, в отраженията на дневната светлина по мокрите листа… Нима тази любов не е по-близо до любовта на Франциск, когато той възхвалява Господа в неговите създания, цветята, тревите, водата и въздуха? Не мисля, че такава любов може да крие някаква опасност. Но не ми харесва такава любов, която прехвърля в разговора с Всевишния трепетите, изпитвани при плътската връзка…

— Уилям, това е богохулство! Не е едно и също. От екстаза на любящото сърце на разпнатия Иисус до покварения екстаз на лъжеапостолите от Монтефалко разликата е огромна — един огромен скок към бездната…

— Но те не бяха лъжеапостоли, нали сам каза, че са били братя на Свободния дух.

— Че какво? Ти не знаеше всичко за този процес, самият аз не се осмелих да впиша в протоколите някои признания, за да не хвърля нито за миг нечестива сянка върху светия ореол, с който Киара бе оградила това място. Ех, Уилям, да знаеш какви неща научих, какви неща! Събирали се нощем в някой зимник, вземали новородено дете, подхвърляли си го един на друг, докато то умре от бой… или от друго… А този, в чиито ръце то попадало живо за последен път и умирало, ставал водач на сектата… После разкъсвали тялото на детето, смесвали го с брашно и правели богохулни причастия!

— Убертино — рече Уилям със строг глас, — много отдавна арменските епископи са казвали същото за сектата на павликяните; същото са приказвали и за богомилите.

— И какво от това? Дяволът е упорит, той следва определен ритъм в своите уловки и прелъстителства, повтаря своите обреди и след хилядолетия той е винаги един и същ, именно затова го познаваме веднага като наш враг! Кълна ти се, през нощта срещу Възкресение палели свещи и замъквали момичета в зимника. После гасели свещите и се нахвърляли върху тях — и върху тези, с които имали кръвна връзка… И ако от това съвкупление се раждало дете, те подновявали дяволския си обред, събирали се около съд, пълен с вино, който наричали буренце, напивали се, после нарязвали детето на късчета, изливали кръвта му в една чаша, хвърляли живи деца в огъня, смесвали пепелта от детето с кръвта му и пиели!

— Но това е написано преди триста години от Михаил Псел[12] в книгата му за деянията на демоните! Кой ти е разказвал тия неща?

— Те, Бентивенга и другите, по време на изтезанията!

— Едно-единствено нещо възбужда животните повече от насладата, това е болката. Подложеният на изтезания човек живее също като под влиянието на треви, възбуждащи видения. В ума ти изплува всичко, което си чувал, всичко, дето си чел, така, сякаш си се понесъл не към небето, а към ада. При изтезания човек разказва не само това, което инквизиторът желае, но и това, което предполага, че ще му се хареса, защото между инквизитора и изтезавания се установява наистина дяволска връзка… Знам ги тия работи, Убертино, нали и аз бях един от хората, дето си въобразяват, че с нажежено желязо сътворяват истината. Знай, че парещата истина се поражда от друг пламък. Подложеният на изтезания Бентивенга може да е казал и най-невероятни неща, защото не е говорел той, говорела е похотливостта му, вселилите се в душата му демони.

— Похотливост ли?

— Да, съществува похотливост на болката, както съществува похотливост при обожание и дори похотливост при смиреност. Щом на разбунтувалите се ангели им е било нужно толкова малко, за да превърнат пламенното си обожание и смиреност в надменна и бунтовна ярост, какво да кажем за една човешка твар? Ето, сега знаеш каква мисъл ми мина през ума по време на моите инквизиции. И именно поради това се отказах от тази работа. Нямах смелост да разследвам слабостите на злосторниците, защото разбрах, че са същите слабости, които имат и светците.

Убертино слушаше последните слова на Уилям така, сякаш не разбираше това, което чува. От изражението на лицето му, което говореше все повече за любезно състрадание, разбрах, че той смяташе Уилям за жертва на твърде греховни чувства, които той му прощаваше, защото го обичаше много. Прекъсна го и каза горчиво:

— Няма значение. Щом си изпитал подобно чувство, добре си сторил, че си спрял. Трябва да се борим против изкушенията. Но ти не ме подкрепи, а ние можехме да разгромим онази престъпна банда. Знаеш какво стана после — обвиниха ме, че съм бил много мекушав с тях, заподозряха ме в ерес. Но и ти прояви голяма слабост, борейки се против злото. Злото, Уилям; нима това наказание, тази сянка, тази кал, която ни пречи да се докоснем до извора, никога няма да има край? — И се доближи до Уилям, сякаш се боеше да не го чуе някой: — То е и тук, между тези стени, предопределени за молитва, знаеш ли?

— Знам. Абатът ми каза, дори поиска да му помогна да изясним някои неща.

— Щом е така, чопли, разравяй, наблюдавай с остро око в две посоки — към похотливостта и надменността…

— Похотливостта ли?

— Да, похотливостта. В този младеж, дето загина, имаше нещо… нещо… женствено, а следователно и дяволско. Имаше очи на девойка, която търси сношение с кошмар. Но споменах и надменността, надменността на ума, в този манастир, посветен на гордостта на словото, на илюзията за знанието…

— Ако знаеш нещо, помогни ми.

— Нищо не знам. Не става дума за нещо, което знам. Но някои неща се усещат със сърцето. Остави сърцето си да говори, взирай се в лицата, не се вслушвай в словата… Но защо да говорим за такива тъжни работи и да сплашваме нашия млад приятел? — Той ме погледна с небесносините си очи, докосна бузата ми с дългите си бели пръсти, а аз — аха — да се отдръпна инстинктивно; но се сдържах и добре сторих, защото щях да го обидя, а намеренията му бяха чисти. — Я ми разкажи за себе си — обърна се той отново към Уилям. — Какво прави след това? Оттогава изминаха…

— Осемнайсет години. Върнах се в нашия край. Учих отново в Оксфорд. Изучавах природата.

— Природата е добра, защото е рожба на Господа — рече Убертино.

— А Бог трябва да е добър, щом е създал природата — усмихна се Уилям. — Учих, срещнах мнозина мъдри приятели. После се запознах с Марсилий, привлякоха ме неговите схващания за империята, за народа, за нов закон за царствата на земята и така попаднах в числото на тези наши събратя, които са съветници на императора. Но ти знаеш това, нали ти писах. Когато в Бобио ми казаха, че си тук, много се зарадвах. Мислехме, че с теб е свършено. Но сега, като си с нас, след няколко дни, когато ще пристигне и Микеле, можеш много да ни помогнеш. Сблъсъкът ще бъде труден.

— Едва ли ще мога да кажа много повече от това, което казах преди пет години в Авиньон. Кой ще дойде с Микеле?

— Някои от участниците в капитула в Перуджа — Арнолд от Аахен, Хю от Нюкасъл…

— Кой? — запита Убертино.

— Уго от Новокаструм, извинявай, служа си с родния език дори когато говоря латински. А също и Уилям Олнуик. А от францисканците от Авиньон ще можем да разчитаме на Джироламо, глупака от Кафа; може би ще дойдат и Беренгарио Талони и Бонаграций Бергамски.

— Да се уповаваме на Бога — рече Убертино. — Тия, дето спомена последни, ще гледат да не си навлекат омразата на папата. А измежду коравосърдечните кои ще подкрепят становищата на курията?

— Ако трябва да съдя по писмата, които получих, мисля, че ще дойдат Лоренцо Декоалконе…

— Лукав човек е той.

— Жан д’Ано…

— Той е много изкусен теолог, пази се от него.

— Ще внимавам. И накрая — Жан дьо Бон.

— Той ще спори с Беренгарио Талони.

— Да, убеден съм, че ще бъде забавно — рече моят учител, който беше във великолепно настроение. Убертино го погледна и се усмихна колебливо.

— Никога не мога да разбера кога вие, англичаните, говорите сериозно. Няма нищо забавно в този толкова сериозен въпрос. Става дума да се запази орденът, на който ти принадлежиш и който дълбоко в сърцето си все още смятам и за мой. Но аз ще увещавам Микеле да не отива в Авиньон. Йоан иска да го види, търси го, кани го прекалено настойчиво. Не вярвайте на този стар французин. Господи, в какви ръце попадна Твоята църква! — И се обърна към олтара. — Превърната в блудница, изнежена от разкоша, тя се е свила в похотливостта подобно на змия в топло гнездо. От голата непорочност на Витлеемската кошара, направена от дърво, както е било от дърво и дървото на живота на кръста, до вакханалиите от злато и камък; ето на, и тук, нали видя портала, държат на пищните изображения! А и времето на Антихриста наближава. Уилям, страх ме е! — Той се огледа, втренчил широко отворените си очи в мрачните кораби така, сякаш Антихристът щеше да се появи всеки миг, та и аз — да си кажа право — очаквах да го зърна. — Наместниците му вече са тук, пратил ги е, както Христос бе пратил своите апостоли по света. Те тъпчат църквата, прелъстяват с измама, лицемерие и насилие. И ето че Бог ще трябва да прати своите служители Илия и Енох[13], които е запазил живи в земния рай, та един ден да объркат Антихриста, и те ще дойдат да пророчестват, облечени в конопени дрехи, и ще проповядват покаянието с пример и слово…

— Те вече са тук, Убертино — рече Уилям, като посочи францисканското си расо.

— Но те още не са победили; сега е времето, когато обзетият от ярост Антихрист ще заповяда да убият Енох и Илия и да унищожат телата им, така че всички да ги видят и да се боят да им подражават. Така, както искаха и мен да убият…

Изпаднал в ужас, аз си помислих, че Убертино е жертва на някаква божествена мания, и се побоях за неговия разум. Сега, след толкова време, като знам това, дето знам, тоест че няколко години по-късно той бе убит тайнствено в един град в Германия и не се разбра от кого, изпадам в още по-голям ужас, защото е повече от очевидно, че онази привечер Убертино бе изрекъл пророчество.

— Знаеш ли, абат Йоахим е казал истината. Стигнали сме до шестата ера от човешката история, когато ще се появят двамина Антихристи — мистичният Антихрист и самият Антихрист; това става сега, в шестата ера, след като Франциск се появи, за да изобрази на собствената си плът петте рани на разпнатия Христос. Бонифаций бе мистичният Антихрист, а абдикацията на Целестин не бе валидна; Бонифаций бе този звяр, който идва от морето, чиито седем глави означават хули срещу седемте гряха, а десетте рога — хули срещу десетте Божи заповеди; а кардиналите, които го заобикаляха, бяха скакалците, чието тяло е Аполион[14]. Ала числото на звяра, ако прочетеш името в гръцки букви, е Benedicti[15] — Той се втренчи в мен, за да види дали съм разбрал, и вдигна поучително показалеца си: — Бенедикт XI бе самият Антихрист, звярът, който излиза от земята! Бог позволи на това чудовище, изтъкано от пороци и нечестивост, да ръководи неговата църква, та добродетелта на неговия наследник да грейне от слава!

— Но, света отче — се осмелих да възразя, шепнейки, — на негово място дойде Йоан!

Убертино допря ръка до челото си, сякаш искаше да заличи досаждащ му сън. Дишаше тежко, беше уморен.

— Да, изчисленията се оказаха погрешни, ние все още чакаме ангелския папа… Но нали се появиха Франциск и Доминик. — Вдигна очи към небето и изрече, сякаш се молеше (но аз бях уверен, че той рецитираше откъс от голямата си книга за дървото на живота): „Quorum primus seraphico calculo purgatus et cherubinus extensus et pretegens lumine sapientiae et verbo predicationis fecundus super mundi tenebras clarius radiavit…“[16] Да, ако обещанията са били наистина такива, ангелският папа трябва да се появи.

— Така да бъде, Убертино — рече Уилям. — А аз съм тук, за да не бъде прогонен императорът на човеците. И Долчино говореше за твоя ангелски папа…

— Не споменавай повече името на тази змия! — викна Убертино и за пръв път видях как пламенността му прерасна в ярост. — Той омърси словото на Йоахим Калабрийски и го превърна в извор на смърт и мръсотия! Той бе пратеник на Антихриста, ако изобщо е имало такъв.

А ти, Уилям, говориш така, защото не вярваш в появата на Антихриста, защото твоите учители в Оксфорд са те учили да обожаваш разума, пресушавайки пророческите дарби на сърцето ти!

— Грешиш, Убертино — отвърна сериозно Уилям. — Ти знаеш, че от моите учители най-много почитам Роджьр Бейкън…

— Дето му се привиждаха летящи машини — подметна с горчивина Убертино.

— Дето говори ясно и откровено за Антихриста, дето отбеляза, че негови предвестници са покварата на света и намаляването на знанието. Но той учи, че има един-единствен начин, за да се подготвим срещу него: да изучаваме тайните на природата, да използваме знанието, за да подобряваме човешкия род. Човек може да се готви за борба против Антихриста, като изучава лечебните свойства на билките, природата на камъните, дори като проектира летящите машини, над които се надсмиваш.

— Антихристът на твоя Бейкън е само претекст за насаждане надменността на разума.

— Свят претекст.

— Нищо, което може да служи като претекст, не е свято. Уилям, знаеш, че те обичам. Знаеш, че възлагам на теб големи надежди. Накажи ума си, научи се да плачеш над раните Господни, хвърли книгите си.

— Ще запазя само твоята — усмихна се Уилям. Убертино също се усмихна и го заплаши с пръст.

— Глупав англичанин. Не се надсмивай много над себеподобните си. Бой се от тия, дето не можеш да обичаш. И се пази от манастира. Това място не ми харесва.

— Затова искам да го опозная по-добре — рече Уилям на прощаване.

— Да вървим, Адсон.

— Аз ти казвам да се пазиш, а ти искаш да го опознаеш! Ех! — рече Убертино и поклати глава.

Бяхме стигнали насред кораба, когато Уилям го запита:

— Я ми кажи, кой е тоя монах, дето прилича на животно и говори на този вавилонски език?

— Салваторе ли? — Убертино, който бе вече коленичил, се обърна. — Май аз го подарих на тоя манастир… заедно с ключаря. Когато захвърлих расото на францисканците, аз се прибрах за малко в моя бивш манастир в Казале; там срещнах други монаси, които бяха изпаднали в затруднение, защото ги обвиняваха, че били спиритуали от моята секта… така разправяха. Постарах се да им помогна, издействах да следват моя пример. Миналата година, когато дойдох тук, намерих двамина от тях — Салваторе и Ремиджо. Салваторе… Наистина прилича на звяр. Но е услужлив.

Уилям се поколеба.

— Чух го да казва „покаятелствувайте“.

Убертино замълча и махна с ръка, сякаш искаше да прогони някаква досадна мисъл.

— Не, не вярвам. Нали знаеш какви са тези наши братя. Селяни, чули са може би някой скитащ проповедник и не знаят какво приказват. Бих упрекнал Салваторе за друго — той е лаком, похотлив звяр. Но не мога да го упрекна в нищо против вярата. Не, злото в манастира се крие другаде; търси го сред ония, дето знаят много, а не сред тия, дето не знаят нищо. Не изграждай кула от подозрения върху една-единствена дума.

— Никога не бих постъпил така — отвърна Уилям. — Отказах се от поста инквизитор именно за да не постъпвам така. Но обичам да се вслушвам в думите, а после да размишлявам.

— Ти мислиш прекалено много. Момче — рече той, като се обърна към мен, — не вземай лош пример от учителя си. Единственото нещо, за което трябва да мислим — давам си сметка за това сега, когато животът ми е към края си, — е смъртта. Смъртта е покой за странника — тя е край на всяка мъка. Остави ме да се помоля.

Бележки

[1] Давид около ковчега — според Втора книга на царете, гл. 6, при пренасянето на „ковчега на завета“ (ракла със свещени религиозни предмети) в новопостроената скиния (древноеврейски храм) цар Давид свирел и играел свещени танци около ковчега.

[2] Петър и Павел — най-видните от апостолите на Иисус Христос, допринесли най-много за разпространението на християнството в Римската империя. Йеремия и Исайя — древноеврейски пророци; в Стария завет има книги с техни пророчества.

[3] Армагедон — според новозаветната книга Откровение (16,16) това е мястото, където земните царе ще се съберат за последна битка против царството Божие. Цялото видение тук е изградено върху образи от книга Откровение.

[4] Клюнийски орден — това всъщност не е отделен орден, а монашеска организация в католическата църква, зародила се в манастира „Клюни“ (Бургундия, Франция), взела за основа бенедиктинския устав. Изиграла огромна роля в църковния живот на Запад през XI-XII в.

[5] „Дървото на разпнатия живот“.

[6] Цистерциани — католически монашески орден, основан в 1098 г. в Цистерциум (днес Сито, Франция) от монаси бенедиктинци. През XII-XIII в. бил особено богат и влиятелен. Йоахим Флорски (XII в.) е известен цистерциански абат, писал в областта на апокалиптиката (свършека на света) и създал течение, известно с неговото име — йоахимисти; осъден от католическата църква. По-нататък в книгата се споменава и като Йоахим Калабрийски.

[7] Бонавентура (1221–1274) — италиански философ и католически църковен деец, един от най-видните представители на късната схоластика, професор в Парижкия университет. Противопоставял се на еретическата мистика на Йоахим Флорски.

[8] Магдалина Мария — една от жените последователки на Иисус Христос. Според преданието преди това била блудница и се покаяла.

[9] Фра Долчино — фанатичен апокалиптик, водач на апостолиците — секта, основана около 1260 г. от Герардо Сегалели и въплъщаваща идеите на Йоахим Флорски, т.е. призоваваща към бедност по примера на апостолите. Герардо е изгорен на клада от Инквизицията през 1300 г., а Долчино — през 1307 г.

[10] Агнеса — римска девойка християнка, пострадала мъченически за вярата си по времето на император Диоклециан.

[11] „И не се сношаваха помежду си.“

[12] Михаил Псел (1018–1078) — виден византийски учен, писател и политически деец.

[13] Енох и Илия — старозаветни личности от различни епохи; според Библията били взети живи с телата им на небето. При Второто пришествие щели да се явят заедно с Иисус Христос.

[14] Аполион — губител; според книга Откровение това е името на „ангела на бездната“, цар на пълчище от чудовищни скакалци.

[15] „Благословени!“

[16] „Първият от тях, пречистен със серафимско оправдание и херувим с разперени крила, покривайки всичко със светлината на разума и излиятелен в словата на прославата, засия по-ярко над мрака на света…“